Проф. д-р Никола Долапчиев
Публикуваме за първи път на български език лекцията на проф. д-р Никола Долапчиев "ПРАВО И ЧОВЕШКИ ПРАВА В БЪЛГАРИЯ”, изнесена на 6.11.1952 г. пред Кралския институт по международни отношения Chatham House, с разрешението на Copyright Clearance Center за“John Wiley and Sons Inc”.
Биографията на проф. д-р Никола Долапчиев, един от най-изявените български юристи в областта на наказателното право, е белязана от турболентните събития в българската история през първата половина на ХХ век- Първата и Втората световна война, политическите преврати. Към някои от тях – като Деветомайския преврат, проф. Долапчиев, теоретик на т. нар. “Нова държава”, е политически съпричастен. Той се сближава идейно с политическия кръг “Звено”, който е начело на новото правителство, което фактически суспендира Търновската конституция. Години по-късно, в лекцията си пред Кралския институт по международни отношения Chatham House, проф. Н. Долапчиев развива доводите си за противоречието на Наредбата-закон за народните съдилища с Търновската конституция като съществен белег за недемократичността на правната система след преврата от 9.09.1944 г. (По-подробно за биографията му, която обобщава оскъдната информация от достъпните източници, можете да прочете тук).
Лекцията на проф. Н. Долапчиев е по-скоро критичен политически, отколкото строго научен анализ на новата правна система в България в периода 1944 г. – 1952 г. Проф. Н. Долапчиев обсъжда процесите пред Народния съд не в светлината на примирията от конференциите в Москва и Ялта, които съюзниците сключват с победените режими от страната на Оста след Втората световна война, нито с оглед възникналите задължения за победените държави или чрез сравнение с другите следвоенни извънредни съдилища, а като част от първия етап от налагането на нова правна система в България под съветско влияние.
Както личността на видния му автор, така и текстът, който публикуваме, са автентични факти от историята на страната ни. Припомнянето им е особено уместно сега, по повод на 70-тата годишнина от изпълнение на присъдите на I и II състав на Народния съд.
Протоколите от процеса, по който проф. Н. Долапчиев е бил назначен за служебен защитник, пред I състав на Народния съд можете да прочетете тук, а пледоарията му като служебен защитник на княз Кирил Преславски, изложена по време 28-то заседание на Първи върховен състав на Народния съд от 27.01.1945 г., тук (източник: http://archives.bg/narodensud/).
Лекцията може да откриете и в прикачения файл.
Общоприето е, че правото отразява истинския образ на дадена общност. Това е така, при условие че под „право“ разбираме не само писаните закони, но и начина, по който те се прилагат. Това се отнася с особена сила за страните под комунистическа власт. Подобно на митичния Янус, правото в тези държави има две лица – едно, което е сравнително благоприлично и предназначено да бъде показвано на външния свят, и друго – истинското, което може да бъде видяно само при внимателно изследване на реалните факти. Поради тази причина безпристрастният и добросъвестен изследовател е изправен пред изключително трудна задача при съставяне на пълната картина на правото в държава под комунистическо власт. Той трябва да бъде много внимателен или рискува да приеме привидността за реалност, тъй като огромна бездна зее между пропагандата и фактите, между думите и делата.
Развитието на българското право след съветската окупация може да бъде разделено на три периода. Първият от тях се състои във временното прилагане на съществуващото право, съпроводено с постепенно комунистическо проникване. Той започна незабавно след държавния преврат от 9 септември 1944 г. и продължи до 4 декември 1947 г., когато старата либерална и демократична българска Търновска конституция беше отменена и заместена с нова конституция по съветски модел. От този момент започна и вторият период, който продължи до 20 ноември 1951 г., когато бяха отменени законите, които действаха преди узурпирането на властта от комунистите. Третият период, който все още е в ход, се състои в завършването на процеса по установяване и консолидиране на законодателство по съветски модел.
