РЕШЕНИЕТО ПО ДЕЛОТО CAMPBELL-EWALD CO. V. GOMEZ НА ВЪРХОВНИЯ СЪД НА САЩ
Значението на отхвърленото предложение за спогодба за допустимостта на колективния исков процес (Word)
Значението на отхвърленото предложение за спогодба за допустимостта на колективния исков процес (PDF)
Произходът на колективните искове („сlass action“) се свързва с англосаксонската правна система. Институтът е изключително популярен в САЩ, където материята е регламентирана в чл. 23 от Федералните правила за гражданското съдопроизводство[1]. По приложението на института съществува многогодишна съдебна практика, датираща още от 1938 г., когато са приети Федералните правила за гражданското съдопроизводство. Колективните искове в правната система на САЩ са мощен инструмент за защита, който може да бъде използван и като средство за принуда страните да уредят със споразумение спор, който не е непременно основателен. През последните години Върховният съд на САЩ започна постепенно да ограничава възможността за предявяване на колективни искове предвид отрицателните икономически и правни последици при злоупотреба с неоснователни искове („abusive litigation”)[2]. Независимо от това, колективната защита на накърнени права е един от механизмите, които институциите на Европейския съюз анализират през последните години. Чрез съпоставка на опита в няколко държави Европейската комисия анализира способността на този механизъм да допринесе за развитието на европейското пространство на правосъдие като гарантира високо равнище на защита на потребителите и подобри прилагането на правото на Европейския съюз като цяло.
В България институтът на колективния иск бе въведен за първи път с приемането през 2007 г. с новия Граждански процесуален кодекс (в сила от 01.03.2008 г.). Сравнителноправният интерес към института не е самоцелен, а се обосновава както с липсата на достатъчно обилна практика по приложението му в България, така и с необходимостта в дългосрочен план, въз основа на националния и чуждия процесуален опит, да се мотивират предложения за изменения в законодателството.
I. Сравнителноправни бележки върху средствата за колективна защита на накърнени граждански права
В своето съобщение „Към европейска хоризонтална рамка за колективна защита”[3] Европейската комисия анализира съществуващите механизми на колективна защита и основното разграничение между процесуалните уредби в различните държави. Класификацията на националните законодателства се определя от начина, по който се конституира представляваната група и правните последици за лицата, които не са взели участие в колективния спор. Така в една част от държавите е възприет принципът „възможност за участие“ („opt in”), а в други процесуалната уредба се основава на принципа „възможност за неучастие” („opt out”).
От практическа страна при възприемането на принципа „възможност за участие” колективният интерес се защитава само от онези физически или юридически лица, които активно се присъединяват към представляваната група. В този случай съдебното решение е задължително за тези, които изрично са заявили участие в колективния иск. Всички други лица, евентуално увредени от същото или подобно нарушение, са свободни да защитават накърнените си права чрез предявяването на индивидуални искове, като това тяхно право не се явява преклудирано от вече проведения колективен иск, т.е. правната им претенция не е обхваната от силата на пресъдено нещо на решението по колективния иск.
В хипотезата на „възможност за неучастие“ групата на засегантите лица се състои от всички лица, които твърдят, че са им нанесени вреди от същото или подобно нарушение, освен ако те активно се откажат от участие в групата. В правните системи, в които е възприет принципът „възможност за неучастие“, съдебното решение е задължително за всички лица, които принадлежат към определената група, с изключение на тези, които изрично са я напуснали. Така, ако дадено лице не се откаже изрично от участие в производството по колективния иск, същото не би могло на по-късен етап да предяви самостоятелен иск за защита на своето право. Българското и федералното щатско процесуално право стъпват върху принципа „възможност за неучастие”, което прави сравнителноправният анализ по приложението на института в двете държави изключително ценен.
Съществуващата в Съединените щати възможност да се търсят наказателни обезщетения („punitive damages”) по колективни искове има своето значимо икономическо отражение при преценката за доброволно уреждане на спора. Това обстоятелство се подсилва от факта, че американските колективни искове в повечето случаи се основават на принципа „възможност за неучастие“, т.е. представителят на колективния интерес може да заведе дело от името на цялата група от евентуално засегнати ищци без тяхно изрично искане да се включат в такъв иск.
