Статията на проф. Венелин Ганев „Нашето обичайно право и неговото отбелязване“ e писана през 1921 г. и дава оценка на повече от 40-годишния опит на българската държава за европейзация и модернизация чрез рецепция на чуждестранно законодателство и административен опит. Оценката на автора е красноречива: „Нашето законодателство, взето в своята цялост, е чуждо на българския народ, на неговите правни схващания, правни чувства и правни разбирания. Даже ония наши закони, които, като гражданският или наказателният, засягат по-отблизо семейните, битови, стопански и етически отношения на народа ни, го оставят апатичен. Той търпи и понася тяхното приложение, защото държавата и властта му ги налагат. Но рядко, може би, даже никога той не прибягва до тях като към нещо свое, изникнало от недрата на неговия материален и духовен живот, свързано с националния и културен негов напредък.“
Проф. Ганев настоява, че трябва да се възстановят жизнените връзки между законодателството и народа, като най-добрият начин за сближаването между нашето законодателство и българския народ е обичайното ни право. Обичайното право на всяка страна според автора е богата съкровищница на идеи, в които законодателят би могъл да облече в по-разбрана форма своите мисли. Съществената част на статията представлява обобщение на теренно проучване за обичайното дружествено право, направено от проф. Ганев и негови студенти в с. Драгалевци през 1917 г.
Ключови думи: Освобождение, законодателство, модернизация, обичайно право, теренно проучване, студенти, дружествено право.
проф. Венелин Ганев
Изтегли статията в word
Изтегли статията в pdf
Един от най-големите недостатъци на нашето законодателство е неговата откъснатост от населението, чиито отношения то урежда.
Нашето законодателство, взето в своята цялост, е чуждо на българския народ, на неговите правни схващания, правни чувства и правни разбирания. Даже ония наши закони, които, като гражданският или наказателният, засягат по-отблизо семейните, битови, стопански и етически отношения на народа ни, го оставят апатичен. Той търпи и понася тяхното приложение, защото държавата и властта му ги налагат. Но рядко, може би, даже никога той не прибягва до тях като към нещо свое, изникнало от недрата на неговия материален и духовен живот, свързано с националния и културен негов напредък. Никакво въодушевление, никаква привързаност не го влече към нашите закони, даже когато той прибягва към тях, за да защити свои материални или духовни интереси.
Може би, ние бихме могли да намерим достатъчно съображения, за да обясним и оправдаем тая, нека ни бъде позволено да я наречем, печална особеност на нашето законодателство.
Освобождението ни постави при съвършено нови условия на стопански и обществен живот. То разруши всички стени, които Отоманската империя беше изградила между нас и страните на западната култура, и с един замах ни вмъкна във водовъртежа на сложни и преплетени обществени отношения.
Ние, българският народ в неговата цялост, не бяхме приготвени нито духовно, нито културно за тая промяна. Ние трябваше да се справим с нея, а нам ни липсваха всякакви средства, за да можем сами с наши сили да преодолеем трудностите, изпречени пред нас. По необходимост ние трябваше да прибегнем до чуждото. То беше продукт на по-високо развитие, надминаваше самобитното наше във всяко отношение, и, главното, то беше готово. Нашето законодателство почна тогава да заимства закони от ляво и от дясно, от всякъде, дето се случи, без даже да се придържа в един предварително установен план или една обмислена система.
Така погледнато, откъснатостта на нашето законодателство от българския народ се обяснява и, може би, оправдава. Но въпреки това, тя все пак остава едно от проявленията и една от причините на оная двойственост в нашата духовна и морална култура, която трови вече нашия обществено-политически живот и може да ни доведе до крайно печални събития.
Струва ми се, че е време да възстановим жизнените връзки между нашето законодателство и нашия народ. Не само правните начала и правните идеи на нашите закони, но даже употребените изрази, с които законодателят формулира своята мисъл, трябва да се доближат до народа. Само когато правното регулиране на нашите семейни, битови и стопански отношения се усвои морално от народа ни и се постави в трайни психологически връзки с него, само тогава може да се установи едно устойчиво равновесие в нашия обществен и политически живот и се достигне до едно правилно, спокойно и сигурно развитие.
А нищо не може да послужи тъй добре на сближаването между нашето законодателство и българския народ както обичайното ни право.