Първият период има три фази. Най-ранната включва реалното узурпиране на държавната и обществена власт, както и физическото ликвидиране на реалните и потенциалните противници на комунистите. През този етап средствата, използвани за налагане на новия ред, бяха противозаконни. Малкото привидно „законни“ мерки, наред с използването на брутално физическо насилие, се съдържаха в квази-законодателни актове – наредби-закони на Министерския съвет, а не в актовете на парламента. Това беше така, защото предходният парламент беше разпуснат незабавно след държавния преврат и нови общи избори бяха проведени чак на 18 ноември 1945 г. След това Народното събрание започна да работи и да приема законодателство чрез формални законодателни актове на парламента. Втората фаза на този първи период протече между първата сесия на новия парламент и референдума срещу монархията, последван от обявяването на република през септември 1946 г. Тази фаза се характеризираше с последващи стъпки, насочени към ликвидиране на старата правна система и подготовка на държавата за превръщането й в „народна демокрация“. Третата и последна фаза на първия период започна с установяването на република, като старата конституция все още формално беше запазена, и приключи с отмяната й и приемането на 4 декември 1947 г. на нова конституция – т. нар. „Димитровска Конституция“. През тази фаза бяха приети най-важните промени в основния закон на държавата. Това проправи пътя за втория и третия период на развитие на българското право към пълната му съветизация.
Непосредствено след държавния преврат комунистите започнаха да разширяват властта си и контрола си над държавната машина и над всички сфери на обществения, икономическия и политическия живот. Първата задача беше да унищожат всички политически сили извън правителството на Отечествения фронт. Макар самият държавния преврат да беше проведен без кръвопролития, няколко дни по-късно комунистите и техният министър на вътрешните работи започнаха да подстрекават тълпите да убиват личните и класовите си врагове, като за целта тълпата беше снабдена от милицията с оръжия, включително и автоматични. По този начин те успяха да елиминират хиляди и да всеят ужас из цялата страна. Но това не им беше достатъчно. Те се нуждаеха от още кървави зрелища, както и от законодателни и съдебни спектакли, за да унижат политическите си врагове. Те искаха да „облекат“ убийствата и масовите екзекуции в квази-законови и псевдосъдебни форми. От друга страна, примирието от 28 септември 1944 г. задължи българското правителство да сътрудничи в задържането и осъждането на военнопрестъпници. Това задължение беше използвано от комунистите като благовиден претекст за ликвидирането на политическите и класовите им опоненти.
Така беше приета Наредбата-закон за народните съдилища, в резултат на която бяха проведени няколкостотин процеса и бяха повдигнати обвинения срещу хиляди хора, повечето от които бяха осъдени на смърт. Сред тях бяха и тримата военновременни регенти, включително принц Кирил, брат на покойния цар Борис, повечето министри от кабинетите от 1941 г. до 9 септември 1944 г., останалите депутати от парламента през същия период, царските съветници, много генерали, голяма част от бившите кметове, политици, предприемачи, адвокати, съдии, писатели, журналисти и др. Този законодателен акт беше чудовищен и неговото приложение беше подигравка с правосъдието. Преди всичко той беше противоконституционен, защото отявлено нарушаваше принципа nullum crimen nulla pena sine lege, приет от всички цивилизовани нации като незаменима гаранция за фундаменталните човешки права и свободи. По силата на този принцип наказателният закон не може да има обратна сила, т.е. никой не може да бъде наказан, ако неговото деяние не е било обявено за наказуемо към момента на извършването му. Този принцип съществуваше и в българската Конституция, която уреждаше, че наказание не може да бъде наложено, ако то не е установено от закона, същото фигурираше и в съответна разпоредба на Наказателния закон (чл. 2). Наредбата-закон обаче беше приложена за деяния, извършени преди влизането й в сила.
