Съдебната власт в новата държава

Съдебната власт в новата държава

Никола Н. Икономов

 Съдебната власт в новата държава word

Съдебната власт в новата държава pdf

Никола Н. Икономов е забележителен български юрист, съдия във Върховния касационен съд в периода 1933-1946 г., а преди това председател на Софийския апелативен съд. Дългогодишен сътрудник и член на редколегията на сп. „Съдийски вестник“/други статии на автора можете да намерите тук: http://www.sadebnopravo.bg/ikonomov/

„Правителството споделя принципа, че държавата трябва да почива на справедливостта.“ [1]

„Чрез правото към народната държава — това е основният закон, на който служи правителството.“

                                               Из речта на министър-председателя - 24.І.1935 год.

Предстои изграждането на нова държава. В своята програмна реч министър-председателят даде основите, на които тя ще бъде поставена и ние знаем вече приблизително каква ще бъде тя.

Ние като правници се интересуваме, преди всичко, да знаем мястото, което ще се даде в новата държава на съдебната власт. Досега тази власт имаше първостепенно и независимо място в управлението. Тя е една от трите основни власти, на които се крепи държавата и мисията на която е да установи правото в живота.

От изявлението на правителството, че то ще се стреми да издигне авторитета на закона, който един път създаден трябва да има еднаква задължителност както за тия, които са го създали, така и за тия, по отношение на които се прилага; че новата държава не ще бъде нито класова, нито партийна — тя е една единна организация, осно­вана на равенството на всички граждани пред законите; че основният закон, на който служи правителството е: чрез правото към народната държава, е очевидно, че новата държава ще бъде правова държава. А щом ще е правова, безсъм­нено е, че на съдебната власт ще трябва да се определи място, каквото нейното предназначение налага.

Правовата държава се появи като противоположност на полицейската държава, която се е намесвала във всички области на обществения и частен живот на хората, и правата на гражданина не са били зачитани; той е живял под поли­цейска опека. При правовата държава, напротив, индивидуалните права на гражданина са гарантирани и в нея господства правото като предва­рително създадена от държавата и задължителна правна норма, еднакво задължителна за управлявани и управляващи. Правата и задълженията на гражданина и на управника са строго определени и когато правата на гражданина са накърнени от органите на властта, той има право на съдебна защита. Тая съдебна защита е гаранция за пра­вата на гражданина. Съдебната власт, следователно, при правовата държава, за да може да се бори срещу произволите, откъдето и да идат те, включи­телно и тия на властта, е независима от изпъл­нителната власт. Тая независимост на съдебната власт е съществен белег на правовата дър­жава, защото без съдебната защита, която тя дава, правото ще бъде изложено постоянно на произволна атака отвсякъде и държавата ще изгуби правовия си характер.

В новите времена понятието правова дър­жава се разширява, съобразно с целите на дър­жавата и на правото. Съвременната държава не си поставя само правови, но и културни и социални задачи, което се налага от новите нужди на об­щежитията. Тя не се задоволява вече само с формалното, юридическото, уреждане на обществените отношения, но иска да постигне истинска об­ществена хармония, основана на справедливостта и обществената солидарност. Затова тя прониква във всички области на стопанския и духовен живот, за да постигне повече благоденствие за всички, но в отличие от полицейската държава, тя основава тази си дейност на правото. Тя си позволява даже да направлява и частноправните отношения, но това тя прави в полза на общността, а не на отделния индивид. Такова надмощие на икономиката и политиката в управлението, обаче, е много опасно за обществения живот, затова тая дейност на държавата на направляване може да бъде допустима, само ако тя е в съгласие с принципите на правото и справедливостта.

От подчертаните от нас изрази от пра­вителствената декларация и от общия неин дух, е ясно, че нашата нова държава ще бъде правова държава в съвременния смисъл: правова държава, която си поставя за задача да постигне правото и справедливостта, за да настъпи общо благоденствие.

Правото в най-широк смисъл е справедливост, защото целта на правото е справедливостта. Справедливостта пък е хармония, ра­венство, равновесие, човечност и солидарност. Да се постигне справедливост в обществените отношения, значи да се установят обществени отношения, при които да цари мир и благоден­ствие за всички. Всяко човешко общежитие се стреми да постигне с общи усилия повече ща­стие за своите членове и в това направление са насочени всички обществени фактори, между кои­то на първо място е правото.

Практически правото се изразява в закона, но правото предшества закона –  то живее в природата и у всеки човек като първична сила. Чувството на справедливост е вродено у всекиго и затова подчинението на закона не е само страх от обществена принуда, но е и съзнание за необходимостта му. Позитивното право, това което се съдържа в законите, не е обаче всякога справедливост. Случва се понякога да е даже отрицание на справедливостта. Обикновено законът се стреми към справедливостта и е приближение към нея. Тя е преддверие на закона. И тъкмо в това се състои прогресът на правото да догонва справедливостта. Затова, колкото повече справедливост се съдържа в позитивното право, толкова по-голямо е господството на правото. Напротив, отдели ли се позитивното право от справедливостта, остава само силата, на коя­то се крепи закона, а такъв закон не може да постигне правов ред. Bcяко добро управление по тая причина си поставя за задача да постигне колкото се може повече справедливост със законите си, за да постигне хармония в обществените отношения.