Така се установява практика на ответниците по колективните искове да търсят възможност за сключване на спогодба с представителя по колективния иск преди конституиране на останалите ищци и за уреждане на отношенията с него по индивидуален път. По този начин се предотвратява възможността за колективно уреждане на спора, което на самостоятелно основание е свързано и с ограничаване на размера на евентуално дължимото наказателно обезщетение при колективно увредените лица. Защитата на ответника чрез предложение за сключване на спогодба е основен въпрос на обсъждане в производството по делото Campbell-Ewald Co. v. Gomez, 135 S. Ct. 2311 (2015) (No. 14-857). Делото е допуснато за разглеждане пред Върховния съд по „Certiorari” процедура[4], а съдия-докладчик е Рут Бейдър Гинсбърг[5].
II. Делото Campbell-Ewald Co. v. Gomez на Върховния съд на САЩ
2.1.Предварителни бележки
Допускането за разглеждане на колективен иск съобразно чл. 23 от Федералните правила за гражданското съдопроизводство предполага завеждането на иск от лице, което твърди, че е представител на колективен интерес, и нарочно искане да се постанови определение за определяне на иска като колективен („motion for class certification”). В исковата молба, с която едно лице търси защита на накърнено право чрез провеждането на колективен иск, трябва да се посочат фактите, от които произтича увреждането, настъпилата вреда, колективният интерес, кръгът на лицата, който следва да бъде определяем, както и търсената защита.
Преценката дали един иск е колективен не се прави при проверката за редовността на исковата молба, а след уведомяването на ответника, който може да изрази становище по ищцовата претенция. След като ответникът е получил възможността да се запознае с исковата претенция, съдът постановява определение, с което допуска или отказва да допусне разглеждането на иска като колективен. Често пъти определението, с което съдът отхвърля разглеждането на иска като колективен, предопределя и съдбата на съдебното производство, тъй като ищецът в повечето случаи няма икономически интерес от провеждането на самостоятелен иск за защита на правата си. По тази причина определението за недопускане разглеждането на иск като колективен се обозначава в юридическия жаргон като „погребална камбана” („death knell”) за съдебния процес. Ето защо не е изненадващо, че процесуалното поведение на ответника по един колективен иск на първо място включва представянето на възражения за недопускане разглеждането на иска като колективен.
В тази насока е и решението по делото Campbell-Ewald Co. v. Gomez No. 14-857 от 20 януари 2016 г. на Върховния съд на САЩ. В него се разглежда правното значение на процесуалната възможност (чл. 68 от Федералните правила за гражданското съдопроизводство) ответникът да предложи сключване на спогодба на представляващия колективния интерес преди постановяването на определение за разглеждане на иска като колективен. В решението се обсъжда възможността подобно предложение за сключване на спогодба да бъде разглеждано като основание за прекратяване на производството поради липса на абсолютна процесуална предпоставка – правен спор.
Върховният съд на САЩ е сезиран, между другото, със следните правни въпроси: 1. дали съдебното производство следва да бъде прекратено, когато ищецът получи предложение за спогодба, в което ответникът предлага заплащане на претендираното обезщетение по иска и 2. дали отговорът на предходния въпрос ще е различен, ако ищецът е предявил иска си като колективен, възможност, регламентирана в чл. 23 от Федералните правила за гражданско съдопроизводство, но получи претендираното обезщетение преди постановяване на определение за разглеждане на иска като колективен.
В текста, със съгласието на автора, е използван и коментар на решението на Йън Милхайзър (Ian Millhiser), изготвен за сайта www.thinkpogress.org[6].
2.2.Фактите по казуса
Американският военноморски флот сключва договор с дружеството Campbell-Ewald Company (за краткост „Campbell”) за разработване на медийна кампания, в рамките на която да се изпратят кратки текстови съобщения на млади хора, които изрично са дали съгласие да получават съобщения на теми, които засягат Военноморския флот. Подизпълнителят на Campbell, дружеството Mindmatics LLC, съставя списък от мобилни телефонни номера на младежи от 18 до 24-годишна възраст, които да бъдат включени в кампанията.
Дружеството подизпълнител изпраща съобщения с подател Военноморски сили на САЩ на над 100 000 потребители на мобилни услуги, част от които не са поискали да получават такивa текстови съобщения. Един от тях, ищецът Хосе Гомез, твърди, че не е давал съгласие за получаване на подобно съобщение, а също и че не попада в целевата група поради навършените от него 40 години. Съгласно федералното щатско законодателство потребител, който получи непоискано търговско съобщение, може да претендира обезщетение в размер до 500 щатски долара за всяко нарушение на закона. Така определеното обезщетение се дължи в троен размер, ако нарушителят съзнателно и преднамерено е извършил нарушението.