Наредбата-закон нарушаваше и друг конституционен принцип, според който под никаква форма и претекст не могат да бъдат създавани ad hoc съдилища. „Народните съдилища“ бяха извънредни съдилища par excellence, защото бяха създадени само за определена категории престъпления и правонарушители. Освен това някои от фундаменталните принципи на наказателното съдопроизводство бяха флагрантно нарушени – сред тях са безпристрастността и независимостта на съдиите, правото на защита на обвиняемия и др. Назначените членове на Народните съдилища и съдебните заседатели бяха умишлено подбрани сред хора, които очевидно не бяха безпристрастни и бяха известни със своята враждебност към обвиняемите, като открито търсеха саморазправа, а не справедливост. Това е диаметрално противоположно на процесуалните изисквания, които съществуват в държавите с върховенство на закона, където всеки съдия или съдебен заседател е длъжен да се отведе от процеса или да бъде заменен по искане на обвиняемия, когато съществува родствена връзка, близост или друга причина, която може да повлияе на неговата безпристрастност или да я постави под съмнение. Съдиите нямаха и свобода да постановяват безпристрастни решения. Вместо да им бъде дадена възможност да използват всички правни средства за разкриване на истината и в тяхната светлина да оценят невинността или виновността на обвиняемия, „народните съдии“ бяха непрестанно подложени на натиск и заплахи. Това се случваше не само чрез средствата на обезумялото радио, преса и друга пропаганда, но също и чрез оркестрирани публични „народни събрания“, които на практика реално определяха присъдите още преди постановяването на съдебните решения. На тези събрания бяха държани речи дори от самия комунистически министър на правосъдието, въпреки неговия дълг да закриля независимостта и безпристрастността на съдебните институции.
На арестуваните подсъдими беше отказана всякаква възможност за истинска защита. Всъщност на тях им беше забранено да имат свои защитници, не беше уважено и тяхното право да представят оневиняващи доказателства. Те дори не бяха своевременно уведомени за обвиненията, повдигнати срещу тях. Основните обвиняеми – бившите регенти и водещи министри, бяха задържани и отведени в Москва и бяха изправени пред съда почти месец, след като съдебният процес срещу тях беше започнал. Така безцеремонно беше погазен принципът, че съдебният процес трябва протече в присъствието на обвиняемия. Дълго преди да започнат съдебните процеси, адвокатите бяха многократно предупреждавани от пресата, че ще бъдат считани за врагове на народа, ако поемат защитата на обвиняемите. Тези, които намериха куража да не се подадат на подобни заплахи, всъщност бяха препятствани да изпълнят надлежно своя дълг. На тях не им бе позволено дори да говорят насаме със своите клиенти, нито можеха да се съвещават с тях в самата съдебна зала по време на процеса. Обвиняемите бяха напълно изолирани и постоянно обградени от милиционерски кордон. На обвиняемите, които нямаха адвокати, какъвто беше случаят с основните обвиняеми, съдът назначи защитници ex officio. Това обаче се правеше едва в последния момент, с явната цел да бъде заблудено общественото мнение, особено в чужбина, че е спазен принципът на служебна защита. Всъщност това беше само привидно, защото ролята на всички защитници беше сведена до декоративна формалност. Макар двата основни процеса да траеха около два месеца, на защитниците беше позволена по една единствена защитна реч, чиято продължителност беше не повече от петнадесет минути. По време на процесите подсъдимите, защитниците и съдиите бяха непрестанно подлагани на всякакъв вид натиск, за да бъде подсигурено постановяването на смъртни присъди. Съдбата на обвиняемите беше решена много преди началото на съдебните процеси, даже преди приемането на закона за „народните съдилища“. Това решение беше взето от чуждо правителство. Актовете на легислатурата и съда бяха само параван за зловещото решение на изпълнителната власт, действаща по заповед на Кремъл.
