Конституционният модел на българската съдебна власт съвместява прокуратурата и съда в една самоуправляваща се система с нормативно предвидени възможности за взаимно въздействие – на прокуратурата върху съда по правилата на съдоустройствения закон (институционално влияние) – чрез участието на прокурори в един и същи със съдиите орган за администриране и в избора на председатели на върховните съдилища, както и чрез влиянието на Пленума на Висшия съдебен съвет върху обучението на съдиите, щатното и финансовото обезпечение на съдилищата; на съда върху прокуратурата – по две направления – съдоустройствено – чрез участието на съдии в Пленума на Висшия съдебен съвет и избора на главен прокурор, както и функционално – чрез правораздавателните правомощия на съда в процедурите, в които прокуратурата участва съобразно процесуалните закони. Възможностите за институционално влияние на прокуратурата върху съда са проблематични както от гледна точка на конституционния принцип на разделение на властите и на функционирането на цялостния модел на държавно управление (не само заради родството в правомощията на прокуратурата по разследване с тези на МВР), така и на полето на гаранциите за справедлив процес и изискването за безусловна независимост на съда от страните и останалите власти. Проблемът е забелязан и дефиниран многократно в докладите от Европейската комисия за демократизация чрез право във връзка с изменения на Закона за съдебната власт и Конституцията, в решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), с които държавата е осъдена по чл. 6 ЕКПЧОС за несправедлив процес, в решение на съд на Обединеното кралство за отказ да се предаде на българския съд обвиняем за провеждане на съдебната фаза на наказателно производство поради недостатъчна независимост на съда от главния прокурор.

Същевременно поредица от осъдителни решения на ЕСПЧ по чл. 6 и чл. 3 ЕКПЧОС по български дела откроиха и друг проблем, произтичащ от заложената с конституционния модел криза на институционалната и функционална идентичност на прокуратурата – серийно нарушаване на правото на пострадалия от престъпление на достъп до съд и ефективна наказателноправна защита. Това наложи да се търси адекватно вътрешноправно средство за защита и така се стигна до въвеждането на съдебен контрол в досъдебното производство върху прекратяването на наказателното производство от прокурора. Актуалният етап на продължаващата обществена и професионална дискусия за съдържанието на съдебната реформа, в частност – на прокуратурата и на статуса на главния прокурор, е свързан с множество разнопосочни предложения за разширяване на обхвата на съдебния контрол върху дейността на прокуратурата в досъдебната фаза на наказателния процес (например – съдебен контрол върху отказите за образуване/започване на досъдебно производство, върху привличането на обвиняемите и обосноваността на обвинението и др.). Наред с безусловно необходимото формулиране на научни аргументи, които се извеждат от основните институти на съдоустройственото и процесуалното право, задълбочаването на дискусията се нуждае от рационално осмисляне на приложението на тези институти по делата, за да се откроят дефицитите на правната уредба или неизползваният й потенциал в резултат на неправилното й приложение от органите на съдебната власт.

Както е известно, на всеки труден въпрос има кратък и лесен за разбиране грешен отговор. Само систематично познаване и разбиране на ефективните средства за защита на основните права, на комплексното съдържание на понятието „независимост на съда” и на технологията на наказателното разследване (процесуални средства, взаимодействие на компетентности и отговорност) може да ни предпази от прибързани лесни решения, които на пръв поглед са ефектни. Въвеждането на всеобхватен съдебен контрол върху всички прокурорски актове не само не може да бъде панацея, но може да се превърне и в средство за задълбочаване на стария проблем (като допълнително размие процесуалната отговорност на прокурора) и същевременно създаде нов проблем – опасност от промяна на културата (етоса) на съдийската професия и за превръщането на съдията по нагласа в горестоящ прокурор. Съдебният контрол е пълноценен инстумент за защита на основните права от незаконна и непропорционална намеса и ограничения, но не е адекватно средство за възбуждане на инициативност и активизиране на разследващите органи да проведат обективно, всестранно и пълно наказателно разследване. Това е така не само поради известното от криминологията и социалните науки положение, че не може да се очаква да възникне автентично действие на собствено основание и отговорно поведение единствено чрез мерки за надзор, контрол и изземване на правомощия. Разгледано през призмата на наказателния процес, това изисква да се съобрази, че съдебният контрол възпира и коригира, но не може да замести („изземе”) вътрешното убеждение на прокурора, нито конституционногарантираната му компетентност той суверенно да решава кого да привлече към наказателна отговорност. Съдебният контрол не е годен да събира доказателства и да разследва. Това означава, че съдебният контрол е негодно средство да породи и направлява активност. Съдебният контрол може да защити гражданина, но не е и да вдъхне живот на институцията на обвинението.

Именно поради необходимостта дискусията да бъде рационално и професионално задълбочена ще публикуваме съдебни актове, които обсъждат въпроса за съдържанието на вътрешното убеждение на прокурора и за допустимите предели на съдебния контрол в досъдебното поизводство.

Oпределение на Софийски градски съд по в.н.ч.д. № 1488/20 г. в състав: Христинка Колева, Мирослава Тодорова (докладчик), Силвия Тачева.

