от проф. Нилс Кристи
Конфликтите са важни за всяко общество. Те могат да създадат хаос, разрушение, нещастие както на индивидуално, така и социално ниво. Те могат обаче и да ускорят развитието ни – както на отделния човек, така и на социалните системи. Ние можем да се развиваме, да разберем повече за другите и за себе си и да излезем от конфликта по-осъзнати и с подобрена социална уредба. Ако се обуздаят и използват по подходящ начин, конфликтите могат да се разглеждат като силите, които тласкат индивидуалните или социалните системи към усъвършенстване. От тази гледна точка съм щастлив да наблюдавам огромния ръст на развитие в сферата на алтернативните способи за разрешаване на конфликти.
Аз обаче се натъквам на някои проблеми: как да се наричат способите-„бебета” – основните дейности за алтернативно справяне с конфликти, организациите, създадени за тази цел, ролевите играчи и тяхната дейност?
Наименованията са важни.
Наименованията оказват въздействие върху действията.
Наименованията създават очаквания.
Наименованията могат да служат за прикритие – да скрият част от истината за онова, което всъщност се е случило.
Понятието „възстановително правосъдие“ се използва като основно понятие в тази сфера. Може да се срещне в документи на ООН, в документи на Европейския съвет, в статии и книги. Понятието се промъква и в други езици – непреведено.
За мен това е лош избор на терминология.
Най-лошата част от избора на думи е думата „правосъдие“.Това ни води директно в институцията на правото. Богинята Юстиция е с превръзка на очите и меч в ръката. Дейностите, от които се интересуваме, не се нуждаят от меч, нито е необходимо да поставяме превръзка на нечии очи. Превръзката на очите е начин за предотвратяване на неправомерна намеса и така възпрепятства злоупотреба с меча. Организациите за алтернативно справяне с конфликти не съществуват, за да причиняват болка, а за да създават разбиране. Наказателното право разбира правосъдието в смисъл, че всеки отделен случай трябва да се третира с еднаква строгост. Рядко обаче деянията са еднакви, а човешките същества не са напълно равни помежду си. Юристите се опитват да се справят с този неприятен житейски факт, като отвръщат поглед от повечето елементи на това, което трябва да сравняват. Често провокирам студентите по право с думите, че преминават през многогодишно систематично обучение за това какво да не споменават в съда. Накрая те разполагат само с няколко елемента и така могат да създадат илюзия, че сравняват еднакви казуси и намират решения, за които се претендира, че са „справедливи“.
Алтернативният начин за справяне с конфликтите се основава на обратния принцип. При този принцип предварително взетото решение относно това кое е от значение по делото няма надмощие. От значение е това, което страните намират за релевантно. Основната цел е хората да са отворени за прозрения – страните да се сближат дотолкова, че да могат да се виждат един друг и възможно в най-голяма степен да се увеличи количеството информация, така че да се създаде основа за обработка на разглежданияконфликт.
---
Другата част от концепцията за възстановително правосъдие е по-малко безнадеждна, но все пак проблематична.
„Възстановително”? Връщането на нещата в старото им състояние. Откраднатата картина на Едвард Мунк „Викът“ отново е в музея – леко повредена, но вече реставрирана. Крадците са заловени и наказани. Състоянието е възстановено, но не по начин, съответстващ на алтернативното разрешаване на конфликти.
Когато използваме понятието „възстановяване“ по отношение на конфликти, вероятно най-често имаме предвид някаква форма на възстановяване на „нормативно доверие“. Човек може да бъде склонен да види, че е вървял по погрешен път. Може да е в състояние да обясни защо го е направил. Може би доверието е възстановено. Да, доверието на нормативната система, но не е задължително да бъде възстановено и доверието на социалната система. Той никога няма да бъде същият в очите й. Всичко свърши.
Това води до друго любимо понятие, свързано с тези дейности:
Медиация. В много ситуации това понятие е подходящо. Младежките банди по улиците на Осло можеха да бъдат убедени, че е по-благородно да докажат, че са най-добри във футбола или уличните танци, отколкото в използването на ножове. Или, както понастоящем се прави в Албания – чрез медиация някои обичаи на кръвно отмъщение бяха прекратени, мъжете вече могат да напуснат скривалищата си и да се присъединят към жените, обработващи земята, съседите могат да се срещнат отново. А това, което се случи в Руанда чрез медиацията в местните съдилища, е почти невероятно!
