За привременния управител по чл. 103, ал. 3 от Закона за лицата

Кръстю Цончев**

За привременния управител по чл. 103, ал. 3 от Закона за лицата (word)

За привременния управител по чл. 103, ал. 3 от Закона за лицата (pdf)

Съгласно* чл. 104 ЗЛ запрещението произ­вежда действие от деня на решението, т.е. едно лице губи деeспособността си поради поставянето му под пълно запрещение от момента, когато решението влезе в законна сила. През течение на производството за поставяне под пълно запре­щение, докато още няма влязло в законна сила съдебно решение, лицето, за запрещението на което се касае (за краткост: лицето), запазва напълно дееспособността си, с тази само разлика, че неговите действия могат впоследствие да бъдат атакувани по реда на чл. 112 и чл. 113 3Л.

В някои случаи обаче възможността на лицето да извършва валидни правни сделки през течението на производството може да изложи на опасност както личността, така и целия му патримониум поради разстроените негови умствени способности, затова чл. 103, ал. 3 3Л дава право на съда, след като разпита лицето и се убеди, че то не е в състояние да се грижи само за се­бе си, да му назначи един привременен управител. Според чл. 103, ал. 3 3Л този привреме­нен управител има за задача да се грижи за личността и имотите на лицето. Освен това раз­пореждане, в закона нищо друго не е казано от­носно правното положение на привременния управител. За него се говори в чл. 929 ЗГС, където той познава „временен попечител“ със задача той да се грижи за личността и имотите на ли­цето. Най-сетне за привременния управител се споменава и в чл. 111 3Л.

По силата на току-що споменатия чл. 111 3Л сделките, които сключва запретеният или ли­цето, на което е назначен привременен управи­тел, са недействителни, като според втората алинея на същия чл. 111 3Л тази недействителност може да се противопоставя само от настой­ника, запретения или от правоприемниците им, т.е. понятието недействителност следва да се разбира като унищожаемост (чл. 111 3Л вр. чл. 10 и чл. 11 33Д). Като така, ако лицето впоследствие бъде поставено под запре­щение, сделките, които то е сключило преди по­становяването на решението и то след назнача­ването на привременния управител, са унищожаеми; те са опорочени от същия недостатък, от който са засегнати и сделките на един запретен, сир. недееспособен. От казаното може да се извади заключението, че с назначаването на привременния управител лицето губи дееспособността си така, както я е изгубил и онзи, който е поставен окончателно под пълно запрещение. Разбира се, това важи само за случая, когато ли­цето впоследствие наистина бъде поставено със съдебното решение под запрещение[1].

Щом като с назначаването на привремен­ния управител лицето изгубва дееспособността си, следва да се приеме, че на неговото място в гражданските отношения ще действа назначеният по силата на закона привременен управител, който е натоварен да се грижи за личността и имотите му. Привременният управител може да предприема всички мерки както относно личността на лицето, така и относно имуществото му. Що се касае до имотите, управителят е длъжен да се грижи преди всичко за запазването им, за извършването на необходимите поправки, за отправление нормалната дейност на едно търговско заведение или индустриално предприятие; той мо­же да изплаща задълженията на лицето, да събира неговите вземания, а при нужда да ипотекира и отчуждава недвижимите му имоти; с една реч привременният управител може да извършва всякакви имуществени актове, защото за даден слу­чай и при известни обстоятелства всичко това мо­же да представлява „грижа за имотите“ на лицето. Този резултат се налага, като се има предвид, че лицето не може да сключва напълно ва­лидни сделки, а от друга страна, то не се на­мира в положение да може правилно да разпо­лага с правата си. Така че, привременният упра­вител замества изцяло лицето в гражданските отношения, с изключение на строго личните актове.

