от
Деян Драгиев, юрист
Анотация:
Статията "Международната компетентност на българския съд да обезпечи бъдещ иск, по който не е международно компетентен" е публикувана за първи път в списание "Норма", брой 11, 2014 г. Тя разглежда предпоставките за учредяване на компетентността на българския съд да обезпечи иск, по който, обаче, българският съд не е международно компетентен. Това всъщност е международна компетентност относно допускане на обезпечителни мерки. Двата основни източника на международната компетентност на българския съд във визираната хипотеза са Регламент 44/2001 – „Брюксел I”, акт на международното частно право на Европейския съюз, който от началото на 2015 г. ще бъде заменен от Регламент 1215/2012, и българският Кодекс на международното частно право. Статията разглежда релевантните разпоредби на посочените източници в светлината на съдебната практика на Съда на Европейския съюз и българските съдилища. С оглед на предпоставките за учредяване на международната компетентност на българския съд в статията са анализирани особеностите на бъдещия иск, който следва да се предяви пред чуждестранен правораздавателен орган (съд или арбитраж), допустимите съгласно Регламента и КМЧП мерки за обезпечението му и постановеното в практиката на Съда на Европейския съюз изискване за „реална връзка“ между компетентния по обезпечението съд и предмета на обезпечителните мерки.
Ключови думи:
международна компетентност, обезпечително производство, обезпечителни мерки, Регламент 44/2001 „Брюксел I“, Регламент 1215/2012 „Брюксел Iа”, Кодекс на международното частно право, граждански процес, международно частно право
1. ВЪВЕДЕНИЕ
Интересът на ищеца от обезпечаване на иска му предварително, т.е. преди искът да бъде заведен, е безспорен. Презграничните измерения на гражданския и търговски оборот предпоставят и възможността длъжникът да има имущество, което може да бъде обект на обезпечителни мерки както в държавата, чиито съдилища са международно компетентни по спора, така и в трети страни. Несъмнено бъдещият ищец би имал интерес да поиска предварително обезпечение и в тази трета страна, например да търси запор на вземания на длъжника от трето лице с местопребиваване в тази държава. Актовете, уреждащи международната компетентност на българския съд, предвиждат не само компетентност по дела с международен елемент[1] по съществото на спора, но специално и такива основания за учредяване на компетентността на българския съд за случаи само и доколкото е необходимо да се наложи мярка, която да обезпечи иск, предявим в друга държава. Предпоставките за учредяване на тази международна компетентност обаче разкриват някои особености, които са в най-голяма степен свързани с бъдещия иск и с търсените обезпечителни мерки. Това е и предметът на настоящото изследване.
2. ОСНОВАНИЯ ЗА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ НА БЪЛГАРСКИЯ СЪД ЗА ОБЕЗПЕЧЕНИЕ НА БЪДЕЩ ИСК
Общата[2] международната компетентност на българските съдебни органи да постановяват обезпечителни мерки се основава на два акта. Това са Регламент „Брюксел I”[3] (чл. 31) и Кодексът на международното частно право (чл. 25). Тази компетентност обхваща както обезпечение на предявени пред българския съд искове, така и обезпечение на предявен иск пред съд на трета държава, а също и обезпечение на бъдещ иск, предявим пред български съд или пред чужд съд. От 10.01.2015 г. Регламент 44/2001 се заменя от Регламент 1215/2012 („Брюксел Iа”), но уредбата на обезпечителните мерки (чл. 35 от Регламент 1215/2012 „Брюксел Iа”), не се изменя по същество, което прави анализа тук напълно релевантен както към действащия режим, така и към този, който влиза в сила от 2015 г. Затова в текста този режим се обозначава като унифицирано като „Регламентът“.
На първо място, следва да се изясни съотношението между двата акта. От една страна, те се отнасят като общ (КМЧП) към специален (Регламента) с оглед на приложното им поле. В същото време обаче Регламентът е акт, който се ползва с по-висока юридическа сила от КМЧП, т.е. е разположен по-високо в йерархията на приложимото право.
Формално погледнато, Регламентът е пряко приложимо вторично право на Европейския съюз. В сходни ситуации актовете на международното частно право на ЕС изместват (дерогират) приложението на основния националноправен източник, какъвто е КМЧП. Така например при действието на Регламенти „Рим I“ и „Рим II“ в сферите на договорните и извъндоговорните отношения, съответната уредба на КМЧП бива дерогирана и българският съд следва да прилага съответните регламенти на ЕС[4].
Но що се отнася до международната компетентност, положението е различно. Обхватът (ratione materiae, материален обсег) на Регламента е очертан в чл. 1 и той се прилага само и относно него. В персонално отношение (ratione personae) Регламентът се прилага съгласно чл. 2 (компетентен е съдът по местоживеенето на ответника в ЕС) и изключенията от това правило в чл. 5 (респективно чл. 4 и чл. 7 при „Брюксел Iа”). За разлика от това, КМЧП дава обща уредба на международната компетентност на българските съдилища.
Съотношението между двата акта, включително в частта за обезпечение на бъдещ иск, е както следва: Регламентът се прилага при случаи, с (1) предметен обхват, попадащ в чл. 1 от Регламента и, кумулативно, (2) щом ответникът е с местоживеене на територията на ЕС (чл. 2 „Брюксел I”/чл. 4 при „Брюксел Iа”) или са изпълнение особените хипотези на чл. 5 „Брюксел I”/чл. 7 при „Брюксел Iа”. Извън тези случаи се прилага КМЧП, т.е. може да се заключи, че КМЧП има субсидиарен характер[5].
От горното следва, че когато български съд е сезиран с молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск, съдът следва да направи проверка на международната си компетентност, на първо място, съгласно Регламента. Ако предпоставки за такава липсват, заключението на съда не бива да бъде, че той не е компетентен. Напротив, тогава трябва да се насочи към КМЧП и да направи проверка при неговото приложение. Само ако и в такъв случай съдът не стигне до положителен извод за своята международна компетентност[6], следва да отхвърли молбата като недопустима поради липса на абсолютна процесуална предпоставка (основание за международна компетентност).