След войните се почувства как икономиката и политиката властват над правото, като се създадоха законодателства, които не винаги бяха в съгласие с справедливостта. Между правото и законността се започва борба и в не малко случаи законът се поставя над правото. Но не трябва да се забравя, че над позитивните закони, често пъти толкова несъвършени, стои едно висше право, предшестващо закона, — справедливостта. Когато се забравя или игнорира тая справедливост от законодателя, тя ще си отмъсти рано или късно, защото никое общество не може да се запази за дълго време, ако не е съ­градено на справедливостта.

Властта на правото в живота е обширна. Ние го виждаме да се проявява във всички области на духовния и материален живот. Няма нито една вещ, нито едно лице или институция, които да не са под властта на правото. Много по-малка е видимата област, в която се проявява то, от невидимата, която е безкрайна. Безспорното управлява и подържа обществения организъм и без него веднага ще настъпи анархия. Затова тол­кова много е желано неговото господство.

Борбата за право е непрекъсната. Тя е един неизменен природен закон, равен с тоя за самосъхранението. Haй-гoрещитe и парливи въпроси, например – социалните въпроси, не са нищо друго, освен борба за право. Най-дребният спор, предоставен за разрешение от съдилищата, е така също борба за право, защото решението по това дело се отразява в обществото.

И когато някое право е нарушено или оспорено, на съдилищата предстои властта да го възстановят или признаят. На съдилищата про­чие, е предоставено да осъществяват правото в живота. Явно е при това положение каква важна мисия е отредена за съдебната власт!

В своята дейност съдиитe са подчинени на закона, но при неговото приложение те имат право да го тълкуват. Много пъти законът е неясен, неточен, непълен. На съдията е дадена власт по пътя на тълкуванията на закона да го коригира и да попълни неговите празнини, за да може да отговори на нуждите на живота. Така юриспруденцията – съдебната власт –  създава свое право –  юриспруденциално право, което е фактически по-силно от закона, защото факти­ческото се прилага. Законът е само един инструмент в ръцете на юриспруденцията за постигане на справедливостта. Защото юриспру­денцията коригира закона само в името на справедливостта, за да постигне тая справедливост. Нейната цел не е да се бори с закона, но да го подобри и съобрази с принципите на справедливостта. Съдиитe уважават много зако­на, но те знаят, че над закона стои справедливостта и че едно нещо е да се законодателства, а съвсем друго е да се раздава правосъдие.

Правосъдието винаги е схващано като едно понятие по-високо стоящо от закона, защото над властта, която създава закона, съществува един висш правен порядък, едно извънформално равновесие, което господства над позитивната власт. Съдията се ръководи от тоя висш порядък – справедливостта, който е вечен и неотменен, затова юриспруденциалното право, това, което се твори от съдилищата, е много по- приближено към справедливостта, отколкото за­кона. Затова приспособяването на закона към нуждите на живота, за да се постигне целта на правото – справедливостта, е най-важната задача на съдебната власт.

От друга страна, анализирайки системата на юриспруденцията, и постиженията, които тя е направила в създаването на правото, дохождаме до заключение, че тя участвува в управлението на обществата и в тяхното морално направление, защото във всички режими тя е необходим орган за изработването на правото и следователно — фактор на управление, не разбира се, в политически смисъл на думата.

Ето защо, искаме ли да основем новата държава на правото и справедливостта, ще трябва да се постави на преден план, при изграждането й, съдебната власт като орган, чрез който ще се постигнат целитe на държавата. Ние казахме, че борбата за постигането на голeмитe идеи за обществено благоденствие са всъщност борба за право, което най-лесно ще се постигне, когато тия идеи преминат през правото, когато се възприемат и сложат в създа­ваното от съдебната власт юриспруденционално право, което е приложимото право, и че при създаването на това право, тя участвува в управле­нието на обществото и неговото морално напра­вление. Тая важна дейност на съдебната власт трябва широко да се използува от държавната власт за постигане целите на държавата. Съдебната власт, по своята организация и своето есте­ство, е най-пригодният и най-верният институт, който държавата ще требва да организира и из­ползва, ако действително иска да постигне право и справедливост.

Но за да може съдебната власт да изпълни достойно мисията си, тя трябва в кръга на своята дейност да бъде независима от изпълнителната власт. Само така тя ще може да даде съдебна защита на гражданите против произволите на органите на властта и да подчини тия органи на закона, който е задължителен и за тях, както и за гражданина. И само така ще се запази правовия характер на държавата.