Привременният управител обаче се грижи не за себе си, той отстоява не свои, а чужди ин­тереси, затова целесъобразно е да не бъде пре­доставено нему извършването на всички изброени по-горе актове, без да бъде контролиран, ръко­водейки се само от своето лично усмотрение и преценка. Тази мисъл се налага още повече, като се направи сравнение с положението на настой­ника на поставения с влязло в законна сила ре­шение под пълно запрещение, който настойник е избран от роднинския съвет, т.е. от хора близки на неспособния, и който не може сам да извършва всякакви актове; някои сделки той въобще не може да извършва, за някои се нуждае от разрешението на роднинския съвет, а за тре­ти е необходимо и одобрение от съда (чл. 105 3Л). На второ място, трябва да се има предвид още и това, че настойникът е назначен за продължително време и то на едно лице, на което е окончателно отнета дееспособността, а привре­менният управител е назначен временно, както това личи от самото му название, или както се изразява Законът за гражданското съдопроизвод­ство, „ако по някоя причина делото ще следва да се отложи“. Щом като настойникът на един пълно запретен се подчинява на големите огра­ничения, постановени в Закона за настойничест­вото, при наличността на няколко контролни органи, то по необходимост се налага да се приеме, че привременният управител, който се грижи за едно лице, за което не се знае дали ще бъде по­ставено под запрещение или ще запази дееспособността си, не може да има повече права, отколкото има настойникът на запретения. Поради изложените съображения и предвид изтъкна­тата разлика между настойника и привременния управител, може да се отиде по-далеч, обаче, и да се приеме, че този последният следва да бъ­де още по-ограничен в правата си, отколкото е настойникът, като се наложи контрол върху неговите действия.

Кой е обаче органът, който ще контролира дейността на привременния управител? При настойничеството има няколко контролни органи, а именно: поднастойник, роднински съ­вет, мирови съдия и най-сетне окръжният съд. За привременния управител по чл. 103 3Л за­конът не посочва специален орган, който да бди върху дейността му. В случая е очевидно, че не може да става дума за назначаването на поднастойник, защото въобще няма настойниче­ство, учредено над лицето; по същите съобра­жения не може да се говори и за контрол от страна на мировия съдия. През времето, когато действа привременният управител, не може да бъде учредяван и роднински съвет, защото той се свиква само в указаните в закона случаи по чл. 14 ЗНаст: когато има учредено на­стойничество над дадено лице, или в нарочно предвидени в закона случаи, както това е напр. по чл. 103, ал. 1 3Л или чл. 98 3Л. Лри липсата на специална разпоредба на закона относно при­временния управител за учредяването на роднин­ски съвет, такъв не може да се свиква, за да контролира действията на управителя[2].

По силата на чл. 103, ал. 3 3Л окръжният съд по свободно усмотрение преценява дали да учреди грижата за лицето, като му назначи при­временен управител; следователно, той е единственият орган, който може да контролира дей­ността на привременния управител[3].

Кои актове привременният управител може да извършва сам и за кои е необходимо съдей­ствието на окръжния съд? По този въпрос няма никакви указания в закона, и затова единственият път, по който може да се дойде до някакво заключение, е аналогията с разпорежданията, които се прилагат за настойника на запретения, като се има предвид разликата между правното положение на настойника и това на привременния управител.

Както се вече изтъкна, привременният упра­вител, според схващането на закона, замества напълно лицето и извършва всички почти актове от негово име; но той е назначен само привремено, за през течението на процеса, без да се знае дали лицето ще бъде поставено под запрещение. Това ни навежда на мисълта, че привременният управител трябва да ограничи дейността си само в кръга на онези актове, които са абсолютно наложителни и които не търпят отлагане[4]. Актове, които не търпят от­лагане, обаче, са не само ремонтът на една къща или купуването на един костюм дрехи за лицето, но такива могат да бъдат и ипотекира­нето или продажбата на един недвижим имот, когато това се налага по силата на необходимостта. Така че, обстоятелството, дали един акт е неотложим или не, не може да ни даде указа­ния за това кои актове привременният управи­тел може да извършва сам и за кои е необхо­димо разрешение от съда. Неотложимостта на акта може да бъде само един ръководен кри­терий, когато управителят или в някои случаи съдът ще обсъждат дали трябва да се пред­приеме извършването на една сделка или не.

