от Ангел Шопов
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, Юридически факултет,
4000 Пловдив, България
Публикуваме материал, посветен на категория съдебни актове, които не се занимават с разглеждането на конкретен правен спор, а техен предмет са проблеми, възникнали при правоприлагането – да установят еднообразно тълкуване на правни уредби, по чието разбиране и прилагане съществуват противоречия или неясноти.
Българското законодателно развитие относно правната сила на общите съдебни актове (word)
Българското законодателно развитие относно правната сила на общите съдебни актове (pdf)
І. Уводни бележки по понятието „общ съдебен акт”.
1. По принцип правосъдието е дейност по разглеждане и решаване от съд на определен правен спор, завършваща с постановяване на акт, който е задължителен за страните по спора и за държавните органи (арг. чл. 220 ГПК). Съществува обаче една по-различна категория съдебни актове, които не се занимават с разглеждането на конкретен правен спор. Действието им не е ограничено до страните по спора (просто защото тези актове не решават спорове). Техен предмет са по-други проблеми, възникнали при правоприлагането – да установят еднообразно тълкуване на правни уредби, по чието разбиране и прилагане съществуват противоречия или неясноти. Тези особени съдебни актове надмогват казуистичния подход и са своеобразна препоръка как да бъде тълкувана и прилагана конкретна правна разпоредба.
2. Нееднократно в литературата на тях е отделяно специално внимание[1]. За задълбоченото изследване на тези особени съдебни актове и посочване на общите им черти, принос има проф. В. Таджер. Той ги обособи в категорията „общи актове на Върховния съд”[2] и посочи техните отличителни белези[3]:
а) различни държавни органи издават обикновените съдебни решения и общите актове;
б) общите съдебни актове не се постановяват по конкретно дело, а служат за провеждане на съдебната политика или за отстраняване на спорове и противоречия в съдебната практика;
в) приемат се при спазване на особена процедура;
г) общите актове не разглеждат конкретен правен спор между определени страни по него, а действат за широк кръг субекти, посочен от устройствения съдебен закон;
3. Цитираната студия на проф. Таджер е написана преди повече от четвърт век. Нека видим доколко изводите от нея са актуални и днес.
Сега наместо Върховния съд (ВС) действат две висши съдебни инстанции - Върховният касационен съд (ВКС) и Върховният административен съд (ВАС). Ако предположим известна приемственост в уредбата, логично е да търсим общи актове сред актовете, издавани от ВКС и ВАС. Така категорията ще носи името „общи актове на върховните съдилища”. За целите на изследването като равностойни на нея ще употребявам названията „общи съдебни актове” или още по-краткото „общи актове”. След поглед върху законодателството, въпреки многото промени от времето на издаване на цитираната студия до наши дни, установявам, че и днес два вида съдебни актове могат да се определят като „общи”. Това са тълкувателните решения на общите събрания на всяка от колегиите на ВКС и ВАС (ТРОСК), както и тълкувателните постановления, приети на съвместни заседания на пленумите на ВКС и ВАС (ТППВКСВАС). Аргумент за това ми твърдение са разпоредбите на чл. 41; 80, ал. 1; 82, ал. 1; 84-86; 91-93 и 95-97 от действащия Закон за съдебната власт (ЗСВ)[4].
Макар че действат в рамките на едни и същи учреждения - ВКС и ВАС, и днес различни държавни органи издават обикновените съдебни решения и общите актове. Съгласно действащата правна уредба тричленни или петчленни състави на съдии от ВКС и ВАС издават обикновените съдебни решения (вж. чл. 84, ал. 1, т. 1; 95, т. 1 и 2 ЗСВ). Докато правомощие да издават общи съдебни актове имат както общите събрания на всяка от колегиите на ВКС и ВАС, така и съвместният пленум на ВКС и ВАС (вж. чл. 41; 84, ал. 1, т. 2; 95, т. 3 ЗСВ).
Не може да се твърди, че съгласно съвременната уредба е възможно да се издават общи актове по провеждане на съдебната политика. Към тях проф. Таджер причислява ръководните постановления на пленума на ВС и ги дели на два вида. Едните са конкретизирали партийните директиви, т.е. били са отражение на ръководната роля в държавата на една партия[5]. При условията на политически плурализъм днес е немислимо издаването им. Друг вид ръководни постановления на пленума на ВС давали указания по отделни страни от съдебната дейност[6]. Устройственият съдебен закон, действал по време на написването на студията на проф. Таджер, е давал възможност за издаването на такива ръководни постановления. Сега правни основания за издаване на общи актове по провеждане на съдебната политика не съществуват. Общи съдебни актове днес могат да бъдат издавани само при съществуването на неправилна или противоречива съдебна практика (вж. чл. 41; чл. 84, ал. 1, т. 2; чл. 95, т. 3 ЗСВ).
