20 години от създаването на Съюза на съдиите в България
Слово на върховния съдия Капка Костова, един от основателите на Съюза на съдиите в България през 1997 г.
Изтегли словото в word
Изтегли словото в pdf
Всеки юбилей предпоставя поглед към началото.
Преди създаването на нашия Съюз проучихме традицията при сдружаването на българските съдии. Опити за такова сдружаване са правени още в началото на миналия век, но официално Съюз на българските съдии (СБС) е учреден на 15. 09. 1919 година като организация на съдиите, призвана да отстоява техните професионални и материални интереси и да представя пред управляващите и обществото позициите на съсловието по най-важните проблеми на правораздаването. Съюзът се създава в условията на дълбоката икономическа и социална криза след края на Първата световна война, заради състоянието на правораздаването и необходимостта от реформи, тежкото материално положение на съдиите и бездействието и неефективната политика на управляващите. Съдийската общност е единодушна в оценката си, че правосъдното дело се намира „в застой и се нуждае от реформиране и усъвършенстване”, като общността е загрижена и готова да работи отговорно и последователно в тази посока. Възникването на СБС е прието от съсловието като „смела и решителна крачка, наложена от новото време и продукт на условията за живот” след края на войната. Основната цел на създаването на Съюза е „да сплоти българските съдии за … усъвършенстване на правосъдното дело”. Така е оповестено и коментирано създаването на организацията в първия брой на в. „Известия на СБС” от 05. 11. 1919 година (от 1922 година назован „Съдийски вестник”). Печатното издание излиза през цялото време на съществуването на Съюза до 1945 година и „прави обществено достояние положението, в което се намира съдийството и правораздавателното дело, като посочва всички ония мероприятия и реформи, които трябва да се извършат за неговото усъвършенстване”. Вестникът „…представя позициите на Съюза, защитава интересите на съдиите и независимостта на съдебната власт, става трибуна на всички съдии и място за дискусии и обсъждане на законопроекти и действащи закони…” (пак там).
В трудната за страната и за съдийството обстановка след края на световната война и две национални катастрофи, са предприети действия, които нарушават принципа на разделение на властите и засягат независимостта на съдебната власт. Арестувани са съдии, които по време на войната са били следователи, други са уволнени без констатирани нарушения в тяхната дейност, без извършени проверки (напр. при Софийския, Русенския и Пловдивския окръжен съд). Високопоставени държавни и партийни лидери обвиняват публично съдийството в непочтеност и корупция. Реакцията на УС на СБС е остра, бърза и аргументирана. Действията на правителството са окачествени като нескрит стремеж на управляващите да обезличат независимата съдебна власт, да ограничат нейната самостоятелност и да я поставят под свой контрол. Но най-важното е, казват съдиите, че тези действия убиват вярата и доверието на гражданите в правосъдието. Особено остра е реакцията срещу министър-председателя (Стамболийски) и министъра на земеделието (Даскалов), обвинили публично съдийството в корупция. Съюзът призовава да бъдат назовани виновните лица и да бъдат отстранени по надлежния законов ред, но не и да се уронва по този начин престижът на съдебната власт вътре в страната и пред външния свят. Макар да е в интерес на всички – на управляващите, на съдийската общност и на обществото, този призив не е чут.
Като цяло, в първите години след създаване на СБС, дейността му е белязана от активност срещу посегателствата по отношение на съдийската независимост от страна на изпълнителната власт и работа върху предложения за необходимите промени, които трябва да се внесат в тогава действащия устройствен закон (ЗУС). Те касаят несменяемостта, дисциплинарната отговорност, дейността на инспектората, едноличното атестиране от председателите, материалното положение на съдиите и служителите. Предложенията на съдиите не намират място в измененията на ЗУС.
Почти сто години по-късно картината е тревожно сходна.
В началото на 1997 година, при тежка икономическа и политическа криза, се създаде ССБ като открита, отворена и общодостъпна професионална организация на съдиите. Макар формално да не е правоприемник на СБС, ССБ продължава традицията за консолидиране на съдиите чрез активност за положителна промяна и утвърждаване на независимостта на професията. От началото на 90-те години системата се управлява от Висш съдебен съвет (ВСС), създаден за първи път с Конституцията на РБ и Закона за ВСС, по-късно - със ЗСВ. През първите около 15 години от създаването си, Съветът действаше като работещ на сесии орган, все още запазил връзката си с общността и с реалностите в нея и непроявил негативите на тази форма на управление. От особено значение е, че по Конституция и по Закон, именно ВСС е органът, който трябва да гарантира независимостта на съдебната власт.