В доктрината и в съдебната практика се изтъква, че привременният управител може да извършва само актовете на обикновено управле­ние, а за всички други актове, които излизат вън от тези граници, е необходимо разрешение от съда. Остава обаче да се отговори на въпроса кои са актове на просто управление и кои са разпоредителни такива. За разрешението на поставе­ния въпрос ще следва да се изхожда от постановленията на Закона за настойничеството, които се прилагат спрямо поставения под пълно за­прещение, като се има предвид изтъкнатата вече разлика между настойника на запретения и привременния управител на този, който тепърва ще бъде поставен под запрещение.

На първо място, следва да се приеме, че при­временният управител не може да извършва онези сделки, които не може да извършва настой­никът (чл. 66 3Наст). На второ място, по ана­логия с чл. 65 и чл. 68 3Наст, привременният управител може да сключва заеми от името и за сметка на лицето, да ипотекира и продава не­движимите му имоти само с предварителното разрешение от съда; в случая не може да бъде свикван роднински съвет по изложените вече съображения. Във всички случаи, предвидени в Закона за настойничеството, при които настойни­кът се нуждае от разрешението на роднинския съвет, следва да се приеме, че привременният управител трябва да изисква разрешение тоже от съда, при невъзможността да бъде учредяван роднински съвет. Така, по аналогия с чл. чл. 62, 63, 68, 73, 76, 78 3Наст, следва да се прие­ме, че за изплащането на дългове на лицето, кои­то се основават на достоверни доказателства, за продажбата на движими вещи, които подлежат на развала или стоят без полза, за продължаване търговията, за купуването или наема­нето на имотите на лицето, за приемане или от­хвърляне на деферирано на лицето наследство или най-сетне за приемане на дарения, направени на лицето, във всички тези случаи привременният управител ще се нуждае от предварителното раз­решение на съда, за да може да предприеме ва­лидно извършеното на посочените актове. По ана­логия с чл. 80 3Наст трябва да се приеме, че за сключването на спогодби по дела за движими имоти привременният управител трябва да иска разрешение от съда; също такова разрешение той трябва да иска и за сключване на спогодби по дела за недвижими имоти. Тук не може да се прави разликата, която не може да се прави по отношение на настойника, който в даден слу­чай получава разрешение от роднинския съвет, а в друг случай иска и одобрение от съда. Ако привременният управител извърши някои от посочените актове без разрешение от съда, то по отношение на тези сделки ще се прилага аналогично чл. 61 3Наст, т.е. те ще бждат унищожаеми.

Разрешението, което дава окръжният съд не може да бъде дадено общо и абстрактно, но то трябва да се отнася до точно определена сдел­ка, т.е. окръжният съд дава разрешение само за специални случаи, след като се убеди, че проек­тираната сделка няма да увреди интересите на лицето. Някои автори[5] обаче приемат, че разрешението на съда може да бъде дадено в обща форма за известна категория актове. Други[6], като приемат, че правата на привременния управител са определени по закона, отричат въобще на съда възможността да разширява пра­вата му, т.е. не само да дава разрешение в об­ща форма, но и конкретно за определени сделки. Едва ли би могло с успех да се твърди, че пра­вата на привременния управител са определени по закона, но и заключението, че съдът може да дава разрешение за извършването на цяла кате­гория актове, не е в пълно съгласие със станови­щето на закона. Ако съдът би могъл да даде на привременния управител по-широки права, отколкото има той обикновено, т.е. право да извър­шва сделки, които надхвърлят границите на про­стото управление, то би се получил резултатът, че привременният управител може да има пове­че права от настойника на запретения. Така например, ако съдът даде на привременния управител пра­вото да продава или ипотекира недвижимите имо­ти на лице, което обикновено се изтъква, когато се го­вори за разширяване мандата на привременния управи­тел, ясно е, че такива права не отговарят на естест­вото на службата на привременния управител. Та­ка, той отнапред ще бъде овластен да извърш­ва сделки, за извършването на които настойни­кът се нуждае във всеки отделен случай от разрешението на роднинския съвет и одобрението на съда, а изтъкна се вече разликата между на­стойника и привременния управител. Щом като се приеме, че този, последният, трябва да бъде по-ограничен в правата си, отколкото е настой­никът, то и в тоя случай се налага заключе­нието, че съдът не може в обща и неопреде­лена форма да дава разрешение на управителя да сключва даден вид сделки, а това разрешение трябва да бъде дадено с оглед на всеки конкретен случай, за да се осмисли контролът, който съдът упражнява върху дейността на привре­менния управител.

