Началото на университетското образование в България*

Проф. Борис Яновски**

За приноса на Харковския университет за началото на университетското образование в България и за Софийския университет

 Началото на университетското образование в България (word)

Началото на университетското образование в България (pdf)

Когато се говори за началото на университетското образова­ние в България и за Софийския университет, се спира вниманието и върху руския университет в Харков. Какви връзки има между тия две толкова отдалечени едно от друго висши учебни заведения? Но в действителност връзки съществуват – и то доста съществени. Така че налице е достатъчно основание при честване стогодишнината на Софийския университет и с това началото на университетското образование в нашата стра­на да се отбележи и приносът на Харковския университет. Не­що повече, по всичко изглежда, че без отчитане и на този момент не е възможно да се получи що-годе пълна и точна картина на протеклия исторически процес в даденото отношение.

Налага се известно връщане назад към самото създаване на Харковския университет през 1802 г. като трети по ред за Русия – след Московския и Петербургския, от Василий Назарович Каразин. Именно към самото негово създаване от Ва­силий Каразин, смятан, както ставало обикновено при потомците на православните фамилии, преселили се от Балканите по религиозния признак за грък (вж. по това и по-нататък в изложението), но който сам в автобиографията си съвсем определено пише „выходец из болгар“[1]. Впрочем той произлизал от фамилия вече дала ред видни деятели. Така родоначалникът Григорий Караджа – името на когото се превърнало в руския му вариант Григорий Каразин, бил по времето на император Петър I Софийски архиепископ и в това си качество оказал на русите определени услуги, които и станали причина за еми­грирането му по-късно с цялото семейство в Русия, където по­лучил дворянско достойнство и село с крепостни. За това, че бил високо ценен от русите, свидетелства и обстоятелството, че синът на архиепископа служил вече с чин капитан в самата императорска гвардия. Още по-далеч отишъл внукът – пол­ковник Назар Каразин. Бидейки военен инженер, той получил поръчението да влезе в Османската империя, представяйки се за монах, и да заснеме плановете на най-важните османски крепости на Балканите. Бил заловен по време на тази си работа в Одрин, но успял да се спаси благодарение на съдей­ствието па дружината „арнаути“, т.е. на помощната военна дружина, заедно с която даже той успял да се завърне в Русия. Все по него време, служейки под командването на фелдмаршал Румянцев, той навлиза с войсковата си част във Влаш­ко, превзема Букурещ и залавя влашкия господар Георгиу Гика заедно със семейството на брат му. За тия заслуги Назар Каразин получава второ имение. Но най-значително е делото на Василий Назарович Каразин (1773-1842), когото един от биографите му представя така: „Каразин бил човек всеми­рен: нито един клон от науката или изкуствата не се е изплъз­нал от неговото прозорливо око. От плуга и химическата ла­боратория до най-основните въпроси на науката и на общест­вения живот той бил навсякъде у дома си – в краен случай поне теоретически ...“. И още: „Това е бил ум, жаден за по­знания, душа пламенна, изгаряна от жажда за деятелност“[2].

Днес не е известно как Василий Каразин попаднал под влия­ние на идеите на Френската революция. И това ще да е ста­нало даже твърде рано, тъй като той влиза в конфликт със се­мейството си, отхвърляйки предлаганата военна кариера и тръгва за Германия, за да следва в някой от нейните уни­верситети право. Задържан на границата поради нередовност на документите, той попада по-нататък в Петербург и след мно­го митарствания успява да се доближи до младия импера­тор Александър I и даже да му стане твърде близък. Това си положение той използва, за да затрупва младия монарх, же­лаещ по това време да минава за просветен реформатор, с про­екти за изменения във всички области. Между тях е и реа­лизираният проект за създаване Министерство на просветата на Русия, на което бива назначен за главен секретар. И имен­но като такъв фактически ръководител на министерството той внася ред в уредбите относно университетите, създавайки и тре­ти университет в Харков. Обаче докато Александър I все по­вече изоставял първоначалните си планове, проектите на Каразин ставали все по-радикални: той ратувал за създаване на широка мрежа от училища по селата, за въвеждане селско са­моуправление, за смекчаване крайностите на крепостната зависимост и за установяване възможности за освобождаване на селяните от нея и пр. От това време са и връзките му с известния революционен демократ Ал. Радишчев. Разбирания­та на двамата деятели съвпадали в много отношения, макар Каразин да продължавал да вярва, че от Александър I може да се получи монарх от типа на римския император-философ Марк Аврелий[3]. Но такова нещо не станало. Станало точно обратното: когато излязъл пред Александър с проект за съз­даване на „непреложний закон“, т.е. за конституция, той бива изпратен в Шлюсербургската крепост, а след това заточен в неговото имение близо до Харков, без право да го напуска (даже не му било разрешено да присъства на десетгодишния юбилей на създадения от него Харковски университет). Но всичко това не прекършило дейната му натура. Той продължавал да дели времето си между грамадната си библиотека (получавал всички нови петербургски и московски издания и ред из­дания на немски и френски), и практическата си работа. Той създал и поддържал първата химическа лаборатория в Украй­на, първата метеорологическа станция в Украйна, пръв в Украй­на започнал опити по поставяне земеделието на научна основа, конструирайки и нови селскостопански машини. Макар останал сам, той продължил и усилията си по подобряване сел­ското устройство и пръв от украинските помещици пристъпил към системно освобождаване на селяните[4]. Любимото му дело обаче било Харковският университет, за който той продължа­вал да полага грижи до самия край на живота си[5].