В съдебната практика[7] се наблюдава тенденцията международната компетентност на българския съд да се аргументира чрез кумулативно обосноваване и на Регламента, и на КМЧП. Сякаш съдът, в стремежа си да постанови допустим акт, се „подсигурява“, като заявява в мотивите си, че е компетентен да разгледа молбата както по Регламента, така и по КМЧП. Този подход е неправилен. Както изяснява анализът по-долу, предпоставките за учредяване на международната компетентност по Регламента и КМЧП не са идентични. Съдът следва да направи внимателна проверка и квалификация в посочената по-горе поредност, защото актовете не се прилагат кумулативно, а се изключват взаимно, и от това кой е приложимият такъв се определя и кои са релевантните предпоставки и каква трябва да бъде квалификацията на съда (например, при приложението на Регламента квалификацията е автономна – вж. т. 3.1.1 по-долу, а при КМЧП – lex fori, т.е. според познатите на съда понятия на българското право и в частност ГПК). Винаги трябва да се има предвид, че от неправилната преценка на приложимия акт, учредяващ компетентността, дори и да не се стигне до порока липса на компетентност, то е напълно възможно да се допусне друг порок, например грешна квалификация, което отново да доведе до недопустимост на съдебния акт (определението уважаващо или отхвърлящо молбата за обезпечение).
Независимо от горното уточнение, предпоставките за учредяване на международната компетентност, която е предмет на това изследване, засягат и при Регламента, и при КМЧП следните кумулативни елементи: (1) сезиране на български съд с искане (молба) за постановяване на (2) обезпечителни мерки относно (3) бъдещ иск, (4) който българският съд не е международно компетентен да разгледа (по същество). Предпоставките, които настоящото изследване има за цел да анализира, са елементи (2) и (3) от изложената конструкция, тъй като те имат особено, т.е. решаващо, значение, за да бъдат българските съдебни органи международно компетентни[8] по въпроса, за който са сезирани. Същевременно елемент (4) не разкрива differencia specifica, тъй като ако българският съд е компетентен по бъдещия иск (дали защото е единственият компетентен съд поради императивни основания, напр. местонахождение на недвижим имот, или компетентността му е пророгирана, или защото е един от няколко паралелно международно компетентни по бъдещия иск съдилища), той винаги ще може да постанови обезпечителни мерки, и то пълния набор от мерки, които вътрешното българско право допуска. Затова интерес представлява ситуацията, при която международната компетентност на българския съд е ограничена само до провеждане на обезпечителен процес и не се разпростира и върху бъдещия, т.е. основния, иск.
3. БЪДЕЩИЯТ ИСК
3.1. При компетентност съгласно Регламента.
3.1.1. За да прецени дали е приложим Регламента, българският съд трябва да извлече необходимата му за това информация от текста на молбата и приложените писмени доказателства към нея. Те трябва достатъчно ясно да посочват параметрите на бъдещия иск, иначе би липсвала базата, въз основа на която съдът да направи квалификация. В хипотезата на чл. 31 (чл. 35 при „Брюксел Iа”), за да бъде българският съд компетентен да постанови обезпечителни мерки, бъдещият иск, т.е. искът по съществото на спора, трябва да попада в предметния обсег на Регламента (ratione materiae). Този обсег се очертава от чл. 1 от Регламента, който посочва относно кои видове граждански и търговски дела се прилага той. Съдът на ЕС (СЕС) е изяснил в практиката си, че като „гражданско и търговско дело (с презгранични последици)“ за целите на Регламента се квалифицира спор с предмет частноправно отношение с международен елемент[9]. Българският съдия следва да се води от тази квалификация, а не да извлича тълкуване от чл. 1 ГПК[10]. Като акт на правото на ЕС, понятията в Регламента подлежат на автономна квалификация[11].
3.1.2. Регламентът изчерпателно посочва кои видове граждански и търговски дела са в обхвата му и кои извън него[12]. Същевременно обаче ще е погрешно да се направи извод, че само попадащите в приложното поле на Регламента искове могат да се обезпечат. Според СЕС[13] чл. 31 (респ. чл. 35 при „Брюксел Iа”) урежда компетентността да се обезпечи иск, който абстрактно попада в неговия ratione materiae, т.е. може да се квалифицира като гражданско и търговско дело с презграничен характер. Типичният пример, който се дава, е, че Регламентът не се прилага за искове за издръжка, но такива искове могат да се обезпечат по реда на Регламента. Това има особено значение относно арбитражни дела[14]. Общото положение на Регламента е, че той не се прилага в случай, че е налице сключено арбитражно споразумение - арбитражът е изрично изключен от обсега на Регламента[15]. Същевременно обаче съгласно съдебната практика на СЕС[16] щом бъдещият иск се квалифицира като „гражданско и търговско дело“, то наличието на арбитражно споразумение (т.е. компетентен е арбитражен съд) не дерогира компетентността на съдилищата на държавите членки да постановят обезпечителни мерки относно (бъдещо) арбитражно дело.
3.1.3. За да бъде приложим чл. 31 „Брюксел I”/чл. 35 при „Брюксел Iа”, то ответникът по бъдещия иск трябва да попада в персоналния (а всъщност – поради това и териториален[17]) обхват на Регламента – следва да има местоживеене на територията на държава членка на ЕС[18]. Това е предпоставката българският съд да се насочи към приложение на чл. 31 „Брюксел I”/чл. 35 при „Брюксел Iа”, а не към друга норма. Обратно, ако ответникът по бъдещия иск има местоживеене в трета държава – извън ЕС, българският съд ще следва да провери дали е компетентен въз основа на друг акт, т.е. КМЧП.