Българският народ беше ужасен и стъписан пред доказателствата за зловещата ръка на чужда сила. Стана ясно, че всички тези съдебни процеси всъщност бяха насочени не само към наказване на виновните за въвличането на България във войната на Хитлер, но и към унищожаването на всички политици, които не симпатизираха на Съветския съюз и които бяха считани за потенциални препятствия пред комунистическите домогвания. Иначе какво оправдание може да се намери например за обвиняването на членовете на правителството на Муравиев, които не бяха нито прогермански настроени, нито фашисти и които бяха обявили война на хитлеристка Германия само седмица след идването си на власт и два дни преди държавния преврат от септември 1944 г.? Без съмнение, че тяхната единствена вина беше, че бяха прозападни и предпочитаха демокрацията пред сталинистката тирания.
През 1945 г. бяха приети множество наредби-закони. С Наредбата-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица бяха създадени концентрационни лагери за каторжен труд. Министърът на вътрешните работи беше оправомощен да затваря в такива лагери всяко лице, което счита за „опасно за държавната сигурност и ред“ и да го държи там за срок от шест месеца. Този период можеше да бъде удължаван неограничено. Оттогава хиляди хора бяха и все още са затворени и безмилостно третирани в тези робски трудови лагери. През месец март беше приета Наредбата-закон за защита на народната власт. Това даде на правителството власт да унищожи всеки, който се възпротивяваше на неговата политика. По силата на тази наредба-закон множество изтъкнати политици бяха осъдени и „ликвидирани“. За да бъде установен контрол над профсъюзите, комунистите приеха Наредба-закон за отмяна на Закона за професионалните организации.
На комунистите им липсваше необходимата икономическа и политическа база за тяхното движение – многоброен пролетариат. Те обаче бяха „твърдо решени да я създадат изкуствено и насилствено“. Градските индустриални работници наброяваха едва няколко хиляди, земеделците бяха дребни собственици на земя и съответно естествени врагове на комунизма. Поради това средните класи трябваше да бъдат лишени от тяхната собственост, доведени до просешка тояга и превърнати в пролетариат без собственост, зависим за своето оцеляване от държавата и партията. За тази цел бяха въведени няколко наредби-закони, чиято цел беше икономическото изтощаване на градското и провинциалното население и колективизацията на земеделската земя. Така, след като финансовата сила на населението беше изцедена до известна степен чрез т. нар. „революционна национализация“, т.е. чрез грабеж и след въвеждането на редица от т. нар. „народни заеми“, на 5 април 1946 г. правителството прие Закон за конфискуване на имуществото, „придобито чрез спекулация или по незаконен начин“. Този закон претендираше да се прилага само спрямо печалбите, натрупани незаконно по време на войната, но на практика беше скрита форма на откровена национализация.
Много важна реформа беше предприета на 25 април 1945 г. с Наредбата-закон за трудовите кооперативни земеделски стопанства, чиято цел беше колективизация на земеделската земя и превръщане на селскостопанската продукция в социалистическа. Формално членството в колективните стопанства беше и все още е доброволно, но на практика е принудително.
На 8 септември 1946 г. беше проведен референдум срещу монархията, а на 16 септември България беше обявена за република. Тези две събития бележат началото на третата фаза на първия период на комунизация на българското право. На 4 декември 1948 г. старата либерална и демократична българска конституция беше официално отменена и заменена от нова конституция по съветски модел.
Новата конституция влезе в сила десет дни преди съветските окупационни войски да напуснат България, след като бяха приключили задачата по съветизация на държавата. През предходната година бяха проведени продължителни дискусии относно формата на предстоящата конституционна реформа – дали старата Търновска конституция трябва да бъде приспособена към новите политически и социални условия или следва да бъде въведена изцяло нова конституция. Изведнъж обаче всички дискусии бяха преустановени. Пристигна заповед от Кремъл – да бъде следван съветският модел. Така българските комунисти, които бяха водили политически борби рамо до рамо с другите партии от съпротивата именно за възстановяването на Търновската конституция, сега изведнъж разбраха, че това не отговаря на техните цели и приеха съветска конституция.