Що се отнася до третата отличителна черта, отбелязана от проф. Таджер, тя е характерна и за днешните общи актове. Налице е особена процедура при приемането им – вж. чл. 85-87 и чл. 96-98а ЗСВ.
Четвъртата характеристика на общите актове (за действието им) също се наблюдава и днес. Още нещо може да се изтъкне в нейно допълнение. Освен, че действат за широк кръг субекти, сегашният устройствен съдебен закон сочи, че те са задължителни за тях. Задължителната сила на ТРОСК е изрично уредена в ЗСВ (вж. чл. 86, ал. 2 и чл. 97, ал. 2 ЗСВ), докато задължителната сила на ТППВКСВАС се обосновава per argumentum a fortiori[7]. Посочените разпоредби на ЗСВ изрично определят кръга на задължените лица – органите на съдебната и изпълнителната власт.
4. Ето накратко чертите на общите съдебни актове, съобразени с действащата правна уредба:
а) различни държавни органи издават общите актове и обикновените съдебни решения;
б) те се издават за тълкуването на закони, по които е натрупана неправилна или противоречива съдебна практика, а не се постановяват по конкретно дело;
в) приемат се при спазване на особена процедура;
г) общите актове не разглеждат конкретен правен спор между определени страни по него, а са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт;
ІІ. Обхват на изследването.
Обект на настоящото изследване ще бъде подходът на законодателя към правната сила на общите съдебни актове. Неразривно свързан с него е отговорът на въпроса откога датира идеята да се даде възможност на върховните съдебни органи да се произнасят по общ начин по определени правни проблеми. Всичко това е с основната цел - да се изследва дали и доколко има приемственост в законодателния подход спрямо правната сила на този особен вид съдебни актове. Във връзка с това ще се проследи както действалата уредба, така и сега действащите разпоредби по проблема.
Извън рамките на изложението остава разискването на въпроса дали общите съдебни актове са източник на право.
ІІІ. Поглед към действалите уредби от Освобождението насам и към сега действащата уредба на общите съдебни актове и тяхната правна сила.
1. От първия поглед към уредбата изводът е един – тя е динамична. Днес у нас действа осмият по ред устройствен съдебен закон (ЗСВ) от Освобождението насам.
2. Първият Закон за устройство на съдилищата в България от 1880 г.[8],[9](ЗУСБ), не урежда изрично въпроса за общите съдебни актове, нито взема становище по тяхната правна сила. Все пак той като че ли дава насоки, подходящи за доразвиване в бъдещи уредби. Зачатък на идея за общи съдебни актове може да се забележи в глава четвърта на раздел четвърти от закона. След като посочва, че заседанията биват разпоредителни, общи събрания и съдебни (чл. 62 ЗУСБ), конкретни негови разпоредби оправомощават общите събрания от всеки съд при закрити врати да разглеждат въпроси, които се повдигат при производство на делата (вж. чл. 63, б. г) от ЗУСБ). Според закона структурата на съдилищата се състои от мирови съдии, окръжни, апелативни съдилища и ВКС. Мировите съдии заседават само еднолично и не могат да заседават на общо събрание. За разлика от другите съдилища, които са колегиални учреждения и в определени случаи могат да заседават колективно (арг. чл. 3 ЗУСБ). От тези факти може да се направи изводът, че правомощието да се заседава в общо събрание, което да разглежда извън конкретното дело въпроси, възникнали при съдопроизводството, се оказва „резервирано” за колегиалните съдебни учреждения – окръжни, апелативни съдилища и ВКС.
3. Седем години по-късно Законът за углавното съдопроизводство[10] оправомощава углавното отделение на касационния съд да разяснява точния смисъл на законите, като решението му се обнародва за сведение, еднообразно тълкуване и приложение.
4. Законът за устройството на съдилищата[11] от 1899 г. (ЗУС 1899) пръв дава обща и по-детайлна уредба на проблема. Той посвещава отделна разпоредба на общите актове и правната им сила (чл. 47 ЗУС 1899). ВКС в общо разпоредително заседание е оправомощен да се произнася по въпроси, които на практика повдигат съмнение и не се решават еднакво от съдилищата. Тази възможност е от изключителна компетентност на орган от върховната съдебна инстанция. Оттук насетне разпоредби с подобно съдържание възприемат и следващите по време устройствени съдебни закони - чл. 44, ал. 1 на Закона за устройството на съдилищата[12] от 1926г. (ЗУС 1926); чл. 41 от Закона за устройство на съдилищата[13] от 1934 г. (ЗУС 1934); чл. 28, ал. 3 от Закона за устройството на народните съдилища от 1948 г. (ЗУНС)[14]; чл. 17 от Закона за устройството на съдилищата[15] от 1952г. (ЗУС 1952); чл. 51, ал. 1 от Закона за устройство на съдилищата[16] от 1976 г. (ЗУС 1976). Както вече споменах, такива разпоредби съдържа и сега действащият ЗСВ – вж. чл. 84, ал. 1, т. 2 и чл. 95, т. 3. Отбелязвам, че са подобни, защото някои от законите въвеждат и други хипотези, при които могат да се издават общи актове. В края на краищата обаче основният повод за постановяването им си остава наличието на противоречива или неправилна съдебна практика. Това е общата база, на която са изградени всички посочени тук разпоредби.