3.1.4. Регламентът е приложим и в хипотеза, в която българският съд е компетентният и по бъдещия иск съд. Същото се отнася и ако предметът на спора попада в хипотезите, за които се учредява императивна изключителна компетентност на българския съд по Регламента, например относно вещни права върху недвижими имоти. На пръв поглед, тук не се поставя въпросът за компетентността на българския съд, тъй като ситуацията изглежда напълно „вътрешна“, т.е. без международен елемент. Това обаче не винаги е така. Ако предметът на бъдещия иск е например право относно движима вещ на територията на трета държава, а ответникът (неин собственик) е в Република България, българският съд ще е компетентен по бъдещия иск, но въз основа на чл. 2 „Брюксел I”/чл. 4 при „Брюксел Iа”, а не въз основа на чл. 4 КМЧП. Така ще бъде и ако вещта е недвижима – ще се прилага чл. 22, пар. 1 „Брюксел I”/чл. 24, пар. 1 при „Брюксел Iа” поради местонахождението на имота на територията на България като държава членка на ЕС. Тъй като делото се квалифицира като дело с международен елемент, респективно и като „гражданско и търговско дело (с презграничен характер)“, то още при молбата за допускане на обезпечителна мярка съдът трябва да съобрази това и да направи автономна квалификация съгласно правото на ЕС, понеже, в противен случай определението по допускането на мярката може да се атакува - по реда на обжалването пред въззивен български съд за недопустимост, а при опит за екзекватура в друга държава в ЕС – в хода на процедурата по признаване и допускане до изпълнение в съответната държава. Това важи в най-голяма степен за допустимите обезпечителни мерки (вж. т. 4.1 по-долу), тъй като преценката относно тях в тази ситуация трябва да изхожда не от познанията на съда lex fori относно допустимите по ГПК обезпечителни мерки, а съобразявайки допустимите по правото на ЕС мерки.
3.2. При компетентност съгласно КМЧП
3.2.1. Чл. 25 КМЧП предвижда две кумулативни предпоставки за учредяване на международна компетентност на българския съд по обезпечаване на бъдещи искове. Както бе отбелязано в т. 3.1.1 по-горе, преценката дали тези предпоставки са налице зависи от това дали и как молителят е очертал бъдещия иск в молбата за обезпечение и доказателствата към нея.
3.2.2. На първо място, предметът на търсената обезпечителна мярка следва да бъде на територията на Република България. Въпросът как да се разбира това изискване ще бъде разгледан подробно в т. 4.2 по-долу.
3.2.3. Отделно, втората предпоставка е решението на чуждестранния съд – компетентен по бъдещия иск - да може да бъде признато и изпълнено на територията на Република България. Макар чл. 25 да говори за чуждестранен съд, няма основания да се приема, че разпоредбата визира единствено бъдещ процес пред чуждестранен държавен съд. Напълно е възможно страните по спора да са отклонили компетентността на българския съд чрез арбитражно споразумение и спорът да подлежи на решаване от арбитражен съд със седалище в чужбина. Същото се отнася и ако страните са възложили компетентност на друг съд чрез пророгационно споразумение[19]. Следователно, чл. 25 трябва да се тълкува разширително като се приеме, че българският съд е компетентен да обезпечи бъдещи искове, предявими както пред съд, така и пред арбитраж.
3.2.4. На следващо място, разпоредбата говори за изискването чуждестранният правораздавателен акт (съдебен или арбитражен) да може да бъде признат в България. Тъй като обезпечителното производство е едностранно (на първа инстанция[20]) и единствено и изцяло документално, сезираният с молба за обезпечение на бъдещ иск български съд ще получи най-малкото едностранчива информация за бъдещия иск (относно белезите му: страни; фактическо основание; предмет – спорно материално право; основания за компетентност на чуждестранния съд или арбитраж; приложимото право). Но въпреки това съдът ще следва да направи предварителна преценка относно бъдещия иск и въз основа на това предположение да реши дали актът, постановен в чуждестранното производство, може да бъде признат в България[21]. Допълнително усложнение е, че ако приложимото право в бъдещия процес е чуждо, което е и житейски по-вероятното, то българският съд ще трябва да квалифицира изложеното в молбата, като е възможно квалификацията да бъде както lex fori, така и lex causae (по съществото на приложимото чуждестранно материално право, ако в изложеното се сочат непознати за българския съд институти).
3.2.5. Затова тук става въпрос за една абстрактна преценка на съда дали според него ще бъдат налице изискванията (предпоставките) според режима на признаване н изпълнение на чуждестранните актове в България. Общата разпоредба в това отношение е чл. 117 КМЧП, а относно арбитражни решение - чл. 2 и 3 на Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения[22] (т. нар. Нюйоркска конвенция) във връзка с чл. 51 от Закона за международния търговски арбитраж. След като все още не се е развил бъдещият процес, то не може и да става въпрос за проверка за наличие на недопустими процесуални нарушения. Съдът няма как да знае какъв ще бъде ходът на бъдещия процес. Затова българският съд трябва (а и може единствено) да се концентрира върху въпроса дали, според изложеното в молбата за обезпечение и приложените писмени доказателства, са налице абсолютни предпоставки за допустимост на процеса пред чуждестранен правораздавателен орган – става ли въпрос за отношения с международен елемент; има ли данни твърденият от молителя за компетентен чужд правораздавателен орган всъщност да не е компетентен; има ли данни арбитражната или пророгационната клауза, ако има такива, да са недействителни; дали спорът е арбитрируем или не; дали има данни за възможно противоречие с българския обществен ред и др. Затова съдът ще направи единствено абстрактна преценка дали посоченият вид спор, независимо от това как би се развил пред чуждестранния съд, би бил допустим съгласно българското право.
Така например, ако претенцията по бъдещия иск е за т.нар. наказателно обезщетение, което системата на общото (англосаксонското) право традиционно приема, и следва да се предяви пред, например, американски съд с приложимо американско право, а се иска запор на вземания на ответника в Република България, то българският съд трябва да съобрази, че иск за такива вреди би противоречил на българския обществен ред и едно решение на американски съд, което присъжда такива вреди, не бива да бъде признавано в България – това възпрепятства и постановяване на обезпечителните мерки.