Антонин Скалия**

Луи IX, крал на Франция, свети Луи, е прочут с честния и безпристрастен начин, по който е раздавал правосъдие. Имаме следния разказ от „Житието на Свети Луи“, написан от Жан дьо Жоанвил, благородник от Шампан и близък приятел на краля:

През лятото, след като изслушаше литургията, кралят често ходеше във Венсенския лес, където сядаше, облегнат на някой дъб, и ни караше да го наобиколим. Онези, които имаха каквато и да е просба, можеха да говорят с него, без да им попречи глашатай или друг човек. Кралят се обръщаше направо към тях, питайки: „Има ли някой тук спор за решаване?“. Тези, които имаха, се изправяха. Тогава той казваше: „Мълчете всички и ще бъдете чути на свой ред, един след друг.“[1]

Изречените решения там, под дъбовото дърво, са се смятали за изключително справедливи и добри, макар че, доколкото знам, Луи IX не е имал обучение по обичайното право на нито един от районите на Франция или каквото и да е друго юридическо образование. Предполага се, че и цар Соломон е вършил доста добра работа, без да имал диплома по право, раздавайки правосъдие по всяко еднодело.

Това е образ на начина на осъществяване на правосъдието – по всяко едно дело, като се вземат предвид всички обстоятелства и в този контекст се установи„справедливият“ резултат. Може би този образ не е толкова остарял, колкото човек предполага, като се има предвид популярността на съдия Уопнър[2].

И все пак какво би помислил за това Том Пейн, който е казал:

Нека да бъде тържествено определен ден за прогласяване на хартата; нека се изведе на преден план... за да може светът да знае, че одобряваме монархията до степента, до която в Америка законът е крал. Защото в абсолютните правителства кралят е закон, а в свободните държави законът трябвада бъде крал; и трябва да е единствен.[3]

Както обикновено, разбира се, гърците имат същата идея – и я изразяват някак по-безстрастно. В своята „Политика“ Аристотел го формулира така:

„Правилно съставените закони трябва да бъдат окончателният суверен; и личното управление, независимо дали се прави от едно лице или група лица, трябва да бъде суверенно само по онези въпроси, по които законът не е в състояние да се произнесе точно поради трудността да се формулират общи правила за всички обстоятелства.“[4]

Именно тази дихотомия между „общо правно правило“ и „личната дискреция за въздаване на справедливост“ бих искал да проуча.

*Scalia,Antonin.The Rule of Lawas a Law of Rules. – University of Chicago LawReview, Vol. 56(1989), Iss. 4. Този очерк е изнесен като лекция на 14 февруари 1989 г., посветена на Оливър Уендъл Холмс младши.

**Антонин Скалия (1936-2016) eамерикански юрист, държавен служител, преподавател по право и съдия във Върховния съд на САЩ (1986-2016).

[1]Jean de Joinville, The Life of Saint Louis, в Margaret R.B. Shaw,transl, Joinville &Villehardouin: Chronicles of the Crusades 163, 177 (Penguin,1963).

[2]Джоузеф Уопнър (1919-2017) е американски юрист и телевизионен водещ на риалити телевизионно предаване за арбитражно решаване на спорове „Съдът на хората“ (1981-1993). Бел. ред.

[3]Thomas Paine, Common Sense, в Nelson F. Adkins, ed, CommonSense and Other Political Writings, 3, 32 (Liberal Arts, 1953).

[4]Ernest Barker, transl, The Politics of Aristotle, книга III, глав. xi, § 19 at 127 (Oxford, 1946). [Срв. Аристотел. Политика. Прев. Ан. Герджиков. С.: „Отворено общество“, 1995, с. 83: „трябва да управляват правилните закони, а заемащият ръководната длъжност, независимо дали е един, или са повече, има власт само в тези случаи, за които законите не са в състояние да дадат точни нареждания, понеже не е лесно да се дадат определения, общи за всички случаи.“, Бел. Ред]

Анотация: В статията се обсъждат и предлагат промените в законодателството на Република България, които са необходими във връзка с дейността на Европейската прокуратура.
Авторът анализира механизма за транспониране на Директива (EС) 2017/1371 на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2017 г. за борба с измамите, засягащи финансовите интереси на Съюза, по наказателноправен ред в Наказателния кодекс на Република България. Направени са конкретни предложения за усъвършенствана на съставите от специалната част на НК в съответствие със стандартите на Директивата.
Във втората част на статията се препоръчват изменения в НПК, които да осигурят процесуална възможност на органите на Европейската прокуратура да функционират успешно с цел провеждане на разследвания и повдигане на обвинения пред българските наказателни съдилища.
Третата част от статията е посветена на необходимите и възможни изменения в Закона за съдебната власт, които ще гарантират взаимодействието между органите на националната прокуратура и тези на Европейската прокуратура.
Накрая, във връзка с наложителните законодателни промени, обезпечаващи бъдещата дейност на Европейската прокуратура, авторът е отделил специално място на възможните противоречия между Конституцията на Република България и Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 г. за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура (ЕПр) и предложения за изменения в основния закон, които дават решение на този проблем. Разгледано е Решение № 3 на КС на РБ от 5.7.2004 г. по КД № 3/2004 г. и са изведени аргументи от него за въвеждане на юрисдикцията на ЕПр на територията на България.
Ключови думи: Европейска прокуратура; Правомощия на главния прокурор на Рипублика България; Конституция на Република България; Решения на Конституционния съд на Република България.