Независимостта на съдебната власт е нейна неотменяема същност. Без нея тя престава да бъде съдебна власт, а ще бъде нещо друго. Ние не бихме могли да си представим Темида с традиционните везни в ръка, които не мерят еднакво, защото невидими или видими сили натискат едната или другата везна в зависимост от това на кого иска да се помогне и без оглед на това дали е прав или не. Тогава прокла­мираното равенство пред закона ще изчезне и несправедливостта ще цари.

Схващанията за съвременната държава са, че тя е един жив организъм, една реалност, а не фикция, и че нейната власт е израз на волята на нацията като организирано цяло. Тоя жив организъм живее и се развива и има собствена власт, която е неделима и единна. Но нито това, че властта на държавата е единна, нито това, че тя е силна, е пречка за признаването на независимостта на съдебната власт, защото традиционното деление на държавната власт на изпълнителна, законодателна и съдебна, освен че фактически не се прилага в своята абсолютност, но то всъщност не означава нито отслабване на дър­жавната власт, нито нейното разпокъсване, защото то не създава три отделни и самостоятелни власти, вън от властта на държавата. Властта на държавата си остава единна и неделима –  само че за удобство и целесъобразност, тая единна власт се направлява на три самостоятелни посоки, за да се упражнят трите основни функции на държавната власт. А за да се упражни съдебната функция на държавата, необходимо е създаването на съдебната власт. Силната, авторитарната, държава, ако иска да остане правова, ще требва доброволно да признава за задължителен правовия ред, който тя създава, и за самата нея. Тя сама трябва да се самоограничи, като се подчини на правото, което създава. В това самоограничение се състои нейната сила, а никак не е отслабване или разпокъсване на ней­ната власт, защото то се прави в полза на най-важния принцип в управлението – справедливостта.

Силна изпълнителна власт и силна и неза­висима съдебна власт, следователно не само че не са противоречиви сили, които ще се борят за надмощие, а са взаимно действащи за постигане на общата държавна цел. Както отделната личност е част от държавния организъм, без който не може да съществува, а живее и се развива само за него и чрез него, така също и съдебната власт е орган на държавния организъм, който орган може да съществува само като част от тоя организъм и в негова служба.

В днешно време от никого вече не се по­държа, че „правото е силата“ и че „силата е над правото.“ Но и право без сила, която да го приложи и наложи, когато е нужно, е невъзможно, то остава от областта на морала. Може би един ден правните задължения ще се изпълняват без принуда, доброволно и от съзнание. Тогава сила­та ще бъде излишна. Моралът ще превземе пра­вото. Напредъкът на правото отива към собственото си разрушение: когато всички хора са със съзнанието, че правните задължения трябва да се изпълняват доброволно, те ще се превърнат в нравствени задължения и силата ще бъде ненужна. Но при сегашното състояние на нещата, си­лата е фактор в управлението от първостепенно значение, само че за получаване на обществена хармония трябва силата, изпълнителната власт и правото – съдебната власт –  да действат заедно за постигане на целта на държавата – общото благоденствие.

Правителството отива по тоя правилен път. То заявява, че новата държава ще прокара „пъл­ното единство на върховната власт с всичките власти по йерархическата стълба надолу“, „за най-рационалното използване на националната енергия за постигане максимум блага от духовен и материален характер“.

Така че при изграждането на новата народна държава, щом правителството е решило да я основе на правото и справедливостта, първата му грижа ще требва да бъде да организира съдебната власт по начин щото тя да може да постиг­не желаното право и справедливост, като на пър­во място признае нейната независимост.

Съвременната държава се стреми да подигне творческите сили на нацията, за да постигне на­ционално единство, национална култура и стопан­ски напредък. В нея, както се изразява министър-председателят, политиката не е подчинена на бруталния принцип на егоизма, а на морала като израз на съзнанието за моралното есте­ство на държавата.

А едно от най-сигурните средства за ду­ховното възраждане на народите е пробуждането у тях на чувството на справедливост и вяра в постигането на тая справедливост. Всеки човек носи в душата си това хубаво чувство. То е вро­дено в него, но по много причини то отслабва и се потулва. Безбройни са противоправните и противоморални сили, които гонят справедливостта от живота, за да се използват обществените блага само от малцина. А хората имат голяма жажда за справедливост! Само правосъдието може да утоли тая жажда, защото засега само то може да се бори с рушителите на правото и на морала и само то може да ни приближи към справедливостта.

Справедливостта е идеалът на бъдещето, вяра в доброто и хубавото и в общочовешкото ща­стие. Човешкият дух непрестанно дири нови пътища за постигане на тоя идеал, защото без надежда в щастието на човечеството, в неговото благоденствие, животът губи своята цел и привлекателност.

А най-сигурният път за постигането на тоя идеал е създаването на силна и независима съдебна власт, защото нейната мисия е да осъществи справедливостта в живота.

Н. Н. Икономов

Д. Йосифчев

член на Върховния касационен съд

[1] Статията е публикувана в бр. 7, март 1935 г. на „Съдийски вестник“, орган на Сдружението на българските съдии