КОНФЕРЕНЦИЯ НА МЕЖДУНАРОДНАТА АДВОКАТСКА ОРГАНИЗАЦИЯ
2012
Съдебна независимост и демократичен процес: няколко съдебни решения на Европейския съд по правата на човека
Ан Пауър-Форд
Съдия в Европейския съд по правата на човека
Съдебна независимост и демократичен процес (Word)
Съдебна независимост и демократичен процес (PDF)
„Залогът тук е доверието, което тези съдилища в едно демократично общество вдъхват на обществеността, и най-вече, доколкото става дума за наказателен процес, доверието, което те вдъхват на обвиняемия.“
Въведение
Размислите върху темата за съдебната независимост и демократичния процес са особено уместни в днешния ден. Глобално погледнато, новите или нововъзникващите демокрации се борят за своето утвърждаване. В Европа различни общности излизат от десетилетия на съветско потисничество. Много от тези общности имат опит единствено в режими, които погазват принципите на правовата държава и чиито белези умело са описани от Лонг Бинам, като „среднощното посещение, внезапното изчезване в неизвестност, показния процес, подлагането на затворниците на генетични експерименти, признанието, изтръгнато с мъчение, ГУЛАГ, газовата камера, геноцида и етническото прочистване, агресивната война“.[1]
Предизвикателството за възникващите демокрации е, разбира се, да изградят общественa увереност в убеждението, че нацията е изградена здраво върху върховенството на закона. Такова доверие се установява там, където гражданите знаят, че са защитени срещу държавна намеса, която не е „установена от закона“, че никой, независимо от своя пост, не е над закона, и че законът е прозрачен и справедлив. Съдиите допринасят за отстояването на върховенството на закона, като действат като справедливи и безпристрастни арбитри на спорове и като провеждат процеси единствено въз основа на правото, без каквото и да е неправомерно влияние върху самите тях. Съдиите могат да изпълнят тази важна обществена служба само ако съществуват надеждни структури, които защитават тяхната вътрешна и външна независимост, която да им позволи да взимат решения „без страх или предпочитание, пристрастие или злонамереност“.
По тази причина независимите съдии са ключът към отстояването на върховенството на закона в едно свободно и демократично общество. Нито един друг държавен орган не изпълнява ключовата функция за справедливо и безпристрастно разрешаване на спорове между граждани и между граждани и държавата в съответствие с правото.[2] Независимият съдия не само отстоява правата на всяка личност, но и трябва „да постига баланс между правата и свободите на личността и защитата на правата и свободите на общността“.[3] Там, където този баланс не е постигнат справедливо и безпристрастно, са посяти семената на омерзението, горчивината и разногласието и е застрашен мирът, който може да бъде установен само върху справедливостта.
Съветът на Европа: Препоръка за съдебна независимост
Съветът на Европа е предоставил подкрепа на много европейски държави в техния преход към демократични системи на управление. През 2010 г. Комитетът на министрите призна ролята, която съдиите играят за отстояване на демокрацията и издаде своята „Препоръка на Комитета на министрите до държавите-членки относно съдиите: независимост, ефективност и отговорности“.[4] Комитетът възприе принципа, че независимостта на съдията и на съдебната власт трябва да бъде установена в Конституцията или на най-високото възможно ниво в дадена държава-членка. Той препоръча, че когато съдиите считат, че тяхната независимост е застрашена, те трябва да могат да се обърнат към Съдебния съвет или друга независима институция, която да може да предостави ефективни средства за отстраняване на направомерната намеса.
Препоръката на Комитета също съдържа важни ръководни принципи както относно външната, така и относно вътрешната съдебна независимост. Подчертава се, че външната съдебна независимост не е прерогатив или привилегия, предоставена на съдиите в техен собствен интерес, а е в интерес на върховенството на закона и лицата, които търсят и очакват безпристрастно правосъдие. Препоръчва се законите да предвиждат санкции срещу лица, които целят да окажат влияние на съдии по неправомерен начин, и съдиите да не са длъжни по никакъв друг начин да дават обяснения за своите решения освен чрез мотивите, които се съдържат в публичните съдебни решения. Съдебните решения не могат да подлежат на ревизия, различна от инстанционната, или на възобновяване на процеса освен на основанията, предвидени в закона. Когато се коментират съдебни решения, изпълнителната и законодателната власт трябва да избягват критика, която би подкопала независимостта и общественото доверие в съда. Те също трябва да се въздържат от действия, които могат да поставят под съмнение готовността им да изпълняват съдебните решения, освен в случаите на изказвания относно тяхното намерение да упражнят правото си на обжалване. Препоръката отбелязва, че съдиите, които са част от обществото, на което служат, не могат ефективно да правораздават без обществено доверие. Те трябва да се информират за обществените очаквания към съдебната власт и за оплакванията относно нейното функциониране. Принципът на съдебна независимост означава независимост на всеки един съдия при упражняване на неговите съдебни функции. При вземането на решения съдиите трябва да са независими и безпристрастни и да могат да действат без каквото и да било ограничение, неправомерно влияние, натиск, заплаха или вмешателство, пряко или непряко от която и да е власт, включително вътрешна за самия съд. Съдебната независимост не следва да се подкопава от йерархична съдебна организация.
