Източник: kultura.bg
- Доктор Кристи, във в. „Култура” (бр. 3, бр. 7 и бр. 14 от 2014 г.) бяха публикувани вече няколко ваши статии, а се надяваме скоро в България да излязат много от вашите книги. Но мисля, че все още не сме докрай наясно какво означава критическа криминология?
- Наистина, критическата криминология представлява едно широко движение, макар че конкретният смисъл на понятието не е докрай ясен и на мен. Мисля, че в основата му е критиката към правния истаблишмънт за лекотата, с която приема причиняването на болка във вид на лишаване от свобода на фона на факта, че много голяма част от затворническата популация се състои от бедни хора. Но то означава толкова много неща за толкова много хора. Лично аз се чувствам свързан с аболиционизма, с премахването на затворите, макар да се определям по-скоро като минималист по отношения на лишаването от свобода. Искам да кажа, че съм привърженик на минималното възможно лишаване от свобода. Удовлетворен съм, че успях да съхраня тази позиция през годините дори и по време на ужасната случка, известна като случая Брейвик – мъжът, който взриви няколко административни сгради и уби толкова много хора – общо 77 души са убити от неговите действия и много, много още са зле ранени, ослепели… В случай като този аболиционизмът, пълното премахване на затворите, е нереалистично и дори бих казал – откровено погрешно. Този човек, например, все още представлява опасност и ако е на свобода, ще бъде заплаха и за себе си, защото е много възможно да бъде убит от някой друг. Така че, моят интерес е бил силно съсредоточен върху търсенето на алтернативи на лишаването от свобода. Тук има много нива на анализ и за мен особено важно е да изясним, че наказанието, същността на наказанието представлява причиняване на болка. Когато наказваме някого, според дефинициите, ние преднамерено му причиняваме болка. Напоследък правя опити да убедя някои от правните учени да прекръстят наказателното законодателство на причиняващо болка законодателство, да разглеждат себе си като професори по „болезнено” право.
- Те са прочути с привързаността си към идеята за генералната превенция…
- Така е. Аз лично бях студент на един от големите учени в това направление – на генералната превенция. Става въпрос за професор Йоханес Анденес, когото споменах вчера[1]. Той беше прочут учен и същевременно много деликатен и хуманен човек. И аз мисля, че би се съгласил, че трябва да опитваме да намираме алтернативи на лишаването от свобода. Вече има нови, много интересни изследвания, сигурен съм, че ги познавате – особено в Дания от професор Балвик. Той и неговите сътрудници правят допитване до населението с един прост въпрос: „Доволни ли сте от нивото на наказанията?”. И получават почти единодушния отговор: „Не, твърде са меки!”. След това те правят второ допитване, в което описват конкретни случаи, кратки истории на това, което се е случило – имаше случай на насилие, случай на кражба и дори в един от етапите на изследването те направиха кратък видеоклип на случилото се. След това попитаха панел от съдии, които работят често с точно такъв тип казуси, какво е обичайното наказание, което се налага в случаи като този. След това направиха допитване до част от населението с въпрос: „Какво наказание бихте приложили?”. Оказа се, че населението беше значително по-малко наказателно настроено от съдиите, когато имаше достъп до цялата история на случая. Така че, имаме работа с комуникационен проблем. Става наистина важно, когато четем заглавия във вестниците от типа на „Не е достатъчно строго!”, да предоставим на публиката повече информация. И това е аргумент в полза на възстановителното правосъдие, при което получаваме достъп до цялата история, вместо само до онези повърхностни или частични парчета информация за случилото се.
- В такъв случай трябва ли нашите бъдещи съдии и прокурори да изучават документална проза като например „Хладнокръвно” на Труман Капоти? Това ми идва наум, когато мисля как една история на престъпление изглежда различно, когато е разгледана от много ъгли и отблизо. Когато се опитваме да си изградим цялостна картина, винаги става сложно и цялата история винаги е някак по-човешка…
- Аналогично изследване беше проведено наскоро и в Норвегия и то потвърди анекдотичното ни знание по въпроса за нагласите към наказанията. Един от изтъкнатите членове на консервативната партия в Норвегия, например, беше известен като поддръжник на особено строгите наказания към младите и непълнолетни правонарушители. Веднъж влезе в ролята на съдия по подобно дело. Когато се запозна с детайлите по случая, той присъди впечатляващо ниска присъда. Попитаха го защо е постъпил така и той отговори: „О, да. По принцип аз съм, разбира се, суров човек, но тези младежи бяха изключение!”. Той ги беше видял като човешки същества и не можа да избегне този поглед към тях…
- Разбирам…
- Съдилищата обикновено са уредени така, че да не получим тази цялостна картина за нещата и това ще бъде една от моите теми днес във вечерната лекция[2]. Става въпрос за група от хора, които се намират в антагонистични отношения. Там казваме, че се интересуваме от истината и само от истината. Това е така, но ние не се интересуваме от нищо друго, освен от една подбрана част на истината, именно онази, която е релевантна към съществуващите закони. Навремето една история ми направи много силно впечатление. Разказа ми я един от най-популярните ни адвокати тогава. Случаят е свързан със съд над един от местните нацистки лидери, за който прокурорът твърди, че е ключова фигура в местното националсоциалистическо движение. Обвинен е в извършването на наистина ужасни неща, за които се иска сурово наказание. Защитникът обаче се фокусира върху друга страна от личността на обвиняемия, а именно – върху битието му на зъболекар, който като човек не се е отличавал с особени социални умения, един вид, малко смотан неудачник, на когото никак не приляга приписваната централна роля в изграждането на подобно политическо движение. „Немислимо, нали?”, пледира защитата. „Да, наистина”, счита съдът и обвиняемият не е осъден. Но след това, допълва моят приятел адвокатът, този човек не ми проговори никога. Съпругата му – също.
