Сотир Бранков[1]
Макар[2] не тъй често, но чуват се оплаквания на колеги адвокати за не добро държане на съдиите към тех в съдебното заседание. Разбира се, недоволства има и в съдиите от нас. И не требва да се допуска наслояването на недоволство едни към други, на съдии и адвокати: това нито е в полза на професионалните им интереси, нито в полза на доброто правораздаване. Хора сме и грешим, обаче, затова пък требва своевременно да осъзнаваме грешките си, за да не се повтарят. Не може да се откаже, че днешното правораздаване е резултат на взаимната дейност на съдии и адвокати. Верно е, че съдията решава, обаче, не може да се откаже участието в това и на истинския адвокат, адвокат, който добросъвестно помага на съдията, защищавайки каузата на клиента си, да се разреши най-правилно спора между страните.
Както съдията, така и адвокатът имат интерес да бъдат добри, способни, да не бъдат понизявани и унизявани в тия им качества. Техният престиж и достойнство требва да бъдат пазени. Противното не само би засегнало доброто правораздаване, но би увредило и техното професионално положение, особено това на адвоката. Последният, унизен в неговите способности, накърнен в негово достойнство, особено от съдия, губи в очите на клиентелата, губи клиентела, което обстоятелство е угроза за материалното му съществуване. Не бива да се счита за ерес обръщане внимание и на това условие. И ако като обикновени хора ние си дължим прилично отнасяне; като съдеятели в областта на правото и правораздаването ние си дължим взаимно уважение. Елемантарно правило също така е никой на никого да не вреди още повече съдията на адвоката и обратното. От тук и задължението на съдии и адвокати така да се държат едни към други, че ни най-малко да не понижават и накърняват своето достоиннство и заслужен престиж.
Задължението за взаимно уважение е санкционирано и от Закона за адвокатите: чл. 35 ал. 3 гласи: „той (адвокатът) дължи уважение на закона, на магистраурата и пр.“. А магистратурата, това са съдиите. От друга страна, съгласно чл. 20 от същия закон „адвокатът при и по повод изпълнение на своята работа, е приравнен със съдията, колкото се отнася до дължимото уважение и пр." Разбира се, адвокатурата с удоволствие и пълно съзнание требва да дава преднина на съдиите, макар и с наше участие, но в края на краищата те са които раздават право, те са отговорните и за тази им дейност всеки им дължи уважение.
Обикновено адвокатите се оплакват от съдиите за следното:
1. Когато адвокатът не се яви по дадено дело вероятно, защото е зает с друго дело, пък даже с друга адвокатска работа, съдията респ. съдът не чака, а разглежда делото без него и по такъв начин излага интересит на страната и злепоставя адвоката.
По този въпрос аз не веднаж съм се изказвал. Моето мнение е, че в това отношение на адвоката требва да се дава максимум улеснения, без, разбира се, да се разстройва служебната дейнось на съдията.
Обаче, веднага добавям, че адвокатът не требва да злоупотребява с тази услуга и да я обръща в тормоз за съдията. Адвокатите требва така да си организират работата, щото предварително да е известно на съдията, че даден адвокат при извикване на делото е заетъ другаде. Не требва да се чака съдът да извика страните, свидетелите, вещите лица и едва тогава да стане известно, че повереникът на едната или двете страни са заети другаде. Нека да не опъваме нервите на сждиите повече, отколкото са опънати, то им е достатъчно.
2. Съдията или съдът не ни оставят да се изказваме достатъчно по делата.