Съдебна практика на Европейския съд по правата на човека
Европейската конвенция по правата на човека (ЕКПЧ) също е насочвала много европейски държави в прехода им към демократични системи на управление. Държавите, които кандидатстваха за членство първоначално в Съвета на Европа, а впоследствие в ЕС, трябваше да демонстрират като предпоставка за членството, че техните държави са основани върху върховенството на закона и го зачитат. За тази цел установяването на независим съд играе ключова и важна роля в предприсъединителния процес.
Разбира се, по-утвърдените демокрации не винаги са успявали да спазят изцяло изискванията на Конвенцията по въпроса за съдебната независимост, както например показва решението по McGonnell v. the United Kingdom. В този случай жалбоподателят бил закупил земя и оспорил отказа за издаване на разрешение за строеж. През 1998 г. Комисията по правата на човека възприема виждането, че съществува толкова явна липса на разделение на властите, че в дадената ситуация е налице нарушение на чл. 6 § 1 на Конвенцията. Комисията посочва, че:
Главният магистрат, който разглежда делото, приставът, е бил не само високопоставен член на съдебната система на острова, но и високопоставен член на законодателната власт... – и в допълнение високопоставен член на изпълнителната власт... Вярно е, както правителството изтъква, че другите функции на пристава не въздействат на неговите съдебни отговорности по казуса и че той през повечето време упражнява съдебни функции, но Комисията счита, че е несъвместимо с изискванията за авторитет на независимост и безпристрастност за един съдия да има законодателни и правителствени функции – толкова значими, колкото тези в настоящия случай.[5]
Относими критерии
В сърцевината на чл. 6 от ЕКПЧ е гаранцията за разглеждане на спора от независим съд. Съдът и предходната Комисия изрично са извели четири критерия, според които може да бъде определено дали даден съд е независим:
За да се установи дали даден орган може да се счита за „независим“, трябва да се вземе предвид, между другото, начинът на назначаване на неговите членове и продължителността на техния мандат, съществуването на гаранции срещу външен натиск и въпросът дали органът има авторитет на независимост.[6]
Следователно, (i) начинът на назначаване, (ii) продължителността на мандата , (iii) гаранциите срещу външен натиск и (iv) авторитетът на независимост ще посочат дали съществува или не наистина независим съд.
Предварителни бележки
Преди да бъдат разгледани всеки един от „стълбовете“ на съдебната независимост, трябва да бъдат разгледани някои общи съображения. За да може съд да изпълни изискванията на чл. 6, той трябва да може да разглежда всички въпроси по фактите и правото, относими към спора, висящ пред него.[7] Трябва да определи въпросите, в рамките на своята компетентност, на основата на правните норми. Както Campbell and Fell v. United Kingdom установява, съдът може да включва съдии, които не са юристи[8] и които могат да имат други несъдебни функции, включително административни функции, при условие че той (съдът) отговаря на изискванията за независимост и безпристрастност[9].
Конвенцията изисква съдът да бъде „създаден в съответствие със закона“. Целта тук е да може да се гарантира, че съдебният орган в едно демократично общество не зависи от волята на изпълнителната власт. Някои специфични въпроси могат да бъдат оставени на изпълнителната власт, която да действа чрез подзаконови нормативни актове, които подлежат на съдебен контрол.[10]
В съдебната практика на Съда концепциите за „независимост“ и „безпристрастност“ са тясно свързани и обикновено биват разглеждани заедно.[11] Поотделно и съвместно те са основен елемент за защита на човешките права.[12] Те са самостоятелни, но функционално свързани въпроси. Независимостта предполага възможността на съдията да решава даден въпрос, свободен от неправомерно влияние от външен източник. Безпристрастността изисква арбитърът да бъде непредубеден и да няма предразсъдъци при решаване на спора. Съгласно практиката на Съда съществуват два аспекта – субективен елемент, който се отнася до личните пристрастия и предразсъдъци на отделния съдия, и обективен, който покрива въпроси, свързани с външния авторитет или организационните връзки, които могат да породят легитимни съмнения в безпристрастността.
Четирите стълба
Съществуват, както беше отбелязано, четири стълба на независимостта, които могат да бъдат изведени от практиката по Конвенцията, първият от които е начинът на назначаване.
Първи стълб: Начин на назначаване
Назначаването на съдии от страна на изпълнителната власт не е само по себе си недопустимо по Конвенцията и не повдига само по себе си съмнения в независимостта на засегнатите съдии. Въпреки това законът трябва да гарантира, че съдиите не получават инструкции за последващото изпълнение на техните задължения. С други думи, назначените трябва да са свободни от влияние и натиск при изпълнение на техните съдебни функции.[13] Това е проблемът, повдигнат в решението Campbell and Fell v. the United Kingdom, в което Съдът разглежда правната природата на съда („Управителен борд“), който е изпълнявал едновременно съдебни и надзорни функции. Той e бил ангажиран с независим надзор над администрацията на затворите, като в същото време регулирал дисциплината в затворите и налагал санкции за нейните нарушения. Имал е чест контакт с длъжностните лица от затвора и със затворниците — играейки ролята на посредник между засегнатите страни. Впечатлението на затворниците, че Бордът е тясно свързан с изпълнителната власт, е фактор от голямо значение. Съществуването на такива настроения у затворниците обаче не било достатъчно, за да бъде установена липсата на независимост. Ако Бордът беше реално зависим от изпълнителната власт, тогава изискванията на чл. 6 не биха били спазени.