Обичайното право на всяка страна е богата съкровищница на идеи, начала, па даже на езикови обрати, в които законодателят би могъл да облече в по-разбрана форма своите мисли. От обичайното право законодателят би могъл да научи немалко. Сигурно чрез него той ще доближи своето дело до тия, чиито отношения той урежда. Може би, законодателят не ще усвои всички положения на обичайното право. За да улесни едно ново развитие, той понякога ще усвои тъкмо обратното от онова, което е усвоено от обичаите. Такива отклонения са допустими и желателни. Но те трябва да се правят съзнателно, тактично и обмислено. Само тогава те не ще отчуждят законодателството от народа и ще бъдат в положение да въздействат върху народните правни убеждения.
Такава съкровищница е и нашето обичайно право. В него има идеи, начала и обрати на речта, които биха били извънредно полезни на нашия законодател. Ако нашият законодател черпеше по-често вдъхновение от нашите правни обичаи, неговото дело не само би се доближило до народа ни, но още би спечелило в теоретическо отношение.
Защото има в нашето обичайно право идеи, които действително правят впечатление по своята свежест и жизненост. Някои от тия идеи и досега владеят правното съзнание на голяма част от нашето население.
Преди няколко седмици, в едни от практическите упражнения на студенти от Близкоизточния институт[1], аз бях поразен, когато цялата аудитория почти единодушно застъпваше възгледа, че наемателят на една вещ за послужване отговаря даже за casus[2]. Тоя възглед има сигурно по-дълбоки корени. Той е усвоен още от кратката редакция на Закон судный людем, глава 22 (кв), който закон в това отношение не следва Еклогата, XVII, 7, и нейните законоположения. Същият възглед е усвоен и от немалко наши обичаи, ако се съди по познатите досега техни отбелязвания[3]. Очевидно, той е заседнал дълбоко в съзнанието на нашия народ и заслужава по-голямо внимание от страна на нашия законодател.
Но за да се разкрият всички съкровища на нашето обичайно право, нужно е да се пристъпи към неговото научно установяване и отбелязване.
Г-н Бобчев е първият у нас, който направи опит за научното събиране на нашите правни обичаи. Събраното преди него носи повечето случаен или битов характер.
Опитът на г-н Бобчев требва да се продължи и се постави на по-научна основа.
Установяването и отбелязването на правни обичаи не е работа, която би могла да се отдаде на всекиго. За нея не стига доброто познание на народа ни, на неговия бит, на неговите отношения и неговите възгледи. Потребно е още една устойчива юридическа култура.
Много от правните начала на нашите обичаи невсякога се съзнават от нашето население в тяхната пълнота. В съзнанието на нашето население изпъкват по-скоро ония страни на правните ни обичайни начала, които имат всекидневно приложение. Другите техни страни, които имат голямо значение за обхващането на правната идея в нейната пълнота, блуждаят само в населението ни, може би, на границата между съзнателното и подсъзнателното. Те се разкриват само тогава, когато стане нужда да се приложи началото към по-преплетени случаи. Формулирането на такива случаи е една от най-важните и най-деликатните задачи при събирането, установяването и отбелязването на народните ни правни обичаи. То предполага една сериозна юридическа култура. То не се подава на предварително установяване чрез въпроси. Въпросите се задават според вървежа на разговорите и разкритите до тогава правни начала. В тяхното формулиране играе голяма роля знанието на материята и усетът към разкриване на недоизказани правни начала.
Ето защо събирането, установяването и отбелязването на нашите обичаи трябва, според нас, да се повери на напреднали студенти, при участие на професори или на лица, усвоили правото.
През 1917 г. предприех заедно с неколцина студенти една пробна научна екскурзия до с. Драгалевци и Бояна. Целта ми беше да посоча на студентите, колко е трудно и деликатно събирането, установяването и отбелязването на правни обичаи.
Тая екскурзия не се последва от други. Тогавашните събития не предразполагаха към научни занятия. Освен това и моите задължения като милитаризиран не ми оставяха много свободно време. Но нейните резултати не са без значение.
В тая екскурзия аз се ограничих да изуча някои страни на дружественото ни обичайно право, което ме интересуваше по-отблизо. Както е известно, в нашия живот дружествата са разпространени доста много. Те се срещат под най-разнообразни форми, чиито юридически начала далеч още не са установени. Навярно, нашето обичайно право крие немалко и немаловажни начала из дружественото право, които предстоят да се открият.
Резултатите на нашата екскурзия, ограничена само в две села, извършена при неособено благоприятни обстоятелства, не ни разкриват всички тия начала. Но те отбулват някои схващания на нашия народ, които представляват голям интерес.