Тук се налага уточнението, че под „съдебна система” в изложението се визира само съдът – това е терен, на който сме сигурни и категорични, защото сме информирани.
Първоначално, приоритет в дейността на ССБ стана професионалното обучението на съдиите, тъй като до момента такава дейност не беше извършвана и липсата й се чувстваше осезателно, особено сред младите съдии. Преценихме това за особено важно, защото имаше нужда от нова правна култура, стъпила на традициите и ориентирана към европейското бъдеще на България и защото само компетентни и професионално уверени съдии могат да бъдат независими, да способстват за подобряване на правната среда в държавата и да са полезни за обществото. Направихме сериозно и задълбочено проучване на системите за съдийско обучение в различните страни и правни системи. Вдъхновихме се вкл. от информацията и опита на съдийското училище в Холандия, от разговорите и обсъжданията със съдия Роза Янсен и от предоставените ни материали за дейността на училището. В резултат, през 1999 година беше създадена фондацията Център за обучение на магистрати (ЦОМ), изцяло с активността на съдийското съсловие и с решаващата помощ на Американската правна асоциация (до 2004 г.), на Американската агенция за международно развитие и впоследствие – Проекта за развитие на съдебната система (до 2005 г.), на Холандското посолство, Холандския хелзинкски комитет, “Ассер” Институт – Холандия, по-късно - Европейския съюз и др. Центърът за обучение много бързо набра популярност и получи одобрението на съдийската общност. Необходимостта от участие на държавата в процеса на професионалното обучение на съдиите предизвика трансформирането му в Национален институт на правосъдието (НИП), който трябваше да има административна, финансова и оперативна самостоятелност и независимост в съответствие с изискванията на Европейската харта за статута на съдиите. В решението за създаването му бе записано, че НИП ще осъществява и доразвива учебните програми на ЦОМ, като запази и разшири преподавателския му състав. Със съжаление можем да отбележим, че понастоящем училището доста се отдалечава от тези основни принципи при създаването му и отразява състоянието на противопоставяне и безпринципна борба за надмощие, наложени от ВСС.
През годините се създаде трайна тенденция на засягане на авторитета на правосъдието и ограничаване независимостта на съда. Обсъждането и решаването на въпроса за съществуването на „съдебна система” или на механичен сбор от институции и дали те могат да бъдат добре управлявани заедно и по общи правила, не трябва да бъде отлагано повече. За това трябва да се говори и дебатира експертно, за да се вземе професионално решение. Поначало се приема, че отделното управление на съдии и прокурори е гаранция за независимостта на съда, за автономността на прокуратурата и за тяхното ефективно администриране. Този дебат неправилно бе свеждан през годините до решаване на дилемата за мястото на прокуратурата в или извън съдебната власт, а това отклони дискусията от нейната съдържателна част. ССБ нееднократно поставяше въпроса за необходимостта от обсъждане на промяна на модела като несъответен на съвременните стандарти и очевидно неработещ, сам произвеждащ проблеми вместо решения за тях. Направихме конкретни и аргументирани предложения, но дори разговорът за това винаги е бил отхвърлян като тема „табу”.
Проследяването на управлението и процесите в съдебната власт позволява да се откроят системните недостатъци при функционирането й. Политизираният състав на ВСС в парламентарната му квота, нееднократното предсрочно прекратяване на мандатите му, спорните кадрови назначения, произволните оценки на представители на другите две власти за съда, „решаването” на висящи дела през медиите, създаваните предварителни нагласи за постигане на определен резултат по конкретен казус и посочването на съда като виновник, ако този резултат не бъде постигнат, доведоха не само до формиране в обществото на ненавист към съда, но и до дефицит на култура на независимост сред самата съдийска общност.
Приетите в тази насока последни конституционни и законови промени през 2016 година са палиатив, който на практика не доведе до нещо същностно различно и не само не ликвидира безпринципното вътрешно противопоставяне и взаимни обвинения и нападки, но дори ги ожесточи. Създаденото в последните години впечатление, че ВСС се занимава по-скоро със себе си, отколкото с проблемите на системата и на работещите в нея, се задълбочи и затвърди.
В продължение на последните десет години, в ежегодните доклади в рамките на Механизма за сътрудничество и проверка, се посочваха системни проблеми в областта на правосъдието, като винаги се коментираше начинът, по който те засягат независимостта на съда. Дипломатичният език на докладите се възприе като възможност от страна на управляващите за четене между редовете само на констатациите за наличие на „положени усилия” и за игнориране на тези за застрашеност на независимостта на съда и на върховенството на закона.