Безспорно е, че на страните требва да се дава възможност „делото да се разясни напълно и всестранно“ (чл. 154 ЗГС). И не допускам да има противно мнение от страна на колегите съдии. Не требва да се оставят неуяснени от свидетелите и от вещите лица обстоятелствата. На поверениците требва да се даде възможност да изложат своите твърдения и възражения, своите искания, да ги обосноват, да посочат аргументи и изтъкнат доводи, да изложат съображения в подкрепа на тезите си. Без такава възможност адвокатът не би могъл да изтъкне своята задача и правораздаването, което се обуславя и от него, ще бъде несъвършено, а в много случаи и явно порочно. Така е! Но ние сме длъжни и да пестим времето на съда. Известна е тенденцията на ръководните правосъдното дело фактори да превърнат правораздаването в „на парче“, без оглед на качеството. Съдиите от известни инстанции са претрупани с работа. Не с дела, а с работа, защото натрупаните в шкафовете или рафтовете стари дела, нерешени не тежат. Многото дела върху заседателната маса правят съдията нетърпелив, нервен. С това условие, ние, адвокатите, требва да се справяме. Нема време за излишна словоохотливост. Требва да привикнем на кратко и сбито излагане; не искам да кажа, че требва да осакатяваме пледоариите си. Не, но требва да избегваме всичко излишно. Тъкмо в това отношение не можем да се похвалим с необходимата опитност и техника. Малко ли са случаите на задаване въпроси на свидетелите, които им са вече зададени и те са отговорили? Има такива случаи, които правятъ впечатление, като че ли адвокатите са решили във всекой случай да си зададат отбелязаните въпроси, без оглед, дали същите ще бъдат зададени преди това отъ други.
Или не ви ли се е случвало да присътствувате на родилни мъки при формулиране на клетви? Всичко това нервира съда, защото му отнема безполезно времето. Затова адвокатът требва да внимава какви въпроси се задават на свидетели и вещо лице и какви отговори даватъ последните, за да не им задават същите въпроси повторно. Също така не требва да им се задават излишни въпроси — за дедо и баба. Има и такива случаи. Досежно клетвите адвокатът требва да се явява с готова формулирана клетва. Ако се съмнява в сполучливостта на формулировката нека се консултира с колегите, с които намира, че може да направи това и нема да му се откаже. Това не е грех; грех е да се тормози цело съдебно заседание с безплодни упражнения във формулиране на клетвата.
Не по-малко неласкави думи могат да се кажат и досежно устните обяснения, пледоарите. Какви разливания, какви размазвания, какви менения, какви забърканости, колко повторения съдът е заставен да слуша и търпи. Напр. „Г-да съдии, през еди коя си година умрел еди кой си; за наследници оставил еди кои си, между които и моя доверител. Покойният оставил в наследство процесиите имоти, и пр. и пр.“ Поне да се казва бързо, а то некои го провлачат като че ли това е толкова съществено. Като че ли към делото нема искова молба или и да има, съдията при решение на делото нема да я прочете. А повторенията? Кажем го веднаж, че втори, че трети път. А след това се сърдим, като ни се напомня да не повтаряме.
Некои колеги имат навик да се конституират като свидетели и като вещи лица, за да допълнят празнотите на доказателствата. А ето какво казва френският адвокат Jean Appleton в книгата си: Fraite de la profession d’avocat, p. 556: „адвокатът требва по възможност да се въздържа от позоваване на собственото си свидетелствуввне и опитност.“
Други колеги приказват за неща, които нито имат некаква връзка с делото, нито ги има в него. Приказват, приказват за . . . клиента и публиката като че ли. И не само бай Манол Златанов си е признавал, че говори за клиента. В гр. W. един колега, който докато се наканвал да заговори, припаднало на съда, когато вън от съдебното заседание му забелязвали съдиите защо говори таке, защо подържа несъстоятелни искания и пр., той им отговарял: „недейте обръща внимание, вие си гледайте работата, както знаете, аз приказвам за тези зад мен.“ И ако не беше преждевременно починал този колега, щел е, за ирония на скромните адвокати, да стане голем и, за съжаление, внимателно слушан от съдиите адвокат. Та и с най-дебели нерви съдии и при най-малко работа не биха могли да изтрайват на такива шумни и безконечни пледоарии, освен, ако поради ноторна несъстоятелност се превръщат в хумористични изложения.
За чест на адвокатската колегия требва да се признае, че внушителна част колеги най добросъвестно полагат усилия да се съобразят с тежките условия на съдийската дейност и да се изразяват сбито и само върху същественото. Към такъв начин на пледиране требва да се приучим всички: да се казва всичко необходимо, но сбито и ясно и без повторения.