Новата конституция официално беше наречена Конституция на Народна Република България, но следвайки съветската практика, комунистите я нарекоха „Димитровска Конституция” – така, както съветската конституция бе наречена „Сталинска Конституция“. Това обаче изобщо не е българска конституция – не само защото нейните разпоредби бяха продиктувани от Москва, но и защото тя е едно копие на чужда конституция.
Внимателното съпоставяне на текстовете на двете конституции показва поразителни сходства в тяхното съдържание. Всички основни характерни черти на съветската конституция могат да бъдат открити и в новата българска конституция, и в настоящия политически режим. Плеоназмите „народна република“ и „народна демокрация“ не са нищо друго освен опит да се прогласи чрез тавтологично повторение съществуването на това, което всъщност не съществува – демократична държава.
Съществува добра историческа причина за добавянето в член 1[1] на българската Конституция на прилагателното „представително“ пред съществителното „управление“. Oще след Московското споразумение от декември 1945 г. западните сили отказваха да признаят представителния характер на правителството на Отечествения фронт. Комунистите си мислеха, че могат да преодолеят това, като добавят в своята конституция, че България има „представително управление“. Това обаче не успя да заблуди световното обществено мнение, защото беше общоизвестно, че в комунистическа България реално не съществуват други политически партии освен комунистическата, нито съществува някакво представително управление, а е налице единствено еднопартиен режим и абсолютна диктатура.
Както в съветската, така и в българската конституция съществува една чисто декоративно-историческа разпоредба. В съветската конституция (чл. 2) е записано: „... нарасна и укрепна в резултат на събарянето от власт на помешчиците и капиталистите и завоеванията на диктатурата на пролетариата“. Докато нейният български дубликат (чл. 1) гласи: "... създадена и утвърдена в резултат на героичните борби на българския народ срещу монархо-фашистката диктатура и победоносното народно въстание от 9 септември 1944 г.“. Ако нещата бяха наречени с техните истински имена обаче, то текстът на чл. 1 от българската конституция щеше да гласи следното: „България е съветска република под диктатурата на комунистическата партия, поставена и укрепена на власт от окупационните войски на Съветския съюз в империалистическото им завоевание и подчинение на Източна Европа.“
Една от характеристиките на всеки тоталитарен режим, включително съветския, е надмощието на изпълнителната власт над законодателната. Съществуването на такова взаимоотношение в настоящото българско управление е несъмнено. Макар че формално според Конституцията (чл. 15) „Народното събрание е върховен орган на държавната власт“, реално истинският властелин на държавата е председателят на изпълнителната власт – министър-председателят, подкрепян от Кремъл.
Макар българската конституция да урежда, че „всички представителни органи на държавната власт се избират от гражданите въз основа на всеобщо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване“ (чл. 2), изборите в България са чист фарс – те се провеждат в условия на заплахи и принуда, а резултатите се фалшифицират. Допуска се само една единствена листа с кандидати, а правото да номинира кандидати е запазено за комунистическата партия.
Изпълнителната власт в България, също както в Съветския съюз, доминира над съдебната – съдиите действат по заповед на изпълнителната власт. Беше премахната неизменната основа на съдебната независимост – несменяемостта на съдиите. Съдиите могат да бъдат освобождавани, понижавани или премествани произволно. Те всъщност са избирани и назначавани от комунистическата партия. Не съществува и не може да съществува, при каквито и да е обстоятелства, никаква свобода за тях да постановяват безпристрастни и независими съдени решения. И докато във всички западни демокрации съдебната власт е върховен арбитър за законосъобразността на действията на изпълнителната власт, в България, също както в Русия, надзорната функция е прехвърлена на главния прокурор, който „извършва върховния надзор за точното изпълнение на законите“ (чл. 62).
