Съдебен път срещу неправомерни уволнения

Публикуваме статията на акад. Петко Стайнов "Съдебният път срещу неправомерни уволнения", отпечатана в сп. „Общинска автономия", г. V, № 7 (декември 1931 г.), която е изключитело актуална и полезна за научното задълбочаване на съвременния дебат за характера на акта, с който се прекратява служебното правоотношение в администрацията. В дискусията относно обсъжданите изменения на АПК беше застъпено становището, че това е вътрешнослужебен акт. Акад. Стайнов защитава обосновано отдавна установеното становище в противен смисъл: "Уволнението на чиновника е един административен акт на публична власт; с него се създава една промяна в правното положение на едно лице, което от чиновник става свободен гражданин и същевременно се оттегля един съответен административен акт, с който е било назначено лицето за чиновник. Това не е един вътрешен служебен акт на отношение на един чиновник или началник към друг; един вътрешен акт не отмяня и не видоизменя никакъв съществуващ по-рано администрати­вен акт, нито внася някаква промяна в правното поло­жение на лицата". Статията е ценна и с богатата си информативност за историческите борби за правна защита на стабилитета на правоотношението на държавните служители.

Съдебен път срещу неправомерни уволнения word

 Съдебен път срещу неправомерни уволнения pdf

проф. Петко Стайнов[1]

Във[2] връзка с уволненията се повдига въпросът: уволненият чиновник може ли да се оплаче пред админи­стративното или пред гражданското правосъдие и да добие или отмяна на акта, или поне обезщетение за понесените от незаконното уволнение вреди и загуби? Може ли съдът да преоценява свободното усмотрение, изразено при преценяването интереса на службата, или да слага на преценка решенията на дисциплинираните съвети? В какво точно се състои съдебната гаранция, на която уволненият чиновник би могъл да разчита в подобни случаи?

I. Гаранцията на административното правосъдие

 1. Актьт на уволнението е административен акт

 Уволнението на чиновника е един административен акт на публична власт; с него се създава една промяна в правното положение на едно лице, което от чиновник става свободен гражданин и същевременно се оттегля един съответен административен акт, с който е било назначено лицето за чиновник. Това не е един вътрешен служебен акт на отношение на един чиновник или началник към друг; един вътрешен акт не отмяня и не видоизменя никакъв съществуващ по-рано администрати­вен акт, нито внася някаква промяна в правното поло­жение на лицата[3]. Уволнението, както и назначението на чиновник с административни актове, в които се изразя­ва: при назначението – волята на органа на публичната власт да облече едно частно лице със статута на чинов­ник, или ако е вече чиновник с акта на уволнението да го лиши от този статут и да го върне към старото му положение на свободен, обикновен гражданин.

Едно волеизявление, за да създаде правни последици, трябва да е издадено от компетентен според закона за това орган, да са спазени при него установените от закон или правилник форми, да се е следвало повелята и целта, която законът е имал предвид, когато е предписал издаването им. За да се проверят всички тия ус­ловия, които обуславят административния акт, дали са налице, законът обикновено предвижда административният акт на публична власт да може да се отнася за преценка пред административното правосъдие. И ако то установи, следвайки надлежното производство, че не са спа­зени, да постанови отмяната му. Това е целта на административното правосъдие; това уреди у нас Законът за админи­стративното правосъдие от 1912 г., това урежда като принцип днес Законът за устройство на съдилищата, чл. чл. 211 сл.

 2. Принципът за намесата на ВАС

 Всеки административен акт на публична власт мо­же да се обтъжи за отмяна пред ВАС. Това е повелята на чл. 211 Зак. устр. съд. (отговарящ на чл. 10 от стария Зак. за адм. правосъдие). Всеки акт за уволне­ние или назначение, на общо основание, би трябвало да мо­же да се отнася за преценка и, ако е незаконен, да бъде отменен от ВАС. И наистина няколко години наред, след учредяването на ВАС у нас в 1912 г., този наш върховен орган на административното правосъдие се обявяваше компетентен съгл. чл. 10 Зак. адм. правос. да се занимае с тъжбата за отмяна на адми­нистративните актове по назначение и уволнение на чинов­ниците[4] и нееднократно дори отмени някои от така отне­сените пред него административни актове, когато те бяха издадени в нарушение на закона. На тая негова компетентност и намеса за отмяна още тогава се правиха големи възражения и се оспорваше компетентността на ВАС, като се казваше, било че в случая имало висши правител­ствени актове, било че се касаело за актове на свободно усмотрение, или за актове на дисциплинарна власт – въобще за случаи, в които съгл. чл. 11, ал. 2, 3 и 4 на Зак. адм. правос. административният съд не се произнася, тъй като те изрично са изключени от неговата компетентност. ВАС обаче изрично обори тия твърдения за висши правителствени и за дискреционни актове, като се обяви за компетентен[5].

Обаче ВАС прояви известно колебание, когато се ка­саеше да се отхвърли и твърдението, че уволнението е дисциплинарен акт, но все пак се обяви за компетентен, щом се касаеше не да се преценява упражнението на дис­циплинарната власт при уволнението, а да се произнесе са­мо за спазването или неспазването условията, предвидени от закона за издаване акта на уволнението[6]. ВАС, с обявяването си за компетентен по тези актове, отхвърли и друга една теза, която се подържаше тогава, че намесата на ВАС в случая означавало да се за­стави министъра да отговаря за своите действия не пред Народното събрание и Царя, както гласи чл. 153 Конст., а пред друго тяло. С обявяването си за компетентен, както по този акт за уволнение, така и по другите актове, издавани от министър, ВАС държеше да подчертае, че в случая не се касае до подвеждане лично министра да отговаря, както гласи чл. 153 Конст., а до обсъждане закон­ността на един административен акт, без оглед на лицето на автора му – нещо, което именно предписваше и Законът за административното правосъдие с учредяването на ВАС и което не е противно на Конституцията[7].