3. Най-болезнено се понася от адвоката непозволяването му да говори или все едно отнемане на думата му. Това действува най-тягостно, най-гнетуще върху му и с основание. Непозволяването му да продължава да говори или да почне да говори, отнемане на думата му, така публично в съдебно заседание, го подценява в очите на клиента и слушателите. Заключението им е, че съдът не слуша този адвокатъ, не го зачита, и следователно ще губи делата. Нищо не е в състояние да разколебае това им заключение, даже спечелването на делото. Ето защо, голем грех не, нещо повече, престъпление извършва съдията, ако безпричинно н неоснователно отнема думата на адвоката. В този пункт требва да се прави всичко възможно от съдии и адвокати, за да се избегва тази мерка
Струва ми се, че при по-големо спокойствие и хладнокръвие от страна на съдиите до отнемане на думата, нема да се идва. Затова пък и адвокатът требва да бъде внимателен и да не предизвиква съда до тази мерка, за да го застави да зачита искането или поканите на съда. Нека да не забравяме първата половина на чл. 154 ЗГС., според която : „Председателят открива и ръководи устните състезания. Той дава думата и може да я отнеме на оня, който не се подчинява на неговите разпореждания“.
Най-чести поводи за отнемане на думата са: продължителното приказване и неподчинението на искането на председателя да се завърши речта, и почването реплика, въпреки непозволяването от председателя на такава.
Казахъ и повтарямъ: съдът е длъжен да даде възможност на адвоката да се изкаже по всички въпроси, които интересуватъ делото, но в сбита форма. Нема време за разливане, за отклонения, за зигзагословие, за привеждане маса примери, изобилни съображения. Требва вече да се подбират и аргументите, и примерите, и съображенията и формата: кратко, ясно, убедително. Изтъквайте всичко съществено, но нищо излишно, нищо без значение. Последното само ще отвлича съдийското внимание, ако искате по-простран-но изложение, пригответе си писменни обяснения.
Но, най-важно, да се избягват повторенията; те най-много отегчават съда и най-вече го и нервират. В това отношение всички страдаме от болестта да повтаряме, в некои случаи до втръсване. Когато защищаваме една кауза, ние все си мислим, че с казаното не сме убедили съдията, затова почваме наново с малки вариации, съдът слуша и мълчи. Де да е такъв да каже: „да, прав сте, г-нъ адвокате! Съдът възприема Вашето схващане“. О, тогава, веднага бихме замълчали. Вместо това съдът почва неприятните за говорившия бележки: не повтаряйте ! Заключение! Стига! И най-неприятното: „Отнемам Ви думата“.
При това нека не се мисли, че повтарянето е от особена полза: казаното веднъж в ясна и логична форма и с нужната внушимост дава по добър резултат отколкото повторението на най-добре формулираните положения. Излишното повтаряне, говорене за неща които немат значение за делото, изобщо, говоренето за публиката или клиента дава основание на съда да отнеме думата. Въпреки това, той само прави бележки и подканя за свършване. Въ редки случаи отнема думата.
Вторият повод за отнемане на думата е искането на адвоката да репликира и непозволяването на това от председателствующия. Въ случая конфликтът се изразява в непозволяване на реплика, на което адвокатът се подчинява; и в отнемане думата, когато адвокатът, въпреки непозволяването, продължава да говори.
Реплики требва да бъдат допускани. В полза на това мнение може да се почерпи аргумент и от чл. 154 ал. 2, in fine, 3ГС: “Допускането им се оправдава от нуждата „делото да се разясни напълно и всестранно“, а това не се постига само със събиране на доказателствата, а и с обясненията на страните по сжщество. От това пък следва, че допускането на реплики не е правило и не е безусловно право на страните. Щом съдът в лицето на своя председател или само съдията „ръководи устните състезания" и като намери, че делото е достатъчно разяснено, може да прекрати устните обяснения, следва, че съдът може при изтъкнатото условие да не допуска реплики. И обикновено при недаване на думата за реплика или при отнемането й, когато адвокатът самичък си я дава. Съдът си служи с формулата : „делото е достатъчно разяснено“ или по-кратко: „Ясно е за съда", формула, която е малко дискредитирана в практиката. Според нас съдът требва да бъде много внимателен, когато ще декларира, че счита делото .достатъчно разяснено“. Грешки са възможни.
Безусловно реплика требва да бъде допусната в следните случаи:
1) за да се направи пропуснат довод или да се направи позоваване на дадено доказателство, което също е било пропуснато.
2) за да се възрази на повдигнат нов въпрос от противната страна. Напр. допуснатата предложена от ищеца клетва; ответникът заявява, че отказва да я положи, защото е недопустима. В обясненията ищецът се позовава върху неполагане на клетвата и моли да се уважи иска. Ответникът възразява, че отказът да положи клетвата не требва да се взема под внимание, защото тя е „за престъпно обстоятелство“ (чл. 272 п. 1 ЗГС.), която теза развива и аргументира. Естествено е, че в този случай на ищецът, ако иска, требва да се позволи реплика по този въпрос.