За първи път представих тези мисли относно медиацията в Оняти пред Международния институт за социология на правото. Оняти беше идеалната среда за подобно представяне. Това е град в Испания. И не в Испания. Оняти е град в земята на баските. Това е земя, чието население е там дълго преди пристигането на испанците с език, толкова стар, че корените му са неизвестни. Това е население, което участва в безкрайни борби, за да съхрани своя език и идентичност – борби, водени с всички налични средства, включително и с бомби. В испанските затвори има много баски. Докато бяхме там през 2009 г., бяха организирани демонстрации за тяхното освобождаване.
Би ли било подходящо да се влезе в този конфликт чрез опит за медиация? Понеже идваме от по-мирни държави, можем интуитивно да предположим, че това би било правилно. Може да се организира голяма среща, на която да присъстват жертви на бомбардировките, осъдени, да има много емоции, те биха обещали да не го правят отново и биха били освободени от затвора.
След подобно описание веднага виждаме, че медиацията може да бъде опасен инструмент. Медиацията може да има последствия за властта и за политиката. Това се вижда ясно в земята на баските. Това, разбира се, е факт и в редица по-тривиални дейности в повечето от нашите държави.
Киерсти Ериксон насочва вниманието в тази посока в своя книга още през 1982 г. Медиаторите биха могли „да разрешават“ конфликти на местно ниво, но тези конфликти често са от такъв тип, че трябва да се управляват на много по-високо политическо равнище в обществото. Установяването на мир на най-ниско ниво спестява на обществото неприятното задължение да намери по-фундаменталните решения на много проблеми. Младежкият вандализъм срещу собствеността може да е проблем, за който да се предвиди медиация, но може би предоставянето на пари за младежки клуб ще бъде по-добро решение?
Или нека за момент помислим алтернативно за проблема с кражбите от магазини. Децата крадат. Служителят се среща с тях в сесия по медиация, делото е решено и отношенията са възстановени. Трябва ли обаче да се възстановят?
Има алтернативи на съвременните форми на пазаруване. В моя квартал има такава алтернатива. Това е магазин с тезгях между клиентите, от една страна, и продавача и цялата му стока, от другата. Частните охранители, полицията, съдилищата и наказанието, както и медиаторите, са функционални алтернативи на липсващия тезгях. Онзи ден собственикът зад щанда на местния магазин ми каза, че веднъж са му откраднали два ножа. Той стои зад тезгяха през последните 50 години. Тези два ножа са общата загуба за него през всичките тези години. Той обмисля своето пенсиониране, но се колебае, тъй като се опасява, че ще изгуби пълноценния си живот сред всичко и всички.
Подобна ситуация и живот ... невъзможни в модерността!
Защо обаче медиацията трябва да е в полза на модерността? Може би щеше да е добре, ако големите супермаркети не оцелеят, след като бъдат принудени да защитят потребителите от непреодолими изкушения, като преградят стоките си със щандове? Това би позволило по-голямо разнообразие в общуването, по-лични отношения между продавач и клиент и би осигурило атмосфера за провеждане на медиация, когато възникнат конфликти.
Помирение. За мен това понятие е малко по-подходящо от понятията, споменати дотук. Има малко по-смирено звучене. Случило се е нещо лошо и това вероятно не може да се промени, но аз трябва да се помиря с него, може да ми се помогне да се помиря. Честно е, макар да не е оптимистично. С много от конфликтите трябва да живеем. Те ще съществуват винаги. На спорещите страни може да се помогне да живеят с тези конфликти, вместо да ги изличат.
Престъпник е още едно опасно понятие. Престъпник – това означава да отсъдим, да сложим край на процеса там, откъдето трябва да започнем. Основната задача при работата с конфликта е да се разкрие какво всъщност е станало, да се научат подробностите, да се породи разбиране, да се придаде смисъл (или няколко смисъла) на явлението. При среща лице в лице първият въпрос би следвало да е: „Какво се случи?“ Така, стъпка по стъпка, може да се стигне до разбиране, вероятно дори до общо разбиране, но това би било осуетено, а не подпомогнато, ако започнем от заключението. Положението се влошава и от отравящите ефекти на самото понятие и на силната стигма, която засенчва други качества на човека, затворен в този термин.