 3. Осакатяването на административното правосъдие

 Това обявяване на ВАС за компетентен и про­изнасянето отмяна за някои незаконни актове на уволне­ние – колкото и рядко да ставаше това, защото ВАС като че ли се смущаваше от голямото възбуждение, което отмяната на тия актове предизвикваше, та търсеше да избя­гва да се произнесе – засегна на болно место партийността в режима на чиновниците, с чието назначение и увол­нение от дълги години правеха политическа кариера упра­вляващите у нас. Самите министри се почувстваха засе­гнати от неочакваната за тях намеса на един съд, която ги излагаше пред техните партизани: последните не искаха и не можеха да разберат, че един закон е учредил специална върховна юрисдикция именно за да ту­ри край на своеволията в администрацията, безразлично от кого се вършат те – висши или нисши публични органи. Някои министри дори се опитаха да се съпротивяват при наличността на общата наредба на чл. 10 Зак. адм. правос., която предписваше на съда да се занимае с всички административни актове: така те отказаха да възстановят на служба чиновниците, заповедите за чиито уволнения бяха отменени от ВАС, като се възползваха от обстоятелството, че Законът за административното правосъдие, чл. 47, не предвижда санкция срещу министритe при неизпълнение решенията на ВАС[8]. Това послужи по-късно, когато се потърси по законодателен ред през 1914 г. да се ограничи компетентността на ВАС, за аргумент да се твърди, че и без това намесата на ВАС в слу­чая била неефикасна и заради това проектираната с новия закон промяна в компетентността на ВАС нямало с нищо да повреди на фактическото положение, а само се ограничавал ВАС, за да можел чрез това огра­ничение да влезе „в същинската си роля“. В мотивитe към законопроекта за промяната на чл. 11, ал. 2 Зак. адм. правос. през 1914 г. се добавя, в унисон с вече разгледа­ната по-горе теза, че Законът за административното правосъдие нямал за цел да създава инстанция за преглеждане и коригиране действията на отговорни пред Народното събрание висши органи на изпълнителната власт, когато с тия действия и актове се урежда помощният персонал на парламентарно отговорните фактори; че допущането на тия жалби за отмяна било аномалия и нецелесъобразно за административното правосъдие и пр[9].

В Народното събрание се наложи прокарването на законопроекта без дебати[10], по този начин на едва създа­дения ВАС, който и без това, за да не дразни, се показваше много тактичен и дискретен при преценява­не законността на актовете за уволнение, се нанесе един удар, който удар бе и за административното правосъдие[11], и за правовата държава у нас, тъй щастливо завършена със Закона за адм. правосъдие от 1912 г., и за едва органи­зиращия се у нас чиновнически стабилитет.

Това ограничение за компетентността на ВАС се гласува и стана закон от 8 април 1915 г. Чл. 11 Зак. адм. правосъдие доби следната редакция, която се за­пази в 1922 г., когато Законът за административното правосъдие се вля в Закона за устройството на съдилищата като отделна, последна глава:

Чл. 11 Зак. адм. правос. (днес чл. 212 Зак. устр. съд.). „Не са подсъдни на Върховния административен съд:

1) .............

2) Висшите правителствени актове, както и актовете по назначаване, преместване, командироване, повишение, по­нижение, отстранение и уволняване на всички чиновници (държавни, окръжни, общински) по всички ведомства“.

3) .............

4) .............

Тая промяна не можеше, разбира се, да има за послед­ствие да отмени всички постановления, пръснати по разни закони и специално в тогавашния Закон за чиновниците, с които се налагаше следването на известни условия за назначение, уволнение и пр. Те си остават в сила, само че не можеше повече обезпечаването им да се наложи и чрез съдебна санкция, както това можеше да стане от 1912 г. насам по силата на Зак. адм. правос. Фактически от 1915 г. насам всички уволнения – и тия, за които за­коните предвиждаха спазване на условия и форми, и тия, за които не се предвиждаха такива, а бяха предоставени само на усмотрението на началника – се приравняват: за всички не съществува никаква съдебна санкция.

 4. Актовете по уволнение не са висиш правителствени актове

 За да обяснят правното значение на реформата от 8 април 1915 г., някои се опитаха да твърдят, че с нея уволненията, назначенията и пр. на чиновниците били обявени за висши правителствени актове[12]. Един от аргумен­тите за тая теза бе, че за тези актове се споменавало в чл. 163 Конст., като актове, издавани от Царя и, като актове издадени по прякото разпореждане на Конституцията, трябвало да се считат за висши правителствени актове и да се изтеглят от компетентността на ВАС[13].

Това схващане е неправилно. Преди всичко висшите неправителствени актове, доколкото съществуват, било че са издадени по прякото разпореждане на Конституцията или не, не са абсолютно изтеглени със закона или с Конституцията от всякакъв съдебен контрол, а по-скоро поради самото им естество за тях не може или не се е организирал досега съдебен контрол, който да доведе до ефикасната им и рационална отмяна, когато не се касае до предоставено от закона свободно усмотрение на орга­ните, които ги издават. А колкото се касае до уволнения­та на чиновниците, за тях поне може да се каже, че не са актове, издавани по прякото разпореждане на Конститу­цията, защото чл. 163 Конст. не говори за тях, а само за назначенията. Но и да говореше за тях, те пак не са актове, за които поради самото им естество да няма фактическа възможност за упражняване ефикасен съдебен контрол – както е напр. случаят с висшия правителствен акт – обявяването на война. Напротив, за уволненията и за назначенията и у нас до 1915 г., а в чужбина и до сега е съществувал и съществува съдебен контрол без да има някаква спънка в естеството на акта, който се подлага на контрола на административното правосъдие. Не може да се каже, че до 8 април 1915 г. те не били висши прави­телствени актове по естеството си, а след като с закон от 8 април 1915 г. законодателят забранил изрично на ВАС да се произнася по тях, и само заради това те са променили естеството си и са станали actes de gouvernement. He е названието, което дава законът, а вътрешното естество на акта, което би го направило висш правителствен акт. А това вътрешно естество не се обу­славя от това дали законодателят изрично ще определи един или друг съд за компетентен по някои актове или съвсем ще ги отнеме от компетентността на някоя юрисдикция. Естеството на акта може да насочва към кой съд редовно би трябвало да се отнесе за преценка този акт, но не и обратното – компетентността на един съд непременно и абсолютно да обуславя вътрешното естество на един акт. Има много случаи, в които един акт се отнася за преценка на гражданския съд по изричното по­веление на законодателя, но от това отнасяне не следва, че и актът е непременно частноправен. Напр. заповедта за закриване кръчма от окр. управител се отнася пред гражданския съд по силата на Зак. адм. и полиц., чл. 50, но актът си остава административен.

Така също не може да се твърди, че щом законът изрично е забранил изобщо на съд да се занимае с един акт, то той ще да е непременно висш правител­ствен акт. В нашата правна система има и други случаи, неизброени в изключенията на чл. 11, ал. 2 Зак. адм. правос. (чл. чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд.), в които също не се допуща за обжалване на някои актове компетентност на съд или по-специално на ВАС, без с това никой да ги е обявил за висши правителственни актове[14]. Трябва да се отбележи тук, че не е достатъчно да е казано в един закон, общо, че един административен акт е окончателен и не подлежи на обжалване, за да бъде освободен той от контрола на ВАС, напр. чл. 72 Зак. градските общ. Тая обща формула е била въведена в употребление още преди 1912 г. – преди учредяването на ВАС. Принципът е, че всеки административен акт е подсъден на ВАС. За да бъде освободен от контрола на административното правосждие, законът трябва изрично да гласи, както е случаят с чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд., че актът не е подсъден на ВАС, или че никакво съдебно обжалване не се допуща[15]. Но ако законът, по едни или други съображения, не е допуснал компетентността на ВАС, не следва в никой случай, че с това формално, външно ограничение е видоизменил и вътрешното естество на акта, та го е направил висш правител­ствен акт.

