Светослав Желев
Правото на обезщетение за неимуществени вреди на "отглежданото, но неосиновено дете" в светлината на съдебната практика (Word)
Правото на обезщетение за неимуществени вреди на "отглежданото, но неосиновено дете" в светлината на съдебната практика (PDF)
Статията на адв. Светослав Желев, „Правото на обезщетение за неимуществени вреди на „отглежданотo, но неосиновено дете“ в светлината на съдебната практика“ (разширен вариант на публикацията в сп. Търговско право. бр. 4/2015 г.) е първата работа в българската правна доктрина, която, за да разкрие действителния смисъл на задължителен тълкувателен акт на върховната съдебна инстанция, използва метода на историческото тълкуване чрез преглед на подготвителните работи на тълкувателния акт. Авторът е проучил архивираните тълкувателни дела и след анализ на материалите в тях е достигнал до обосновани изводи относно израза „взето за отглеждане, но неосиновено дете“, употребен в ППВС № 5/1969 г. Статията обсъжда в критичен план и други въпроси на кръга на лицата, които имат правото на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на свой близък човек. Статията е актуална и с оглед на висящото тълкувателно дело № 2/2016 г., ОСГТК, по което ВКС има да прецени дали да разшири кръга на лицата, които имат право на такова обезщетение, очертан в ППВС № 2/1984 г.
1. От приемането на ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. е изминал половин век. С тях се дава указание относно това, как следва да се прилага чл. 52 ЗЗД по отношение на кръга на лицата, имащи право да претендират обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие причинена смърт на близък човек. Въпреки че тези тълкувателни актове продължават да бъдат прилагани от съдилищата и днес, разногласията в тълкуването на част от текстовете им продължава да води до постановяване на противоречиви съдебни решения. Най-сериозни проблеми в тълкуването създава въведеното с ППВС № 5/1969 г. понятие “отглеждано, но неосиновено дете”.
Според едно виждане под това понятие се разбира създаването на фактически отношения, напълно сходни с тези между родител и дете, но без да е налице призната от закона родствена връзка на произход[1].
Съгласно стеснителното тълкуване на същото понятие ППВС визира само една тясна хипотеза, при която едно лице е отглеждало дете с намерение за бъдещо осиновяване и само ако са налице законовите предпоставки за извършването на това осиновяване. Ако са налице законови пречки за осиновяване – родствени, възрастови и др., лицата не попадат в кръга на правоимащите. Според това разбиране правото на отглежданото дете, съответно на отглеждащия го, се прекратява при навършване на пълнолетие поради забраната за осиновяване на пълнолетни лица[2]. За да бъде разрешено това противоречие, трябва се анализира цялата тълкувателна практика на ВС по въпросите на неимуществените вреди, при това с всички възможни средства. Дистанцията от половин век от момента на постановяване на цитираните постановления е основен проблем при изясняването на точния им смисъл. Въпреки това времето е съхранило достатъчно изходен материал за исторически анализ на тълкувателните актове, който да бъде поставен в основата на изследването.
2. Първата основна грешка, която се допуска при анализа на постановленията на ВС, е едно неправилно обобщение, което фигурира във всички научни изследвания по поставения проблем. Съгласно това обобщение, което обикновено се постулира като изходна точка за анализа, с ППВС № 4/1961 г. Върховният съд ограничил кръга на правоимащите до съпруг, възходящи и низходящи. С това ВС сторил нещо лошо, поставил се на мястото на законодателя и изключил правото на редица близки на починалия да претендират обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди. Това обвинение не е напълно справедливо. В действителност ВС имал желанието да направи точно обратното.
В преписката по делото към днешна дата са съхранени два ценни документа[3] – първоначалния проект на постановлението и протокола от проведените четири заседания. В действителност Постановление № 4 не е прието на 25.05.1961 г. – това е датата на първото проведено по делото заседание – последвано от още три: на 31.05.1961 г., на 15.06.1961 г., и на 16.06.1961 г., когато всъщност е гласуван окончателният текст на акта.
Предварителният проект предвижда следния текст на постановлението: “Право да получат обезщетение за претърпени от непозволено увреждане вреди имат само (подч. мое - С. Ж.) низходящи, възходящи и съпруг, когато действително са понесли такива вреди.” Окончателно приетият текст гласи: “Кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като (подч. мое - С. Ж.) низходящите, възходящите и съпругата”. Сравнението между предложения и приетия текст е достатъчно показателно и не оставя никакво съмнение относно това, ограничил ли е ВС кръга на лицата само до посочените три категории.
При обсъждането на първоначалния текст ключово влияние оказва становището на проф. Кожухаров, според когото: “в постановлението се поставя въпросът за неимуществени вреди и загуби и за лицата, които могат да получат обезщетение. Така както е даден текстът (на първоначалния проект - бел. моя - С. Ж.) намирам, че не дава правилно разрешение на тези въпроси […]. Като определя по този начин лицата, които могат да получат обезщетение, постановлението ограничава приложното поле на текста на закона. От друга страна, с такива дребни поправки в постановлението се създават всъщност нови правни норми.”