Друга характерна черта на съветската система – пълната административна централизация, също е възприета в България. По-важното е, че цялата държавна машина от горе до долу е контролирана от комунистическата партия, която стои зад и над всеки държавен орган.
България обаче е не само държава под тоталитарен режим на пролетарска диктатура. Тя е също и т. нар. социалистическа държава по съветски модел. Това е така, защото всички средства за производство са одържавени, индустрията и кредитът са национализирани, селскостопанските земи са почти напълно подложени на колективизация, големите имоти и градската собственост са иззети, а самото право на собственост - изключително осакатено. Въпреки това съществуват някои различия в приложението на българската и съветската конституция. Принципът, приложен в СССР в съответствие със социалистическата система, е, че собствеността принадлежи на държавата, но частната собственост е призната по отношение на малки стопанства и къщи, домакински вещи и мебели, предмети за лична употреба, трудови доходи и спестявания. Според българската конституция частната собственост, правото на наследяване и частното предприемачество са признати по принцип, но частните монополни споразумения и картели, тръстове и предприятия са забранени. Частната собственост може да бъде ограничавана и отчуждавана за държавни и обществени нужди. Определени индустриални, транспортни и кредитни предприятия могат да бъдат национализирани. С други думи, частната собственост в СССР е по принцип отменена, но дребната собственост е допустима. В България частната собственост е призната по принцип, но едрата собственост е забранена. И в двете държави средствата за производство са държавна собственост. Така на практика между двете системи не съществува разлика по същество.
Същото е съотношението между двете конституции по отношение на собствеността върху земята. Земята в СССР по принцип принадлежи на държавата, която я отдава на колективните стопанства (колхози) и държавните стопанства (совхози), но е допустимо притежаването на малки частни поземлени имоти. Земята в България може по принцип да бъде частна собственост и да принадлежи на тези, които я обработват, но едрата частна собственост на земя е забранена и е запазена за държавните стопанства.
Както в съветската конституция, така и в българската съществува специална глава (VIII), която се занимава със защитата на основните човешки права. Но, също както в Съветска Русия, така и в България, тези разпоредби нямат никаква реална стойност. Това са празни слова без истинско съдържание. Комунистите често прокламират, дори с явна тържественост, някакъв благонравен принцип, докато реално вършат точно обратното. Така например чл. 82 от българската конституция предвижда, че „наказания могат да се налагат само въз основа на съществуващите закони“. Но реално, както в случая с лидера на опозицията Никола Петков, човек може да бъде наказан и екзекутиран поради причини, свързани с чисто политическа тактика и целесъобразност, както безсрамно признава самият комунистически Върховен съд.
Същият член на конституция гласи, че „подсъдимият има право на защита“, но, както се вижда от процеса срещу бившия заместник министър-председател Трайчо Костов, разбирането за ролята на защитника е изкривено. Когато подсъдимият отказва да потвърди насилствено изтръгнатото „самопризнание“ и твърди, че е невинен, съдиите, прокурорът и защитникът игнорират пледираната невинност и се придържат към „писмените самопризнания“ на обвиняемия. Защитникът напълно приема тезата на прокурора относно виновността на подсъдимия и се съгласява, че „в социалистическата държава дълг на защитника е да съдейства на прокурора в неговото благородно начинание“.
След влизане в сила на новата конституция правителството ускори процеса по национализация на основните икономически ресурси. В резултат на това следните предприятия бяха иззети от държавата през 1948 г. – тютюнопроизводството, цялата частна индустрия, включително мините, всички банки, големите фабрики, транспортните кораби, водните пътища (железниците вече принадлежаха на държавата), големите имоти и градската собственост.
Законите за национализация поставиха под държавен контрол цялата търговия, стопанство, банкиране, индустриални и други предприятия, включително работилниците с повече от трима работници. Законите за национализация в България всъщност доведоха до неприкрита конфискация на цялата собственост и до заличаването на средните класи.
