В памет на колегата Росица Бузова, съдия в периода 1997 г. - 2019 г., починала на 10.02.2025 г. 

Държавната агенция за бежанците (ДАБ) е органът, който взема решения за предоставяне на международна закрила в Република България. По силата обаче на чл. 10 от Закона за убежището и бежанците статут на бежанец се предоставя и на чужденец, който се намира в България и е признат като бежанец по мандата на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците (ВКБООН).

Въпреки тази изрична законова уредба се наблюдаваше системност на отказите на ДАБ да предоставя статут на бежанец на лица, носители на т. нар. мандатен статут (предоставен от ВКБООН в друга държава), особено когато България стана част от т.нар. „Балкански маршрут“ в резултат на войната в Сирия и конфликтите в Близкия изток. Административният съд в повечето случаи безкритично потвърждаваше тези откази.

В края на 2015 г.  съдия Бузова постанови решение, с което спокойно и задълбочено  аргументирано обясни защо предоставяната от ВКБООН международна закрила (каквато е основната функция на тази организация) е безусловна, без времеви и/или териториални ограничения и подлежи на пряко задължително зачитане. Предоставеният по този ред статут може да се загуби само с последващо изрично решение на ВКБООН за отнемане или прекратяване, а не с акт на национална институция. Международната бежанска закрила под егидата на ООН има самостоятелно действие, без да трябва да бъде дублирана или иначе препотвърдена от такава по Конвенцията от 1951 г. и/или Протокола от 1967г. от договаряща се държава по тях. Това решение заслужава да бъде изучавано като частта от учебник по бежанско право, посветена на мандатния статут, предоставян от Върховния ВКБООН.

Публикуваме това решение заради приносния му характер за развитието на съдебната практика по този вид дела и поради дълбокото си убеждение, че припомнянето на добре свършената работа със съществено значение за защита на човешки права е най-истинският акт на признание и почитане на паметта на колегата Росица Бузова. Съдия Бузова не направи компромис със своя висок стандарт за качество на постановяваните от нея актове.

Решение No. 7063 е налично тук

Изказване на ГАЛИНА ЗАХАРОВА,

председател на Върховния касационен съд, в дискусията, организирана от Българския институт за правни инициативи на на 4.02.2025 г. на тема "Оттук накъде със съдебната власт?"

Целият текст е наличен тук

проф. Дим. А. Силяновски

Анотация: Статията на проф. Силяновски от 1941 г. разглежда проблемите на спирането на гражданско дело поради наличие на друго висящо преюдициално дело. Проблемите в теорията и съдебната практика по изясняване на преюдициалността, на частичното обективно или субективно тъждество на спорните предмети на делата и на надлежните процесуални действия на съда и страните стоят както по времето на написването на статията, така и днес. В статията са разгледани и въпросите за статия на производството, в които е допустимо искането за спиране, както и на отмяната на влязло в сила съдебно решение, породена от наличието на произнасяне по друго дело.

Ключови думи: спорен предмет, преюдициалност, връзка между делата, спиране на дела, преюдициално правоотношение, процесуални предпоставки, иск, касационна инстанция, отмяна на влязло в сила съдебно решение

Целият текст е наличен тук

проф. Димитър Силяновски**

Анотация: Статията на проф. Силяновски от 1941 г. разглежда проблема за допустимостта на частичните искове и за обективните предели на силата на пресъдено нещо по тези искове. И докато по първото практиката на сегашния ВКС и правната доктрина днес нямат колебания, то по второто – относно пределите на формираната сила на пресъдено нещо по уважен и по отхвърлен частичен иск – споровете продължават.

Ключови думи: частичен иск, спорен предмет, петитум на исковата молба, сила на пресъдено нещо, тъждественост на делата

Целият текст е наличен тук

Докладвано във Философско-обществения клон на Българската академия на науките и изкуствата на 17.III.1941 г.*

проф. д-р Стефан Киров**

Анотация: „В статията проф. Стефан Киров разглежда въпросите за понятието за суверенитет на държавата, като отрича тезата за негов абсолютистки характер. Авторът приема, че суверенитетът, схванат абсолютически, не почива на правото, а на физическата сила. Що е суверенитет в смисъл юридически, може да се разбере само ако се отрече абсолютния характер на суверенитета и се приеме, че той е нещо нормирано, следователно ограничено. Единственият начин според автора международното право да стане истинско право е то да има санкция, а това е несъвместимо с идеята за абсолютния суверенитет на държавите. Налага се създаването и уреждането на световна федерация на държавите, която да налага спазването на международното право.“