За да се установи липса на независимост при назначаване, необходимо е или да се докаже, че практиката на назначаване е незадоволителна като цяло, или, в противен случай – че конституирането на даден съд или назначаването на конкретен арбитър дава основание за риск от неправомерно влияние върху изхода от процеса.[14]
Втори стълб: Продължителност на мандата
Съгласно чл. 6 § 1 съдебната независимост не изисква доживотно назначаване. По-важно е продължителността на мандата да бъде стабилно установена като времетраене и свободна от външна намеса. Сравнително къс мандат (3 години) е приет за допустим за неплатени назначения за административни и дисциплинарни съдилища.[15] Въпреки това възобновяем четиригодишен мандат на съдия, член на съда по национална сигурност, е приет от Съда в Страсбург за „спорен“.[16]
Трети стълб: Гаранции срещу външна намеса
Независимостта изисква съществуването на определени гаранции, най-ярката от които е гаранцията срещу външен натиск, упражняван върху съдията.
(i) Несменяемост
В Campbell and Fell v. the United Kingdom Съдът в Страсбург приема, че членовете на съда трябва, като минимално изискване, да бъдат защитени срещу отстраняване по време на техния мандат.
Несменяемостта на съдиите от страна на изпълнителната власт по време на техния мандат по принцип следва да се смята за естествена част от независимостта и по този начин за част от чл. 6 § 1. Въпреки това липсата на формално признаване на тази несменяемост в законодателството не може сама по себе си да предполага липса на независимост, при условие че тя де факто е призната и че са налице други необходими гаранции.
Смята се, че в рамките на континенталните правни системи фактът, че съдиите на изпитателен срок подлежат на отстраняване през определени периоди, не компрометира съдебната независимост с оглед на обективните необходимости, включващи професионалната подготовка на самите съдиите.
В наскоро постановеното решение срещу Полша, Henryk Urban and Ryszard Urban v Poland,[17] Съдът в Страсбург установява нарушение на изискването за независимост на съдии-помощници (помощник съдии/младши съдии), които правораздават в районните съдилища. При постановяване на решението съдът припомня, че при определяне дали даден орган може да се счита за „независим“, особено спрямо изпълнителната власт и спрямо страните по спора, трябва да се вземе предвид между другото начинът на назначаване на неговите членове и продължителността на техния мандат, съществуването на гаранции срещу външен натиск, както и въпросът дали органът изглежда независим. Още повече че несменяемостта на съдиите от страна на изпълнителната власт по време на техния мандат трябва по принцип да се смята за естествена част на тяхната независимост и по този начин част от гаранциите по чл. 6 § 1. Съдът повтаря основния принцип, че залогът тук е „доверието, което тези съдилища в едно демократично общество вдъхват на обществеността“. Съдът припомня, че необходимите гаранции за независимост са приложими не само за „съд“ по смисъла на член 6 § 1 от Конвенцията, но се разпростират и върху „съдия или друго длъжностно лице, оправомощено по закон да упражнява съдебни правомощия“, споменати в чл. 5 § 3 от Конвенцията. В Urban and Urban v. Poland въпросът, който е стоял, е дали тези изисквания на Конвенцията са изпълнени. Съдът е трябвало да определи дали съдиите-помощници, които са правораздавали в пръвоинстанционния съд по казуса на жалбоподателя са имали изискуемия „авторитет на независимост“.
Съдът потвърждава, че назначаването на съдии от страна на изпълнителната власт е допустимо, при условие че назначените са свободни от влияние или натиск, след като веднъж вече заемат съдебната си длъжност. Съдът отбелязва, че през 2007 г. Полският конституционен съд е обявил приложимите законодателни разпоредби относно статута на съдиите-помощници за противоконституциони. Неговата констатация се отнася до правомощието на министъра да отстранява съдиите-помощници при липсата на адекватни материални и процесуални гаранции срещу произволното упражняване на министерското правомощие. Полското законодателство не е определило изрично какви фактически предпоставки са необходимото основание за отстраняване на съдия-помощник и е предвидило самото решение да се взима от министър, а не от съда. Полският Конституционен съд отбелязва, че не може да бъде изключена възможността съдия-помощник да бъде отстранен заради съдържанието на неговите съдебни решения. Държавата ответник е предоставила статистика, която показва, че министърът на правосъдието никога не е упражнявал своето право да отстрани съдия-помощник, но Конституционният съд констатира, че това само по себе си не оборва констатираната противоконституционност.
Важно съображение за Съда в Страсбург е бил и фактът, че полският Конституционен съд е установил, че начинът, по който законодателството на Полша урежда статута на съдиите-помощници, е дефектен, защото липсват гаранциите за независимост, изисквани от полската Конституция – гаранции, който по същество са идентични с тези по чл. 6 § 1 по Конвенцията. Съдът стига до заключението, че съдиите-помощници, които са правораздавали в процеса на жалбоподателя, нямат необходимата независимост, защото могат да бъдат отстранени от страна на министъра на правосъдието по всяко време на техния мандат и защото няма адекватни гаранции, които да дават защита от произволното упражняване на това правомощие от страна на министъра. Съдът не намира за необходимо да разгледа другите аспекти на статута на съдиите-помощници, защото сменяемостта от страна на изпълнителната власт вече е достатъчна, за да опорочи тяхната независимост.