В дейността на европейските институции са установени ясни, безкомпромисни и отколешни стандарти за независим съд – как се назначават съдиите, как се оценяват, как се реализира кариерното им развитие и отговорността им, какви са гаранциите срещу натиск отвън. Наред с тях от особена важност е въпросът за видимостта – дали съдът изглежда независим на обществото. Свободата от незаконно външно влияние е общопризнат принцип и е предмет на регламентация в редица международни и европейски документи. Така напр., във връзка с практическото му прилагане, в Становище № 1 на КСЕС е казано, че реализирането му изисква „грижи, контрол и политическо възпиране”. Поставянето на съдиите в зависимост от общественото мнение е форма на открит натиск, която е особено тревожна.
ССБ многократно е реагирал срещу отделните прояви на такъв натиск. След отправени писма, становища, обръщения до компетентните институции в страната (ВСС, Парламента, министър-председателя, министъра на правосъдието и пр.), останали без отговор, през 2011 година Съюзът потърси помощ и подкрепа за независимостта на българските съдии от Европейската асоциация на съдиите, която изпрати наблюдатели и след това изготви доклад, в който се казва:
„… нереалистичните очаквания за тежки присъди и предположенията, дори обвиненията за корупция и липса на компетентност от страна на съдиите, излагат на риск независимостта на съдебната система и сериозно нарушават върховенството на закона. … ССБ работи активно в защита на независимостта на съдебната система и сигнализира за недостатъци в съдебния процес, поставяйки ги на дневен ред пред правителството. … Въпреки това, правителството често пренебрегва вижданията на Съюза…”.
Независимо от това, усилията на съдиите за отстояване на независимостта на професията и за подобряване на правната среда в държавата, продължиха през годините. Без значение, че на правни възражения и аргументи на представители на съдийството в рамките на разискванията по последните промени на ЗСВ, институционално се стигна до изречен в НС псевдодовод, че „… някой не трябва да ходи бос…”. Дали това е достигнато ниво на некомпетентност или просто е безпардонност, не е важно. Важно беше с последните изменения в Конституцията и в ЗСВ да се постигне действителна и работеща промяна в модела на управление на системата, който да я направи прозрачна, предсказуема и независима. Спорът дали за постигане на този резултат е достатъчна конституционна промяна от Обикновено НС или е необходимо свикването на Велико НС, отдавна вече не е чисто правен. Категоричният и упорит отказ на политическата класа да прозре и да започне да решава системните проблеми на съдебната власт, се оказва непреодолим, поне засега. Многократно в становища, дискусии, публични обсъждания, писма, обръщения и пр., аргументирахме защо подобно неглижиране на проблемите руши държавността, поставяйки в риск върховенството на закона и подхранвайки нестихващо обществено усещане за липса на справедливост, но не бяхме чути. Затова и съдии от всички нива на системата и от различни региони, без оглед на това дали са членове на ССБ или не, се включиха експертно в обсъждането на конституционните и законовите промени. Призовахме Парламента да ги приеме като минимум за започване на действителна съдебната реформа. Отстъплението от тези предложения застраши независимостта на съда и капсулира управлението на прокуратурата, като отново отложи нейното реформиране. Дадохме обществена гласност на същността на промените като половинчати и това срещна подкрепа сред съдиите в цялата страна.
От създаването си ССБ е бил обърнат към съдията и неговата обществена мисия на пазител на законността. Изисквали сме неведнъж институционална защита на конкретни съдии, когато са били подложени на натиск във връзка с тяхната работа, все едно дали обществен, медиен, персонален. Бяхме едно от първите съсловия, което създаде собствени етични правила за поведение. Първоначалният замисъл беше тези правила да бъдат вътрешногилдиен регулатор, който да генерира атмосфера на нравствена нетърпимост към нарушаването им. За съжаление, законодателното решение те да се включат в административен дисциплинарен инструментариум, дистанцира общността от нейната отговорност за отстояване на професионалния интегритет и я предостави на ВСС.
Уважаеми гости,
всички ние знаем, че отстояването на независимостта на съда е процес, при това труден, бавен, протичащ с променлив успех и трудно видим резултат. Той е такъв и в страни със „стара” демокрация. Изкушаваме се да си мислим, че изминалите 20 години от създаването на нашата организация са вече период на зрялост. Направеното досега и съпричастността на съдийските и граждански организации тук и навън, на европейските и международни институции и структури, ни дава увереност да следваме избрания път за отстояване независимостта на съдиите и върховенството на закона. Създадохме Съюза и ще продължим неговата дейност в името на тази достойна кауза.
Скъпи колеги,
имаме още много работа за вършене.
17 март 2017 година