Изглежда, че нашият народ се придържа повече в индивидуалистичното начало при уреждане на своите правни отношения и не се мири леко с отстъпките от това начало при дружествата.
Възможно е, че тая особеност на народните ни правни схващания е присъща само на отношенията, които съставяха предмет на нашите разпитвания. Това бяха главно отношения на задружно експлоатиран общ имот, останал от наследство. Там общността, дружественото начало, не се иска, а се търпи, само защото общото не се е поделило или не може да се подели.
В други страни, особено на Запад, даже в тия случаи наложената общност и дружественост се възприемат откровено, а породените от нея отношения се уреждат с оглед главно към общността, задружността, макар че тя е наложена.
У нас се забелязва тенденция да се запази в общността, разделността, индивидуалистичното начало до последна възможност.
Вследствие на това използването напр. на общи мелници става от всякой съсобственик по месец. Създават се особени правила за уреждане отношенията, възникнали при последователното използване на общия имот от съсобствениците или съдружниците при недовършване почнатото от едното. Но не се усвояват направо по-съвършените начала на дружествена експлоатация и уреждания взаимни отношения поради общи печалби или загуби.
Същото важи и за общите разноски, общите поправки и пр. И там общността се само търпи и проявява тенденция да се постави на индивидуалистични начала.
Поради същите съображения идеята за представителство не е още ясна в правното съзнание на нашия народ. Поставил общото на индивидуални начала, той не се нуждае по принцип от представителство. Стане ли нужда да се прибегне до него, той го свежда към обикновено пълномощно и формулира началото: съдружникът или съсобственикът на мелница встъпва в условията, сключени от неговия другар, щом като меленето не се свърши през месеца на последния, а продължи и през неговия месец.
При искани дружества, напр. дружествата за овци, положението се изменя, но не особено много. И там представителството се съзнава смътно. Общото, съдружническото, може да се продаде само от всички заедно. Изключения се допускат в извънредни случаи, но при крайно благоприятни условия: „ако дойдат германци и искат да купят на добра цена, а не могат да чакат, додето се съберат всички“, може да продаде само един от съдружниците.
Разпределението на печалби и загуби става не по глава, както е в римското право и нашия Търговски закон (чл. 88, ал. 2), но по вложен капитал, както е във френското право и нашия Закон за задълженията и договорите (чл. 464), или по равно, понеже всички работят по равно.
Няма още ясно схваната идея за дружествен имот и дружествена каса, дружествени операции и пр. Но загубата по casus е обща.
Ако някой съдружник работи повече за общото, дава му се извънредно възнаграждение.
Грижата, която дължи всеки съдружник, е конкретна. Даже при виновни действия, загубата е обща: „човекът направил грешка, загубата е обща“. Изключение се прави само при груба грешка.
Съдружник не може да вземе външно лице за съдружник без съгласието на всички.
Тия резултати не са изчерпателни, нито окончателни. Но те, струва ми се, са ценни указания за безсъмнени скрити съкровища в правното съзнание на нашия народ.
Нека последваме примера на юбиляря и пристъпим към планомерното, систематично и научно събиране и отбелязване на нашето обичайно право.
Може би, начинът, употребен за разкриване на обичайното право в нашата екскурзия, би представлявал интерес за ония, които с по-голяма подготовка, с по-голям интерес и с повече средства биха се предали на обичайното ни право. Предаваме тук разговорите, схванати стенографически от г-ца Панайотова и г-ца Гребенарова. В тях са отбелязани и всички начала, за които се говори малко по-рано.
Отбелязването е извършено през м. май 1917 г.
Отговаря Стоян Тошков Арнаутски
от с. Драгалевци
Въпрос: Вашата воденица обща ли е? По наследство ли сте я получили?
Отговор: Наследство от баща ми и чичо ми. Аз имам половината и четиримата синове на чичо ми държат другата половина.
Един месец ние я държим, другият те я държат. Мелим и чуждо.
Въпр.: Ако дойде некой в твоя месец, всичкия наем за смляното брашно ти ли вземаш?
Отг.: Аз го вземам. Ако дойдат през другия месец, другият ще го вземе.
Въпр.: Но ако е почнато при тебе, а е свършено при друг?
Отг.: Колкото килограма брашно е смляно при мене, толкова на мене ще платят. Двеста килограма ако съм смлял, за 200 кг. ще ми платят.