Съдът въпреки това е разгледал дали въпросното нарушение е санирано при обжалване пред Областния съд, чийто състав се състои от професионален съдия с постоянен мандат. Поради тази причина последният е „независим съд“ съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че наистина съществува възможността по-висок съд в някои случаи да санира дефектите, които са налице при първата инстанция. Въпреки това в конкретния случай Областният съд не е имал правомощието да отмени решението на основание липса на независимост на съдията-помощник, защото съдиите-помощници са имали съдебни правомощия в съответствие с полското законодателство и са имали право да правораздават по спорове в първоинстанционните съдилища. Съдът отбелязва, че макар Конституционният съд да е обявил атакуваните разпоредби в полското законодателство за противоконституционни, последните остават правнообвързващи за период от 18 месеца след промулгацията на решението на Конституционния съд. При тези обстоятелства Съдът счита, че Областният съд не е санирал дефектите, предмет на делото.
Съдията-помощник, който е разгледал делото на жалбоподателя, не е имала необходимата независимост съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията. Съдията е могла да бъде отстранена от страна на министъра на правосъдието във всеки един момент през мандата й, като в същото време са липсвали адекватни гаранции за защита срещу произволно упражняване на това правомощие от страна на министъра.
(i) Съдът не трябва да е обект на инструктаж и указания
Друга важна гаранция срещу външен натиск е, че съдиите не могат да получават указания при упражняване на техните съдебни функции. Този въпрос възниква в контекста на казуси, в които изпълнителната власт или законодателната власт директно са повлияли на изхода на делото. Така например съдилищата, които се смятат обвързани от юридическото тълкуване от страна на изпълнителната власт, не се смятат за независими по чл. 6 § 1. Този въпрос е повдигнат в Beaumartin v. France, където Съдът установява, че правомощието да се тълкуват международни договори, което е било предоставено изключително на министъра на външните работи, съставлява нарушение на чл. 6 § 1.[18]
Ако член на съдебния състав е в подчинена позиция (по отношение на неговите задължения или рамките на организацията на неговата служба) спрямо една от страните, участниците в процеса могат да имат легитимни съмнения относно независимостта му.[19] В Findlay v. the United Kingdom Съдът установява, че има обективно оправдани съмнения относно независимостта и безпристрастността на военния съд, в който „свикващият офицер“ е отговарял за организиране и конституиране на военния съд, за назначаване на членовете на съдебния състав и прокурора, и военните защитници и всички тези служители са били подчинени по ранг и са попадали във военна командна субординация спрямо него.
В Ibrahim Gurkan v. Turkey, [20] Съдът наскоро разгледа въпроса дали военен съд притежава необходимата независимост съгласно чл. 6 по Конвенцията. По време на събитията, предмет на делото, жалбоподателят служи в турския военноморски флот. На 8 юли 2008 г. военният прокурор е внесъл обвинителен акт срещу него за умишлено неподчинение на високопоставен офицер в нарушение на Военния наказателен кодекс. На 18 февруари 2009 г. Военният наказателен съд, съставен от военни служители без правна квалификация, и двама военни съдии, осъждат жалбоподателя съгласно обвинението на два месеца и 15 дни затвор. Впоследствие Военният касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя.
Като взема предвид общите принципи, Съдът отбелязва, че при решаването на въпроса налице ли са легитимни основания за опасение, че даден съд не е независим и безпристрастен, гледната точка на обвиняемия е важна, без да е решаваща. Решаващо е дали съмненията на обвиняемия могат да се считат за обективно обосновани.[21] Съдът счита, че съществуват два аспекта на въпроса за „безпристрастността“: (i) съдът трябва субективно да е свободен от лично предубеждение или пристрастие и (ii) той също трябва да бъде независим от обективна гледна, така че да са налице достатъчно гаранции, които да изключват всяко легитимно съмнение в това отношение.
Съдът припомня, че в Hakan Onen v. Turkey[22] е разгледал и отхвърлил твърдението, че турските военни съдилища не са независими и безпристрастни. В допълнение Съдът отбелязва, че през 2009 г. турският Конституционен съд е констатирал, че действащото по това време вътрешното законодателство не предоставя достатъчно гаранции срещу риск от външен натиск върху членовете на военния наказателен съд. Според аргументацията на Конституционния съд въпросният военен, който няма юридическо образование, подлежи на военно дисциплиниране и атестиране, и не е бил защитен от възможно влияние от страна на армията по никакъв начин чрез законови разпоредби. При това положение Конституционния съд стига до заключението, че военният наказателен съд не може да се счита за съответстващ с принципите на съдебната независимост.