Наистина, почти невъзможно е в съда да се представи цялостното човешко същество по справедлив и честен начин, така че както подсъдимият, така и съдиите да бъдат задоволени. Основното е да се стремим към причиняване на възможно по-малко болка. И после, разбира се, идва проблемът с това, че съдиите не се интересуват от твърде много информация, защото процесът става неуправляем, ако те постигнат пълното познание по казуса. Затова аз съм противник на големи и „дебели” думи като престъпление, например, защото това може да означава всичко – за някои абортът е престъпление. Не беше много отдавна, когато да откраднеш кон беше най-лошото нещо, което можеш да сториш на село. В други страни това е да слушаш определени радиостанции, които могат да те наведат на грешни мисли…
- Знам за какво говорите…
- Така че е важно, според мен, да се смали понятието за престъпление, за да успеем да достигнем до разбиране на това, което се е случило. Мисля, че така стоят нещата не само в съдебната система, но и във вашата област на психиатрията. Мисля, че е много погрешно това, което слушам и виждам отново и отново в съда, когато експертите се явяват по повод определен човек с диагноза: докторът кимва на съда и излиза. Случаят е ясен – става въпрос за отявлено луд, но той не разбира, той затова е луд… Имаме нужда от общ език. И този общ език се състои от малко думи, от обикновени думи. Ако можех да задам правила на поведение на експертите в наказателния съд, аз бих искал от тях да говорят по-скоро като автори на романи… Които се опитват да разкажат, да опишат случилото се и да оставят на съда да реши. И е възможно тогава съдът да реши, че не може да реши нищо. Защото става въпрос за толкова сложни части от живота! И затова присъдата трябва да бъда колкото се може по-лека… Но, разбира се, това е голямо бреме за един съд, особено за онези, които имат много дела, като например в районните съдилища на високо урбанизираните райони. Така че, аз не ги обвинявам, че те не могат да го сторят, но съм убеден, че стремежът към този идеал ще променя към добро съдебната система и съдебния процес.
- Видях програма на конференция по критическа криминология в Норвегия. Беше впечатляващо дълга тази програма, с много участници. Можем ли да говорим за школа на критическата криминология в Норвегия и по света?
- Не бих казал… Става въпрос за фракция, за подгрупа… А и тези конференции… там не сме винаги съгласни един с друг, а и тъй като аз не съм голям почитател на лозунгите, не мога да отговоря утвърдително на този въпрос.
- Може би има опасност критическата криминология да се превърне в поредната голяма, „тлъста” дума?
- Да, но едновременно с това критическата криминология е дом за много критически настроени хора, които имат нужда да запазят самостоятелността на мисълта си, да издигнат своето собствено знаме и да не се поддадат на груповото мислене. Не сме винаги съгласни по всички въпроси. Съгласен съм например, че в определени ситуации е благодат да имаме силен държавен затвор, за да можем да защитаваме уязвимите групи. В други случаи съм много критичен към тях. Спомням си, например, дебатите по определени феминистични въпроси… Така че, аз мисля, че е важно ние, в Университета, да имаме свобода; да не бъдем ограничавани от определено движение, както Томас Матисен[3] подчертаваше много пъти – самата незавършеност на мисълта има нужда от пространство в академичните среди повече от всички други среди навярно. Не трябва да бъдем догматични в решенията си, понякога можем да породим наистина добри идеи и затова поздравявам онези, които застъпват тезата, че да изоставим наказанието е изключително сериозно начинание. В името на хуманността е важно да се стремим да го намаляваме, колкото е възможно повече, но да не забравяме, че съществува опасност да прекръстим наказанието и да го представим като форма на своеобразно лечение.