Неговото мнение е подкрепено и от граждански, и от наказателни съдии във Върховния съд. Съдия Н. Манчев счита за “неправилно положението с постановлението да се ограничат лицата, които могат да търсят неимуществени вреди. И тук по принцип професорите[4] са прави. В закона няма такова ограничение и трябва да оставим на съда да прецени дали ищецът е претърпял щети и ако е претърпял - да ги присъди.” Според съдия М. Ангелов:“въпросът не е разрешен правилно. У нас законите решават въпроса иначе. В закона […] не е направено ограничение, каквото прави постановлението.” Съдия Хр. Георгиев настоява „да кажем в постановлението, че се касае за субективно право, но да не ограничаваме лицата, защото ще дойдат такива случаи, при които ще има действително вреда, но ние с постановлението ще бъдем предрешили спора, ако възприемем залегналото в него становище.”
След тези и някои други изказвания в първото и във второто заседание на Пленума се стига до решение за преработване на текста на постановлението. Първоначално замисленото изчерпателно изброяване на лицата, попадащи в кръга на правоимащите, е заменено с примерно такова. Без съмнение, това е едно справедливо разрешение. За налагането на окончателния текст неотменим принос оказва проф. А. Кожухаров, но това не би било достатъчно без благоразумието на мнозинството на съдиите във ВС.
За съжаление, постановлението не изиграва отредената му историческа роля, тъй като съдиите от ВС пропускат една малка подробност. Диспозитивът на постановлението е приведен в съответствие с по-справедливото виждане, но не е направена съответната редакция на мотивите на тълкувателния акт. В тях остава изречението, аргументиращо правилността на първоначалния текст, който е отхвърлен благодарение на авторитета на проф. Кожухаров: „Правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките […], а това са низходящи, съпруг и възходящи…“ Това изречение и днес фигурира в текста на постановлението и създава сериозен проблем за всички съдии извън Върховния съд, които трябва да разгадаят смисъла на постановлението, без да разполагат едновременно и с текста на проекта пред себе си. Те биха тълкували диспозитива систематично с мотивите, където думите „само“ и „това са“ категорично указват смисъл, напълно различен от действително заложения и определено на фона на тях думата „като“ от диспозитива губи своята тежест. По този начин въпреки справедливото разрешение, че кръгът на лицата не следва да бъде ограничаван до посочените три категории лица, липсата на съответно изменение на мотивите довежда до там, че първоинстанционният съдия би останал с абсолютно погрешно впечатление за смисъла на текста. Като прибавим към това и налагащия се в правната ни система социалистически нормативизъм, нямало как мнозинството юристи в онзи момент да не помислят, че ВС е направил това, което всъщност се отказал да направи в последния момент – да ограничи кръга на лицата до точно дефинирани категории лица.
3. ППВС № 4/1961 г. няма директно отношение към проблема за обема на понятието „отглеждано, но неосиновено дете“, но изложението до момента бе едно твърде необходимо встъпление към темата. Не за друго, а защото само осем години по-късно при обсъждането на същия проблем върховните съдии допускат абсолютно идентична грешка, която обезсмисля усилията от всякакво езиково и систематично тълкуване на мотивите.
Действителният замисъл на ППВС № 5/1969 г. е пример за далновидно и справедливо разрешаване на проблема. Това, което е напълно забравено, е, че в основата на постановяването му стои един конкретен житейски казус, разиграващ се само четири години след приемането на ППВС № 4/1961 г.
В годините на Втората световна война се ражда момиче, чийто баща по-късно е убит в разгара на политическите борби през 1944-1945 г. Майката на момичето го дава като хранениче на двама съпрузи – И.В. и Н.Т. Те се грижат за детето и го възприемат като тяхна дъщеря, а момичето ги възприема като нейни родители. Ищците никога не правят опити за осиновяване на момичето, а когато тя навършва пълнолетие – продължават да я подкрепят и обичат като тяхна дъщеря. На 20-годишна възраст момичето загива при пътнотранспортно произшествие.
С Присъда № 109 по н.о.х.д № 191 от 1965 г. Варненският окръжен съд признава на И.В. и Н.Т. правото на обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на отглежданото момиче и осъжда подсъдимия водач да го заплати. С Решение № 786 по н.о.х.д 673 от 1965 г. Върховният съд отменя присъдата в частта, в която подсъдимият е осъден да заплати обезщетение на гражданските ищци, тъй като според съда хората, които са отгледали момичето, не са нейни родители и не попадат в кръга на материалноправно легитимираните лица.
През 1968 г. последното решение на ВС се качва за преглед по реда на надзора в Общото събрание на наказателната колегия на Върховния съд. С Решение № 35 от 18 юни 1968 г. по дело № 23 от 1968 г. на ОСНК на ВС[5] е отменено Решение № 786 по нохд 673 от 1965 г. на Върховният съд и е оставена в сила първоинстанционната присъда със следните мотиви:
„С Присъда № 109 по н.о.х.д № 191/1965 г. Варненският окръжен съд е осъдил подсъдимия С. Д. Б. да заплати на ищците И.Т.В. и Н.К.Т. 2 000 лв. за неимуществени вреди, настъпили за тях поради това, че подсъдимият като шофьор причинил смъртта на Д. Д.