При разглеждане на твърденията на жалбоподателя относно липсата на правна квалификация на един от членовете на съдебния състав в Gurkan Съдът потвърждава, че участието на съдии неюристи в съдебния състав само по себе си не представлява нарушение на чл. 6. Съдът не разглежда липсата на юридическа квалификация на военния служител, който е бил част от съдебния състав на военния наказателен съд, като пречка за неговата независимост и безпристрастност. Въпреки това съдът отбелязва, че военният служител „остава на служба в армията и подлежи на военно дисциплиниране.“ Тези военни служители са назначени като съдии от техните началници и не са имали същите конституционни гаранции, предвидени за другите двама военни съдии. При тези обстоятелства Съдът стига до заключението, че военният наказателен съд, които разглежда делото и осъжда жалбоподателя, не може да се счита за независим и безпристрастен по смисъла на чл. 6 от Конвенцията.
(ii) Обвързваща сила на съдебните решения
Тясно свързано с гаранцията срещу външни указания е изискването актовете на един независим съд да бъдат обвързващи. Обвързващата сила на решенията на съда е ключов аспект за неговата независимост. За да бъде спазен чл. 6, решенията на съда не трябва да имат единствено консултативен характер.[23] Van de Hurk v. the Netherlands потвърждава, че властта да бъдат издавани обвързващи решения, които не могат да бъдат изменяни от друг несъдебен орган, е основен и фундаментален компонент на „независимостта“, изисквана от член 6 § 1.[24]
Дори теоретичната възможност за намеса в решението на даден съд може да подкопае неговата независимост в нарушение на чл. 6 ЕКПЧ. В Van de Hurk v. the Netherlands съдът постановява, че ако правителството има право да не спази съдебно решение, то налице е нарушение на чл. 6 независимо от обстоятелството, че това правомощие никога не е използвано. В този случай съответното законодателство позволява на Короната да реши дали дадено решение на Независимия апелативен трибунал трябва да бъде изпълнено. Правомощието никога не е било използвано и е предстояло да бъде отменено. Въпреки това Съдът констатира, че самото съществуване на това правомощие води до нарушение на чл. 6 § 1, независимо от обстоятелството, че не е било обсъждано в рамките на самия процес и независимо от факта, че не имало „нищо, което да наведе на заключението, че правомощието е имало каквото и да е влияние върху начина, по който съдът е разгледал и решил споровете, по които е правораздавал“. В крайна сметка, изисква се да е невъзможно решение на независим съд да може да бъде изменено на теория или практика от друг несъдебен орган.
В Bryan v. the United Kingdom Съдът постановява, че самото съществуване на правомощие на Държавния министър да „отзове“ и да прекрати правомощието на строителен инспектор да постанови решение при обжалване на административен акт е „достатъчно, за да лиши инспектора от необходимия авторитет на независимост“. Това е така независимо от ограниченото използване на това правомощие на практика и независимо от това дали упражняването на това правомощие е или не е било част от предмета на спора. В Findlay v United Kingdom Съдът постановява, че изискването дадено решение да бъде потвърдено от служебно лице, което има правомощието да измени решенията на съда, противоречи на утвърдените принципи, които са в основата на самата концепция за съд.[25]
В заключение, независимостта на всеки съдия и член на съдебния състав изисква той да бъде свободен от външно влияние или натиск, независимо дали от това дали той идва от изпълнителната власт, законодателната власт, страните по спора или други членове на съда.
Четвърти стълб: Авторитет на независимост
Авторитетът на независимост (и безпристрастност) е важен защото „залогът тук е доверието, което съдилищата в едно демократично общество трябва да внушават в обществеността“.[26] Приложимите критерии са описани по редица начини – дали обществеността има разумни основания да има правото да се съмнява в независимостта и безпристрастността на съда;[27] дали има „легитимни основания да се опасява“, че съдът не е независим или безпристрастен;[28] дали „има установими факти, които могат да породят съмнения в независимостта или безпристрастността“[29], или дали такива съмнения могат да бъдат обективно оправдани.
Предходна длъжност, заемана от съдия, може да повдигне въпроси, свързани с неговата (нейната) независимост (и безпристрастност). Например, когато наказателен съдия е заемал преди това длъжност на началник на отдел в Прокуратурата и когато този отдел е разследвал делото на жалбоподателя и е повдигнал обвинение срещу него, Съдът счита, че „безпристрастнотта на съда, който е трябвало да реши делото, подлежи на съмнение“.[30] Това е позицията на съда по делото Piersack v. Belgium, в което директорът на отделение в прокуратурата впоследствие става член на съдебния състав по делото на жалбоподателя. Не е било необходимо да бъде доказвано от страна на жалбоподателя, че съдията реално е бил част от работата на прокуратурата по обвинението.
Въпреки това Съдът отбелязва, че би се отишло твърде далеч, ако се твърди, че заемането на предходни магистратски длъжности в рамките на прокуратурата е пречка пред заемането на място в съдебен състав по всяко дело, което е било разглеждано първоначално от дадения прокурорски отдел, въпреки че реално лицата, заемали длъжности, въобще не са имали служебни задължения по отношение на конкретния казус. Толкова радикално разрешение, базирано на тромава и формалистична концепция за единството и неделимостта на прокуратурата, би представлявало буквално непреодолима пречка между прокурорския отдел и съдебната скамейка. Съдът отбелязва, че това би довело до катаклизъм в редица държави-членки, в които прехвърлянето от единия пост към другия е често срещано явление. Преди всичко простият факт, че съдията някога е бил член на прокуратурата не е сам по себе си причина за опасения, че той или тя не са независими и/или безпристрастни. Въпреки това в Piersack доказателствата сочат, че бившият магистрат е имал значителна роля в работата по случая на жалбоподателя, така че се повдигат сериозни въпроси във връзка с приложението на чл. 6 § 1.
