Процесът срещу митрополит Климент. Печални страници от печална действителност

 Стилиян Чилингиров

   ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ word
   ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ pdf

В новата рубрика „Политическите процеси в България” ще публикуваме текстове, които показват изпитанията, пред които са били изправяни българските съдии в историческите моменти на най-силен натиск върху тяхната независимост. Опитите за „монтиране” на съдебни процеси срещу политически противници с цел лична саморазправа и разчистване на политически сметки съпътстват историята на третото българско царство почти през цялото време на неговото съществуване от 1878 г. до 1946 г. След това в условията на победилата народна власт политическите процеси продължават, сменят се само фразеологията и действащите лица. Политическите процеси не са чужди и на нашата действителност. Припомнянето на забравените страници за някои от позорните политически дела от миналото е поучително, защото през националния ни опит най-ясно се вижда какво първостепенно значение има ценността на независимото правосъдие и колко деморализиращо за обществото в дългосрочен план е потъпкването й.

Първите текстове, които публикуваме, на Петър Пешев (защитник на митрополит Климент) и Стилиян Чилингиров представят един от първите политически процеси в новоосвободена България, в който се изправят един срещу друг доскорошните съратници в борбата за Освобождението – митрополит Климент и Стефан Стамболов. Делото е от 1893 г., когато митрополит Климент/Васил Друмев е обвинен за клевета на княза и подбудителство към бунт в проповед. Особено впечатляват подборът, направен лично от Стамболов на съдебните състави, които разглеждат делото срещу митрополита, както и изборът му на прокурор, впоследствие превърнал се в прототипа на безсмъртния Алеков герой бай Ганьо. Освен че  показва грубата намеса в независимостта и безпристрастността на съда, делото срещу митрополит Климент поставя и сериозни морални дилеми, които разкриват нравствения упадък на обществените порядки. Както се отбелязва в края на текста на Ст. Чилингиров, „поради това процесът срещу Климент добива по-малко правно, дори и политическо значение, отколкото морално. Той иде да ни покаже, докъде може да падне барометъра на българската нравственост, когато се намери под налягането на една силна власт, и как признателността за сторена услуга се обръща във вражда, щом благодетелят се окаже слаб пред безогледните домогвания на едно управление...”

Първата публикация от рубриката е достъпна тук: http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2016/6/8/-

          На 14 февруари стар стил[1], е рожденият ден на Н. Ц. Височество, княз Фердинанд. През 1893 година на тази дата се пада и неделята на Православието, ден от двояко значение за българския народ: едно, защото е празник на праотеческата му вяра и, друго, защото както казва ми­трополит Климент в речта си, послужила за основа на съдебния процес срещу него „народното съзнание, народ­ната воля избира за всенароден празник „Неделята на Православието“. Избира нея народният български събор в Цариград, съставен от представителите из всичките части на нашето отечество — из Македония, Северна България и Южна България, наричана тогава Тра­кия поради туй, че учреждението на Св. Екзархия или при­добиването на църковни правдини не беше друго, освен победа и тържество на Православието и чрез Православието“[2].

         Официалните власти, както му е винаги ред, гледат в тоя ден на случайно съвпадение да честват по въз­можно най-тържествен начин празника на коронованата особа, върховният светски представител на току що образу­ваната българска държава. Обхванат от тази грижа, и кметът на гр. Търново взима всички мерки за по-бляскавото честване на височайшия имен ден. Покрай другото, той сам отива в Митрополията, за да измоли участието на митрополита в службата за княза.

         На другия ден митрополит Климент служи архие­рейска литургия в съборната черква „Св. Богородица“ вед­но с нейния клир. Черквата е пълна с народ, предимно официални представители на гражданските и на военните власти в града. След евангелието Н. Високопреосвещен­ство застава пред царските двери и произнася слово върху значението на празника, изобщо, за православните и, част­но за нас българите.        

         В него той, поставил му за мото думите от Евр: гл. 11, ст. 24—40;  изтъква на първо място силата на вярата, за която „Мойсей се е отказал да се нарича син на Фараоновата дъщеря“, като е предпочел да бъде „изгнаник, да страда с народа си, отколкото да се наслаждава с почестите, чиновете и добрините на ония, които бяха врагове и на Истиннаго Бога и на народа му“. Чрез тази вяра Божиите угодници са имали нравствената сила да понесат всички морални и физически несгоди и да направят чудеса, „каквито никоя светска сила не е била никогаж, па и никога не ще бъде в състояние да напра­ви“. Особено утешителна тази истина е за православните, които са истински последователи на Спасителя Господа на­шето Исуса Христа. Но тази божествена истина още отна­чало среща много противници. Започват се жестоки гоне­ния против вярата Христова, та ако не я убият, то поне да я „затъмнят с разни заблуждения и други човечески мъдрувания“. А тя още продължава да живее чиста и непокварена само „в нашата Света Православна Църква“. Тук е дълбокият смисъл на днешното тържество, на което православните открито заявяват на всеослушание на целия свят, че „Православната наша вяра е единствената истинска вяра в Истиннаго Бога Спасителя нашего Иисуса Христа; Тя е тази именно вяра, божествената непреклонност на която е запечатана със страданията и пречистата кръв на Сина Божия, както и със страданията и кръвта на апосто­лите и на безчисленото множество велики проповедници, учи­тели и страдалци Христови; православието е именно оная истинска вяра, за която Спасителят е казал, че ако би да имаме колкото едно синапено зърно, и на гори да кажем да се „преместят,— ще се изпълни (Мат. гл. 17, ст. 20); православието е именно оная вяра, чрез която са се запушвали и се запушват уста на лъвове, на злобата, угасявала се е и се угасява сила огнена, затъпявали са се и се затъпяват остри мечове, надвивали са се и се надвиват царства и вражески полкове, освобождавали са се и се освобождават народи от тежко робство; правосла­вието е именно оная вяра, чрез която се отваря раят, получава се царство небесно, защото в православната, именно, вяра човек може да намери правда и истина; тя именно просветлява човека с истинска светлина, укрепява сърцето и волята във всичко, което е честно, справедливо, полезно и достойно за човека, като най-съвършено създание Божие, като образ Божий; тя е, която запазва не само частни ли­ца, но и цели народи от погибел, както временна, така и вечна. С една реч, православната наша вяра е истинското Слово Божие, чистата правда Божия, великата сила Божия, сила – колкото несъкрушима, толкова и благотвор­на за всичките истинно верующи“.

         След тая апотеоза на православната вяра, която е и ядката на неговото слово, митрополит Климент казва, че някои „с усмивка и недоверие“ ще попитат, дали е ис­тина всичко това, което се казва за православието, „защото не е тайна за никого, че в настоящите времена вярата май не е твърде на ихтибар у мнозина, а особено нашето православие, което да се позакачи, да се по похули, да се почукне отсам –оттатък, станало е като на мода и у нас, счита се някак за интелигентност, за научна доблест. . .“       Да се доказва пък, „че учението Христово, Словото Божие се е запазило в първобитната си чистота именно у нас, Православните, в нашата Православна Църква, значи да се пристъпи към доказател­ства, които могат да се отразят с възражението, че са минали времената за богословски разисквания.“ И то, защото „днешният век, както обичат да казват, е век на практическия разум, век на опита, век на фактите“.

         Е, добре, да прибегнем до тях. Какво ни показват те. Едно, че, като почнем от Кирил и Методий, ние съществуваме като народ само благодарение на нашата православна вяра, едничката, „която дава живот и трайност на народи и царства“. И, наисти­на, не направи ли тя народа ни „питомен“, като го „събра в една целокупност, указа му истинската цел на него­вото съществувание, вкорени в него всичките ония нрав­ствени качества, които са най-здравата основа на истинско и разумно съществуване, образува му език, като му създаде писменост, книжнина, и по животворен пламък на на­родна любов, на народна гордост и самоуважение.“

         Това в далечното минало. А в близкото ? И митрополит Климент, като си задава този въпрос, бърза вед­нага да отговори: нищо. „Нас не ни признаваха за особен народ, не ни считаха достойни, за каквито и да е правдини. Сами ние бяхме слаби и едвам се съвземахме. Нямаше помежду ни нито много учени хора, нито много богати, нито пък влиятелни и силни на деня. Единстве­ната наша сила беше праотеческата наша вяра – Право­славието и основаното на нея дълбоко съзнание на нашето право.“ Но то не ни се признаваше, то се отричаше от нашите противници. Нам дори не се признаваше правото да се учим и да се молим на езика си, както и да имаме свои пастири. Но при тия „мъчни за нас обстоятелства, при такава една неравна борба“ върху нас налитат „и други врагове, още по-страшни“, защото не само имат и упражняват голямо влияние там, отдето ние дирим и чакаме признание на правото си, но и насочват „ножа право в сърцето на народа ни“, като искат „да подкопаят праотеческата ни вяра, да ни отклонят от Православието.“ „Тези нови и много по-страшни противници са католиците и протестантите. Опасни, защото с верските си домогвания между народа подкопаваха неговото „единство, съгла­сие, задружно действие и взаимопомощ“. Те имат пред очите си историята. Те знаят, че враговете на народа ни в старите времена най-лесно са го събаряли, когато са посягали на вярата му. Но защо католици и протестанти, „както и всички други, които са искали и искат да бъде разкъсан нашият народ, тол­кова много са залагали и залагат да измени той вярата си? Защо пък от своя страна народът ни, начело на своите велики дейци, е треперел толкова много над вя­рата си и никакви злочестини и заплашвания, никакви обе­щания на царски корони и други облаги не са били в съ­стояние да го отклонят от праотеческата му православна вяра? Затуй, брате, че вярата, но истинската вяра, която не може да бъде друга, освен Православната е единствената най-здрава основа на народно съществувание, на истин­ски умствен напредък и нравствено усъвършенстване.“ И няма истински православен българин, „който да не се радва от душа и сърце в днешното тържество, което му напомня за великата, несъкрушима и спасителна сила на Православието, и да не благодари в дълбочините на сърцето си Всеблагаго Бога, задето е укрепил наро­дът ни в своята божествена и спасителна истина — в Православието“, както и да не отдаде „с голяма признателност хвала и чест на нашите бащи, деди и прадеди“, които мъчени, гонени, преследвани през много векове са имали любов към народа си „и са запазили за своите потомци оная всемогъща сила, която дава живот и трайност на народи и царства, която води към напредък и усъвършенстване, която дава истинско бла­гополучие, временно и вечно, която надвива на всички спънки и неволи, и именно – истинската Христова вяра, която не е и не може да бъде друга, освен нашата чиста, свята Православна вяра.“

Ho нашата радост, нашата признателност са недо­статъчни. Иска се, най-малко, да почерпим урок от онова, което са извършили нашите прадеди, като твърдо и неотклонно вървим по техния път. Иска се, щото „ний, чести­тите потомци“ още повече „да пазим Православ­ната си вяра, да я почитаме и да живеем според нейните изисквания“. Нека помним: „Няма по-голямо зло, което би могло да се на­несе на народа ни от това - да не пазим и да не зачитаме вярата му“. Резултатът е явен: „разпокъсване, нравствено омаломощение и най-сетне съсипия и загиване. Да не забравяме, че посегател­ствата върху вярата на народа никога не остават безнаказани за самия народ: те поколебават твърдостта му във вярата и ако се продължават могат да подкопаят и самото му съществувание. Запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загиване. И занапред: „има Православие у нас, има и Български народ“

         Затова „ако обичаме народа си не лицемерно и за временни лични облаги, а искрено, от душа и сърце, ако е скъпо за нас народното добро и народното бъдеще и преуспевание, длъжни сме всинца да пазим като очите си своята Православна вяра и да се пазим, като от огън, от всяко незачитане и от най-малкото посегателство върху нея.

Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на са­мото съществуване на народа. Който и да е той, макар и с най-високо положение, макар и да се казва, та и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най- голям патриот, но посяга ли на народната вяра – Православието, подритва ли и незачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди, като безценен залог на чистото и трайно народно съществувание, той не е и не може да бъде приятел на народа си, защото подкопава единствената най-здрава основа на съществуването и преуспяването му; той му е враг и жесток враг.“

         Благодарение на днешните свободни времена, у нас протестантската и католическата пропаганди се ширят: отварят църкви, училища, раздават даром книги и пр. „В устата им все Бог, все Христос, все Евангелието; а в сърцето им интерес и лични облаги. Да се пазим от тях. Ала да се пазим и от себе си, от тия, които на име сме православни, „а на дело — далеч сме от Правосла­вието“ и, „за да се покажем, че не сме от стария свят, ние много пъти си позволяваме и да кощунстваме, т. е., да се подиграваме с вярата си.

         Като прави едно отклонение и заговорва за постите и за балове през пости, митрополит Климент веднага се връща на предната си мисъл: с това „ние ставаме вече помагачи на всички тези, които с векове се мъчат да разклатят вярата в народа ни и, по този начин да подкопаят единството му и самото му съще­ствувание.“ Ние в „своето си неразумие“, като че ли забравяме, какво е вярата за нашия народ, забравяме, че само тя „е могла и може да му даде сили и решимост да принесе тия жертви и да подеме тия подвизи, че никакви разсъждения, убеждения, никакви заплашвания и наказания не са могли и не могат да бъдат състояние да накарат човека тъй охотно да понася страданията в тъм­ници и железа, да виси по бесилките, в студ, жега, гладен, бос да върви срещу куршумите на неприятеля, без­страшно да гледа в очите на смъртта и да прежалва и къща, и чада, и всичко, що е тъй мило и скъпо на тоя свят, както чистата и дълбока вяра.

         Твърде често ние оправдаваме нашето свободно и с нищо неоправдано отношение към праотеческата си вяра с нашата претенция да се смятаме образовани хора. Но забравяме, че просветените хора никога не си позволяват да вършат това, с което се гордеем ние: те не назначават само „шумни публични увеселения, каквито са ба­ловете“, но и много по-скромни, щом с тях „биха могли да нарушат общото религиозно настроение.“ Затова, едно от двете: „или не разбираме високото спасително значение на вярата и нейните постановления, или не искаме да ги зачитаме.“ Нека се подчертае: „нема по голямо зло, което би могло да се нанесе на народа ни от това – да не пазим и да не зачитаме вярата му. Да не забра­вяме никога: „има Православие у нас, има Български народ, няма Православие, — няма Български народ.“

Тази реч, която предаваме по начин, който най-добре може да изтъкне нейния лайтмотив, възбужда официалните представители на властта, главно приятелите на пър­вия министър Стамболов. Всички те схващат речта като насочена срещу него и срещу княз Фердинанд и, верни на своята партийна дисциплина и лична привързаност, бързат да изразят своето недоволство: отначало с къси реплики и с апострофи в черква, чути само от най- близките им околни, а по-сетне – в нейното неблаго­приятно тълкувание. Доловил ли е митрополит Климент още в черквата тоя боязлив израз на недоволство от ви­соко патриотичната му реч, това мъчно може да се каже, но той, верен и на своя служебен дълг, отслужва молебствие за княза пред правителственото здание.

На другия ден, 15 февруари, търновският гражданин, адвокат, подпредседател на Народното събрание, бивш председател на търновския окръжен съвет и личен, близък приятел на Стамболов, Ив. Халачов, свиква граж­данството на митинг в читалището „Надежда“, за да проте­стира то против речта на митрополита.

         Обвинението срещу последния води пред гражданството сам инициаторът, който настоява веднага да се низвергне техният недостоен пастир, обявил се в духовното си слово не само против първия министър, но и против държавния глава. За под­крепа на последното се изтъква факта, че на 2 февруари същата година Климент, поканен от някакъв комитет чрез кмета, бил отказал да отслужи молебен пред правителственото здание по повод годежа на Н. Ц. В. Княза. На събранието присъствало предимно чиновничеството, което не е могло да не се отзове на една такава покана, издадена от един толкова важен фактор на деня. Там, или преди събранието – това и свидетелитe по процеса не си спомнят добре – бива пуснат за подпис и по­лицейски акт с обвинения срещу Климент. Никой не си спомня и за характера на тия обвинения. Възможно е те да са изобличавали владиката в „престъпни деяния“, мълва за които е била вече пусната в града, без, обаче, да хване място между гражданството.         След като се взима надлежната резолюция, тълпата „от долни елементи в Търново, предвождана от депутатите Халачев, Градинаров, Цвикю“, се отправя в десет и половина часа към митрополията, дето живял Климент. „В това време Климент председателствал едно благотворително събрание“.