Д. Д. не е дъщеря на ищците. Рождената й майка я е дала като хранениче на ищците, когато тя е била на четири месеца. От тогава до нейната смърт, в продължение на 20 години тя била отглеждана и възпитавана от ищците. Между тях се създали фактически отношения на родители към дете. Починалата Д. е била обкръжена с изключителни грижи и внимание от страна на ищците, на които тя отговаряла с взаимни чувства, вследствие на което тя се чувствала като рождена тяхна дъщеря, а ищците – като рождени родители.
Починалата не е била осиновена от ищците, за да се запазят нейните привилегии и име на рождения й баща […].
Тази постъпка на ищците е акт, изпълнен с високо морално съдържание не само към починалата, но и към обществото, защото са заместили напълно рождените родители, от една страна, а, от друга, защото са отгледали и възпитали един член на същото общество.
Ищците са станали най-близките хора на починалата.
При тези безспорно установени факти окръжният съд е приел, че ищците следва да бъдат обезщетени [...] Спорният въпрос се свежда до това, дали становището на окръжния съд противоречи на Постановление № 4 от 25 май 1961 г. на Пленума на ВС. [...] Окръжният съд е установил, че фактическите отношения между ищците и починалата са били равнозначни на отношения на родители към дете, отношения на най-голяма близост. ОСНК намира, че кръгът на лицата, посочени в постановлението, не е изброително даден, а примерно посочен . При това положение ВС счита, че в съгласие с принципите на справедливостта, залегнали в текста на чл. 52 ЗЗД, окръжният съд законосъобразно е включил ищците в кръга на лицата, имащи право на неимуществени вреди.”
Решението на ОСНК е подписано с особено мнение от няколко съдии[6], а материалноправният спор създава истински конфликт не само между съставите на наказателната колегия, но и между отделните колегии на Върховния съд. От решението е видно, че отглеждащите не са имали намерение за осиновяване на детето: същото вече е било навършило пълнолетие и не е можело да бъде осиновено според действащите тогава норми[7]. Единственото, което легитимира според ВС отглеждащите да получат обезщетение, е фактът, че между тях и починалата били установени фактически отношения като между родител и дете.
На следващата година казусът стига до Пленума на Върховния съд. Образувано е дело № 6 от 1969 г.[8] В центъра на дебатите е Решение № 35 от 18 юни 1968 г. по дело № 23 от 1968 г. на ОСНК на ВС. От протокола на проведеното на 23 юни 1969 г. заседание е видно, че спорът бил правилно ли е разрешението, дадено с решението на ОСНК, или не е. Нито веднъж не са били обсъждани други предпоставки или по-тесни критерии при преценката на понятието “отглеждано, но неосиновено дете”. Нито веднъж не е споменато за законовата процедура по осиновяване като критерий, нито за възрастови ограничения по отношение на отглежданото дете, още по-малко пък намерение за извършване на осиновяване. Параметрите на това понятие са били мислени и обсъждани единствено в контекста на казуса от решението на ОСНК.
Възниква въпросът, защо тогава в мотивите на ППВС № 5/1969 г. на едно място се прокрадва формулировката “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете”, която днес дава повод за стеснително тълкуване на понятието “отглеждано, но неосиновено дете” от някои съдии? Очевидно формулата от диспозитива на постановлението “отглеждано, но неосиновено дете” е по-широка от тази в мотивите. Каква е причината за това?
При изготвянето на проекта докладчикът съдия Сава Манчев допуска една грешка – проектотекстът коментира правото на отглежданото дете, но не споменава нищо за съответното право на отглеждащия го. Този пропуск очевидно е плод на някакво недоглеждане. Не подлежи на съмнение, че докладчикът е бил добре запознат, че в решението на ОСНК се касае именно до правото на отглеждащия. При изготвянето на проекта докладчикът се старае да направи смислов преход от изложението на ППВС № 4/1961 г. и казва, че така както взетото за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете може да претендира имуществени вреди вследствие смъртта на отглеждащия, така следва да може да претендира и неимуществени такива (за отглеждащия го не се споменава такова право). В ППВС № 4/1961 г. обаче не се споменава нищо за намерение за осиновяване, този акт използва също широката формулировка „отглеждано, но неосиновено дете“. Нещо повече, първоначалният проект през 1961 г., предвиждащ правото на хранениците да претендират имуществени вреди от загуба на издръжка, е редактиран с по-широката формулировка „и други близки“. Не може да бъде направен друг извод, освен че докладчикът е искал да придаде по-голяма емоционална тежест на защитаваната с постановлението теза, като обоснове, че между отглеждано и родно дете не са чак толкова големи различията, понеже отглеждащият е щял да осинови детето и то да си има право на обезщетение съобразно вече приетото постановление, но точно в месеците до приключване на процедурата по осиновяване е починал. Един такъв подход е обясним, предвид ожесточените спорове между съдиите във ВС. Но не трябва да се забравя, че това е само пример за оглеждано дете, даден от докладчика, който трябвало да внуши справедливостта на тази теза. Показателно в това отношение е, че абзацът, в който се използва “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете”, започва с думите “така например”, а в следващите абзаци се използва по-широката формула “отглеждано, но неосиновено дете”, включително и в диспозитива, който следва да има решаваща роля при тълкуването. Наблегнато е на примера, защото общото разбиране за „отглеждано, но неосиновено дете“ било безпротиворечиво – онази фактическа ситуация от Решение № 35 на ОСНК, при която правото на отглеждания не се погасява с навършването на пълнолетие и при което е ирелевантно субективното отношение на отглеждащия – дали има намерение да го осинови, или просто го отглежда, считайки го за свое дете. Проектотекстът до такава степен се фокусира върху примера, че дори пропуска самият отглеждащ.