Когато съдията е бил адвокат на насрещна страна по предходно дело срещу една от страните в процеса, по който той/тя правораздава, може да възникнат съмнения дали съдът има авторитет на независим съд съобразно обстоятелствата по конкретния казус. Такива обстоятелства включват определена степен на свързаност между двете дела както по отношение на времето, така и по отношение на техния предмет.[31]
Предходни консултативни функции
Когато член на съдебния състав е давал съвети по отношение на конституционосъобразността на законодателството, предмет на спора, страната обективно може да се опасява от липсата на безпристрастност. Така например в Procola v. Luxembourg четирима от петте членове на съдебния състав на Conseil d'Etat е трябвало да отсъдят по отношение на законосъобразността на регламент, по който преди това са давали своето становище в качеството си на съветници. Съдът взема предвид следното:
Самият факт, че определени лица успешно са упражнявали тези два вида функции по отношение на едни и същи решения е достатъчен да хвърли съмнение върху организационната безпристрастност на институцията... [Жалбоподателят] е имал легитимни основания да се опасява, че членовете на съдебния състав са се чувствали обвързани от мнението, което са дали преди това. Това съмнение само по себе си, колкото и да е малко по своето основание, е достатъчно да компрометира безпристрастността на съда.[32]
Предходни законодателни функции
Всяко пряко участие в приемането на законодателни актове или други нормативни актове е вероятно да бъде достатъчно, за да хвърли съмнение върху съдебната независимост и безпристрастност на лице, което впоследствие е призовано да правораздава по спор относно съществуването на основания за допустимостта на изменение на законодателните норми или правила, предмет на спора. Така в McGonnell v. the United Kingdom,[33] съдът, председателстван от пристава на Гърнзи (Bailiff of Guernsey), не е счетен за независим, защото той е заемал предходна председателска длъжност в местната законодателна институция, като е участвал в приемането на оспорвания закон.
Организационни връзки и независимост
В случаите, в които изглежда, че член на съдебния състав има връзки с организация, която има интерес от изхода от делото, независимостта и безпристрастността на съда подлежат на съмнение. В Langborger v. Sweden[34] двамата членове несъдии на състава на Съда за жилищата и наемателите са номинирани съответно от страна на Асоциацията на наемодателите и Организацията на наемателите, макар формално да са били назначени от правителството. Въпреки обстоятелството, че съдебните помощници неюристи – членове на съда, са достатъчно квалифицирани, за да участват в съдебното разглеждане на спорове между наемодатели и наематели, конкретният въпрос в случая на жалбоподателя, а именно – неговият иск за фиксиране на наем без преговори, засяга интересите на двете асоциации. Следователно Съдът счита, че съдиите неюристи не притежават достатъчно гаранции за безпристрастност.
По сходен начин в Sigurdsson v. Iceland[35] Съдът постановява, че съдът изглежда пристрастен, когато съпругът на една от съдиите, правораздавали по казуса между жалбоподателя и националната банка, е имал силни връзки с банката, като съдията наскоро е спомогнала за съдебна спогодба по отношение на дълга на съпруга й към банката, в която спогодба банката е третирала съпруга й благосклонно.
Съдиите като служители на военните сили и полицията
Други интересни проблеми, които са повдигали въпроси по отношение на съдебната независимост, са били разгледани от Съда в случаите, когато жалбоподатели са подали жалби по отношение на процес, в който като съдии са участвали служители на армията и полицията. Когато цивилни лица са подсъдими пред съд, който включва в своя състав военно лице, то може да има легитимни опасения, че съдията може да допусне да бъде неправомерно повлиян от неотносими съображения.[36] В Incal v. Turkey Съдът е счел, че статутът на военните съдии (като военноназначени, принадлежащи и подчинени на армейската дисциплина, която получава своите заповеди от изпълнителната власт) дава основание за сериозни опасения относно тяхната независимост и безпристрастност. Съдът констатира, че гаранциите за външен натиск, които съществуват в случая, включително забрана за получаване на инструкции от страна на съдията във връзка с изпълнение на неговите задължения, са недостатъчни, за да разсеят тази опасения.[37]
В Belilos v. Switzerland е постановено, че същите обективно оправдани съмнения съществуват и там, където полицейски служител е член на съдебния състав. Това е така, защото
обикновеният гражданин ще бъде склонен да го вижда като полицейски служител, подчинен на неговите началници и лоялен на неговите колеги. Ситуация от този вид може да подкопае доверието, което трябва да вдъхват съдилищата в демократичното общество. Накратко, жалбоподателят може да има легитимни съмнения относно независимостта и организационната безпристрастност на полицейския борд.[38]
Роля на изпълнителната власт при налагането на присъди
Съдебната независимост спрямо изпълнителната власт също поражда спорни случаи, когато изпълнителната власт играе роля при постановяване на присъдата. В T. and V. v. the United Kingdom[39] Съдът приема, че фиксирането на предопределен период, който следва да се изтърпи от страна на юноша, осъден на лишаване от свобода за извършено убийство по волята на Нейно Величество, по силата на член 53, ал. 1 от Закона за децата и младежите, е процес, за който са приложими гаранциите по чл. 6. Такава практика според съдебните членове на Камарата на Лордовете, „директно противоречи на член 6“.[40] Съответно, когато фиксираните периоди се предопределят от член на изпълнителната власт, това е нарушение на изискването за независимост по чл. 6 § 1.