Според чл. 79 3Наст вр. чл. 105 3Л настойникът на запретения може да завеж­да искове от името на последния за пра­вата му върху недвижими имоти само с разрешение на роднинския съвет. По аргумент а contrario от този член на закона следва да се приеме, че настойникът може да завежда искове за правата на запретения върху движими имоти без разрешение на роднинския съвет. Т.е. чл. 79 3Наст застава на становището, че завеж­дането на различни искове не е акт, който може да бъде изцяло поставен в категорията на ак­товете на простото управление или разпоредител­ните такива, но завеждането на иска, като имуществен акт, се характеризира от правото, предмет на иска. Чл. 79 3Наст е зает от чл. 464 на Френския граждански законник, откъдето въобще е зает нашият Закон за настой­ничеството. На времето си разпореждането на чл. 464, което прави разлика между искове за дви­жими имоти, е имало смисъл и практическо зна­чение, защото тогава недвижимите имоти са представлявали във всеки един случай по-голяма ценност от движимите такива. И, за да се пред­пази недееспособното лице от евентуалното из­губване на главните ценности от патримониума, е било постановено в чл. 464 на Френския граждан­ски законник, че за завеждането на искове за нед­вижими имоти настойникът трябва да получи предварително разрешение от роднинския съвет. Сега обаче не може да се подържа с успех, че съотношението между движимите и недвижи­мите имоти е същото, каквото е било преди; въ­преки това обаче за завеждането на един иск за незначителен недвижим имот настойникът ще се нуждае от предварително разрешение на роднинския съвет, а завеждането на един иск за даване сметка например, при който интересът мо­же да възлиза на милиони лева, е предоставено на личното усмотрение и преценка на настойника. Във всичко това вярното е само едно: недвижимият имот представлява една сигурна ценност, която не е изложена на такива резки и големи промени, на каквито е изложен движимият капитал.

От казаното личи, че сега вече не съществува разумно основание да се прави разлика между завеждането на иск за движим и за недвижим имот. Това заключение не може да има никаква стойност, що се касае до правата на настойника, защото те са определени по закона, но то може да бъде едно указание за разрешаването на конкретния въпрос относно правата на привременния управител, за който няма разпореждания в закона.

Както току-що се каза, различаването дали искът е за движим, или за недвижим имот, не е разумен критерий, съобразно с който да можем да извадим заключението, че за завеж­дането на едната категория искове привременният управител се нуждае от предварителното разрешение на съда, а за другата категория искове не се нужда от такова разрешение. За такъв кри­терий не може да ни послужи и ценността на правото, за което се води искът. За едно дребно домакинство завеждането на един иск за 10000 лв. може да е от голяма важност, а за едно голямо предприятие този иск може да не пред­ставлява никакво значение.

Завеждането на иск е действие, което пред­ставлява един риск за патримониума на ищеца, защото с това се предизвиква издаването на съдебно решение, с което окончателно и със силата на присъденото нещо ще се разреши въпросът дали правото ще се запази в имуществото на ищеца, или то ще бъде завинаги загубено. Това е един риск, защото известно е, че всеки един процес се разрешава въз основа на събранитe и представени от страните доказателства, а в някои случаи е мъчно да се съберат такива до­казателства, които биха осигурили благоприятния изход на процеса. Предвид на това, че завеж­дането на иск представлява един риск, както се казва, независимо от това дали се отнася за движим или недвижим имот, би следвало да се приеме, че привременният управител, назначен по силата на чл. 103, ал. 3 3Л, може да завежда искове от името на лицето само с пред­варително разрешение на съда[7].