         Тълпата нахлува в двора на митрополията (старата Асе­нова черква под Царевец) и с „диви викове“ поисква ,да се яви владиката“. „Когато той излязъл да види, какво става вън, Цвикю се нахвърлил върху му и го задърпал, като му обявил, че народът го низвергва, и че той вед­нага трябва да напусне Търново. Слугата на митрополита се опитал да защити своя владика, но бил хвърлен от стълбата. Климент бил качен веднага на файтон и откаран в Петропавловския манастир“.[3]

         За станалото, изглежда, е било веднага съобщено на министър- председателя Стамболов, който не само го одобрява, но и бърза и да му даде насока, която, може би, за винаги ще отстрани Климент от броя на активните му политически противници. Затова с шифрована телеграма той дава заповед да се възбуди съдебно преследване срещу вече произволно арестувания митрополит:

         „София, 15 февр. 1893. № 1347. Окръжному управи­телю, Търново - Народа, който е изгонил Климента, требва телеграфически да поиска от Екзарха и правителството да се даде Климент под съд и накаже за развратния му и бунтовнически живот и да заявят, че той е развратник и размирник, че не могат да го търпят за свой пастир и не го искат да живee в епархията им, като поискат да се назначат нови избори за нов митрополит. Ини­циаторите трябва да уведомят и другите градове от търновската епархия да подадат до Екзарха и правителството същите заявления. М-р Стамболов".

         Тази заповед бива веднага изпълнена. Първи по ред се обаждат пак търновци. С една телеграма, поместена във в. „Свобода“[4], те, като възмутен народ, искат същото, което им предписва Стамболов – да се махне Климент. Но освен това тe протестират и срещу Н. Бла­женство Екзарха, „който е развратил един владика, за да го направи посмешище на хората.“ Телеграмата е подписана от: Ив. Халачов, Градинаров, Цвикю, Момчилов, Ив. Стамболов, народен представител и брат на министра, Ст. Николов, кмет на Търново, Хр. Рибаров, кмет на Горна Оряховица и К. Димов, кмет на Лясковец. В същия дух протестира и кметът на Свищов, Хр. Н. Теодоров, на Никопол – целият общински състав с кмета начело, кметът на Кесарево с кметове от околните села, кметът на Трявна Ц. Д. Казасов с няколко селски кметове, кметовете на Елена, на Севлиево, на Паскалевец и на няколко други села. Само телеграмата от с. Иванча носи подписите на много жители.

         Няма съмнение, че пред така изразената народна воля правителството не би могло да остане равнодушно. И то в лицето на Стамболов разпорежда да се заведе углавно пре­следване против Климент. Ала тая разпоредба уплашва най-напред тия, които са устроили цялата история с об­винението срещу Климент. Ето защо Ив. Халачов, Градинаров и Ив. Стамболов бързат с дълга шифрована те­леграма, пратена чрез окръжния управител до първия министър, да съобщят на последния опасенията си от не­благоприятния за тях изход на делото:

„По делото на Климент можах да узная от управителя и прокурора Рашева, че сте разпоредили даването му под съд. От произнесените му думи в словото дър­жано на 14-ти между другото има казано: тези, които се наричат патриоти, колкото и високо да стоят, като посягат върху православната ни вяра, правят предателство, за което заслужават народния гняв и народа не трябва да ги остави ненаказани.  Да може да се повдигне срещу му углавно наказание за тeзи му произнесени думи в пуб­лично място, съгласно чл. 66 от отоманския закон, изисква се това възбуждение на народа да е определено да стане с оръжие, чрез помощта на което като единствено средство само може да се достигне една злонамерена бун­товническа цел, обаче той, като не е приканил и възбуждал народа в словото си с оръжие в ръка да стане и накаже виновниците според него в предателство на вярата, излиза според моето мнение, че отсъства за това или за такова едно обвинение по чл. 66 от наказателния закон най-главното и необходимо основание оръжието, в какъвто случай мислим, че владиката даден под съд един ден ще бъде оправдан, а от друга страна за нас, които го прогонихме едно мо­рално наказание нанесено върху ни, чрез една оправдателна присъда за владиката. Моето мнение в този случай е, ако намирате за нужно, екстрено изискайте де­лото и свидетелските показания, на които ще се гради обви­нението. След като щателно изучите вярвам, макар и по-късно, но ще се достигне до положителност, както за вида на престъплението, тъй и за възможното нака­зание по съд или други мерки, които трябва да се вземат за бъдеще спрямо изгонения владика. Всеки случай интересно ще бъде да знаете, че ако Климент бъде даден под съд и после оправдан, то с това ще му нанесем добро и за в бъдеще кураж и прогонванието му от митрополията ще се счита по съд като незаслужено. С други думи Климент, спо­ред мнението и на други тук лица, от юридическа страна няма основание да се преследва по чл. 66, който в дадения случай можеше само да се при­способи, а от фактическа страна като всеки по­литически размирник и немирник е заслужил наказание, което и населението на 15-ти му наложи.

От всичко това вие виждате, че мен ме е страх поради липса на доказателство за агитация с оръжие Климент, че ще бъде оправдан, а пък нашия наказателен закон не предвижда за този род престъпление специално друго наказание. Моля за Вашето мнение. Халачов, Градина- ров,  Ив. Стамболов [5].“

         Както и да се погледне на тази телеграма, тя изра­зява твърде недвусмислено страха от изхода на делото, което не може да бъде подведено под чл. 66 на отоман­ския закон, „а пък нашият наказателен закон не предвижда за този род престъпление специално друго наказа­ние“.  И такова е мнението не само на главните виновници за възбуждането на тоя процес, Халачов, Градинаров и Ив. Стамболов, но и на други компетентни лица от Търново, които мислят, че Климент не може да се пре­следва, защото няма основание за това, по цитирания член: 

             Преди всичко, той не е подбуждал никого за бунт срещу властта с оръжие в ръка. А пък да се заведе такъв процес и да се загуби, това ще  каже, не само да бъдат морално наказани неговите създатели, но и да се затвърди Климент на мястото си като кириарх на Търновската митрополия, нещо, което най-малко може да се желае от Стамболов и от неговите привърженици и в Търново, и навред из княжеството. Оправдан, Климент застава вече на поста си, и никой подир това не ще може да се противопостави срещу неговия нравствен и духовен авторитет, освен от ореола на едно неволно мъченичество, създадено от безогледните крепители на една още по-безогледна власт.

            Така, изглежда, схващат работата и прокурора Рашев, и окръжния управител Щърбаков. И тe, ведно с останалите, молят Стамболов да изиска екстрено пока­занията на свидетелите, за да се ориентира сам по-добре и, ориентиран, да нареди друг начин за „наказание по съд или с други мерки“, които трябва да се вземат в бъдеще спрямо изгонения владика. Уплахата между тър­новските стамболовисти ще да е била твърде голяма, щом те, винаги верни и подчинителни на своя шеф, винаги без­прекословни и робски примирени, правят опит да го отбият от пътя, по който ги е завлякъл той ведно със себе си, пора­ди своята лична ненавист и политическа непримиримост към Климент. Въпросът е от първостепенно значение и не бива само поради нетактичност, от когото и да произлиза тя, да бъде затвърден авторитета на един отявлен личен и политически противник, вместо да бъде сразен веднъж завинаги.

         Тия въпроси, поставени така ребром, ще да са засег­нали здраво и мисълта, и чувствата на Стамболов и той да е почувствал своето положение двойно по-трудно от положението на търновските си приятели. Тяхното е лесно даже и когато съвсем се прекрати делото съдийската власт не е намерила мотиви да повика на подсъдимата скамейка един архипастир; но същата тая власт не дири отговорни за едно колективно престъпление между тия, които са го създали, без да са имали нравствените и физически подбуди за произволно похищение над свобо­дата и над честта на един висок български гражданин. Значи, двете страни си остават квит: едната понесла физическите последици на един граждански произвол, а другата – нравствените. Но за Стамболов въпросът се поставя по-инак, защото мало и голямо знае, че всичко около процеса и в процеса е създадено предумишлено от него, за да разчисти пътя си от един силен и авторитетен противник, чието име е знаме за значителна част от българското население. Да се откаже от процеса, значи да се отрече от себе си, като падне не само в очитe на своитe противници, но и на своите приятели. Освен това, той окончателно би се снишил пред очитe и на княза, който вече не един път е дирил начин и сред­ства да се отърве от своя пръв министър и съветник. Падне ли Стамболов пред тия очи, които не оставят незабелязана и най-малката проява от политическия живот на страната, пада и властта от ръцете му. По тоя начин въпросът за процеса става не толкова въпрос за лична чест и достойнство, колкото въпрос от първостепенно политическо значение. Властта трябва да се спаси. И Стам­болов започва да дири съдии [6], които биха могли да изкарат делото на добър край тъкмо тъй, както е заведено то. Съвременници твърдят, че няколко пъти е бил сменяван в един или друг смисъл състава на окръжния съд, додето се комплектова от удобни съдии, защото дори отявлени привърженици на Стамболов са смятали, че делото е заведено неправилно и противозаконно. Изглежда, най-трудно е било за Стамболов да намери прокурор, който да подведе и подържа обвинението срещу Климент така, както иска властта. Ала, накрая, се намира и такъв. Той е Ганю Ив. Чолаков, третият под ред от прокурорите, които са се отказали да обвиняват Климент именно по чл. 66 на отоманския закон; този член повелява смъртно наказание или вечно заточение за привлечените под отговорност по него6. Народното възмущение срещу Чолаков е било толкова голямо, че името му веднага става нарицателно като израз на върховна непризнателност към сторено благодеяние, израз по-страшен и от отцеубийство и от измяна на клетва. И в един миг Ганю Чолаков[7] се обръща в живо въплъщение на всичко низко в душата, смешната и просташка страна на която Алеко Константинов увековечи в своя „Бай Ганю Балкански“, дал за име на героя си името на тоя признателен възпитаник.

         Ведно с въздействието си върху образуването на процеса и върху състава на съда, Стамболов се мъчи да спечели и общественото мнение в чужбина, а нашето поне да предразположи на своя страна. Характерно в това от­ношение е мнението на немския вестник „Das Vaterland“, което очевидно е продиктувано от България.

Според него, миналото на Климент позволявало да се мисли „за такава постъпка (извличането му от митрополията) по-лесно, отколкото би се виждало за въз­можно.

         Човек от далече не можело да не се догади, че върху Климент е въздействало най-новото възвание на Цанков „естествено не без съдействието на главния двигател – въртящата се рубла. Следователно, върху моралността на Климентовото действие не можело да се има „нито най-малко съмнение“. Но, при все туй, вестникът не одобрява постъпката на търновци. Те според него са въстанали против своя духовен глава и са упражнили върху него сила: насилствено са го изхвърлили от резиденцията му и са го арестували, „дето ще каже de facto го отстранили от длъжността му : един вид безкръвен народен съд

А в. „Пловдив“ е още по-краен. След куп хули към светия старец като екзархийски заместник в София, той заключава : „Дедо Климент си е заслужил сам това. Дедо Климент няма що да се сърди, той требва да благодари на Търновчани загдето тъй постъпиха с него - ако пък бъде осъден за делата си, то той ще умре с по-спокойна душа, че е бил съден веднъж на земята за своите преголеми грехове“.

Но такава съдба е двуостро оръжие, което справедливо или несправедливо може да бъде насочено към всеки. Ала българският вестник, който предава в превод тази статия, не е съгласен с нейните малки резерви, поне ако се съди от уводните думи, с които я предхожда, дето постъпката на Климент се нарича „непристойно поведение”.

         При такава атмосфера, изкуствено създадена от властимащите противници на Климент започва разглеждането на процеса. Предварително уверени в тежката присъда срещу високия обвиняем, те определят съдебните заседания за публични, като се обръща в съдебна зала широкия салон на читалище „Надежда“. Публиката се пуща с билети, на които е написано: „Вход свободен по разглеждането углавното дело № 207, 1893 год. Но, макар и свободен, през този вход могат да минат само хора, в политическата благонадеждност на които е уверена полицията, поставена да пази реда в и около съдебната зала. Не се допущат, напр., социалдемократите, както твърди[8] в. „Работник“, год. I, бр. 37, стр. 4 от 10 юли 1893 год. Но още преди да почне делото, съдът започва с редица произволи, които дават да се разбере, че участта на подсъдимия е предрешена, и че върху него ще се приложат на всяка цена постановленията на чл. 66 от отоманския закон.

         Най-първо, делото, макар да е насрочено за 5 юли, то бива отложено с обявление от председателя на 4 юли (неприсъствен ден – неделя) за 8 юли. Обявлението, мотивирано с обстоятелството, че някои от свидетелитe били възпрепятствани и не искали да се явят на 5 юли, се основава на чл. 709 от Закона за углавното съдопроизводство. Всъщност, отсъствал е само един свидетел, Ив. Халачов, който през това време е бил в Ловеч, дето се забавил „по причина на един скандал, който се случил с него в този град“. Правилото е тъкмо противно на приложената практика: делото би могло да се отложи само на 5 юли, деня, в който е сложено на разглеждане, и то след като се констатира отсъствието на един или на няколко от важните свидетели, за които много държи една от страните. Така съдът не само знае предварително отсъствието на свидетеля, но и де се намира той в даден момент, както и кога ще се върне, за да насрочи в този ден делото. Трябва да се предположи, че или съдът предварително е питал тоя свидетел, кога ще му е угодно да се яви пред него, или пък свидетелят е съобщил своята невъзможност да бъде на уречения ден при разглеждане на делото. Което от двете предположения и да се приеме, заключението не може да бъде друго, освен едно — че самият съд се явява страна в процеса“.[9]

         Впрочем, това обстоятелство изтъква и сам митрополит Климент в защитната си реч, като подчертава, че с две по-раншни прошения “той е искал отвод : а) на цeбия търновски окръжен съд и б) на тези именно, членове от съда, както и на секретари, подсекре­тари и съдебни заседатели, които са участвали в извли­чането му от митрополията. Също е искал още при пър­вото му разследване на 24 април 1893 г. да бъдат викани и негови свидетели. Отначало прокурорът не само се съ­гласява, но и на два пъти приканва Климент да си пред­стави свидетелите. Също и съдът с официално съобще­ние го приканва да посочи такива. Вследствие на тия покани и напомняния Климент на два пъти с две „прошения“ — едно до съдебния следовател, друго до съда - представя своите свидетели, като моли да бъдат повикани и те, за да се вземат и техните показания, но прошенията му били оставени без последствие.

Каквото определя председателя на съда, това и става: съдебното заседание бива открито на 8 юли десет и половина часа сутринта. Съставът на съда е: за председател — подпредседателя Антонов, членове: Давидов и Стефанов, прокурор Ганю Ив. Чолаков и подсекретар Попов. За съдебни заседатели остават след теглено жребие: Юрван Георгиев от с. Иванча, Иван хаджи Савов от Беброво и Никола Георгиев от Михалци, Заклева ги свещеник Георги Генчов от Търново.[10]

Делото започва при следния обвинителен акт :

         Обвинителен акт [11]

„Съставен от Прокурорския Надзор при Търновския Окръжен Съд по обвинението на Търновския Митрополит Климент: 1) в възбуждение населението да въстане против Правителството; 2) за възбуждение населението против Особата на Негово Царско Височество Княза и в нанисание оскърбление и распространявание устно клевета против Особата на Н. Ц. Височество Княза.

„Обстоятелствата по това дело са тези!

”3а 14-й Февруарий т. г., по случай рожденний ден на Н Ц.”в. Княза Митрополит Климент е бил поканен от Търновский Градско-Общинский Кмет за да отслужи по тоя случай в Съборната церква „Света Богородица Божественна Литургия и да извърши надлежното молеоствие.