Гомез предявява иска си като колективен, претендирайки, че дружеството Campbell е нарушило Закона за защита на потребителя на телекомуникационни услуги и по-специално §227 (b)(1)(A)(iii), който забранява „използване на автоматична система” за изпращане на текстови съобщения на мобилни телефони при липсата на изрично предварително съгласие на получателя.
Преди да изтече срокът за предявяване на молба до съда за разглеждане на подадения иск като колективен („motion for class certification”) дружеството Campbell отправя предложение до Гомез за сключване на спогодба съгласно чл. 68 от Федералните правила за гражданското съдопроизводство. Предложението е отправено в т.нар. междинен период, в който съдът не е постановил определение за разглеждането на предявения иск като колективен. Ответникът предлага на Гомез обезщетение в троен размер (по 1500 щатски долара) за всяко непоискано кратко текстово съобщение, което той е получил – предложение, приемането на което би удовлетворило в максимален размер претенцията на Гомез, но би ощетило останалите увредени лица, които не биха могли да участват в колективен иск. Гомез не се съгласил с предложената му спогодба и изчакал да изтече 14-дневният срок за приемане на предложена спогодба по чл. 68 от Федералните правила за гражданското съдопроизводство.
Дружеството поискало прекратяване на делото поради липса на предмет при условията на чл. 12 (b)(1) от Федералните правила за гражданското съдопроизводство (възражение за липса на правен спор), въпреки че Гомез не е приел предложението за сключване на спогодба. Позовавайки се на чл. 3 от Конституцията на САЩ, ответникът поддържа тезата, че делото следва да бъде прекратено поради липса на предмет. Твърди се, че ответникът е предложил на Гомез обезщетението, което той следвало да получи по закон. Ето защо неприемането на подобно предложение за спогодба по своето същество водело до липса на правен интерес от предявяване на иска като колективен, тъй като липсвало правен спор между страните, асболютна предпоставка за провеждане на съдебно производство.
Съдът отхвърля искането за прекратяване на делото, поради което дружеството отправя искане за разглеждане на делото по съкратена процедура[7] с аргумента, че дружеството като изпълнител по договор с Военноморския флот се ползва от производен съдебен имунитет („derivative immunity”)[8]. Позовавайки се на решението Yearsley срещу W.A. Ross Constr. Co., 309 U. S. 18 първоинстанционният съд уважава искането на дружеството за разглеждане на делото по съкратената процедура. Апелативният съд („The United States Court of Appeals for the Ninth Circuit”) отменя решението, тъй като първостепенният съд неправилно е приел, че дружеството Campbell като изпълнител по договор с Военноморския флот се ползва от производен съдебен имунитет. Съдебният имунитет е приложим само в контекста на спорове за обезщетяване на имуществени вреди, възникнали при изпълнение на законни разпореждания на орган на власт. В конкретния случай дружеството в качеството си на изпълнител няма право на съдебен имунитет нито по аналогия с делото Yearsley, нито с което и да е друго дело, защото не е изпълнило разпорежданията на органа на власт, който изрично е посочил, че съобщенията следва да бъдат изпратени до адресати, които са дали своето съгласие за това.
2.3. Правни изводи на Върховния съд
Неприетото предложение за сключване на съдебна спогодба за пълно и окончателно уреждане на правен спор не влече след себе си прекратяване на съдебното производство поради липса на предмет. Ето защо Апелативният съд запазва компетентността си да се произнесе по спора. Ограничението на правораздавателната власт на съдилищата е определено в чл. 3 от Конституцията на САЩ, който изисква „правният спор...да съществува във всички етапи на процеса, не само към момента на подаване на иска” (Arizonans for Official English v. Arizona, 520 U. S. 43, 67), а делото не следва да бъде прекратено „дотогава, докато страните имат интерес”. Съгласно основните принципи на договорното право предложението за сключване на спогодба по чл. 68 от Федералния закон за гражданското съдопроизводство, веднъж отхвърлено, няма правно значение за процеса. Нито чл. 68 от Федералния закон, нито данъчните дела от 19-век (California v. San Pablo & Tulare R. Co., 149 U. S. 308, Little v. Bowers, 134 U. S. 547, and San Mateo County v. Southern Pacific R. Co., 116 U. S. 138) подкрепят аргумента, че неприето предложение за сключване на спогодба може да доведе до прекратяване на съдебно производство.
