Мирослава Тодорова*
По въпроса за компетентността на съда да извършва предварителна преценка за съставомерността на твърденията, изложени от частния тъжител в тъжбата, се оказва, че съществува противоречива регионална съдебна практика. Преди измененията на НПК със ЗИДНПК (ДВ, бр. 63 от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) противоречията се фокусираха върху правомощието на съдията-докладчик да квалифицира твърденията в тъжбата с разпореждането, с което й дава ход. След отмяната на разпоредбата на чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК относно правомощието на съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, не съставлява престъпление, противоречията обхванаха и разбирането за последиците от тази отмяна. Поради обстоятелството, че актовете по съществото на този вид дела със споменатия ЗИДНПК изцяло са изключени от предмета на касационното обжалване, преодоляването на противоречията по тълкувателен път от Върховния касационен съд е обективно затруднено (изключение правят единствено определенията на въззивния окръжен съд, постановени за първи път във въззивното производство, с които се прекратява, спира или прегражда пътят на наказателното производство (чл. 346, т. 4 НПК). Това налага активност на съдиите от районните и окръжни съдилища за провеждане на смислен професионален дебат относно точното приложение на закона, така че да бъде осигурено ефективно правосъдие чрез ясно извеждане на съдържанието на правото на достъп до съд за престъпления, които се преследват по тъжба на пострадалия.
* Съдия в Софийски градски съд