„В същий ден, сутринта, в казаната черква се стекло голямо множество народ молящи се, в това число, пред вид официалния характер на праздника, в черк­вата присътствували всички висши и нисши чиновници от разните учреждения в града, както и цялото офицерско тяло. Божествената Литургия се извършвала от Митропо­лита Климента заедно с духовенството и след като се казал светия Апостол и Евангение, Митрополит Кли­мент застанал пред Царските двери на Олтаря и почнал да държи на присътствующите в Божия храм реч, която начала с един текст от посланието на Апо­стола Павла към Евреите: „Вирою Мойсей велик бив, отвержеся нарицатися синъ дщере Фараонови, паче ще из­боли страдати с люди Божиеми, нежели имати временную rpеxa сладост “ Тоя текст изсказан по славянски, той го превел и на Български в такава смисъл, че Мойсей се отказал от Фараоновата дьщеря, презрел почестите и благата, които му се предлагали, само и само за да запази вярата на народа си. С развиванието речта си по така положения текст Митрополит Климент обяснил, че при­чината на днешното тьржество била Неделя Православна; разказал за значението на тоя праздник за нас Бълга­рите, като напомнил жертвите, които народа принесъл за да запази верата си, гоненията, които претърпел за нея, е споменал че и тогива вънкашните врагове на вярата ни не са могле да направят нищо, ако не са биле подпомагани от вътрешни врагове — така също право­славни. — След това той казал, че както тогива, тъй и сега разни Католици и Протестанти, като гарвани се впили в телото на нашата православна вера и че искушавали на­рода и се стараели да го накарат да си промени верата. Обвиняемий като правил резски переходи от едната част на речта си — от тълкуванието на текста, — към вто­рата — изображавание така зададения въпрос в нас се­гашно време, казал още, че и в сегашно време се во­дила ужасна пропаганда против народа и верата ни и като убеждавал слушателите си да пазят верата си непокътната напомнил, че Мойсейвия пример бил най-добър за подьржание, а когато у нас ставало наопаки, като изсказал и следующите изражения: „има у нас лица високостоящи, които имат претенцията за патриоти, а пак те посягат на верата ни, но те правят предателство, за което заслужават народний гнев и наказание и народа не трябва да ги остави ненаказани.“ С изказванието от обвиняемий Митрополит Климент горните изражения между присътствующите се забелезало вълне­ние, негодувание против изказаното, чувало се възражения -„не е тъй.“        

„Обвиняемият забелязал това вълнение и веднага преминал в речта си да говори върху други предмети- за недържанието на постите, баловете, които ставали в постите и прочее и свьршил речта си без, да упомене нито дума по случай рожденний ден на Негово Царско Ви­сочество Княза. Така изложените обстоятелства се установяват от показанията на свидетелите: Стат Николов Хр. Н. Шьрбаков, Ив. Дюлгеров, Ив. Халачов, Никола Иванов, Неделко Марлов (Марков?), Георги Ябаджиев Дечко Караджов, Никола Симов, Пено Иванов, Александр Каназирски, Юрдан Костов и др.

„При това същите присътствующи свидетели изповедват още, че с така произнесеното слово, те ясно раз­брали, че обвиняемий Митрополит Климент им внушавал, подканял ги да накажат лицата, които изменяват верата, т. е., тия, които искат отменението на чл. 38-й от закона за Конституцията — Правителството и Дьржавния глава.

„Обвиняемият Митрополит Климент за виновен не се признава, като казва, че в речта си, която дьржал на 14-и Февруарий т. г не бил намесвал никакви полити­чески работи и че показанията на свидетелите биле неверни, преиначени, или  че не разбирали изказаното от него, обаче това твърдение се опровергава от показанията на прусътствующите свидетели, не е съгласно и с другите обстоятелства по делото.

„Прокурорский Надзор, като има предвид гореиз­ложеното и въз основание членове 1, 2, 13, п. 15 от До­пълнението към Временните Съдебни Правила, обвинява Тьрновский Митрополит Климент, родом от гр. Шумен, на 49 години, българин, православен, грамотен, под съд и следствие не бил, в това, че на 14-й фев­руарий т. г. с произнесение на въпросната реч в Съборната церква в гр. Търново, е извьршил следните запретени от закона деяния: — първо възбуждал е на­селението, събравше се в храма, да върши престъпления, предвидени в чл. 55-й от Отоманский Наказателен закон, без обаче, да се е появило некое действително след­ствие от гореречените подбуждения—деяние предвидено и наказуемо по чл. 66-й II алинея от Отоманский Наказа­телен закон; второ — възбуждал е населението и про­тив Особата на Н. Ц. В. Княза, деяние предвидено и наказуемопо чл. 5-й от закона на престъпните деяния против Особата на Н. Ц. Височество Княза и трето нанесъл оскърбление и разпространявал е устно клевета против Особата на Н. Ц. В. Княза, — деяния предвидени и нака­зуеми по чл. чл. 8 и 9 от същий закон, — заради това предава го на компетентния, Тьрновский Окръжен Съд, за съдение заедно с участието на съдебни Заседатели.

 Настоящий обвинителен акт е съставен днес на 28-й Май,1893 год. в гр. Тьрново.

Прокурор: Г. Чолаков“.

Кога се проверяват свидетелите, оказва се, че по име са: Щърбаков, търновски окръжен управител, Ив. Дюлгеров, бивш председател и член на търновската постоянна комисия, сега околийски началник в Станимака, Стат Николов, търновски градски кмет, Никола Иванов, учител, Неделно Марков, учител, Табаков, директор на мъжката гимназия в Търново, Абаджиев, полкови командир, Караджов, полкови командир, Симов, помощник на търновския финансов чиновник, Пано Иванов, печатар, Беров, учител, Каназирски, председател на Търновския апелативен съд, Въжаров, търновски окръ­жен училищен инспектор и Захариев, учител. Отсъстват: Ив. Халачов, адвокат, председател на Търнов­ския окръжен съвет, член на Търновския общински съвет и подпредседател на народните събрания — обикно­вено и велико, Константин Славчов, адвокат, и Георги Корфонозов, съдебен пристав при Търновския окръжен съд. Тия са едничките свидетели, допустнати от съда, и на тях се обляга прокурора.

След като председателя проверява самоличността на Климент, пита го: какво ще каже за тримата свидетели, които не са се явили. Климент заявява, че е възложил защитата си на адвокатите: Теодор Теодоров от Русе, П. Пешев от Севлиево и Марин Гайдов от Търново. Съдът приема тия защитници, и те влизат в ролята си. Пръв взима думата Т. Теодоров. Преди да говори за нея­вяването на тримата свидетели, той желае да знае, какво е станало със заявлението на Климент, в което прави отвод на съдиите, взели участие в демонстрациите срещу него. Ако пък отводът не е бил предявяван, то го предявява сега Т. Теодоров срещу подпредседателя Антонов и дру­гите съдии, които са участвали при извличането на Климент от митрополията. Такива съдии вече по съвест са решили делото. Другите защитници поддържат Теодоров. Но прокурорът не е съгласен да се разисква върху отвода на съдиитe, а иска да се реши първо въпроса с отсъстващите свидетели. Съдът, обаче, намира въпроса на защитата за предшестващ. И прокурорът и председателят съобщават тогава, че в разпоредително заседание е оставен без последствие тоя, предявен и от Климент, отвод срещу съдиите. След това съобщение Т. Теодоров повдига друг въпрос. Той казва, че на защитата едва сега станало известно, че съдията Тодоров като такъв в Сев­лиевския окръжен съд е участвал в събрание против Климент там и е подписал протокол за изпъждането му от Търново. Така сложен, въпросът накарва съда да се оттегли на съвещание. Връща се в залата, но вече без члена Тодоров, който бива заместен от члена Теодор Жеков. Завързва се спор около отвода на Тодо­рова. Председателят го запитва, как, според него, стои работата. Той разказва, че в Севлиево минал случайно покрай мястото на събранието, повикали го, влязъл и под­писал протокола, без да вземе никакво друго участие.

По тоя въпрос прокурорът мисли, че съдията Тодо­ров не бива да бъде отведен. Повдигането на въпроса смята и за неоснователно, защото той не е предвиден в чл. 717 от Закона за углавното съдопроизводство. Ала съвсем на друго мнение е защитникът Т. Теодоров. Той мисли, че макар случая да не е предвиден в цитирания от про­курора член, не е неоснователен, а, напротив, „той е от капитална важност и затова не е предвиден в за­кона.“ Мисълта е, че няма защо да се предвижда нещо, което само по себе си се налага на нравственото и на прав­ното съзнание у хората.

След така развитата реплика съдът се оттегля на съвещание и се връща пак с члена Тодоров, — не ува­жава отвода, защото нямало „нищо общо между това, което е направил членът Тодоров по изпъждането на влади­ката и настоящето  дело”.

Преди да се реши въпроса за отсъстващите свиде­тели, защитникът Пешев повдига друг принципиален въпрос: подлежи ли делото на разглеждане от Търнов­ския окръжен съд в първа инстанция, когато престъп­лението на Климента е извършено при изпълнение на слу­жебните обязаности. Пешев предварително приема, че то подлежи на гражданските съдилища, но, преди да се раз­гледа от тях, требва да се знае, дали това съдено дея­ние на обвиняемия не е било заповядано от началството му. А, за да се знае, трябва да се иска разрешение от последното. За да илюстрира по-ясно мисълта си, той взима пример из военната практика. Не можем, казва Пешев, да съдим един военен за убийство, извършено на бойното поле, без да се допитаме до началството му, което най-добре знае по какви подбуди, и по коя повеля е извършил обвиняемият това престъпление. Също така се постъпва и при провинените граждански чиновници. Това се изисква не само от логиката на нещата, но и от пред­писанията на чл. чл. 6 и 7 от допълненията към времен­ните съдебни правила. А Климент е чиновник от ду­ховното ведомство, което също попада под режима на тия членове, в които изрично се казва „от граждански и други ведомства“.

Но тази принадлежност на Климента към духовното ведомство и неговият служебен ранг налагат престъп­лението да бъде съдено не от окръжния, а от апела­тивния съд като първа инстанция. Не бива да се забравя, че Климент е владика, че той дължи своя сан на избор от Св. Синод и на указна санкция от държавния глава-княза. Като тъй, „един митрополит не може да бъде по-долен от един кмет, околийски началник и пр., които се съдят в апелативен съд, в първа инстанция, за престъпления по служба“. За да подкрепи мисълта си, Пешев навежда примери из чуждата практика във Фран­ция и Русия, дето е така, както иска той, както е предви­дено и у нас.[12]

В подкрепа на Пешев, Т. Теодоров казва, че тази практика се повелява и от екзархийския устав, според който, гражданските власти са длъжни да уведомяват духовните началства, когато духовно лице се вика на съд. А в случая с Климент не е направено нищо подобно. Ако такова съобщение беше направено, то, може би, щяло да има известни последици, защото законът позволява „пререкания между духовното началство и прокурора. Това се вижда и от чл. 8 на временните съдебни правила.“

След това защитата повдига въпроса за отвод на съдебния заседател Шаранков от гр. Г. Оряховица, защото той е викал свои съграждани да отидат в Търново, взел е живо участие в извличането на Климент, конвоирал го е до Петропавловския манастир и пр. Запитан от съдията : вярно ли е това? Шаранков отговаря, че не е. Той е бил само пасивен свидетел. Поради това отричане, отводът остава без последствие.

Започват свидетелските показания. Пръв бива разпитан окръжния управител Щърбаков. Той приписва на Климент думите: „Между нас има високопоставени лица, които за някои облаги менят вярата“. Изтъкнал бил още, че през пости се правели балове. Свидетелят мисли, че всички тия думи се отнасят до княза и мини­стрите, които Климент искал да бъдат наказани от за­кона. Тонът на речта бил сърдит. На края Климент бил произнесъл „дългоденствие“ за княза, но слово за него не казал.

Свидетелят Караджов, полкови командир: Климент казал, че нашите деди са запазили вярата ни и „че в последно време нападнали като гарги католици и протестанти, но че ние требва да запазим вярата си“ и пр, „Не може да каже, дали въпросните думи са се отнасяли до лицата, които стоят начело на управлението“. Не е чул да се поменава името на Княза [13]

Свидетелят подполковник Ябаджиев, командир на 18 етърски полк: Климент не е споменавал думата предатели в словото си. Думите: „Тоз, който посегне на вярата, трябва народа жестоко да го накаже“, мисли, че се отнасят до тия, които са искали да изменят конституцията. Под думата „жестоко“ разбира насилие, а не оръжие.

Намира нещо политическо и в духовната част на речта, защото Климент не споменал за Княза.

Намесва се свидетелят Щърбаков и казва : Климент подбуждал към въстание, но кога ?  неизвестно, в неопределено време. „Ако въстанието е трябвало да стане тогава, когато речта се казала, свидетелят като окръжен управител щял да вземе нужните мерки“.

Костов, председател на Търновския окръжен съд: словото повече се отличавало с политическия си характер. Мисли, че се отнасяло до княза, който се бил сгодил, и до правителството, което по тоя случай искало да измени конституцията. Народът негодувал от речта „и да не била светостта на местото, народа щял да се справи с владиката“. Негодуванието произлязло главно от подканата на Климента към въстание, защото се е сгодил княза, и защото правителството искало да измени конституцията. Наистина, Климент не поменал нищо за годежа на княза, нито за самия княз, но сам свидетелят вади такива заключения. Бил е и на митинга, ходил и да „гони“ владиката. Казал му пред митрополията, че не прилича на сана му да предизвиква народа с подобни речи.  Обаче, след черковната служба Климент произнесъл „многоденствие“ за княза.

Симов, помощник търновски финансов чиновник: показанията му са като горните. За въстание не чул.

Каназирски, председател на Търновския апелативен съд: Климент казал, че било прието от един събор този ден да се празнува като ден за учредяване на екзархията. Чул да се приказва за католиците, но за бунт — не. Виновниците щели да бъдат осъдени от народа.[14] Речта била повече политическа, светска, отколкото духовна. За княза—ни помен. Сега свидетелят говори за наказание на провинените срещу вярата.

Селвели, прокурор на Търновския апелативен съд: не разбрал да има подстрекателство за бунт в речта. Инкриминираните думи не се отнасят до известни лица, а са общи, отвлечени.

Пано Иванов: мисли, че речта е отправена срещу министрите. За бунт не чул.

Стат Николов, търновски кмет : думите се отнасят до изменение на конституцията. Не помни, кога е подписал полицейския акт за словото. За оръжие не чул.

Ив. Халачов: мисли, че Климент проповядвал саморазправа. За оръжие не чул. Не помни, кога е подписвал полицейски акт, и какво е съдържанието му, но от подписа си не се отказва. Разбрал, че Климент хули княза. Съди за това от обстоятелството, дето в словото си не поменал нищо за рождения ден на Н. Ц. Височество. Свидетелят бил казал на окръжния управител да спре речта на митрополита, защото говореното от него било позор. С Климент е в лоши отношения от 1886 г. На 15 юли, понеделник, направил митинг в читалищното здание. Решили изгонването на владиката. Сам взел участие в последното.

Ив. Дюлгеров: Климент не определил, кога трябвало да се накажат тия, които посягали срещу вярата. Думите му се отнасяли до лицата, които седят начело на управлението. Думата „предател“ не чул. Не помни да е подписвал полицейски акт, нито пък помни съдържанието му.

Никола Иванов, учител в девическата гимназия: когато владиката казал, че народа няма да закъснее да отмъсти на тия лица, чул от богомолците някой да възразява: „Това не е вярно“[15]  За оръжие не чул.

Недялко Марков, учител: владиката говорил за нравствено наказание. Подписал полицейски акт за говореното. Мисли, че подписването е станало на 16 февруари.

Табаков, директор на мъжката гимназия: не чул словото, защото бил вън от черква.

Сава Сирманов, директор на девическата гимназия: Климент говорил против чуждите верски пропаганди. Казал: „от когото и да се поддържат те, пропагандите не трябва да се слушат“.