Първият двугодишен икономически план беше въведен през 1947 г. През 1949 г. беше приет и закон за първия петгодишен икономически план. Така постепенно в България беше въведено държавното планиране по съветски модел. През февруари 1949 г. беше приет закон, регулиращ отношенията между Църквата и държавата, и българската Църква беше поставена под пълен контрол на администрацията, т.е. на Министерството на външните работи и вероизповеданията. По този начин съществуващата комунистическата репресия над Църквата беше най-накрая номинално узаконена. Непосредствено след приемането на този закон започна известното дело срещу „петнадесетте протестантски пастори“ и присъдите бяха произнесени на 18 март 1949 г.
През февруари 1951 г. новият Наказателен кодекс влезе в сила. Той дефинира престъплението като „обществено опасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо, или друго аналогично деяние“. Това означава, че принципът nullum crimen nulla pena sine lege е нарушен и че наказателните закони могат да бъдат прилагани по аналогия. Опитът за извършване на престъпление е наказуем по същия начин, както довършеното престъпление. Всички участници в престъплението – извършителите и другите съучастници, се наказват по един и същи начин. Това означава, че субективните доктрини са приложени по еднакъв начин както спрямо стадиите на престъплението, така и спрямо съучастието. Първата глава на Специалната част на Наказателния кодекс възпроизвежда Наредбата-закон за защита на народната власт. Глава трета „Престъпления против обществената собственост“ и Глава 4 „Престъпления против народното стопанство“ са съвсем нови. Като цяло българският Наказателен кодекс следва съветския модел, което е признато и в мотивите, съпътстващи законопроекта.[2]
През 1951 г. бе приет и Кодекс на труда, според който членството в професионални организации на работниците и служители е доброволно. На практика обаче то е принудително. Централният комитет на Общия работнически професионален съюз представлява работниците по всички въпроси относно труда и условията на живот. Той е оправомощен да сключва колективни трудови договори, които са обвързващи за всички включени работници. Според този кодекс нормалната продължителност на работния ден трябва да бъде осем часа, а удължаването му, както и извънредният труд са забранени. Реалността обаче е точно обратната – работният ден е дълъг и изтощителен поради своеобразни благовидни претексти, като т. нар. „социалистическо съревнование“, „ударна работа“, стахановски труд и др. Освен това, и това е изключително важно, съществува широка система за полагане на робски труд в концентрационните лагери, където хиляди български граждани гният в очакване на сигурна смърт от глад и изтощение. Наскоро специална комисия на Организацията на обединените нации официално обяви, че робските трудови лагери в България наброяват тридесет, а затворниците в тях - 62,000.
През 1951 г. беше приет Законът за собствеността. Член 2 урежда два вида собственост – социалистическа собственост, която принадлежи на държавата, на кооперациите или на друга социалистическа организация, и несоциалистическа собственост, която принадлежи на частните лица. Частната собственост е позволена само върху някои по-маловажни вещи, които се използват от собственика като средства за производство или за лични нужди.
Законодателната дейност на комунистическия режим през 1951 г. беше завършена със законодателен акт на парламента, приет на 20 ноември 1951 г., който сложи край на втория период на развитие на българското право под комунистическо управление. С този законодателен акт бяха отменени всички закони, съществували преди държавния преврат, заменяйки ги с нови закони по съветски модел.
Така новата 1952 година завари България в нейния трети и последен период на развитие след съветската окупация – период на консолидация и на завършване на сталинисткия законодателен модел.
На 2 февруари 1952 г. беше приет нов Граждански процесуален кодекс. Той е изцяло изготвен по съветски модел. Гражданските съдопроизводства са напълно лишени от техния граждански характер на частни спорове, защото прокуратурата е оправомощена да се намесва в производствата по всяко време и да ги превръща в сблъсък между могъщата държавна власт и безпомощната частна страна в процеса. Така например прокуратурата има правото да предявява искове от името на частни лица и да встъпва като страна в процеса. Тя има право да обжалва съдебното решение, дори да не е участвала в производството. Признак на тази пълна подчиненост на гражданския процес на държавата е правото на съда служебно да събира доказателства и да прави преоценка на вече представените доказателства. Друго нововъведение е функционалната юрисдикция – касационният съд вече не съществува.
