Съдебни такси

от
проф. Страшимир Кучев*

Предлаганата тук студия на тема „Съдебните такси“ на проф. Кучев е публикувана в Годишника на Софийския университет, Юридически факултет, т. 74 (1981), № 3. Тя е единственото подобно изследване в областта на финансовото право и гражданския процес с предмет съдебните такси.

Студията обхваща въпроси както на финансовото право, така и на гражданския процес: „понятие и видове съдебни такси“, „финансови правоотношения при определяне и събиране на съдебните такси“, „размер на съдебните такси“, „освобождаване от съдебни такси“, „заплащане на съдебните такси“, „връщане на съдебните такси“, „процесуалноправни проблеми в областта на съдебните такси“ и „контрол и отговорност при събирането на съдебните такси“.

Въпреки че е писана при действието на отменено финансово законодателство и при действието на отменения Граждански процесуален кодекс, студията е запазила своята актуалност именно поради своя всеобхватен и изчерпателен характер.

Студията "Съдебни такси" се публикува със съгласието на доц. д-р Юрий Кучев

Съдебни такси (Word)
Съдебни такси (PDF)

УВОДНИ БЕЛЕЖКИ

Социалистическата държава осъществява своята стопанска и културно- възпитателна функция в интерес на трудещите се. За тази цел тя използува средствата, натрупани в бюджета в резултат на собствената си стопанска и разпределителна дейност, и приходите от данъци и такси. Относителният дял на гражданите при събиране на тези приходи е незначителен[1]. Независимо от това той им дава възможност да участвуват активно в социалистическото строителство.

Процесът на мобилизиране на финансовите средства и тяхното изразход­ване се осъществява върху основата на строга финансовоправна регламен­тация. Специфичният характер на финансите и интересите на участвуващите лица изискват точното приложение на действуващото законодателство. По отношение на задължителните финансови вноски и данъците, заплащани от населението, действуващото финансово законодателство е по-добре анализирано и теоретически обяснено. Финансовата и съдебната практика са значително по-пълни. Не стои така въпросът с приходите, които постъпват от държавните такси.

Държавата за извършените услуги от нейните учреждения събира такси. От гледището на организацията на държавния апарат и принципа на икономии във връзка с многообразието на услугите, техния характер и задоволяването им от социалистическата държава се поставя въпросът за организацията и характера на финансовата дейност на учрежденията, чрез които държавата събира таксите. Аналогично се поставя въпросът за определяне размера на таксите и начина на заплащането им. Някои такси са стойностно определени още в нормативния акт. При тях че възникват спорове. Но има такси, които се изчисляват в процент от определена стойност. В процеса на тяхното определяне възникват затруднения относно елементите на фактическия състав, с които са свързани възникването на задължението, начинът на определяне на таксите, времето на заплащането им и компетентността на органите, натоварени с тази дейност. Проблемите са от материалноправно и процесуалноправно естество. Безспорно не на последно място по неговата важност стои въпросът за контрола и отговорността на длъжностните лица, които определят и събират таксите. Тези проблеми са значително по-сложни при определяне, събиране, освобождаване и връщане на съдебните такси. Ето защо те са предмет на настоящото изследване.

I. СЪДЕБНИ ТАКСИ, ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ

1. Съдебните такси като финансовоправно понятие

„Таксите представляват финансово плащане, установено от държавата и събирано от държавните учреждения или предприятия във връзка с някаква тяхна дейност, респективно услуга, които те извършват на учрежденията, предприятията, организациите или гражданите.“[2] В съдържанието на термина такса се влагат две значения, а именно определена цена за услуга, за труд или стока. На втори план таксата се схваща като данък или плащане за известно право.

Исторически в понятието такса е настъпила промяна. Преди всичко законодателят е възприел единното понятие такса за вземанията на държавата по повод общоуредените възможности на гражданите или юридическите лица да ползуват определени услуги. Това се дължи на настъпилите промени в обществено-икономическото развитие на страната ни. В миналото са съществували различни по вид и наименование финансови плащания. Такива са били: такси, мита, сборове, налози и др., визирани в Закона за гербовия налог. Посоченото разнообразие е съответствувало на историческото развитие на буржоазно-капиталистическата държава. То е било установено преди всичко от чисто фискални съображения. Многооб­разието на митата, бериите и другите плащания е внасяло обърканост, затруднения и е усложнявало отношенията между държавата, гражданите и предприятията. И, обратно, сега с въвеждането на единното понятие „такса“ е внесена яснота и точност за всеки платец. Различен е и режимът за използуването на приходите от таксите. По действуващото до края на 1951 г. законодателство някои мита се използуваха за специални цели, като например за построяване на съдебни сгради и др. Понастоящем със Закона за държавните такси, влязъл в сила от 1.I.1952 г., е въведен единен правен режим и по повод използуването на таксите като приход в бюджета.

Съдебните такси са финансово плащане. Чрез тях се осъществява допълнително разпределение на доходите на социалистическите организации[3] и гражданите, ползуватели на услуги. Няколко основни белега харак­теризират съдебните такси като финансовоправно понятие и задължение.

Съпоставени със задължителните и финансови вноски, заплащани ог стопанските организации, и данъците, заплащани от населението, съдебните такси като финансово плащане се характеризират с белезите законоустановеност, паричен характер и всеобщност. Но те не се характеризират с белега безвъзмездност.

Съдебните такси са установени със Закона за държавните такси[4]. С нормативния акт са регулирани основните обществени отношения относно учрежденията, които са компетентни да определят и събират таксите, видовете такси, времето на заплащането на таксите и начина на тяхното заплащане. С чл. 4 ЗДТ са посочени действията и услугите, за които се заплащат държавните такси. По силата на същия закон са предвидени списъкът на действията и документите, които трябва да се таксуват, както и размерът на таксите да се определят с тарифи, одобрени от Министерския съвет. С Постановление № 30 от 22 април 1976 г., публикувано в ДВ, бр. 35/1976 г., МС на НРБ е одобрил някои от тарифите за таксите, заплащани по ЗДТ. Тарифата за заплащане на съдебните такси, утвърдена по същия ред, е публикувана в ДВ, бр. 1/1970 г. Следователно съдебните такси са определени въз основа на нормативен акт. Те са финансово плащане, установено със закон. По този белег съдебните такси не се различават от другите финансови плащания на стопанските организации и гражданите.

Паричният характер е вторият белег, който характеризира съдебните такси като финансово плащане. Съдебните такси са били винаги парични плащания. Плащането на такси в натура не е познато на социалистическата ни държава. Паричният характер на съдебните такси дава възможност събраните средства да постъпят в бюджета и да се използуват по тяхното целево предназначение. Но паричният характер на съдебните такси улеснява и уреждането на отношенията между платеца и държавата по повод изчисляване на задълженията по таксите и евентуалното им връщане. Този характер на таксите е от съществено значение, когато законодателят е дал възможност да се уговаря между купувача и продавача наред с основната сделка да се поеме и заплащането на таксите. Такъв е случаят с договарянето при условията на чл. 186 ЗЗД, както и когато страна в сделката е държавата. Такива са случаите на отстъпване на правото на строеж върху държавна земя. Поради това, че страната в правоотношението е физическо лице, то поема задълженията, които трябва да бъдат фактически извършени от продавача. По такъв начин трябва да обясним и определение № 69 от 8 април 1976 г. на I г.о. на ВС, постановено по гр.д. 74-II/1974 г., според което, „когато съдът уважи иска по глава трета от ЗСГ, е длъжен да присъди в полза на държавата следващата се държавна такса и без да е налице искане на ищеца – прокурора в това отношение“[5]. Паричният характер на съдебните такси дава възможност за уреждане на отношенията между платеца на таксата и истинския длъжник. В този смисъл паричният характер на таксите улеснява решаването на взаимоотношението между тях.

Всеобщността е белег, който характеризира съдебните такси. Важно значение има разбирането ни какво съдържание ще предадем на понятието всеобщност. Всеобщността при съдебните такси се свързва с възможния ползувател на услугата. С други думи, предвидена е и възможността за ползуване на съдебни услуги от различен характер, поради което всеки, който поиска такива услуги, е длъжен да заплаща такси. В този смисъл всеобщността е белег, който се свързва с ползувателя на съдебните услуги.

За разлика от другите финансови плащания съдебните такси не се характеризират с белега безвъзмездност. Този белег е типичен за данъчните задължения на гражданите. Що се отнася обаче до държавните и местните такси и конкретно до съдебните такси, той не е типичен. Таксите винаги се заплащат поради това, че държавните учреждения са задължени да извършват определени действия по искане на молителя или да направят поисканата от тях услуга. Това е ясно подчертано в определение № 130 от 22.IX.1971 г., постановено по гр.д. № 2018/71 г. на II г.о. Според цитираното определение „окончателният размер на държавната такса по бракоразводните дела се присъжда срещу дадената правосъдна услуга…“[6] По такъв начин се установява, че плащането на съдебните такси не е безвъзмездно. В същото отношение не трябва да търсим пълен еквивалент между дадената услуга и заплатената такса. Такъв еквивалент почти няма. В едни случаи той е почти пълен, в други не, или пък дадената услуга далече надхвърля платената такса. В този смисъл трябва да възприемем становището на ВС, изразено в цит. определение, че „винаги нейният, т.е. на съдебната такса размер трябва да се определя съобразно с материалното положение на страната по делото, която я дължи“[7].

Освен с посочените общи белези съдебните такси се характеризират и със специфични белези, присъщи само на тях. Те са: начинът на установяването им, определянето на размера и начина на изплащане, освобождаване от заплащане на съдебни такси и способът за решаването на евентуално възникнали спорове. Съдебните такси се установяват едностранно[8] от държавата, без да е необходимо предварителното съгласие на платците. Установяването на таксите за извършване на дарение, покупко-продажба, предявяване на иск и др. е регламентирано по един общ начин, който е валиден за всички ползуватели на посочените услуги. Договорното начало е изключено. Държавата сама във всеки момент може да измени режима на съдебните такси. В това се проявява нейното върховенство и методът на правно регулиране на обществените отношения за заплащане на съдебни такси.

Задължението за заплащане на съдебни такси е не само парично, но изисква по принцип предварителното изпълнение на задължението, освен ако самият законодател не е постановил друго. Такъв е например случаят при искови молби за делба на съсобствено имущество или при исков акт за начет. В тези случаи съдът най-напред престира услугата, а след това определя дължимата съдебна такса. По такъв начин се изразява още веднъж върховенството на държавата при въвеждането и заплащането на съдебните такси. Заплащането на таксите се извършва с таксови марки или с пари в брой по начин, определен от Министерството на финансите. Когато съдебните такси са правилно определени и е започнало престирането на услугата или съдебната дейност, не съществува задължение за връщане на таксите. Но неправилно или в повече събрани съдебни такси независимо от това дали услугата е престарана подлежат на връщане както при неправилно или в повече събраните данъци. Такива такси не са получени на основание приложение на финансовоправната норма, която определя размера на таксите, а в повече от определения размер. Заплащането на съдебните такси предполага престирането на определена услуга, дейност на съда или издаване на документ. Например молителят е поискал да бъде снабден с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Той е длъжен да заплати съдебните такси, предвидени в Тарифа № 1 на Министерството на правосъдието[9]. Нотариусът ще разпита свидетелите, вещите лица или ще събере допълнителни доказателства и едва тогава ще се произнесе дали признава или не правото на собственост. Следователно срещу платената такса молителят е получил определена услуга. От изложения пример трябва да дойдем до извода, че съдебните такси се заплащат винаги когато е поискана една услуга, действие или издаване на документ. Затова, когато говорим за финансови задължения, породени от заплащане на съдебни такси, винаги ще имаме предвид и съответното задължение за престиране на услуга на ползувателя, който е заплатил таксата.

В процеса на определяне, събиране или освобождаване от съдебни такси, т.е. при развитието на финансовото правоотношение, е възможно да възникнат спорове. Поради сложността на правоотношението от такси споровете могат да възникнат между ищеца и съда, между ответника и съда или да бъдат направени възражения от ответника срещу действията на съда по повод определяне на таксите[10]. В такива случаи от юридически аспект възниква въпросът за производствения ред и компетентния орган, който ще решава споровете. Що се отнася до производствения ред, предявяването на иск от ищеца против ответника или, обратно, относно това, да се платят или не съдебни такси, е изключено не само поради кратките срокове за внасяне на таксите, но и поради факта, че финансовите правоотношения възникват между ищеца и държавата (посредством съда) или между ответника и държавата. Ако споровете са между ищеца и държавата относно определянето или освобождаването от съдебни такси, единствената правна възможност е да се произнесе по-горният съд[11]. В тези случаи съдът не се произнася като правораздавателен орган, а като финансов, натоварен със събирането на съдебните такси. Следователно няма нормиран гражданскоправен производст­вен ред за решаване на посочените спорове, а те се решават по финансово-административен ред при спазване на определено производство. Оттук можем да направим извода, че при развитието на правоотношението от съдебни такси е изключен гражданскоправният ред за решаване на възникналите спорове. Що се отнася до изпълнението на задължението от такси, то показва съществено различие от изпълнението на едно гражданско задължение. Задължението от съдебни такси се изпълнява доброволно или принудително. По начина на изпълнението няма разлика между таксите, данъците и другите държавни вземания. Направеният анализ ни дава възможност да определим съдебните такси като законоустановеното от държавата по всеобщ начин парично плащане на ползуватели на услуги, което по начина на въвеждането им едностранно от държавата, възникването, развитието и изпълнението на задължението за заплащане на съдебните такси се схваща като финансово понятие[12].

2. Икономическо значение на таксите

Съдебните такси като парични средства са приход на държавния бюджет[13]. Те се събират от ползувателите на услуги или дейности и постъпват в бюджета в техния брутен размер. Със събраните такси се възстановяват част от разходите на държавните учреждения, които престират услугите. Това не трябва да се разбира в буквалния смисъл на думата. Таксите не се задържат в учреждението, което ги събира, а, напротив, веднага и в срок се внасят в приход на бюджета. От това правило може да има изключение, когато по разпореждане на правната норма постъпленията от таксите са предоставени на друга обществена организация[14]. Таксите в определена степен представляват способ за преразпределение на доходите на ползувателите на услуги[15]. Следователно, разгледани от икономическа страна, съдебните такси са допълнителен способ за преразпределение на доходите на ползувателите на услугите, постъпват в бюджета и както всички други приходи се използуват за задоволяване на общодържавните потребности. Като един от видовете приходи в бюджета съдебните такси подлежат на контрол по начина на определянето, събирането, отчитането и разходването им.

3. Видове съдебни такси

В правната литература са използувани различни критерии за определя­нето на видовете държавни такси[16]. Според нас най-сполучливи от тях са ония, които определят видовете държавни такси съобразно принадлежността на приходите, предметното съдържание на престираната дейност, във връзка с която се събират таксите[17]. В зависимост от критериите, които ще използуваме, съдебните такси могат да бъдат класифицирани в няколко групи. Така в зависимост от предметното съдържание на услугата и компетентното учреждение, което ги събира, съдебните такси биват: такси, събирани от Министерството на правосъдието, такси, събирани за приемане или отказ от българско гражданство, такси, събирани от съдилищата, и такси, събирани от нотариуса. Съдилищата са компетентни да определят и събират таксите по повод предявяването на искови молби, отказ от наследство и пр. Нотариалната служба може да определя и събира такси за издаване на нотариални актове при покупко-продажба или заверка на договори и др. В основата на визираното разграничаване на видовете съдебни такси е поставена компетентността на съответното учреждение, което е упълномо­щено да определя и събира съдебните такси. Разграничението е направено както по видовете услуги, така и по компетентността на учрежденията, които определят и събират таксите. Бихме могли да приемем, че вторият критерий е до известна степен подчинен на първия. В основата на посочената класификация стои преимуществено видът на престираната услуга. Това е видно от дейността на районните съдилища. Когато съдията действува като нотариус и изпълнява нотариална дейност, той ще събере таксите по тарифата на Министерството на правосъдието, .отнасящи се до нотариалните такси. И, обратно, когато съдията правораздава, той ще събере съдебните такси по тарифата, отнасяща се до съдилищата. Тъй като тези такси се събират по повод правораздавателната дейност и за осъществяване на такава дейност, следва да наречем таксите съдебни.

По начина на определянето им съдебните такси са прости и пропорцио­нални[18]. Прости са ония съдебни такси, които се събират в определена абсолютна сума за извършената услуга или издаден документ. Такава е таксата от 0,10 лв., която се събира при подаване на всякакви молби пред съда по граждански дела, или таксата от 2 лв., с която се таксува молбата за отказване от наследство. Тази такси са определени в абсолютна сума пари. За разлика от този вид такси пропорционални са онези, размерът на които не е точно определен в абсолютна сума пари, а е даден в процент към цената на документа или услугата, която ще се извърши. Следователно определянето размера на съдебните такси зависи от цената на претендираното право. Колкото тази оценка е по-голяма, толкова и таксата ще бъде по-висока, и то пропорционално.

Освен изложената класификация на съдебните такси можем да използу­ваме като критерий и събирането на таксите по различните видове тарифи. С оглед на това съдебните такси могат да бъдат общи и специални. Общи са онези такси, които се събират по общата тарифа на ЗДТ. Те се събират от всички учреждения, упоменати в чл. 1 ЗДТ, включително и от съдебните учреждения във всички случаи, когато пред тях се направи искане, което трябва да се таксува по общата тарифа. Специални са онези такси, които се събират от същите учреждения, но само по ведомствените тарифи. Например съдебните такси са специални, тъй като се събират по тарифата на Министерството на правосъдието за определени по вид услуги и действия. Характерът на даваната услуга или издавания документ е такъв, че може да се престира само от ведомството, на което е дадено това право с оглед на неговата специфична дейност. Прилагането на ведомствените тарифи е ограничено в смисъл, че по тях могат да действуват само определени компетентни органи на държавата. Така например Държавният арбитраж не може да извършва таксуване на искови молби, отправени до него, по тарифата на Министерството на правосъдието. И, обратно, ако при Държавния арбитраж е подадена искова молба с таксуване по тарифата на Държавния арбитраж, при прекратяване на делото и изпращането му по подведомственост пред съда следва да се извърши допълнително таксуване по тарифата на Министерството на правосъдието. В противен случай исковата молба не е редовна.

Не трябва да се смесват съдебните такси с разноските, направени в производството. Самият законодател прави разграничението с разпоредбата на чл. 64 ГПК.

II. ФИНАНСОВИ ПРАВООТНОШЕНИЯ ПРИ ОПРЕДЕЛЯНЕ И СЪБИРАНЕ НА СЪДЕБНИ ТАКСИ

Възникването и развитието на финансовите правоотношения при опреде­ляне и събиране на съдебните такси се характеризира с някои особености, които се отразяват върху фактическия състав, структурата и предметното съдържание на правоотношението от съдебни такси. Тези проблеми са предмет на изследване.

1. Юридически факти от значение за възникване на финансовите правоотношения при заплащане на съдебни такси

Проблемът за фактическите състави и възникване на финансовите правоотношения при определяне и събиране на съдебните такси е значително усложнен. Въпросът се поставя така: дали може да възникне финансово правоотношение от съдебни такси при наличността на един юридически факт, или това може да стане при наличността на много факти, т. е. фактически състав. За да възникне финансово правоотношение за заплащане на съдебни такси, трябва обезателно да се прояви в обективната действителност оная съвкупност от прости юридически факти, които са визирани в хипотезиса на правната норма, т. е. трябва да имаме един смесен фактически състав. Например лицето X е предявило иск за собственост. Това е една от съставките. Но само този факт не е достатъчен, за да възникне финансово правоотношение за заплащане на съдебни такси. Необходимо е още молителят и съдът да определят цената на иска и въз основа на това да се определи размерът на таксите с акт на съдебния орган. Едва при наличността на тези няколко факта ще възникне финансовото правоотношение. Следователно няколко основни момента характеризират фактическия състав и правния режим на възникване и развитие на финансовите правоотношения при определяне и събиране на съдебни такси. Първият момент се свързва със същността и характера на държавната правораздавателна дейност. Съдебните такси се събират за услуги, действия или за документите, които издава съдът. Действията на съдебните учреждения се характеризират със своя държавно- правен характер. Единствено съдът е държавното учреждение, което може да реши един спор за право между граждани или социалистически организации с решение, което подлежи включително и на принудително изпълнение. Държавата е установила по един общозадължителен начин, че този вид услуги могат да бъдат извършени само от съдебните учреждения. Съответно с предоставената възможност държавата е гарантирала правата на участвуващите в конкретното правоотношение лица, обезпечила е задължителността на постановените решения и достоверността на издаваните актове и документи, а така също и своето право да получи съответната съдебна такса чрез различни мерки на въздействие. Правото на държавата чрез съдебните учреждения да престира съдебните услуги се отразява върху фактическия състав и предметното съдържание на финансовите правоотношения, които възникват при определяне и събиране на съдебните такси.

Финансовите правоотношения при събиране на съдебни такси възникват под въздействието и на основание на финансовата норма. Такава е нормата на чл. 1 и 4 ЗДТ във връзка с чл. 53 и 54 ГПК. Финансовоправната норма определя общо, по принцип компетентността на съдебните учреждения, видовете услуги и документи, както и правата и задълженията на участвуващите в правоотношението лица. Но това не е достатъчно. Необходимо е в обективната действителност да се проявят фактите, с наличността на които финансовоправната норма свързва пораждането на финансовото правоотношение. По такъв начин докато финансовоправната норма регламентира общо компетентността на органите, видовете услуги и правата и задълженията на страните, то проявеният юридически факт е основанието във всеки отделен случай за възникване на конкретното финансово правоотношение и конкретните права и задължения на страните[19]. Тогава пред нас възниква въпросът дали финансовото правоотношение при събиране на съдебни такси възниква при наличността на един юридически факт, или правоотношението може да възникне при наличността на много факти, т.е. фактически състав. На второ място, какви факти се визират в хипотезиса на правната норма и по-специално как ще оценим плащането на таксата като факт, визират в диспозицията на правната норма и оттам като задължение или условие за престиране на услугата.

