Анотация: Студията на доц. Димитров обосновава тезата, че комунистическите режими, като всички режими, се стремят да получат легитимност от масите. Тази легитимност те търсят в утвърждаването и спазването на т.нар. социалистически обществен договор и в механизмите на отчитане пред населението за неговото спазване. Студията разглежда един важен механизъм, присъстващ в една или друга степен или форма, във всички комунистически държави, за налагане на обществения договор, за участие на гражданите в политическия живот на режима и за осведомяване на управляващата партия за настроенията на населението: жалбите на гражданите. Ръководството на пар­тията насърчава гражданите да се оплакват, защото жалбите изпълняват двой­на цел: от една страна, предоставят информация за корупцията на местно ни­во, от друга и по-съществена страна, позволяват на гражданите да чувстват, че правителството им обръща внимание и изпълнява исканията им. По този начин жалбите действат като основен механизъм за вертикална отчетност (vertical accountability) в комунистическите режими. От архивните материали в Източна Европа става ясно, че системата на жалбите на гражданите се проваля в средата на осемдесетте години на 20 век. Това раз­падане на основния механизъм за отчетност води до спад в обществената ле­гитимност. Позицията на управляващите комунисти се утежнява още повече от това, че спадът в легитимността настъпва в условията на влошаваща се икономическа ефективност, което не дава възможност да се осигури обществена подкрепа чрез утвърдената тактика на изразходване на повече средства.

Ключови думи: социалистически обществен договор, партийни обещания, жалби на гражданите, легитимност, отчетност, корупция, местни структури, комунистическа партия, икономическа криза.

Анотация: Статията на младши съдия Андрей Георгиев е опит за публицистична критика на някои актуални законодателни инициативи в областта на електронизацията на администрацията. Целта ѝ не е да отрича законодателните усилия, а да покаже, че принципните проблеми изискват принципни решения, а също – и да предложи такива. Макар съдебната власт да няма правомощия в законодателния процес, съвременното законодателство изисква специализираност на законотворците и обсъждане на законодателните решения с по-широка публика. Поради това и органите на съдебната власт, които по правило са „на първата линия“ при прилагане на законите, е добре да бъдат привличани в обсъждането на законопроектите. В случая се разглеждат идеи на правителството, които са се развили „спонтанно“, поради което на още по-силно основание следва да бъдат подложени на активна обществена дискусия преди да се превърнат в действащо право. Статията дава своя принос за това, като фокусира вниманието в принципните проблеми пред електронизацията на призоваването и някои информационни услуги и очертава липсата на комплексен подход при определяне на съдебните такси, която поражда нови законотворчески въпроси.

Анотация: Статията разглежда суверенитета като понятие на конституционното право. Авторът прави критичен анализ на съществуващите схващания в теорията на самото понятие „суверенитет“ и отрича застъпеното в доктрината абсолютисткото схващане за суверенитета. Аргументира се, че държавната власт не е абсолютна и безгранична и нейният суверенитет се простира в определена сфера, ограничена както юридически, така и фактически.  Юридически е ограничен от запазените права и свободи на действие за личността, и фактически – от суверенитета на съседните държави.  Авторът отрича полезността на едно реалистко априорно определение на понятието суверенитет, като смята, че суверенитетът може да се опише като „компетентността“ на държавата, т.е. като правото ѝ да упражнява своите държавни права само в определени граници. На базата на подобно определение авторът поддържа, че е възможно постигането на политическата свобода в рамките на отделната държава и обединението на народите за постигане на общи цели и удовлетворяване на общи нужди. Предчувствайки „чудовището на войната“, което ще вилнее през 20 век, авторът посочва, че е повече належащо да се премахне от теорията за държавата опасният анахронизъм ‒ абсолютическото схващане на суверенитета.“.

Ключови думи: държава, върховна власт, суверенитет, абсолютизъм, индивидуални права, независимост, федерация, обединение, сила, автономия, политическа свобода.

Статията на проф. Яновски „За справедливостта по граждански дела“ започва от едно безпокойство: докато по наказателни дела основание за отмяна или изменение на присъдата е и явната несправедливост на наказанието, то Гражданският процесуален кодекс не познава подобно основание за атакуване на съдебен акт. Означава ли това, че гражданският съдия механично прилага законовите норми, без да се интересува от справедливостта на конкретния резултат? Означава ли това, че справедливостта е категория на правото, която не интересува гражданския съдия и няма място за приложение при разрешаване на споровете по граждански дела?