В италианската доктрина и съдебна прак­тика преобладаващето мнение е, че за завеждането на искове от привременния управител е необхо­димо разрешение от съда. Това заключение оба­че не може да бъде меродавно за нас, защото разпорежданията на Италианския граждански за­конник относно настойника се различават от постановленията на нашия Закон за настойничеството, откъдето единствено могат да се правят заключения на правата на привременния управи­тел. В чл. 296, ал. 2 на Италианския граждански законник е казано, че настойникът не може да за­вежда искове от името на непълнолетния без предварителното разрешение на роднинския съвет; при това не се прави разлика между искове за движими и за недвижими имоти. Така че по аргу­мент от чл. 296 в Италия лесно може да се до­стигне до заключението, че за завеждането на искове въобще привременният управител тряб­ва да иска разрешение от съда.

За отговарянето на един иск, т.е. за зае­мането положението на ответник в процеса, не е необходимо привременният управител да има разрешението на съда, защото в този случай се поставя само въпросът за добрата защита на ин­тересите на лицето пред съд, за което именно е назначен да се грижи привременният управи­тел. Бодри Лакантинери-Шено-Бонкарер приемат, че не само за завеждането, но и за отговарянето на искове е необходимо разрешение от съда. Това заключение може да намери оправда­ние наистина във Франция, но не и у нас; защото по силата на чл. 464 от Френския граждански законник настойникът трябва да иска разрешение от род­нинския съвет както за завеждането на иск за недвижими имоти, така и за приемането (acquiescement) на такъв иск, т.е. както за заемане поло­жението на ищец, така и за заемане положе­нието на ответник, настойникът се нуждае от предварителното разрешение на роднинския съвет. По аргумент от чл. 464 може да се вади заключение във Франция, че и за отговарянето на искове привременният управител трябва да иска разре­шение от съда.

Във връзка с въпроса какво действие е за­веждането на иск следва да се споменат и по­становленията на чл. 115 3Л и чл. 106 3Наст. В чл. 115 3Л се постановява, че явяването в съд, т.е. и завеждането на иск, е действие, което надхвърля рамките на простото управление. По същия начин в чл. 106 вр. чл. 105 3Наст яваването в съд като ищец, т.е. и за­веждането на иск, се счита действие, което из­лиза вън от границите на управлението на имо­тите. Щом като се приеме, че поначало привременният управител може да извършва сам само действията на обикновеното управление, то разпорежданията на споменатите текстове на Закона за лицата и Закона за настойничеството идват да подкрепят заключението, че за завеждането на един иск привременният управител трябва да ис­ка предварително разрешение от окръжния съд.

Чл. 115 3Л не прави обаче разлика между завеждане и отговаряне на искове, а чл. 106 3Наст изрично приравнява тези две действия и ед­накво и в двата случая се изисква съдействието на попечителя. В тези случаи обаче законът има предвид, че когато спорът за едно право е отнесен пред съда, тогава той ще бъде разрешен със силата на присъдено нещо, и че това представлява един риск, за който вече се каза, затова именно разпорежда, че на ограничено запретения и на еманципирания трябва да съдейства в този случай попечителят, защото счита, че и двамата са недостатъчно способни да защитят добре интересите си: единият поради умст­вените си недостатъци, а другият поради ранната си възраст. При явяването в съд се изисква по-голяма от обикновената бдителност. Разликата между заемането положението на ищеца или на ответник обаче е тази, че докато при отговаря­нето на един вече предявен иск се поставя само въпрос за добрата защита на едно вече по­ставено в рисковано положение право, при за­веждането на иск се поставя още и въпросът дали да се рискува с дадено право. При завеж­дането на иск излагането на правото в опасно положение изхожда от страната на неспособния. Разрешението именно на този въпрос, дали да се рискува или не, подлежи на преценка не само от привременния управител лично, но се изисква и намесата на контролния орган – съда. И за во­денето, и за отговарянето на искове привремен­ният управител е способен добре да изпълни задачата си, в различие от положението на огра­ничено запретения и еманципирания, които не разполагат с тази възможност:    първият поради умствените си недостатъци, а вторият поради ран­ната си възраст. Ето защо от чл. 115 3Л и чл. 106 3Наст не може да се вади аргумент за положението на привременния управител с оглед на това какво действие трябва да се счита завеждането на иск и отговарянето на такъв. Въпросът за завеждането и отговарянето на ис­кове по отношение на привременния управител се поставя самостоятелно и независимо от разреше­нието на същия въпрос спрямо ограничено запре­тения и еманципирания. Така че за завеждането на искове привременният управител се нуждае от предварителното разрешение на съда, а за отго­варянето на такива той не се нуждае от такова.