Според нас финансовото правоотношение при определяне и събиране на съдебни такси възниква при наличието на няколко единични юридически факти, които се визират от хипотезиса на правната норма, т.е. трябва да се прояви в обективната действителност съвкупност от факти, които в теорията наричаме смесен фактически състав[20]. За да изясним фактическия състав и обема на визираните от правната норма факти, нека да анализираме цитирания по-горе пример на съдебната практика. Лицето X е предявило иск за собственост на недвижим имот. Подаването на исковата молба е факт, визиран от правната норма, и основание за събиране на съдебни такси (чл. 4 ЗДТ). Но исковата молба трябва да бъде редовна, т. е. да отговаря на изискванията на чл. 98 и 99 ГПК. Само тогава тя е факт, визиран от нормите на чл. 4 ЗДТ с правно значение. Ако исковата молба не е редовна, ищецът е длъжен да я поправи сам или по указание на съда на основание чл. 100 ГПК. Действията на съда по отстраняване на недостатъците на исковата молба не могат да се разглеждат като действия по даване на услугата, защото нередовната искова молба не е още годен юридически факт. какъвто визира нормата на чл. 1 и 4 ЗДТ във връзка с чл. 53 и 54 ГПК. Касае се още до действия във връзка с редовното проявление на един от обикновените юридически факти, предвидени от финансовоправната норма.

Вторият факт с правно значение е с исковата молба да е поискана определена услуга, извършване на действие или издаване на документ в кръга на компетентността на съда. Ако направим анализ на чл. 4 ЗДТ, ще видим, че съдебните такси се събират „за искови молби, за граждански искове... и за други услуги, давани от районните съдилища“. Следователно основанието да се извърши определяне и събиране на съдебни такси е услугата, която е поискал ищецът. Тя – услугата – е обектът, избран от държавата, който подлежи на облагане със съдебни такси. Според нас услугата, която ищецът иска да получи, се разкрива чрез петитума на исковата молба и цената на иска. Във функционална връзка с услугата се поставя въпросът за нейното остойностяване, т.е. за трансформирането й в парична равностойност, за да се определи и събере съдебната такса. По такъв начин се изтъква налице фактът – цена на иска. Законодателят е приел стойността на услугата да е равносилна на цената на иска. По такъв начин цената на иска се явява базата за определяне размера на съдебните такси. Поради това, че се касае до остойностяване на обекта, който държавата е избрала за база за таксуване, то цената на иска първо се посочва от ищеца (така, както всеки гражданин посочва в декларацията придобития от него доход, за да бъде обложен с данък върху дохода). При несъответствие на посочената от ищеца цена с действителната съдът определя окончателно цената на иска, т. е. базата за таксуване (чл. 56 ГПК). При това положение съдът е длъжен да уточни услугата, която иска ищецът, и съответно да я остойности. Това задължение възниква с подаването на исковата молба. Тези действия на съда не представляват престиране на услуга по решаване на правилния спор. Това са действия във връзка с уточняване на един от фактите, визирани от финансовоправната норма. Отнася се до един предварителен фазис, при който се обсъждат отделни факти от смесения фактически състав.

Третият факт се изразява в издаване на финансово-административен акт за определяне на съдебната такса, за освобождаване на заплащане на такси или за разглеждане на исковата претенция без внасяне на съдебни такси, когато това е разпоредено от закона или самото длъжностното лице вземе такова решение. Такива са случаите по искове за издръжка, по актове за начет, исковите производства за делба на наследствено имущество, по които таксата се присъжда с постановяването на решението. Във финансовото право особено съществено значение имат актовете на финансовата администрация, някои от които са елемент от фактическия състав, предвиден от правната норма. При наличие на облагаем обект финансово-административният акт[21] определя задължението и го прави ликвидно. Такова е и определението или решението на съда при събиране на съдебните такси.

Но във фактическия състав, при наличността на който възниква финансовото правоотношение, при определяне и събиране на съдебни такси се включват и факти от другите клонове на правото. Например определението на съда, с което конкретизира цената на иска и по същество определя облагаемата основа и размера на съдебната такса, може да се разглежда като акт на съда по повод неговата правораздавателна дейност, т. е. от науката гражданско процесуално право. Но този факт може да бъде обект на разглеждане и от финансовоправната и административната наука, като един финансово-административен акт. По наше мнение определението на съда, с което уточнява цената на иска и по такъв начин определя облагаемата основа, както и размерът на таксата, има финансовоправно значение. Този извод се отнася и до реализацията на съда, с която ищецът е освободен от заплащане на съдебни такси, макар успешно тези два акта да бъдат обект на разглеждане и от гражданското процесуално право. Затова ние ще употребя­ваме понятията „определение и резолюция“ на съда със съдържанието, което им придава съответният клон на правото и със съдържание като финансово-административни актове по определяне на съдебните такси. Понятията искова молба, делба, производство, тъжба, собственост, владение и др., които се визират от правните норми на ЗДТ (чл. 4) по повод заплащането на съдебните такси, ще трябва да употребяваме с онова съдържание, което им дава собственият клон на правото[22]. Разбира се, има понятия, които са модифицирани, като например „цена на иска“. Освен неговото процесуално правно съдържание, от гледището на финансовото право то има определено фискално значение и съдържание. Ето защо това понятие ние ще употребяваме със съдържанието, което му придава финансовоправната норма.

Посочените факти – предявяване на молбата с искане да се извърши една услуга, определяне обекта на таксуване чрез цената на иска или стойността на услугата, постановяване на акт за определяне или освобождаване от съдебни такси – представляват онзи смесен фактически състав, с наличността на който финансовоправната норма свързва пораждането на финансовите правоотноше­ния по повод определяне и събиране на съдебни такси. По повод на възникване на правоотношението всяка от страните трябва да изпълни своите права и задължения, т.е. молителят да заплати таксата, а съдът да престира услугата или издаде документа. Преобладаващи са случаите, когато молителят е задължен предварително да изпълни задължението си, но при финансови правоотношения от съдебни такси имаме и обратното разрешение, когато съдът е длъжен предварително да престира услугата, а след това да определи и събере таксите. Особеността на фактическите състави се състои в това, че във всеки отделен случай те са различни, съставките на фактическия състав са много и затова трябва в конкретния случай да установяваме и разпорежданията на правната норма.

2. Субекти на финансовите правоотношения от съдебни такси

При определяне и заплащане на съдебните такси възникват и се развиват финансови правоотношения, които имат материалноправен и процесуалноправен характер. Чрез материалноправните отношения се осъществява процесът на преразпределение на обществения продукт[23]. В структурно отношение финансовите правоотношения са характеризират с това, че в тях могат да настъпят усложнения по повод включването във фактическия състав на допълнителни факти. И тук различаваме активен и пасивен субект на правоотношението. Активен субект във финансовото правоотношение при определяне и събиране на съдебните такси е винаги държавата. Тя създава правната норма и тя е носител на материалното право да получи плащането. Друг е въпросът, че държавата може да отстъпи приходите си от съдебни такси на учреждения или обществени организации. Това може да бъде направено по различни съображения. При определяне и събиране на таксите се създава конкретно правоотношение между съдебното учреждение и ползвателя на услугата. Това правоотношение е процесуално. В него на активната страна стои винаги натовареното от държавата учреждение да определи и събере таксата. Следователно съдебните учреждения са активни субекти в правоотношението от такси, но само в процесуално отношение, при извършване на самото плащане. Те не са носители на материалното право. Нашата финансова система в областта на съдебните такси не познава случай, при който таксите да не са създадени от държавата. Оттук и изводът, че във финансовото правоотношение от съдебни такси държавата е единствен активен субект и носител на материалното право да получи плащането[24]. Този извод следва и от обстоятелството, че държавата е оная, която чрез своите учреждения предоставя насрещната услуга. Държавните учреждения са само страна в процесуалното правоотношение. Те определят конкретно размера на съдебните такси, начина на плащането, ликвидността и изискуемостта на задължението. Тази дейност се осъществява чрез опосредяване на финансово- правната норма с конкретен финансов акт. Ето защо, ако в гражданскоправния оборот учрежденията са юридически личности, които разполагат с отпусна­тите им кредите по бюджета, при изпълнение на финансовите задължения, породени от такси, те са само оперативни органи на общата финансова администрация. Съдебните учреждения са натоварени с осъществяването на конкретно определено финансово правоотношение. Определянето на актив­ната страна в процесуалното правоотношение има важно практическо и теоретическо значение. По този начин се определят ония учреждения, които са компетентни да събират такси по ЗДТ. Например общинските народни съвети не са компетентни учреждения да събират такси по ЗДТ. Ето защо, когато общинският народен съвет извършва нотариална работа (като заверка на подписи), той няма да събира такси по ЗДТ, а по ЗМДТ.

На пасивната страна в правоотношението стоят всички ония юридически или физически лица, които се ползуват от съдебните услуги. Разнообразието на услугите и дейностите на съда е голямо, поради което и пасивните субекти в правоотношението от такси са различни. Такива могат да бъдат както държавните или кооперативните стопански организации, така и обществените организации, и гражданите.

Материалноправните отношения при съдебните такси възникват между държавата и ползувателите на услуги. Възможно е на пасивната страна да бъдат конструирани повече от едно задължено лице. Ако таксата не бъде платена или не е доплатена, държавата може да поиска заплащането й само от онова физическо или юридическо лице, което е поискало услугата. Пасивният субект във финансовото правоотношение не може да бъде подменяван или заменяван, освен ако има изрична разпоредба в закона. Проблемът възниква и тогава, когато една гражданскоправна норма позволява уговаряне относно разноските (чл. 186 ЗЗД). Ние се питаме може ли сключеният между страните договор, в смисъл купувачът да заплати разноските и съдебните такси, да измести продавача като пасивен субект в правоотношението по заплащане на съдебни такси. Ако това е възможно, не следва ли държавата да насочи принудителното изпълнение само против купувача, който е поел задължението да заплати и таксите. За разрешаването на конкретния случай съществено значение има разбирането, дали сключе­ният между страните договор е действителен или не съгласно чл. 26 ЗЗД. Според нас договорът между продавача и купувача е действителен и поражда всички гражданскоправни последици между тях. Но той не може да заангажира и в този смисъл да действува и по отношение на държавата, като измести пасивния субект в правоотношението при съдебни такси. Държавата като страна в правоотношението не е давала съгласието си за това. А да се допусне промяна в пасивния субект без знанието и съгласието на носителя на материалното право, е недопустимо. При това трябва да отбележим основния факт, че правоотношението по повод заплащането на съдебни такси възниква между държавата и ползувателя на услугите, а не между двамата ползуватели, каквито са купувачът и продавачът в изтъкнатия случай. На друга плоскост се поставя вече въпросът за самото техническо заплащане на таксите. Заплащането може да бъде извършено от всяко лице, но винаги за сметка на истинския пасивен субект. С извършването на плащането, т.е. с постъпването на сумата, финансовото правоотношение се прекратява. Между истинският платец на съдебната такса във финансовото правоотношение и лицето, което е извършило плащането, възникват гражданскоправни отношения, които могат да се реализират чрез предявяване на иск по чл. 59 ЗЗД. Най-после на пасивната страна на правоотношението при определяне и събиране на съдебни такси може да се яви наред с истинския платец и едно трето длъжностно лице. Съгласно чл. 6 ЗДТ отговорните частни и длъжностни лица за неплатените по тяхна вина такси или платени в по-малко се задължават да платят същите и се наказват с глоба в троен размер на таксата. Следователно в случая наред с частното лице, което е истинският длъжник на таксата, носи отговорност за нейното заплащане и длъжностното лице, което е трябвало да събере таксата. Отговорността възниква за причинените щети на държавата от длъжностното лице, неизпълнило служебните си задължения. В този случай длъжностното лице може да се окаже в положението на пасивен субект в правоотношението по събиране на съдебните такси.

3. Предметно съдържание на правоотношението при определяне и събиране на съдебни такси

Финансовото правоотношение, неговото възникване и развитие при определяне и събиране на съдебни такси се характеризират и с предметното си съдържание[25]. Изясняването на същността на предметното съдържание изисква да бъдат анализирани правата и задълженията на участвуващите в правоотношението страни.

Правата и задълженията на участвуващите в правоотношението лица се изразяват в правото на ищеца да получи поисканата от него услуга и в задължението да заплати определената от съда такса. Съдът има обратното задължение. Той е длъжен да престира поисканата от ищеца услуга и правото да получи определената съдебна такса. Но правната норма разпорежда и обратното съотношение. В определени случаи съдът престира услугата, а след това получава съдебната такса, но вече не от ищеца, а от ответника по делото. Би могло да се каже, че имаме и смесени взаимоотношения. Те се изразяват в следното. Съдът определя първоначално съдебна такса, която трябва да бъде заплатена от ищеца по делото, а при постановяването на решението определя и окончателния размер на таксата, но той трябва да бъде заплатен вече от ответната виновна страна в процеса. Например с определение № 130 от 22.IX.1971 г., постановено по гр.д. № 2018/1971 г., II г.о. на ВС и публикувано в Сборник Съдебна практика за 1971, с. 312, е отбелязано, че „окончателният размер на държавната такса по бракоразвод­ните дела се присъжда срещу дадената правосъдна услуга, но винаги нейният размер трябва да се определя съобразно с материалното положение на страната по делото, която я дължи“. Това показва разнообразието на финансовите правоотношения по повод определяне и събиране на съдебни такси. На пасивна страна може да се яви не само ищецът, но и ответникът, когато искът е уважен или когато съдът е освободил ищеца от заплащане на такси. Правата и задълженията на участвуващите в правоотношението лица се визират в диспозицията на правната норма. Тя определя предметното съдържание на правоотношението и бихме казали, че отговаря на питането – какво са длъжни да направят страните.

Интерес представлява проблемът относно задължението на ищеца да заплати определената такса. Естествено възниква въпросът дали се касае до задължение или условие, при изпълнението на което ще започне престирането на услугата. От процесуално гледище заплащането на таксата е условие за редовността на исковата молба. Но според нас от финансовоправно гледище се касае до едно финансово задължение. Това задължение е възникнало по повод направеното от ищеца искане да се издаде документ или да се реши повдигнатият спор. Отнася се до финансово задължение, неизпълнението на което не трябва да свързваме винаги с приложението на санкция, ако не бъде изпълнено[26]. Законодателят е възприел принципа на предварителното заплащане на таксите. В този момент те се изпълняват доброволно. Санкцията за неизпълнението му е отказът да се извърши услугата. Това е достатъчно. С това ще бъдат накърнени интересите на ищеца, а не на държавата. Следователно отказът да се престира услугата е достатъчно ефикасна мярка за неизпълнението на задължението за заплащане на такса, породено по повод искането на ищеца за извършване на една услуга, която може да бъде дадена само от компетентното държавно съдебно учреждение и със съответната гаранция за изпълнение. Но ако услугата бъде престарана, без да се събрани таксите, доброволното предварително заплащане на таксите се замества със задължителното им събиране. Тук е мястото да отбележим, че ако в процеса на разглеждането на делото съдът констатира, че таксите не са били събрани предварително, той разпорежда събирането на същите да стане веднага, без да чака постановяване на решение по повдигнатия спор. А това показва, че предварителното събиране на таксите е начин на плащане. Начинът на заплащане на таксите, които са приход в бюджета, е продиктувано от фискални съображения, без този факт да се отразява върху характера на вземането като задължение или условие. Според нас касае се за задължение, което в зависимост от това дали е престарана или не поисканата услуга, е съответно обезпечено с различни мерки, предприемани от държавата. Съдебното учреждение може да бъде субект в правоотношението само ако предмет на същото са услуги, които съдът е упълномощен да извършва. Например съдът е в правото си да решава споровете за собственост върху претендирания недвижим имот. Извършването на всички действия от съда по решаването на спора е правно регламентирано и определя неговата компетентност. Но има случаи, когато в съда се представят документи, издадени от други учреждения, без да са таксувани. Въпросът се поставя така – може ли съдебното учреждение да извърши таксуването. Би трябвало да отговорим отрицателно на този въпрос. Представеният пред съда документ е издаден от другото учреждение, за неговата дейност и то трябва да извърши таксуването. Това е така, защото извършването на услугите се дава от учреждението, което издава документа. То е единствено компетентното учреждение, натоварено с издаването на този документ, който подлежи на таксуване по специалната тарифа на учреждението, което го е издало. Тази дейност не може да бъде осъществена от съдебното учреждение. В предмета на правоотношението от съдебни такси не се включва извършването на услугата, която трябва да престира друго учреждение. Такива са само ония услуги, извършвани от съда във връзка с правораздавателната дейност на същия. Ето защо в такива случаи съдът на основание Закона за устройството на съдилищата може да отправи само сигнално писмо до съответното учреждение, издало документа, без да го таксува, но не може сам да извърши таксуването. От направения анализ на финансовите правоотношения при определяне и събиране на съдебни такси най-съществено значение придобива проблемът за определяне на конкретното предметно съдържание на разнообразните финансови правоотношения от съдебни такси. Отнася се до определяне на поисканата услуга и размера на съдебната такса като право на държавата и задължение на ползувателя на съдебните услуги, както и до свързания с предметното съдържание проблем за освобождаване от таксу­ване. Затова тези въпроси относно определянето на конкретното предметно съдържание на финансовите правоотношения, възникващи при заплащане на съдебни такси, са предмет на следващото изложение.

III. РАЗМЕР НА СЪДЕБНИТЕ ТАКСИ

1. Принцип за определяне размера на съдебните такси

Проблемът за определяне размера на съдебните такси може да бъде разгледан от две страни. Най-напред се интересуваме как още при въвеждането на съдебните такси е решен въпросът за техния размер, т.е. от какво основно начало се е ръководил законодателят. На второ място, как става определянето на съдебните такси от длъжностните лица в конкретните случаи. Тук ще разгледаме само принципа за определяне размера на съдебните такси при тяхното въвеждане.

При определяне размера на таксите[27] и специално на съдебните такси законодателят се е ръководил от социалистическия принцип за справедливост. В този принцип, отнесен към конкретно поставения въпрос, са втъкани два основни момента. Първият се отнася до възможността да бъде възстановена част от разходите на съдебното учреждение. Вторият момент се свързва с разбирането таксите да са такива по размер, че да съдействуват на гражданите за осъществяване на техните права и интереси.

Съгласно чл. 1 ЗДТ размерът на таксите се определя за видовете услуги, действия или документи с тарифи, издадени от МС. Тарифа № 1 е създадена за ведомството на Министерството на правосъдието (МП). Таксите по нея са прости и пропорционални. Стремежът е бил да се определи размерът на съдебните такси в зависимост от извършената услуга, предприетото действие или издадения документ. Когато се отнася до иск за доброволна делба на наследствено имущество, размерът на съдебните такси е по-малък, т.е. наполовината, отколкото в обикновения исков процес. Би могло да се приеме, че при определяне размера на тази такса законодателят е имал предвид, че това имущество се облага с данък върху наследството, поради което съдебните такси при делбата са по-малки. При определяне на някои съдебни такси решаващо значение са имали и някои социални съображения. Например размерът на таксите по искове за прекратяване на брака или на тези за определяне на издръжката се определя и събира с цел не само да се възстановяват част от направените разходи, но и с тенденцията да се накарат страните да обмислят трезво предприеманите действия и техните последици. Цели се едно сериозно обсъждане на предявяването на такива претенции, стимул[28] за което се явява и съдебната такса.

Съображения за защита на социалистическата собственост са наложили законодателят да определи дължимата лихва по 1% месечно при актове за начет, но съдебните такси са както при останалите искове, т.е. 3% върху цената на уважената част от иска. По другите искове, за да бъдат гарантирани правата и интересите на социалистическите организации и гражданите, законодателят е определил максимален размер на съдебните такси от 3% върху цената на иска при определен минимален размер. Направени са значителни освобождавания от заплащане на съдебни такси и са използувани правно-технически способи, които гарантират защитата на субективните права на гражданите. Например въпреки че при актовете за начет са касае до липса на социалистическа собственост под формата на парични средства и материални ценности, за да бъдат защитени правата на отчетниците, съдебните такси се определят при постановяване на решението, а не в началото на процеса. По такъв начин принципът за определяне[29] на съдебните такси се извлича от съотношението между престираната услуга, социални съображения и защита на правата на социалистическите организации и гражданите.

При конкретното определяне на размера на съдебните такси се разкриват два основни момента, изразени в дейност на компетентните съдебни органи. Най-напред трябва да се определи цената на иска. Цената на иска, разгледана от финансовоправно гледище, представлява облагаемата основа. След това трябва да се определи размерът на таксите, т.е. да бъде издаден финансово облагателен акт. Посочената дейност е от решаващо значение за правилното прилагане на финансовоправната норма. Поради това, че облагаемата основа (цената на иска) се определя по различен начин, се налага диференцирано разглеждане и анализ на предприеманата дейност по определяне на облагаемата основа.

2. Определяне цената на иска и съдебните такси при оценяемите искове

Този въпрос е усложнен и на практика повдига много възражения, защото поставените за решаване пред съда спорове са разнообразни и не могат да бъдат предварително обхванати. Ето защо ще бъдат разгледани общите принципни положения за определяне цената на иска при оценяемите искове на основание на конкретни примери от съдебната практика.

При оценяемите искове цената на иска се определя съгласно чл. 55 ГПК, ЗДТ и тарифа № 1 за Министерството на правосъдието. Така чл. 1 ЗДТ определя, че таксите се събират за действията и документите, предвидени в списък и тарифата на МС. Съгласно чл. 1 от тарифа № 1 на МП размерът на таксите при оценяемите искове се определя върху цената на иска. Цената на иска е стойността на спорното право. Тя е възприета от законодателя и като критерий за определяне размера на таксата. Без да се определи цената на иска, не може да се извърши и самото таксуване. В ЗДТ и тарифа № 1 на МП не са набелязани правила за определяне цената на иска. Такива са посочени в ГПК. Затова тези нормативни актове се допълват сполучливо. Понятието „цена на иска“[30] се различава по съдържание от претендираното вземане, отразено в петитума на исковата молба. Те не са тъждествени понятия. С определяне цената на иска се постигат две разрешения. Чрез него се определя подсъдността на делото и се оценява спорното материално право, което служи като основа, т.е. като облагаем обект за определяне на съдебната такса. В цената на иска се включват всички претенции на ищеца, т.е. не само главницата, но и изтеклите лихви до деня на предявяване на иска. Когато са съединени два иска, цената се образува от сбора на цената на двата иска. Например при иск за разваляне на договор, съединен с иск за щети от неизпълнението на договора, цената на иска ще се определи от сбора на двете претенции. По правилото на чл. 56 ГПК цената на иска се посочва от ищеца при предявяване на иска. При несъответствие с действителната цена съдът определя същата[31]. Когато се предявяват искове, по които оценката представлява затруднение в момента на предявяването, цената се определя приблизително от съда, а при постановяване на решението се определя точната цена на иска.