Бъров, учител: думите не се отнасяли до никого, били общи. За въстание не чул. За рождения ден на княза не казал нищо. Не е чул присъстващи в черквата да казват: „не е тъй“.

Захариев , учител: почти нищо не чул.

Въжаров, окръжен училищен инспектор: бил при вратата  не чул нищо.[16]

Значи, разпитвани са всички 18 свидетели, от които 8 почти нищо не казват. От останалите 10, според в. „Работникъ“, 25 свидетелствали против Климент, а показанията на другите 5 са били дори в негова полза. Първите са: окръжният управител Щърбаков, подпредседателят на Народното събрание Халачов, кметът Стат Николов, командирът на 18 етърски полк подполковник Абаджиев и околийският началник в Станимака Ив. Дюлгеров. Всички те, с изключение на Халачов, са чиновници и като такива са участвали при изпъждането на Климент. А пък Халачов, както сам изповядал в съда, имал „карес“ на владиката. Така че, и свидетелите, както и съдът, се явяват страна, която обвинява, „а не безпристрастни ценители на думите, изказани от Климент“. Тия, които го вдигат „по един най-беззаконен начин от митрополията“, които би требвало сами да бъдат поставени на подсъдимата скамейка, днес те се „викат за свидетели против своята жертва“.

И върху показанията на тия свидетели изгражда прокурорът своята обвинителна реч.

Той почва с твърдението, че съди една, наистина, престъпна личност, като се обръща към съдиите: „Пред вас има престъпник със знание, кои дела са престъпни“. И, за да подкрепи това си твърдение, той набляга на факта, че Климент е бил поканен от кмета да отслужи молебен на 30 януари по случай годежа на княза, но че Климент бил отговорил: не иска да служи за католикиня. Всъщност, както признава сам Климент, той бил поканен за молебен на 2 февруари по същия случай, но че отказал да отслужи искания молебен съвсем по други причини, а не по тия, които е съобщил кмета, и на които посочва прокурорът. По-нататък обвинителят на митрополита твърди, че той, „ораторът под разни форми внушавал на слушателите си да извършват престъпления строго наказуеми“. В заключение иска наказание на обвиняемия по чл. 66 от отоманския закон. Обвинителната му реч, обаче, е такава, че той прави впечатление на „един майстор, който се мъчи да съгради една здрава къща, а съгражда една колиба от кал и от пръчки, която се разсипва и от най-слабия вятър, от едно най-малко ритване. Толкова е лишен от възможността да намери елементи за обвинение „облагодетелствания възпитаник на Климент“, пуснал „в ход всичките си обвинителни сили против своя благодетел, който имал право да му каже:„И ти ли, сине мой Бруте, въставаш против мен ?“15

На тази обвинителна реч Т. Теодоров отговаря много просто, стъпил върху базата на историческия морал. Той без много увъртания излиза с твърдението, че и в турско време не е бил съден владика от граждански съдии, макар турците да не са претендирали, че са културни колкото нас. Защо? Защото един владика е един църковен княз, както се изразил един вестник. „На него не трябва да се гледа като на един обикновен престъпник, защото не е все едно, кой стои на подсъдимата скамейка, както не е все едно, ако и на мястото на прокурора би стоял друг някой, защото един прокурор, един съд, както и всяко едно учреждение, трябва да се представлява от достойни лица, които да разбират работата си и тогава само ще има гаранция за запазване правата и честта на гражданите, както и за изпълнение на законите“. И след този историко-нравствен увод Т. Теодоров прави извода, че прокурорът (ако той е прокурор на място и с елементарен човешки морал), би трябвало да даде под съд подбудителите на тълпата и инициаторите на метежа.

 Затуй, защото това, което са направили те, е бунт против законно установена власт и е незачитане на тази власт.

По-нататък, след като анализира показанията на свидетелите, върху които се осланя прокурорът, Т. Теодоров твърди, че по чл. чл. 55 и 57 на отоманския закон са били съдени от турците нашите апостоли, „които с риск на живота си са ходили да подбуждат нашето население, като са го извиквали да въстане с оръжие в ръка против своите угнетители турците и да си извоюва отнетата от тях свобода преди 4—5 века.“[17] „По тези членове на отоманския наказателен закон нашите апостоли са били обесвани или пращани в Диарбекир на заточение“. Но тези хора са предизвиквали населението да въстане веднага и с оръжие. Вършил ли е това обвиняемият митрополит Климент? Не. Пък и да е искал да го върши, би ли могъл да стори това само с една фраза и то тъкмо на 14 февруари, рождения ден на княза?*

Защитникът Пешев възразява на прокурора, който твърди, че не от патриотизъм е продиктувана постъпката на Н. Високо Преосвещенство митрополит Климент. Защото, криво са разбирали патриотизма тези, които насилствено са го взели от митрополитския му дом и са го затворили в Петропавловския манастир, „те са били заслепени от страстта“. Всичките обвинения срещу Климент се дължат на това, че властите са „шупелии“ поради предстоящото изменение на чл. 38 от конституцията. Тука той се спуща да обяснява заразителната сила на мисълта и, за да направи тезата си по-ясна, навежда за пример „Ревизор“ от Гогол, дето цяло градче чака ревизор и всичките му жители взимат за такъв един авантюрист. На такава една хипноза се дължи политическия характер на Климентовата реч. Но нека да допуснем, че тя е имала такъв характер. Обвинява ли това Климент? Не. Защото „не може един архипастир да говори, без да се докосне до обществения живот, без да се докосне до евангелието“. Ако не е така, тогава трябва да осъдим и апостол Павел, защото е записал този текст, и Христос, защото е казал: „Горевам, фарисеи“. Но говорят за бунт. Добре. Ив. Халачов е събрал на 15 февруари своите хора в читалищния салон и им казал: „Хайде!“ Същото ли е сторили Климент? Не. Говорил против княза. Пита се: може ли да говори против него този, който се моли за неговото дългоденствие ? Психологически съвместимо ли е това? Нещо повече, може ли да се допусне подобна невъзможност за човек, който знае, какви бъркотии ще настъпят в страната, ако бъде изгонен княза?

Последен взима думата Марин Гайдов, който подробно изброява заслугите на Климент към нашата литература, и към нашата църква. Това прави прокурора неспокоен и безтактен. Той не веднъж прекъсва думите на Гайдов, за да отрече всички качества на благодетеля си. По едно време той пита, пълен с ирония: „Нима, ако дедо владика умре, православието ще пропадне?“ Този въпрос пада толкова тежко върху сърцата на всички, че защитата се обръща с контра въпрос: „А нима ако Стамболов умре, България ще пропадне?“[18]

Речите и на тримата защитници се посрещат с жадност от публиката. Те са отлични. Залата добива физио­номията на митинг. Всяка мисъл, всяка дума, всеки звук дори намира отклик в сърцата на слушателите и буди необуздан възторг.

Но безграничен ентусиазъм предизвикват думите: „Пазете се, господа, щото потомството да не издигне паметник на вашата жертва, върху който да бъде написано, че той е осъден за думите: „Който и да бил той, макар и най-високопоставеното лице в страната, и най-големия патриот, пък и да го счита народа за такъв, поколебава ли народната вяра, той е враг на народа и народния гняв, кога да е, ще го постигне“.[19]

Последен взима думата обвиняемият митрополит Климент, за да каже нещо за свое оправдание. Неговата защитна реч, която е един бисер на българското ораторско изкуство, прави впечатление и на публика, и на съдии. Всички те слушат в продължение на цели три часа, макар често да я прекъсват с бележката, че Климент не бива да се обръща към публиката, а към тях. В нея той не скрива своите политически убеждения и „говори със спокоен и горд тон, който неволно предизвиква уважение“, и от който толкова много са се плашили съдиитe[20]. Думите му са балсам за слушателите, защото със своя развратен живот, със своето хищническо грабителство, с разпиляването на ограбените от работническия народ пари в пиянство, комарджилък и пр.  в това подло, да си послужим с партизанския език на в. „Работник”, „в това време, когато народно либералните шайки вилнееха в България и под името на „народно-либералната партия” деморализираха и демократизираха населението с време митрополит Климент се яви едничко високо духовно лице, което славно изобличаваше политическите и обществени деморализатори и грабители на народа.”

Защитната си реч Климент почва с израза на своята скръб, не защото е „бил извлечен по един незаконен и самоуправен начин от жилището си и затворен по още по-самоуправен начин в манастир, не и за това че се намира на „скамейката на подсъдимите“, а затуй, „че стават домогвания беззаконието да се прикрие с беззаконие; затуй, „че в името на патриотизъм се удовлетворяват долни страсти и лични прищевки и домогвания, че в името на предаността към държавата и Държавний глава се подритва и правда, и закон, и власт“, стъпква се всичко, като на местото му се поставя „личния произвол и самоуправство, което за още по-голямо съжаление се провъзгласи и се провъзгласява, че се е вършило от името на народа. „И като венец на всичко това домогвания да се направи съучастник на тия „беззакония и произволи самото българско правосъдие“. Това беззаконие подчертава той и на 15 февруари, когато го извлича тълпата на Халачов, чието самоуправство е едно оскърбление за правителството, което го считат чрез постъпката си слабо да се разправи с един престъпник като него.

След това митрополит Климент се спира върху заключението на прокурора и вади убеждението, че той не се съди нито за подбуждане на населението към бунт, нито за хули и клевети против Княза и против правителството, а, просто на просто, защото той, като духовник се бърка в обществени и политически въпроси. Поне така трябва да се тълкува обръщението на прокурора към съда: „с осъждането на подсъдимия вие, г-да съдии и съдебни заседатели, не само ще покажете, че високо цените правосъдието и строго се съобразявате с изискването на законите, но още ще дадете на нашето духовенство да разбере, че то трябва да си гледа само духовните работи и трябва да не се бърка в политиката“, като под политика разбира всички „обществени и политически въпроси“. Значи, обвинителната власт обвинява Климент, защото се е бъркал в обществени и политически въпроси, а въпросното слово е само предлог, повод за обвинение.

Всъщност, казва Климент, „моето слово, казано на 14 февруари тази година, беше чисто църковно слово, чисто назидателно слово върху един предмет твърде важен, твърде жизнен, защото той е основа на народното съществуване и на истинското материално и нравствено преуспявание не само на частни лица, но и на държава и цял народ, и именно върху нашата света праотеческа Православна вярa“. Кое може да бъде политическо в това слово? Като цитира библията, дето се говори тъкмо за такива проповеди сред широките маси, каквито е държал той, Климент подчертава: „Ако г-н Прокурорът разбира, че когато един служител на Православната Българска Църква говори в Божия храм една проповед за православната вяра, с това този проповедник се бърка в обществени и политически въпроси,  аз напълно се съгласявам с него, защото въпросът за вярата е твърде важен не само за Църквата, за обществото, но той е въпрос и от твърде голяма политическа важност, той е и важен държавен въпрос. Но нима въпросът за любовта към ближния е по-малко важен обществен и държавен въпрос, отколкото въпросът за вярата?...“ „Защото, за да говоря за любовта към ближния, аз трябва да имам причини, да имам повод. Какво може в тоя случаи да ми послужи за причина, да ми даде повод? Нищо друго, освен ежбите помежду ни, омразата, несъгласията, и то не сами по себе си, а злото, и голямото зло, което тези пороци докарват не само на частните ни интереси, но най-повече на обществените и държавните ни работи. Освен туй, и какво ще говоря за любовта към ближния? Нали ще требва да разправя и да докажа на християните, какво благотворно влияние има любовта към ближния не само за личните интереси - нравствени и материални - на Петка и Драгана, но и за най важните обществени и държавни интереси, стремления и задачи?“ Ще рече, чисто духовна проповед, която да се не докосва до никакви светски въпроси, до никакви човечески дертове.

След като прави неколко формални възражения по правилността на процеса и по предявените отводи на съдии и съдебни заседатели, които изложихме по-рано, Климент преповтаря речта си, държана на 14 февруари. Преди, обаче, да пристъпи към нейната анализа, той отбива упрека на прокурора, че е взел произволно евангелски текст в словото си, като казва: „Ако да не знаех, че прокурорът се е учил в духовно училище, аз щях да предположа, че той говори така по неведение. Но сега, по неволя също [съм] наклонен да предполагам, че г-н прокурорът криви си душата в това отношение, защото той, именно, трябва да знае и това, че текст за църковна проповед обикновено се взема от онези части на Евангелието или на Апостолските послания, които е наредено да се четат в нашите православни църкви в известни дни и празници, както и в известни църковни тържества и обреди, и че тая наредба не съм направил аз, но, както указаха и защитниците ми, направили са я светци, направила я църквата.“

Като главен изходен пункт при анализа на речта си от 14 февруари Климент взима инкриминираните пасажи: „Който и да е, макар и да заема най-високо положение и пр. и отбелязва нееднаквото му схващане от свидетелите. Някои от тях правят и добавки. Тия добавки са две: едната от тях е думата „предател , а другата  думите: „Тоз, който посяга на вярата е  предател.“ Но някои от свидетелите не са чули тази дума. И Климент сам казва, че не я казвал в словото си; ала признава, че, ако би му дошла на ум, щял да я употреби, защото щяла да бъде на място.

Взел повод от думите на прокурора, че и преди за някои от неговите слова е имало преписка, Климент излага накъсо своите политически убеждения, които той всякога е имал куража да изповядва открито. Открито би могъл да си каже мисълта и на 14 февруари, ако е имал намерение да говори „против годявката на Негово Царско Височество, против правителството, против министър-председателя, против изменението на Конституцията, против избора, против депутати и пр.... И не само една фраза, а цялото му слово щяло да бъде открай докрай все върху тия въпроси. Но, макар и много, тези въпроси се свеждат към един - изменение на Конституцията.

Сега Климент намира удобен повод да се изкаже публично против тия изменения и той не го изпуща, като покрай другото подчертава и следните важни за неговия политически мироглед мисли:

„Колкото и да са казвали и да казват, че тя (Консти­туцията) не е за нашия народ, че народът ни не бил и не е приготвен за нея, аз винаги съм бил дълбоко убеден, че нашата Конституция е едно от най-сполучливите и действителни средства, за да се възпита народа ни в истинската свобода, да се научи да познава гражданските си обязаности и да ги упражнява ревностно, разумно и за­конно; с една реч, да се научи сам да бъде господар на себе си, да държи сам в ръцете си своите собствени съдбини, а не да се оставя да го водят други, нека и да експлоатират неговото простодушие и доверие, с неговия сиромашки и честен труд... Това е било мое най-дълбоко убеждение“... „Колкото, продължава той за изменението на чл. 38 от Конституцията в такъв смисъл, в какъвто се предлагаше, аз пред никого не съм крил и пред вас нема да скрия, че така също съм бил и съм противник, защото виждам с подобно изме­нение на тоя член едно големо зло. Каквото и да казват, когато Православната наша вяра има доста големи опасно­сти от подобно едно изменение на речения член. Защото и без това изменение разни пропагандисти шетат из България; дълг е, следователно, на всеки духовник да бъде буден страж, буден пазач на вярата [21] ни и да се бори ведно с народа „против всички тези, които се домогват да разклатят в народа тая свята вяра, да я подкопават.“ Но то, освен дето ще усили тия враждебни на вярата ни религиозни пропаганди, ще изко­пае и „една от най-опасните пропасти между народа и престола.“.

Но всички тия въпроси не са били повдигнати от Климент, защото в реченото слово той е имал за предмет „нашата Православна вяра: нейните вековни борби с враговете си, големите и вековни премеждия, които е тя понесла — било от тия свои врагове, било от собствени чада, решителното й тържество и великите благотворни сетнини от запазването на тая вяра за всичките православни, а особено  за нас, българите 1.

Но прокурорът „вменява“ в голяма вина самия тоя предмет. Дали той не може да бъде прав, защото 14 февруари е рожден ден на княза, но той е и неделя на православието, която повелява на всяко духовно лице, особено при божествена литургия, да говори за православната наша вяра.