Но дори и от самия текст на чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд. (чл. 11 Зак. адм. правос.) е ясно, че законодателят не е имал намерение да обявява актоветe по назначение, уволнение и пр. за висши правителствени актове:

„Не са подсъдни на ВАС висшитe правителствени актове, както и актовете по назначение“ и пр. Тия два вида актове, явно е от текста на този член, не са обявени за едни и същи. Tе са само обикновени административни актове, издавани по силата на законите за чиновниците и другите специални закони, а не по силата на Конституцията[16]. И като обикно­вени административни актове би трябвало да се отнасят за отмяна пред ВАС, но по изричното повеление на закона, чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд., като изключение от общото начало, те са отнети от компетентността на ВАС. И само толкова.

5. Дискреционност на актовете по уволнение, назна­чение и пр.

 Други са се опитали да обяснят некомпетентността на ВАС в този случай, като твърдят, че назначе­нията, преместванията, уволненията, командированията и пр. са дискреционни актове и поради това, съгл. чл. 11, ал. 3 Зак. адм. правос. (чл. 212, ал. 3 Зак. устр. съд.), ВАС не можал да се произнася по тях[17]. И това схващане е не­правилно, защото в случая не се касае за ВАС да се произнася по упражненото свободно усмотрение, а само по спазването формите и условията, при които началникът тряб­ва, според специалните указания в законите, да упражни своето свободно усмотрение и да издаде акта за назначение, уволнение и пр. Ако началникът е нарушил тия условия и форми, предвидени в законите, в какво се засега сво­бодното му усмотрение, когато съдът би наложил съ­блюдаването им при издаването на акта за назначение, уволнение? Поначало няма никаква пречка, мотивирана с упражнението на някакво свободно усмотрение, за да може да се произнася ВАС по уволненията, назначенията и пр. Свободното усмотрение на органа на публичната власт ви­наги се упражнява напълно свободно, но в рамките, уста­новени от закона[18]. Условията, формите – това са едни от рамките, които законът чертае на упражнението на сво­бодното усмотрение. Ако началникът по свободно усмо­трение смята, че интересът на службата налага уволнението на един чиновник, то ще стане, защото начални­кът е властен да прецени какъв е интересът на служ­бата и какво налага. ВАС нито преди 8 април 1915 г., нито след тая дата е могъл, нито сега може да преце­нява свободното усмотрение, проявено при уволнение или преместване „в интереса на службата“ и да наложи отменение, защото би сметнал, че интересите на службата не налагат това, а друго. Това не е било и не може да бъде работа на съд, защото самата проява на свободно усмотрение поначало не се подава на съдебна преценка. И много се лъжат ония, които уверявят наивни чиновници, че ако се възстанови чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд. в ста­рата редакция на чл. 11, ал. 2 Зак. адм. правос. отпреди 8 април 1915 г., само с това ще се тури контрол върху уволненията „в интереса на службата“ и ще се отменяват от ВАС ония уволнения в интереса на службата, за които уволненият чиновник би успял да убеди съда, че не се налагат от интереса на службата, така както го разбира той или другарите му чиновници. Това не е било и не може да бъде. При едно възстановяване на чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд. в старата редакция на чл. 11, ал. 2 Зак. адм. правос., онова, което ще може да се контролира, то е само дали са спазени всички изисквания на форма и условия, които биха били предвидени в някой закон за из­даването на актовете за уволнение: задължително преглеж­дане на служебния списък, задължително предварително изслушване на самия чиновник или на неговия пряк началник, задължително предварително изслушване мнението на един дисциплинарен съвет, задължително оповестяване в определен срок, задължително подробно мотивиране и пр. От тия възможни условия само няколко са съществували в законитe и преди 8 април 1915 г. Ако обаче не биха били предвидени никакви условия и форми в зако­ните за уволнението на чиновника, то една евентуална про­мяна на чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд. ще е без всякакво значение за това уволнение. Уволнението и при тая нова обстановка ще си остане вън от всякакъв съдебен контрол, защото ще е свободно уволнение „в интереса на службата“ – само въпрос на свободно усмотрение на началника, по което поначало не може да има преценка на ВАС (чл. 212, ал. 3 Зак. устр. съд.). Дали началникът, преценявайки интереса на службата по свободно ус­мотрение, ще назначи това или онова лице при равен ценз, дали ще уволни той този или онзи чиновник „в инте­реса на службата“, това той сам ще си прецени, без де може ВАС да се намеси[19].

6. Уволнението не е винаги дисциплинарен акт

 И накрая актовете по уволнението, назначението, ко­мандироването и пр. на чиновниците не са отнети от компетентността на ВАС, защото, както се твърди от някои, били от дисциплинарно естество. Ако допуснем най-после, че може да става въпрос за актовете за увол­нението или преместването, че са от дисциплинарно естество, то това не е верно за назначенията и командиро­ванията на чиновниците. При това, не на всяко уволнение от гледна точка на държавата трябва да се гледа като на наказание. Уволнението в интереса на службата не е нито дисциплинарно уволнение, нито изобщо наказание. Дисци­плинарното уволнение, произнесено от надлежната дисци­плинарна инстанция, си остава дисциплинарен акт и по него, по упражнената в него дисциплинарна власт ВАС не ще може да се произнася (чл. 212, ал. 4 Зак. адм. правос.[20]). Но същото нещо не може да се каже за уволнението в интереса на службата, което не е упражнение на дисципли­нарна власт, а е само един административен акт с проява на свободно усмотрение. ВАС поначало обаче не би трябвало да бъде лишен от възможността да прецени не свободното усмотрение, а спазването от началника на другите условия и форми, наложени от закона при упражнението на свободното усмотрение, или да прецени дали изобщо има дисциплинарен акт, т.е. да­ли органът е могъл изобщо да упражнява дисциплинар­на власт[21].

II. Компетентността на разните съдебни инстанции

 1. Принципът за компетентността на ВАС след 8 апр. 1915 г.

 С чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд. са отнети изобщо от компетентността на ВАС тъжбите по всички актове за уволнение на чиновниците, безразлично дали тъжбата се касае до формите или до другите условия, пред­видени от закона, за които се претендира от чиновника, че не били спазени при издаването на акта, с който се  уволнява. Компетентността на ВАС е премахната, значи, не защото актът за уволнение е висш правителствен акт, не защото е винаги акт на усмотрение, не и защото е само дисциплинарен акт, а единственно защото законът изрично и по изключение е забранил на ВАС да се занимава с тъжбите срещу тези административни актове, каквито са актовете по уволнението на чиновниците.