3.2.6. Съдът следи служебно за всякакви обстоятелства, от които може да се направи предположението, че правораздавателния акт по иска не бива да бъде признаван. Но, независимо от това, съществува изначална (житейска) презумпция за допустимост на чуждестранния акт. Българският съд няма да бъде компетентен да постанови обезпечителни мерки само и единствено ако са налице достатъчно убедителни факти, видни от молбата, които да водят до извода за липса на предпоставки за допустимост на чуждестранния акт. Нарушение на изложените тук служебни задължения на съда е основание за обжалване на определение, уважаващо молбата за обезпечение, като недопустимо (но не нищожно)[23].
3.2.7. Макар чл. 25 КМЧП да говори за допустимост на изпълнението на бъдещия правораздавателен акт в България, не бива да се счита, че това е така, защото актът ще бъде непременно предявен за признаване в България. Напротив. Кредиторът и длъжникът може да бъдат и лица без никаква връзка с Република България. Предметът на спора и фактическата обстановка може и да нямат нищо общо с България. Но третото задължено към длъжника лице може да е българско юридическо лице, така че кредиторът да има интерес да наложи запор върху вземане на длъжника от него преди да бъде образувано бъдещото дело. В такъв случай надали изобщо ще се наложи решението по съществото на спора да бъде някога признавано в България. Това обаче не е пречка да се учреди международната компетентност на българския съд само относно обезпечителния процес. Целта на втората предпоставка на чл. 25 КМЧП е да се охрани общественият ред на Република България, така че да не се допусне обезпечаване на един процес, който сам по себе си би противоречал на българския обществен ред и който не би се приел за допустим, ако българският съд би бил компетентен да го разгледа по същество. Щом основното дело би било порочно, то a fortiori същото ще се отнася до процес относно обезпечаването му.
4. ДОПУСТИМИ ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИ МЕРКИ
4.1. Съгласно Регламента
4.1.1. Чл. 31 „Брюксел I” говори за „временни, включително охранителни мерки“. Българският превод на разпоредбата е далеч от прецизен. Имат се предвид не охранителни мерки (каквито българският процес не познава и биха изпратили съдията погрешно в материята на охранителното производство), а обезпечителни мерки. Това следва от определението, дадено в практиката на СЕС: мярката цели да бъде съхранено правно и фактическо състояние относно права, за които ще се търси признание (уважаване, установяване) в производството по същество[24]. За сравнение, българската процесуалноправна доктрина определя обезпечителните мерки като даващи възможност да се въздейства върху опасността от осуетяване или затрудняване на правата по бъдещото съдебно решение, така че тази опасност да бъде отстранена[25]. В чл. 35 от „Брюксел Iа” е направен правилен превод и понятието „охранителни“ е заменено от „обезпечителни“, така че при действието на „Брюксел Iа” буквалното тълкуване е достатъчно, за да се разкрие обезпечителния характер на визираните от Регламента мерки.
4.1.2. Следователно, дали се иска предвидената в Регламента мярка, или друга, съдът следва да направи заключение въз основа на съдържащата се в молбата воля, очертаваща мярката, от която молителят се нуждае и за която сезира съда. Ако тя има характер на мярка, която защитава спорното между страните право, като цели да осигури възможността за удовлетворение на кредитора по бъдещо положително за него решение срещу длъжника, респективно възпрепятстващо длъжника да се разпореди и „освободи“ от активите си, то, при очертан бъдещ иск съгласно т. 3.1 по-горе, българският съд е компетентен да наложи исканата мярка, тъй като съдът ще е компетентен съгласно Регламента. Какви конкретно могат да бъдат обезпечителните мерки, Регламентът не указва изрично. Вътрешното процесуално законодателство на държавите членки в ЕС обхваща разнообразие от мерки, които Регламентът нито цели, нито може да хармонизира. Следователно, националният (българският) съд се води от допустимите мерки съгласно своето собствено право (прави квалификация lex fori), но при две ограничения.
4.1.3. СЕС е изяснил, че постановената мярка трябва да има времеви предели (т.е. да е временна)[26]; и не бива да има друг характер освен обезпечителен такъв - не трябва да замества разрешаването (т.е. да не решава) въпроса по съществото на бъдещото делото. Така например мярка, която прехвърля право на собственост у кредитора още преди да е разрешен спора за вещта между кредитора и длъжника не следва да се разбира като временна и обезпечителна мярка[27]. Последиците от мярката не трябва да са необратими. В тази връзка следва и да се има предвид, че при налагане на мерки върху „активи“[28] (т.е. имущество) на бъдещия ответник или трето лице, то националното право трябва да предвижда възможността съдът да задължи молителя да внесе „банкова гаранция“[29] като обезщетение за евентуалните вреди, които ще понесе бъдещият ответник.
4.1.4. Обезпечителните мерки, които ГПК предвижда, попадат в посочената квалификация. Нито една от тях не е с неограничен срок, напротив – обусловени са от интереса на молителя от обезпечение (обезпечителната нужда), както и от срока за предявяване на бъдещия иск, който съдът определя (чл. 390, ал. 2 ГПК). Също така българският съд разполага с дискрецията да постанови обезпечителна мярка под условието да се представи обезпечение по смисъла на чл. 180-181 ЗЗД, което отговаря на предоставянето на гаранция за обезщетяване на евентуални вреди на бъдещия ответник. Обезпечителните мерки разпореждат действия или бездействия за бъдещия ответник или трето лице, вкл. орган (напр. запор на вземане; запор на вещ; възбрана на имот; спиране на принудителното изпълнение; други форми на бездействие). Като цяло, българското право не предвижда мярка, която да лиши бъдещия ответник от правата му преди бъдещият иск да бъде отхвърлен като неоснователен, или да предостави предварително удовлетворение за молителя-бъдещ ищец. Вярно е, че няма изчерпателно изброяване на допустимите мерки, тъй като чл. 397, ал. 1, т.3 говори за „други подходящи мерки“, но така или иначе, дори и в тази хипотеза, ако прилага Регламента, съдът трябва има предвид ограниченията, които СЕС е поставил в тълкуването на понятието за обезпечителни мерки.