Отговорът на тези въпроси от проф. Яновски започва с интересно определение на справедливостта. Според него справедливостта е нормативно понятие на морала, форма на определени нравствени изисквания, регулиращи поведението на хората чрез предписания и забрани, отнасящи се до еднотипни постъпки и санкционирани от обичая и общественото мнение.

Статията на д-р Симеон Гройсман, главен асистент в Юридическия
факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, критично
анализира утвърденото в наказателноправната ни доктрина разбиране, че
обект на престъплението винаги са обществетните отношения. Авторът
извежда произхода на теорията от трудовете на Фойербах и руската
дореволюционна правна доктрина и обсъжда нейните недостатъци. От
позицията на аксиологическия метод защитава преимуществата на  подход,
който се съсредоточава в ценностните измерения на обекта на
наказателноправната защита, защото той позволява да се обясни
комплексно природата на  престъплението, на идеята и целите на
криминализацията и насоките на наказателната политика на една държава
въобще. Д-р Гройсман разглежда обекта на престъплението като защитена
ценност, разбирана като нещо „правилно, желано и полезно“, и излага
задълбочени доводи в подкрепа на научната си теза, че материалното
наказателно право, наказателният процес и изпълнението на наказанията
образуват един цялостен ценностен комплекс. В подкрепа на тезата си
авторът се позовава на особеностите на съвременни престъпления като
международния тероризъм, корупцията, прането на пари, чийто обект на
посегателство не би могъл да бъде изведен в истинската си сложност,
ако използваме обществените отношения като основа на «обекта на
престъплението». Д-р Гройсман обосновава, че такива сложни по
въздействие престъпления засягат множество ценностни сфери (на
общественото здраве, на функционирането на политическата система, на
социалния мир като цяло). Въпреки многообразието си обаче все пак е
възможно засегнатите ценности да бъдат посочени с уточнението, че се
отнасят до протичането на големи групи от обществени отношения. Накрая
е направена и препратка към учението на професор Венелин Ганев и
начина, по който той обосновава ценностите като основа на правото.
Статията, освен че представлява значим преглед върху основните
становища по въпроса за обекта на престъплението, застъпвани в
българската доктрина, е особено ценна и с фокусирането на вниманието
върху редица модерни феномени в наказателната политика на България
като свръхкриминалицзацията и свръхнатоварването на обществените
очаквания по отношение на наказателното право.

Ключови думи: наказателно право, обект на престъпление, обществени
отношения, защитени ценности, криминализация, наказателен процес,
криминализация, наказателна политика

Когато говорим за правни норми, ние говорим всъщност за оня установен от държавата ред, който обу­славя не само правно организираното съжителство на хората в едно общество, но и правилното отправление на държав­ните функции. Поради това именно не всички норми като установен от държавата ред са равни и еднакви по своята правна природа. Така, на първо място, ние сме длъжни да различаваме норми за държавата и норми в дър­жавата. Към първите се отнасят основните закони, чийто адресат е самата държава, респективно органите, които я представляват. Към вторите, напротив, ние отнасяме за­коните, които стават такива по силата и разпорежданията (преки или косвени) на основния закон и чийто адресат вече са самите граждани в държавата.

Натрупаният през годините преподавателски опит и непрекъснато динамично променящата се социална обстановка, която неминуемо се отразява на учебния процес и обикновено е основната причина за неговата динамика, с времето доведоха до натрупване на множество въпроси, свързани като цяло с ефективността на учебния процес по различните правни дисциплини в Университета. Както във всяка обществено обусловена социална връзка, така и в учебния процес повечето проблеми са свързани с обема и съдържанието на насрещните задължения, които всеки от участниците в този процес има към другата страна. Задълженията на преподавателите възникват на договорна основа. 

Настоящата статия има за задача теоретично да задълбочи и разшири анализа на принципа за непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията. По този начин Българската конституция ще утвърди водещата си роля в юридическата аргументация на съдебните решения.