5. Както вече споменах, ЗУС 1899 г. е първият устройствен закон, който изрично и по общ начин урежда също и правната сила на общите актове. Чл. 47 ЗУС 1899 г. постановява, че тълкуванията на законите, които съдът дава по неясните и противоречиви въпроси от съдебната практика, се обнародват за сведение и ръководство на съдилищата. Следващите по хронологически ред ЗУС 1926 г., ЗУС 1934 г. и ЗУНС не вземат отношение по въпроса за правната сила на общите актове, което определям като отстъпление от постановките на ЗУС 1899 г.
6. Своеобразна крачка напред извършва уредбата на ЗУС 1952 г., заменил ЗУНС. Той възприема формулировката, че постановените общи актове служат за ръководство на съдилищата (вж. чл. 17 и 18 ЗУС 1952 г.). Дотук по този въпрос законът следва разрешенията на отдавна отменения ЗУС 1899 г. Оттук нататък обаче за първи път той въвежда едно разграничение. Общите съдебни актове при действието на ЗУС 1952 г. са два вида – постановления на пленума на ВС (ППВС) и ТРОСК. При сравнение между тяхната правна сила, получава се следното: докато ТРОСК са само за ръководство на съдилищата, без да са задължителни за тях, ППВС служат за ръководство и са задължителни за съдилищата (арг. чл. 17 и 18 ЗУС 1952). Мисля, че формулировката „за ръководство”, употребена за правната сила на ППВС, е излишна. Това е така, защото самата задължителна сила обвързва съдилищата да се ръководят и прилагат в дейността си ППВС. По този начин по-ярко би се откроила разликата между правната сила на ТРОСК и ППВС, постановени при действието на ЗУС 1952.
7. Това може би е отчел и законодателят при изготвянето на ЗУС 1976 г. Посоченият закон продължава да разграничава правната сила според вида на общите съдебни актове, като възприема по-точни словесни формулировки. ТРОСК според него пак служат за ръководство на съдилищата (арг. чл. 52, ал. 1 ЗУС 1976), докато тълкувателните ППВС са чисто и просто задължителни за тях и за административните органи, чиито актове подлежат на съдебен надзор (арг. чл. 59 ЗУС 1976).
8. Нека сравним казаното с разпоредбите на ЗСВ. Още в увода си посочих, че действащата уредба не въвежда различия в правната сила на общите съдебни актове. ТРОСК и ТППВКСВАС, постановени при действието на ЗСВ, са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. Този законодателен подход е за предпочитане, защото внася по-голяма стройност и предвидимост в актовете на съдебната система.
ІV. Значение на прегледа и препоръки de lege ferenda.
1. Различията в правната сила на общите актове трябва да се имат предвид от субектите на правото. В частност те имат значение за правоприлагащите органи главно в две насоки:
а) Нерядко за тълкуването на една правна разпоредба са постановени различни общи актове. Само като се имат предвид разликите в правната сила, уредена от устройствените закони, действали по време на постановяването на общите актове, могат да се решават въпроси при евентуални противоречия между тях.
Естествено, това става, доколкото не е налице по-общата хипотеза на пълно припокриване между обема на тълкуванията, дадени от два или повече общи съдебни актове. В тези случаи за разрешаване на противоречията между тях се вземат предвид както различната им правна сила, така и максимата, според която по-новото задължително тълкуване отменя по-старото[17].
б) Що се отнася до втората насока, трябва да се отбележи, че според сравняваните законови уредби е различен кръгът на субектите, спрямо които действат общите актове. Принципно положение за всички тях е прякото им действие спрямо съдебните органи. Но някои закони разширяват кръга на субектите, спрямо които действат общите актове. Така постъпва допълнението на чл. 212 ГПК (сега отменен)[18]. Според нововъведенията в тази разпоредба от 1983 г., един вид общи актове (ТРОСГК) служат за ръководство както на съдилищата, така и на административните органи, чиито актове подлежат на съдебен надзор. Това разрешение на ГПК възприема и ЗСВ, но с по-широк обхват. Сега действащият закон обявява за задължителни всички общи актове както спрямо съдебните органи, така и за органите на изпълнителната власт (вж. чл. 86, ал. 2 и чл. 97, ал. 2 ЗСВ).