Понеже принципът е, че всички административни ак­тове се обжалват за отмяна пред ВАС (чл. 211 Зак. устр. съд.), то всяко изключение трябва да бъде изрично указано и да се тълкува ограничително. Изключването от подсъдността на ВАС на заповедите по уволнение, назначение, преместване и пр. на чиновниците (чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд.) трябва също така да се тълкува ограни­чително и да не обема други актове, отнасящи се до чинов­ниците, щом не са изброени изрично в този член. Такъв е напр. случаят с отпуските, те не са изброени в чл. 212, ал. 2, и не може този текст да се разширява и за тях, макар че заповедите за отпуските приличат много на заповедите, изброени в чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд. ВАС, именно защото изключението на чл. 212, ал. 2 трябва да се тълкува ограничително, може да се обявява за компетентен по отмяната на заповедите за отпуск или на отказа за отпуск, и да произнесе дори отмяна, стига да има нарушено някое право или някой закон с тези актове.

 2. Приложение на принципа върху компетентността

 Нещо повече: тълкуван ограничително текстът на чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд., трябва да се приеме, че са подсъдни пред ВАС всички административни актове, с които се упражнява не пряко назначаване, уволняване, пре­местване и пр. на чиновници, а се упражнява само контрол, административен контрол върху подобни назначавания, вършени напр. от самоуправителни тела. На това основание, ако може да има спор да ли е подсъдно на ВАС едно решение на общински съвет за избиране на кмета –назначение на кмета[22], то за акта на министъра на вътрешните работи, с който упражнява административен контрол върху това избиране, върху това решение на съвета спор не може да става – той е подсъден на ВАС[23]. Същото се отнася и до акта на окр. учил. инспектор, с който упражнява административен контрол – одобрява решението на училищ­ното настоятелство за назначение на редовен учител с постановление.

В случая, макар че се засяга из основа едно назна­чение, не се атакува самият акт на назначение на учителя. Жалбата е отправена срещу акта на административния контрол на окр. учил. инспектор, макар че в края на краи­щата ще се отрази върху назначението на този чиновник[24].

 3. ВАС и разликата между избирани и назначавани чиновници

 Върховният административан съд, като прокарва една разлика между назначаван и избиран чиновник, и като се основава на чл. 218 Зак. устр. съд., че в случаи на избори за кмет се касаело до преценяване на законоус­тановени форми на вот, а не пряко за административен акт на назначение или уволнение, се обявява за компентентен да се занимае с правилността на тези решения на общинския съвет[25]. Това становище на ВАС е извънредно полезно и рационално, като се има предвид нуждата, на която е извикан да отговаря контролът на администра­тивното правосъдие. Но то има и юридическа предпоставка в изложения по-горе принцип, че некомпетентността на ВАС по чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд. трябва, като едно изключение, да се тълкува винаги ограничително.

В становището на ВАС да не смята, че законодателят е третирал еднакво назначенията с админи­стративен акт на едноличен орган на публична власт –обикновено назначение, и назначението с акт на много­личен орган на публична власт –избор, и да твърди, че мисълта на законодателя е била да ограничи тъжбите за отмяна пред съда само за първите, има и друго основа­ние. И то не само, защото думата „назначение“ е употребява­на винаги в практиката само в първия смисъл, а не когато се касае до назначение с акт на многоличен орган на публичната власт, т.е. избор; но и защото цялата на­ша изборна система почива на пълната обжалваемост пред съд на назначенията – по избор за народни представи­тели, на окръжни и общински съветници, и ако и тези ак­тове на назначение по избор – без разлика на какъв избор – би искал да ограничи, той би трябвало да го заяви изрично. Това е в духа на цялото наше законодателство по избори, за Народно събрание и местни самоуправителни тела и свързаните с тях изборни институции, гдето се касае пак за избор – като избор във втора степен – както е случаят с избиране кмет, председатели на окръжен съвет, членове на постоянна комисия, председатели на учи­лищно настоятелство, представители в данъчни комисии, членове на търговски камари и пр. Тия изборни операции всъщност по вътрешното си юридическо естество не са нищо друго освен условия и форми за издаването на ад­министративния акт; ако последвалият резултат от тия изборни операции, на юридически език ще наречем ад­министративен акт, както най-често, но не винаги е адмистративен актът за назначение на чиновник, а може да бъде и административен акт за допитване до народа, за одобрение решението на едно тяло, за посочване хора за известни нечиновнически функции и пр. За всички тия изборни операции и изборни резултати, безразлично каква цел се е гонело с тях, административното правосъдие винаги е било считано в нашата правна система за необхо­дима гаранция – безразлично дали това административно правосъдие се раздава от гражданските съдилища (избори за общински и окръжни съветници), от административни юрисдикции (по операциите на референдума, чл. 10 Зак. доп. до народа) или на общо основание за всички тия актове, които са израз на изборни операции, т.е на многоличен орган на публична власт – административното правосъдие, раздавано от ВАС. За да се посочи друг орган да раз­дава административно правосъдие за тия актове, трябва изрично повеление от някой текст. Също и за да се от­неме всякаква компетентност на административото право­съдие да ги преценява и отменява, трябва също един специален текст в закона. И ние имаме такъв пример: обжалванията (контестациите) срещу изборните операции за народни представители, т.е. тъжбите срещу административ­ните актове – защото те са такива по вътрешното си ес­тество[26] – по назначението (избирането) на народните пред­ставители от многоличния орган на публична власт, какъвто е изборното тело, се подават за разглеждане в са­мото Народно събрание (чл. 124, 125 Изб. зак.)

Ето защо при това тълкуване може да се приеме, че на общо основание, при липса на противен текст, ВАС е длъжен да се произнесе по актовете на многоличните тела по пряко избиране или посочване от тях на разни органи.

Ние сме длъжни обаче при все това да отбележим, че при проверяване условията и формите за издаването на административния акт – в случая изборните операции –съдията, който и да бил той, проверява, както при всеки административен акт дали са правилни или не. Ако са неправилни, неспазени, то този административен акт се отменява, т.е. изборът се касира, а ако се касае само до по­грешни изчисления, извършени от изборното бюро, волята на органа на публичната власт – избирателното тело – е правилно изразена и ще произведе своите правни последици. Следва само да се представят истинските и точни изчисле­ния. Това може да направи, щом е в състояние сам да го свърши, дори и ВАС при всяко разглеждане за отмяна на един административен акт, без да става нуж­да той да се отменява (чл. 239 Зак. устр. съд.). Така и съдебният контрол при този юридически анализ се явява еднакъв при всички административни актове за назначение, изходящи от еднолични или от многолични органи.