Имаме класически пример в това отношение. Описал съм го в книгата си по въпросите на алкохолизма. Преди години проведохме голяма среща в Осло по повод на новия закон, който трябваше да утвърди институция за лечение на хора с алкохолна зависимост. В нея трябваше да бъдат настанявани хора, които вече бяха санкционирани за пиянско поведение на улицата. Тази нова институция се превърна в най-суровия затвор в Норвегия – разположена на западния бряг на страната, далече на север в равни територии, където не можеш да избягаш никъде, с убийствен вятър и мраз. Преди за пиянство не можеше да прекараш в затвор повече от трийсет дни, но при новите условия се предвиждаше престоят в тази институция да достигне до три години под предлог, че това е помощ за преодоляване на проблема! Когато спорехме за същността на отношението към хората, настанени там, един професор от Асоциацията по наказателно прави заяви: „Което не можем да сторим в името на наказанието, можем да извършим в името на лечението!”.
- Сериозно!?
- Да. Класически случай.
- Властта може да бъде толкова свирепа.
- По същото време предложихме и друга мярка. Нарекохме я работни групи. Предназначени бяха за младите правонарушители. Същата практика съществува и в Британската система – след присъда, юношите са настанени в трудово-възпитателни общежития извън Осло, разпределени са в класове, но в същността си това са затворнически институции, въпреки че намерението е в тях те да получат помощ, разбира се.
Първото ми изследване с алкохолици, което проведох, беше преди години по повод на проучване сред хора, които очакваха съдебния си процес. Интервюирах хора, чакащи присъдата си за кражба, за насилие, за проникване с взлом и между тях – хора, очакващи да бъдат осъдени на принудително лечение. Питах ги за техните очаквания към присъдите им, ако бяха на мястото на съдията в предстоящия процес. Оказа се, че и дребните насилници, и крадците на дребно, и злоупотребяващите с алкохол и наркотици можеха да предвидят точно присъдата си, но когато ги попитах дали я приемат, открих огромна разлика. За моя изненада, джебчиите и хулиганите приемаха, повече или по-малко, присъдите си. Но хората, които чакаха да бъдат осъдени за пиенето си, бяха бесни заради несъгласие с присъдите. Тези присъди бяха срещу всичките им представи за справедливост. Можете да си представите какво е това – да бъдете въдворени в институция с подобно чувство. Те се връщаха оттам бесни, отиваха на същите улици и същите места, където пиеха по същия начин; и това се превръщаше в история без край… Но за съдиите това беше удобно – те не ги нараняваха, те просто ги изпращаха на лечение. За мен това е класически случай.
Поради тези причини аз се интересувам повече от това да разкрия страданието в хода на наказанието и да се опитвам да кажа на сънародниците ми в Норвегия: „Искаме ли да направим това по този начин?”. Когато някои хора се разгорещяват по повод по-големите присъди и по-честото лишаване от свобода, аз повдигам въпроса: „Искаме ли да увеличим нивото на нанесена болка в страната? Добротата не е ли сред нашите идеали?”. Ако ще прилагаме наказателния апарат, трябва да можем да виждаме какво причиняваме и да не се заблуждаваме, като го наричаме с друго име. Необходимо ли е като полиция или като прокуратура винаги да преследваме? Може ли да е достатъчно да сезираме бюрото за възстановително правосъдие за това, че има случай и че сме готови да не повдигаме обвинение, ако нарушителят приеме да се срещне с жертвата на злосторството; и че, ако те след срещата ни съобщят, че са имали удовлетворителен разговор и са постигнали съгласие, че злосторникът ще извърши това и това, за да помогне на жертвата; и че пострадалият приема това; и че двете страни приемат условията на тази размяна и имат седмица или повече за изразяване на съжаление и за скърбене по стореното; и че след това случаят се счита за приключен? Всъщност, сега в Норвегия този подход се развива много бързо. В началото се прилагаше при случаи на дребни нарушения – кражба в магазин беше любимият, но напоследък този подход се прилага и при случаи на насилие. Но трябва да се внимава много звената по възстановително правосъдие да не се превръщат в места за контрол на поведението. Целта им е постигане на възстановяване, помирение и прошка. Полицията е тази, която се занимава с контрол върху последващите деяния на участниците в инцидента.
- Къде са разположени звената за възстановително правосъдие в Норвегия? Между институциите ли са, или са част от системата на социалните грижи, или пък на правосъдната система?