Това недоглеждане е забелязано при обсъждането на проекта, като в съдебното заседание на 23 юни 1969 г. представителят Министерство на правосъдието отбелязва, че именно хипотезата от Решение № 35 на ОСНК липсва в текста. Същият пропуск е посочен и в становището на Софийската адвокатска колегия. Допълнението на проекта е направено механично, като върху печатния текст на проекта докладчикът ръкописно вмъква след “отглеждано, но неосиновено дете”, думите “съответно отглеждащият го”, без да се изменят мотивите на акта. Така, дори и днес, при обикновен прочит на мотивите се вижда, че в тях се говори само за правото на детето, но не и на отглеждащия го, което пък се дължи на несполучливия опит на докладчика да придаде по-голяма емоционална тежест на поддържаното становище. Разбира се, едва ли съдия Манчев е очаквал, че този похват би създал подобни противоречия в прилагането десетилетия по-късно. Така или иначе, всякакво преекспониране на формулата “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете” очевидно е крайно неоправдано и е отличен пример за това, че там където езикът на „правотвореца“ не е прецизен, езиковото тълкуване е напълно неприложимо. Извличането на отделна предпоставка от всяка използвана дума би изопачило смисъла на тълкувателния акт до такава степен, че би изключило от приложното му поле дори прецедента от 1968 г., вдъхнал живот на ППВС № 5/1969 г. Още повече, след като беше установено, че върховните съдии никак не били прецизни във формулирането на текста на постановленията и особено на мотивите към тях.
Днес правната литература не демонстрира съществен интерес към понятието „отглеждано, но неосиновено дете“ и се е дистанцирала от практическия въпрос, необходимо ли е намерение за осиновяване и липса на пречките по СК, включително и тази за възраст. Като цяло може да се каже, че авторите лесно се подвеждат по творческия подход на изказа и са склонни да извеждат от две до четири предпоставки, които следва да бъдат налице, за да попадне случая в хипотезата на постановлението[9]. Не можем да ги съдим прекалено строго – дистанцията на времето е направила допуснатите от ВС грешки при изразяването на идеята на постановленията почти неоткриваеми.
За щастие, има решения на ВКС, които дават правилния отговор и насочват съдилищата да изследват какви фактически отношения са създадени и дали те съответстват на правно регламентираните, без да се интересуват от пречките за осиновяване, включително и от навършването на пълнолетие[10]. Този подход е правилен. Между навършилото пълнолетие дете и неговия биологичен родител съществува същата духовна връзка както между навършилия пълнолетие отглеждан и отгледалия го, още повече че последните в значителен брой случаи са биологични дете и баща, но поради стечение на обстоятелствата тази връзка не може да бъде установена по съответния ред.
4. Последвалото Постановление № 2 от 30 ноември 1984 г. по дело № 2 от 1984 г. на Пленума на ВС по същество няма отношение към въпроса за отглежданото, но неосиновено дете. Като недостатък може да се изтъкне, че в него също се говори за “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете” – директно преписано от мотивите на предходното постановление, без да се отчита несполуката в стилистичния похват на съдия Манчев[11]. Друго важно нещо, което следва да се има предвид при тълкуването на постановлението, е правото на бабата и дядото на обезщетение. Съгласно ППВС № 2/1984 г. те са изключени от кръга на правоимащите. Текстът обаче се отнася до нормалната ситуация, в която детето има майка и баща, които попадат в кръга на правоимащите. Ако детето няма живи родители или последните са се дезинтересирали от съдбата му, а бабата и дядото са го отгледали изцяло, очевидно справедливостта изисква на майката и бащата да бъде отречено правото на обезщетение[12] за сметка на отглеждащите детето баба и дядо[13]. Тази ситуация не е съобразена в текста на постановлението. Не е съобразено също така, че вторият баща/майка също може да бъде отглеждащ по смисъла на ППВС № 5/1969 г., ако рожденият родител се е дезинтересирал напълно от детето, а неговото място фактически е заето от втория съпруг на рождения родител[14]. По тези въпроси ППВС № 2/1984 г. внася повече смут и объркване и е причината за отрицателната оценка и по отношение на предходните два тълкувателни акта. В действителност именно с ППВС № 2/1984 г. се прави опит за ограничение на кръга на правоимащите лица, а не с ППВС № 4/1961 г. Но може да бъде отправен упрек към постановленията от 1961 г. и 1969 г., тъй като същите очевидно не са решили въпроса с нужната категоричност, което оставило възможността за последващото им стеснително тълкуване след приемането на ППВС № 2/1984 г.[15]