От процесуално гледище ищецът трябва да определи цената на иска по изложените правила. Що се отнася до длъжностното лице, то трябва да провери дали исковата претенция е подсъдна на съда, пред който е предявена. Ако молбата не е подсъдна на този съд, още преди определянето на съдебната такса тя се изпраща на съответния районен или окръжен съд. След това се изяснява характерът на исковата претенция и лицата, които я предявяват, за да бъде изяснено дали те не са освободени от заплащане на съдебни такси. Въз основа на така определената подсъдност и цена на иска ще се определят и съдебните такси по 3%.

3. Определяне цената на иска и размера на съдебните такси по спорове от облигационен характер

При спорове от облигационен характер, които имат за предмет парично взимане, цената на иска е равна на общо търсената сума (чл. 55, б. „а“ ГПК)[32]. Ако искът има за предмет унищожаване или разваляне на договор за недвижими имоти по реда на чл. 87 ЗЗД и в договора е отразена стойността на претендираната претенция, цената на иска се определя от стойността на договора. При разваляне на договор за наем цената на иска се определя от сбора на наемната цена за една година. Ако се претендират смет, вода и лихви, те се прибавят към исковата цена. Върху тази основа се определят съдебните такси.

При периодичните плащания за определено време цената на иска се образува от сбора на отделните платежи (чл. 55, б. „е“ ГПК). Когато се касае до искове за периодични плащания за неопределено време, цената на иска се образува съгласно чл. 55, б. „ж“ГПК от сбора на платежите за три години. Във връзка с това възникват затруднения при определяне цената на иска и съдебните такси при издръжка, а именно: а) когато искът е предявен до навършване на пълнолетието на детето; б) когато е предявено от единия родител, но в процеса на разглеждане на делото детето е предоставено на другия, който е предявил насрещен иск. С решение 367/1956 г.[33] на II г.о. на ВС е прието, че макар издръжката да е присъдена „до навършване на пълнолетието на детето“, тя се присъжда за неопределено време и затова държавната такса следва да се определи не върху сумата, съставляваща издръжката на детето от предявяване на иска до навършване на пълнолетие, както е при иска за периодични платежи за определено време, а върху сумата, съставляваща тригодишните платежи за определената издръжка. Ако анализираме разпоредбата на чл. 55 ГПК във връзка със ЗДТ и като излезем от случаите, които цитирахме по-горе, би трябвало да се намери по-приемливо разрешение. Смисълът на разпоредбата на чл. 55,6. „ж“ ГПК е да бъде ограничено плащането на съдебните такси, като се вземе за цена на иска не повече от тригодишния размер на периодичното плащане. По такъв начин законодателят е определил максималния размер на цената на иска и таксите при периодичните плащания. Но ако претенцията за издръжка обхваща по-малък период от време, например от 17-годишна възраст до навършване на пълнолетие, правилно ли ще бъде да се определи цената на иска чрез сбора на плащанията за три години, т.е. и за време, което не се включва в претендираната претенция? Ако се приеме становището на ВС, изразено в цитираното по-горе решение, то в цената на иска ще се включат суми, които изобщо не се претендират, които не са посочвани от ищеца, не са обсъждани от съда и не са включени в решението му. Като се има предвид, че издръжката се дължи до навършване на пълнолетие, не е ли по-правилно при изтъкнатия по-горе случай да определяме цената на иска на основание чл. 55,6. „е“ГПК, т.е. от сбора на определените платежи до навършване на пълнолетие. Така би трябвало да постъпим и в случай, когато единият от родителите е предявил иск за издръжка, но в процеса на разглеждането на делото детето е предоставено на другия съпруг, който от своя страна е предявил насрещен иск[34]. Очевидно при практическото приложение на сега действуващия ГПК се получава несъответствие, което може да бъде преодоляно чрез тълкуване на правната норма или чрез законодателни промени. Би могло по изтъкнатите съображения в такива случаи да приемем определянето на размера на съдебната такса да стане на базата на присъдената издръжка за определения период от време.

4. Определяне цената на иска и размера на съдебните такси при спорове за собственост и нарушено владение

Определянето на цената на иска при спорове за собственост и нарушено владение се осъществява на базата на данъчната оценка, а ако няма такава, от пазарната цена на спорния имот. Тя е равна на 1/4 при иск за собственост и на 1/8 при иск за нарушено владение от данъчната или пазарната цена. Но при определяне на тази цена възникват затруднения, защото искът за собственост се предявява от невлацеещия собственик. Ето защо в подобни случаи ищецът трябва предварително да получи съдебно удостоверение и въз основа на него да представи удостоверение за истинската цена на спорния имот. Точното определяне на оценката на имота и цената на иска е от интерес на ищеца, ответника и фиска. Въз основа на тази оценка ще се определят и съдебните такси. Ищецът не може да се позовава на оценката, дадена на спорния имот от комисията по отчуждаването му. Тази оценка не е равнозначна на данъчната оценка на спорния имот. Върху друга правна плоскост се поставя въпросът дали оценката на комисията по отчуждаването на имота може да се използува като пазарна цена на недвижимия имот. Съгласно Наредбата за цените на недвижимите имоти, ДВ, бр. 99/1979 г., цените по наредбата се определят за случаите, посочени в чл. 1 от Наредбата. Тези цени важат например при доброволна и съдебна делба на недвижими имоти. В Наредбата обаче никъде не е казано, че определените по такъв начин цени могат да се използуват при предявяване на иск за собственост или за нарушено владение. Съгласно чл. 1, т. 9 от цитираната наредба цените на отчуждените имоти са от значение и за „други случаи, за които това е предвидено в нормативен акт“. Поради това трябва да приемем, че Наредбата за цените на недвижимите имоти няма пряка разпоредба, която да се отнася и до предявяване на искове за собственост или нарушено владение. Веднага обаче трябва да отбележим, че фактически определената цена по цитираната наредба в много случаи ще е равна на пазарната оценка на имота, предмет на спора. Не е допустимо също така при искове за собственост да се определя цената на иска в зависимост от цената, отразена в нотариалния акт. Вярно е, че в нотариалния акт е отразена пазарната цена на спорния имот, но тя невинаги съвпада с данъчната оценка, а освен това отдалечеността във времето на продажбата е от съществено значение за определяне цената на иска. Както данъчната, така и пазарната оценка могат да бъдат изменени в зависимост от условия, настъпили в резултат на нормативен акт или други причини. Ето защо цената, отразена в нотариалния акт по време на закупуването на този имот, не може да бъде критерий за определяне цената на иска при иск за собственост.

Искът за собственост се предявява не само за недвижимо, но и за движимо имущество. Движимите вещи нямат данъчна оценка, поради което изложеният режим не е приложим за тях. При предявяване на такива искове ищецът сам определя цената на иска, като посочва реални пазарни цени, и се взема предвид изхабеността на вещите, настъпила в процеса на тяхното използуване до предявяването на иска. Такива случаи особено често се срещат при искове по чл. 14 от Семейния кодекс за движимото имущество, придобито по време на брака от двамата съпрузи. Когато ответникът или съдът на основание чл. 56 ГПК оспори цената на иска, неговият размер се определя с помощта на вещо лице. Това възражение се прави най-късно в първото по делото заседание. Срокът е по-скоро от значение за определяне подсъдността на делото, отколкото за размера на съдебните такси. Ако съдът не е включил в цената на иска някои от вещите и това се дължи на техническа причина, за него стои винаги открита възможността да определи допълни­телна такса и за това имущество.

5. Определяне цената на иска и размера на съдебните такси при оценяеми искове, непосочени в чл. 55 ГПК

Въпросът се поставя така. Как да се определят цената на иска и разме­рът на съдебните такси по искове, които са оценяеми, но за които не са предвидени правила за оценяването на иска по чл. 55 ГПК. Следователно проблемът се свежда до режима за определяне цената на иска. Макар чл. 55, ал. 2 ГПК да говори, че таксата се определя както при неоценяемите искове, така и при исковете, непосочени в ал. 1на чл. 55, не би могло да се приеме, че съдебната такса при едните и при другите ще се определи по един и същи начин. При неоценяемите искове, непосочени в чл. 55, ал. 1 ГПК, трябва най-напред да бъде определена цената на иска, макар че за това не са предвидени правила. Това ще направи съдията. Едва след това ще бъде определен и размерът на съдебната такса. Такъв е случаят, когато не е определен характерът на иска, макар той да е оценяем. Например при иск по чл. 14 от Семейния кодекс ищецът претендира да установи приноса си в придобиване на общото имущество през време на брака и съобразно с това да му бъде присъдена реална част от него. Естествено поставя се въпросът за определяне размера на таксите въз основа на цената на иска. А да се определи цената на иска, трябва да знаем характера на същия, а именно дали се касае до иск за собственост или облигационен иск. По-старата практика на ВС приемаше, че искът по чл. 52 ЗЛС по предмет на правоотношението си е облигационен, и върху претендирания принос, изразен в парична равностойност, се определяше съдебната такса. Това разбиране бе изоставено и сега с решение № 64 от 1 юни 1965 г. на ОСГК на ВС е прието, че държавната такса по иска по чл. 52 ЗЛС, а сега чл. 14 СК, се определя въз основа на цената на иска, определена по чл. 55, б. „б“ГПК, като иск за собственост, когато се претендира реална част от придобиването на името на другия съпруг или когато се търси паричната й равностойност, или по чл. 55, б. „а“ ГПК като иск за парично взимане, когато се претендира сума пари или част от нея (влог, спестявания и др.). При едновременното предявяване на иск за реална част от придобитото и за сума пари цената на иска е равна на сбора от цените на отделните искове.

Искът по чл. 14 СК е тъкмо от оная категория искове, които законодателят е имал предвид, когато в чл. 55, ал. 2 ГПК говори за искове, които не са посочени в първата алинея на чл. 55 ГПК. Този иск е напълно оценяем, но не са предвидени правила за това. Оттук не може да бъде направен изводът, че съдебната такса ще се определи както при неоценяемите искове, без предварително да се определи цената на иска. Едно такова разрешение е неправилно. Ето защо цитираното по-горе решение по един сполучлив начин разрешава такъв случай за определяне размера на съдебната такса при оценяем иск, непосочен в чл. 55, ал. 1 ГПК. Без да навлизаме в обсъждане на становището на ВС по начина на определяне цената на иска, трябва да отбележим, че това разрешение съответствува на общите изисквания на ЗДТ и ГПК за определяне цената на иска и размера на съдебните такси. Той най-справедливо се доближава до определяне размера на таксите в зависимост от услугите, които ще извърши съдът, или действията, които ще предприеме, за да реши спорните въпроси между бившите съпрузи.

6. Особености при определяне на съдебните такси при искове за издръжки и начети

По ЗДТ е възприет принципът на предварителното заплащане на таксите[35]. Ако има изключение[36] от този принцип, това трябва да е изрично указано в самия закон. Такъв е случаят с таксите по издръжките и начетите. Ако искът по тези дела бъде уважен, се присъжда и съдебна такса върху уважената част, а ако е отхвърлен, такси не се заплащат. Особеното при определяне на съдебните такси в тази категория дела се състои в това, че базата за изчисляване на държавните такси и самата тя се определя едва при постановяване на окончателното решение, което може да постанови и втората инстанция. Проблемът се усложнява, когато първоинстанционният съд е отхвърлил иска, а второинстанционният го е уважил. Ние се питаме дали второинстанционният съд, след като отмени решението и уважи иска, може да присъди таксата както по жалбата, така и по иска. За да решим законосъобразно поставения въпрос, трябва да проверим дали има фак­тически състав за определяне на съдебната такса и какъв е характерът на дейността на съда. Законодателят е приел, че при отхвърляне на иска такси не следва да се присъждат. Това е така, защото няма решение, с което да е определена цената на иска. От това следва, че липсва една определена даденост, която се включва във фактическия състав, и без наличността на тази даденост не може да възникне финансовото задължение. Но когато липсата във фактическия състав бъде възстановена, т.е. има постановено решение, с което окръжният съд уважава иска, трябва да приемем, че фактическият състав на правоотношението за плащане на съдебна такса е налице, поради което то възниква, и затова трябва да се определи и съдебната такса. На второ място, възниква въпросът кое от компетентните съдебни учреждения в конкретния случай трябва да определи съдебната такса? По наше мнение окръжният съд е компетентният съдебен орган, който трябва да определи както таксата по жалбата, така и таксата за разглеждането на иска. Окръжният съд е този, който уважава иска. Освен това той е по-горестоящата във финансово отношение инстанция в съдебното ведомство. В това му качество той може винаги когато установи по повод упражнявания контрол върху съдебните решения, че съдебната такса неправилно е изчислена или несъбрана, да разпореди събирането на същата или да доопредели следващата се такса. По този начин се коригира финансовата дейност на районния съдия при определяне на таксата, защищават се интересите на държавата и тия на ищците. Тази дейност на окръжния съд може ца бъде оприличена на дейността на началника на окръжния финансов отдел, който по реда на чл. 38 ЗДОД може да коригира допуснатите в нарушение на закона ниски облагания. Ето защо при постановяването на решението, с което се уважава искът за издръжка или начет от окръжния съд, трябва да се присъди съдебната такса както по жалбата, така и по уважения размер на иска за сметка на първата инстанция.

7. Режим за определяне на съдебните такси при искове за делба

От финансовоправен аспект делбеното производство се характеризира с това, че цената на иска и съдебните такси се определят в края на процеса. Производството може да приключи в една начална фаза с отхвърляне на иска или с постигане на спогодба. Ако производството се развие изцяло, то съдът е задължен да разрешава споровете за собственост, редуциране на завеща­нието, присъждане на подобрения и доходи, като тази дейност се изразява в постановяването на няколко решения. Този ред на решаването на споровете усложнява проблема за определяне и събиране на държавните съдебни такси. Това налага поставените въпроси да бъдат разгледани в тяхната последова­телност.

а. Когато искът за делба е отхвърлен или делото е прекратено не поради постигната спогодба

При отхвърляне на иска за делба или прекратяване на делото не по спогодба съдебната такса се определя като при неоценяемите искове[37]. Когато съдът е допуснал частично делбата, съдебната такса се определя и събира върху стойността на дяловете. За имуществото, делбата на което не е допусната, съдебна такса не се събира[38]. Според нас това е неправилно, тъй като съдът е престарал част от услугите си, и затова трябва да се определи такса като при неоценимите искове. Решението за допускане на делбата и за частично отхвърляне на претецията подлежи на обжалване. Ако бъде подадена такава жалба, събира се такса като при неоценяемите искове, защото цената на иска при делбените производства се уточнява едва при определянето на отделните дялове и предявяване на проекторазделителния протокол и обявяването му за окончателен.

б. Когато искът за делба е уважен

Режимът за определяне на съдебните такси, когато делбата е допусната, повдига много въпроси. На практика в тези случаи се правят най-много възражения относно определянето на цената на иска, размера на съдебните такси при обжалване на решенията и др. За изясняване на тези въпроси нека да вземем един пример от съдебната практика. Лицето А след смъртта си е оставило трима наследници по закон и следното имущество: дворно място с построена в него къща, отделна постройка от стая и кухня, вилно място с вила и движими вещи. От това имущество наследодателят е завещал на лицето Д 1/6 идеална част.

В производството за делба между наследниците по закон и завещание са направени следните възражения: а) че направеното завещание в полза на Д е недействително, б) че вилното място и построената в него вила са собственост на единия наследник, а не наследствено имущество, в) че ищецът е направил подобрения в размер на 1500 лв., г) ответникът е поискал сумата 120 лв., представляваща доходи от наеми, д) делбата е поискана за цялото имущество с изключение на сградата, състояща се от стая и кухня, находяща се в същото място.

След изменението на ГПК от 10.XI.1961 г. всички спорове около наследственото имущество се разрешават във фазата на допускане на делбата. В изложения пример такива спорове са: за собствеността на ответника върху вилата и мястото, за валидността на завещанието. Във фазата по сметките се решават въпросите за подобренията и доходите от наследственото имущество. Всички претенции се разглеждат в делбеното производство. Но те могат да бъдат разгледани преди делбеното производство със самостоятелни искове. Касае се до отделни претенции и при предяваването им в съда молителите трябва да заплатят съдебни такси. Тогава възниква въпросът дали в делбеното производство, където тези въпроси са поставени за разглеждане, трябва да се определи съдебна такса за всяка една от претенциите поотделно, или таксата да се определи върху дела, уточнен с последното решение на съда за всеки наследник. В последна сметка въпросът се свежда към това как да определим цената на иска.

Съгласно чл. 55, ал. 4 ГПК, когато с една молба са предявени няколко иска, цената на иска е равна на сбора от цените на отделните искове. Следователно трябва да преценим дали в делбеното производство се касае до отделни самостоятелни искови претенции или не. Когато в делбеното производство наред с претенцията за разделяне на имуществото се предявява и претенция за уреждане на придобитите доходи, получени от същото наследствено имущество, трябва да приемем, че се намираме при условията на чл. 55, ал. 4 ГПК. В зависимост от това трябва да се таксува и претенцията за доходите, уточнена с решението по сметките между страните. Касае се до една самостоятелна претенция, която е независима от останалите искания по делбата и може да бъде предявена както преди, така и след делбата.

Останалите въпроси са по-сложни. За да постанови решение по допускане на делбата, съдът трябва да реши предварително въпросите за собствеността при оспорване на това право, за валидността на завещанието или неговото редуциране. Това е така, защото с решението по допускане на делбата съдът се произнася между кои страни и за какво наследствено имущество се допуска делбата. Оттук трябва да направим извода, че когато в делбеното производство се прави възражение за унищожаване на завещанието или за правото на собственост, не се касае до самостоятелни претенции, а до въпроси, които задължително се решават във връзка с искането за допускане на делбата. Ето защо тези претенции не трябва да се таксуват отделно от дяловете на всеки наследник.

Въпросът за цената на иска се поставя още когато страните искат делба на дворното място, но не и на сградите. Обикновено в такива случаи се прави възражение, че сградите са строени от наследниците, а не от наследодателя, и затова не се иска делба на същите. Страните при предявяване на такава претенция преследват целта да не заплатят съдебните такси върху сградите, които са строили. Ако в делбеното производство страните се легитимират като собственици на сградите, те трябва да бъдат изключени от наследстве­ната маса. Правото на собственост наследниците могат да установяват чрез акт за учредяване право на строеж или покупко-продажба. Подписаната от наследодателя декларация на наследниците да построят със свои средства сгради не създава вещно право в тяхна полза. С декларацията се създават само облигационни отношения. Но когато роднините на собственика по права линия без ограничение и по съребрена линия до втора степен получат от него нотариално заверена декларация или заявление да построят в неговото място сграда, по силата на така даденото съгласие се учредява правото на строеж по отношение на лицата, които са получили това съгласие. В този смисъл е разпоредбата на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУНМ. Следователно в зависимост от това дали декларацията е нотариално заверена или не, възникват вещноправни или облигационноправни задължения. Според нашето законодателство собственик на сградата е наследодателят по силата на чл. 92 ЗС в смисъл, че собственикът на мястото е собственик и на сградите. Затова в наследствения дял трябва да се включи цялото имущество. Въз основа на изложения режим се определя цената на иска при делбеното производство. Въз основа на него и участвуващите в производството лица се определя делът на всеки и съдебната такса по 3%. Ако между страните е постигната спогодба преди предявяването на проекта за разделителен протокол, съдебната такса е 1,5% върху всеки дял, изчислен по горния ред.

в. При обжалване на решенията по делбата

При обжалване на решенията жалбоподателят трябва да внесе половината[39] размер такса върху обжалваната част. Когато жалбоподателят е останал частично недоволен от постановеното решение, таксата трябва да се внесе върху обжалвания интерес. Такава е и разпоредбата на т. 12 от Тарифата на МП. Във връзка с това на практика се повдигат някои въпроси, засягащи способа за определяне на таксата в такива случаи. Обикновено при обжалване на решението, макар и само за определена част, трябва да се събере такса, представляваща половината от определената такса по реше­нието. Това е неправилно. Законодателят изрично указва, че таксата трябва да се събере в половината размер върху обжалваната част. Това се отнася и до делбеното производство. Тук значително по-трудно се определя таксата за обжалваната част, но независимо от това, такъв е способът за определяне на таксата. Съображението, че като се отмени решението в обжалваната част, ще следва действията по делбата да се започнат отново, т.е. ще бъде засегнато изцяло решението и на това основание винаги трябва да се определя половината от първоначално определената такса, е незаконосъобразно.

8. Размер на съдебните такси при неоценяемите искове

Самият термин „неоценяеми искове“ показва, че претенцията не подлежи на остойностяване. Ето защо с тарифата на МП са определени минимумът и максимумът на съдебните такси, които се събират[40]. Тук не се борави с понятието цена на иска, поради което длъжностното лице определя таксата по своя преценка.

Неоценяеми са исковете за установяване на факти, гражданското състояние на лицата, установяване на престъпно обстоятелство, исковете по чл. 255 ГПК и др. С оглед на многообразието и характера на неоценяемите искове се поставя въпросът за изработване на критерий, въз основа на който длъжностното лице да определи размера на съдебните такси в посочените от законодателя граници. Тази дейност не може да бъде произволна. При нейното провеждане трябва да приложим финансовоправната норма така, че тя да съответствува на волята на законодателя, без да облагодетелствуваме фиска или гражданите и юридическите лица – ползуватели на услугите. Това налага изработването на критерий за определяне размера на съдебните такси при неоценяемите искове. При неговото конкретизиране би могло да имаме предвид следните няколко основни съображения, а именно: характера на иска, тежестта на действията на съда, обема на извършените услуги и др.

Неоценяемите искове по характер и правна природа са различни. Искът за прекратяване на брака по характера и съдържанието си е в несъответствие с разбирането на обществото за здравината на семейството, затова размерът на съдебните такси е пряко определен от законодателя. Съвсем друг е характерът на иска за установяване на факти, като например, че лицето X е завършило висше образование, но издаденият му документ е унищожен и не може да се възстанови. От установяването на този факт ищецът черпи права. С установяването на това право ще бъде позволено на ищеца да заеме определено място в обществото. Затова тези характерни особености на исковете трябва да се имат предвид при определяне на съдебните такси. Своеобразна правна характеристика имат например искът по чл. 97, ал. 4 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство и искът по чл. 255 ГПК. Тя трябва да бъде взета предвид при определяне на съдебните такси.

