Дикастофобия

Марк де Верд*

 Понятието „дикастофобия“ (Δικαστοφοβια) означава страх от съдиите. То обозначава политическа стратегия за всяване на страх, която често бива използвана във времена на обществено недоволство. Популистите най-напред разпространяват тревога и недоверие посредством медиите (включително и социалните медии) и след това използват насадения страх от съдиите като политически инструмент в борбата за домогване или оставане на власт. Добър пример за дикастофобия са неоснователните лични нападки и опити за очерняне на съдии в Полша, където контролирани от държавата медии унищожават авторитета на съдебната власт и доверието, с което тя се ползва.

Често конституционните кризи започват с нападки спрямо съдиите, защото те са лесна мишена. В крайна сметка съдиите зависят от другите две власти – изпълнителната и законодателната – в почти всеки един аспект – относно назначаването си, относно рамките на правомощията си, относно бюджета си и сградния си фонд, относно законите, които следва да прилагат, относно привеждането в изпълнение на решенията им. Именно поради това през 1788 г. Александър Хамилтън, един от бащите-основатели на Конституцията на САЩ, заявява, че „съдиите са най-безопасната от трите власти. (…)  Наистина може да се каже, че те нямат нито воля, нито мощ,  а единствено възможност да вземат собствени решения “.

Нещо повече – съдиите са още по-уязвими, защото именно те са призвани да бъдат коректив на политическите сили, когато те превишават пределите на властта си. В една правова държава нито една от властите на стои над закона и мнозинството е длъжно да съблюдава правно защитените интереси на малцинството.

Дикастофобите обаче твърдят, че съдиите са опасност за демокрацията Те обрисуват съдиите   като елит  и открито поставят под въпрос тяхната легитимност, защото съдиите, за разлика от политиците, не се избират пряко от народа. Дикастофобите се опитват да премахнат статута на несменяемостта на съдиите, която има за цел да ги защити от политическия натиск, произтичащ от периодичната отчетност пред избирателите. Освен това те прокарват фалшиво разделение между „националното“ и „чуждото“ право. Популистите и националистическите движения подозират в държавна измяна съдиите, когато в практиката си те прилагат правото на Европейски съюз и международното право (включително и в областта на защитата на човешките права).  Те отричат необходимостта от международно разбирателство и сътрудничество в един все по-глобализиращ се свят.

Страхът от потенциално „управление на съдиите“ е неоснователен. За разлика от политиците, съдиите не създават политики и нямат политически интерес. Тяхната работа е да разрешават конкретни казуси в рамките на закона и на своите правомощия.

Понастоящем можем да наблюдаваме отровните плодове на дикастофобията в млади демокрации като Полша и Унгария. В тези държави  правораздаването се е превърнало във въпрос на гражданска смелост и доблест, при това не само от страна на съдиите, но също и от страна на прокурорите и адвокатите. За пръв път в историята на Европейския съюз трябва да сме истински загрижени  за върховенство на правото в някои от държавите членки.

Следва да си вземем поука от подобно притеснително развитие на събитията, защото няма никаква гаранция, че дикастофобията няма да се разпростре из цяла Европа. Така например, през последните години ксенофобията и популизмът се популяризират като идеология от крайни политически сили в редица европейски държави. Не бива да забравяме, че съдиите, макар да са „една от трите власти в държавата“, са много по-уязвими, отколкото това понятие предполага на пръв поглед. Разделението на властите и независимостта на съдебната власт не означават автоматично, че между трите власти е налице баланс.

В обобщение може да се каже, че дикастофобията е опасна политическа стратегия, която цели да отнеме на съдиите възможността да контролират действията на правителствата. Тези, които целенасочено и злонамерено подриват общественото доверие в съдебната власт, нанасят удар върху самата сърцевина на демокрацията и върховенството на правото.

Превод: Николай Недялков

  • Марк де Верд е съдия в Амстердамския апелативен съд и професор по Устройство на съдебната власт в Амстердамския университет, както и член на Консултативния съвет на европейските съдии към Съвета на Европа.