** Изтъкнат български правник, учен, адвокат и законотворец Кръстю Цончев (13.09.1910 г.-04.08.1991 г.) е роден в град София. Завършва Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1933 г. Доцент в Катедрата по гражданско право на Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ (1941-1947). Преподавателската му кариера e прекъсната по политически причини. Бил е заместник-председател на Сдружението по сравнително право при Съюза на юристите в България. Дългогодишен адвокат и изключително плодовит юридически писател. От първите му значителни работи е монографията „Отговорност на трето лице за нарушение на чуждо облигационно право“ (1940), след което следва монографията „Принос към деликатната отговорност за чужди действия“ (1845-1946). По-късно се появяват и „Приносът по чл. 12, ал. II от Закона за наследството“ (1971), „Подобренията" (1972), „Симулацията в гражданското право“ (1974), „Съдебна делба“ (1985) и „Договор за дарение“ (1988). Автор на общо 14 монографии, учебници и книги, както и на повече от 70 научни статии по право.

* Статията е публикувана за първи път в Съдийски вестник, г. XVI, бр. 8 (април 1935 г.). Статията е писана, когато авторът й е бил на 24 години и не фигурира в публикуваните библиографии на автора. В статията се използват обичайни съкращения на заглавия на нормативни актове, действали при публикуването й. ЗГС – Закон за гражданското съдопроизводство, ЗЗД – Закон за задълженията и договорите, ЗЛ – Закон за лицата, ЗНаст – Закон за настойничеството. Правописът е осъвременен. Статията се публикува отново с любезното разрешение на г-н Керестелиев, внук на проф. Цончев.

[1] Планиол-Рипер-Саватие, Гражданско право, т. I с. 711; Пачифици-Мацони, Институции, т. VII, част II, с. 437; Дж. Пиола, За неспособните лица, т. I, с. 618, и т. II, с. 441 и 549.

[2] В този смисъл Дж. Пиола, цит. съч., т. II, с. 441 и 442; на противното мнение Пачифичи-Мацони, цит. съч., т. VII, ч. VII, с. 447, според когото за привремен­ния управител може да се учредява роднински съвет, тъй както се учредява и за настойника, понеже правното положение и на двамата е ед­накво, само че първият е назначен за по-кратко време.

[3] В този смисъл: Обри и Ро, Курс, т. I, с. 796-797; Дж. Пиола, цит. съч., т. II, с. 441-442; Бодри Лакантинери-Шено-Бонкарер, Гражданско право, т. V, с. 810; в противен смисъл Планиол-Рипер-Саватие, цит. съч., т. I, с. 711, според които правата на привременния управител са оп­ределени по закона и в никакъв случай не могат да бъдат разширявани, макар и със специални разрешения от съда; според Пачифичи-Мацони, цит. съч., т. VII, ч. II, с. 447, окръжният съд дава разрешения във всички случаи, които са указани в Закона за настойничеството, т.е. по реда на този закон.

[4] Планиол-Рипер-Саватие, цит. съч., на пос. по-горе място; Обри и Ро, цит. съч., на пос. място; Колен и Капитан, Курс, т. I, с. 752; според Пачифичи-Мацони, цит. съч., т. VII, ч. II, с. 398 и ст. 437, привременният управител може да из­вършва всички актове, които може да извършва и настойникът; в този смисъл и Дж. Пиола, цит. съч., на пос. място.

[5] Като напр. Бодри Лакантинери-Шено-Бонкарер, цит. съч., т. V, с. 810.

[6] Планиол-Рипер-Саватие, цит. съч., т. I, с. 711.

[7] Планиол-Рипер-Саватие, цит. съч., т. I, с. 711; Бодри Лакантинери-Шено-Бонкарер, цит. съч., т. V, с. 810; Пиола, цит. съч., т. II, с. 441.