Материалното състояние на ищеца е факт от значение за определяне размера на съдебните такси при неоценяемите искове. То не е предвидено в нормативен акт като основание за определяне размера на таксата, а само като основание за освобождаване от такси. Но който може да иска повече (т.е. пълно освобождаване от заплащане на съдебни такси), може да иска и по-малко. Ето защо този ищец, чието материално състояние е такова, че не може да заплати съдебните такси, има същата възможност при по-добро материално състояние да иска определянето на по-малък размер такси при неоценяемите искове. Затова материалното състояние на ищеца е основание, което трябва да се има предвид при определяне размера на таксите при неоценяемите искове. Понятието „материално състояние“ е широко по обем. Ние не трябва да го схващаме ограничено. В неговото съдържание трябва да вложим наличието на движимо, недвижимо имущество, доходи от трудово възнаграждение и странични доходи, които има молителят.

Предприеманите действия и извършените услуги от съда и тяхната тежест трябва да се имат предвид при определяне на таксата при неоценимите искове. Не се касае до една точна икономическа преценка. Това не е необходимо, защото извършените услуги или предприетите действия от съда невинаги са икономически еквивалентни на получаваната съдебна такса. Но поради това, че съдебните такси са в границите от минимум 5 лв. до 80 лв., се налага оценка на действията на съда от гледището на справедливостта. Например при иск по чл. 32, ал. 2 ЗС или за установяване съществуването на завещание съдът ще предприеме изключително много действия. В тези случаи неговите действия по обхват и тежест не могат да се сравнят с тези по иска по чл. 255 ГПК. Всичко това е свързано с характера на иска, с неговата сложност. Ето защо в подобни случаи трябва да се имат предвид размерът на престараната услуга и тежестта на действията, които ще предприеме съдът, за да реши спорното право. В зависимост от тези действия трябва да сс определи съдебната такса при неоценяемите искове.

Във всички случаи при определяне размера на съдебните такси при неоценяемите искове трябва да се имат предвид и правата, които ищците и ответниците защищават. Размерът на таксата трябва така да се определи, че тя в никакъв случай да не бъде преграда за страните да предявят правата си пред съда. Напротив, с определяне размера на съдебните такси при неоценяемите искове трябва да се съдействува на гражданите и социали­стическите организации при защитата на техните субективни права. По този начин ще се гарантира възможността на всеки гражданин да постави за разрешение пред компетентния орган едно свое оспорвано от другиго право.

От изложеното дотук се вижда, че нито едно от посочените основания не може самостоятелно да служи като критерий за определяне размера на съдебните такси при неоценяемите искове. Всяко от тях сполучливо допълва другото, но самото то не е достатъчно за решаване на този въпрос. Затова при определяне на таксата при неоценяемите искове трябва да се преценяват всички изложени основания. Така че като критерий за определяне на съдебната такса при неоценяемите искове може да се приеме съотношението между характера и правната природа на иска, материалното състояние на ищеца, правата на участвуващите в процеса страни и размера на услугата или тежестта на действията, които ще предприеме съдът. Като се приложи този критерий към отделните случаи, ще се определи по наше мнение размерът на съдебната такса съобразно действуващата финансовоправна норма. Следова­телно въпросът се свежда до най-пълното и най-точното приложение волята на законодателя, изразена в правната норма. Затова определеният размер съдебна такса трябва да съответствува, макар и при липса на икономически еквивалент, на ония услуги и действия, които ще извърши съдът. По този начин ще се гарантират правата на участвуващите в процеса лица и интересите на държавата.

9. Определяне стойността на услугите и размера на таксите при нотариалните действия

При нотариалните такси възникват същите проблеми, а именно: как ще бъде определена стойността на действията и услугите, които престира нотариусът, и какъв ще е размерът на таксите. Критерият за определяне стойността на нотариалните действия е различен от този при съдебните такси. Извършените услуги и предприетите действия от нотариуса при продажба на недвижимо имущество, при замяна, дарение, суперфиция и др. се оценяват със стойността на правото[41]. Въпросът за определяне „стойността“ на правото има значение за пропорционалните такси. Стойността се определя по правилата на чл. 42 ЗМДТ и е равна на уговорената между страните цена. Ако тази цена е по-ниска от пазарната, нотариалната такса се определя върху пазарната. Установяването на пазарната цена се извършва от народния съвет по местонахождението на недвижимия имот по реда на Наредбата за цените на недвижимите имоти, ДВ, бр. 99/1979 г. При определяне стойността на правото и размера на нотариалните такси законодателят не борави с понятието данъчна оценка, както при оценяемите искове, а с понятието „уговорена цена“ или „пазарна“, ако уговорената е по-ниска от последната.

Нотариалната работа е разнообразна[42]. Най-типичен е случаят за определяне на нотариалните такси при обстоятелствена проверка. Таксата е 3% и се събира върху стойността на недвижимите имоти[43]. Преди всичко трябва да отбележим, че тук важи същият принцип – таксата да се внася предварително. Тя се заплаща за действията, които ще предприеме нота­риусът, за да установи дали молителят е придобил недвижимия имот по давност. Едва след това ще бъде издадено постановление за признаване правото иа собственост. Ето защо независимо от това как ще се произнесе нотариусът за признаване или не на това право, нотариалната такса трябва да бъде внесена предварително. В противен случаи извършените нотариални действия ще останат нетаксувани, а те не са освободени от таксуване.

Определянето на стойността на недвижимите имоти се извършва от общинския народен съвет по местонахождението ка имота. Поради това, че в тарифата не е указано какво трябва да разбираме под понятието „стойност“ на правото, то на основание чл. 2 ЗДТ под стойност трябва да разбираме пазарната цена на недвижимия имот. Тази цена се определя по реда на чл. 42 ЗМДТ съгласно изричната разпоредба на т. 24 от Тарифа № 1 на МП. А по силата на Наредбата за цените на недвижимите имоти, ДВ, бр. 99/1979 г., определената по тази Наредба цена е базата, върху която се извършва продажбата на жилища и следователно таксуването на услугата. Често при обстоятелствени проверки страните правят искания за снабдяване с нотариа­лен акт само върху мястото, а не и върху сградите. Във връзка с това възниква въпросът за определяне стойността на недвижимия имот. В стойността на недвижимия имот се включва не само стойността на мястото, но и стойността на сградите, ако молителят няма вещно право върху тях. Това е така, тъй като съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е и собственик на постройките и насажденията. Следователно, щом като молителят е поискал нотариален акт само за мястото и нотариусът го признае за такъв, той става собственик и на сградите, освен ако друго лице има вещно право върху тях.

Затова в стойността на недвижимия имот следва да се включва и стойността на постройките. С оглед на изложеното би трябвало да се приеме за правилно при обстоятелствените проверки в стойността на недвижимия имот да включваме не само мястото, но и сградите и върху тази основа да бъде таксуването.

IV. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ СЪДЕБНИ ТАКСИ

В правораздавателната дейност на съда въпросът за освобождаване от съдебни такси е много съществен. Една услуга или действие от съдебното учреждение ще бъде извършена не само ако бъде заплатена съдебната такса, но и в случаите, когато законодателят е разпоредил това да стане без заплащане. По такъв начин се гарантира в значителна степен равенството на гражданите пред съда.

Но освобождаването от съдебни такси има важно икономическо, политическо и социално значение. С този акт се стимулира дейността на социалистическите организации и гражданите в много области на стопанския живот. Такива случаи на освобождаване са: на трудещите се работници и служители по повод трудовите им спорове, на учащите се от всички учебни заведения и др. Освобождаването от съдебни такси можем да отнесем в следните няколко групи: общо освобождаване от съдебни такси; освобожда­ване от такси по прякото разпореждане на закона; освобождаване от такси по отношение на лицата, които нямат средства за заплащането им; освобождаване от такси по специални закони и др.

1. Общо освобождаване от съдебни такси

Под общо освобождаване от съдебни такси се разбира онова, което е направил законодателят, като е приел, че за някои услуги въобще не трябва да се заплащат такси, поради което не са предвидени от законодателните актове. Такъв род освобождавания засягат всички ползуватели на услуги. Това се дължи на новите обществени отношения, създадени в социалистиче­ската държава. Например според Наредбата за гербов налог са се обгербвали гаранциите, внасяни в съдебните учреждения, депозитните разписки, освобож­даването на гаранции, нуждата от които е минала, и др. Тези услуги по сега действуващия Закон за държавните такси не се таксуват. Много характерен е случаят с предявяване на иск за вреди и загуби или за парично удовлетворение по фискални и н.о.х. дела. Съгласно чл. 32 от Наредбата закон за гербов налог[44] те подлежат на обгербване. Оттук следва, че пострадалото от престъпното деяние лице, за да зашити интересите си, трябва да внесе гербов налог. По ЗДТ при предявяване на граждански иск в наказателния процес не се внасят предварително съдебни такси. Те се присъждат, ако искът бъде уважен. Въвеждането или освобождаването от съдебни такси се осъществява чрез законодателен или друг нормативен акт[45]. Законоустановеността обхваща не само вида на таксата, но също така и учреждението, което има право да получи таксата, видовете услуги, действия и документи, за които се предвижда заплащането на съдебни такси. Съгласно чл. 1 ЗДТ държавни такси се събират само от съда, арбитража и другите държавни учреждения. Всяко от тях събира таксите, определени в специалната тарифа. Законоустановеността на услугите, действията и документите са предвидени в чл. 4 ЗДТ и издадените от МС тарифи за отделните ведомства. По-важни услуги, престарани от съда и които се таксуват, са: искови молби, жалби за преглед и отмяна, молби за осиновяване, за регистрация на сдружения и фондации, нотариални действия и услуги по ГПК. Те са конкретизирани с одобрената от МС тарифа. Ако във ведомствената тарифа не е предвидено събирането на такса за определена услуга, то такса не може да се събере. А ако за тази услуга трябва да се определи размер на такса, както и самата услуга и действие, би трябвало да се постъпи по реда на чл. 1 ЗДТ, т.е. да бъдат предвидени допълнително във ведомствената тарифа и одобрени от МС. Този ред за определяне на учрежденията и услугите, за които се заплащат такси, представлява гаранция за защита правата и интересите на социалистическите организации и гражданите.

2. Освобождаване от съдебни такси по пряко разпореждане на закона

Проблемът е поставен с разпоредбата на чл. 5 ЗДТ и чл. 63 ГПК. Освобождаването е ограничено за производството по делата и обхваща различни лица, действия и услуги, документи и книжа, за които поначало се заплащат такси, но по прякото разпореждане на правната норма при определени условия някои физически лица са освободени от тяхното заплащане.

Съгласно чл. 63, ал. 4 ГПК държавните учреждения се освобожда­ват от заплащане на съдебни такси. И, обратно, държавните предприятия винаги заплащат съдебните такси, освен ако има специална норма, която ги освобождава. Предприятията на бюджетна издръжка не могат да бъдат освобождавани от заплащане на съдебни такси на основание чл. 63, ал. 4 ГПК, тъй като текстът регламентира освобождаването от заплащане на съдебни такси само на държавните учреждения. В такъв случай е необходимо специално разпореждане на МС за освобождаване от такси. Освобождават се от таксуване само бюджетните учреждения, но обособените към тях предприятия на стопанска сметка заплащат съдебните такси.

Освобождават се от заплащане на съдебни такси всички искове,заведени от прокурора[46]. Те могат да бъдат предявени в обществен или частен интерес. Идеята е чрез освобождаване от такси на прокуратурата да се засили нейната оперативна самостоятелност в защита на обществените и частните интереси в случаите, когато гражданите не са в състояние сами да защитят правата си по съдебен ред. Такъв е например случаят ча предявяване на иск за унищожаване на завещание, направено от лице, което не е могло да ръководи постъпките си. Този иск, предявен от прокурора, не подлежи на таксуване.

Освобождаването от заплащане ча съдебни такси на основание чл. 5 ЗДТ се отнася само до определени лица и услуги. Освобождават се от заплащане на съдебни такси споровете на работниците, служителите, членовете на ТКЗС и ТПК във връзка с трудовите договори и заплащането на трудовото възнаграждение и трудодните. Но ако в процеса на работа работникът или служителят претърпи вреди, за които е предявил иск пред съда, той е длъжен да заплати съдебни такси, тъй като такива претенции не са освободени от таксуване по чл. 5 ЗДТ. ВС е имал случай да се произнесе по подобен спор с определение № 31/1956 г. на IV г.о., според което „споровете за обезщетение поради неправилно уволнение за време повече от това по чл. 93 КТ не са трудови спорове, а такива за обезщетение от непозволено увреждане, поради което ищецът следва по тях да внесе надлежната държавна такса“. В правоотношението по трудовия спор работникът или служителят трябва да бъде молител, т.е. ищец. Ако активен субект в правоотношението е държавно предприятие или кооперация, независимо че се касае за трудов спор, съдебните такси се дължат. Следователно трябва да бъдат налице три условия, а именно: трудов спор, качеството на работник, служител или кооператор и ищец за правоотношението.

Освобождават се от таксуване със съдебни такси всички документи и искания по наказателните дела от общ характер, исковете за издръжка, настойническите дела в народните съвети и всички искания и документи по социално-правната охрана на малолетните и непълнолетните. Освобожда­ването се отнася до подсъдимите, ищците по издръжките, а така също техните пълномощници – адвокати и др., които имат право да действуват в кръга на разпоредбите на чл. 20 ГПК. На това основание адвокатските пълномощия за подсъдимите по н.о.х. дела и тези за издръжка не подлежат на таксуване. Освобождаването от таксуване не засяга делата от административен и частен характер, при които книжата, документите и пълномощията на страните подлежат на таксуване. Освобождаването от съдебни такси на ищците по делата за издръжки, трудови спорове, изобретателска дейност и др по чл. 5, б. „в” до „ж“ включително ЗДТ можем да обозначим като предварително. Ако искът бъде уважен, съдебната такса се присъжда с решението на основание чл. 63, ал. 3 ГПК. Фактически и правно нормите на чл. 5 ЗДТ се допълват от разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ГПК. Така се изяснява същността на предварителното освобождаване от съдебни такси. Тези такси се заплащат само в случаите, когато искът бъде уважен. При отхвърляне на иска такси не се присъждат.

3. Освобождаване от съдебни такси по други нормативни актове

С отделни нормативни актове са направени допълнителни освобожда­вания от съдебни такси. По-важни са следните: 151-во Постановление на МС от 16.II.1952 г., с което при одворяване на ТКЗС, ДЗС, МТС и други обществени стопанства частните стопани, на които имотите се заменят, се снабдяват безплатно с нотариални актове за собственост на заменените им имоти без каквито и да е формалности. С изменението на чл. 79, ал. 2 ГПК производството по тези спорове се трансформира в административно. По повод на това се поставя въпросът за таксуването на исковите молби. Проблемите възникват от това, че по-горестоящият над длъжника орган може да бъде държавно обединение, окръжен съюз на ТПК или бюджетно учреждение. Съгласно чл. 1 ЗДТ само държавните учреждения събират такси, но не и обединенията и съюзът ка кооперациите. Следователно те не могат да получават такси и да прилагат тарифата за съдебните такси. Ако спорът е поставен например пред някое министерство, и в този случай не трябва да се събират такси, тъй като във ведомствените тарифи на министерствата не е предвидена такса зз такава дейност. Едва когато длъжникът няма по-горестоящ орган, спорът се разрешава от народния съд, пред който се заплащат такси. И така в зависимост от тоза дали производството е административно, или съдебно, за споровете до 200 лв. ще се заплащат или не съдебни такси.

Най-съществени са освобожденията от съдебни такси, които се правят по УНКИЖС. С това се цели да се насърчи кооперативното и индивидуалното жилищно строителство. Основният текст, който урежда въпросите за освобождаване от заплащане на съдебни такси, е чл. 3 УНКИЖС[47]. УНКИЖС поставя два проблема, а именно относно пространственото действие на акта и за фактите, включени в хипотезиса на правната норма – необходими за освобождаване от такси.

Съгласно чл. 3 УНКИЖС и 178-мо Постановление на МС от 2.IX.1961 г. освобождават се от държавни такси нотариалните актове за собственост на новопостроените жилищни сгради в градовете, промишлените центрове и промишлените села. Така се определя пространственото действие на УНКИЖС. Какво трябва да разбираме под промишлени центрове и села в нормативните актове не е обяснено. Промишлен център е например с. Река Девня, т.е. населени места, в които има индустрия от значителен мащаб с национално значение. Такива населени места са значително по-малко и от аспекта на точното приложение на финансовопоавната норма би трябвало да се определят по-точно или да се изброят. В селата, които нямат промишленост, а са с чисто селскостопански характер, УНКИЖС няма приложение.

При разрастването на големите градове някои села бяха включени като квартали, а други запазиха административната си самостоятелност, но обособени като пълномощничества към градовете. И тук се поставя въпросът дали тези населени места ще бъдат освободени от заплащане на такси при ново жилищно строителство, т.е. има ли приложение УНКИЖС. Когато едно село е загубило своята самостоятелност като административна единица и е включено като квартал в града, фактически е станало сливане на двете селища. Включеното село вече не съществува, затова по отношение на него като включено в града се прилага УНКИЖС. За ония населени места, които са запазили своята административна самостоятелност, УНКИЖС не може да има приложение, поради което при извършване на ново жилищно строителство трябва да се заплащат съдебните такси. За да бъде приложен УНКИЖС и по отношение на такива селища, трябва да има специално разпореждане на МС. Такова е например разпореждането на МС № 1506 от 8.IX.1959 г. и № 1293 от 13.VII.1961 г., с които е разпространено действието на УНКИЖС и по отношение на присъединените по това време към столицата села – Драгалевци, Горна баня, Дървеница, Кремиковци и др. Само в такива случаи юридическите и физическите лица на територията на такива населени места могат да бъдат освободени от съдебни такси по УНКИЖС.

Освобождаването от съдебни такси по УНКИЖС е допустимо, ако са настъпили ония факти, които са визирани в нормата на чл. 3 УНКИЖС. Указът не освобождава от таксуване всички действия, които биха могли да се поискат от съдебните учреждения. Услугите и документите, които се освобождават от заплащане на съдебни такси, са точно определени. Изброяването е изчерпателно. По такъв начин, ако членовете на ЖСК имат спорове със строителната организация и поставят тези въпроси за разрешаване от народния съд, те трябва да заплатят съдебни такси, тъй като такива услуги не са предвидени от чл. 3 като услуга, която се освобождава от таксуване.

Следователно видът на услугата, действието или документа е първото обстоятелство, което се визира от нормата на чл. 3 УНКИЖС.

На второ място, освобождаването от съдебни такси е допустимо при прехвърляне на собственост върху застроени или незастроени места при условие, че ще се извърши ново жилищно строителство. Това е втората основна предпоставка, за да настъпи освобождаването от съдебни такси но чл. 3 УНКИЖС. Ако прехвърлянето на правото на собственост не се предприема с цел да се извърши ново жилищно строителство, УНКИЖС няма приложение. На практика могат да се явят случаи, с които се цели заобикаляне на закона. Тази възможност се ограничава с приложението на Закона за прехвърляне на някои вещни права върху недвижимите имоти. Освен това установяването на факта, че ще се извършва нова жилищно строителство, е задължение на ИК на народния съвет. Това обстоятелство е елемент от фактическия състав.

Прехвърлянето на правото на собственост може да се извърши чрез покупко-продажба, алеаторен договор, дарение и др. Законодателят не визира гражданскоправната сделка. Това е така, тъй като чл. 3, ал. 3 УНКИЖС има предвид прехвърляне правата на собственост за извършване на ново строителство. А това може да стане с продажба или другите гражданскоправни способи.

Най-после освобождаването от такси е в зависимост от това новата сграда да бъде построена в двегодишен срок от деня на прехвърляне на правото на собственост, т.е. от датата на нотариалния акт. Ако този срок не бъде спазен, таксата може да бъде събрана по доброволен или принудителен начин, включително и чрез продажба на имота, предмет на сделката. Оттук можем да направим извода, че освобождаването на такси е условно, когато прехвърлянето на правото на собственост е станало, преди да е започнало строителството на сградата. Единственото условие за окончателно освобожда­ване от такса е сградата да бъде построена в двегодишен срок от датата на нотариалния акт. Нотариалните актове за такива сгради са освободени също от таксуване. Следователно освобождаването от таксуване засяга както прехвърляне на правото на собственост върху мястото, така и получаване на нотариален акт върху построената сграда.

При груповите строежи освобождаването от таксуване се отнася и до дейността по разделянето на сградата с договор за доброволна делба пред нотариуса. Съдебната делба на такива сгради не е освободена от таксуване, защото тя предполага спорни отношения между страните, които не се предвиждат от нормите на УНКИЖС и ЗТСУ. На последно място, освобождават се от заплащане на съдебни такси и нотариалните актове за продажба на построените за тази цел жилища от народните съвети, както и тези от жилищния фонд.

С разпоредбата на чл. 188 ЗТСУ се освобождават от таксуване и заплащане на данъци всички производства за създаване, одобряване, утвърждаване, изменение и обжал­ване на териториалноустройствените планове от всички степени, по административните и съдебните производства по отчуждаване на недвижими имоти, за оценка и за определяне на обезщетения, за сключване на договори за издаване, вписване и обезсилване на актове, заявления, нотариални актове, решения и договори, за учредяване, преминаване и заличаване на ипотеки и други вещни тежести, за издаване на изпълнителни листове, за въвод във владение, за извършване на доброволна и съдебна делба и публична продан на образувани по регулация общи парцели по този закон и разпоредбите по неговото приложение. Но веднага трябва да отбележим, че освобождаването от такси по чл. 188 ЗТСУ се отнася до съсобствени имоти по този закон. Затова ако един имот е съсобствен между две лица и това е станало по разпоредбите на ЗТСУ във връзка със съставянето на уличните или дворищно-регулационните планове, ликвидирането на тази съсобственост чрез доброволна или съдебна делба се осъществява без заплащане на съдебни такси. Разпоредбата на чл. 188 ЗТСУ не може да намери приложение при съдебни делби на наследствени имоти, тъй като съсобствеността има друго правно основание. Така трябва да се постъпи и когато съсобствеността е създадена чрез закупуване на част от парцел. По отношение на такива случаи чл. 188 ЗТСУ няма приложение.