4.1.5. Понятието „временни, включително охранителни (обезпечителни) мерки“ не следва да включва в обема си и т.нар. привременни мерки, които ГПК предвижда в някои особени случаи[30]. Макар те наистина да имат временен характер, те не целят обезпечаване по смисъла на запазване на правното и фактическо състояние до разрешаването на спора по същество, тъй като при тях и не може да става въпрос за удовлетворение или принудителни изпълнение във връзка с бъдещия иск[31].
Въпросът доколко молба за обезпечение на доказателства е съвместима с чл. 31 „Брюксел I”/чл. 35 при „Брюксел Iа” е спорен[32]. Трябва на първо място да се има предвид, че има специален акт – Регламент 1206/2001 – който урежда презграничното събиране на доказателства в ЕС, а това в още по-голяма степен навежда на извод, че мерките по чл. 31 не се отнасят до обезпечение на доказателства. В практиката си СЕС[33] е дал тълкуване, че предварително събиране на свидетелски показания не следва да се приема за обезпечение на иск, ако се ползва от молителя единствено за неговата собствена преценка дали да заведе иск. Но в съображение 25 на Регламент 1215/2012 „Брюксел Iа” изрично се посочва, че обезпечението на доказателства трябва да се приеме за допустима обезпечителна мярка по Регламента, а изслушване на свидетел, което няма обезпечителен характер – не.
Критерият, който може да се извлече, е, че допустими са мерките, които целят обезпечение на бъдещия иск, т.е. осигуряват реализацията на правата на молителя в бъдещия процес. Това е критерият и който сезираният български съд трябва да ползва, включително при преценката дали мерките за обезпечаване на доказателства по ГПК са в обхвата на обезпечителните мерки по Регламента[34]. Уредбата на обезпечението на доказателства по чл. 207 и сл. ГПК обаче не предвижда срок, а това противоречи на изискването за временен характер на мярката по чл. 31 „Брюксел I”/чл. 35 при „Брюксел Iа”, а това е достатъчно да постави под сериозно съмнение дали чл. 207 ГПК е съвместим с Регламента. Следователно, ако молител търси обезпечаване на доказателства за бъдещия си иск, то правилното основание за сезиране на българския съд за събиране на доказателства на територията на Република България, е не чл. 31 „Брюксел I”/чл. 35 при „Брюксел Iа”, а специалният Регламент 1206/2001, на което навежда и съображение 25 на „Брюксел Iа”.
4.1.6. Най-сложният, но и най-значим проблем, свързан с обезпечителните мерки по Регламента, е утвърденото в практиката на СЕС условие за „реална връзка“[35]. Според СЕС, става въпрос за реална връзка между предмета на обезпечителната мярка и съда, сезиран да я постанови.
4.1.6.1. Поначало, българското право говори по-точно за „обект“ на обезпечителните мерки – мярката се налага върху обекта[36]. Следва да се приема, че под предмет на мярката по Регламента се има предвид именно обекта й. Това има особено значение, тъй като реалната връзка, за която говори СЕС, е в такъв случай връзка между обекта и съда, а доколкото съдът представлява в основата си правораздавателна власт, разпростираща се в рамките на териториални предели, то става въпрос за връзка между съответния обект и териториалната юрисдикция на съда. Тъй като става въпрос за международна компетентност, явно е, че това е връзка между местонахождението на обекта и територията на Република България (а не съдебния район на конкретния съд). Обектът трябва да е разположен на такова място, спрямо което българският съд може да упражнява своята държавна правораздавателна власт[37].
4.1.6.2. Същевременно обаче обезпечителните мерки съгласно вътрешното процесуално право се допускат от съд, но се налагат от съдебен изпълнител (с изключение на ограничен кръг мерки като спиране на изпълнение и други подходящи по чл. 397, ал. 1, т.3 ГПК, които съдът налага с определението си). Нещо повече, обезпечителната мярка поначало подготвя момента на бъдещо евентуално удовлетворение на кредитора, т.е. предпоставя възможността за бъдещо извършване на изпълнителни действия спрямо обекта. Териториалността е общ принцип и предел на действията на държавните органи. Това важи в най-голяма степен за изпълнителните действия – орган, който осъществява принуда, може да действа само в рамките на териториалната си компетентност[38], а що се отнася до отношения с международен елемент – само в рамките на територията на съответната държава, т.е. Република България. Неслучайно изпълнителните действия се свързват с императивна изключителна международна компетентност (вж. чл. 22, пар. 5 „Брюксел I”/чл. 24, пар. 5 при „Брюксел Iа”; чл. 26 КМЧП). Така че, щом почти всяка мярка, допусната от български съд, трябва да се осъществи от български съдебен изпълнител, той не може да я осъществи извън територията на България. А пречки тя да бъде осъществена от органи на друга държава на нейната територия съществуват – вж. т. 4.1.6.3 по-долу.
4.1.6.3. С оглед на това понятието „реална връзка“ следва да се разбира като компетентността на съда да постанови мярка (а съдебният изпълнител да я наложи), за която фактически е необходимо на първо място, sine qua non, обектът на мярката да е на територията на Република България. Това би означавало, например, да се търси мярка запор върху вещ, която е в България; възбрана върху имот в България; запор върху вземане от трето задължено лице, което е с местоживеене/обичайно местопребиваване/седалище в България; арест на кораб, който се намира в българско морско или речно пристанище[39]; спиране на изпълнително производство, което се води от български съдебен изпълнител в България; мерки по чл. 76ж ЗМГО за стоки на българска територия и др. В противен случай мярката не би могла да се реализира. Аргумент за това дават и ограниченията в режима на признаване на обезпечителни мерки в останалите държави-членки. По делото Bernard Denilauer v SNC Couchet Freres[40] СЕС се е произнесъл, че се допуска до признаване и изпълнение само акт относно мерки, които са постановени в състезателно производство, в което бъдещият ответник е могъл да участва и да направи възраженията си. А изначално българският обезпечителен процес е основан на идеята за изненада на длъжника и е едностранен. Определение на български съд, което допуска, например, запор върху вземане от трето задължено лице, което живее в друга държава в ЕС, или запор на движима вещ на територията на друга държава в ЕС, не би се признало и допуснало до изпълнение там.