5. От всичко изложено следва, че понятието “отглеждано, но неосиновено дете” по смисъла на ППВС № 5/1969 г. не трябва да бъде сляпо ограничавано само до случаите на взето за осиновяване по реда на СК непълнолетно дете. Тук ще попаднат всички случаи, в които между отглеждащ и отглеждан са установени такива фактически отношения, които напълно се покриват с отношенията между родител и дете. Няма изискване отглеждащият да е възнамерявал да осинови по съответната процедура отглеждания. Няма изискване и двамата да отговарят на изискванията за осиновяване по Семейния кодекс. На още по-голямо основание не може да се приеме, че правото на отглежданото дете се преклудира с навършването на пълнолетие. Създадените фактически отношения на родител към дете не могат да бъдат отречени по презумпция само поради факта на навършване на определена възраст. Както правото на родното дете да търси обезщетение за смъртта на негов родител не се преклудира с навършването на пълнолетие, така и правото на отглежданото дете не може да бъде отречено само на формалното основание, че е навършило пълнолетие. Отношенията между отглеждан и оглеждащ не се прекратяват с навършването на определена възраст, още повече че в голям брой от случаите се касае именно за отглеждане на биологично дете, при което произходът от бащата не е формално установен поради една или друга причина. Отношенията между родител и дете, биологични или фактически, се характеризират с особена специфика и интензивност и траят цял живот, независимо на каква възраст е детето, дали живее при родителя си и дали е създало собствено семейство.
Това разбиране се споделя и в част от съдебната практика, която намирам за правилна. С Решение № 1881 от 14.10.2014 г. по в.гр.д. № 1110 от 2014 г. на Софийски апелативен съд и потвърденото с него Решение № 399 от 17.01.2014 г. по гр.д № 3090 на Софийски градски съд (решенията са влезли в сила на 1.12.2014 г.) е прието, че макар отглежданата да е била навършила пълнолетие и дори е живеела от години на съпружески начала с друг мъж, в друго домакинство и макар вече самата тя да е имала дете, не е прекъснала връзката с отглеждащия и те са се възприемали като баща и дъщеря. В Решение № 9 от 13.01.2011 г. по гр.д. № 305 от 2010 г. Пазарджишкият окръжен съд[16] е приел, че субективното отношение към детето – дали отглеждащият се счита за биологичен баща, чието бащинство не е установено по законния ред, или е възнамерявал да осинови детето, но не го е сторил, не е от съществено значение. Важно е, че трайно го е отглеждал и помежду им са се създали връзка и чувства, каквито са тези между родител и дете. Изключително добре аргументирано е и вече споменатото Решение № 183 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 719/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. Не може да бъде подмината и практиката по наказателни дела. Образцов акт в това отношение е Определение № 384 от 3 август 2015 г. по вчнд № 342/2015 г. на Пловдивския апелативен съд[17], на прецизността на чийто аргументи могат да завидят дори цивилистите:
„От фактите по делото се установява, а и не се спори от страните, че между И.И. и починалия Я. Н. е съществувало съжителство, като И. е отглеждал Н. от 3- годишна възраст, когато е сключил брак с майка му. Грижите, които е полагал, са били същите като тези, полагани и за собствените му деца и така между двамата са били създадени отношения като между баща и син. През целия си съзнателен живот Н. е наричал И. „татко“ и отношението му към него е било като към биологичен родител […].
Тук е мястото да се отбележи, че от раждането на Я. Н. между него и биологичния му баща Н. Н. не е съществувала никаква връзка. Бащата никога през живота си не се е интересувал от сина си, както и не е полагал каквито и да било грижи за него. Дължимата за отглеждането му издръжка е била плащана от майка му Я.Н.П. Така на практика Н. е бил изоставил изцяло сина си, като до такава степен се е дезинтересирал от развитието и живота му, че не присъствал дори на погребението му, което било изцяло организирано и осъществено от отгледалия го И.И. […].
Формалната липса на осиновяване на Н. от И. и обстоятелството, че Н. към момента на смъртта си е бил навършил пълнолетие, са ирелевантни за правилното решаване на казуса, защото сами по себе си не могат по никакъв начин да променят характера или да разкъсат връзката и отношенията между двамата.“
Любопитно е, че пред почти същия казус бил изправен неотдавна и румънският съд. Съгласно чл. 1391, ал. 2 от Гражданския кодекс на Румъния съдът може да присъди обезщетение на възходящите, низходящите, братята, сестрите и на съпруга за претърпените страдания вследствие смъртта на техния близък, както и на всяко друго лице, което, от своя страна, може да се докаже съществуването на такива вреди. Тази нормативна уредба позволява на съдилищата да презюмират, че родствениците от първа степен, братята и сестрите и съпругът търпят неимуществени вреди, доколкото не е установено противното. За всички останали лица има процесуална тежест да докажат, че въпреки липсата на такава близка родствена връзка също страдат от загубата на техния близък и търпят неимуществени вреди. Така например отглежданото от съпруга на майката доведено дете има право да претендира обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие загубата на своя пастрок, ако последният го е приел като свое и се е грижил за него както ако бе негово родно дете. Същото право има и отглеждащият и това право не се погасява нито с навършването на пълнолетието на детето, нито след започването на самостоятелен семеен живот от страна на отглежданото дете. В разрешения от съда казус с Наказателна присъда № 1608 от 02.07.2015 г. по дело № 30073/325/2014 (влязла в сила) Първоинстанционният съд в Тимишоара е присъдил обезщетение на пастрока на починалия, когото отглеждал от 12 годишен и който към момента на причиняването на смъртта му е имал вече собствени жена и деца и е живеел в собствен дом. Най-интересното е, че както починалият, така и ищецът по делото са български граждани, което е уместно да се отбележи изрично предвид колебанията на българските съдилища при присъждането на обезщетение в тази хипотеза[18].