Наред с това дружеството ответник като изпълнител по договор с федерален орган няма право на съдебен имунитет при нарушаване на Закона за защита на потребителя на телекомуникационни услуги. За разлика от правителството на Съединените щати и неговите служби, федералните изпълнители не се ползват с абсолютен имунитет. В определени случаи изпълнител по договор с орган на власт може да бъде освободен от отговорност за вреди, настъпили в резултат на негово поведение (в този смисъл е решението по делото Yearsley, 309 U. S.). „Производен имунитет” обаче не е налице, когато изпълнителят е „превишил [предоставената му] власт” или компетентността му „не е валидно учредена”. От решението става ясно, че е налице доказателство, че Военноморските сили са възложили на Campbell да изпрати текстови съобщения само до лица, които са поискали да получават подобни текстови съобщения в съответствие със Закона за защита на потребителя на телекомуникационни услуги. Когато един изпълнител по договор с правителството нарушава както федерален закон, така и изрични указания на правителството, какъвто е процесният случай, то тогава той не се ползва от съдебен имунитет при евентуален предявен иск срещу него.
2.4. Значение на правния спор
Едно на пръв поглед незначително дело с предмет получаване на непоискано съобщение придобива далеч по-голямо значение, тъй като ищецът Гомез намира начин да защити не само собствения, но и колективния интерес. Колективните искове често са единственият механизъм срещу ответници, извършващи нарушения на закона срещу множество различни лица, които им причиняват вреди с малък материален интерес. Шансовете за индивидуалните потребители сами да разрешат спора са малки. Разноските по завеждане на съдебно дело в голяма степен ще надвишава всяка сума, която компанията би била евентуално осъдена да изплати като обезщетение, и е малко вероятно да се намери адвокат, готов да поеме дело с малък материален интерес.
Колективните искове често са решение на посочения по-горе проблем. Ако едно и също дружество засяга интересите на хиляди хора, дори и увреждането да е до известна степен незначително (например допуска се надписване на сметката на всеки потребител с по няколко долара), институтът на колективния иск ще позволи на тези хиляди хора да се обединят в едно дело чрез предявяване на колективен иск.
Уважаването на възраженията, повдигнати от Campbell пред Върховния съд на САЩ, би променило в значителна степен съотношението на силите между големите търговски дружества и потребителите на техните стоки и услуги.
Становището на съдия Рут Бейдър Гинсбърг надделява при гласуването и в крайна сметка Върховният съд отхвърля опита да се ограничи приложното поле на колективния иск. Цитирайки предишно особено мнение на съдия Елена Кейгън, съдия Гинсбърг посочва очевидното за облигационното право положение, че „неприетото споразумение – като всяко отхвърлено предложение за сключване на договор – е юридическо нищо, без правно действие. Както учи всеки студент по право през първата година, отхвърлянето на предложението на получателя „оставя въпроса така, сякаш никога не е отправяно предложение”. В този случай, ако Гомез реши да не приеме предложението, отправено от ответника по иска му, делото трябва да продължи така, както ако предложението на ответника никога не е било отправяно.
Върховните съдии Антъни Кенеди, Стивън Брайър, Соня Сотомайор и Елена Кейгън подкрепят становището на Гинсбург. Съдия Кларънс Томас подкрепя крайните изводи, но не и доводите, въз основа на които са направени. Върховните съдии Джон Робъртс, Антонин Скалия и Самюъл Алито подписват становището на съдия Гинсбърг с особено мнение.
Върховните съдии Джон Робъртс, Самюъл Алито и Антонин Скалия излагат доводи, че след като ответникът е направил предложение за възстановяване на претендираните вреди в пълен размер, вече не е налице правен интерес за ищеца да поддържа иска си. Мнозинството от съдии обаче не приемат тази позиция, тъй като това би поставило ответниците по колективен иск в по-благоприятна позиция. Ответникът би избегнал осъдително решение, което изисква да се възстановят вреди в поне стократен размер спрямо размера на обезщетението, предложено на един от ищците.