4.1.6.4. Така обезпечителните мерки, които българският съд постановява, са строго териториално ограничени относно техния ефект. Това положение води до единствения реалистичен извод, че в светлината на режима на обезпечителния (и изпълнителния) процес по вътрешното право, под „реална връзка“ трябва да се разбира (1) трайно или временно (2) местоположение (местонахождение) или най-малко връзка (3) между обекта на обезпечителната мярка и територията на Република България, така че мярката да може да се реализира на българска територия[41].
4.1.6.5. Че може и да не става въпрос за трайно, а само временно местонахождение или връзка, говори следната мислима житейска хипотеза.
Кораб, под панамски флаг, извършва превоз на товари в Черно море между Истанбул, Бургас и Одеса. Регулярно, веднъж в месеца, спира да разтовари на пристанище Бургас. Макар и само за няколко часа или дни, той попада в териториалната юрисдикция на българските съдебни органи, което позволява постановяване и налагането на обезпечителна мярка арест на търговски кораб в българско морско пристанище. Разбира се, за да се осъществи това, мярката вече трябва да е допусната, като към момента на завеждане на молбата в съда и допускането на мярката най-вероятно корабът още не е бил в български води. Това обаче не е пречка. След като мярката ще се реализира само и единствено когато е налице териториалната връзка, то молителят може да подаде молбата си, да „получи“ мярката и тактически да изчака момента, когато мярката ще може да се осъществи поради фактическото наличие на териториална връзка. Същевременно обаче, тъй като реалната връзка е условие за учредяване на компетентността на българския съд, то възможността за наличие на териториална връзка следва да се посочи в молбата и подкрепи с писмени доказателства. В противен случай, единствено хипотетичното евентуално местонахождение на обект на мярка на територията на страната в бъдещ момент е спекулативно твърдение, което не следва да се уважи, тъй като би довело до абсурдни заключения и опасност от екзорбитантност, ако не и злоупотреба.
4.2. Съгласно КМЧП
4.2.1. Чл. 25 КМЧП говори за обезпечителни мерки. Явно е, че понятието тук е използвано в общия за българското законодателство смисъл и следва да се тълкува[42] като отнасящо се до обезпечителните мерки по чл. 397 ГПК. И тук не може да става въпрос за привременни мерки. Чл. 25 КМЧП говори за предмета на мярката, но разсъжденията от т. 4.1 в това отношение важат и тук – има се предвид обектът, върху който се налага мярката. В КМЧП не се регламентира т.нар. реална връзка между предмета (обекта) и юрисдикцията на съда. Би следвало да се приеме, в такъв случай, че това не е предпоставка за учредяване на международната компетентност на българския съд за постановяване на мярката.
4.2.2. Отделен въпрос е, обаче, дали и как би се признала и осъществила такава мярка, постановена от български съд, на територията на друга държава. Въпросът се отнася до местното право по мястото на реализацията на мярката. Въпреки това, изискването, установено от СЕС при тълкуването на Регламента показва, че подобно постановяване на мерки относно обекти в други държави невинаги може да бъде безпроблемно. Мотивите на СЕС по делото Van Uden са напълно релевантни и за случаи извън ЕС. На практика може да се окаже, че българският съд се приема за компетентен по допускане на обезпечителните мерки, постановява исканите мерки, но в крайна сметка кредиторът не успява да наложи мярката, защото в съответната държава такива мерки, които не са постановени от местните съдилища, не подлежат на признаване и допускане до изпълнение.
Това дава и основание да се мисли дали чл. 25 КМЧП не следва да се тълкува в светлината на чл. 2 КМЧП (принципът на най-тясната връзка), така че съдът може да постановява обезпечителни мерки само относно обекти, които са в достатъчно тясна връзка с териториалната му юрисдикция, като така би се и преодолял посоченият по-горе проблем, с който кредиторът би се сблъскал в друга държава. Същото препятства и евентуални опити за заобикаляне на закона, когато кредитор, който не успее да „получи“ обезпечение от съд на дадена държава, си избира „удобен“ съд на друга държава (в случая – български съд), за да му бъде допусната исканата мярка, която да бъде, обаче, наложена на територията на държавата, в която опитът за обезпечение е бил неуспешен.
4.3. На 15 май 2014 г. беше приет Регламент (ЕС) 655/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година за създаване на процедура за европейска заповед за запор на банкови сметки с цел улесняване на трансграничното събиране на вземания по граждански и търговски дела[43]. Регламент 655/2014 ще се прилага от 18 януари 2017 г. Той урежда процедура, с която кредитор може да се снабди със заповед, с която се налага обезпечителна мярка върху вземания на длъжника от банки (т.е. по банкови сметки). Регламент 655/2014 е приложим единствено когато банката, от която длъжникът има вземане, и кредитора или допускащия обезпечението съд са в различни държави членки на ЕС (чл. 3). Компетентен съд е съдът, който е международно компетентен и по съществото на иска на кредитора (чл. 6). Уреденото в Регламент 655/2014 производство по издаване на заповед за обезпечаване на банкови сметки е едностранно, без участието на длъжника (бъдещ ответник), което е в голяма степен сходно с българския обезпечителен процес. С други думи, кредиторът има право както да предяви иска си, така и да получи обезпечителна мярка, кореспондираща на познатия на българското право запор на вземане по банкови сметки, от един и същи съд.