„Отказ” от правото на независим съд
С оглед на важността на общественото доверие в съдебната система е малко вероятно изискванията за независимост и безпристрастност да могат да бъдат предмет на отказ.[41] Съдът в Страсбург счита себе си за задължен да разгледа безпристрастността на съда независимо от това дали се твърди, че е налице отказ от това изискване от страна на жалбоподателя.[42]
Защита на независимостта и безпристрастността на съдията
В днешно време заплахите за съдебната независимост идват от нови места. Все по-разпространена е силната обществена критика срещу съдебни актове, когато например съдът е изключил определени доказателства, оправдал е обвиняем за сериозно престъпление заради наличие на разумно съмнение в неговата виновност. Общоприетото разбиране, че е налице снизходителност при постановяване на присъдите или при защита на правата на малцинствата често бомбардира с критики съда поради противоречието с волята на мнозинството.
Свободната и независима журналистика е основополагащ елемент за всяка демократична държава и съществуването на независим съд, който утвърждава върховенството на закона и е основополагащ за осигуряване на правото на свобода на слово в медиите. Медиите са в пълното си право да критикуват всяко съдебно решение, с което те не са съгласни, и, когато това е подходящо, да настояват за промяна на закона, ако смятат това за необходимо. Но медиите имат и отговорност да представят точно и пълно основите факти, ако искат да служат на обществения интерес и общото благо. Медиите имат огромна отговорност да гарантират, че обществеността не остава с впечатлението, че съдиите трябва да дават обяснения пред медиите, или трябва да реагират на публичен натиск, генериран по този начин .
На последно място, Съдът в Страсбург сам по себе си не е в неведение за въпросите, свързани с неговата собствена независимост. Ратификацията на Протокол № 14 означава, че съдиите на Европейския съд по правата на човека не трябва да представят своите кандидатури за преизбиране пред техните собствени правителства и вече се назначават за еднократен мандат от девет години без правото на преизбиране. Това е ясна стъпка в правилната посока, но остава още работа, която трябва да бъде свършена по този въпрос.
Заключение
Арон Барак описва ролята на независимия съдия и неговата „мисия“. Правораздаването всъщност не е работа, казва той, а начин на живот. Той цитира старата талмудическа поговорка за съдиите:
Може да си мислите, че ви давам власт. Но това, което аз ви давам, е робство.
За Барак това е робство, чиято цел е свободата, достойнството и справедливостта: свобода за духа на човека, достойнство и равенство за всеки, справедливост и правосъдие за личността и общността. Това, твърди той, е обещанието, което съпровожда всекидневно всеки съдия в съдебната зала, защото, казва той, „всеки път, когато правораздавам, аз съм този, който ще бъде съден“.[43]
Ан Пауър-Форд
Септември 2012
Превод: Симеон Стойчев
[1] Лорд Бинам (Lord Bingham), Върховенство на правото (The Rule of Law), Лондон: Алан Лейн (2009), p. 9.
[2] The Right Honourable Sir Declan Morgan, Лорд Първи Съдия на Ирландия Lord Chief Justice of Northern Ireland, Fifth Chancellor's lecture, University of Ulster (Belfast Campus), 31 март 2011.
[3] Пак там.
[4] Препоръка CM/Rec (2010) 12 на Комитета на министрите на държавите-членки относно Съдиите: Независимост, Ефикасност и Отговорност. Приета от Комитета на министрите на 17 Ноември 2010, на 1098-та среща на представители на министрите.
[5] Решение на комисията, 20 Октомври 1998
[6] Campbell and Fell v United Kingdom, 28 юни 1984.
[7] Terra Woningen B.V. v. the Netherlands, (17 декември 1996) 2 EHRR 456 § 52; виж също: Bryan v. the United Kingdom, (22 ноември 1995) 21 EHRR 342.
[8] Ettl and Others v. Austria, (23 април 1987) 10 EHRR 255 § 38.
[9] Campbell and Fell v. the United Kingdom, (28 юни 1984) 7 EHRR 165 § 81; виж също: AB Kurt Kellermann v. Sweden, жалба no. 41579/98, решение от 26 октмоври 2004.
[10] Campbell and Fell v. the United Kingdom, (28 юни 1984) 7 EHRR 165.
[11] Findlay v. the United Kingdom, (25 февруари 1997) 24 EHRR 221 § 73; виж също: Incal v. Turkey, (9 юни 1998) 28 EHRR 449 § 65; и McGonnell v. the United Kingdom, жалба no. 28488/95, (2000) 30 EHRR 289.