 Като отбива още няколко обвинения от речта на прокурора, митрополит Климент отбелязва, че черковният проповедник не посочва на лица при проповедите си, а указва на дела и на добрите или на лошите сетнини от тия дела. „А от кого се вършат те, това е работа на съвестта на всекиго. На когото съвестта е чиста относно зачитането вярата на народа ни, той нека взема за своя сметка не само фразата ми, но, ако обича, и цялото ми слово.“ За всеки случай, тая фраза „не се отнася към никого лично и частно, но в същото време тя може да бъде отнесена и към мене, и към вас, и към трети, и към четвърти, ако ние вършим онова, против което е насочено изобличението.“

„Колкото за тези –  заключава с Христова благост Климент, които са причина, за да бъда привлечен на тая скамейка, ще кажа, че те направиха това, за да се отърват от преследването на законите и от наказанието, което им предстои, за дето подритнаха правителство, [22] потъпкаха закони и, като турнаха своя произвол и своето самоуправство по-горе от всеки закон и власт, извлякоха ме така престъпнически от митрополитския ми дом и ме завлякоха в манастира. Не им се сърдя, не ги осъждам; напротив желая да бъдат във всичките свои работи и предприятия така чисти и спокойни в съвестта си, както съм аз в тая минута, и от цяла душа и сърце моля и ще моля Всеблагаго Бога да им прости това  беззаконие, което тe извършиха и вършат против мене.”

Цялата реч, издържана от край до край в логика, тон, единство на настроението и изчерпателност в аргументите има изпуснат само един елемент, който, може би, съзнателно е премълчан. Той определя и вината на Климент, която не е толкова в политическия характер на неговото черковно слово, колкото в липсата на каквато и да било дума за княза. Ако Климент беше поменал и за неговия рожден ден наравно с неделята на православието, то, може би, политическите тенденции на словото му, така мнително сплетени с въпросите на деня годявката на княза и изменение на чл. 38 от Конституцията щяха да останат на заден план, за да се използват тъкмо във връзка с тия въпроси и в тяхна полза неговите верноподанически чувства. Но Климент от тактични съображения може би, от съображения да не увеличи и без това създадената пропаст между народа и престола, замълчава тая страна на обвинението, която, макар неизразена словесно, се подчертава толкова дебело, че не е могла да не се наложи на неговото зорко внимание и на тънкия му усет.

 По тоя въпрос той вече се изказва веднъж в писмото си до Врачанския митрополит Константин, писано тъкмо един месец преди речта му на 12 януари 1893 г. по-важните пасажи от което ще предадем, за да ни станат по-ясни и мислите и делото на тоя смил и самоотвержен пастир:

„Въпросът, Брате, се повдигна ненадейно и за църквата и за народа, макар църквата и да предусещаше подобно нещо отдавна и да е навикнала на подобни ненадейности, особено в последните благодатни времена. И както [23] се вижда искат с „едно замахване да убият два зайца“  а) да нанесат зло, и зло голямо, на народното вероизповедание, а следователно, и на самото съществуване на народа, и б)да унижат и омаломощят още повече Пра­вославната Българска Църква, като й отнемат правото на власт в такива въпроси се докосват твърдe много до нея, и, може да се каже, с именно от нейна компетентност“.

 Народът, Православният Български народ, и тъй заобиколен от интригите на разни протестантски и католически пропагандисти, от оскърбителния, макар и вятърничав, религиозен индиферентизъм на всевъзможни чиновници и службаши, както и от глупавото и не по-малко вятърничаво модно безверие на много млади интелигентни уж наши сили, като види на своя държавен престол, въздигнат и закрепен с толкова драгоценна православна кръв, папска шапчица, а династията, заобиколена с йезуити, ще се види в чудо и ще„ закландука, вероятно, насам, натам и, може  не дай Боже! и да се разпокъса...“ А Климент страшно много се бои от подобно разпокъсване, което ще докара, без друго, гибели и за държавата, и за народа. Пък то ще стане неизбежно, щом родната църква бъде отритната от българския престол и там, дето „трябва да сияе на чело“, я турят „под католическата папска шапка“. Няма съмнение че ведно с Църквата ще бъдат подритвани и нейните служители  „Или, пък, което ще бъде още по-оскърбително и по-унизително, ще захванат да се правят на тези скромни служители на Православието лицемерни любезности и салтанати, които ще карат човека още по-силно

И, въпреки тия опасности за църквата и чрез нея за държавата и народа, никой не иска мнението на нейните представители по един такъв важен въпрос, какъвто е религията на българския княз и на българската княжеска династия. Но нека всеки от българските черковни йерарси бъде готов да изпълни дълга си, както трябва. Стане ли това, злото не може да не се поправи. „Но ако има зло и доста голямо, почти непоправимо от изменението на известния член в онзи смисъл, в какъвто са скроили да го изменят, то е за княза и династията му“. Ето защо, „Всеки, които обича княза и желае закрепването на династията...трябва дълбоко да съжалява, че се допуща, чрез изменение, едно разделение, отчуждаване на княза от народа, че се създава изкуствено една глуха но дълбока враждебност между княз и народ“. Наистина, народът ни е бил цели 500 години под чуждо робство и пак не си е загубил вярата, но не бива никога да се забравя, че през тия 500 години тоя същия народ не е гледал на тия владетели като на свои. „Никога между народа и владетелите му не е имало други връзки, освен връзките на ятагана и робството. Има ли някой, който да желае подобни връзки между народа и неговия владетел тъкмо сега?“[24].

И, верен на тия си мисли, с които се носи от месеци наред, вдъхновен от любовта си към народа и от желанието да види в пълна хармония владетеля на България и българите, хармония не само верска, но и политическа, той излиза на 14 февруари да изпълни своя дълг. И да го изпълни по един достоен и бляскав начин,  готов, без да хули и да напада, без да насъсква едни против други, да понесе всички неудобства на това си искрено и патриотично разбиране, смело и благородно съобщено чрез своите слушатели на тия, които трябва да го чуят. И, вместо да страдат един народ и династията му, да пострада сам той видният духовен началник на българското племе.

Така и става. Въпреки аргументираните речи на защитниците, въпреки безподобната по своята искреност самозащита на обвиняемия и въпреки очакванията на слушателите, Климент, след 15 минутно съвещание на съдиите бива осъден на 15 годишен затвор или вечно заточение с право да апелира в срок от 14 дни. Залата, в която царувала мъртва тишина, се изпълнила с едно „уа”, излязло от устата на всички. Нейното негодувание, отначало изписано по лицата, почва да става все повече и повече застрашително, както за съдии, така и за всяка друга власт. Това заставя полицейската стража, усилена още преди да се произнесе вердикта начело с околийския началник и приставите да изтласка публиката от залата. Но, вместо да се разотиде, тя образува отвън, на улицата, две стени, за да засвидетелства почитта си към осъдения. Полицията гони публиката и от тука, но не може да я разпилее. Най-сетне излиза осъденият. Съчувствени погледи го опасват отвред. Всички снемат шапка и навеждат глава, мнозина се спущат да му целуват ръка, а някои заплакват. „Това бе един жив протест, пише дописникът на в. „Работник“ против извършеното беззаконие, което полицията видя, и без да се бави отведе „осъдения“ в Петропавловския манастир“ „Сред виковете на няколко жени, които с висок глас питат: „де откарват дедо владика“[25][26]. Малко по-настрани от полицията стояли нащрек и две роти войска за всеки случай [27]. Повикана е на помощ и „една тулумба с вода“ .

Така изненадано и възмутено остава и широкото българско общество, което, докато „се научи за истинската вина на тоя уважаем старец“, узнава потресната новина, че той е вече осъден [28]. В това общество влизат и мнозина съпартизани на Стамболов, някои от които още при завеждането на делото почват да губят „вярата си в гениалността на своя водител“ и открито започват да осъждат действията на правителството по отношение на Климент, за когото, за да го осъдят в окръжния и апелативния съд, са се събирали два пъти из цяла България най-компрометирани, развалени съдии, защото другояче даже Стамболовите съдилища, без този подбор, се не съгласяваха, пише „Свободно слово“  да осъдят невинно обвинения владика. А самият осъден бива преместен с такава тайнственост в Гложенския манастир, че дълго време не се е знаела неговата участ и се е разпространявала тревожната мълва, проникнала и в печата, че Климент е погубен.

Остават да ликуват само най-близките сателити на Стамболов, начело с в. „Свобода“, който се радва, че „Един опасен съперник Стамболов съсипа, като го обрече на улично поругание и съдийско безчестие. Но не така като него мислеше българския народ и интелигенцията му, подчертава в. „Народен приятел“ Независимият печат поде делото на Климент и с едно рицарско достойнство почна да го защищава от безсмислените обвинения на властта, защото преследването му не беше основано на никакъв закон, а просто на „едно вътрешно убеждение, основано на лична омраза.“

За да предотврати подобна изненада, Стамболов разбърква състава на съда, като оставя най-податливите съдии. А, за да бъде още по-сигурен, праща за член в този съд Д. Драмов. За състава на съда се грижат и всички търновски приятели на първия министър, които под булото на партийната подчиненост и на властническата йерархия, защищават не своя патрон, тръгнал по пътя на произволите, а себе си, тръгнали слабодушно по стъпките му. Tе добре знаят, че бъде ли оправдан в апелацията Климент, на тях не остава нищо друго, освен сами публично да снемат обвиненията си от него и да ги натоварят на себе си. За това търновският окръжен управител бие следната мотивирана телеграма: 2

Търново, 24 октомври  1893 г. София, до министър-председателя Стамболов: „Делото на Климент е назначено за разглеждане на 18-ти. Съдът постановил по исканието на прокурора да се гледа в негово присъствие. Завчера с нарочен човек пратих на Ловчанския окръжен управител призовката, като го замолих с частно писмо да възпрепятства на идването му, предвид на това, че неговото тук явяване може да предизвика някоя демонстрация от страна на поклонниците му. Вчера нарочно прокурорът при Апелацията Савов ми заяви, че ако не бъде утвърден в длъжност, щял да се направи на болен и на законно основание не щял да се яви в съдебното заседание, за да поддържа обвинението. Членът при Апелацията Златов по всичко се произнесъл в полза на Климент. Члена Зъбов, както изглежда, повече клони в полза на същия и ако прокурорът не се яви да подкрепя обвиненията, възможно е да пропадне делото. Може да се замени с Бурмов или Андреев - първи помощник, а втория прокурор при тукашния окръжен съд, но първия е съмнителен, а втория нам неизвестен. Утвърждението на Савов в длъжност едва ли ще помогне, понеже той изобщо лавира, може би и ще се яви, но може и да се откаже от обвинение. Ако Андреев е сигурен, да се натовари ли с това? Моля указанията Ви.” [29]

Указанията достигат с утвърждението на Савов за прокурор на апелацията. Така нагласения съд пристъпва направо към произволите без право и закон. Но ето хода на самия процес, както е изложен той от Н. Габровски във в. „Работник“.

Делото се разглежда на 28 октомври в зданието на апелацията, „където едвам могат да се поместят защитниците и 5-6 души от публиката. „.Вижда се, че властта се е изплашила от по-раншната демонстрация, та затова не е разрешила сега публичното разглеждане на процеса пак в салона на читалище „Надежда“ в интерес на „мирът и тишината“, и да не се даде възможност на гражданите да гледат, как се съди владика“. При все това, външния и вътрешния салон, стълбите и коридора, дори и двора, са пълни с публика.

Заседанието се открива в 9 часа сутринта. Председател е Минков, а членове: Драмов и Зъбов. Прокурор – Савов. Защитата се представлява от Т. Теодоров, М. Гайдов и М. Марков, който нарочно е дошъл от София.

Публиката с голямо нетърпение очаква да види подсъдимия в залата на заседанието, но напразно. Докладва се от председателя, че подсъдимият, макар и да си е получил призовката, не се е явил. Защо?  Не казва. Докладва се също, че към делото има една телеграма с дата 25 октомври от Гложенския манастир, с която подсъдимият настоятелно иска да присътства при разглеждането на делото. Поради тия обстоятелства защитата иска да се отложи делото, като мотивира искането си с виновността на властта, която не е взела мерки за довеждането на подсъдимия. А в негово отсъствие не бива, а и не може да се решава съдбата му. Прокурорът, обаче, настоява на противното: призовката била връчена на обвиняемия, но той не се явил. Като че ли от личната воля на един затворник под стража зависи да се яви ли в съда, щом бъде призован, или не. И тъкмо на това последно обстоятелство набляга защитата. „Как можем да искаме от птицата да хвърка, когато й отрежем крилата, как можем да искаме от Климент да дойде, когато е в ръцете на властта. Очевидно е, че администрацията не си е изпълнила дълга, а не Климент. Като е така, може ли за чужди грахове да се наказва друг, когото съдът призовава, именно, за да чуе неговата оправдателна дума? „Позволено ли е това от законите и от здравия разум?“

Притиснат от тия възражения, съдът се оттегля на съвещание. След малко той се явява с решението: не може да се отложи делото и то ще се гледа в отсъствието на обвиняемия. Това решение да се откаже „най-същественото право, което всичките процесуални закони на разните господарства в света позволяват“[30], така силно възмущава всички, че защитниците се отказват да водят защитата и се оттеглят от съдебното заседание. Те не могат да защитават един отсъстващ подсъдим който през течение на процеса може да съобщи нещо ново от голямо и важно значение за своята виновност или невинност. Оттегля се и недоволната публика, като оставя в залата само съдиите със своеобразни разбирания на понятията за дълг, право и чест При тая обстановка се дава думата на прокурора, но той, вместо да развие мотивите на обвинението, казва с две думи, че присъдата на Търновския окръжен съд е справедлива и настоява за потвърждението й. Никакви възражения и от никого. Съдът се оттегля на продължително съвещание. Към вечерта се разнася из града новината, че той е изменил присъдата на окръжния съд, като осъжда Климент на 3 години тъмничен затвор с ходатайство за помилване на 2 години в заточение. Колкото несправедлива, пристрастна и незаконна да е и тази присъда, тя има едно значение: чрез нея пада главното обвинение срещу Климент, че речта му била бунтовническа, и че той е подстрекавал народа да въстане против правителството, за което e и осъден от окръжния съд въз основа на чл. 66 от отоманския закон

Но изненадата от тази присъда не минала, иде друга, потвърждението й от касационния съд. После по мотивиран доклад от Министерството на правосъдието, в който се излагат заслугите на Климент, той бива опростен от княза, но Стамболов не прилага указа и задържа още Климент в Гложенския манастир, сега не за друго, а защото Климент не искал да изпълни заповедта му: да „отиде където иска, но само не в Търново [31]“. По този повод в. „Народна воля“ прави следния паралел: „Владиката, познат на цял български народ като църковен пастир, литератор и народен труженик, удостоен с княжеска милост, не може да се ползва от дарената му свобода; а убиецът Гунчо се разхожда из широките улици на столицата, придружава министър- председателя до двореца и се ползва с най-голяма свобода, каквато никой свободен гражданин не може да има сега“. Но Гунчо е убиец и познат разбойник. И вестника се пита алтернативно: едно от двете — или княза е в плен на Стамболов, или пък се бои сам „да отстоява своите княжески прерогативи пред произволите и беззаконията на своя пръв министър.“

И тоя пръв министър направя тъй, че Климент да излезе на свобода един ден след неговото падане от власт и след застъпничеството на Н. Б. Екзарха. За своето освобождение пък научава най-напред от светия Синод, който му телеграфира в Гложенския манастир, че е свободен, и че най-добре ще стори, ако тръгне веднага за София. Понеже това му е невъзможно, Климент пита телеграфически: не бива ли първо да отиде в Търново, та после в София. След като подава телеграмата, в Гложенския манастир дохожда Ловешкия окръжен управител. Той също съобщава на Климент, че е свободен и го пита: ще тръгне ли за София, та да съобщи на Стамболов. Климент му отговаря, че чака разпоредба от светия Синод по тоя въпрос. Тогава управителят остава да преспи в манастира. На другия ден дохожда отговора от Синода с одобрение на Климентовото желание да отиде първо в Търново. И когато Климент подирва управителя, за да му съобщи съдържанието на телеграмата, оказва се, че го няма:  през нощта дошъл Тетевенския околийски началник, събудил управителя и отпътувал ведно с него.