Това обаче поражда въпроси. На първо място, това разрешение на Регламент 655/2014, несъмнено продиктувано от стремеж за засилване на защитата на правата на кредитора в при презгранични отношения, е сериозно отклонение от настоящия режим, тъй като е в пряко противоречие с изискването за реална (териториална) връзка, поставено в практиката на СЕС. Компетентният по съществото на спора съд в Германия, например, ще може да наложи запор пряко върху сметки на длъжника в България без обаче съдът да има връзка с България и съответната банка. Но ако кредиторът иска възбрана на имот на длъжника в България, на движими вещи, на вземания от други трети лица, извън тези по сметки, напр. вземания по банкови гаранции, то съдът в Германия, обаче, няма да бъде компетентен, тъй като липсва реална връзка, а компетентен ще е българският съд съгласно Регламента 44/2001, а след това Регламент 1215/2012. Също така новосъздадената процедура няма да е приложима и относно арбитраж[44]. Ако компетентен по бъдещия иск е арбитражен съд със седалище в Париж, Франция, по процесуалните правила на Международната търговска камара, запор на вземания по сметки ще може да се постанови единствено от българския съд и то само при приложение на „Брюксел Iа”, тъй като арбитражът няма компетентност по Регламент 655/2014, а пък друг съд извън България не би имал компетентност нито по „Брюксел Iа”, нито Регламент 655/2014.
Може да се приеме, че съображенията на динамиката на гражданския и търговски оборот, както и икономическите интереси изискват улеснена процедура за обезпечаване на вземания. Но доколко елиминирането на изискването за реална връзка може да бъде сполучливо разрешение, ще покаже единствено приложението на Регламент 655/2014 след 2017 г. Съгласно чл. 48 от Регламент 655/2014, този регламент не засяга приложението на Регламент 1215/2012, т.е. кредиторът молител, който иска да запорира банковите сметки на длъжника, може да иска обезпечителната мярка както от съда по местонахождение на банковите сметки на длъжника, то и от съда, компетентен да разгледа иска на кредитора.
5. ИЗВОДИ
От анализа и съпоставката на режима на обезпечението на бъдещ иск както по Регламент „Брюксел I“/“Брюксел Iа“, така и по КМЧП, могат да се извлекат следните основни, общоважими изводи (правила) относно международната компетентност на българския съд при молба за постановяване на обезпечителни мерки за съдебно производство, което ще бъде заведено пред чуждестранен съдебен или арбитражен орган. Действащите източници на международното частно право в Република България допускат и изрично уреждат компетентността на българския съд да обезпечи иск, който българският съд обаче не може да разглежда по същество. Това отговаря на фигурата на обезпечението на бъдещ иск по вътрешното право (чл. 390 ГПК). Българският съд е компетентен при молба да бъдат допуснати такива обезпечителни мерки, каквито осигуряват временно съхраняване, запазване на дадено правно и фактическо състояние, докато твърдените от молителя права получат защита в процеса по същество (и станат годни за принудително изпълнение). Затова мерките трябва да бъдат временни и подготвящи евентуалното бъдещо удовлетворение на молителя. Българският съд е компетентен да постанови само такива мерки, чийто предмет (обект) е свързан с територията на Република България, т.е. предметът (обектът) се намира в обсега на правораздавателната власт на българския съд на територията на България.
[1] Под „дело с международен елемент“ трябва да се разбира гражданско дело пред национален съд или арбитраж, по което предмет е частно правоотношение с международен елемент – вж. Т. Тодоров, Международно частно право, Сиби, 2010 г., стр. 34
[2] Има специални хипотези. Така е при Регламент 2201/2003 и Регламент 4/2009 например.
[3] Става въпрос за Регламент (ЕО) 44/2001 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.
[4] Вж. напр. Б. Мусева, Обективно приложимо право към договорните задължения. Обхват на приложимото право в: Н. Натов (ред.), Регламент „Рим І”, 2009
[5] Настоящото състояние на международното частно право се характеризира с множество от източници (международни договори, актове от правото на ЕС, общи и специални български вътрешноправни източници), уреждащи правила на международната компетентност, което правилно може да се окачестви като „лабиринт“. Далеч извън предмета на това изследване е изясняването на съотношението между различните актове-източници на българското международно частно право. Това сполучливо е направено вече в: Б. Мусева, Из лабиринта на международната компетентност по граждански и търговски дела, Юридически свят 2/2006, стр. 41-96.
[6] Разбира се, може съдът да е компетентен въз основа на друг, специален акт, извън Регламента и КМЧП. Изложеното тук се отнася само до общия случай.
[7] Така например Определение 697/25.03.2014 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. 4689/2013 г.; Определение 1936/14.08.2013 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. 4533/2012 г.; Определение 1815/02.08.2013 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. 2983/2013 г.; Определение от 20.10.2009 г. на Окръжен съд-Благоевград по гр.д. 458/2009 г. и др.
[8] На пръв поглед може да изглежда, че характерът на исканата мярка не засяга компетентността на съдебния орган – ако се търси недопустима мярка, то молбата следва да се отхвърли като неоснователна, но не и недопустима поради липса на компетентност. Истината обаче е друга. Дали мярката е поискана основателно зависи от правото на сезирания съд (lex fori), в случая при българското право – от правилата за обезпечаване на иска, т.е. дали са налице обезпечителна нужда, вероятна основателност на иска, адекватност на мярката и др. А дали сезираният съд е компетентен да постанови исканата мярка е въпрос, засягащ именно компетентността – има ли съдът правораздавателната власт относно такъв вид мярка или не.
[9] Така Съдът на Европейския съюз по дело C-281/02. Вж. по-подробно Н. Натов (ред.), Регламентът Брюксел I”, Сиела, 2012 г., стр. 40
[10] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012 г., стр. 121-124
[11] Вж. Т. Тодоров, Международно частно право, Сиби, 2010 г., стр. 134-135.