4. Освобождаване от съдебни такси по чл. 63, аб. 1, б. „б“ ГПК

Съгласно чл. 63, ал. I, б. „б“ГПК такси и разноски по производството на делата не се внасят от лицата, за които е признато от председателя на окръжния съд или от народния съдия въз основа на удостоверение за материалното им състояние, издадено от местния народен съвет, че нямат достатъчно средства да заплатят таксите и разноските. Обикновено в практиката при освобождаване от такси по чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК се говори за „право на бедност". Това понятие е възприето от отмененото законода­телство, което изрично го употребяваше[48]. По сега действуващия ГПК този термин не се употребява. В термина освобождаване от такси но чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК е вложено ново съдържание[49].

Освобождаването от такси по чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК се извършва само от натовареното от законодателя длъжностно лице (народния съдия или председателя на окръжния съд). То не се отнася до определена категория физически лица или услуги. Могат да бъдат освободени от заплащане на съдебни такси всички лица за услугите, които са поискали от съда, стига за тях да е признато от председателя на окръжния съд или районния съдия, че нямат достатъчно средства за заплащане на таксите и разноските по производството.

Фактическият състав на правната норма се обособява от проявата на три основни факта. Освобождаването от такси се допуска само за производството по делата. На второ място, това може да се осъществи само при определено материално състояние на ищеца и ако има решение на длъжностното лице. Решението е юридически факт действие.

Съдебното производство обхваща отношенията между страните и предприеманите от съда действия, за да бъде разрешен поставеният спор с решение, влязло в сила. С постановяването на решението производството по делото приключва. Само за това производство ищецът или ответникът е освободен от съдебни такси. С определянето, че освобождаването от такси по чл. 63, ал. I, б. „б“ ГПК се отнася само до производството по делата, се прави строго разграничение от задълженията за заплащане на такси за останалите действия на съда. Например не се освобождават от таксуване документите, издавани след приключване на производството. Според нормата на чл. 63, ал. 3 ГПК, ако искът бъде уважен, следващите такси и платени разноски се възлагат върху осъдената страна[50]. Касае се до предварително освобождаване от такси, които впоследствие при постановяване на решението се присъждат.

Вторият факт от значение за освобождаване от съдебни такси е материалното състояние на ищеца. Във функционална зависимост от материалното състояние се поставя въпросът за лицата, които могат да бъдат освободени от съдебни такси. Макар чл. 63, ал. I, б. „б“ГПК да употребява израза „лицата“, той има предвид само физическите лица, а не юридическите. Във всички случаи изразът лица трябва да се свързва с понятието материалното състояние и неговото установяване. На тази основа държавните предприятия и кооперациите са винаги в състояние да заплатят съдебните такси, тъй като разполагат с определени оборотни средства. Затова те не могат на това основание да бъдат освобождавани от заплащане на съдебни такси.

Освобождаването от такси по реда на чл. 63, ал. 1, б. „б“ГПК не е ограничено само до български граждани. Ако един чужденец направи искане за освобождаване от такси за предявения от него иск, нямаме основание, ако са налице условията за това, да откажем освобождаването от такси.

Материалното състояние на ищеца е решаващ факт за освобождаването му от съдебни такси. Компетентен да установи материалното състояние на ищеца е ИК на народния съвет по неговото местожителство. А компетентен да определи дали ищецът може или не да заплати съдебните такси е районният съдия или председателят на окръжния съд. Това е правилно и наложително, защото материалното състояние на ищеца трябва да се свърже с характера на иска, с важността на защищаваните права от гражданите, размера на съдебната такса и др. условия, които могат да бъдат преценени от органа, който непосредствено ще извърши услугата или ще предприеме действията.

Понятието „материално състояние“ се употребява в законодателството по различни поводи (отпускане на стипендия, опрощаване на данъци и др.) и със съответното съдържание. Това налага да направим опит за установяване на съдържанието му, употребено от чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК. На първо място се поставя въпросът, дали определянето на материалното състояние на ищеца трябва да стане и в зависимост от доходите на останалите членове в семейството му. Нека да излезем от един пример. Лицето А получава месечно възнаграждение от 150 лв. и притежава жилище с данъчна оценка 3000 лв. Семейството му се състои от трима ученика и съпруга, която не работи. Ищецът е предявил иск за вреди от трудова злополука в размер 2000 лв. и е поискал освобождаването му от заплащане на съдебни такси. Ако преценим само материалното състояние на ищеца, то ще трябва да отхвърлим искането му за освобождаване от такси. Но ако разгледаме материалното състояние на ищеца съобразно членовете на семейството му и техните доходи, би трябвало да приемем, че искането е основателно. Ето защо при определяне на материалното състояние трябва да бъдат вземани предвид доходите на ищеца в зависимост от членовете на семейството му и техните възможности.

Интересен е проблемът за видовете имущества и др. доходи, които са включени в съдържанието на понятието „материално състояние“. Безспорно трябва да включваме недвижимото имущество на ищеца. Законът не прави разлика къде се намира това имущество (по местожителството на ищеца или другаде). Оценката на недвижимото имущество би трябвало да се определи по пазарната цена, която изразява истинското материално състояние на ищеца. В материалното състояние на ищеца трябва да включим и стойността на движимото имущество, което има характер на инвестиции. Що се отнася до паричните доходи на ищеца, те трябва да бъдат установени по размер от предприятието, в което работи ищецът, въз основа на реално заработеното, а не по тарифна ставка. Размерът на доходите трябва да се установява за по-продължителен период от време, за да се избягнат всякакви преднамерени намалявания на същия преди завеждане на делото. В трудовото възнагражде­ние се включват и премиите, които е получил ищецът, както и страничните му доходи. Това е трудна, но осъществима от народния съвет задача. В практиката е известен случай, когато ищецът е предявил иск за вреди в размер на 1000 лв. и е освободен от съдебни такси. Но при разглеждане на делото се установява, че ищецът е получил през годината сумата 800 лв. страничен доход от продажба на посадъчен материал. Или друг пример – освободеният от съдебни такси ищец представя на съда като доказателство спестовната си книжка със значителни спестявания. Очевидно и при двата случая освобождаването от съдебни такси е неправилно, защото ищците имат елката възможност да заплатят таксите. Но изложените примери показват, че и материалното състояние на ищците не е било правилно установено. С това се увреждат интересите на държавата.

5. Критерий за освобождаване от съдебни такси на основание чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК

Определението или решението на съдията да освободи ищеца от заплащане на съдебни такси е елемент от фактическия състав. За да постанови такъв акт, длъжностното лице би трябвало да се позове на един общ критерий. По наше мнение той може да бъде изработен и приложен по отношение на всеки отделен случай въз основа на съпоставяне на фактите за материалното състояние на ищеца с интересите на страните и целите на правораздаването. Преди всичко материалното състояние на ищеца трябва да бъде съпоставено със средното трудово възнаграждение, получавано в страната. Ако материалното състояние на ищеца е в границите на средното трудово възнаграждение, той е в състояние да заплати и съдебните такси. Разбира се, трябва да се имат предвид и стойността на исковата претенция, и размерът на дължимите съдебни такси. Само това съпоставяне не е достатъчно, но то е основното, тъй като по него може да се съди за възможностите на гражданите. ВС е имал случай да заема съвсем аргументирано становище по този въпрос с Определение № 81/1956 г. на IV г.о. Според него, за да бъде освободен от заплащане на държавните такси, ищецът следва да няма достатъчно средства за това. Под израза „достатъчно средства“ не следва да се разбира суми, представляващи излишни средства на ищеца от доходите му, а наличното имущество на същия, което да послужи за заплащане на съответните държавни такси. Характерното в цит. определение на ВС е това, че средствата не трябва да са излишни на ищеца. Напротив, те са средства, включени в неговите общи материални възможности. И обратно, но правилно с Определение № 35/1956 г. на II г.о. на ВС[51] е прието, че от приложеното към делото удостоверение, издадено от съответния ГНС, се вижда, че ищецът не притежава имоти и е с десет лева (стар курс) дневни доходи от случайна работа. При тези данни налице са условията на чл. 63, ал. 1, б. „б“ГПК ищецът да бъде освободен от заплащане на такси и разноски. Като извод от цитираните определения следва, че възможностите на ищците трябва да се преценяват съобразно средното месечно възнаграждение и другите им доходи.

Защитата на правата на участвуващите в процеса страни е втората предпоставка от значение да бъде постановено определение за освобождаване от заплащане на съдебни такси. Не може заплащането на съдебните такси да бъде пречка за страните да защитят правата си, защото правораздаването винаги изхожда от предпоставката да се установи бързо, евтино и качествено правосъдие – достъпно за всички граждани. По този начин се гарантират правата на гражданите и равенството им пред правосъдието. Ако не съществуваше тази институция, правата на гражданите и равенството им пред правосъдието щяха да бъдат поставени на нестабилна основа. Гражданите с по-слаби материални възможности не биха могли да осъществяват правата си пред съд.

Между материалното състояние на ищеца и защитата на неговите права има взаимна зависимост, която трябва да бъде отчитана във всеки конкретен случай. Нека да обясним казаното с един пример на съдебната практика. Ако ищецът е предявил иск за вреди от трудова злополука в размер на 4000 лв , той трябва да заплати съдебна такса от 120 лв. Тъй като определената такса е над средното трудово възнаграждение на ищеца, той ще бъде затруднен в осъществяването на правата си още повече, че нашият ГПК не познава разсрочването[52] или отсрочването на плащането на таксите, както ГПК на РСФСР. При това положение, ако ние не вземем предвид като критерий и защитата на правата на гражданите и възможността те да бъдат реално гарантирани и осъществени, не бихме решили правилно въпроса за освобожда­ване от такси поради липса на средства за заплащане.

Защитата правата на гражданите е непосредствено свързана с размера на дължимата такса. Това се вижда от цитирания случай. В този размер съдебната такса до известна степен представлява преграда за защита правата на гражданите.

От изложеното е видно, че всяко едно от основанията, взети сами за себе си, не може да бъде самостоятелно критерий за решаване на въпроса за освобождаване от съдебни такси по реда на чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК. Ето защо общия критерий за освобождаване от такси по този текст ще търсим в съотношението между материалното състояние на ищеца, защитата на правата на гражданите и интересите на държавата.

V. ЗАПЛАЩАНЕ НА СЪДЕБНИТЕ ТАКСИ

Проблемът за заплащане на съдебните такси може да бъде разгледан от две страни, а именно: правно-техническия способ за заплащане и времето (момент), в което се счита, че плащането е извършено.

Заплащането на съдебните такси се осъществява по два начина: в брой или чрез държавни таксови марки[53]. Размерът на таксите и начинът на заплащането им се определят от министъра на финансите. Заплащането на съдебните такси до 2 лв. се извършва чрез таксови марки. От 2 до 5 лв. включително заплащането се осъществява в брой срещу квитанция, издадена от специална квитанционна книга от касиер-платците в съдебните учрежде­ния. Внасянето на съдебните такси над 5 лв. се извършва в БНБ, а ако банката няма клон – в ДСК.

Заплащането на съдебните такси се счита за извършено с факта на облепването на книжата с държавни таксови марки и тяхното унищожаване е печат, дата и подпис на длъжностното лице. В ЗДТ не е указано къде трябва да се залепват таксовите марки. Практиката е възприела това да се извършва в горния ляв ъгъл на исковата молба. Това се налага и от нуждата да се провежда по-ефикасен контрол. Заплащането на съдебните такси ще бъде редовно само в случаите, когато е извършено с държавни таксови марки. Няма заплащане на съдебни такси, когато ищецът е облепил исковата молба с таксови марки на народните съвети. Който лошо плаща, плаща два пъти. Ако молителят е закупил държавни таксови марки, но ги е загубил, повредил или унищожил, плащането не е извършено. При заплащане на съдебните такси в брой квитанцията се прилага към исковата молба, а освен това се отбелязва и номерът на квитанцията върху исковата молба. По повод начина на заплащане на съдебните такси в предвидения размер възникват въпроси от практическо значение. Не са редки случаите, когато исковите молби се облепват с таксови марки в размер, по-голям от два лева, вместо да се заплатят в брой. С оглед на това се поставя въпросът дали направеното плащане е редовно или не. Такива случаи се срещат често. То се дължи на обстоятелството, че гражданите невинаги прибягват до квалифицирана правна помощ. Правилно ще бъде в такива случаи районният съдия или председателят на окръжния съд да признае, че таксата е внесена, и да нареди разглеждането на делото. Действително такова заплащане е в противоречие с установения процесуален ред, но се налага да приемем, че плащането е извършено. Редът за заплащане на съдебните такси е от значение за упражняване на контрол и за улеснение на гражданите. Щом като е упражнен контрол от административния ръководител, трябва да приемем плащането за редовно. В противен случай неоснователно ще се събере такса два пъти за една и съща услуга. За заплащането на таксите, които се определят при постановяването на решението, е предвиден по-специален ред. Например не може да бъде издаден препис от решението за допускане на делбата или възлагане на недвижимия имот, ако не бъдат заплатени предварително таксите. Този ред е въведен, тъй като цената на исковите претенции се определя едва при постановяването на решението, когато се присъжда и съдебната такса. Документите в оригинал или препис под индиго също подлежат на таксуване. Таксовите марки се облепват на оригинала, а върху преписа от документа задължително се отбелязва внесената такса. По този начин се упражнява контрол върху правилното таксуване. От документацията по делата съдът не може да издава незаверени преписи, без да бъдат таксувани. Това е финансово нарушение. Таксата се събира по тарифен № 20 от тарифа № 1.

Времето на заплащане на таксата има значение, в зависимост от него могат да възникнат някои особености. Ето защо за всички искания, които се отправят до съдебното учреждение, т.е. книжата, които ние наричаме входящи, съдебната такса се заплаща при постъпването на книжата. Такива са например исковите молби, исканията за приемане или отказ от наследство и др. Ако съдебната такса по тях не е внесена, съдът на основание чл. 100 ГПК съобщава на страните и им определя седемдневен срок за заплащане на таксата. Ако в този срок тя не бъде платена, исковата молба се оставя без движение, а впоследствие се връща на ищеца. При документите положението е по-различно. Молбата за издаване на документи е от категорията на входящите книжа и таксите за нея се заплащат при подаването й. Документът се счита издаден в момента на подписването му от длъжностното лице или и извеждането му от регистъра. В този момент таксата трябва да бъде заплатена.

VI. ВРЪЩАНЕ НА СЪДЕБНИТЕ ТАКСИ

Принципът на социалистическата справедливост намира пълно приложе­ние и в случаите на връщане на съдебните такси. Регулирането на тази дейност се осъществява с чл. 43 НСДВ. Събраните неправилно или в повече данъци, такси и други държавни вземания се минават по данъчната сметка на данъкоплатеца за погасяване на други изискуеми задължения, а при липса на такива се връщат служебно[54]. За съдебните такси съществено значение има и чл. 57 ГПК. Нормата решава някои допълнителни въпроси като този за окончателното определяне цената на иска и в зависимост от това да бъде доплатена или да бъде върната получената в повече съдебна такса. Освен в тези случаи проблемът за връщане на съдебните такси се поставя и тогава, когато услугата, за която са заплатени, не е престарана.

1. Основание за връщане на неправилно или в повече събрани съдебни такси

Съгласно чл. 43 НСДВ и чл. 57 ГПК основанията за връщане на съдебните такси са две, а именно: неправилно или платени в повече. Изброяването на основанията е изчерпателно, но употребените изрази от законодателя „неправилно“ или в „повече“ са взаимно свързани и на практика обхващат много случаи. В понятията е вложена идеята на законодателя да върне всички съдебни такси, които са получени в резултат на грешка на съда или страните. Такива случаи са: неправилно изчисляване цената на иска, два пъти внесена такса и др. Връщането е обосновано от факта, че държавата е получила нещо не въз основа на точното приложение на финансовоправната норма, т.е. при липса на фактически състав. Неправилното приложение на правната норма е довело и до неправилно събиране на таксите. Връщането на неправилно или в повече събраните такси е в зависимост от начина и времето на заплащането им. Ето защо съдебни такси, заплатени с таксови марки, които се унищожават веднага, не подлежат на връщане. Следователно въпросът за връщането на съдебните такси се поставя само когато са заплатени чрез вноска в ДСК.

Времето на заплащането на таксите и създаването на правоотношението между страните не са от значение за връщане на неправилно или в повече събраните такси. Тези две обстоятелства имат значение при решаване на въпроса за връщане на правилно внесените такси. Например ако ищецът в процеса на разглеждането на делото намали цената на иска, той не може да претендира за връщане на първоначално внесената от него такса или част от нея, съответно на намалената цена на иска. Първоначалната такса по време на предявяването на иска е била правилно изчислена и заплатена. По този повод съдът е започнал да извършва услугата, т.е. създадено е вече правоотношението. Ето защо щом съдът е започнал престирането на услугата или част от нея, внесената такса не може да бъде върната[55].

На друга основа се поставя въпросът за връщане на неправилно или в повече събраните съдебни такси. В този случай времето на заплащането и създаването на правоотношението нямат значение. Независимо от това, че съдът е започнал да престира услугата, за която е получил таксата, ако се установи, че последната е взета неправилно или в повече, няма основание да се откаже връщането й. Искането за връщането на таксата може да бъде направено през време на разглеждането на делото или след неговото приключване. При неправилно или в повече събрани съдебни такси се касае до неточното приложение на финансовоправната норма. Неправилното приложение на финансовоправната норма не може да бъде санирано с извършване на услуги от съда. За взетите в повече такси съдът не е извършил никаква услуга. Държавата е получила нещо, което не й се дължи, и по силата на общия принцип за връщане на недължимо платеното следва да се върне таксата. Ето защо винаги трябва да правим разлика дали първоначално съдебните такси са били правилно внесени, или са събрани неправилно или в повече. Оценката на тези факти трябва винаги да става към момента на предявяването на претенцията и заплащане на таксите. Последващите изменения в цената на иска са без значение за решаване на тези въпроси.

2. Връщане на съдебните такси в зависимост от извършената услуга

Проблемът за връщането на съдебните такси може да се постави и тогава, когато услугата или дейността, за която е заплатена такса, не е престарана от съда. Това е възможно, ако таксата е платена в брой и книжата, по които е извършено плащането, са оттеглени преди извършването на услугата. Такива са например случаите на оттегляне на искови молби, жалби, постигане на извънсъдебни спогодби и др.

При разрешаването на тези въпроси трябва да изходим от социалистиче­ския принцип на справедливост и законност, като отхвърлим предварително становището, че веднъж внесена, съдебната такса не подлежи на връщане Ето защо се налага да изработим критерий за решаване на подобни случаи. Нека да вземем един пример от съдебната практика. Предявен е иск по чл. 14 СК в размер на 2000 хил. лв. и е събрана съдебна такса 60 лв. Съдът е приел молбата като редовна и е образувал гражданско дело. Два дена след заплащане на таксите и образуване на делото страните постигат извънсъдебна спогодба По този повод ищецът подава молба за оттегляне на иска и прекратяване ка делото и моли съда да му върне внесената такса. До този момент съдът не е предприемал никакви действия по насрочване на делото и призоваване на страните. В друг случай е предявен иск по чл. 108 ЗС и е събрана такса 45 лв. Делото е насрочено за разглеждане, разпитани са свидетели и са приети писмени доказателства. В третото заседание страните заявяват, че са се спогодили. Ищецът оттегля иска и моли съда да му бъде върната платената от него съдебна такса. Твърде интересно се поставя въпросът за обезсилване на решението за издръжка и определената съдебна такса съгласно и при условията на чл. 63 ГПК, когато страните в срока за обжалване по чл. 192, ал. 5 ГПК са постигнали спогодба. За да приемем, че платените съдебни такси подлежат на връщане, трябва да установим, че липсва една от предпоставките, с които правната норма свързва заплащането на съдебните такси. Предметното съдържание на правоотношението от съдебни такси обхваща задължението на ищеца да заплати таксите, а съдът да престира услугата или поисканото действие. Тези факти са свързани с фактическия състав, предвиден от нормата на чл. 1 ЗДТ и Тарифа № 1 на Министерството на правосъдието. Освен това във фактическия състав се включва още една съставка. Това е дейността по даване ход на делото. Едва тогава може да бъде прието, че правоотношението е възникнало. Следова­телно два са основните факти, визирани от правната норма, които имат решаващо значение, а именно: платени такси и дали е започнало извършването на услугата или поисканата дейност.

По принцип заплащането на съдебните такси се извършва предварително. Този факт е проявен в обективната действителност. Вторият факт е дали е престирана услугата. Тук възниква въпросът, дали услугата трябва да бъде дадена в окончателен вид, т.е. чрез постановяване на решение или постигане на спогодба. По-горе изложихме, че между заплатената такса и престираната услуга няма икономическо равенство. Съдебните такси са определени не с оглед на цялостното престиране на услугата чрез решение или спогодба, а с оглед възможността физическите и юридическите лица да я получат изцяло или част от нея. Непосредствено значение има понятието „даване ход на делото, на книжата“. Това е моментът, в който започва престирането на услугата и изпълнението на правоотношението по повод платената съдебна такса.