 4. Приложение на принципите върху подсъдността на ВАС по некомпетентно издадените актове

 И тъй, всички тия тълкувания на ВАС, когато се обявява за компентентен да се произнесе по отмяната на някои административни актове, в които на пръв поглед човек би бил наклонен да види само актове по назначение или уволнение на чиновник, всъщност имат една много сериозна правна предпоставка, която не е могла да не обърне вниманието на тая висша съдебна инстанция. Чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд. създава значи едно изключение от общата подсъдност на ВАС и на общия принцип на административното правосъдие, който се съдържа в пре­дидущия чл. 211 Зак. устр. съд. И понеже всяко изклю­чение трябва да се тълкува ограничително, то и това постановление на чл. 212, ал. 2 с право се тълкува ограничител­но от ВАС, като не му се дава приложение за админи­стративни актове, които може да засягат и назначения и уволнения, но всъщност, в основата си, съдържат во­леизявления от по-различно естество и за които не може да се каже, че законодателят също е искал да направи изключение от общия принцип на компентентността на ВАС: защото ако законодателят би искал подобно нещо, той би трябвало изрично да го каже, изрично да постанови изключението.

ВАС е направил и друго едно интересно при­ложение от това право схващане. Така, например, той се е обявил за компетентен да се произнесе по известни ре­шения на общинския съвет, в които се касае да се пре­цени компетентността на този съвет да издава един или друг акт: такъв акт може да бъде и даване задъл­жително мнение по някой въпрос, правене задължително предложение по някое назначение, или произнасяне по на­значение, но в случая ВАС заявява, че не се зани­мава да преценява самия акт за назначение, дали са спа­зени от орана, който има право да назначава, разните изисквания за форма и други подобни условия, или дали органът, който има право да уволнява, е спазил в своя акт за уволнение условията, формите за издаването на ак­та на уволнение. Това е забранено на ВАС по чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд. ВАС заявява, обаче, че има право да се произнася по всички оплаквания, в които се касае да се установи именно дали този орган изобщо има право да назначава или да уволнява, дали действително е компетентен да упражнява подобна власт[27].

Трбва да се отбележи, че от това свое разбиране по подсъдност във връзка с компетентността ВАС е направил приложение досега главно по компетентността за назначаване на общински чиновници и то във връзка с компетентността на общинската тричленна комисия, която замества в упражнението на своите функции само общинкото управление (кмета), не и общинския съвет[28].

 5. Последствията от отменяването на акта на уволнението

 Ако законът установява известни форми и изисквания, за да се приложи административният акт на уволнението, естественно е, че ако те не са спазени от автора на акта, то този акт ще е унищожаем. А ако се касае за същест­вени форми, с които да е свързано и самото съществу­ване на акта, то актът на уволнението ще е нищожен, никога не ще е съществувал: чиновникът ще си остане на мястото и няма защо да се покорява на едно несъществуващо воле­изявление, уволнение няма и не е имало; няма нужда дори и от отмяна на несъществуващия акт. Така напр. ако увол­нението на един указен чиновник не е извършено с указ, уволнението на един съветник на Върховната сметна палата без съгласието на Народното събрание.

Когато един акт за уволнение е неправилен и е издаден при неспазване на установенитe от закона форми и изисквания за производство, то като унищожаем акт има силата на изпълнение, свързан е като всеки акт на пуб­лична власт с предварителната привилегия, че е редовен – привилегията на предварителното изпълнение – вслед­ствие на което той ще остане в сила, докато бъде оттеглен от автора на акта, като забележи сам нередовността му, или бъде отменен от началника му или от адми­нистративното правосъдие по надлежния ред. До това от­тегляне или до тази отмяна обаче чиновникът ще напусне мястото си.

Ако един такъв акт на уволнение бъде отменен като нередовно издаден, то с това чиновникът не се въз­становява направо на служба.

Началникът ще има да се справи с новото положе­ние и той ще има да издаде решение, за да го възстанови на мястото, ако е още свободно, или да уволни лицето, което го е заместило, като неправилно назначено, и постави възвърнатия на така освободеното място. Накрай той може да не стори нито едното, нито другото и да доведе работата до паричната отговорност на държавата, която ще бъде произнесена от гражданския съд на общо основание. Самият началник в такъв случай, особно ако и отказът му да възстанови е отменен от административния съд, се излага на дисциплинарна отговорност или дори, това е обаче доста съмнително засега, на един обратен иск от страна на държавата по чл. 19, ал. 3 Зак. д. сл. Едно усъвършенстване на системата обаче неминуемо трябва да води към тази санкция срещу началника, защото при сегашното положение на нещата, за да бъде началникът лично па­рично отговорен за уволнението, трябва да има много ясно подчертана у него лична вина, а това доста мъчно се установява.

Засега обаче все пак, ако би била възможна и там гдето е възможна намесата на административното правосъ­дие за отмяна на акта за уволнение, има един сигурен съдебен, но косвен начин за да се застави началникът да се съобрази със създаденото от решението на администра­тивното правосъдие положение. Един началник, който по закона има право да назначава и уволнява чиновниците си, уволни неправилно свой чиновник, без да спазва устано­вените по закона форми и гаранции за уволнението на та­къв чиновник. Така уволненият чиновник се оплаква по йерархически ред пред по-горния началник, който значи е началник на прекия началник на чиновника (напр. уволнен стражар от окръжния управител се оплаква пред министъра). Ако по-горният началник отменеше заповедта за уволнението на чиновника като издадена неправилно от по-долния началник на този чиновник, макар че по-дол­ният началник изобщо да има компетентност да уволнява, и ако този по-долен началник отказва да се съобрази с произнесеното отменение от по-горния началник, то то­гава какво ще стане? По-горният началник може да за­стави по-долния началник да изпълни неговото нареждане по дисциплинарен ред, т.е. като го подведе под дисци­плинарна отговорност за неподчинение. По-долният начал­ник не може да обжалва пред ВАС така издаде­ния срещу него редовно дисциплинарен акт от по-горния началник (чл. 212, ал. 3 Зак. устр. съд.).

Ако сега, да допуснем, ВАС има право да се произнася по тези актове и, редовно сезиран с жалба за отмяна на един акт на уволнение, произнесе отмяна на уволнението, понеже не са спазени форми и гаранции, изрично предвидени в закона за издаването на такъв акт. Разбира се, пряко съдът не може да възстанови увол­нения чиновник. Този последният, обаче, въз основа нз решението за отмяна на ВАС, ще се отнесе до началника си и ще поиска от него възстановление; в слу­чай че началникът му откаже или замълчи, то той може да обжалва този отказ пред ВАС и в този слу­чай отговорността на началника вече е по-здраво анга­жирана.