И така „след година и няколко месеца, един невинен страдалец, един заслужил архиерей се върна в епархията си, не по заповед на господаря, не по заповед на законите, а по заповедта на един вече фиктивен министър!“[32][33].

Как е прекарал Климент затворническите си месеци, можем само да предполагаме. Знаем с положителност, обаче, това, което той ни предава в своите интервюта след освобождението си. Според неговите думи, в Петропавловския манастир прекарал удовлетворително. Полицията се отнасяла учтиво и стаята била много добра. За живота му в Гложенския манастир узнаваме от едно интервю на „Глас Македонски[34]. То приписва на Климента следните думи: „Стаята беше малка, ниска, задушна, срещу слънце. В нея турнаха да живеят моите пазачи. Вонята беше отвратителна. Стражарите бяха груби, на подбор един от други по-злобни. Постоянно казваха неприлични работи, дигаха шум, врява, псувни. Ни калимявка, ни расо, нито икони, ни светни, нищо не оставиха неопетнено, всичко псуваха от зори до мръкване. В този затвор аз много страдах [35]“. Ала Климент отрича това в писмото си до редакцията на в. „Свободно слово“[36], както и думите си за нашата интелигенция[37], които са твърде нерадостни за нея.  Че думите на Климент не са били предадени точно, и че в тях се е вложило повече чувство на недоволство и неприязън към известни среди от самата редакция, скрита зад естественото огорчение на Гложенския затворник, в това не бива да се съмняваме щом като знаем достоверността на нашенските интервюта. Но не бива да приемаме и опровержението в неговата абсолютна цялост, защото в него не ни се отрича от казаното върху затворническия режим на Гложенския манастир. Ала върху тоя пункт се опровергава предаденото от „Глас Македонский”, може би по тактически съображения. Допущаме опровержението да е станало и в съгласие със самата редакция, в която работи Д. Карамфилов, един от най-близките приятели на Климент.

Ето и самото писмо:

„Господин редакторе на в. „Св. Слово“,

Един разговор с Н В Преосвещенство Митрополит Климент, в който има ред неверности, които спешим да опровергаем. Така например : отдава ни се, че в разговора с кореспондента на споменатия вестник сме били казали, какво стражарите, които ни пазеха в Гложенския монастир, са се отнасяли до там грубо, щото не оставили ни калимавки, ни расо, ни икони, нито светни неопетнени. Това е измислица на кореспондента ни. Ние имаме съвсем друго мнение за нашата интелигенция. Така също е измислица и целия оня пасаж от дописката, в който се говори за нашите граждански чиновници, офицери, младежите, които се връщат от странство, въобще за интелигенцията. Не можем да не упоменем, че са измислица и всички ония неприлични изражения по сметка на лица споменати в дописката : подобни изражения не са по характера ни.

Тук, 28 юни 1894 год. Митрополит Климент”

Остава открито, обаче, интервюто във в. „Народен приятел“, което намираме и в опроверганото интервю. Пък за лошото му третиране от полицията главно в самия Гложенски манастир имаме автентично доказателство – едно саморъчно писмо на Климент до Врачанския митрополит Константин, съответния пасаж от което гласи така:

„Е, да не ти е чудно, за тая моя лакомия. Когато човек е принуден - без пара и пул да пътува от Търново до Гложенския манастир през пустини и долища и сабахлен, вместо кафе или чай, да закусва с едно парче пипон, поднесен нему от стражарите, а да пладнува с две лютиви чушки и пет маслинки и да няма и тях да плати на ханджията, а да му каже: „наядох се, Бог да наспори, но нямам пари да ти платя сега , а ханджията да се усмихне и снизходително да каже: здраве да е, благослови“, — такъв човек по неволя става лаком и колко да има, се му се струва, че му е малко... Благодаря, брате!“[38]

В това интервю — подчертаваме пак — невярно в своя израз, но автентично в същината си, не можеше да не бъде опровергано от един духовен пастир, който в един момент е оставил да говори човека, вместо религиозния ръководител на един народ, призван да сее семената на човещината и доброто между неговите членове. Така погледнато, опровержението повдига Климент на тая висота като мислител, писател и духовник, от която е искал да го смъкне, макар за миг, човека, който гледа на своите страдания не през призмата на историческата преценка, а през болките неволите на днешното си битие.

А Климент не е можел да не дойде до такива печални заключения за интелигенцията, щом като в едно късо време той е свидетел на невероятни метаморфози в отношенията й към него. Докато при властването на Стамболов тя не само вика „Разпни го!“, но и самата го натоварва с тежкия кръст на нравственото разпятие, повела го през присмех и злоба към Голгота, сега тя му вика „Осанна!“ И затова той не е видял стари неприятели, когато се е върнал в Търново Всичките там сега проявяват такива отношения на внимание и почит, че. Климент го е срам и да говори за това. Търновското гражданство, изгубило всяко честолюбие и достойнство, излиза без лице пред високия си пастир. „Същите хора, казва Климент, които със сила ми запушваха устата да не говоря, същите хора, които ме гонеха, днес дойдоха да ми искат прошка и благословия. Има хора, които не познавам. Когато ги питам: защо сте направили това, защо сте постъпили тъй, те отговарят: „Сплашиха ни, Владико. Ту с измама, ту със сплашване, ту с биене, ту с разорение принуждаваха да дойдем да те грабнем. Стражари, пристави, околийски началници,управители, всичко това не бяха хора, а зверове. Какво изтеглихме, един Господ знае! И пак колко души грешни се събрахме. Имаше-нямаше от всичкия окръг 20 души, а останалите 0 души бяха чиновници“. И Климент разказва такива ужасни неща за търновската администрация, неща, които е чувал от честни хора, че човек се удивлява, как може да съществуват подобни изроди в началото на XX в. „мястото на такива злодеи е в средните векове, във времената на страшната инквизиция.“

Но нима са били потребни робските своеволия на тълпата и жестокостите на грижливите към всяка власт стражари, за да дойде Климент до такива печални заключения върху интелигенцията ни изобщо, когато примерът на съдиите е достатъчен, за да изгуби човек всяко упование в бъдещето на племето си, което е способно да роди подобни магистрати?

Няма съмнение, че тука става дума за тази интелигенция и за оная част от народа, която е била корумпирана от властта и от властническия авторитет на Стамболов. Останалата, обаче, която сама, под една или друга форма, е била потисната, почувства едно голямо облекчение след освобождението на Климент, което е едно освобождение и за нея от ужасните кошмари на полицейските и административни произволи, взели широки размери по всичките кътища на страната. Затова и пътя на Климент от Гложенския манастир до София и до Търново е едно непрекъснато тържество, каквото до тогава българското гражданство почти не е устройвало по своя лична инициатива.

Първото бляскаво посрещане бива устроено в Ловеч. Там на 22 май се разнася новината, че Климент е свободен, и че той ще мине през града на път от Гложенския манастир за София. Гражданството на тълпи се отправя към Софийското шосе. Целият град се изпразва. Жителите му като че ли са „изблъсквани от града от някаква невидима сила“. Цялото пространство пред окръжната болница е пълно с народ. Към шест часа пристига Климент, придружен от голяма върволица файтони начело с Негово Преосвещенство епископ Антим, управляващ Ловчанската епархия, духовенството, чиновничеството и много граждани. С пристигането си, Климент слиза от файтона. Един гражданин го приветства с реч и го поздравява с избавлението. Климент му отговаря и благодари на гражданството и на Княза. Свършва с ура за последния. Пред квартирата си още веднъж благодари на гражданството. Речите му, особено тази при посрещането, правят силно впечатление. „Всеки пасаж от нея, пише редакторът на в. „Свободно слово” възбуждаше особено чувство у слушателя; тя вдъхваше у всекиго благоволение, състрадание, почит и уважение към оратора“.

Такова, още по-бляскаво бе посрещането на Климент и в София. Вестта за неговото пристигане се пръсва на 10 юни 4’ часа след обед. По-рано никой не е знаел, освен близките му, до които телеграфирал. Веднага към гарата се отправят тълпи народ. Голямото множество от тия посрещачи са : „граждани, търговци, първенци, литератори, офицери, чиновници и много почитатели на Климент“. За тяхно щастие тренът закъснява. Когато пристига той на гарата, всички очи се отправят към вагоните да дирят този който цели години е чакал тоя щастлив ден на свещената свобода“. На „лесницата на вагона се показва величествено невинния народен страдал “. Той е бледен. Вижда се, че много страда физически и нравствено. Подкрепят го няколко висши офицери. Климент слиза. Гръмко ура. Климент благославя народа. Тогава д-р Цачев се изстъпва пред него и го приветства с добре дошли. Климент благославя още веднъж. Той иска да отговори, но не може от вълнение. Тогава се подема едно безкрайно ура. Към града потеглят повече от 60 файтони. Картината е грандиозна, почеститe – царски .

Към 7 часа се събира в градската градина едно голямо множество народ, събира се „без музика начело, без пожарникари, без метачи и без преоблечени стражари” . Образува се една грандиозна манифестация в чест на гложенския затворник. Към 7 часа множеството - все интелигентни хора - отива през Търговската улица за синодалната палата. Там държат речи . Кърджиев и д-р С. Данев. В речта си „твърде прочувствена“, последният оратор похвалва „характера и твърдостта на страдалеца.“

„Гложенският мъченик бледен, с треперещи устни, бавно и плавно“ отговаря на ораторитe: „Честта, която ми направиха столичните граждани, надминава моитe заслуги. Много ми е приятно да слушам, че всички се убедиха какво аз бях жертва на клевети. Много аз страдах, но тези страдания научиха ме да оценявам свободата. Нека всеки гражданин защищава своитe права. От днес моите грижи и стремления ще бъдат за благото на отечеството. Аз се радвам, като ви гледам тука събрани, но виновникът на това тържество и тази радост е  Негово Царско Височество, който не само че ми е простил наказанието, но още и се изрази с най-ласкави думи. Да живee Негово Царско Височество!“ Гръмогласно ура. Множеството се отправя към двореца, дето прави овация[39]

През тия дни той бива повикан на аудиенция от княза.

На тази среща, на която Климент бил добре приет, приказвали върху работи от общ характер. Покрай другото Княза изказал своето съжаление за станалото Той не веднъж напомнял на Стамболов да не постъпва тъй, но Стамболов не го слушал и карал по своему. Разделили се ласкаво и вежливо, както се и посрещнали.2

Вестта за освобождението на Климент се разнася като мълния в Търново. Търновското гражданство се гордee, че е съдействало на Климент със своето възмущение, изказано през време на процеса му, със своитe заявления публично чрез вестницитe и до върховния глава на Княжеството. Целият град, цялото население от окръга се готвят да го посрещнат.

Но тържественото шествие на Климент и неговото нравствено възмездие се помрачават от картината, която намира той в своята резиденция. Там всичко е било обърнато наопаки от вражески настроената тълпа. Особено безпощадна е била тя към неговите ръкописи. Но кой и как ги е похитил, Климент не можа да разбере на първо време. Хвърлят се в очите му само изгорените листове от съчинението му „Възпитание на девиците.“

Освобождението на Климент му дава възможност да се изкаже по много въпроси на деня, а и самото общество иска да знае неговото мнение по тях. Особено се интересува да знае то, какво мисли той след своето затворничество върху тия, които са фактическите причинители на неговото несправедливо и незаконно осъждане.

И Климент охотно отговаря, без да прави компромис със съвестта си От всяка негова дума се чувства, колко много държи той да бъде на чисто с всички големи фактори на страната, излязъл от нейните добре разбрани интереси. За него бъдещето на България е всичко, и към него требва да се стремят всички, които живеят у нея, без да се гледа на общественото и служебното положение, което заемат. Това бъдеще трябва да лежи и в основата на всяка външна и вътрешна политика на нейните правителства.

И той, започнал изявленията си от династическия въпрос, в който най-много е бил подозиран от Княза и от Стамболов, казва:

Повдигането на тоя въпрос, от когото и да било, ще бъде голяма грешка и за династията, и за народа. То е глупаво и опасно, защото „може да роди още един Стамболов, който да затрие по-добрите сили на народа.[40]“ Затова, няма и българин, който да мисли подобно нещо. Тоя въпрос е въпрос на времето и в по-голямата си същина зависи от благоразумието на великите сили. Не бива да забравяме, че ние сме малка държава, и че съдбата ни изцяло зависи от щението на великите сили. „Работата се състои само в това, че Короната требва всичко да направи, за да се сближи повече с народа, за да се слее с него. Ако това стане по-скоро, тогава този въпрос ще бъде съвършено изчерпан.“ Ние сме длъжни да направим всичко, което ще закрепи династията, но и в лицето на Н. Ц. В. трябва да видим фактора за примирението ни с Русия.” Ала още едно главно условие, което Климент из­тъква по-късно: „Династията в България трябва да бъде Православна: тя трябва да е еднаква с вярата на народа. Княз Фердинанд знае туй така добре, както и ний. И понеже той респектира волята на народа и желае да бъде щастлива страната, то той и съзнава нещото, което е длъжен на страната. Ний сме вече уверени в обстоятелството, че България ще има една православна династия, туй е сигурно, съвсем с и г у р н о”.

За отношенията му с Княза Климент казва, че всичко, което му се приписва, е клевета, защото никой не може да знае неговите интимни чувства. Тука Климент напомня своята реч в София при посрещането на Фердинанд като български княз. А той му казва, покрай другото, и това: „Ваше Царско Височество! Българският народ те посреща и приема с отворени обятия и с искрена сърдечна радост, защото вярва, че ти ще употребиш всичките си усилия, за да се изравни пропастта, която така неочаквано се отвори между него и освободители му, че ти нищо не ще пожалиш за примирението на България с великодушнитe си освободители – русите, и че, ако искаш князуването ти да бъде благополучно и полезно за народа, ти трябва да направиш всичко, за да се постигне това толкова много желано от целия български народ и толкова полезно за него помирение.

А въпросът за отношенията ни с Русия е най-животрептущият въпрос за Климент. И върху него той не избягва случай да се изкаже, дето и да било, като се мъчи по един най-къс и разбираем начин да изрази своето

За своето русофилство Климент говори в три интервюта, дадени на в. „Свободно слово“, „Глас Македонски и „Neue Freie Presse”. Първите две са дадени веднага след пущането му на свобода. Редакторите и на двата вестника искат да се доберат до интимните мисли на Климент, за това му задават въпроси, които не търпят никакви двусмислени или уклончиви отговори. Особено настойчив в това отношение се явява редакторът на „Глас Македонски“. Той пита:

Ако за примирение Русия поиска някаква отстъпка?

Климент отговаря с пълна увереност:

Русия няма да поиска подобно нещо.

Но ако поиска ?

Аз не знам, какви отстъпки може да поиска.

Например, висшите офицери да бъдат руси.

Няма да стане това. Когато ходих през 1878 година в Петербург с една депутация, Цар-Освободител ми каза: „Чувам, Владико, че нашите офицери не живели дотам добре с вашите. За да не се карат по между си, аз мисля да ги оттегля". Климент възразил, че е рано да стори подобно нещо. Нашите офицери са още млади и неопитни. Така и остават русите.

Но ако поиска други отстъпки.

„Свобода“ ме наричаше руски ботуш, и още не знам какво си. Всички мислят, че аз се водя  в своите убеждения. Но туй не е вярно. Аз вярвах и вярвам в искрените и братски действия на Русия. Ако Русия да имаше задни користни цели, тя би постъпила съвсем инак. Грешките на някои руски дипломати, които нямаха никакво понятие за нашите работи и за положението на България, аз не искам да ги прехвърля на гърба на целия руски народ. Всичките неприятности, които са произлезли до сега между нас, ако повече ги обмислим, ще видим, че освен глупостта на руските дипломати и ние сме много и много виновни. Но ако отношенията на Русия ще имат некои задни цели, то кой ли от нас ще остане хладнокръвен зрител?