Въпр.: Ако искаш да продадеш своята част без да питаш другите, можеш, нали?
Отг.: Мога.
Въпр.: Значи, от четирима души всеки има право да продаде своята част.
Отг.: Може. Щом реши да продаде, ако не иска да я изкупи брат му, продава я на друг.
Въпр.: Но обикновено братът изкупва, нали?
Отг.: Той може, ако иска.
Въпр.: Как правите поправките?
Отг.: Правим ги общо.
Въпр.: Ако един каже да се поправи, а другите нещат, какво правите?
Отг.: Ние сме двама братя, ако и двамата сме съгласни, тогава се поправя.
Въпр.: Кой от тях поправя?
Отг.: Най-старият от братята заповядва да се поправи.
Въпр.: Другите го слушат, нали?
Отг.: Ето миналата година се прибрахме, съгласихме се, купихме си камъни и почнахме да мелим.
Въпр.: Тая воденица от твоя баща и чичо ли е останала?
Отг.: Те я направиха заедно с друг един ортак. Съгласиха се, направиха я заедно тримата. После направиха още една и тя остана на другия, на ортака, а първата остана на нас.
Въпр.: Твоят баща беше ли разделен с чичо ти, когато я правиха?
Отг.: Заедно живееха.
Въпр.: Кой тогава се грижеше за общото?
Отг.: Чичо ми беше по-стар, но баща ми се грижеше, защото чичо ми не беше здрав. Понеже всичко беше общо, затова и воденицата беше обща.
Въпр.: Сега всичко ли е разделено?
Отг.: Всичко е разделено, само воденицата остана; тя не може да се дели. Всеки един я държи и мели на месец, може и на седмица и на година.
Въпр.: Значи всеки месец равномерно мелите?
Отг.: Надкачва се някой месец, некой може да изкара повече, но не си издирваме. Тук е общо нещо, ако си толкова издирваме, не може да се държи общо.
Въпр.: Тук няма ли обичай да се дели според камъните на воденицата или според частите на камъка?
Отг.: Нашата воденица е с един камък. Един камък делим на две части. Една част аз, една брат ми. Каквато и да е поправката, все тъй.
Въпр.: А когато станат по-вече части?
Отг.: Като станат много части, почват да ги продават и тогава всеки един може да ги изкупи. Нашите воденици не изкарват много приход. Щом се дели, не може да се работи, затова съгласят се и продават частите.
Въпр.: Външните хора, които мелят, знаят ли кой брат кой месец има, че се обръщат към него, или имате определен човек за това?
Отг.: Знаят и затова се обръщат към него. Като видят, кой как работи, обръщат се към него.
Въпр.: Ако аз искам да смеля житото си в вашата воденица, при кого требва да отида?
Отг.: Който я държи през този месец, при него.
Въпр.: Ако отида при друг?
Отг.: Той ще ти каже да отидеш при други, който я държи. Може да пазариш само за този месец, в който я държи той; за друг месец не можеш, за друг месец с другия ще пазариш.
Той е длъжен да смели по условията, както сте пазарили. Определя се като възнаграждение: какво количество жито на колко килограма да се вземе.
Въпр.: Колко вземате вие?
Отг.: Пет килограма на 100 вземаме. Ако друг е успял да смели една част, ще му се заплати за нея.
Въпр.: Петимата братя редуват ли се?
Отг.: Те в една къща живеят. Всичко е общо и нивите са общи. Сега тримата братя са войници, най-старият седи и гледа целия имот.
Въпр.: Може ли някой от братята да продаде своята част от имота на чужд човек.
Отг.: Може, но братята ще претендират. Той требва да даде по-голяма цена, за да го изкупи. Ако са съгласни, добре, ако не, другият ще ги вземе.
Въпр.: Значи, правото на изкупване е запазено.
Има ли някой да поддържа общи стада и общи говеда.
Отг.: Има. Аз имам овце и съм съдружник с друг. Вземахме 150 брави овце и ги държим заедно. Продадохме агнетата. Аз съм дал два пъти повече пари и затова вземам два дяла. Аз вземам две части, а той една част. Носим млякото в София. На мен се падат две части от парите за млякото и вълната и една част на другаря.
Въпр.: Кой се грижи за пазенето на овцете?
Отг.: Има и от него човекът и от мене.
Въпр.: От къщи ли е човекът или е ратай?
Отг.: От къщата човека. От мене отиват двама души, а от него един човек.