3) Когато противната страна извратява известно положение или мисъл така, че това може “да направи впечатление на съда във вреда на защищаваната кауза. Напр. адвокатът, като защитникъна един обвиняем дългогодишенъ учител, обществен деец, известен със своята безкористна служба, пледира, че съдът, когато преценява показанията на свидетели, заинтересовани или роднини на заинтересованите (потърпевшите), нека има предвид, че обвинение за користно престъпно деяние се хвърля върху този дългогодишен учитель, който целото си свободно време е отдавал в безкористна служба на читалища, кооперации, и пр. ft адвокатът на потърпевшия лансира: „бил учител“ и пр., затова защитата иска да го оправдаете. Значи, според защитата требва да осъждаме само „чичко“, а не и интелигентните.
Очевидно е извратяването, което прави впечатление на съдиите. Ето защо, необходимо е, изобличението чрез изтъкване на това, което в действителност е казано от защитата.
4) Когато требва да се възстанови известно фактическо положение.
Обаче, не може да се допуска реплика за доаргументиране, за изтъкване нови съображения, за посочване нови примери за разяснение и подкрепление подържаните тези. Всички аргументи, съображения, примери, адвокатът е требвало да изчерпи при първото говорене – напр. колегата ищец подържа, че бащата е купил даденъ недвижим имот, като подставено лице на малолетния си син и това е възможно, защото доктрината допуска сключването на договори със самия себе си, т. е. както е въ случая X. за себе си сключва договор за скрито пълномощно за придобиване недв. имот със себе си от една страна и като законен представитель на малолетния си син отъ друга. /Адвокатът-противник възразява, че сключването договор сам със себе си, поне що се касае до договор за скрито пълномощно, е недопустимо, когато доказателството за съществуването му е само признанието на бащата. Първият колега иска реплика. Защо? Нали той се вече изказа? Или, за да докаже, че и за процесния случай е възможен договор сам със себе си. Но нали той говори именно за процесния случай? Той требваше да изчерпи всичките си аргументи, съображения и пр. В този и др. подобни случаи подбудата за второ и за трето говорене, не е неразяснеността на въпроса (делото), а стремежа на всекиго той да бъде последен, той да бъде най-отгоре. И ако се даде свободен ход на този стремеж, свършване на устните състезания не би имало никога. Нима не сте присътствували на частни единични спорове, които са безконечни?
Разбира се, съдът може, ако, макар и говорено по веднъж, счете, че делото не е достатъчно разяснено, да допусне и първа и втора реплика. Обаче, ако той счита, че за него делото е вече достатъчно разяснено, не е длъжен да дава думата за реплика. Прочие, ако мислим, че съдът може да изпадне в грешка в това отношение, нека се стремим още при първото говорене да бъдем изчерпателни, за да се разясни напълно делото. Ако и при такава пледоария за съдът делото остане неразяснено, триста реплики ще бъдатъ без полза.
Но ако съдът не требва в никой случай безосновно да отнема думата на адвоката, за отнемането й при втория случай по повод на искане реплика, за последствията от това е отговорен и адвокатът. Изтъкнахме, че този случай се състои в продължаване на адвоката да говори въпреки непозволяването на председателя. Какво значи това? Че адвокатът не изпълнява разпорежданията на съда, респ. на председателствующия. При този опит на адвоката да се наложи на съда, требва ли последният да капитулира? Кой требва да се наложи? Професионалният ни егоизъм и честолюбие изискват, щото в такива случаи адвокатът да се наложи. Обаче, престижа на съда и нуждата той да се пази, диктуват противното. Най-разумното е да не се докарва конфликтът до това положение. Затова се налага голем такт и от двете страни. Председателствующият не требва прибързано да отсича „ясно е.“ А адвокатът не требва, даже при безосновно според него непозволяване на реплика, да се стреми на всека цена да се наложи: това може да докара даже до отстранение от съд. зала. Хора сме и при това с изострени нерви! Според мен в случая требва да се постжпва тъй:
Адвокатът да не почва да говори направо, а да посочи защо иска реплика. Вервам, ако адвокатътъ посочи основателни причини, всеки съд ще разбере това и нема да откаже репликата.