„Примирението обаче с Русия аз считам не само не излишно, но необходимо и то трябва да стане час по скоро. Трябва да не забравяме, че ние имаме и други задачи“. Това интервю дава, когато се връща от Петербург, дето под негово водителство беше пратена депутация да положи златен венец върху гроба на император Александър III.

Кореспондентът заключава: „Както виждат читателите от този разговор, Митрополит Климент не желае да предава България, но счита необходимо примирението ни с Русия и факторът на това примирение иска да вижда в лицето на Негово Царско Височество .

Интервюто, дадено на „Свободно слово” , засяга въпросите за княза и династията, които така често се сплитат от противниците на Климент, като ги поставят един срещу други, излезли от положението, че който е за Русия, той е против княза и обратно. Климент не мисли тъй. Човекът, който като духовно лице, както сам изповядва, на Божествените литургии, а именно на великия вход, счита за „своя свещена обязаност" да споменава и „името на Владетеля на онзи велик народ, който пожертва толкова много, който проля толкова драгоценна кръв за нашето освобождение“: съвсем не е такъв унесен русофил, както искат да го представят едни от неведение, а други от зли чувство към него. [41]

Да аз съм русофил — казва той — но кой от нас, българите, като се вземе пред вид еднаквостта на вярата, племето и факта, че Русия освободи България, не е органически, инстинктивно, ако не съзнателно русофил. Кой от нас българите, като почнем от княза и свършим с всеки селянин не би желал да се достигне едно помирение с Русия и няма да работи за това помирение ? Но значи ли от тука, че който и да е, и аз в това число, не признавам княз и династия, че аз желая примирението ни с Русия да стане в ущърб на нашата национална независимост? Никога нищо подобно аз не съм изповядвал, а съм говорил това, което казах и на Н. Ц В. княза: че трябва да се работи и търси начин, с който да се помирим с Русия, без обаче, да губим своята пълна, достигната до сега независимост, без да се отворят, каквито и да е усложнения в страната ни“ 39

Пред кореспондента на Neue Freie Presse Климент отрича твърдението на западния, особено на немския печат, че Стамболов бил разбрал истинските чувства на българския народ, та затова бил успял да отчужди България от Русия. Никога по-горчиво не е било заблуждавано общественото мнение в Европа.

„.Любовта и наклонността на българите не датира от днес или от вчера; тя е естествен  резултат на родството по кръв и вяра, свързвающи нас с великия руски народ. Тая любов може наистина да се притисне насилствено, но не може да се убие никога. И политическите партии в България са съгласни с любовта им към Русия. Предаността на българите към Русия не произлиза само от признателността на освободения към освободителя, но от чувството на единството на всичките славяни. Всяко правителство в България, което желае да води сметка с желанията на народа, трябва да води русофилска политика; ако ли то не прави това, то туй правителство рано или късно ще трябва да се помете немилостиво".

И тъй, русофилството на Климент, както той ни го излага и обяснява, не е резултат на политически фетишизъм, а на едно ясно разчитане на предусловията в руско- българските отношения от миналото и днес. А да се игнорират тия предусловия, които са легнали в кръвта на двата народа ,,ще .каже да се върви срещу тяхната природа, срещу техния нагон за единство и общност във взаимната им историческа съдба; И греши, нещо повече, прави престъпление този, който би искал да ги отдели. Независими един от друг, но с взаимност в политическите им аспирации, те биха постигнали бляскава бъднина. За да се премахне всяко евентуално противопоставяне срещу историческия ход на тия два народа, иска се и приобщаването на техните владетели към народите, които управляват. Такова приобщаване е длъжен да направи и нашия княз, като позволи поне неговият първороден син да има вярата на народа, когото е повикан от Провидението да управлява. Стори ли това българският княз, настъпилият разрив между освободения и освободителя народ ще падне сам по себе си.

Но тая хармония на интересите между тия два народа, която трябва строго да бъде съблюдавана, е възможна само тогава, когато по-силния от тях не храни в себе си бляна да завладее по-слабия. Забележи ли се това Климент не вярва да има българин, щом като той, най-отявления русофил смята така, който да приеме едно държавно подчинение макар под егидата на една братска, освободителска народност.

И за времето той си поставя само тия три задачи: 1) да внуши на външния свят, че България и Русия са държави на едноплеменни близки по кръв, по традиция и по минало народи; 2) да подтикне княза на българите към помирение с Русия и 3) да се образува национална династия, която да изповядва вярата на своя народ, която е и вяра на православна Русия.

Колко е прав Климент, времето да ни покаже.

При страшните катастрофи, които преживя човечеството, изобщо, и, в частност, българския народ, при многото прокудени династии в най-монархични държави, нашият царствуващ дом си остана невредим. Не остана, обаче, България такава. Ако тия три истини, проповядвани от Климент, за които той биде съден и осъден, за които той понесе лишения и затвор, бяха помнени и изпълнявани от нашите ръководни политически фактори, ако Фердинанд примирил се с Русия по внушението в голяма степен на Климент, беше й останал верен до край, то днес нашата историческа съдба да беше по-друга. Но там е трагедията на великите, на предвидливите личности: приживе да страдат, че не са слушани и разбирани от своите сънародници, а след смъртта им същите тия сънародници да съжаляват години и векове за своята неподготвеност да схванат известни истини, които твърде скоро стават понятни и за малки, и за големи.

Така мъченичеството на една голяма личност се свършва двайсетина години след нейната смърт с мъченичеството на един народ, който не послуша нито мъдрите й съвети, нито своя природен закон, помислил в лицето на свои държавници и водители, че политика е едно, а природа съвсем друго, и че те не само не могат да се съгласуват, но дори се и взаимно изключват. Жестокият опит, обаче, показва, че не е така.

След като изложихме хода на процеса, не е зле да се спрем накъсо върху неговата предистория, която ни дава да разберем, че този процес не е изолирано явление в отношенията между Климент и Стамболов.

Има много данни, от които може да се предполага, че отношенията между тия двама наши деятели не са били никога приятелски и сърдечни Но особено стават обтегнати и неприятелските през време на преврата, когато Климент съставя първото временно правителство, което управлява България само три дни — от 9 до 12 август 1885 г. От тук насетне за митрополит Климент няма ни минута спокойствие. Стамболов и неговите привърженици правят всичко възможно, не само да му причинят нравствени и физически страдания [42]

 Нему се преписват всевъзможни бивалици и небивалици. Най-големите невероятности стават факт, щом те могат да се лепнат върху тоя противник на Стамболов, който по силата на своето служебно положение не може да прави друго, освен да мълчи и с християнско смирение да понася сипваните върху него нравствени и физически жестокости.

Тия преследвания не престават, и когато България се сдобива с княз, идването на който туря край на съществуващото в нея междуцарствие.

Напротив, те даже се усилват[43]1, защото Климент, комуто се приписва изгонването на Батенберг, се подозира като оръдие на Русия, готово да изгони и втория княз, против волята на която е дошъл той да заеме българския княжески престол.

Стига най-малкото недоглеждане от страна на Климент, за да бъде то раздухано до степента на страшно противодържавно деяние, зад което се крият подбудите на руските козни. Един ненавременен, един закъснял поздрав са достатъчни, за да се прочете в тях страшната замисъл на една нова конспирация. Подозрението на властта, представлявана от Стамболов, отива до там, че св. Синод бива обвинен едва ли не в подстрекателство срещу княза, чието име не било упоменато в една черковна служба, всички хора на властта са дълбоко убедени, че то не се поменава, защото Синода не одобрява избора на княза, който избор е станал мимо съгласието на Русия. И в своите противомерки, плод на тая мнителност, правителството отива до там, че на 30 декември вечерта 1888 г. интернира: митрополит Симеон с файтон до Вакарел и оттам с трена през Бургас във Варна; митрополит Климент — през Орхание, Ловеч в Търново, а митрополит Константин — през Петрохан, Берковица във Враца. Може би, с тия крути мерки тъкмо срещу русофилски настроените деятели в България Стамболов е искал да замаскира опитите си чрез Теохаров да изгони княз Фердинанд из България.

Особено ненавистен е Климент като екзархийски заместник в София, пост, от който той на всяка цена требва да бъде отместен. И какво не скрояват срещу[44] Климент. Всичко, което всяка покварена фантазия би могла да измисли. Особено изобретателен в това отношение е Д. Петков. Така, покрай другото, Д. Петков го обвинява във в. „Свобода”, че той в качеството си председател на „Червен кръст разрешил на някой си пещенски евреин Филип Фалдапфел да разиграе лотария, от която щели да бъдат изкористени десетина милиона лева[45].

Неговото нравствено падение било стигнало до там, че митрополията му в София се била обърнала във „вертеп на мръсни дeлa, седалище на разбойници, където са се кроили всички пъклени планове за нещастна България“. Климент бил станал оръдие на една „безчестна политическа партия“, която взимала своите наставления от руското агентство. „Под расото на тоя чер калугер“ е прикривала тая партия всичките си действия.

Няма съмнение, че тоя „чер калугер“ не се държал достойно и през време на сръбско-българската война, при най-трагичнитe моменти за България. Според Петков, когато на 7 ноември 1885 год. съществуванието на България висяло на косъм, когато очите на всички българи били отправени към Сливница, когато българските солдати мрели под неприятелски куршуми за честта на България, когато жителите на София стояли в ужас, че неприя­теля може да я вземе, „черния тоя калугер отец Климент с няколко мрачни още личности Д. Цанков, Кисимов, Цачев, между които бил и П. Р. Славейков „правели заговор против короната и отечеството и съставяли временно правителство“. Тъкмо обратното ни свидетелства В. Д. Стоянов в статията си „Спомен от 7 ноември 1885 г. в София.“

Най-сетне се устройва изгонването на Климент от София като екзархийски наместник. 70—80 души еснафи в София отиват в митрополията да му кажат, че вече не го искат в града си, в черквата и в къщите си, и че той трябва да се махне „на където му видят очите“. В митрополията еснафитe заварили ведно с Климент и неговите приятели Карамфилович и П. Кисимов. За да оправдае тая инспирирана постъпка на неколцина самозвани занаятчии, а всъщност, може би, властоугодници или кандидати за служба, Петков приписва на Климент, какви ли не качества: „чер духовен пастир“. „такъво едно лице, което до шия е потънало в разврат на измяна и безнравственост“ и пр. Вестник „Добруджа“, който носи името на тази изконна българска земя, за повдигането на която е най-много работил Климент през началото на своята духовна кариера, като цитира всичко това от в. „Свобода“, одобрява станалото и пита: „Положи ли Климент душата си за България?“ [46]

Но за Климент е ясно, кои са тия „граждани“ и той откритото казва в речта си преди съда: „Подири това (речта му при посрещането на Фердинанд), нападенията, хулите и заплашванията против мен станаха по-силни, по-чести се продължиха и тук, в Търново, дето се завърнах, след като ме изпъди властта от София.”

 И по-нататък: „При всичко, че цялото търновско население се радваше на моето завръщане някои лица от името на същото това население ме обявяваха със заплашителни писма, че аз като народен предател и руски шпионин и подкупник, не трябвало да посещавам църквите, народът щял да ме изрини от тях с позор и безчестие и пр. и пр.; направиха се криви доносения в министерството, впоследствие на които няколко пъти официално ми се запретява да посещавам църквите, да служа, да казвам слова...; разпръскваха се слухове, че ще бъда хвърлен в Янтра и пр. и пр. И всичко това беше най-повече за туй, че на Божествените литургии и именно на Великий Вход, т.е. на Прянос, аз смятам, за своя свещена обязаност да споменавам името на Владетеля на онзи Велик народ, който пожертва толкова много, който проля толкова драгоценна кръв на своите рожби за нашето освобождение....т.е. името на руския цар..., а още и затуй, че словата ми, които казвам при богослужението били по разбиранието на някои лица –политически и против правителството. При такива постоянни хули и заплашвания, които се продължават с години, аз на минута не съм се поколебал, за да не върша това, което съм считал за своя обязаност, нито пък съм се криел, зад каквито и да било фрази, когато е изглеждало да изказвам, комуто и да било, или по какъвто въпрос и да било истината.[47]

А опити да се използват речи на Климент като средство за обвинение и преследване или, най-малко, за принизяването му пред неговото духовно паство са правени и друг път. Такъв един имаме в Свищов, от който в. „Свобода“, от 28 май 1889 год., прави голям капитал, като същевременно излага тенденциозно държаното от Климент слово в черква. Всъщност текста на речта бил:

„Мир даю вам, не якоже мир даст, даю Аз Моят мир е различен от мира, който дава светът. казал Христос. Светът дава почести, богатства, охолен живот, сила и надмощие над слабите, но той не може да даде мир на душата, спокойствие на съвестта. Само тоя, който е познал Христовия мир, е способен да пренася всички горчевини, гонения и хули, които идат от света, защото неговата съвест е чиста, спокойна, той е уверен в правотата на своето дело, уверен е, че ще получи на награда за своята полезна дейност от правосъдието на Бога”

По-нататък Климент казал, че това божие обещание на апостолите се е сбъднало над тях, именно, в днешния ден (Сошествие Светаго Духа,  защото, само когато приели обещания дух, разбрали, какво е тяхното значение в света – да проповядват неустрашимо словото божие, божията правда между народа, без да гледат на обиди и пр. от гонителите си. Останалата част от проповедта била „назидателна и поучителна”. В нея Климент проповядвал, че трябва винаги да питаме себе си, когато ще предприемем нещо: спокойна ли е съвестта ни, имаме ли христовия мир в себе си. Защото всяко дело за което ни осъжда нашата съвест, е неугодно за Бога, а като такова то не е полезно нито за нас, нито за околните ни. Проповедта свършвала с покана да се молим Богу, та да не ни лишава от своя мир; да си подадем ръка един на друг, да оставим гоненията и хулите, които за голямо съжаление са хванали корени между ни. Тогава нашата съвест ще бъде чиста и спокойна, всяко наше предначинание ще бъде угодно Богу, и с успех извършено.

Всички граждани останали много доволни от речта. Недоволен останал само някой си Енчев. След вечернята, която тоя ден била извършена веднага подир литургията, на черковния амвон за изненада на всички се качва той – сега Енчев, а преди именуван Ангелов. Службата спира. Но когато Енчев почва да хули, Климент заповядва да се продължи службата Неканеният оратор могъл да каже след това само думитe: „Вие чухте днес проповедта на Богоуважаемий наш архипастир, която беше достойна за английския парламент, но не и за нашия олтар.“  Слиза от амвона и избягва.

След свършването на службата, Климент обядва в къщата на Алеко К. Константинов.

Тази случка не е нищо друго, освен прелюдия, ако не и първообраз на онова събитие в Търново, което докара страдания и затвор на Климент. Липсва само един Ганю Чолаков, защото, вижда се, че и един осъден и  обезправен човек като Енчев не се е решил в своята извратеност да отиде до там, додето отива възпитаника срещу своя благодетел. И поради това процесът срещу Климент добива по-малко правно, дори и политическо значение, отколкото морално. Той иде да ни покаже, докъде може да падне барометъра на българската нравственост, когато се намери под налягането на една силна власт, и как признателността за сторена услуга се обръща във вражда, щом благодетелят се окаже слаб пред безогледните домогвания на едно управление, готово да възвиси по служебната йерархия на българската държава всеки, който като Петер Шлемил на Шамисо е в състояние да продаде и сянката си на дявола[48].

                                                                                                                       С.Чилингиров

Екипът на Съдебно право изказва своята благодарност към внуците на Ст. Чилингиров – Стилиян и Ангел Папаличеви, които любезно предоставиха правото да публикуваме настоящия текст, отпечатан първоначално в Сборник Климент Търновски - Васил Друмев, със статии от проф. М. Арнаудов, Г. С. Пашев, Ю. Трифонов, Митрополит Симеон Преславски, Т. Николов, С. Чилингиров, П. Пешев, Т. Янков и др. София, 1927. 