Въпр.: Значи, на тях никой нищо не плаща.
Отг.: Ако отиде от него повече работа, доплаща се.
Напролет агнетата се купуват, а на есен се продават. Общо да ги чуваме зима не може. Ако искаме да ги чуваме, разделяме си ги. Аз вземам две части, а той взема една. Общо ги чуваме само лятото, когато става събиране на сиренето.
Въпр.: Какво нещо е бачия? На кое казватбачия?
Отг.: Три-четири къщи смесват овцете си. Цялото лято правят сирене и после си разделят всичко.
Въпр.: Всичките ли овце дават еднакво мляко?
Отг.: Всеки измерва овцата и отбелязва колко дава. Най-напред измерваме млякото, после правим сметка. Два-три пъти ги опитваме през разно време. Ако са различни резултатите, правят сметка.
Въпр.: Сметката, която се получи, важи до втората сметка, нали?
Отг.: Важи за един месец.
Въпр.: Кой прави сиренето?
Отг.: Един, който умее ‒ сиренар.
Въпр.: Плащат ли му?
Отг.: Не. Той остава да гледа сиренето, а другите гледат стоката.
Въпр.: Кой продава сиренето?
Отг.: Общо се продава. Ако не са го разделили, общо го продават.
Въпр.: Ако искам да купя сирене, към кого ще се отнеса ? .
Отг.: Сиренарят запитва, от когото е взел млякото, и, като се съгласят, тогава продава.
Въпр.: Значи, който иска да купи, се отнася до един и, ако се съгласят всички, пак той го продава.
Ами ако тази вечер дойдат германци и искат да купят сирене на добра цена, а не могат да чакат, тогава?
Отг.: Щом е на добра цена, сиренарят самичък ще продаде, макар да няма другите.
Така си продаваме сиренето, вземаме парите, плащаме си разноските и си делим останалите пари. Напр. 100 лв. ни остават, ние ги делим по равно.
Въпр.: Защо тукги делите по равно, а не според паритe, които сте внесли?
Отг.: Ако е говорено срещу парите, тогава друго нещо, но обикновено по равно делим, защото тук работим всички и работата се изплаща на всичките.
Въпр.: Сега хубава печалба настана, но недай Боже стане суша, всичко пропадне, тогава?
Отг.: Пак същото; загубата си делим по равно.
Въпр.: Ако стане нужда да се доплати?
Отг.: Доплащаме пак по равно.
Въпр.: Ако има сено, всички съдружници ли го продават?
Отг.: Един натоварваме и той требва да се допита до всички, за да му кажат, за колко пари да даде сеното.
Въпр.: Докато не е разпределено, не може да се каже. че вълкът е изял твоето агне, нали?
Отг.: Ако вълкът изяде агнето, загубата е обща.
Въпр.: Сиренето ако се развали, кой понася загубата?
Отг.: Загубата е обща.
Въпр.: Ако го откраднат?
Отг.: Пак същото; по равно се дели загубата.
Въпр.: Този, който е турен да пази сиренето; некой път си попийнал, оставил отворено, влязат котки и изядат сиренето, тогава какво ще стане?
Отг.: Пак загубата е обща. Човекът направил една грешка, правят се отстъпки,
Въпр.: Ако напр. майсторът, който прави сиренето, не си разбира от занаята и развали млякото, тогава?
Отг.: Един път като направи грешка, загубата ще бъде обща, но ако направи втори път, тя ще остане на негова сметка. На село обща работа без отстъпки не може да бъде.
Въпр.: Ако направите едно дружество или за воденици, или за стада, или бачии, или за ливади и един измежду вас дойде на тънко ‒ не може да си посрещне разноските и иска да вземе съдружник. Може ли да вземе такъв без да пита другите?
Отг.: Не може. Те могат да не приемат,
Въпр.: Може ли той сам отделно да сключи дружество?
Отг.: Може. Щом му даде печалба, може, защото той влиза башка с другите и башка с мене.
* Публ. в Юбилеен сборник, издаден по инициативата на Юридическия факултет при СУ в чест на С. С. Бобчев по случай петдесетгодишната му научна, публицистична и обществена дейност. С., 1921, 96-108. Статията се публикува с любезното разрешение на внуците на проф. Ганев – д-р Венелин Ганев и д-р Георги Ганев, за което сайтът „Съдебно право“ благодари.