Самият факт на завеждането на книжата в различните входящи дневници, описи и др. още не значи, че е даден ход на делото[56]. Съгласно ГПК съдът дава ход на делото, когато установи, че страните са редовно призовани. Според нас в областта на финансовото право, по-специално при съдебните такси, понятието „даване ход на делото, на книжата“ не се покрива със същото понятие на гражданската процедура. Във финансовото право това понятие има собствено съдържание. Преди съдът да внесе в съдебно заседание една искова молба, той проверява редовността на същата и я оставя без движение до изправяне на нередностите. След това разпорежда насрочването на делото, изпращане на призовки и подканя страните да посочат доказателствата си, ако такива не са посочени. От този момент, когато съдът разпорежда насрочването на делото и изпращането на призовките или предприема действия във връзка с обезпечаването на иска, започва извършването на услугата в полза на ищеца. В този момент от гледището на финансовото право се дава ход на книжата, на делото, т.е. започва изпълнението на правоотношението, т.е. престиране на услугата. За ищеца не съществува вече възможността да иска връщане на таксите. Но ако преди разпорежданията на съда ищецът е оттеглил исковата молба, той има право да иска връщане на таксата поради това, че все още не са се проявили всички факти, предвиждани от финансовоправната норма. Във връзка с това възниква въпросът дали не е по-правилно да приемем като начален момент за престиране на услугата времето, когато страните се явяват в съдебно заседание и съдът дава ход на делото по смисъла на гражданския процес. Считаме, че едно такова разбиране не може да се приеме, защото преди явяване на ответника в съда са извършени други услуги или действия от съдебното учреждение. Когато е определяна таксата за една или друга услуга, е взет предвид комплексът от последователни услуги, а не само крайният резултат. На второ място, създаването на правоотношението между ищеца и ответника има значение за уреждане на отношенията между тях, а не за заплащане на държавната такса, още повече, че тя се внася предварително. За заплащане на държавната такса е важно правоотношението, създадено между ищеца като платец на таксата и съдебното учреждение като оперативен орган на държавата за определяне и събиране на таксите, а именно дали по това правоотношение е започнало престирането на услугите. Ако това е станало, а то може да бъде разпореждане по насрочване на делото, допускане на обезпечение по гражданския иск, призоваване на страните и др. действия, таксата не може да се върне. Ако се приеме по-късен момент за извършване на услугата, като например даване ход на делото в гражданскопроцесуалния смисъл на думата, то всички действия на съда преди това не трябва да приемаме като даване на услуга. Например ищецът е предявил иск против ответника за сумата 5000 лв. За обезпечаване на иска той е поискал заповед за налагане на запор. Съдът е допуснал обезпечението, а съдия-изпълнителят е наложил запора. Делото е насрочено за разглеждане след издаване на обезпечителната заповед и налагането на запора. Обаче преди насрочването на делото, но след налагане на запора страните постигат спогодба. По този повод ищецът оттегля иска и моли да му бъде върната съдебната такса от 150 лв. До този момент, видно от действието на съда, на ответника не е известно за завеждане на делото. Той узнава това едва с налагане на запора. Нещо повече, предприетите действия от съда по налагане на запора въздействуват на ответника за постигане на спогодба. При това положение, ако възприемем горното становище за създаване на правоотношение от момента на даване ход на делото по смисъла на ГПК, то трябва да бъде върната внесената такса, защото все още не е налице предвиденият фактически състав. Това становище не може да бъде възприето. В случая е създадено правоотношение между ищеца и съда и е започнало престиране на услугата независимо от това, че тази дейност не е известна на ответника. Ето защо от значение за връщането на съдебната такса е правоотношението, създадено между ищеца и съда, което се регулира от финансовоправната норма, а не правоотношението между ищеца и ответника. Такова разрешение се налага и в случая, когато решението на съда бъде обезсилено по спогодба в срока по чл. 192, ал. 5 ГПК, но само когато таксата е предварително платена. Ако таксата се определя при поставянето на решението, тя трябва да бъде определена и събрана. Така трябва да се постъпи и в случаите на спогодба или оттегляне на иск по дела, при които таксата се определя при постановяване на решението. За да приемем противното, трябва да има изрична разпоредба. Такава е разпоред­бата на чл. 63, ал. 3 ГПК. Тя има предвид случаите, когато е предявен иск от лица, които се освобождават от заплащане на съдебни такси по чл. 5, б. „в“ до „к“ЗДТ, или които са освободени от председателя на окръжния съд или районния съдия. В такива случаи таксата се определя и присъжда, ако искът бъде уважен, и се заплаща от ответната страна. Следователно, за да бъде присъдена таксата, съдът трябва да се произнесе с акт, с който да е уважил претенцията. Такъв акт може да бъде решението на съда или спогодителният протокол. Ако искът бъде оттеглен преди постановяването на тези актове, съдът няма възможност да се произнесе по основателността на претенцията. Следователно няма решение, което е елемент от фактическия състав, поради което не може да бъде определена и присъдена съдебна такса. Такива ще бъдат случаите по искове за издръжки, трудови спорове на работници и служители и др.

Един въпрос, който може да повдигне спор, е дали в понятието „уважаване на иска“, визирано в чл. 63, ал. 3 ГПК, се включва само постановеното от съда решение, или то обхваща и спогодителния протокол.

Ако под „уважаване на иска“ разбираме само постановеното от съда решение и изключим спогодбата, съдебните такси ще бъдат определени според това схващане. Според нас в понятието „уважаване на иска“ трябва да включим както решението на съда, така и постигнатата и утвърдена от съда спогодба. Спогодбата съгласно чл. 125, ал. 3 ГПК има силата на влязло в сила решение и не подлежи на обжалване пред по-горния съд. От гледището на финансовото право е важно значението, което се придава на спогодбата за уреждане на отношенията между страните по повод заплащането на съдебните такси. Затова, като се вземе предвид, че съдебната спогодба има значение на влязло в сила решение, ние приемаме, че исковата претенция е уважена и съобразно с това определяме съдебната такса. Ако с постигнатата между страните спогодба се уреждат отношения извън спора по исковата молба, те трябва да бъдат оценени и таксувани. Противното разбиране не би съответствувало на разпоредбата на чл. 125 ГПК.

Задължението за връщане на съдебни такси трябва да бъде изпълнено от съда служебно.

VII. ПРОЦЕСУАЛНОПРАВНИ ПРОБЛЕМИ В ОБЛАСТТА НА СЪДЕБНИТЕ ТАКСИ

1. Разграничаване на финансовата от правораздавателната дейност на съдебните учреждения

Производството по определяне, освобождаване и връщане на съдебните такси е правно регламентирано със ЗДТ и ГПК. Но в практическата дейност възникват по-усложнени проблеми, поради което ще бъдат разгледани някои процесуални въпроси относно освобождаване от такси, тяхното връщане и обжалване действията на съда.

Производството по определяне, освобождаване и връщане на съдебните такси е органически свързано с дейността на съда, натоварен с тяхното определяне и събиране. В зависимост от това как ще характеризираме тази дейност – като финансова или като правораздавателна, ще решим и поставените процесуални проблеми Направеният анализ на дейността ще позволи да направим и съответните изводи.

Проблемът за разграничаване на финансовата от правораздавателната дейност на съда има не само теоретическо, но и важно практическо значение. Той е свързан най-тясно с интересите на социалистическитс организации, гражданите и тези на държавата.

Съдът като орган на социалистическата държава прилага законите в страната, разрешава гражданскоправните спорове между социалистическите организации, кооперациите и гражданите. Неговата задача е чрез точното приложение на законите да съдействува на гражданите и социалистическите организации да уреждат отношенията си чрез спогодби или, ако това е невъзможно, сам да разреши техните спорове по един окончателен начин. А това значи, че съдът правораздава. В това се изразява неговата специфична дейност. Едновременно с правораздаването съдът събира такси за извърше­ните от него услуги. Тази дейност се различава съществено от специфичната правораздавателна дейност на съда. Но от пръв поглед е видно, че най-добре ще бъдат определени и събирани таксите за извършените правораздавателни услуги от органа, които ги извършва. Затова на съдебните учреждения е възложено задължението за събиране на съдебните такси.

Социалистическата държава не може за всяка финансова дейност да изгражда специален апарат. За отделни дейности тя може да натовари други органи. Например основно задължение на касиера на едно учреждение или предприятие е да заплаща трудовото възнаграждение на работниците и служителите. Но той по силата на правната норма е длъжен да начислява и удържа и данък върху общия доход, вноските по общественото осигуряване и да ги внесе по тяхната принадлежност в бюджета. Това второ задължение е възложено на касиерите от държавата, за да бъде изпълнено финансовото задължение, каквото безспорно е данъкът върху общия доход. То не е пряко служебно задължение, произходящо от трудовия договор. По същия начин се поставя проблемът и за дейността на съдебните учреждения. Наред със специфичната правораздавателна дейкост те изпълняват и финансовите задължения по определяне и събиране на съдебните такси. Тази организация на финансовата дейност не пречи на МФ чрез местните финансови органи и вътрешноведомствения контрол при ведомството да упражнява ръководство и контрол по повод определянето и събирането на държавните такси.

Дейността по определянето на съдебните такси е предоставена на съдията. Но тя не е правораздавателна. Тук не се решават въпросите по съществото на спора, а за таксите, които се заплащат по повод искането на ищеца за решаване на спора. Касае се следователно до финансова дейност, с която е натоварен съдът. В такива случаи длъжностното лице действува вече като орган на финансовата администрация. Критерий за това е характерът на изпълняваната дейност, а не персоналната щатна обвързаност на длъжностното лице. Касае се до приложение на действуващото финансово законода­телство, по силата на което държавата с властническо разпореждане е възложила на тези длъжностни лица изпълнението на определени финансови задължения. Такава ще е и дейността по таксуване на документите и издаваните на гражданите нотариални актове. Следователно действителният критерий за разграничаване на финансовата от правораздавателната дейност на съда трябва да виждаме в характера на дейността и създаденото от приложението на финансовоправната норма правоотношение. Действието на финансовоправната норма се опосредява чрез дейността на съдията с финансово-административен акт, с който се определя размерът на таксата и нейното събиране. Този момент от юридически аспект е ясно разграничен в съдебната дейност в онези случаи, когато съдебната такса не е внесена с подаването на исковата молба Тогава длъжностното лице с разпореждане определя размера на съдебната такса и дава срок за заплащането й, за да започне разглеждането на спора. Невнасянето на таксата е свързано с определени последици –оставяне молбата без разглеждане, т.е. не се престира поисканата услуга, но това не засяга спора по същество. Ако на такава искова молба е даден ход, таксата трябва да бъде заплатена от молителя и длъжностното лице. Финансовото задължение е станало не само ликвидно, но и изискуемо и то може да бъде реализирано не само от истинския длъжник, но и от длъжностното лице, нарушило определените му от финансовоправната норма задължения да събере таксата. Следователно касае се до приложение на една финансовоправна норма, но не вече от общата финансова администрация на МФ, а от длъжностни лица в други ведомства. В конкретизирането и опосредяването на финансовоправната норма от тези длъжностни лица не би могло да се изтъкне съществена разлика от дейността на финансовия инспектор, който определя облагаемия обект и размера на данък сгради или данък общ доход на гражданите. Не би могло да се изтъкне съществено различие в актовете на двете категории длъжностни лица, принадлежащи към отделни административни учреждения, но по същество изпълняващи дейност при определяне и събиране на таксите. Облагаемият данъчен обект се определя от началника на финансовия отдел, а цената на иска съгласно чл. 56 ГПК се определя окончателно от съдията. Първият се произнася с постановление за определяне на данъка, а вторият с определение, решение или разпореждане определя съдебната такса. Разгледана само дотук, в дейността на двете длъжностни лица няма съществена разлика. Но за да бъде разгледана една искова молба, тя трябва да отговаря на реквизитите, посочени в чл. 98 ГПК. Дейността на съдията при проверката на исковата молба е подготвителна правораздавателна дейност. Към исковата молба се представят освен пълномощие и преписи от исковата молба още и квитанция за внесени такси. Без внасяне на таксата делото не трябва да се насрочва. С факта, че законодателят е употребил израза „се представят“ например квитанция за внесени такси, би трябвало да приемем, че длъжностното лице е натоварено вече с изпълнение на друго задължение, а именно да провери дали са внесени таксите, т. е. дали е изпълнено финансовото задължение. Тази дейност не може да се възприеме като правораздавателна, а като финансова. Но докато финансовата дейност на съда е допълнителна, то при специалната финансова администрация тя е основна. Това е разликата.

Съдът решава споровете по същество с решение. Те подлежат на обжалване. Допуснатите нарушения на закона могат да бъдат поправяни чрез извънредните способи на прегледа и отмяната от ВС. С основание възниква въпросът дали установеният процесуален ред не е валиден и по повод определянето, освобождаването или връщането на съдебните такси, т.е. дали все пак от процесуално гледище тази дейност на съда не е приравнена на правораздавателна дейност. По наше мнение отрицателният отговор е наложителен. Нещо повече, разграничаването на финансовата от праворадавателната дейност на съда можем да видим в някои определения на ВС. Така с определение от 20.III.1956 г. на IV г.о., постановено по гр.д. № 1251/1956 г., ВС е приел следното: „С обжалваното определение исковата молба е оставена без движение до внасяне на надлежната държавна такса. Това определение не прегражда по-нататъшното развитие на делото. Такова действие ще има евентуално определението за прекратяване на делото в случай, че не се внесе таксата. Освен това определението не е от категориите, за които законодателят е предвидил специално обжалване, и затова подадената против него частна жалба следва да бъде оставена без разглеждане.“ В този смисъл е и определение № 23/1957 г. на IV г.о. Както е отбелязано, ВС е приел, че жалбата срещу определението за оставяне без движение на молбата до внасяне на такси трябва да остане без разглеждане, тъй като определението не прегражда по-нататъшното развитие на делото. Трябва да отбележим, че по същество определението е правилно, тъй като не е внесена държавна такса. Но дадената мотивировка не е достатъчна, за да приемем това разбиране. Действително, когато съдът остави исковата молба без движение, това не прегражда развитието на делото. Касае се до развитието на материалноправното отношение между страните. Правата на ищеца да получи или не нещо от ответника не са погасени. Напротив, той може да предяви същите с нова искова молба или по-късно да внесе таксите по старата молба. Но от процесуален аспект определението на съда прегражда развитието на спора. Това определение ще има решаващо значение, когато с исковата молба се предявяват права в крайния срок от погасяването им. Тогава ние се питаме, щом се прегражда ходът на развитието на спора, не трябва ли такова определение да подлежи на обжалване по реда на чл. 213 ГПК още повече, че този текст не употребява израза прекратяване на делото, а преграждане на по-нататъшното развитие на делото. Понятието преграждане е по-широко от прекратяване. Важното е да видим дали чл. 213 ГПК дава възможност при сегашната редакция окръжният съд да отмени неправилните разпореждания на районния съдия, когато се касае до финансовата дейност на същите. По наше мнение на основание чл. 213 ГПК окръжният съд може да се занимава с всички въпроси до финансовата дейност на съдилищата. Според конкретните данни окръжният съд ще трябва да реши дали правилно е определена цената на иска, съдебната такса, налице ли са условия за освобождаване на такси и др. В цитираните по-горе случаи жалбите трябва да бъдат разгледани и отхвърлени, тъй като едно от условията за разглеждането на делото е заплащане на таксите. На това основание жалбата трябва да се отхвърли, а не да се остави без разглеждане, тъй като не се касае до правораздавателна дейност, а до финансова. Върховният съд е имал случаи да се произнесе и с други определения по въпроси, които засягат финансовата дейност на съда. Така с определение № 47/1957 г. на IV г.о. той е приел следното: „Резолюцията на председателя на окръжния съд, с която е уважена молбата за освобождаване от предварително внасяне на държавни такси по чл. 63, б. „б“ ГПК, не подлежи на обжалване с частна жалба. Тази резолюция не прегражда пътя на производството, а, напротив, дава възможност да се предяви иск, където спорът на страните ще може да бъде разгледан. Понеже, от друга страна, законът не предвижда специално обжалване на такъв род съдебни актове, следва да се счете, че не са налице условията на чл. 213 ГПК и жалбата на ответника не може да бъде разгледана.“ В това определение се изтъкват три основни момента. ВС приема, че освобождаването от такси не прегражда пътя на производството. Това е така. Освобождаването от такси дава възможност за по-нататъшно разглеждане на спора. Както се вижда, в случая въпросът се третира единствено от гледна точка на правораздавателната дейност на съда, без тя да е разграничена от неговата финансова дейност. Изхождайки именно от това, ВС намира, че не са налице условията на чл. 213 ГПК, и затова оставя жалбата без разглеждане. Получава се така, че всички действия на съда по повод освобождаването от такси, както и жалбите на заинтересованите страни не подлежат на контрол, тъй като с тези действия не се прегражда по-нататъшното разглеждане на делото. Според нас това становище не е съобразено с характера на развиваната от съда дейност по определяне и събиране на съдебните такси. Тази дейност е финансова. Касае се до изпълнение на едно вменено на правораздавателния орган финансово задължение. Това не е правораздавателна дейност, а финансова и тя на общо основание трябва да подлежи на контрол. Това може да се осъществява само от по-горестоящия окръжен съд или ВС. В противен случай тази дейност на правораздавателните органи (има се предвид освобождаването от такси) ще остане безконтролна. В същото определение ВС е приел, че законът не предвижда специално обжалване на такъв род съдебни актове. Както виждаме, в определението се говори за особен род съдебни актове. И това е вярно, такъв род съдебни актове няма, защото се касае не до съдебен акт, а до разпореждане като акт на финансовата администрация за изпълнение на едно финансово задължение. За такъв род актове би трябвало да се предвиди специално обжалване по ГПК. Затова, като застанем на принципното разграничение на финансовата от правораздавателната дейност на съда, ние можем успешно да решаваме всички случаи, които практиката ще предложи по повод определянето, освобождаването, заплащането или връщането на съдебните такси. При това положение не само отказът за освобождаване от такси, но също така и разпореждането за освобождаване от такси трябва да подлежи на контрол пред по-горестоящия във финансово отношение орган[57]. Тъй като се касае до финансова дейност на съда, последният може винаги да отмени своите разпореждания, когато констатира, че неправилно е освободил молителя от заплащане на държавни такси. И тази дейност като финансова също така подлежи на контрол. Изтъкнатото разграничение на финансовата от правораздавателната дейност на съда позволява точното приложение на финансовото законодателство в практическата дейност на съдебните учрежде­ния. Нещо повече, ВС е имал случай да охарактеризира дейността на съда по определяне и събиране на съдебните такси дори и след постановяване на решението. Така с решение № 1368/1957 г. на IV г.о. той е взел следното становище: „Ищецът не е внесъл дължимата съгласно чл. 55 ГГТК държавна такса по делото. Съдът е следвало съгласно чл. 100 ГПК да остави исковата молба без движение и да даде срок на ищеца да внесе таксата, но е пропуснал да стори това. Съдът е могъл и след образуването на делото по реда на чл. 100, ал. 4 ГПК да даде възможност на ищеца да внесе необходимата такса и ако не бъде внесена, да прекрати делото. Като не е сторил нито едното, нито другото, а е дал ход на делото и го разгледал и поставил решение по него, съдът е извършил нарушение иа чл. 100 ГПК. Нарушението обаче не е съществено по смисъла на чл. 225 ГПК, защото не се е отразило върху правилното решаване на делото, а държавната такса следва да се събере допълнително.“ В цитираното решение по един категоричен начин ВС е отбелязал, че незаплащането на таксата не може да се отрази върху правилното решаване на делото. И това е така, тъй като това са две различни дейности. Няма никаква връзка между поставения за решаване от съда спор и заплащането на таксата за извършената услуга по решаването на спора Това са съвършено различни дейности на един и същ орган. Различни са и правоотношенията по повод осъществяване на тази дейност При заплащането на таксите правоотношението възниква между ищеца и държа­вата, а при решаване на спорното право правоотношението възниква между ищеца и ответника. В това правоотношение съдът не е страна, докато при правоотношението по заплащане на таксите съдът е страна в процесуалното правоотношение. Въз основа на изложеното би трябвало да приемем, че дейността на съда по определянето, освобождаването, връщането и съби­рането на съдебните такси е финансова, а не правораздавателна.

2. Производство по освобождаване от такси по чл. 63 ГПК

В ЗДТ и ГПК не съществува пълна регламентация на производството по освобождаване от такси, правата и задълженията на ищеца и ответника, а така също не е определен начинът за отменяване на разпореждането за освобождаването от такси. Такива са в процесуалноправните проблеми, които възникват в практическата дейност на съдебните органи.

По Закона за гражданското съдопроизводство от 23.I.1930 г. производството за освобождаване от такси и редът за отменяване на „правото на бедност“ по терминологията на ЗГС са уредени по един изчерпателен начин. Нещо повече, в чл. 626 ЗГС е предвидено наказание глоба и запиране до три месеца, когато правото на бедност се отнема по причина, че лицето, на което е признато това право, лъжовно се е представило, че няма средства за заплащане на съдебните разноски (тук се включват и таксите). Изчерпателно е уредено и самото производство но признаване на това право.

Съгласно чл. 426 ЗГС молбата за признаване на „правото на бедност“ се подава в два екземпляра, връчва се на ответната страна, на която се дава възможност да направи възражения в определен срок, и едва след това съдът пристъпва към разрешаването на въпроса за освобождаване от такси[58].

При разпоредбите на сега действащото законодателство на ГПК искането за освобождаване от такси може да се направи в отделна молба или в самата искова молба. Последният способ се среща най-често в съдебната практика. В ГПК не е указано кога трябва да бъде направено искането за освобождаване от такси. То не е обвързано със срок. Практиката познава случаи, когато искането за освобождаване от съдебни такси се нрави преди завеждането на делото или със завеждането му. По този ред веднага се разрешава въпросът за заплащането или освобождаването от такси. Невъз­можността на ищеца да заплати съдебните такси може да възникне в процеса на разглеждането на делото. Например ищецът е предявил иск с цена 500 лв., за който е заплатил съдебните такси. В заседание съдът по искане на ищеца е увеличил цената на иска на 2000 лв. и разпоредил да се внесе допълнителна съдебна такса. Но поради това, че ищецът не е в състояние да заплати допълнителната такса, съдът постановява определение за освобождаването му от такси[59]. Такива случаи се срещат по всички видове дела. И тук, ако са налице условията за освобождаване от такси, съдът ще уважи искането. В ЗДТ и ГПК не е определен крайният момент, до който може да се иска освобождаването от такси. Но тъй като освобождаването от такси по чл. 63 ГПК засяга само производството по делата, затова ищецът може да прави искане за освобождаването му от такси, докато продължава производството.

Компетентен да се произнесе по това искане е районният съдия или председателят на окръжния съд в зависимост от това, на кой от двата органа е подсъдно делото. За да бъде освободен от внасяне на такси, ищецът трябва да обоснове искането си. Когато това се прави с отделна молба, ищецът е длъжен освен да обоснове искането си за освобождаване от такси да посочи характера на предявения иск, цената на иска и предмета на спора. Когато искането за освобождаване от такси се прави с исковата молба, тези обстоятелства са изложени в нейната обстоятелствена част. Към молбата ищецът трябва да представи удостоверение за материалното състояние, издадено от народния съвет по местожителството му.