Ключови думи: държава, суверенитет, международно право, физическа сила, ограничения на суверенитета, абсолютизъм, федерация, санкция

Целият текст е достъпен тук

В чест на 161 години от рождението на Алеко Константинов

Петър Топуров*

През 2024 г. се навършиха 161 години от рождението на Алеко Константинов – един от бележитите български писатели от края на XIX век. Макар и по-популярен с литературните си произведения, по образование и професия Алеко е юрист. Той завършва право в Новорусийския университет в Одеса през 1885 г., като в периода 1885–1892 г. работи като съдия и прокурор, докато не е освободен от длъжност по политически причини (1). В резултат на това стечение на обстоятелствата, както самият той споделя: „Сега, ща не ща, трябва да си вадя хляба с адвокатство. Съзнавам всичката трудност на началото в тази професия, но какво ще се прави, трябва и да желая, ако ми бъде сполучлив новият път, да се емансипирам веднаж завинаги от тази мъртва служба“(2). И макар и да прави този избор, не след дълго продължава да се пита: „… птичка певчая адвокатин става ли?“(3). Всъщност именно присъщата на адвокатската професия свобода дава възможност на Алеко да отдели повече време на литературните си занимания (4). Освен дара на свободата, адвокатстването го поставя в добре познати на съвремието и сякаш непреходни нелепости на битието на адвоката. Доколкото става въпрос за лична кореспонденция, в тях ние срещаме човешкото лице на писателя, оцветено със своите надежди, съжаления и разочарования, но и с ярки проявления на неговата сангвинична природа. Това може да доловим в отговора на Алеко на покана да направи справка по дело във Видин, на което той отговаря: „По ми е лесно да се кача на минарето на Бююк джамия и да извикам кукуриго, отколкото да мина през гнусната адвокатска чаршия, за да ида в Окр. съд за справка“ (5).

В следващите кратки редове ще бъдат представени отделни интересни откъси от епистоларното наследство на Алеко (6), от които можем да очертаем някои баснословни черти от куриозите на адвокатския живот, повечето от които познати и в наше време.

Целият текст е достъпен тук.

* Доктор по право. Асистент в Института за държавата и правото при Българската академия на науките. Хоноруван преподавател в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Адвокат от Софийска адвокатска колегия.

 (1) Първото му освобождаване е от длъжността на помощник прокурор, тъй като отказва да се съобрази с дадените му от Захари Стоянов „указания“ върху визитна картичка да се постарае за строгото осъждане редактора на в. „Народни права“.

 (2) Писмо от Алеко до Найчо Цанов от 20.03.1892 г. Цит по: Доковска, Д. (Съст.). Алеко Константинов като адвокат. С., Висш адвокатски съвет, 2012, с. 141.

 (3) В превод „Пееща птичка адвокатин става ли?“. Из писмо от Алеко до Стоян Бешков от 13.11.1893 г. – Доковска, Д. (Съст.). Алеко Константинов…, с. 145.

(4) Тодоров, И. Алеко Константинов – жизнен път и творчески път (Послеслов). – В: Тодоров, И. и Тихов, Т. (Съст.). Алеко Константинов. Съчинения. Том втори. С., Български писател, 1989, с. 290

 (5) Писмо от Алеко до Найчо Цанов от 27.02.1896 г. Цит. по: Тодоров, И. и Тихов, Т. (Съст.). Алеко Константинов…, Цит. съч., с. 194.

 (6) Повече за епистоларната култура през Българското възраждане вж. Дамянова, Р. Писмата в културата на Българското възраждане. Шумен, „Глаукс“, 1995. Интересно е, че в епистоларното наследство на възрожденските автори за първи път се проявяват някои литературни жанрове, които впоследствие добиват популярност и в достъпната до широкия читателски кръг литература. Така например в кореспонденцията на Найден Геров се съдържат елементи на пътеписно творчество, което е близко до впоследствие създадената и добила популярност пътеписна проза на Алеко Константинов. Така Спасова, А. Писмата (1846) на Найден Геров и следосвобожденската пътеписна традиция. – В: Писането за себе си и неговите жанрове. С., ИЦ „Боян Пенев“, 2021, с. 102.