[1] Балканският близкоизточен институт е създаденият през 1920 г. Свободен университет в София, чийто наследник е днешният Университет за национално и световно стопанство. Бел. моя, В. Петров.
[2] Случайно събитие. Бел. моя, В. Петров.
[3] Ср. напр. С. С. Бобчев, Сборник на Българските юридически обичаи, т. 11. 1902, с. 216, 219, 220, 221. Бел. автора.
[i] проф. Венелин Йорданов Ганев
(4.02.1880-25.03.1966)
Професор Венелин Йорданов Ганев е български юрист, дипломат, политик и общественик. Роден е на 16 февруари (4 февруари – стар стил) 1880 г. в гр. Русе. Основното си образование е получил в родния си град. Там завършва и класическата гимназия. Висше юридическо образование и висше музикално образование е получил в Женевския университет, като е работил известно време и в университетите на Лайпциг и Екс. В Женева, заедно със своя състудент Симеон Радев, през 1900–1901 г. редактира революционния вестник на Върховния македоно-одрински комитет „Ефор“.
След завръщането си в България от май 1901 г. до 1902 г. е бил съдебен кандидат при Русенския окръжен съд, а от 1902 до 1904 г. е адвокат в Русе. През това време обнародва първата си научна статия „Право и държавна принуда“. През 1904 г. Венелин Ганев постъпва като съдия в Русенския окръжен съд, където остава до септември 1904 г., когато напуска, за да служи като войник. По-късно се мести в град София, където е работил като адвокат.
През май 1908 г. е назначен за редовен доцент по Обща теория и философия на правото в Софийския университет. Хабилитационният му труд е на тема „Правните понятия“. През 1913 г. е назначен за извънреден професор по Обща теория на правото, а през 1917 г. Академичният съвет го избира за редовен професор. През май 1919 г. става министър на правосъдието, а през август същата година, заедно с Теодор Теодоров, Александър Стамболийски, Янко Сакъзов и Михаил Сарафов, представлява България на Парижката мирна конференция при подписването на Ньойския договор. От ноември 1919 г. до 1 юли 1920 г. заема поста Царски пълномощен министър в Париж. Дългогодишен народен представител.
Като преподавател в Софийския университет Венелин Ганев преподава обща теория на правото (1908-1918) и търговско право (1918-1947), а в определени периоди още гражданско съдопроизводство, международно право и конституционно право. Паралелно с това води и лекционни курсове в Свободния университет за политически и стопански науки, днес УНСС. Основател и главен редактор на едно от най-авторитетните правни списания до 1944 г. – „Юридически архив“ (1929-1940).
През този период Венелин Ганев е подпредседател на Institut International de philosophie de droit et de Sociologie juridique със седалище в гр. Париж; член на Institut de droit public със седалище в гр. Париж и на International Law Association със седалище в гр. Лондон. Председател е на Философско-социологичния институт в гр. София и на Българската лига за защита на правата на човека и гражданина.
През 1941 г. Ганев се отказва от избора си за член на Българската академия на науките в знак на протест срещу ангажирането на България във Втората световна война. По-късно се включва като независим участник в Отечествения фронт и влиза в неговото ръководство, а след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. заедно с Тодор Павлов и Цвятко Бобошевски става регент на малолетния цар Симеон II, какъвто остава до премахването на монархията на 18 септември 1946 г.
През 1945 г. Венелин Ганев се противопоставя на нарастващото влияние на Българската комунистическа партия и се присъединява към опозицията. На 17 октомври 1947 г. той е уволнен от Софийския университет и е интерниран в Дряново, а през 1948 г. е изключен от Българската академия на науките.
Умира на 25 март 1966 г. в София.
Автор е на повече от 200 научни статии и студии. Списъкът на по-важни монографични трудове на проф. Ганев включва:
· „Шопен“ (1919)
· „Историческото развитие на търговското право“ (1921)
· „Курс по обща теория на правото. Увод. Методология на правото“ (1921-1932, 1946)
· „Курс по търговско право“ (1923)
· „Курс по обща теория на правото. Правно явление“ (1925)
· „Систематически курс по несъстоятелността, т. I“ (1926)
· „Учебник по обща теория на правото“ (1932-1938 – в два тома, 1944 – второ, допълнено издание)
· „Стопанска действителност. Опит за една социологическа синтеза“ (1945)
· „Демокрация“ (1946)
· „Закон соудный людьмъ. Правно-исторически и правно-аналитични проучвания“ (1959)