Настоящото изложение е съсредоточено изключително върху проблема за точния смисъл на използваните понятия от Върховния съд при дефинирането на кръга на правоимащите лица. Отделен е въпросът имал ли е правото въобще ВС да определи тези рестриктивни рамки предвид ясния текст на чл. 52 ЗЗД, който не предвижда подобни ограничения. Разрешението на общите задължителни актове на ВС по въпроса за кръга на правоимащите лица е било обект на последователна критика от правната доктрина през последния половин век[19]. Ясно изразеното в исторически план изместване на института на обезщетението за неимуществени вреди от сферата на наказателното право към тази на гражданското, като последен етап на трансформацията на деликта като цяло от пеналистичен в цивилистичен проблем, е съпроводено с драстични изменения на нормативната уредба. Налагането на нормативизма в най-тежката му форма в този период може да бъде посочено като сигурната причина, която подтикнала съдебната практика да търси конкретика и изчерпателност в текстовете на Закона за задълженията и договорите, който на пук на особеното време, в което бил приет, отразявал и продължава да отразява отношенията между субектите през призмата на понятия като справедливост, дължимост, морал и нравствен дълг в духа на една вековна традиция. Унифицирането на понятието за справедливост като списък от родствени връзки, обосновано с кривото разбиране за правна сигурност и еднообразност на съдебната практика, основателно поражда критика у правната доктрина. С ППВС № 2/1984 г. Върховният съд на практика е реабилитирал една отменена и почти забравена нормативна уредба, която на всичкото отгоре била действащо право по-малко от двадесетина години, съгласно която кръгът на лицата, имащи право на обезщетение при смърт бил дефиниран до съпруг, възходящи и низходящи (чл. 262, ал. 2 НЗ от 1986 г., отм.), което е довело на практика до отмяната на чл. 52 ЗЗД и свеждането му до норма, третираща само размера на обезщетението[20]. Подобна интервенция не може да бъде оправдана. Кръгът на лицата, търпящи неимуществени вреди вследствие смъртта на едно конкретно лице, може да бъде предположен на база на родствената близост, но не може да бъде окончателно дефиниран, както наследственото право дефинира редовете наследници без оглед на това кой е обичал и кой е мразел наследодателя си. Съображенията за уеднаквяване на съдебната практика също не могат да променят този извод, защото разнообразието в решенията би било плод на различията на отношенията, които биха могли да бъдат установени между едни и същи видове родственици по различни дела, а не на различията в тълкуванието на закона. Опасенията, че по този начин не би могло да се сложи край на евентуалния кръг на лицата, претендиращи право на обезщетение, също не ми се струват основателни. Количественият критерий често е подвеждащ. Починалият може да е имал двама родители, съпруга и десет деца, а би могъл да има и само едни брат, за когото е полагал грижи цял живот. По силата на каква правна логика тогава 13 правоимащи в първия случай не са прекалено много, но единственият близък във втория случай, понеже е брат, драстично разширява кръга на легитимираните лица? Вярно е, че въпросът опира до казуистика, но именно по тази причина би следвало преценката да бъде винаги конкретна. Разрешенията на постановленията на ВС би било по-правилно да се използват като една отправна точка за определянето на кръга на материално легитимираните лица във всеки отделен случай[21]. Би могло да се възприеме и едно от предложенията до ВС, отправено от окръжните съдилища през 1961 г. – братята и други близки да имат право на обезщетение, ако починалият не е имал деца или съпруга или да се въведат други критерии, но те да бъдат само обрани насоки, а не императивно прогласени рамки, за да бъде възможно прилагането на чл. 52 ЗЗД в неговия истински смисъл.
Така или иначе, за момента постановленията на ВС по въпроса за кръга на правоимащите лица се прилагат последователно от съдилищата. Фактът, че те налагат едно неоправдано рестриктивно тълкуване на чл. 52 ЗЗД, граничещо със законодателна интервенция, обаче заслужава нарочно да бъде отбелязан предвид главния проблем на настоящото изследване – за съдържанието на понятието “отглеждано, но неосиновено дете”. Когато Върховният съд е въвел едно изключително тясно тълкуване на законовия текст, стоящо на границата на правната логика и житейската справедливост, допълнителното стесняване на понятието до още по-тесен кръг случаи вече явно прекрачва тази граница. В това намирам допълнителен аргумент срещу изключването на редица лица от кръга на материалноправно легитимираните чрез последващо стеснително тълкуване на самите актове на Върховния съд.