   Симеон Стоев                                        

Анотация: В две последователни публикации представяме дискусията, разгърната в сп. „Правна мисъл“ 1977 – 1978 г., за съдържанието и границите на вътрешното убеждение на прокурора. Нейното значение и тогава, и сега е съществено, защото, както посочва Симеон Стоев, докато за съдийското вътрешно убеждение е натрупан значителен опит в теоретическото му осмисляне, за вътрешното убеждение на прокурора, за неговата независимост в дейността му като субект в наказателния процес в рамките на една централизирана система,  липсват цялостни изследвания върху юридическите, психологическите и етическите муаспекти. В първата статия ,,Проблеми на вътрешното убеждение на прокурора“ Симеон Стоев аргументира тезата, че началото на вътрешното убеждение на прокурора не се ограничава от общото правило за подчинението на всички прокурори на по-горния по степен прокурор. Признава, че централистичната структура и организация на прокуратурата в много отношения слага отпечатък върху процесуалния режим за изява на прокурорското вътрешно убеждение, но подчертава, че строгата субординация на функциите на структурните звена в системата на прокуратурата понякога създава грешна представа за несъвместимост на началото на вътрешно убеждение, на подчинението на прокурора „само на закона“ с изискването на пряко служебно подчинение и йерархическа дисциплина. Отбелязва, че процесуалният суверенитет обаче се регулира от НПК, а не от устройствените правила за институционална субординация, като правомощието да се отменят процесуални решения, да се нарежда да се извършат едни или други процесуални действия от горестоящия прокурор, не противоречи на началото на вътрешното убеждение, доколкоторазпоредените процесуални решения са авторизирани, те не са решения на прокурора, комуто е наредено да ги извърши, а на наредителя и това изрично следва да бъде отбелязано. Авторът аргументира същественото уточнение, че в сферата на оценката на доказателствата в наказателнопроцесуални правоотношения, в които прокурорът, а не прокуратурата, е субект, вмешателството да се приемат оценки и изводи, противни на личното убеждение на прокурора, са не само морално, а и процесуално недопустими. По-долният по степен прокурор няма право да взема като свои процесуални решения, които са му продиктувани от друг прокурор, ако те не са резултат на неговото суверенно право на лично убеждение.  Статията разглежда съществените аспекти на вътрешното убеждение като метод, способ и принцип в оценка на доказателствата, като критерий за оценка и резултат на оценка. Спира се и на нюансите при определяне на самата природа на вътрешното убеждение в процесуален, гносеологически (познавателен), психологически и етичен смисъл. Обосновава, че процесуалните действия на прокурора (резолюции, постановления, протести) могат да се отменят, изменят или оттеглят от по-горния прокурор (и в това се изразява една от характеристиките на единството и централизма на прокурорския надзор), но горестоящият няма право да застави по-долния по степен прокурор да приеме като свои процесуални решения или оценки въпреки и против личното си вътрешно убеждение. В заключение подчертава, че след като вътрешното убеждение като принцип в процесуалната дейност се отнася не до прокуратурата, а до конкретния прокурор, очевидно цялата вътрешна организация в прокуратурата следва да се усъвършенства с оглед възможно най-пълноценна изява на личното убеждение на прокурора, който пряко и непосредствено ангажира личната си отговорност по конкретните преписки и дела.

Целият текст е достъпен тук.

* Сп. Правна мисъл, кн. 4, 1977 г.

Петко Стайнов** 

Анотация: „В статията Петко Стайнов, тогава 25-годишен, излага концепцията за обществените служби като централна задача на административното право и модерната правова държава, в отличие от и в допълнение на концепцията за администрацията като публична власт. Обосновава се, че редица належащи общи нужди могат да се задоволят само с участието на държавата или на общините, не с частностопански средства. Като неразривно свързани с обществените служби се приемат гаранциите за непрекъсваемост, удобност, справедливост и общодостъпност. Като форми на обществените служби се посочват режията, концесията, муниципализацията на частни предприятия.“

Ключови думи: обществена служба, административно право, администрация, публична власт, частностопански средства, концесии, предприятия, муниципализация

Целият текст е наличен тук

д-р Васил Петров,

съдия в СРС 

Анотация: „Статията разглежда института на смесените съдебни състави, съставени от съдии от различни върховния съдилища във френския модел на административното правосъдие. Фокусът на статията е проверка за съответствието с Конституцията от 1991 г. на подобни смесени състави. Обосновава се, че надзорната компетентност на Върховния административен съд в областта на административното правораздаване по Конституция е ненакърнима, но тя не се простира до процедури и правоотношения в областта на съдебната система. За достигане до този извод се използва историческият екзегетически метод.“

Ключови думи: смесени състави, съд за пререкания, подсъдност, обжалване, надзорна компетентност, административно правораздаване, тълкувателен метод, конституционосъобразност, Констититуция