По искането за освобождаване от такси съдът е длъжен да се произнесе. Това задължение не е ограничено със срок, но като се вземе предвид, че ищецът съгласно чл. 100 ГПК трябва да внесе таксата в седемдневен срок от съобщението, би трябвало да приемем, че в същия срок съдът е длъжен да се произнесе по искането за освобождаване от такси. Във всички случаи съдът трябва да провери дали искането за освобождаване от такси засяга производството но делото, тъй като само от тези такси съдът е компетентен да освобождава ищеца. Освобождаването от такси не засяга издаването на документи като препис от решението и др. Това не са такси във връзка с производството по делото. За да се произнесе по искането за освобождаване от такса, съдът се позовава на представеното удостоверете за материалното състояние. Той не е ограничен и може да поиска представянето на други доказателства, за да се произнесе върху направеното искане.

3. Отменяване на разпореждането (определението) за освобождаване от съдебни такси

В ЗДТ и ГПК не е посочено при наличността на какви условия[60] може да бъде отменено разпореждането за освобождаване от такси. Законна основа за постановяване на такова определение можем да потърсим в чл. 195, ал. 2 ГПК със забележката, че текстът урежда случаите на правораздавателна дейност на съда. Но при сега действуващото законодателство този текст би могъл успешно да се прилага и по отношение финансовата дейност на съда.

Компетентен да отмени разпореждането за освобождаване от такси е органът, който го е постановил. Отменяването на разпореждането не е ограничено със срок. Следователно то може да бъде постановено както в първата, така и във втората инстанция до влизане на решението в сила[61]. Влизането на решението в сила е крайният момент, до който може да бъде отменено разпореждането за освобождаване от такси, поради това, че с постановяване на решението приключва производството, за което е възможно освобождаване от такси.

В ГПК не е указано кой може да направи искане за отменяване на разпореждането за освобождаване от такси. Практиката е приела, че то може да бъде направено от съда или от ответника. Не е необходимо искането да бъде писмено. Ако е устно, то трябва да бъде направено в съдебно заседание и отбелязано в протокола. Но ако ответникът е узнал, че ищецът е освободен от такси, преди делото да е насрочено, той трябва да направи искането си с отделна молба. То може да бъде направено и с насрещна искова молба, ако бъде предявена такава.

Условията за отменяване на разпореждането за освобождаване от такси не са предвидени в ГПК. Следователно, за да постановим такъв акт, трябва да преценим дали към момента на освобождаването от такси или по-късно са липсвали или настъпили условията, предвидени в чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК, при наличността на които е постановено освобождаването от такси. На практика възникват особености, които засягат интересите на страните и държавата.

Към отменяване на разпореждането за освобождаване от такси съдът ще пристъпи, ако ищецът е укрил истинското си материално състояние. Това може да бъде установено от съда при събиране на доказателствата сам или с помощта на ответника. На второ място, по-особен е въпросът, когато материалното състояние на ищеца се е изменило след постановяване на разпореждането за освобождаване от такси. Такъв е например случаят, когато ищецът е получил някакви доходи след завеждане на иска, по който е освободен от такси. Това говори, че неговото материално състояние е по- добро. Правилното решаване на така поставените въпроси е свързано както с правата на ищеца, така и с тия на ответника, който ще заплати в крайна сметка следващите се такси. Това е важно и за интересите на държавата. В първия случай следва да се отмени разпореждането за освобождаване от такси, тъй като ищецът е укрил истинското си материално състояние още при освобождаването му от такси. Що се отнася до втория случай, трябва да излезем от законното разпореждане, че всеки е длъжен да заплати таксите, преди да получи услугите. Щом като ищецът е подобрил материалното си състояние, той трябва да заплати и таксите. Това ще му въздейства, за да определи действителния размер на претенцията. Ето защо материалното състояние на ищеца ще се преценява винаги с оглед общите интереси на участващите в процеса страни и интересите на държавата. Специфичната финансова дейност в работата на съда и интересите на страните и държавата налагат едно по-пълно законодателно увреждане на тази материя, което ще бъде от общ интерес за всички.

4. Производство по връщане на съдебните такси

Съгласно чл. 43 НСДТ връщането на съдебните такси става служебно[62]. Във всички случаи, когато ищецът е заплатил неправилно или в повече съдебни такси, те трябва да бъдат върнати служебно или по искане на ищеца. Искането за връщане на таксите може да бъде направено устно в съдебно заседание и се записва в протокола или писмено както в процеса на разглеждане на делото, така и след неговото приключване. Срок за предявяване на искането не е определен, стига вземането да не е погасено по давност (чл. 111, б. „в“ ЗЗД). Молбата за връщане на таксите трябва да бъде отправена до съдебното учреждение, което е определило и събрало таксата. Разпореждането за връщане на таксите се изпълнява от БНБ.

Длъжностното лице, натоварено с решаване на въпроса за връщане на таксите, трябва да съсредоточи своята дейност в три направления. Най-напред трябва да бъде проверено дали вземането на ищеца не е погасено по давност. При действието на ЗБ (отменен) погасителната давност бе 1 г. съгласно чл. 44 ЗБ. В ЗСИДБ не бе възпроизведена разпоредбата на чл. 44 ЗБ. Ето защо трябва да бъде приложен ЗЗД[63]. С тригодишен давностен срок по ЗЗД се погасява вземането на ищеца към държавата, без да е определен срок за погасяване на искането за връщане на таксата и без да е определена началната дата,.от която започва да тече давностният срок. Тъй като в случая за финансови задължения се прилагат норми и институти на гражданското право, следва да приемем, че те ще бъдат приложени с онова съдържание, което имат в гражданското право. Затова давностният срок ще започне да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от деня, в който вземането е станало изискуемо. Относно съдебните такси по наше мнение този факт е станал известен на ищеца при установяване на правоотношението между страните или най-късно при постановяване на решението. Задължението на длъжностното лице да установи дали вземането не е погасено по давност не противоречи на нормата на чл. 120 ЗЗД, според която давността не се прилага служебно. Както отбелязахме по-горе, давността като институт на гражданското право ще приложим със съдържанието, което има в този клон на правото. Затова, когато чл. 120 ЗЗД разпорежда, че давността не се прилага служебно, той има предвид случаите, когато съдът действа като правораздавателен орган. В такива случаи той не може да прилага служебно давността. Но при определяне, събиране и връщане на съдебните такси съдът не действа като правораздавателен орган, а като финансово-административен, независимо че е страна в процесуалното правоотношение. В обикновеното гражданско пра­воотношение такова възражение обикновено прави страната, която ще ползва възражението. Тук във финансовото правоотношение възражението за давност се прави от финансовия орган като страна, независимо от това, че тази страна ще реши и въпроса за връщане на таксите. Това въобще е характерно за страните във финансовото правоотношение и за финансовата дейност, при която финансовата администрация само прилага законодателст­вото и решава споровете.

Следващото задължение на съдебните органи е да проверят от какво произхожда вземането, а именно: дали се касае до неправилно или в повече взети такси, или до заплетени съдебни такси, но неизвършена услуга. Когато се иска връщането на неправилно или в повече взети такси, същите трябва да бъдат върнати на ищеца не само по негово искане, но и без да е постъпило такова, тъй като връщането на таксите става служебно. За тези такси съдът не е извършил никаква услуга. Тук въобще не може да се прави възражение за извършена услуга и на това основание да се отказва връщането на таксите. Много по-сложни са въпросите за връщане на съдебните такси, когато ищецът твърди, че съдебното учреждение не е извършило услугата, за която са заплатени таксите. Критерият за решаване на проблема е дали е създадено правоотношение между платеца и съда (вж. § 6). Правоотношението е възникнало, ако съдът е започнал престирането на услугата. С оглед на това подлежи на връщане онази съдебна такса, по която не е престарана никаква услуга.

5. Обжалване действията на съда по повод определянето, освобождаването или връщането на съдебните такси

Твърде особено се поставя въпросът за възможността страните да обжалват действията на съда по повод определянето или освобождаването от съдебни такси и тяхното връщане. Разрешаването на въпроса е свързано с характера на развиваната дейност и правната природа на акта, с който се определя, освобождава или връща таксата. По сега действащото законода­телство действията на съда, с които не се решават въпросите по същество, могат да се обжалват в кръга на възможностите, които дават чл. 195, ал. 2 и чл. 213 ГПК.

Ако анализираме тези разпоредби, ще видим, че няма норма, която да разрешава обжалване на разпореждането на съда по определяне на съдебните такси, освобождаване на ищеца от предварително заплащане на такси иди връщането на същите. Такова разбиране е залегнало и в решение № 47/1957 г. на IV г.о. на ВС, в което е отбелязано следното: „Понеже, от друга страна, законът не предвижда специално обжалване на такъв род съдебни актове (резолюцията за освобождаване от такси по чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК), следва да се счете, че не са налице условията на чл. 213 ГПК и жалбата на ответника не може да бъде разгледана.“ Следователно с това решение се установява, че резолюцията по освобождаване от заплащане на такси не подлежи на обжалване. Няма текст в ГПК, който да разрешава обжалване на резолюцията по определяне и връщане на таксите. Следователно по сега действащия ГПК тази дейност остава безконтролна от по-горестоящата инстанция, ако приложим към нея нормите на ГПК като правораздавателна дейност. Само разпоредбата на чл. 56 ГПК предвижда обжалване на определението, с което се увеличава цената на иска. И тук обаче възможността за обжалване на това определение е свързана по-скоро с решаването на въпроса за подсъдността на иска, отколкото с определяне на съдебната такса. В подкрепа на изложеното могат да се посочат и други определения на ВС. Особено типично е определението от 20.III.1956 г. на IV г.о„ поставено по гр.д. № 1215/1956 г. С него е прието, че определението, с което е оставена без движение исковата молба до внасяне на такси, не прегражда по-нататъшното разглеждане на делото. Такова действие ще има евентуално определението за прекратяване на делото поради невнасяне на такси. В същото определение се излага, че разпореждането за определяне на таксите не е от категорията на съдебните актове, за които се предвижда обжалване. С определение № 45/1957 г. ВС приема следното: „С обжалваното определение е отменена резолюцията на окръжния съд, с която жалбоподателката е била освободена от внасяне на държавни такси. С определението се прави разпореждане, подобно на това, указано в чл. 100 ГПК. Законодателят не е предвидил специално обжалване на подобен род съдебни актове, поради което следва да се счете, че не са налице условията на чл. 213 ГПК, и жалбата не може да бъде разгледана. Ако жалбоподателката счита, че неправилно е отменено разпореждането за освобождаването й от съдебни такси, тя е лишена от възможността да постави този въпрос за преразглеждане на окръжния съд, като представи съответните доказателства.“ От определе­нието е видно, че окръжният съд първоначално е освободил ищците от съдебни такси, а впоследствие е отменил собственото си определение, но както в първия, така и във втория случай дейността на съда е останала безконтролна.

От направения анализ на законодателството и съдебната практика се вижда, че дейността на съда по определянето, събирането и връщането на съдебните такси, както и освобождаването от такси или отменяването на това разпореждане, тъй като се постановява с особен вид съдебни актове, не подлежат на обжалване по реда на чл. 213 ГПК и съдът е оставял без разглеждане такива молби.

Според нас такова разрешаване на въпроса е неправилно. То засяга както интересите на участващите в процеса лица, така и тези на държавата. Не би трябвало да се ограничават правата на страните чрез отказ да се разглеждат жалбите им против финансовата дейност на съда под предлог, че законът не предвиждал обжалване на такъв род съдебни актове. За да се поставят на контрол такива актове, дори не е необходимо съществено променяне на законодателството.

Дейността по определяне и освобождаване от такси и тяхното връщане е финансова, а не правораздавателна. Като застанем на тази основа, следва да отбележим, че разпорежданията за обжалване на определенията на съда, с които се решават въпроси по същество, се отнасят до правораздавателната дейност на съда. Например определението на съда по допускане на доказателствата е такова, което не решава спора по същество, не прекратява по-нататъшния ход на делото. На това основание то не подлежи на обжалване, но може винаги да бъде отменено от органа, който го е постановил. За този и подобен вид определения, отнасящи се до правораздавателната дейност на съда, трябва да се прилагат разпоредбите на чл. 195, ал. 2 и чл. 213 ГПК. Това не се отнася до разпорежданията, с които съдът се произнася като компетентен орган по определяне и събиране на съдебните такси. Това е финансова дейност на съда. Затова в цитираните по-горе определения на ВС се употребява изразът, че такива актове на съда са особени и за тях няма предвидено специално обжалване. С оглед на това, ако приемем, че това са актове на съда, с които се произнася по финансови въпроси, трябва да дойдем до заключението, че те винаги могат да се контролират от по-горната във финансово-административно отношение единица – председателя на Окръжния съд. Ето защо, като се обжалват действията на районния съдия по повод определяне на таксите или отменяване на разпореждането за освобождаване от такси, би трябвало да приемем, че това разпореждане може да се контролира винаги от окръжния съд. Затова и жалби от подобен род трябва да бъдат разглеждани.

В подкрепа на това становище може да се посочи и по-късната практика на ВС. Така от същия в решение № 560 от 29.IV.1958 г. по гр.д. 2885/58 г. на III г.о., публикувано в Сборник постановления на ВС, 1958 г., е прието следното: „Определянето и събирането на таксите за водоползване от предприятията на народните съвети е административен акт, който подлежи на обжалване пред съответната по-горестояща инстанция“. Така цитираното определение на ВС е разграничило по един ясен и недвусмислен начин финансовата дейност на предприятието „Комунални услуги“ по определяне и събиране на таксите и дейността на същото като предприятие на стопанска сметка. В първия случай то действа като финансов орган и се произнася с финансово-административни актове, които подлежат на обжалване пред по-горестоящата във финансово-административно отношение инстанция. Характерното в случая е, че предприятието действа като финансов орган. Щом като възприемем това становище, което е правилно, трябва да си поставим въпроса за дейността на съда при определяне и събиране на съдебните такси и за правната природа на актовете, с които се произнася по тези въпроси. По аналогия и съпоставяне с актовете на цитираното решение на ВС би трябвало да приемем, че актовете на съдебните учреждения, с които се произнася по финансови въпроси, са финансово-административни. Оттук и изводът, че тези актове подлежат на обжалване пред по-горестоящия във финансово-административно отношение орган. С оглед специфичната особеност на съдебните такси би трябвало да се внесе яснота, като изрично се предвиди възможността да се обжалват тези актове на съда, отнасящи се до съдебните такси. По този начин ще се установи прецизна проверка на дейността по определянето, освобождаването от такси и тяхното връщане. Известно е, че контролът в социалистическата държава е основен способ за гарантиране и обезпечаване на законността както от администрацията, така и от гражданите. Ето защо, когато районният съдия неправилно е освободил ищеца от такси, това разпореждане, ако не бъде отменено от същия съд, ще може да бъде отменено от председателя на окръжния съд. Такъв ще е и обратният случай, когато неправилно отменени с разпореждането за освобождаване от такси и отказът за връщане на неправилно или в повече събрани такси. Това ще даде възможност за установяване на значително по-голяма стабилност при провеждане на тази дейност.

VIII. КОНТРОЛ И ОТГОВОРНОСТ

1.      Видове контрол

Върху дейността на длъжностните лица, натоварени с определянето и събирането на съдебните такси, се упражнява контрол.

В зависимост от органите, които упражняват контрола върху събирането на съдебните такси, можем да набележим контрол, упражняван от административния ръководител, контрол, упражняван от финансовите отдели на народните съвети, и вътрешен финансов контрол.

а. Контрол, упражняван от административния ръководител

Контролът по правилното определяне, събиране и внасяне на съдебните такси в бюджета се упражнява от административния ръководител на учреждението. Той упражнява контрол както върху службите, така и по повод събирането на таксите. В изпълнение на тези задължения администра­тивният ръководител трябва да прави проверки на длъжностните лица и да набелязва необходимите мерки за подобряване на системата за определяне и събиране на съдебните такси.

б. Контрол, упражняван от финансовите отдели на народните съвети

Само контролът на административния ръководител не е достатъчен. Многообразието на таксите е голямо и е свързано със задължения, които не биха могли да се изпълняват без остатък само от административния ръководител. Ето защо от 1958 г. всички учреждения, които събират държавни такси, са финансово регистрирани на територията на народния съвет. Това улеснява провеждането на контрол. Тези учреждения се разпределят между финансовите органи и последните упражняват контрол. По своята природа този контрол е извънведомствен и се състои в проверка на дейността относно правилното събиране и внасяне на таксите в приход на бюджета. Провежданият от финансовите отдели контрол се разпростира не само върху пряката дейност на лицата, натоварени със събирането на таксите, но и върху документацията, създадена от вътрешноведомствения финансов контрол.

в. Вътрешноведомствен финансов контрол

В организационно отношение той е създаден към Министерството на правосъдието и може да извършва финансов контрол чрез ревизия и проверка само във ведомството на правосъдието. Министерството на правосъдието е задължено по ЗФК да извършва поне веднъж на 2 години ревизия или проверка на подконтролните обекти. Контролът се упражнява в две направления, а именно: по начина на определяне, събиране или връщане на съдебните такси и, на второ място, след като са събрани таксите, дали правилно и в срок са внесени в бюджета. В кръга на ревизията стоят въпросите по правилната финансова отчетност, доброто съхраняване на квитанционните книги, проверка за евентуално повторно употребявани марки и др. Най-после финансовата ревизия трябва да провери начина на съхраняване на различните средства, постъпващи в тези учреждения, като ценни книжа, депозитни суми и др. Интересите на държавата налагат ревизията да бъде задълбочена, документално и фактически проведена, като бъдат доказани фактите за причинените щети и отговорността на длъжност­ните лица. Отразените в акта фактически констатации, ако са изградени при една цялостна проверка и подкрепени с необходимите доказателства, се считат за истински до опровергаването им. Изложеното за финансовата ревизия обхваща дейността на онези лица, които правят правно валидни разпореждания по определяне, събиране или връщане на съдебните такси. Но фактическото заплащане на таксите се извършва пред друга категория лица – отчетници, които са задължени да внесат в приход на бюджета събраните от тях такси. Материалноотговорните лица получават освен приходи от такси още и суми по изпълнителни листове, издавани от съдилищата в полза на държавата. Освен това в тях се съсредоточават бюджетните средства за нуждите на учреждението, а така също депозитните суми, внасяни в съда по различни поводи. Тези суми се събират и постъпват у отчетниците, които в съдебните учреждения са: административният секретар и касиерите, нота­риусът и съдебните изпълнители. Там, където няма нотариус, отчетник е нотариалният книговодител. Върху тяхната дейност се упражнява контрол, който има за задача да провери доколко събраните суми са внесени в приход на държавата или по своето предназначение. Те носят отговорност като отчетници по ЗФК. Следователно дейността на вътрешноведомствения финансов контрол е в две направления: по отношения на лицата, които правят правно валидни разпореждания по определяне, събиране или освобождаване от такси, и по отношение, на лицата, които събират платените такси и трябва да ги отчетат. Това разграничение се налага, тъй като начинът за реализиране на отговорността на двете групи лица, характерът на тази отговорност и документите, които се съставят, са различни.

2. Ревизионни документи и отговорност

а. Ревизионни документи

Финансовата ревизия на съдебните учреждения завършва със съставяне на ревизионен акт в два екземпляра. В него се отразяват времето на ревизията, ревизираното учреждение, лица и материални ценности и се констатира изпълнението на указанията, дадени от предходната ревизия. Освен ревизион­ния акт, ако бъдат констатирани щеки, причинени от лицата, които правят само правно валидни разпореждания относно таксите, ревизиращите органи съставят и обикновен акт от категорията на т. нар. съставни актове[64] в административното право. В него се отразява размерът на причинените щети, по кои дела и в какво се изразява самото нарушение. Този акт се подписва от актосъставителя, ръководителя на учреждението, нарушителя и поне един свидетел. При отказ на длъжностното лице да подпише акта последното се отбелязва а самия акт. Заедно с акта финансовите ревизори правят и предложение за налагане на глоба на длъжностното лице, което е допуснало нарушението. Срещу съставения акт длъжностното лице може да направи възражения в седемдневен срок от подписването на акта, като посочи и доказателствата си за опровергаване на фактическите констатации в него. Констатациите в акта се считат за истински до доказване на противното. Следователно за ревизиращия орган стои задължението да докаже размера на щетата. Това може да стане с допустимите доказателствени средства, чрез документална и фактическа проверка и въз основа на писмени доказателства. На основание съставения акт ведомственият ръководител издава постановле­ние. В него се посочват наложената глоба на длъжностните лица и размерът на щетата, която са задължени да възстановят. Обжалването на постановле­нието и неговото разглеждане се извършва по правилата на гл. XXVIII НПК[65]. В съдебното заседание при разглеждане на делото тежестта за опровергаване на фактическите констатации в съставния акт е прехвърлена на виновното длъжностното лице. Опровергаване на фактическите констата­ции в акта може да стане с допустимите доказателствени средства по НПК. Това е така, тъй като разглеждането на жалбата се извършва по правилата за дела от административен характер. Самото производство е образувано като дело от наказателно-административен характер. Ето защо наказаното лице може с всички доказателствени средства в наказателното производство да доказва фактите, с които се стреми да обори констатациите в съставния акт и издаденото постановление.

б. Правна същност на отговорността по чл. 6 ЗДТ

Отговорността по ЗДТ може да бъде: дисциплинарна, административна, наказателна и гражданска. В самия закон изрично е предвидена отговорността по чл. 6 като специфичен вид отговорност. Що се отнася до другите видове отговорности, те ще настъпят съобразно действащото трудово, наказателно или гражданско законодателство при осъществяване на един от съставите на отделните закони.

Особено характерна е отговорността по чл.. 6 ЗДТ. Според текста отговорните частни и длъжностни лица за неплатените или платени в по-малко по тяхна вина такси се задължават да платят същите и се наказват с глоба до троен размер на таксата, която не е платена или несъбрана. За да приемем, че едно частно и длъжностно лице ще носят отговорност по чл. 6 ЗДТ, трябва преди всичко свършеното от тях нарушеше да е съставомерно. Такова ще бъде нарушението, когато щетата е причинена в резултат на неплащане или плащане по-малък размер на държавните такси. Само тези две нарушения се имат предвид от законодателя. Неплатени такси ще има винаги, когато длъжностното лице е дало ход на делото, без да събере следващата се такса. Неплащането ще е налице и в случаите, когато е извършено плащане не с определени държавни таксови марки, а с такива на народните съвети. Платени в по-малко такси ще имаме и в случаите, когато цената на иска не е била правилно определена и като последица от това е заплатена по-малка такса. Но практиката показва, че щета на държавата може да се причини не само при недоплащане на таксата или заплащане в по- малко, но и и други случаи. Така например по исковете, освободени от такса, съдът е длъжен да присъди същата в решението си. Поставя се въпросът така: ако длъжностното лице не е присъдило таксата, следва ли да носи отговорност по чл. 6 ЗДТ? Такива ще бъдат случаите, когато не е определена таксата при делбените производства и др. С основание се поставя въпросът за отговорността на ония служители, които въпреки че съдебната такса е определена с решението, не са изготвили изпълнителен лист или изготвеният и подписан от длъжностното лице изпълнителен лист не е изпратен на финансовите органи за изпълнение.