Всички тези съображения изпъкват с още по-голяма сила на фона на развитието на съдебната практика по други два ключови въпроса на неимуществените вреди – с Решение № от 18.10.2011 г. по в.гр.д. № 1489 от 2011 г. на Варненския окръжен съд (влязло в законна сила) е признато правото на обезщетение на ищеца за претърпените неимуществени вреди вследствие умъртвяването на домашния му любимец от кучето на ответника, а с Тълкувателно решение № 4 от 29 януари 2013 г. на ОСГТК на ВКС бе допуснато обезщетяване на неимуществени вреди от договорна отговорност.
[1] В този смисъл Решение № 1881 от 14.10.2014 г. по в.гр.д. № 1110 от 2014 г. на Софийски апелативен съд; Решение № 2382 oт 03.12.2015 г. по в.гр.д. № 3201 от 2015 г. на САС; Решение № 9 от 13.01.2011 г. по гр.д. № 305 от 2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд; Решение № 399 от 17.01.2014 г. по гр.д № 3090 на Софийски градски съд; Решение № 2655 от 22.04.2015 г. по гр.д. № 472 от 2014 г. на СГС; Определение № 384 от 3 август 2015 г. по вчнд № 342/2015 г. на Пловдивския апелативен съд (всички актове са влезли в сила).
[2] Така Решение № 854 от 30.05.2011 г. на САС по в. гр. д. № 753/2011 г. и Решение № 102 от 15.02.2008 г. по в.гр.д. № 153/2007 г. на Бургаския апелативен съд (и двете решения са влезли в сила).
[3] Преписката по делото (дело № 5/1961 г. на Пленума на ВС, докладчик съдия Ек. Биолчева), съдържаща всички цитирани по-нататък материали, се съхранява в Библиотеката на ВКС.
[4] Другият професор, присъстващ на заседанието е проф. Радуилски, който взема отношение към вече отменените точки от ППВС 4/1961 г.
[5] Решението се съхранява в Централния държавен архив, фонд № 351, инв. опис 11, а.е.№ 1167, л. 92-94.
[6] Мотивът на съдиите е, че според тях с ППВС № 4/1961 г. се определя изчерпателно кръгът на правоимащите лица. Това виждане, доста странно на фона на разликите между първоначалния проект на постановлението и окончателния вариант, едва ли се дължи на юридическо късогледство или краен формализъм. Очевидно тези съдии са защитавали обратното на надделялото становище при приемането на ППВС № 4/1961 г. и, възползвайки се от объркването в мотивите на акта, са настоявали за преразглеждане на постановлението. Нещо повече, тези съдии продължават да поддържат това свое разбиране и в следващи съдебни актове: Решение № 409 от 1 април 1969 г., III н.о. на ВС (липсват данни за номера на делото); Решение № 251 от 8.03.1969 г. по нохд 140 от 1969 г. Тези решения обаче са главно по въпроса за правото на братята и сестрите да претендират обезщетение. Така или иначе натрупването на противоречива практика вкарва въпроса за втори път на обсъждане в Пленума на ВС само след 8 години.
[7] До приемането на ЗЛС през 1949 г. българското право допуска осиновяването на пълнолетни лица. Това е променено с влизането в сила на ЗЛС, в който е запазено едно изключение – допуска се осиновяването на пълнолетно лице само ако то е отглеждано от осиновителя преди навършването на пълнолетие. С изменението на ЗЛС от 06.11.1953 г. изключението е заличено. Настъпването на процесното ПТП отнасяме около 1965 г., т.е. пълнолетни лица не е могло да бъдат осиновявани, но въпреки това съдът е преценил, че обезщетение се дължи дори когато оглежданият е навършил пълнолетие.
[8] Преписката по делото (дело № 6 от 1969 г. на Пленума на ВС, докладчик съдия Сава Манчев), както и всички цитирани по-долу материали, се съхраняват в Библиотеката на ВКС.
[9] Склонност към по-стеснително тълкуване на понятието „отглеждано, но неосиновено дете“ се открива у Смолички, П. Гражданският иск в наказателния процес. С.: Сиела, 2012, с. 71 и особено у Таджер, В. Право на обезщетение на неимуществени вреди – Правна мисъл, 1986, № 2, с. 91, който в прав текст заявява, че имало две предпоставки – детето да е взето за отглеждане и за осиновяване, поради което следвало да се отчитат пречките за осиновяване по СК.
[10] Решение № 183 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 719/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК (отглежданото дете към датата на смъртта му е пълнолетно – родено е преди 1982 г. и починало през 2008 г., видно от мотивите на обжалваното Решение № 152 от 12.01.2010 г. по в.гр.д. № 358/2009 на ОС Разград).