На 2 февруари 1952 г. беше приет нов Наказателно-процесуален кодекс. Той също е съставен по съветски образец и включва разпоредби, които нямат никаква стойност или практическо приложение. Така например чл. 41 гласи, че „обвиняемият не може да бъде принуждаван да прави признания с обещания, заплашвания или с други принудителни мерки.“ На практика обаче нещата стоят по точно противоположния начин – използват се средновековни изтезания и други инквизиционни методи, за да бъдат изтръгнати „самопризнания“. В деветдесет и девет от сто съдебни дела обвиняемите правят „самопризнания“. В своя арсенал прокуратурата има едно оръжие, срещу което няма никаква защита – подсъдимият знае, че отказът да се признае за виновен означава просто, че присъдата, независимо от това дали е смъртна или каторжен труд, или просто лишаване от свобода, може да се произнесе по-лесно в ареста на тайната полиция, отколкото в съда. В „показните“ дела обаче комунистическото правителство е решено да провежда публични процеси като неизменна част от машината, използвана за разправа с бившите лидери на опозицията. Когато признанията са необходими за целите на пропагандата, но са налице трудности при получаването им, остава един метод, чрез който те да бъдат изтръгнати – с мъчения. Други важни доказателства са обясненията на съобвиняеми или свидетели, които се арестуват предварително и минават през ужасите на „предварителното следствие“. След като бъдат „подготвени“, те биват изправени пред съда.
Член 154 изразява класовия характер на комунистическото правосъдие, като предвижда че заключителното постановление трябва да включва информация за социалния произход на обвиненото лице. Както при гражданските съдилища, така и в наказателното съдопроизводство вече не съществува касационен съд.
Третият и последен период на развитие на българското право под тоталитарен режим е все още в ход. Не само че вече има пълна съветизация на българската правна система, но също са възприети и съветските методи при тълкуването и правоприлагането на „социалистическата законност“ - един термин, който прикрива политическите цели на комунистическата партия— заробване и ограбване.
Това беше и причината, поради която британското правителство наскоро внесе в Организацията на обединените нации доказателства за нарушаването на човешките права в България, които дават подробности за религиозното преследване, депортациите, лишаването от свобода, дори за нарушения като „антидемократични изказвания“. Както беше отбелязано, съдилищата са напълно предубедени в полза на комунистическата партия. В делото „Петков“ всяка привидност за справедливост беше развенчана още преди началото на процеса чрез агресивна пропагандна кампания за очерняне на неговото име. Доказателствата срещу него бяха повърхностни, почиващи изцяло на „самопризнанията“, с които четиримата негови съподсъдими откупиха своя живот. Хората бяха задържани от милицията за дълги периоди от време, без да бъдат изправени пред съд и дори без въобще да им бъде повдигнато обвинение. Хиляди българи бяха държани от милицията в трудови и концентрационни лагери и насилствено изселвани. Много хора, невинни за извършването на каквото и да е престъпление, бяха изселени от София в провинцията.
Така се практикуват „правото и справедливостта“ в днешна комунистическа България.
Лекция пред Chatham House 6 ноември 1952 г.
Превод: Симеон Стойчев
[1] Член 1: България е Народна Република с представително управление, създадена и утвърдена в резултат на героичните борби на българския народ против монархо-фашистката диктатура и на победоносното народно въстание на 9 септември 1944 г. – Б.пр.
[2] И по тази причина на практика притежава същите недостатъци като съветския си прототип. Вж Н. Долапчиев, Наказателното право в Съветска Русия (София, 1926).