А сега и към другата страна на конфликта:
Жертва. Заключението отново се налага преди описанието и анализа. Наказателното право е принудено да мисли в черно-бяло: виновен-невинен – живот в дихотомии. Алтернативното мислене и действия не са вкарани в същите ограничения. В това е тяхната сила! Колко е тъжно и лошо да се види как, въпреки всичко, те се поддават на терминологичните ограничения, наследени от наказателното право. Разбирането трябва да се изгради от цялостни истории. Когато тези истории бъдат разказани, тогава бихме могли да отменим опростенческите понятия „жертви“ и „престъпници“.
Но как тогава да говорим или пишем за тези явления? Моето предложение е да се върнем към основите.
Конфликти. Индивидите, семействата, организациите или държавите са в конфликт. Правят се опити тези конфликти да се разрешават с методи, различни от методите, които се използват по време на война или от наказателното право. Ако се придържаме към това, възниква цяла флора от алтернативни концепции.
Поначало в конфликта има страни. Може да има една страна, която се оплаква, може да има друга, която отвръща на оплакванията (колебая се да използвам понятието жалбоподател поради правните му конотации), може да има много участници и много истории за разказване.
Има неформални методи, които се прилагат. Ромите (циганите) във Финландия използват един такъв метод, основан на взаимно избягване[1].Жените, заемащи централно място в пътуващите групи, се следят помежду си и се стараят да не се засичат, ако не са в приятелски отношения. Много държави имат семейни съвети. Южна Африка имаше своите комисии за истина и помирение, ние в Норвегия имаме нашите „Konfliktråd“ – съвети за работа с конфликтите. Не непременно за тяхното разрешаване, нито за възстановяване или за въздаване на правосъдие, а за работа с конфликтите – да се разкрие какво всъщност е станало, да се даде възможност на едната страна да разбере другата страна за това, какво всъщност е станало. Може би конфликтът ще стане по-поносим. Може би страните, а и цялата общност ще разберат повече.
Едно не така популярно разрешение. Изложените по-горе предложения могат да се разглеждат като опасни за непрекъснатото разрастване на този вид работа с конфликтите. „Възстановително правосъдие“ звучи красиво. Нещата се оправят и то по един справедлив начин. Нарушителите си извличат поука, а жертвите получават защита на своите права. Звучи приемливо както отдясно, така и отляво на политическия спектър. Близо до наказанието, но без някои от лошите странични ефекти. Не е изненадващо, че системата се посреща толкова топло.
И тези алтернативни начини за работа с конфликтите имат хуманизиращ ефект. Някои хора, това важи особено за младите, получават втори шанс, когато се срещаме с тях тук, а не в наказателния съд. Пък и разрастването на затворите и затворническите системи може да се ограничи в известна степен.
Терминология, която е по-близо до реалността, може да попречи на това положително развитие.
Думите обаче крият опасност. Думите, които критикувам, са много близки до тези, използвани в наказателното право. Така те биха могли да изкушат главните играчи в системата да разсъждават в тази рамка и действията им да следват този начин на мислене. Някои са виновни, има жертви, които следва да бъдат удовлетворени, и някакво правосъдие, за което ни е грижа. На виновното лице трябва да се причини някакво страдание. Антъни Дъф[2]иска да формализира това, като добави наказания – преднамерени злини – към решенията в такива случаи. За тази дейност обаче си имаме наказателни съдилища.
Това, което се губи в подобно предложение, е основната идея, че резултатът от срещата между страните в конфликт може да приключи с удовлетвореност и за двете страни. Ние се разбираме помежду си, след тази среща ние дори може отново да станем приятели!
Съветите за работа с конфликти по цивилизован начин заемат централна част в дейностите, свързани с концепциите, разгледани по-горе. Защо просто да не кажем: ние създаваме организации и вършим с тях работа с конфликти. Това е по-малко героична терминология, но освен това е и терминология, по-малко податлива на злоупотреби и подвеждащи очаквания.
Бел. ред. Текстът е публикуван в списание Restorative Justice, т. 1, № 1, Юни 2013 г.
[1]Grønfors, Martti (1977) Blood Feuding among Finnish Gypsies. Department of Sociology, University of Helsinki.
[2]Duff, Antony (2003) Restoration and Retribution, pp. 44-59 in von Hirsch, Andrew et al. In: Restorative Justice and Criminal Justice. Competing or Reconcilable Paradigms.
Нилс Кристи