От цялата тая процедура по отменяване на незакон­ното уволнение ще пострада, разбира се, преди всичко ли­цето, което би било назначено на нередовно освободеното място. То ще трябва да бъде уволнено като нередовно на­значено, защото основно начало е, че не може да се назна­чава чиновник, ако няма свободно място по бюджета. Обаче, щом това лице е добросъвестно, то на общо основание ще се счете, че редовно си е получило заплата, а възстановеният чиновник ще получи обезщетение за нередовното уволнение било от държавата, било от лично прегреши­лия началник – по съдебен ред. Актовете, извършени от чиновника, който е бил назначен на мястото на не­редовно уволнения чиновник, ще се считат обаче за ре­довно издадени за срока до възстановяване на уволнения и уволнението на заместилото го лице: нередовно назначеният ще е упражнявал фактическа власт.

Щом обаче началникът се преклони пред решението на административното правосъдие, с което се отменя увол­нението, чиновникът не се назначава наново, а се възста­новява на старото място, като се счита, че не е прекъсвал. Заплатата си, ако не е платена на друго лице, назначено на негово место, той би могъл да получи за изтеклото време. Иначе, за да стане пълно възстановяване, необходимо ще е да се плати на този уволнен чиновник, заради незакон­ното уволнение, едно обезщетение в размер на изтеклата заплата. Но добиването на това обезщетение ще стане чрез иск пред обикновеното правосъдие. А когато възстано­вяването по една или друга причина е станало вече невъз­можно, тогава плащането на едно обезщетение е единстве­ната ефикасна санкция.

Трябва обаче при всички тия случаи добре да се под­чертае, че не може да има отмяна от ВАС, нито отпущане обезщетение по иск от обикновеното право­съдие, ако се касае до предполагаема нередовност в сво­бодното усмотрение по уволнение в „интереса на служба­та“. Там никаква външна власт, та била тя и съдебна, не може да се меси. Само по-горното началство може да се намеси и да прецени по йерархически ред проявлението на свободното усмотрение и интереса на службата, но не и съдът. Съдът (ВАС за отмяна или гражданският съд за обезщетението) може да се намеси само ако увол­нението е нередовно поради неспазване на условия и форми, установени с един текст.

 6. Върховната сметна палата и актът на уволнение

 По уволнението на чиновниците не може да се произ­несе пряко за отмяна и Върховната сметна палата. Но тя има често случай да не одобрява разходи за плащане за­плати на чиновници, нередовно назначени на мястото на не­редовно уволнени чиновници. Такива случаи има най-много пак с актовете по назначения и уволнения от тричлен­ните комисии, които би трябвало да стават според за­кона само от общинския съвет. И в този случай Върховната сметна палата, по подобие на ВАС, смята, че се слага един въпрос само за компетентността на органа[29].

 7. Компетентността на гражданските съдилища

 По уволнението на чиновниците не могат да произнасят решение за отмяна и да го слагат на преценка и об­щите съдилища[30] – и това е съобразно с общия принцип на административното правосъдие, че административ­ните актове не могат да бъдат отменявани от граждан­ските съдилища. Противното трябвало да бъде винаги изрично заповедано като изключение в закона. Актовете по уволнение, назначение и пр. са административни актове и не могат да се отнасят за отмяна пред гражданския съд.

Може ли обаче да се отнесе до гражданския съд от чиновника иск за вреди и загуби от незаконно уволнение? Може ли в този случаи инцидентно гражданският съд да преценява законността на уволнението или трябва предва­рително актът да е отменен от административното правосъдие или оттеглен от началника като незаконен?

Отговорността на държавата, както това се отбеляза и по-горе, ще може да се тури в движение по силата на об­щите принципи в тая материя, особно щом е ясно, че наистина това нейно действие, чрез нейния орган, който уволнява и назначава, действително е нередовно. В случая най-често ще имаме чисто и просто възстановяване в длъж­ности, или по-точно казано, тъй като се касае до граждан­ско правосъдие, съдебно решение за изплащане на непра­вилно удържани заплати за изслужено време, тъй като се оказва, че лицето не е било редовно уволнявано. Ако обаче бюджетното упражнение е изтекло, или друго лице, назна­чено на свободното място и е получавало заплатата, тогава гражданския съд ще произнесе, по иска на незаконно увол­нения, обезщетение за онова, което незаконно уволненият е изгубил с факта на незаконното уволнение и до момента на възстановяването. Юриспруденцията на гражданското правосъдие у нас възприема принципа на обезщетенията за незаконно уволнение[31].

Във всички тия случаи, в които гражданският съд се намесва, за да реши един въпрос за отпущане обезще­тение на един чиновник, който е жертва на незаконно уволнение, този съд нито отменява сам и пряко това не­законно уволнение, нито присъжда началникът да го възстанови. Той присъжда само изплащането на обезщетението във връзка с неизплатенитe заплати. А естествено, за да произнесе осъждането и изплащането на заплатитe, съдът трябва да констатира, че уволнението е било из­вършено нередовно. Ако ВАС би извършил тази констатация, и би произнесъл отмяната, тя има сила erga omnes и гражданският съд направо ще се възползва от нея –тя е задължителна за него.

Обаче ако ВАС, както най-често е сега случаят у нас от 1915 г. насам, не е произнесъл предвари­телно отмяна, то гражданският съд пак може да се занимае с иска за обезщетение и да присъди обезщете­нието, щом той при разглеждане на делото установи, че уволнението действително е неправилно. Гражданският съд в този случай няма и не може да отмени нередовния административен акт. Това върши само административното правосъдие. Но той може, иницидентно, като прецени законността и редовността на административния акт по увол­нението, да не държи в конкретния случай сметка за него, щом признае, че е нередовен. Това е приложение на общия принцип за раздаването на правосъдие у нас. С юриспруденцията на ВКС с право се признава следователно, че при присъждане на обезщетения за нере­довно уволнени чиновници не е необходимо актът за уволне­нието да е бил предварително отменен от ВАС[32].

 8. Бъдещето на съдебния контрол

 Трябва обаче да се признае, че колкото и да е жела­телно и наложително в една държава съизострени пар­тийни нрави да се даде по-голяма възможность на онеправданите чиновници да се борят чрез съд срещу несправедливите уволнения, назначения, премествания и пр., все пак е необходимо да се запазят известни ограничения и да се наложат известни гаранции, за да не се насърчават тъй вредните за добрия вървеж на държавната машина за­ядливости, капризи, партизанско гонение, чрез пълната сво­бода за отправяне тъжби и искове срещу държавата по тия случаи. Както историческият опит е показал на всички държави, че не бива да се оставя без всякаква спирачка на всикито, когато поиска и за каквото поиска да преследва чиновника пред съда за вреди и загуби, причинени от не­говата служба и, заради това, напълно основателно се иска по закон едно разрешение от административния съд, за да се води процеса, така и тук, когато се касае пак да се отстранят подобни тормози над службата, необходимо е все пак да се предвиди една спирачка. Това не значи, че трябва да се продължи това положение на крайност и на пълно отричане на възможността за отправяне на тъжбите за отмяна пред ВАС, както постановява чл. 212 ал. 2 Зак. устр. съд. Не! То е и вредно за добрия вървеж на ад­министративната машина, оставена често и на партийно-по­литическия произвол; то е и несправедливо спрямо чинов­ниците, които съ вярна, предана и компетентна служба са затворили най-добрите си години в държавните учреждения и безконтролно и безвреме биват изхвърляни като изстискан лимон или като неприятна за този или онзи преходящ управник вещ.