[12] Чл. 1, пар. 2 от Регламента
[13] Решение на СЕС по делото Van Uden Maritime BV v Deco-Line and Another, C-391/95, пар. 35
[14] Вж. Ulrich, Mankowski (ed.), Brussels I Regulation, Sellers 2007, 527
[15] Чл. 1, пар. 2, буква „г“ от Регламента
[16] Решение на СЕС по делото Van Uden Maritime BV v Deco-Line and Another, C-391/95, пар. 34-35
[17] Чл. 2 от Регламента – действието на Регламента се разпростира относно територията на държавите-членки, но главната предпоставки за действието е в случай, че ответникът е с местоживеене в страна-членка. Налице е взаимодействие между териториални и персонални критерии за привързване.
[18] Н. Натов (ред.), Регламентът Брюксел I”, С., 2012, стр. 380-381
[19] Следва да се отбележи, че конклудентното (мълчаливо) учредяване на компетентността на чужд съд или арбитраж чрез явяването пред него не е приложима, тъй като тук става въпрос за компетентността по бъдещия иск, а тя се обуславя от предходно съществуващо споразумение – източник на правораздавателна власт. Към момента на молбата за обезпечение няма как да се знае дали страните няма да отклонят компетентността на съда чрез конклудентни действия.
[20] Но и въззивното производство, когато се обжалва определение, отхвърлящо молбата (чл. 396, ал. 1 ГПК). Обратно, при обжалване на определение, уважаващо молбата, то е двустранно и състезателно.
[21] Вж. Н. Натов, Коментар на Кодекса на международното частно право, Книга Първа, С., 2006, стр. 236
[22] Ратифицирана с Указ № 284 на Президиума на Народното събрание от 8.07.1961 г. – Изв., бр. 57 от 18.07.1961 г. Обн., ДВ, бр. 2 от 8.01.1965 г.
[23] Изискванията са процесуални и относно предпоставките спрямо подведомствеността и подсъдността, а тяхното нарушение води до недопустимост на процеса и постановения в него акт – вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012 г., стр. 505-506
[24] СЕС по дело Denilauer, C-125/79, пар. 15; Van Uden, C-391/95, пар. 37
[25] Вж. С. Спасова, Обезпечение на иска, Сиби, 2014 г., стр. 134; вж. така и Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012 г., стр. 1204-1205
[26] Вж. Ulrich, Mankowski (ed.), Brussels I Regulation, Sellers 2007, 530
[27] Mietz v Intership Yachting Sneek BV, C-99/96, пар. 42
[28] Van Uden, C-391/95, пар. 38
[29] Ibid.
[30] Вж. напр. чл. 344, ал. 2 ГПК при делба; чл. 323 ГПК в брачния процес; чл. 385 ГПК при колективни искове. Трябва да се има предвид, че законодателят не е еднозначен и използва различни изрази, за да означи различните видове мерки. Наименованието на мярката съгласно съответния вътрешноправен източник не е с решаващо значение дали тя е в обхвата на Регламента. Основно значение е дали мярката има обезпечителен характер. Така например чл. 76ж от Закона за марките и географски означения (ЗМГО) говори за привременни мерки, но е явно, че те имат всъщност обезпечителен характер. Чл. 385 ГПК урежда „мерки за защита“ при колективни искове, но тези мерки могат да имат както обезпечителен характер, така и да се използват единствено за временно запазване на дадено фактическо състояние, което невинаги има обезпечителна цел. Следва да се преценява за всеки конкретен случай с оглед на конкретните факти, спорни права и временната защита, която молителят търси от българския съд.
[31] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012 г., стр. 1206
[32] Вж. подробно Н. Натов (ред.), Регламентът Брюксел I”, стр. 394-397
[33] St. Paul Dairy Industries NV v Unibel Exser BVBA, C-103/03
[34] До такъв извод може да се стигне и въз основа на посоченото в съображение 25 на „Брюксел Iа”, че мерките за обезпечаване на доказателства по Регламента включват и мерките за обезпечаване на доказателства съгласно Директива 2004/48/ЕО, която е транспонирана в редица закони, напр. Закона за авторското право и сродните му права; Закона за марките и географски означения; Закона за патентите и регистрацията на полезни модели; Закона за промишления дизайн, Закона за топологията на интегралните схеми. Така например е възможно неоригинални стоки, чрез които се нарушават правата на маркопритежател, да бъдат иззети, докато се разреши иска за установяване на нарушението. Това би било мярка в обсега на Регламента.
[35] Van Uden, C-391/95, пар. 40
[36] Вж. напр. чл. 399 ГПК; чл. 442 ГПК.
[37] Обхватът на тази правораздавателна власт на българската държава не е въпрос на вътрешното частно право, а на международното публично право. Навлизане в правораздавателната власт на друга държава засяга нейния суверенитет.
[38] Това се отнася както за граждански, така и за наказателни въпроси.
[39] Чл. 364а и 365 от Кодекса на търговското корабоплаване; вж. и чл. 7 от Международната конвенция за арест на кораби, ратифицирана със закон, приет от ХХХVIII Народно събрание на 12.01.2001 г. - ДВ, бр. 7 от 2001 г.
[40] C-125/79, пар. 8, 13, 14. Френският кредитор се е опитал да наложи допуснати във Франция мерки върху банкови сметки в Германия. Според тълкуването на СЕС, ако френското обезпечително производство не гарантира състезателност и възможност длъжникът да участва и предяви възраженията си, това противоречи на системата на Регламента, тъй като облекчената процедура по признаване и изпълнение е създадена с идеята, че признаването може да е едностранен процес, ако основното дело по същество е било двустранно и в него правата на ответника са гарантирани.
[41] Така вж. и С. Спасова, Обезпечение на иска, Сиби, 2014 г., стр. 194
[42] Вж. чл. 37 Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове - думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове.
[43] Публикуван в Официалния вестник на Европейския съюз, брой 57 от 27 юни 2014 г.
[44] Не само. Вж. чл. 2 от Регламент (ЕС) 655/2014