Становището на съдия Гинсбърг не е пълна победа за ищците по колективни искове. Съдия Гинсбърг подчертава в мотивите си, че „В този момент ние не решаваме, а и не необходимо, дали резултатът ще бъде различен, ако ответникът депозира пълния размер на претендираното обезщетение по сметка на един от ищците, а в същото време съдът постанови решение в полза на този ищец в същия размер”. Така с решението се елиминират шансовете на ответниците по колективни искове да уреждат спора чрез предлагане на пълно обезщетение за вреди на първоначалния ищец по колективния иск. Наред с това остава отворена възможността ответник реално да удовлетвори претенцията на ищеца чрез плащане на претендираната сума, вместо само да прави предложение за обезщетение.
Предвид посоченото разграничение, изглежда неизбежно в бъдеще да се появи нов случай, подобен на разглежданото дело, в който ответникът по колективен иск ще се опита да постигне прекратяване на съдопроизводството поради липса на правен спор, дължащ се на реално удовлетворяване на претенцията на ищеца. Остава да проследим дали това ще е достатъчно основание за прекратяване на делото, когато тази хипотеза бъде разгледана от Върховния съд на САЩ. Междувременно, сравнителноправният преглед на функционирането на института на колективния иск представя възможност за размисъл върху необходимостта от подобряването на законодателната уредба в България.
Автори: Мария Йорданова, Мартин Бъбаров
[1] Процесът на решаване на спорове в САЩ се осъществява чрез съдебната система след подаване на искова молба. Във федералните съдилища съдебният процес се развива съобразно действащите федерални правила: Федерални правила за гражданското съдопроизводство (Federal Rules of Civil Procedure), Федерални правила за наказателното съдопроизводство (the Federal Rules of Criminal Procedure), Федерални правила за въззивното съдопроизводство (the Federal Rules of Appellate Procedure) и др. Тези правила се допълват от местни правила на всеки съд, както и от разпорежданията на съдията. Приемането на Федералните правила за гражданското съдопроизводство през 1938 г. се дължи на острата нужда от въвеждането на единна гражданска първоинстанционна процедура. До този момент федералните съдилища са прилагали различни съдопроизводствени правила в зависимост от това дали накърненото право намира своето основание в oбщото право („common law”) или правото на справедливостта („equity”).За повече информация виж: Георгиев, Е., Подаване и съдържание на исковата молба. Сравнителноправен анализ – САЩ и България, сп. „Търговско право” бр. 4/2012 г., стр. 11 – 24
[2] Напълно възможно е, в тази насока виж: Съобщение на Комисията до Европейския парламент, Съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите „Към европейска хоризонтална рамка за колективна защита“, COM/2013/0401 final
[3] Пак там
[4] Процедурен правилник на Върховния съд на САЩ (Rules of the Supreme Court of the United States), приет на 14 март 2005 г., в сила от 2 май 2005 г., правило № 10 – съображения относно процедурата при Certiorari (Considerations Governing the Review on Certiorari). Вж. http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2015/10/10/-
[5] За живота и творчеството на Рут Бейдър Гинсбърг виж: http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2015/11/29/
[6] Виж http://thinkprogress.org/justice/2016/01/20/3741056/justice-ginsburg-hands-surprise-victory-to-consumers-over-big-business/
[7] Summary judgment - е особено производство в гражданския процес на САЩ използвано по искане на страните или служебно от съда при разглеждане на граждански спорове с цел бързо произнасяне по делото без да се провежда съдебен процес.
[8] Концепцията за държавния имунитет („state immunity” или „sovereign immunity”) в Съединените щати се изразява в процесуалните пречки пред осъждането на американските федерални, щатски и местни власти. Държавният имунитет е отражение на средновековния принцип „rex non potest peccare” („владетелят не може да греши”), който има римскоправни корени (сравни с „princeps legibus solutиs est”, Dig. 1.3.31, чието значение е „владетелят не е обвързан от закони”). Принципът за държавния имунитет не е изрично прогласен в първоначалния текст на Конституцията на САЩ, а е възприет от английското прецедентно право. Съществуването на принципа на държавния имунитет не означава, че искове за ангажиране отговорността на държавата не могат да бъдат водени. Напротив, налице е законодателна уредба на случаите, в които отговорността на държавни органи може да бъде ангажирана и спрямо които принципа на държавния имунитет не намира приложение.