[1] Стилиян Хаджидобрев Чилингиров е роден на 26 октомври 1881 г. в Шумен, в семейството на занаятчия. Завършва педагогическото училище в родния си град. Едновременно работи като обущарски и книжарски чирак, дори като овчар. Ученик-телеграфист на Провадийската гара /1897/. По-късно учителства в редица села във  Варненска област. Участва в селските бунтове срещу десятъка /1900/, заради което е уволнен, арес­туван и интерниран. Работи в администрацията на сп. „Звездица". Коректор на сп. „Училищен преглед". Завършва философия и педагогика в Софийския университет /1904/. Специализира естетика и литературна история в Берлин и Лайпциг /1905-07/.Народен представител от Преславска око­лия в XV ОНС /1911-13/. По време на Балканските войни е началник на тилов транспорт и военен кореспондент към щаба на Втора българска армия. Поддиректор /1916-19/ и директор /1919-22/ на Народната библиотека в София, директор на Народния етнографски музей в София /1923/. По-нататъшният му живот е съпроводен с редица служебни неприятности. Един от основателите на СБП и негов председател през 1941-44. Председател на Върховния читалищен съюз /1941-44/. Завършва живота си на 22 ноември 1962 г. в Правителствена болница.

Умишлено пренебрегван дълги години, днес писателят Стилиян Чилингиров е по-известен с обществената си дейност.

Голямото му творческо дело все още очаква своите изследователи.

1 Една знаменита реч на Търновския митрополит Климент (В. Друмев). Сп. „Духовна култура“, кн. 20 и 21, стр. 159—160.

[3] 3 Велчо Т. Велчовъ, Стамболов и Фердинанд  (тр. 51-52)

За тълпа от нападатели говори и митрополит Климент въ защитната си речъ предъ съдъ. Тя според него се е предвудителствала „отъ Халачоова, от Търновскиятъ кметъ и от придседателя на Търн. окр. съдъ, заедно съ всичките чиновници въ Търново”, дошла е да излъче въ името на народа отъ жилището му и да го провъзгласи за неизверженъ отъ сана му за неговото бунтовническо слово и пр., -Речъ произнесена и пр. „Духовна култура”*, кн. 16 и 17, стр. 43.

* Св. Слово”, г. ІІ, бр.38, Също, В.Търново, Стамболовъ и Фердинандъ, стр.52

[4] Год. VII, бр. 1034, стр. 2 отъ 16 февруарий 1893 год.

Телеграмата е изпратена със следното писъмце до окржжния управител Щърбаков, писано от Халачова : „Г. Щърбаков, Тук ви пращам телеграмата, която с вашия шифр моля да предадете господину министру председателю Стамболову. Търново, 26. II. 93.“

[5] Една интересна страница от процеса на митрополит Кли­мент, в. „Народна воля“, г.,  бр. 22, стр. 1—2 от 4 август 1894 г. Правописът е запазен. Курсивът е на редакцията.

Сборник—Климент                                                                                                                                          

[6] Вж. В. Т. Велчев: „В дветe първи инстанции — окръжния съд и апелативния съд в Търново – бяха нагласени нарочни съдийски състави, за да осъдят непременно Климент - Стамболов и Фердинанд, стр. 52. Също, „Свободно слово“, r. II, бр. 12, стр. 2 от 14 юлий 1894 г.

[7] Ганю Ив. Чолаков е бил син на крайно бедни родители от  с. Церова-Кория, Търновско. Като дете той се хранел с просия в Кипиловски  манастир, отдето Климент го взима за ученик  въ Петропавловската семинария. Когато завършва последната, той бива изпратен в Одеса; там свършва на Климентови разноски юридическия отдел на Новоросийския университет и става достоен да иска смъртното наказание на своя благодетел „в знак признательности и любви*, както пише на портрета си, подарен от митрополит Климент. Целият надпис гласи: „В знак признательности и любви В. Пр. Митроп. Клименту. Одесса, 1887-май 30-ий. От бившаго Вашето ученика Г. Чолакова”. В „Познай себе си”, г. І, бр.9, стр.5, от 5 август 1894 г.

 Виж статиите на Боян Пенева върху Алеко и неговия Бай Ганю.

Същото потвърди пред мене и Велчо Т. Велчев. Изрично го потвърждава и М. Москов в цитираната вече статия, стр. 77: „тоя същия Ганю, името на когото послужи на безсмъртния Алеко Константинов” и пр.

[8] В. „Време”, год. І, бр.1, стр.3 от 6 март 1893 г. VІІІ, бр.2, стр.3 от 9 март 1893 год.: „Владиката Климент заслужава своето низвержение”

[9] „Свободно слово“, г. 1, бр. 11, стр. 2 от 8 юли 1893 г.

В интервюто си дадено на редактора на в. „Глас Македонски”, г. І, бр.31,   

стр. 2-3 от 25 юний 1894 г., онасловено: „Един разговор с Негово Високопреосвещенство Митрополит Климент”, последният казва: Аз казах това в съда, но мен никой не искаше да ме чуе. И как можех да се надявам, че ше ме чуе съдът, когато първите хора, които навлязоха в стаята и ме грабнаха, беха чиновници от различните съдилища в Търново. Стамболовите чиновници на правосъдието ме малтретираха и после това можех ли да очаквам безпристрастие и съвестност от такива съдии?”

[11] 10„Свободно слово“, г. 1, бр. 12, стр. 3 от 23 юли 1893 г.

В. „Свободно Слово“, г. I, бр. 4 стр. 2 от 24 юни 1893 г. — Митрополит Климент и смъртното наказание. Правописът на акта е запазен.

[12] В. „Свободно слово”, г. І, бр. ІІ, стр. 2-3 от 18 юлий 1893 г.

[13] В. „Свободно слово”, г. І, бр.13, стр. 3 от 25 юни 1893 г.

[14] В. „Свободно слово”, г. І, бр.55, стр.3, от 1 август 1893 г.

[15] В. „Свободно слово”, г. І, бр.55, стр.3, от 1 август 1893 г.

[16] „Свободно слово“, r. 1, бр. 17, стр. 3 от 3 августъ 1873 г.

 Год. I, бр. 37, стр. 4 от 11 юли 1893 г.

* В. „Работник“, г. 1, бр. 37, стр. 4 отъ 10 юли 1893 г. Сборник –Климент         

[17] Реч  произнесена и пр. „Духовна култура”, кн. 16 и 17, ст. 52

*„Свободно слово“, г. I, бр. 24, стр. 2—3 от 2 септември 1893

[18]„Свободно слово“, г, I, бр, 30, стр. 3 от 23 септ. 1893 г.

18 Пак там.,

[20] „Работник“, г. 1, бр. 38, стр. 3.

[21] Най-вероятно се отнася и до черковното му слово в Свшцов. В последната глава на тази студия

[22] Или, както казва в интервюто си, дадено на „Глас Македонский“, бр. 31:

„Наистина, аз държах реч, но с нея припомнювах на своето паство да си пази Православната вяра. Пак съм настоявал, настоявам и ще настоявам на това. Пък и не само аз като духовно лице, но всеки българин трябва да съзнава това, даже ако не от религиозно възрение, то поне от политическо. Всичко, което е свято за един гражданин  българин, всичко това той дължи на своята Православна вяра.“

[23] Речь, произнесена и пр. „Духовна култура“, кн. 16 и 17, стр. 42 и 73. Сжщо.в. „Свободно слово“, г. 1, бр. 31, стр. 3 отъ 26 ноемврий 1892 год.

[24] Велчо Т. Велчев, Стамболов и Фердинанд, стр. 42-50. Въпросът за изменение на чл. 38 от конституцията вълнува не само Климент и останалите духовни ржководители на българския народ, а и делото трезво общество, което още може да мисли с грижата за бъдещето на България. Неговите тревоги се още повече усилват, когато към измененията от 3 декемврий 1892 год. Стамболов прави следните изявления:

„С проектираното изменение, казва той, ние искаме да турим вън от всека зависимост положението на българския княз от на­шите неприятели; ние искаме да развържем ръцете на българския народ, за да не бъде един ден да търси княз там, от дето хората постоянно работят* да нема България свой княз, а да се управлява от некой техен комисар. Ние искаме бъдещата другарка на нашия господар, която с идването си на българския престол ще споделя всичките опасности и беди, с които той е окръжен да има поне утешението, че тя и децата й ще останат във вероизповеданието си и не шебждатъ принудени, за постигането на земни блага, да го изменяват“. (В. Т. Вълчев, Стамболов и Фердинанд, стр. 34).  ето и двата текста от въпросния чл. 38 на конституцията: „Българският княз и потомството му не могат да изповедват никоя друга вяра, освен православната. Само първият избран княз, ако принадлежи към друга вера, може да си остане в нея .

А предложеното изменение, прието от четвъртото велико народно събрание, свикано в Търново на 3 май 1893 година, така, както е предвидено и в закона от 3 декемврий 1892 година, гласи:

„Българският  княз не може да изповедва никаква друга вяра, освен  Православната. Само князът, който по избор е стъпил на Българският престол, ако принадлежи към някое друго християнско вероизповедане, както тои, така и първия престолонаследник може да си останат в него.

Алманах на българската конституция, стр. 670

[25] „Работник“, Г. I, бр. 38, стр. 3.

25 Год. I, бр. 38, стр. 3.

[27] „Св. Слово", г. I, бр. 31, стр. 3 отъ 26 септ. 1893. * Там,

[28] В. „Народен приятел, г. 1, бр. 4, стр. 1.

* Митрополит Климет и русофилството му. „Свободно слово“, г. 11, бр. 12, стр. 2 отъ 14 юлий 1894 год.

*В. Т. Вълчев, Стамболов и Фердинанд, стр. 95.

*Г. I, бр. 4, стр. 1.

*Там.

[29] В. „Народен приятел, г.І, бр.4, стр. І от 17 май 1894 г.

Как е осъден Митрополит Климент, в. „Свободно слово”, г. 11, бр. 27, стр.4, от 2 юлий 1894 г. Правописът запазен.

Тази телеграма е взета от в. „Народна воля”, дето е печатана най-напред.

Там тя е придружена със следната бележка: „Известно е, че веднага след това последва утвърждението на Саввов за прокурор при Търн. Ап. Съд и че той поддържа обвинението

[30] В. „Народен приятел“, г. I, бр. 4, стр. 1 от 17 юли 1894 г

’ Работник“, г. II, бр. 1, стр. 3—4 от 30 октомври 1893,

[31] „Народен приятел“, г. I, бр. 4, стр. 1 отъ 17 юний 1894 г. 3 „Народна воля“, г. I, бр. 11, стр. 2ъ—3 отъ 21 май 1894 г.

[32]32 .Народен приятел“, г. I, бр. 4, стр. 2 оъ 17 юли 1894 г.

[34] Глас Македонски“, г. 4, бр. 31, стр. 2—3 от 25 юнн 1894 г*

34 „Народен приятел“, r. I, бр. 4, стр. 1 оъ 17 юли 1894 г.

[36]Год. 11, бр. 25, стр. 4 отъ 30 юний 1894 год.

[37]Те гласят: качествата на българската интелигенция са: „безхарактерност, безпринципност, подлост, интригантство, завист, чревоугодие, сребролюбство“, „Никакви идеали, никакви благородни стремления, никаква любов към идеалното, хубавото, изящното, честното. Подлост и позор навсякъде. От какво произлиза това? От туй, че мнозина си захвърлиха земите, нивите, оставиха си свободните професии и се надпреварватъ, кой да стане по-напред чиновник и офицер. Затова гонят се, интригуват, карат се и се деморализират. Нима днешната бюрократическа паплач, кого захванеш от главните секретари и полковници, че до последните писари и подпоручици, нима тя е интелигенция ? Тя е стадо без воля, без характер, без инициатива, тя е стадо, което народа хрантути

[38] I Год. 1, бр. 4, стр. 1—2 отъ 17 юний 1894 г.

 В. Т. Велчев, Стамболов и Фердинанд, стр. 55—56. Не само стражата. Такова е било и нейното високо началство. Стига да се упоменати сами из думи на Климент, за да видим, че е така. Ето точният им текст: „Преди падането на Стамболова, Окръжния Управител ме убеждаваше да дойда въ София и да се поклоня на тогавашния пръв министър. Яко ли не направях това, то имаше заповед да ме качат на едно краставо магаре, да ме разведат из цяла България и после да ме хвърлят зад граница в някое турско село. Благодарение на Бога падна Стамболов и нищо не стана“. „Глас Македонски“, г. I, бр. 31, стр. 2—3 отъ 25 юний 1894 г.

[39] В-к „Глас Македонски”, г. І, бр.30, стр. 2, от 19 юни 1894г., Тунджа обаче пише: „”Мнозинството се отправя към двореца, но туй вълнение се намери за излишно.” „Друго мнение се изказва да се отиде при г. К. Величков и да му се направи овация”, но понеже никой не е знаел къде е „слезъл на квартира”, народът се разотива на 8 ч. вечерта. Год. 41, бр.121 стр. 1-2 от 4 юни .894 г.  За описанието на посрещането виж също „Народен приятел”, г. І, бр.3 от 4 юний 1894 и „Свободно слово”, г. И, стр.2 от 11 юний 1894 г.

[40] „Народен приятел“, г. !. бр. 4, стр. 2 отъ 17 юни 1894 г.

[41] Един разговоръ с Негово Високопреосвещенство Митрополитъ Климент в.”Глас Македонски” , г. І, бр. 31, стр. 3-4 отъ 25 юни 1894 г.

Реч произнесена и пр. „Духовна култура”, кн. 16-17, стр. 62, Това е превил упорито, може би в противовес на царугщето това отявлено русофобство.

Интервюто се предхожда от бележката: „Молим читателите си да не забравят, че ний не стенографирахме думите на Митрополита, и за туй не предаваме съдържанието им mot a mot. Ний гарантираме само техния общ смисл.

[42] За отношенията на Кмивент и Стамболов виж тенденциознно написаната книга на С. Радевъ – Строителите на съвременна България, т. І и ІІ

[43] Д. Маринов, Стефан Стамболов и новейшага ни история, стр. 567—570. София, 1909 г.

[44] Много допринася в това отношение и речта му при посрещането на Фердинанд, която той произнася, въпреки силните заплашвания и заканвания против него. „Но аз счетох — казва той — за своя свещена длъжност открито и на всеслушание да му кажа това, което беше в сърцето на всеки българин, което беше според моето дълбоко убеждение и от твърде важен, твърде жизнен народен и държавен интерес“. „Духовна култура“, кн 16 и 17, стр. 61

[45] За тия опити виж в. Т. Велчев - Стамболов и Фердинанд, стр. 165—169.

[46] „Добруджа“, Г. 1, бр. 5, стр. 1-2 от 21 ноември 1887 год. И това питане се задава, след като Климент, като член в депутацията, съставена от него и Ив. Евст. Гешев - за Северна България и Ив. П. Герджиков, Д. Петров и Д. Тончев- за Южна България води разговори в Копенхаген с руския министър на външните работи Гирс и с император Александър по съединението на двете Българии. Знайно е, че Климент завършва речта си преди императора с думите: „Толко Ти один, Государ, можеш предотвратил зти несчаспя от освобожденной русскою кровью Болгарии и к Тебя припадаем и колнопреклонно умоляем защитит и спасти нас. Съжался, Государ, съался над несчастним болгарским народом, не оставляй его в зти для него минути“. След които думи сърдитият самодържец отговаря с паметната декларация, която спои нашето съединение: „О разъединенш тепер и речи бити не может.“— Спомени и документи из борбата за съединението от Ив. Ев. Гешев. Рапорта от Копенхаген, 23 септември 1885 г:

В. „Дума“, г. 1, бр. 59, стр. 3 отъ 2 септ. 1915 г.

[47] „Духовна култура”, кн. 16-17, стр. 62.

[48] Тази статия беше вече написана и представена в редакцията на сборника, когато се появи книгата на г. Юрдан Трифонов – В. Друмев Климент Браницки и Търновски, живот дейност и характер, в която твърде вещо е разгледан същия въпрос оъ стр. 155 до стр. 179. С. Ч.