Субект на отговорността по чл. 6 ЗДТ са две лица, а именно: частното и длъжностното лице. Отговорността на частното лице е обусловена от обстоятелството, че то с виновното си поведение е причинило щети на държавата. Вината се предполага до доказване на противното. Всеки е длъжен да възстанови причинените от него щети. Но дейността на частното лице е непосредствено свързана с дейността на длъжностното лице. Тя не може да бъде разглеждана отделно от тая на длъжностното лице. Нещо човече, сам законодателят използва израза „отговорните лица“, с което подчертава тяхната обща дейност. Отговорността на длъжностното лице се свежда до неизпълнение на служебните му задължения, в резултат на което са причинени щети. Неизпълнението трябва да бъде виновно, а то ще е такова, когато длъжностното лице не е направило необходимото за събиране на съдебните такси и е дало ход на делото. Следователно налице е отговорност, характерна по своята правна същност. Тя съчетава в себе си отговорността на едно частно и едно длъжностно лице за възстановяване на щети, причинени в резултат на тяхна съвместна виновна дейност. Наред с гражданската тези лица носят и административна отговорност. Виновното поведение на частното лице може да се изрази в укриване цената на иска, на материалните си възможности за заплащане на таксите, в намаляване цената на иска в сравнение на претендираното вземане и др. Виновното поведение на длъжностното лице се изразява в неизпълнение на служебните му задълже­ния. Макар тези лица да нарушават – първият лични, а вторият служебни задължения, то в резултат на техните общи действия е нарушена финансовоправната норма, която разпорежда начина на заплащането и събирането на таксите. Невъзможността да се разграничи дейността на двете лица и тяхното съвместно виновно поведение е извикала на живот създаването на института за отговорността по чл. 6 ЗДТ.

За да възникне отговорността по чл. 6 ЗДТ, трябва да са констатирани материалноправните предпоставки за това. Най-напред е необходимо да бъде установено наличието на щета, нанесена на държавата от частното и длъжностното лице. Щетата се изразява в несъбирането, незаплащането или недоплащането на определената по размер съдебна такса. Размерът на щетата се определя в съставения акт. Втората материалноправна предпоставка е щетата да е в причинна зависимост от поведението на отговорните лица и това поведение да е противоправно. Вината като предпоставка за отговорността има същото съдържание, както при административната отговорност и отговорността по чл. 45 ЗЗД. С определяне размера на щетата се определя и максималният размер на административното наказание, което не може да надмине тройния размер на неплатената такса. Този размер се определя от ръководителя на ведомството. Наложената глоба може да бъде намалена от съда на основание чл. 47 НК. Когато таксата (щетата) се внесе преди издаването на постановлението, глобата се събира с 50% намаление.

Направеният кратък анализ на отговорността по чл. 6 ЗДТ го характеризира като института за отговорност за чужд данъчен дълг.

ИЗВОДИ И ПРЕПОРЪКИ

Въз основа на изложеното можем да направим следните изводи и препоръки:

1. Съдебните такси са финансово задължение. Те са приход на бюджета.

2. Критерият за определяне размера на съдебните такси при оценяемите искове се определя в зависимост от цената на иска или издадения документ, а при неоценяемите искове – от съотношението между характера на иска, материалното състояние на ищеца, предприетите от съда действия и услуги и защита и гарантиране правата на гражданите.

3. При определяне, събиране, връщане на съдебни такси или при освобождаване от заплащане на таксите длъжностните лица от съдебните учреждения развиват финансова, а не правораздавателна дейност.

4. Производството по определяне, събиране или връщане, както и за освобождаване от заплащане на съдебни такси е финансово, а не праворазда­вателно.

5. Производството по определяне, събиране, освобождаване или връщане на съдебните такси би трябвало да се уреди по-пълно от ЗДТ и ГПК. като се предвиди специален ред за обжалване действията на длъжностните лица пред по-горестоящия във финансово-административно отношение орган.

* Професор Страшимир Иванов Кучев е роден в гр. Плевен. Преподавател по дисциплината финансово право в Юридическия факултет на Софийския държавен университет (1966-1985), а в периода 1969-1985 г. титуляр на курса. Кандидат на юридическите науки (1967). Заместник-декан (1971-1975) и декан (1982-1985) на Юридическия факултет на СУ. Преподавател в Университета за национално и световно стопанство, в Новия български университет, във Висшия институт при МВР, в Стопанската академия „Димитър Ценов“ и в Техническия университет-Варна.

Автор на осем учебника, от които учебникът по „Финансово право“ е претърпял 4 издания. Автор е и на повече от десет монографии в областта на финансовото право, както и на повече от 30 статии и студии.

[1] Б. Белчев в доклад пред Народното събрание по проекта за Държавния бюджет на HP България за 1981 г. отбелязва, че делът на населението е 8% от централизирания фонд на държавата. – Работническо дело, 17 ноем. 1980 г.

[2] Това определение е направено от проф. А. С. Ангелов. Вж. Финансово право на НРБ. С., 1975, с. 273. Особеното в него е, че и „държавните предприятия“ събират държавни такси. Вж. още Б. Вълов. Закон за държавните такси. – Социалистическо право, 1954, № 3.

[3] Съгласно чл. 22 от Наредбата за специфичните правила за управление на стопанските организации и производствените поделения от отрасъл „Промишленост“ стопанските организации разпределят дохода си и за експортни такси.

[4] Законът за държавните такси е публикуван в Известия, бр. 104 от 1951 г.

[5] Определение № 69 от 8. IV. 1976 г. е публикувано в Сборник решения на ВС по граждански дела за 1976 г.

[6] Определение № 130 на ВС е публикувано в Сборник съдебна практика на ВС за 1971 г., с. 112.

[7] Вж. същото определение.

[8] А. С. Ангелов. Финансово право 1975 г. с. 274. Авторът изрично подчертава, че изобщо материята на таксите се регулира от финансовото право на основата на едностранните разпореждания с властнически характер.

[9] Тарифа № 1 на МП е публикувана в ДВ, бр. 1 от 1970 г.

[10] В това отношение принципно значение има определение 32 от 27.I.1973 г., постановено по гр.д. № 337/73 г., I г.о., и публикувано в Съдебна практика на ВС за 1973 г., с. 44. Според определението „освобождаването от заплащане на такси и разноски по реда на чл. 63, ал. I б. „а“ ГПК не визира само ищците, а всяко лице, което иска да защити свое накърнено право, в това число и жалбоподателя ответник, щом няма достатъчно средства за внасяне на държавните такси“.

[11] Вж. определение № 136 от 27.X.1973 г. по гр.д. № 232/1973 г. – В: Сборник съдебна практика на ВС. 1973, с. 46.

[12] Финансовоправният характер на таксите може да бъде изяснен, като се проследи развитието на института във връзка с развитието на обществото. На определена степен на общественото развитие са съществували и определени плащания като данъци и такси. Един внимателен анализ на заплащаните такси в зависимост от даваните услуги ще ни даде възможност да изясним характера на таксите. Те евентуално са представлявали в миналите обществено-икономически формации данъчни тежести, заплащани от крепостни, занаятчии, търговци по повод упражнявани дейности, които впоследствие се оформят като такси, а не като данъци.

Л Карли. Финансова наука. Загреб, 1963, с. 62. приема таксите като особен вид държавни приходи, които се различават от данъчните тежести по обстоятелството, че се плащат от определени лица срещу услуги, които им престара държавата чрез своите учреждения.

[13] Самият израз „държавни такси“ въплъщава в себе си съдържание, което изяснява въпроса за същността им като приход в бюджета. Тока е изрично подчертано в Решението на Президиума на Народното събрание за тълкуване на чл. 1 ЗДТ във връзка с чл. 27 от Закона за държавния арбитраж, обнародвано в „Известия“, бр. 55 от 1.VII.1952 г. Съгласно същото решение ведомственият арбитраж при Централния кооперативен съюз по силата на чл. 1 ЗДА е длъжен да събира и да внася в приход на държавата държавните такси за услугите, по арбитража. Вж. още и А. С. Ангелов. Финансово право на НРБ. С., 1975, с. 273-276; А. Ф. Клейнман. Советский гражданский процесс. М., 1964, с 81.

[14] Такъв е случаят със събиране от съдебните учреждения на такси е полза на Съюза на юристите в България. Такова разпореждане е направено и в полза на ловно-рибарските дружества. – ДВ, бр. 68/1963 г.

[15] Вж. например съдебните такси, таксите за ползуване на детски градини и др.

[16] Класификацията на видовете държавни такси е направена от проф. А. С. Ангелов в учебника по финансово право на НРБ, 1975, с. 275.

[17] А. С. Ангелов. Цит. съч., с. 275 и сл.

[18] Посочената класификация е направена от законодателя с чл. 2 ЗДТ. Вж. А. С. Ангелов. Финансово право на НРБ. С., 1975, с. 277. Вж. Тарифа № 1 на Министерство на правосъдието. В СССР съдебните такси са прости и пропорционални. Подробности по този въпрос у А. Ф. Клейнман. Советский гражданский процесс. М., 1964, с. 82. Вж. също ст. 80 ГПК РСФСР.

[19] Относно проявлението на визираните във финансовоправната норма факти вж. А. С. Ангелов. Финансово право на НРБ. С., 1975, с. 75; Стр. Кучев. Финансово право на НРБ. С., 1977, с. 76 и сл. Особен интерес представлява становището на М. Костов в труда му Финансови правни отношения. С.. 1976, с. 26 и сл.

[20] А. С. Ангелов. Цит. съч., с. 79; Вж. В. Д. Сорокин. Административнопроцесуални отношения. С., 1968, с. 7-8.

[21] В българската правна литература въпросът за финансовия акт не е поставян на подробен и самостоятелен анализ. Той е разглеждан в учебните курсове. Вж. А. С. Ангелов. Финансово право на НРБ. С., 1975, с. 76-79; Стр. Кучев. Финансово право на HP България. С., 1977, с. 32 и сл.

[22] Относно употребата на понятия от другите клонове на правото във финансовото право вж. интересните разсъждения на А. С. Ангелов. Финансово право. С., 1975, с. 80, и М. Костов. Данъчно право и гражданско право. – ГСУЮФ, 1958.

[23] А. С. Ангелов. Финансово право на НРБ. С., 1967, с. 98. За структурата и съдържанието на финансовото правоотношение вж. цит. автор и съч., с. 97-112, а така също К. А. Мокичев. Теория на държавата и правото, български превод от Я. Янев и В. Цонев, 1968, с. 388-401 и 464-485.

[24] А. С. Ангелов. Цит съч., 1960, с. 257-258.

[25] Анализът на предметното съдържание на другите финансови правоотношения е направен от А. С. Ангелов. Финансово право. С., 1975, с. 94-98; М. Костов. Финансови правни отношения. С., 1975, с. 50 и сл.; Стр. Кучев. Финансово право на НРБ. С., 1977, с. 65.

[26] Обикновено въпросът за санкцията в правото, в т.ч. и във финансовото право, се поставя при неизпълнение иа породени права и задължения. Особеното във финансовото право е, че незаплащаието на породеното задължение се събира например в двоен размер (чл. 54 ЗДОД). Когато се касае обаче за заплащане на такси, санкцията се изразява не в събиране на двойния размер иа таксата, а в отказа да се престира услугата. По такъв начин молителят трябва да избере заплащането на таксата или неполучаване иа поисканата от него услуга.

[27] Вж. Закон за държавните такси. – ДВ, бр. 104 от 1951 г.

[28] А. Ф. Клейнман. Советский гражданский процесс. М., 1964, с. 81; А. С. Ангелов. Цит. сьч., с. 273, и сл.; Стр. Кучев.  Финансово пр.т.н. на НРБ. С., 1977, с. 286 и сл.

[29] Д. Силяновски и Ж. Сталев. Граждански процес. Т. I, 1958, с. 201; А. Ф. Клейнман. Советский гражданский процесс. С., 1964, с. 80-81; Научно-практический комментарий к ГПК РСФСР под редакцей Р. Ф. Калистратовой и В. К. Пучинского. М., 1965, с. 114-115.

А. С. Ангелов. Финансово право на НРБ. С., 1960, с. 325; 1967, с. 326. Относно определяне размера на съдебните такси съществува различие между тарифа № 1 на МП и тарифа № 2 на Върховния държавен арбитраж, независимо че в дейността на двете учреждения не би могла да се разкрие съществена разлика. Те и двете правораздават.

[30] Ж. Сталев. Българско гражданско процесуално право. С., 1966, с. 169-170; Д. Силяновски и Ж. Сталев. Граждански процес. Т. 1, с. 207-209; А. Ф. Клейнман. Советский гражданский процесс. М., 1964, с. 82-84; Р. Ф. Калистратов и В. Н. Пучинский. Научно-практический комментарий к ГПК. М., 1965, с. 119.

[31] Ж. Сталев. Цит. съч., 1966, с. 169; А. Ф. Клейнман. Цит. съч., с. 83. Вж. чл. 56 ГПК, ст. 83 ГПК РСФСР. Вж. Р. 1970/56 г. на IV г. о., публикувано в ГПК, текст, литература, съдебна практика. С., 1957, с. 69.

[32] Вж. Решение 15/1956 г. на ОСГК на ВС, публикувано в цит. сборник ГПК, с. 68, Р. № 19 от 1955 г. на ОСГК на ВС, цит. сборник на ГПК, с. 69.

[33] Решение № 367/1956 г. на II г.о. на ВС е публикувано в сборник ГПК, текст, литература и съдебна практика, 1957, с. 68.

[34] Получава се така, че по първоначалния иск съдът присъжда издръжка за 4 месеца, а по насрещния – от предявяването му до настъпване на причина за прекратяване на издръжката. И в двата случая съдът трябва да определи съдебните такси по един и същ начин. И така, ако приемем, че първоначалният иск е уважен по 30 лв. на месец, т.е. за 120 лв., ще определим таксата върху сбора от тригодишните платежи, т.е. върху сумата 1080 лв. Таксата е равна на 32,40 лв. Определянето на цената на иска по този начин е съобразено с действуващото законодателство и цитираното решение на ВС независимо от това, че съдът е присъдил издръжка само за 4 месеца в размер на 120 лв. По такъв начин ответникът, който е получил родителските права, ще заплати такса за присъдената издръжка в такъв размер, какъвто се следва, ако издръжката беше присъдена изцяло.

Съгласно ГПК на РСФСР държавната такса за издръжка се определя върху сбора от плащанията за една година. Вж. А. Ф. Клейнман. Цит. съч., с. 82, т. „в“.

[35] Вж. чл. 3 ЗДТ и чл. 55, ал. 3 ГПК

[36] От това правило законодателят е направил изключение, когато цената на издадените документи е установена по-късно. Тогава таксата се доплаща в 14-дневен срок от установяването на цената (чл. 3, ал. 2 ЗДТ). Освен това изключение в Тарифа № 1 на МП и чл. 55 и сл. ГПК са създадени и други изключения, които ще бъдат разгледани на съответното място.

[37] Вж. т. 5 от Тарифа № 1 на Министерството на правосъдието.

[38] Такава е съдебната практика. Приема се. че се облагат дяловете

[39] Вж т. 12 от Тарифа № 1 на Министерството на правосъдието. Научно-практический коммснтарий к ГПК РСФСР. Под ред. Р. Ф. Калистратовой и Пучинского. М., 1965, с. 118.

[40] Вж. т. 2 от Тарифа № 1 на МП. Съдебните такси при неоценяемите искове са определени в граници минимум 5 лв. и максимум 80 лв.

[41] Вж т. 24 от Тарифа №1 на МП – ДВ, бр. 1/1971 г.

[42] Нотариалните производства са разглеждани подробно в труда на Д. Симеонов, Ц. Цачев и Хр. Омарбалиев. Практическо ръководство по нотариалните производства. С., 1959.

[43] Вж. чл. 27 от Тарифа №1 на МП.

[44] Наредбата-закон за гербов налог е публикувана в ДВ, бр. 105/1936 г.

[45] По важни нормативни актове, с които е извършено освобождаване от заплащане на държавни такси, издадени след ЗДТ, са: 1544-то Постановление на МС от 24.ХII.1951 г.; 151-во Постановление на МС от 16.II.1952 г., 393-то Постановление на МС от 8.V.1952 г.; Закон за кооперациите, Известия, бр. 13/1953 г.; Закон за водното стопанство, Известия, бр. 89/1953 г.; Указ за извършване ремонт на съсобствени между държавата и частни лица сгради, Известия, бр. 94/1953 г.; Указ за насърчение и подпомагане на кооперативното и индивидуално жилищно строителство, Известия, бр. 28/1954 г. и др.

[46] Ж. Сталев. Българско гражданско процесуално право. С., 1966, с. 171; Д. Силяновски и Ж. Сталев. Граждански процес. Т. I. С, 1958, с. 204; Р. Ф. Каллистратова и В. И. Пучинский. Научно-практический комментарий ГПК РСФСР. М.. 1965, с. 118.

[47] Вж. чл. 3 УНКИЖС, Известия, бр. 28, 6.IV.1954, изм. ДВ, бр. 66, 18.VIII.1959 г. Чл. 3 УНКИЖС не е отменен с разпоредбата на чл. 206 ЗТСУ.

[48] Вж. чл. 623 ЗГС.

[49] В съветската правна литература също така не се употребява терминът „право на бедност“. Нашият ГПК, който до голяма степен е възприел ГПК на РСФСР, в частта му за освобождаване от такси употребява същия израз на ГПК на РСФСР, а именно: освобождаване от заплащане на такси на лицата, нямащи средства за това. – Вж: Советский гражданский процесс. Под ред. А. Ф. Клейнмана. М., 1964, с. 86.

Във френската правна литература е възприето следното за термина и институцията: „Възможно е поради липса на достатъчно средства дадено лице да не може да упражни правата си по съдебен ред. с което се нарушава принципът на равенството пред правосъдието. За да се избегне тази опасност, е предвидена институцията на „съдебното подпомагане“. Целта й е да се осигури безплатността на производството на тези, на които бедността или липсата на средства не позволява да посрещнат съдебните и деловодни разноски, както и разходите за възнаграждението на помощниците на правосъдието - адвокати и др. (Н. Solus et R. Perrol. Droit judiciaire privé, t. I. Paris, 1961, 1195).

[50] Определение № 32 от 27.X.1973 г., постановено по гр.д. № 337/73 г. на I г.о. на ВС, приема, че от съдебни такси могат да бъдат освободени на основание чл. 63, ал. 1, б. „б“ГПК ищецът и ответникът по делото. С определението е потвърдено изложеното, че таксите се заплащат от осъдената страна, на която съдът ги възлага с решението си.

[51] Вж Определение № 35/56 г. на II г. о. на ВС, публ. в цит. сборник, с. 72.

[52] Вж. ст. 81 ГК на РСФСР; Р. Ф. Калистратова и В. К Пучинский. Научно-практический комментарий. М., 1956, с. 117.

[53] А. С. Ангелов. Финансово право на НРБ. С., 1960, с. 329; 1967, с. 325 и сл.; Советский гражданский процесс. Под. ред. А. Ф. Клеймана, с. 82; Научно-практический комментарий. Под редакцией Р. Ф. Каллистратовой и В. К. Пучинского. М., 1965. с. 118. Вж. чл. 54 ГПК във връзка с чл. 2 ЗДТ.

[54] Вж. чл. 43 НСДВ и чл. 57 ГПК; Ж. Сталев. Българско гражданско процесуално право. С., 1966, с. 171; вж. ст. 85 ГПК на РСФСР.

[55] По-подробно този въпрос е разгледан в б. „б“ на настоящото изложение.

[56] Д. Силяновски и Ж. Сталев. Граждански процес. Т. I, 1958, с. 316-319.

[57] В този смисъл вж. определение № 136 от 27.X.1973 г. на ВС. – В: Сборник решения на ВС, 1973 г., с. 46.

[58] Подробности по този въпрос вж. у Ж. Сталев и М. Андреев. Закон за гражданското съдопроизводство със синтез на юриспруденцията, 1946 г., с. 455.

[59] В такива случаи би могло да се говори за пълно или частично освобождаване от съдебни такси. Действието по освобождаването обаче не може. да бъде частично, то е винаги пълно. То се отнася до ищеца и неговата претенция от предявяването и до приключване на спора с решение. Действието по освобождаването от съдебни такси е пълно по отношение на ищеца и неговата претенция. Но то не поражда задължение за връщане на платена преди такса, тъй като при предявяването на иска тя е била правилно заплатена и срещу нея съдът е извършил различни услуга. Затова платената такса не подлежи на връщане. Следователно не се касае до пълно или частично освобождаване от такси, а до невъзможността за връщането на една предварително и правилно внесена такса.

[60] С чл. 628 ЗГС подробно са регламентирани производството и условията, при които може да се отнеме „правото на бедност.“

[61] Съгласно чл. 628 ЗГС отменяване на „правото на бедност“ би могло да стане и след постановяване на решението, стига ищецът да има средства да заплати таксите, защото ищецът, който е спечелил делото, не се освобождава от държавните и съдебни мита.

[62] А. С. Ангелов. Финансово право на НРБ, с. 281 и сл.; Ж. Сталев. Българско гражданско процесуално право. Цит. съч., 1966, с. 103.

[63] При действието на ЗСИДБ трябва да приложим разпоредбите на чл. 111,  б. „г“ ЗЗД. Такова е и становището на МФ, изразено в писмо № IV-8 от 28.III.1961 г.

[64] А. Ангелов, Ив. Дерменджиев и Г. Костадинов. Административно право на НРБ. С., 1968; Ив. Дерменджиев. Производство за налагане на административни наказания в НРБ. С., 1963, с. 59-66.

[65] Сега Закон за административните нарушения и наказания.