- Формално те са под шапката на Министерството на правосъдието, но това е на най-високо ниво. На практика ,те не принадлежат никому. Има 20 такива секретариата из цялата страна, издържат се от държавния бюджет. Независими са и тяхната независимост е важна, макар че напоследък има планове да бъдат по-плътно интегрирани в съдебната система, предложение, с което аз съм силно несъгласен. Но съм единственият опонент. Не съм съвсем сам, все пак, но се страхувам, че тази промяна ще остави у хората чувството, че възстановителното правосъдие е част от съдебно-наказателната система, а това не искам да става. Наскоро на голямо обсъждане, посветено на тези въпроси, предложиха комитетите за възстановително правосъдие да имат секретариат в полицейското управление. Спомням си добре това събиране, защото почти предизвиках скандал – след една много добра презентация от страна на поддръжниците на промяната, всичко беше перфектно до момента, в който излязох на трибуната и заявих, че идеята е абсолютно погрешна и че не бива да се подкрепя това предложение, като изложих същите аргументи, които излагам тук пред вас. И предложението не беше прието. Същият подход, мисля, трябва да се прилага сега и в новите политики на правителството по отношение на младите правонарушители – властите искат да няма младежи под 18 години в затвора. Това е много добра идея, наистина, но не трябва да се осъществява за сметка на независимостта на възстановителното правосъдие. Като ги превърнат в институции за контрол над поведението, оборудвани с експерти, те ще завършат като малки полицейски управления, ако процесът продължава в тази посока. Така че, тези колеги и колегите от бившето Министерство на правосъдието, които провеждат тази политика и които иначе аз много харесвам, са опасни в това точно отношение… Ще видим…
- Четох за броя на медиаторите в тези комисии…
- Приблизително 400 души са в тези общо 20 комисии… Важно е кой може да стане медиатор, наистина. Тук отново имам една малко луда идея – че не трябва да се стремим към специално формално обучение на тези хора – със степени в колежи, университети и т.н.
- Много мъдро, според мен.
- Вижте какво се случва в Ирландия, където формалното обучение по тези въпроси се оказа грешка! Аз, например, намирам жените в една общност като особено подходящи за тези медиаторски роли заради отговорностите и компетенциите, които развиват в хода на отглеждането на децата. И все пак, когато се постави въпросът кого да поканим за медиатор и адвокатите се предложат като възможен избор, аз настоявам те да не бъдат привличани, защото в хода на посредническата сесия те са свикнали да използват правни категории.
- Тези местни комисии за посредничество и помирение са под юрисдикцията на местните общински съвети, нали?
- Мисля, че е така. Но разходите им се покриват от държавния, а не от общинския бюджет. Това е сигурно. Имахме много спорове в началото, когато всичко това се роди и цялото начинание беше на ръба на провала… И в началото, разбира се, прокурорите бяха скептични, но скоро след това сред тях открихме такива, които станаха застъпници на идеята. Някои от висшите прокурори започнаха активно да защитават новата система, както и министрите също, например, министърът на правосъдието – същият, който подаде оставка след случая Брейвик. Преди няколко месеца той издаде книга, в която разказва история за една касиерка в банка, която е жертва на банков обир – тя посреща крадеца, който я принуждава да даде парите, той носи маска, през която се виждат само очите му. Дълго след това тя има проблеми със съня, вижда тези ужасни очи навсякъде – като на някакво чудовище! По-късно обаче тя е поканена на среща в затвора с обирджията.
- От кого?
- От жена от затворническата администрация. И министърът на правосъдието, бившият министър на правосъдието, писа за тази среща! Заглавието на книгата е „Видях очите ти!”. На срещата в затвора жената, жертва на обира, се среща с цялостното човешко същество на човека, който я е изплашил и нападнал; и се успокоява. Кошмарите спират да я тормозят.
- Доста мъдра затворническа администрация – доста чувствителна, хуманна администрация.
- Сигурен съм, че вашата затворническа администрация също ще види ползите от този подход. Ето, например Людмила Алперн от Русия, която организира медиация в затворите – между охраната и затворниците. Тя създаде организация за подпомагане на затворници в Русия още в трудните времена. Последния път, когато говорих с нея, беше ангажирана с помощ за затворниците. Полагаше усилия да помогне на хората извън стените на затвора да се срещат със затворници… В Норвегия правих проучване по случая на една жена, която се опитваше да посредничи между затворници и хора извън затвора. Става въпрос за случай, в хода на който се разкрива, че извън затвора има някой от криминалния контингент, който го очаква, за да го убие, след като осъденият излежи присъдата си и излезе на свобода. Помня, че тази жена успя да заведе този разярен човек в затвора, да го срещне със затворника и те двамата да се разберат и да затворят страницата, така че затворникът да не се страхува за живота си, когато напусне затвора.
- Звучи фантастично!
Разговаря Румен Петров
Април 2014, София
[1] Има се предвид на лекцията в СУ „Св. Климент Охридски” от 28 април 2014 г.
[2] „Същността на наказанието” – лекция , изнесена на 28 април 2014 г. в аулата на СУ „Св. Климент Охридски”.
[3] Професор по социология на правото в Университета на Осло.