Както с чувство на мерка Законът за гражданското съдопроизводство установява гаранцията на чл. 813 чрез нала­гане да се представи разрешение от апелативният съд за завеждане иск срещу чиновника, и досега не са се яви­ли злоупотребления от никоя страна, така и тук при за­веждането тъжби за отмяна и искове за обезщетения за несправедливи уволнения, назначения, премествания и пр. законът може да установи една гаранция, с изискването на един по-квалифицирано нарушен интерес, в допущането тъжби само за някои по-ясно подчертани поводи за отмяна, или в даване възможност за сега да се приемат тъжби за отмяна по уволненията само на няколко изброени категории чиновници, в чиито учреждения и без това стабилитетът фактически е сравнително повече запазен (Българска народна банка, Българска земеделска банка, Български държавни железници, народно здраве, народно просвещение). Възстановен с всички гаранции, принципът на обжалваността на административните актове по уволнения­та, назначенията, преместванията и пр. макар и само за ня­кои категории чиновници, ще покаже, че съдебният път на оплаквание, отмяна и обезщетения в тия случаи няма да създава пречки и шикани за управлението и за правилния вървеж на обществените служби, а напротив ще внесе голямо успокояване, ще засили и чувството на достойство и работоспособността и вярата в държавата от страна на чиновниците.

Най-после днес ВАС, със своята толкова годишна юриспруденция, окончателно е доказал, че винаги държи за добре разбраните интереси на държавата и при най-мъчни времена и при най-деликатни случаи, действувайки с такт, е съумявал, като запазва авторитета на закона, да щади и престижа на управлението. Ако в първата година след учреждяването на ВАС в някои учреждения и бюрократически среди можеше да има едно обяснимо възбуждане и недоверие към този нов контрольор, днес няма вече никакво основание и оправдание за подобно отношение към тая висша и изпитана съдебна инстанция.

Всико днес говори в полза на едно възстановяване, макар и с известни гаранции, на положението отпреди 8 април 1915 г. И то трябва да стане.

[1] Петко Стоянов Стайнов (19.05.1890-24.07.1972 г.) е учен, политик и общественик. Следва правни науки в Гренобъл и Париж. Специализира в Лайпциг (1911-1912). Доктор на икономическите и правните науки на Парижкия университет. Почетен доктор на Варшавския университет. Преподавател (1923) и професор (1936) по административно право в Софийския университет. Ръководител на катедрата по административно и финансово право в Юридическия факултет на Софийския университет (1947-1963). Завеждащ секция по административно и финансово право в Института за правни науки при БАН (1948-1972). Член-кореспондент на БАН (1935), академик (1942), народен деятел на културата (1965). Член на Международния институт за публично право в Париж (1934), член на Международния институт за конституционна и политическа история в Париж (1936).

Директор на печата (1919-1920), Министър на железниците, пощите и телеграфите (1930-1931). Пълномощен министър в Париж (1934-1935). Министър на външните работи (1944-1946). Народен представител в периода 1923-1946 и в периода 1950-1972.

Автор на 18 монографии по публично право, на повече от 15 учебника, на над 160 студии, статии и прегледи на съдебна практика.

От 1920 г. е редовен сътрудник на сп. „Златорог“, къдено публикува разкази, есета, рецензии за литературни творби, отзиви за културни събития у нас и в чужбина. Журналистическата му кариера започва още от годините му на гимназист в Габрово, където е изключен от гимназията (1905) за участие в нелегални кръжоци и списване на социалистически ръкописен ученически вестник „Искрица“. По-късно обаче става сътрудник на в-к „Мир“ - орган на Народната партия, а след преврата на 09.09.1944 г. активно сътрудничи на в-к „Изгрев“ - орган па политически кръг „Звено“, както и на месечника за литература, политика и стопанство „Балкански преглед“.

Съпруг на писателката Анна Каменова, заедно с която са съавтори на пътеписа „Индия, която видяхме и обикнахме“ (1963).

[2] Публикувано в сп. „Общинска автономия“, г. V, № 7 (декември 1931 г.), с. 409-430. Правописът е осъвременен, коригирани са и някои технически грешки при цитирането на самия автор, като е съобразен официалният сборник „Решения и определения на Върховния административен съд за първото полугодие на 1914 г.“ С., печ. Г. М. Чомонев, 1914. (В. Петров).

[3] Ср. П. Стайнов. Административният акт. С., изд. Софийския университет, 1928, с. 264.

[4] ВАС. Р. № 5 от 20 февруари 1914 г.; Р. № 28 от 25 април 1914 г.; Р. № 37 от 13 май 1914 г.

[5] ВАС. Р № 16 от 20 март 1914 г. Законът за чиновниците предписваше, при уволнението на чиновник, който е служил непрекъснато повече от три години, да се изслуша решението на дисциплинарнния съд. ВАС в това свое решение заявява категорич­но, че актовете за уволнението на чиновници не са висши правителствени актове; нито дори дискреционни актове, защото чл. 43 Зак. чиновн. предвижда условието да се изслуша дисциплинарният съд, ако то е нарушено, актът е незаконен и следва да се отмени.

[6] ВАС. Р. № 28 от 26 април 1914 г.

[7] Тази погрешна теза е била подържана на времето от Ст. Дренски, Адмнистративният съд и Законът за чиновниците. – Право, III (1914), бр. 12. Отговор му е дал д-р Т. П. Теодоров, Административният съд и уволнението на чиновниците. – Право, III (1914), бр. 13.

[8] ВАС, Р. № 16 от 20 март 1914 г., се е занимал с този въпрос и отговаря: „От факта, че в случай на неизпълнение реше­нието на ВАС последният не е властен да приложи на един министър санкцията по чл. 47 от Зак. адм. пр., не следва, че е безцелно обжалването. Санкцията за неизпълнението на това, което трябва да се изпълни, се намира в законите, а не само във властта на ВАС“.

[9] Ср. мотивите към законопроекта за изменение на чл. 11 Зак. адм. правосъдие.

[10] На трето четене е взел думата само народният представител Ка­бакчиев (тесен социалист), за да поиска... изборност на съдиите на ВАС и нищо повече.

[11] С една статия във в-к „Мир“ от 3 юни 1914 г. ние още тогава нарекохме тази реформа „осакатяване на административното правосъдие“.