Ако адвокатът използува даването му на думата и почне да се отклонява, съдът да го предупреди и да му отнема думата.
Ако съдът категврично каже своето „не“, адвокатът требва да се подчини, а впоследствие може да поиска обяснения от председателствующия, лично или чрез представител на колегията или професионалната организация. По такъв начин ще се спести и време, и нерви и ще се запазят добрите отношения, и престижа както на съда, така и на адвоката.
Оплаквания може да има и от грубо и пре-ебрежително държане на съдии към адвокати. Вервам, че такива случаи има, обаче, не требва в никой случай от тех да се прави капитал, за да се подържа, че съдииството се държи грубо към адвокатите. Това са отделни случаи и такива ще си останат, които могат да се обяснят с темпераменти, нерви и др. п. Обаче, и по повод на тия възможни инциденти не е безполезно пак да напомним, че е основателно и законно искането на адвокатите, щото техните колеги оттатък бюрото да не накърняват незаслужено и в недостойна, груба форма техния престиж и техните професионални интереси. Нека съдиите, присътствено или неприсъствено, да не подбиват нито лично даден адвокат нито адвокатите изобщо като професия. Ако при даден случай е необходимо да се направи бележка на адвоката, да му се напомни задължение и пр. П „ затова винаги може да се намери форма, съ която ще се постигне необходимата цел, без да се унизи адвоката. Изрази като „ще те изпъдя“, „ще ви изхвърля“ и пр. требва да се изхвърлят из речника на съдиите. Щом е необходимо да се предупреди адвоката за прибегването на тази мерка, това може да се направи и в по-коректна форма, като напр. „ще бъдете отстранен от съдебната зала“, „ще Ви отнема думата“ и др. п. Не требва да се правят подмятания по адрес на адвоката или адвокатите. Не требва да се подценява адвокатският труд или да се дават преценки на адвокатското възнаграждение. Напр. не требва при склоняване към спогодба по НЧX дела, когато страната заявява, че е направила еди колко си разноски, да се пита, че за какво са тези разноски, за да се види колко е платено на повереника или защитника. Колко минимум требва да се плати на адвоката по такова дело съдията знае, за да нема нужда страната да го казва. Напротив, даже, ако страната почне да казва колко е дала на адвоката си, съдът требва да я прекъсне съ думите: „не ни интересува колко сте дали на повереника си“. А ако страната каже, колко е заплатила на адвоката си, съдът не бива да дава вид, че платеното намира за много. Никога тонът на съдията, който прави бележки на адвоката, не требва да бъде ругателен, подйгравателен. Не всека забележка, всеко обръщение требва да се прави в най-сериозен, но спокоен тон. По този начин се дава по-голем ефект, отколкото виканията, кресканията, грубостите. Само при спокойно и сериозно ръководене на устните съзтезания престижа на съда се запазва, а авторитетът му се налага.
Не требва и да се гледа пренебрежително на колегите, които са от по-малки съдебни центрове, а пледират пред по-висши инстанции. Обаче, и тези колеги не требва да се явяват пред по-висшите съдебни инстанции с привичкит си, добити в своя център, благодарение слабостите на техния съдия по отношение ръководенето на устните състезания. В противен случай ще предизвикат да им се каже: „това не е ... !“ или „не се намирате пред вашия съдия!“ Разбира се, не може да се каже, че тези колеги по правило стоят по-долу от своитe колеги в по-висшия съдебен център и че в последния нема колеги, които се държат даже по-лошо от тех.
Но да видим сега ние как се държим към и пред съда.
Цитирах от Зак. за адвок. текста, според който адвокатът дължи уважение на магистратурата. Същото задължение е санкционирано от съответни наредби и в други страни. Уважението ни към съдиитe и съда не се състои в титулуването на съдиите „господа“ съдии или „господин“ съдия, и в употребата на изрази като „уважаемия“ съд ; „почитаемия“ съд, „най-учтиво“, най-почтително“ и др. подобни - това е израз на формално уважение и зачитане. Обаче, то не е достатъчно, защото и когато се обръщате към някого с „уважаеми“, вие пак можете да го обидите, като унизите неговата чест и достоинство. Уважение и зачитане на съда и съдиите ние требва да показваме с всичките си действия като повереници и адвокати в съдебно заседание и вън от него.