[11] За съжаление, подготвителните материали и протоколите от проведените заседания във връзка с приемането на ППВС № 2/1984 г. не са запазени, поради което не можем да приведем допълнителни исторически аргументи в тази насока, но от диспозитива на тълкувателния акт е видно, че с последния не се въвежда никаква реформа на вече установеното с ППВС № 5/1969 г.
[12] Решение № 131 от 30.03.1995 г. по н.д. № 47 от 1995 г., III н.о. на ВС.
[13] Така Решение № 17а по адм. гр.д. № 2 от 1983 г., III г.о. на Върховния съд (Съдебна практика на ВС на НРБ, ГК, 1983, № 170, с. 153), Решение № 2749 от 22.04.2014 г. на СГС по гр. д. № 11581/2012 г., влязло в законна сила на 23.5.2014 г.
[14] С Решение № 183 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 719/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС изрично се посочва: „Въззивният съд в нарушение на материалния закон и в противоречие на тълкувателните разяснения, дадени в ППВС № 2/1984 г., е приел, че вторият съпруг на родителя е винаги изключен от кръга на лицата, които могат да търсят обезщетение за причинените болки и страдания от смъртта на завареното дете. Съдът е трябвало да изследва предпоставките, при които мащехата е материалноправно легитимирана да получи обезщетение за смъртта на детето и с оглед на установените фактически отношения, да разреши спора. Като не го е сторил, съдът е допуснал нарушение на съдопроизвдствените правила... Тежестта на доказване е за ищцата (сега касатор) К. И., а това значи, че трябва да установи по безспорен начин, че не само се е грижила, възпитавала и отгледала А., но е имала чувства към него като към свое дете и, че той самият е възриемал по този начин връзката си с втората съпруга на баща си.”
[15] Целта на постановлението е повече от очевидна – изричното изключване на братята и сестрите от кръга на правоимащите. Както вече бе споменато (вж. Бел. № 6), спорът за правната легитимация на братята и сестрите се оказва ябълката на раздора още след приемането на ППВС № 4/1961 г. При обсъждането на ППВС № 5/1969 г. в своите становища окръжните съдилища призовават за даване на ясен отговор на въпроса, като дори се предлага и компромисен вариант – братята и сестрите да имат право на обезщетение само ако починалия няма други живи близки от кръга на правоимащите (предложение, което и днес следва да бъде подкрепено като един разумен баланс). Разбира се, ППВС № 2/1984г. изключва братята и сестрите, тъй като презюмира една относително по-слаба духовна връзка между тях в сравнение с тази между родител и дете и в никакъв случай не е имал предвид случаите, при които се касае за близнаци. Така през 2009 г. и 2011 г. Софийски окръжен съд и Софийски апелативен съд в две емблематични решения след като изследват характера на връзката между живия и починалия брат-близнак, аргументират подробно защо това не са просто братя по смисъла на постановлението, което въобще не е обсъждало тази рядка хипотеза. Въпреки това ВКС приема, че „дори да се приеме за основателен защитният довод на ищеца, че е житейски справедливо той да получи обезщетение... въведените от Пленума на ВС ограничителни критерии при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост не позволяват да се присъди обезщетение, въпреки безспорно доказания факт на настъпване на вредите. Изложените съображения налагат извод, че предявеният от К. К. иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне“ (Решение № 181 от 30.11.2012г. по т. д. № 958/2011, II т.о. на ВКС). Аргументите на върховните съдии са повече от разочароващи – в прав текст се казва, че справедливостта следва да отстъпи пред формализма, при това в ситуация, при която българското право многократно е признало и защитава по-силната връзка между братя/сестри близнаци и при положение че науката отдавна е установила, че биологичната и психологичната връзка между близнаците е по-силна по интензивност от връзката родител – дете и се характеризира с висока конкордантност при развитие на редица соматични и психични заболявания. Изпусната е златна възможност да бъде направен правилен прочит на трите постановления на ВС, като се обърне внимание на съдилищата да следят за фактическите отношения, а не за формални връзки.
[16] Решението е влязло в законна сила на 16.10.2012 г.
[17] Влязло в законна сила на 3 август 2015 г.
[18] Като положителни примери все пак могат да бъдат дадени Решение № 2655 от 22.04.2015г. по гр.д. № 472 от 2014 г. на СГС и Решение №2382 oт 03.12.2015 г. по в.гр.д. № 3201 от 2015 г. на САС (решенията са влезли в сила).
[19] В хронологичен ред, без да претендирам за изчерпателност: Таджер, В. Право на обезщетение за неимуществени вреди. – Правна мисъл, 1986, № 2, с. 88; Петров, В. Обезщетение за неимуществени вреди при договорна отговорност. С., 1992, с. 83-86; Траницов, Х. Деликт. Пловдив, 2002, с. 48-49; Смолички, П. Гражданският иск в наказателния процес. С., 2012, с. 75-76; Конов, Т. Още веднъж за съотношението между договорна и деликтна отговорност и обезщетяването на неимуществени вреди. – Търговска право, 2012, № 3, с. 16-18 - под линия.
[20] По-подробно у Конов, Т. Цит. съч., с. 17 - под линия.
[21] Пак там, с. 18 - под линия.