Съдия Рут Бейдър Гинсбърг,
Върховен съд на САЩ
Международна академия по сравнително право
Американски университет
30 юли 2010 г.
… … … ….
От самото раждане на САЩ като нация чуждестранното и международното право са оказвали влияние върху правото и правосъдието. Бащите-основатели, и най-вече Александър Хамилтън и Джон Адамс, са били запознати с водещите международноправни трактати, с английското търговско и конституционно право. И са прилагали това познание като адвокати в правни спорове.
Член 1 от Конституцията на САЩ упълномощава Конгреса да дефинира и определи наказания за „престъпления срещу правото на нациите” и още първият Конгрес е приел Закон срещу чуждестранни деликти, който оправомощава федералните съдилища да разглеждат граждански искове от чужденци за деликти, „нарушили правото на нациите или съглашения на САЩ”.
Всяко съмнение относно традицията на съдебното позоваване на чуждестранно и международно право е – или следва да бъде – разсеяно от изчерпателната статия на Стивън Калабрези и Стефани Дотсън Зимдал, публикувана през 2005 г. в списание „Правен преглед” на Юридическия колеж William & Mary. Проучването, заемащо повече от 160 страници, показва колко погрешно е да се твърди, че цитирането на чуждо право е неотдавнашна ерес, прокарвана от либерални съдии активисти в преследване на политическите им цели.
Правото на нациите, заявява в известното си изказване от 1815 г. председателят на Върховния съд Маршал, е част от нашето право. Решенията на съдилищата на други страни, обяснява Маршал, показват как правото на нациите е разбирано там и те ще бъдат отчетени при определянето на правилата, които важат тук. Тези решения, пояснява той, макар да не са обвързващи за съдилищата в САЩ, заслужават уважително внимание поради потенциалната им убедителна сила.
Десетилетия по-късно, през 1900 г., Върховният съд на САЩ потвърждава, че „международното право е част от нашето право и следва да бъде установено и прилагано от нашите съдилища… Там, където отсъства съглашение, закон, правителствен указ или съдебно решение, следва да се прибегне до обичаите и практиката на цивилизованите нации и като доказателство за тях – до произведенията на юристи и коментатори, които в резултат на години работа, изследвания и опит са извънредно дълбоко запознати с предмета си“.
Такива произведения днес са написали и мнозина от присъстващите в тази аудитория.
Сега се пренесете с мен напред във времето до началото на този месец, когато бяха заседанията по номинирането на Елена Каган за съдия във Върховния съд на САЩ. Въпроси относно международното и чуждото право бяха отправяни неколкократно от членове на сенатския Комитет по правосъдието. Един сенатор изрази „ужаса” си, че когато Каган е била декан на Харвардския юридически факултет, „първокурсниците били заставяни да посещават курс по международно право“. Друг сенатор се изказа, че „основателите никъде не са казали нищо за ползването на чуждото право“. „Моля, обяснете – поиска този сенатор, – на какво основание е допустимо понякога да се ползва чуждо право, за да се тълкуват нашата Конституция или нашите закони, нашите договори”. А друг попита „дали съдиите изобщо някога трябва да търсят в чуждите закони добри идеи” или „вдъхновение за собствените си решения“.
Целият текст е достъпен тук.
* Речта е публикувана на интернет страницата на Върховния съд на САЩ и може да се прочете в цялост на адрес: https://www.supremecourt.gov/publicinfo/speeches/viewspeech/sp_08-02-10