[12] Виж например Универсалната декларация за правата на човека, член 10, виж също Международната конвенция за Covenant and Political Rights, Article 14(1).
[13] Campbell and Fell v. the United Kingdom, (28 June 1984) 7 EHRR 165 § 79; и Crociani v. Italy, жалба no. 8603/79, Decision от 18 декември 1980.
[14] Zand v. Austria, жалба no. 7360/76, Решение от 16 май 1977, § 78.
[15] Campbell and Fell v. the United Kingdom, (28 юни 1984) 7 EHRR 165
[16] Incal v. Turkey, (9 юни 1998) 29 EHRR 449.
[17] Henryk Urban and Ryszard Urban v. Poland, no. 23614/08, 30 ноември, 2010.
[18] Beaumartin v. France, (1994) 19 EHRR 485 § 38.
[19] Sramek v. Austria, (22 октомври 1984) 7 EHRR 351.
[20] Ibrahim Gurkan v Turkey, no. 10987/10, 3 July, 2012.
[21] § 13
[22] Dec. no 32860/96, 10 февруари 2004
[23] See Belilos v. Switzerland, (29 април 1988) 10 EHRR 466 § 64: виж също: Van de Hurk v. the Netherlands, (19 април 1994) 18 EHRR 481 § 52.
[24] Van de Hurk v. the Netherlands, (1994) 18 EHRR 481 § 45. Решение от 19 април 1994.
[25] Findlay v. the United Kingdom, (25 Февруари 1997) 24 EHRR 221 § 77; виж също: Posokhov v. Russia, жалба no. 63486/00 (4 март 2003)
[26] Incal v. Turkey, (9 юни 1998) 29 EHRR 449; Fey v. Austria, (24 февруари 1993) 16 EHRR 387 § 30.
[27] Campbell and Fell v. the United Kingdom, (28 юни 1984) 7 EHRR 165 § 81.
[28] Langborger v. Sweden, горе; Procola v. Luxembourg, (28 септември 1995) 2 EHRR 193 § 45; и McGonnell v. the United Kingdom, цитиран по-горе.
[29] Castillo Algar v. Spain, 28 октомври 1998, Сборник с решения и определения (Reports of Judgments and Decisions) 1998-VIII.
[30] Piersack v. Belgium.
[31] Puolitaival and Pirttiaho v. Finland, application no. 54857/00, Съдебно решение от 23 Ноември 2004 – в което Съдът счита, че страните по Конвенцията трябва да обсъдят въвеждането на системи, където съдиите биват уведомявани за предходно участие по същия казус или за връзка със същите страни (§ 44).
[32] Procola v. Luxembourg, (1995) 2 EHRR 193 at 206-207 § 45. [Съдебно решение от 28 септември 1995]
[33] McGonnell v. the United Kingdom, (2000) 30 EHRR 289.
[34] Langborger v. Sweden, (1989) 12 EHRR 416. [Съдебно решение от 22 Юни 1989]
[35] Petur Thor Sigurdsson v. Iceland, no. 39731/98, 10 април 2003, ECHR 2003-IV.
[36] Incal v. Turkey, § 72.
[37] Виж също, Findlay v. the United Kingdom – в което е прието, че процесът пред военния съд е счетен, че нарушава чл. 6 не поради факта, че съставът се състои от военни, а поради организационните и йерархични отношения между членовете не съдебния състав на военния съд. Inca??????????l е непосредствено взето предвид в Baskaya and Another v. Turkey, (1999) [Ba$kaya and Okguoglu v. Turkey [GC], nos. 23536/94 и 24408/94, ECHR 1999-IV?] и Wilkinson and Allen v. the United Kingdom, жалба no.s 31145/96 и 35580/97, Решение от 6 феврауари 2001.
[38] Belilos v. Switzerland, (1988) 10 EHRR 466. Решение от 29 април 1988.
[39] T. and V. v. the United Kingdom, (2000) 30 EHRR 121. [Решения: T. v. the United Kingdom [GC], no. 24724/94, 16 декемвридемекври 1999; и V. v. the United Kingdom ([GC] no. 24888/94, 16 декември 1999, ECHR 1999-IX)]
[40] Motion on Judicial Appointments, Hansard, 1 March 1999, Column COL.1441 (Lord Patten).
[41] Oberschlick v. Austria, (1914) EHRR 389 § 51 Oberschlick v. Austria (no. 1), 23 май 1991, Серия A no. 204; илиИЛИ Oberschlick v. Austria (no. 2), 1 July 1997, Сборник с решения и определения (Reports of Judgments and Decisions) 1997-IV; ИЛИ Prager and Oberschlick v. Austria, 26 април 1995, Среия A no. 313]; и Bulut v. Austria, 1996 24 EHRR 84 § 30.
[42] Виж също McGonnell v. the United Kingdom, жалба no. 28488/95, (2000) 30 EHRR 289; и Ocalan v. Turkey, (2003) 37 EHRR 238 [no. 46221/99, 12 март 2003], в което Съдът отбелязва, че приемането от страна на обвиняемия на юрисдикцията на съда не е съставлява отказ от изискването за независимост.
[43] Арон Барак, Ролята на съдията в демокрацията (The Role of a Judge in a Democracy), (2006) в Justice in the World Magazine Vol 3.