Уважението ни към и зачитането на съда и съдии требва конкретно да изразяваме в следното :
1. Да се държим прилично в съдебното заседание;
2. Да пледираме добросъвестно и коректно;
3. Тонът ни да бъде спокоен, никога предизвикателен;
4. Да не накърняваме с нищо от наша страна честолюбието и достойнството на съдиите;
9. Да не обиждаме съдиите.
Изпълняваме ли тия си задължения? Не напълно и не винаги.
1. Много от нас още не са добили навици на прилично държане. Има случаи, в които характерът на съдебното заседание се губи и последното се превръща като че ли в среща за размена на мисли, дори на масали. Некои колеги може би по “темперамента“ си обичат такъв вид съдебно заседание. Обаче, това опошлява съдебното заседание и подронва престижа на съда. За това имат вина и съдиитe, които не умеят да се държат сериозно, авторитетно, те отиват до две крайности: или слободия, или пресилена, изкуствена сериозност, която разсмива. Може би, защото немат форма, която да вдъхва респект. Тя не е без значение. Обаче, ако съдията не осъзнае нуждата от сериозност, формата ще възбужда само cмex и в съдии и в адвокати.
2. Не всички пледираме добросъвестно. Не говоря глупостите, които понякога се приказват и за крайно невежитe прояви. Говоря за недобросъвестно тълкуване на законнитe текстове, за неверни и извратени цитати, респективно са възможни, обаче, дълг ни е щом ни се посочат веднага да се извиним.
Пледираме некоректно по отношение на колегата-противник. Това шокира съда: той слуша свои помощници, а не скарани врагове, които се нахвърлят едни върху други. Но върху това друг път.
He требвa да се нахвърляме безогледно и върху самитe страни. Ако требва да изкажем нещо нечестно за страна или свидетел, това требва да направим с терминитe на правото: „окупирал незаконно,“ „действувал недобросъвестно,“ „измамил“ „упражнил насилие“ (ако имаме основание в събранитe доказателства). Не требва с подобно държане да се оставя впечатление в обществото, че съдът покровителствува адвоката, за да се нахвърли срещу странитe или другитe участвующи въ делото. Това вреди на престижа на съда и съдиитe.
Не са редко случаите в съдебно заседание колеги да учат доверителитe си какво да правят, напр. да не отговарят на зададенитe имъ въпроси или да отговарят недобросъвестно. Това значи да се пречи на съдебното дирене и съдиитe въ никой случай не требвa да го допускат. Иначе те ще абдикират от съдиискитe си длъжности.
3. Некои колеги говорят с тон, като че ли се карат със съдиитe. Други лансират предизвикателни положения, като напр. „това не може да реши никой мирови съдия, никой окр. съд" или: „това е един абсурд, който никой съд (или нема да се намери съд) да възприеме.“ Че как може така да се пледира? Не значи ли това предварително да се припише невежество, или пристрастие на съда, ако той не се съгласи с този адвокат. Не бива по такъв начин адвокатът предварително да заангажирва мнението и решението на съда. Затова в такива случаи формата на изразяването требвa да бъде: „според мен“, „по моето (скромно) мнение“, „аз мисля“, „аз намирам“, „нaдeвaм се, че поч. съд ще възприеме моето мнение,“ „ще удовлетвори искането ми“ и др. п.
Често пъти ние не държим сметка за честолюбието и достойнството на съдията и по един или друг начин го уязвяваме, накърняваме, например: „съдията изсмукал из пръститe си тия доказателства“, „това е абсурд“ – или пък като пледираме, таки пледираме, че уязвяваме съдията с високомерието си. Като че ли искаме да кажем: „ти, г-н съдия, какво знаеш!“ Също, когато дискутираме правото не требва да си даваме вид като че ли даваме уроци на съдията. Също не требва да искаме да се наложим на съдиите.
За неподчинението на адвоката на разпоредбитe на съда, респ. на председателствующия говорих. Прав ли е председателстсующия, или не е прав, веднъж дал некаква разпоредба, ние сме длъжни да й се подчиним. В противен случай ще покажем незачитане на съда. Tребва да спазваме и установения ред при съдопроизводството. Не говоря за това, че адвокатът требва да става при влизане и излизане на съда и при четенето на резолюцията. Не, думата ми е, че адвокатът не требва да приказва след като съдът е почнал да се съвещава от место, при четенето на определението и пр.