2. Може да бъде направена една препоръка de lege ferenda. Въпреки че уредбата на ЗСВ за правната сила на общите актове е крачка напред в сравнение с отмененото законодателство, добре е да бъде изрично предвидена възможността за публикуването им[19]. Погледнем ли предишното законодателство, оказва се, че от ЗУС 1899 г. насам тази възможност е била предвидена както за отделен вид, така и за всички общи актове.
Литература
1. Василев, Л. Гражданско право на НРБ. Обща част. С., 1956, с. 49-51.
2. Джеров, Ал. Гражданско право. Обща част. Кн. първа, С., 1994, с. 64-65.
3. Железчев, Т. За характера на тълкувателните решения на общите събрания на колегиите на ВКС и ВАС според ЗСВ, Съвременно право, 1994, № 6, с. 33.
4. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., 2002, с. 85-88.
5. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял І, С., 1972, с. 78-84.
6. Таджер, В. Съдебна практика и общи актове на Върховния съд на НРБ – В: Годишник на СУ, Юридически факултет, Т. LХІХ, С., 1978, с. 167-227.
7. Токушев, Д. История на новобългарската държава и право. 1878-1944 г. С. 2001, с. 132.
8. Фаденхехт, Й. Българско гражданско право. Обща част. Фототипно издание. С., 1992, с. 50-51.
BULGARIAN LEGAL DEVELOPMENT ON THE OBLIGATORY FORCE OF JUDGEMENTS IN PRINCIPLE (ARRÊTS DE PRINCIPE)
Angel Shopov
Plovdiv University “Paissii Hilendarski”, Law Faculty
4000 Plovdiv, Bulgaria
Abstract: The author analyses the regulation on the obligatory force of judgements in principle. He observes the past and the present Bulgarian regulation on this problem. General aim of the paper is to follow the change of the legislation’s approach to the obligatory force of this kind of judicial acts. Another important task is how to find the balance among contradicting judgements in principle but referring to the same legal problem. The answer depends on the regulation acting at the moment when the judgement in principle is delivered.
Key words: law, judicial system, judgement in principle, interpretative decision, obligatory force.
* Публикувана за първи път 2004 г.: Научна конференция с международно участие „Стара Загора 2004” 3-4 юни 2004 г. Т. VІ. Обществени науки, икономика, философия, правни науки, история, български език и литература. Стара Загора. 2004, с. 383-388.
[1] вж. Фаденхехт, Й. Българско гражданско право. Обща част. Фототипно издание. С., 1992, с. 50-51; Василев, Л. Гражданско право на НРБ. Обща част. С., 1956, с. 49-51; Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял І, С., 1972, с. 78-84; Джеров, Ал. Гражданско право. Обща част. Кн. първа, С., 1994, с. 64-65; Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., 2002, с. 85-88.
[2] вж. Таджер, В. Съдебна практика и общи актове на Върховния съд на НРБ – В: Годишник на СУ, Юридически факултет, Т. LХІХ, С., 1978, с. 167-227.
[3] вж. Таджер, В. Цит. съч., с. 176, 191.
[4] ДВ, бр. 59 от 22 юли 1994 г.; посл. изм. и доп., бр. 29 от 9 април 2004 г., в сила от 9 април 2004 г.
[5] вж. Таджер, В. Цит. съч., с. 219.
[6] вж. Таджер, В. Цит. съч., с. 220-221.
[7] вж. Железчев, Т. За характера на тълкувателните решения на общите събрания на колегиите на ВКС и ВАС според ЗСВ, Съвременно право, 1994, № 6, с. 33.
[8] Обнародван в ДВ, бр. 47 от 2 юни 1880.
[9] Любопитно е да се отбележи, че той възприема разрешенията на руския Устав за съдебните учреждения от 1864 г. – вж. Токушев, Д. История на новобългарската държава и право. 1878-1944 г. С. 2001, с. 132.
[10] Обнародван в ДВ, бр. 77 от 7 април 1897 г.
[11] ДВ, бр. 7 от 12 януари 1899 г.
[12] Обнародван в притурка към ДВ, бр. 226 от 2 януари 1926 г.
[13] Обнародван в притурка към ДВ, бр. 182 от 12 ноември 1934 г.
[14] Обнародван в ДВ бр. 70 от 1948г.
[15] Обнародван в Известия на Президиума на НС, бр. 92 от 7 ноември 1952г.
[16] Обнародван в ДВ, бр. 23 от 19 март 1976 г.
[17] вж. Таджер, В. Цит. съч., с. 206-207.
[18] Допълнението на чл. 212 ГПК е обнародвано в ДВ, бр. 28 от 8 април 1983 г., а цялата разпоредба е отменена със ЗИДГПК, обнародван в ДВ, бр. 124 от 23 декември 1997 г.
[19] Такава препоръка прави и Таджер, В. Цит. съч., с. 216-217.