[12] Това беше теза подържана и преди законопроекта, в пледоарии пред ВАС. Така министърът на земеделието по дело № 15/1914 г. по уволнението на инж. П. К. пише във възражението си: „В качеството му на висш представител на изпълнителната власт министърът е свободен и независим в своите действия на управлението, за което управление отговаря само пред Царя и Народното събрание Съгл. чл. чл 152 и 153 Конст. актът за уволнението на един чиновник трябва да се счете за акт на висше управление, и на това отгоре акт на свободно усмотрение“.

[13] Тезата, че актоветe по уволненията, повишенията и пр. били висши правителствени актове много неочаквано се среща и в едно по-ново решение на ВКС, II г.о., от 15 август 1923 г. – Юридически преглед, 1923, с. 345. То се дължи сигурно на случайно опущение.

[14] Така напр. решенията на комисията, учредена съгл. Закона за запазване и измерване на мерите от 3 декември 1921 г.; също и ре­шенията на общинските комисии по стария закон за т. п. с. по ре­шенията на комисията за обезщетенията по Зак. за огр. грабежите, палежите и пр., чл. 8, ср. М. Генадиев, Ограничения по специални закони на компетентността на ВАС. – Юридическа мисъл, г. V (1924), с. 10.

[15] ВАС. Р. № 68 от 3 март 1923 г. Юридическа мисъл, № 31/1923 г., дело по глобата по чл. 72 от Зак. градските общ. на П. Стайнов.

[16] М. Генадиев, Компетентността на ВАС. – Юридическа мисъл, г. IV, с. 377. Друг е въпросът за назначението и уволнението на минисгрите по чл. 152 Конст.

[17] ВАС и имал случая в първите години на своята дейност да твърди, че уволнението на чиновника е акт едновременно дискреционен и дисциплинарен, и заради това още преди рефор­мата 1915 г. се е обявявал в някои случаи за некомпетентен по уволненията съгл. чл. 11, т. 3 и 4 Зак. адм. прав. ВАС. Р. № 27 от 18 април 1914 г. Р. № 28 от 26 април 1914 г. Решения, с. 71. Тази идея се намира и в разискванията в Народното събрание по чл. 11 Зак. адм прав. в заседанието от 7 март 1912 г. Дневници, с. 3257.

[18] По свободата за упражнението на свободното усмотрение вътре в рамките на закона вж. П. Стайнов, Административният акт. с. 89.

[19] Още с решение № 37 от 3 май 1914 г. ВАС се е обявил за некомпетентен по тези въпроси съгл. чл. 11, ал. 3 Зак. адм. правос.

[20] Ср. ВАС 13 май 1914 г.

[21] ВАС. 19 февруари 1931 г.

[22] ВАС. 4 декември 1928 г. (Адвокатски преглед, г. IX, бр. 8, с. 66) отива по-дале­ч и намира, че и този акт, поради особеното съдържание на чл. 212 Зак. устр. съд., не трябва да се приравнява с актовете за назначения на другите чиновници, за които говори чл. 212, ал. 2 Зак. устр. съд.: в това решение съгл. чл 218 Зак. устр. съд. ВАС се е обявил за компетентен по обжалване за нередовно назначаване на кмет, като смята, че това не е назначение, за което говори чл. 212, ал. 2, т.е. ре­шение на самоуправително тяло, за което говори чл. 218 Зак. устр. съд., и по което ще има подсъдност на ВАС.

[23] ВАС се е обявил за компетентен да се произнесе по оплакването на един помощник-кмет, който е бил уволнен от министъра на вътрешните работи (или по-скоро министърът си е оттеглил утвърждението, дадено по-рано за избирането му), защого се устано­вило, че бил неграмотен (чл. 17 Зак. селските общ.). ВАС. Р. № 81 от 24 февруари 1930 г. – Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, 1930 г., с. 189. ВАС напоследък се е обявил за компетентен във връзка с упражнението на административния контрол да се произ­несе по уволнението на чиновниците: той е отхърлил оплакването на кмета на С. община, с което този кмет молил да се отмени решението на окръжния управител, с което съгл. чл. 70 Зак. градските общ. последният отменявал уволнението на домакина на общината, ста­нало без спазване условията на чл. 107 Зак. градските общ., т.е. без съ­гласието на държавния контрольор. ВАС. Р. № 166 от 30 април 1931 г. – Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, 3.IV.1931, с. 36.

[24] В тоя смисъл се е произнесъл, макар и без да са изпол­звали всички възможни доводи, ВАС с решение от 26 февруари 1930 г. С друго свое решение от 25 септември 1930 г. (сп. Училищен бюджет и администрация, г. VI, с. 69) ВАС е отменил заповедта на окр. учил. инспектор, с което не одобрява уволнението по съ­кращение от училищното настоятелство на учителя и заменява име­ната на двама от така уволнените учители с имената на други два­ма от учителите, които според него трябвало да се уволнят.

[25] ВАС 4 декември 1928 г. (Адвокатски преглед, г. IX, с. 66). ВАС. Р. № 81 от 24 февруари 1930 г. – Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, г. III, с. 190.

[26] Ср. П. Стайнов, Изборът и неговото правно естество. – Юридически преглед, 1927, № 4-5.

[27] Такива решения са вземани най-често по обжалвания срещу уволнения или назначения на секретари-бирници от тричленни коми­сии. По този въпрос има и едно старо решение на ВАС от 17 октомври 1914 г. – Право, г. V, с. 106. Ср. също: ВАС 21 декември 1930 г. – Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, бр. 6 от 1931 г. Спр. също: ВКС 25 май 1928 г. – Общинска автономия, г. II, № 5, с. 353. Също: ВКС, II г.о., 9 май 1931 г. – Адвокатски преглед, бр. 20, с. 205.

[28] ВАС в решение № 69 от 19 февруари 1931 г. е напра­вил друго едно много интересно приложение от тази идея, като е обявил, че му е подсъден за отмяна актът, с който министърът на правосъдието, без да е компентентен, е произнесъл дисциплинарно наказание на един стажант. Чл. 212, ал. 4, чиято забрана е подобна на тая на чл. 212, ал. 2, и се тълкува също ограничително, не е бил за ВАС пречка за това.

[29] Върховна сметна палата, 19 септември 1929 г. – Общински преглед, г. XI, с. 502: уволне­ние на общински разсилен от тричлената комисия (чл. 32, чл. 50, ал. 2, чл. 51 Зак. селските общ.). Също Върховна сметна палата, 16 юни 1925 г. ВКС, 25 януари 1925 г., II г.о.: назначеният от тричленна комисия бирник не може да има право на бюджетна заплата.

[30] ВКС, II г.о., 13 април 1925 г. – Адвокатски преглед, г. V, бр. 19, с. 252.

[31] ВКС, 19 юни 1923 г. – Юридическа мисъл, р. № 119/1923 г.

[32] Пак там.