Но най-вече адвокатът не требва да обижда съдията или съда. Има и такива случаи. Това може да стане по най-различни начини и форми: като се каже на съдията, че той не си разбира от работата; като му се прави бележка ; като се обвини в пристрастие. Един колега публично, въ съд. заседание каза на съда, че той (съдът) не внимава. И съдът преглътна тая бележка, може би защото не бе направена от простосмъртен колега. Разбира се, ако се види, че некои съдии не внимават, може да им се обърне внимание, но за това требва да се употреби безобидна форма.
Ето колко много е длъжен адвокатът. Но затова пък и съдиите требва да бъдат внимателни, учтиви и еднакво да се отнасят към всички колеги. Отнася ли се съдията грубо, отнася ли се невнимателно, проявява ли неприязън и незачитане към дадени колеги, реакцията е неизбежна. Ние и в този случай съветваме колегите да бъдат сдържани и ако намерят за необходимо да реагират, да правят това в най-сериозна и коректна форма. Нека, въ интереса на престижа и авторитета на съдиите, да не прескачаме границите на допустимото. А удовлетворение за накърнение правата и достойнството ни да потърсваме с законоустановените средства.
Спирам се накратко и върху оплакването на колеги от нееднакво третиране на всички ни от страна на съдиите. Прави са колегите що се отнася до случаите на търпеливо изслушване на пледоарии, страдащи от гореизтъкнатите недостатъци, на некои колеги. И наистина, често пъти съдът се и нервира и дразни от пледоарията не некой малък колега, а търпеливо слуша (а може би търпеливо нищо не слуша) пледоарията на „голем“ колега, макар да е пълна с повторения, излишни неща, разливания, „осук-вания“, „масали“. Един колега ми се оплака, че като почнал да приказва по-бавно, за да може да се схване от секретаря един важен довод, веднага му забелязали: „ще диктувате ли?“. 15 мин. след това същият съд търпял друг колега — persona grata — нa часа да диктува 3 пъти по-бавно от първия колега. Същото нееднакво третиране се констатира и при неоправдателните реплики: на колегите, ползующи се с облагите на persona grata се позволявало безпрепятствено и по два пъти реплики само за наддумване, когато на други това не се позволявало в никой случай.
Според мен, ако един съд нееднакво третира и нееднакво се държи към всички колеги, той с това подравя престижа и авторитета си и настройва неблагоприятно част от адвокатската колегия към себе си. Не искам да кажа, че съдът е длъжен еднакво търпеливо да слуша издържаните пледоарии, с тези, които изобилствуват с повторения, излишни неща и др. п.; отегчителните речи с плавните, логични и внушителни. Ако така би постъпвал, значи да не подтиква към усъвършенствуване, към подобрение. В това отношение колегите требва не да се оплакват, а здравата да се залавят за работа, която ще ги усъвършенствува и ще ги приравни с охотно слушаните издигнали се способни колеги. Обаче, отрицателните прояви требва еднакво да се третират, без огледъ кой колега ги прави.
За държането на съдии и адвокати вън от съдебно заседание, ще кажа: съдиите требва да избегват публично да се манифестират неуместни интимности (прегръщания по улици, коридори или зали) и неуместни фамилиарности. Такива отношения могат да бъдат изкориствани от некои адвокати. А те са винаги във вреда на другите адвокати.
Свършвам. Ще ми бъде много приятно, ако тия ми бележки допринесат макар и малко за установяване на отношения между адвокати и съдии, които да спомагат на доброто правораздаване и да правят приятна работата и на съдии, и на адвокати.
[1] Сотир Бранков - известен адвокат и политик, лидер на социалистите в Търново преди 1944 г. Автор на редица научни трудове по право, психология и правна психология, измежду които: „Добросъвестността в правния живот" (1936), „Проблеми на неосъзнатото", „Сроковете в гражданското, търговското, наказателното и административното право", „Подставено лице" (1942) и др., както и на десетки статии в специализирания правен печат.
[2] Статията е публикувана за пръв път в Съдийски вестник, бр. 5 и бр. 6 от 1936г. Настоящото препечатване се извършва с позвалението на проф. Огнян Бранков, внук на автора.