Преди всичко В. Каразин виждал Харковския университет ка­то по-различен от останалите университети – специално по-раз­личен от тогавашните, ползуващи се с голямо име немски университети. Докато немските университети били „школи“, той искал Харковският университет да бъде „всеобщо учили­ще“, т.е. висше учебно заведение за формиране у възпитани­ците му много широк поглед – специално по обществените въпроси. Тъкмо затова макар при него да са ясно обособени четири факултета: „Философски“ – фактически Историко-филологически, Юридически, Медицински и Богословски, във всичките тях се предвиждат широки преподавания по действащото руско право. Същевременно, както е посочено още в началните указания относно създаването на университета: „В това учре­ждение няма да има никакво деление, зависещо от състояние или богатство. Всеки един студент ще бъде равен на всеки друг студент, независимо от обстоятелството какъв е неговият баща. Само талантите и прилежанието ще дадат предимства“. И обобщено: „Даденото равенство ще породи съревнование и рано или късно ще доведе в общ смисъл до равенство на състоянията“. Трудно може да бъде надценено значението на посочените моменти. Не случайно самият Каразин ги е снабдил с бележката: „Вие сами чувствате, че всичко това трябва да бъде държано в тайна, докато бъде приведено в действие“[6]. И между другото то ще да е било една от причините Харковският университет – тоя „провинциален“ университет, за раз­лика от столичните Московски и Петербургски университети, да се нареди още от създаването си, така да се каже, на лявото крило на руските висши учебни заведения (наред със създаде­ния малко по-късно Казански университет) и по движенията всред студентите му, и по настроенията на преподавателите, и по кръга на разработваните научни проблеми. Само като илюстрация може да бъде посочено например това, че тъкмо в ту­кашния Юридически факултет биват посрещнати особено до­бре изигралите навремето си голяма положителна роля идеи на деятеля на Френската революция Иеремия Бентам в областта на правото (вж. за това и по-нататък)[7].

Най-интересно специално за нас българите е обаче едно трето положение, подчертано още в първите биографии на В. Каразин, появили се непосредствено след неговата смърт, в плана на популярното тогава и сред руската интелигенция движение на източноправославните християни, т.е. на християните от гръцкия вариант на християнството „за вярата“ – на така наречените „завери“[8]. За руската общественост това движение не е било само за освобождаване на етническите гър­ци, а за освобождаване на всички източноправославни народи на Балканите, оказали се под игото на мохамеданството. Нещо повече, то се и проявило на практика в много голяма степен като движение за освобождаване преди всичко на балканските източноправославни народи от славянски произход – специал­но на българите. Че е така, свидетелстват и много „завери“. За руската общественост това движение не е било само за освобождаване на етническите гърци, а за освобождаване на всички източноправославни народи на Балканите, оказали се под игото на мохамеданството. Нещо повече, то се е появило на практика в много голяма степен като движение за освобождаване преди всичко на балканските източноправославни народи от славянски произход – специално на българите. Че е така, свидетелстват и много „завери“, появили се из българските градове, между които особено място заема Велчовата завера от 1835 г., предвиждаща подготвяне на широко въстание за освобождаване именно на българите и създаване па българска държава. Че е така показва и разви­лото се в Украйна през 1842 г. движение на „Кирило-Методиевското общество“ за създаване също както при „заверите“ на източноправославна основа на общ съюз на всички славяни и при развиване дейност в духа на най-прогресивните Кирило-Методиевски славянски традиции и пр. Това трябва да се има предвид, когато се разглеждат отнасящите се към дадения период на „заверите“ политически и културни идеали на Ва­силий Каразин и практическите мероприятия, предприети от не­го по тяхното осъществяване. А ранните му биографи казват: „С него (с Харковския университет – Б. Я.) била свързана ед­на негова отдавнашна любима мечта за освобождаването на Гърция – тук последната по неговото разбиране трябвало да изпраща своите синове в науката“. И още: „По такъв начин Русия би въздала най-после на Гърция за това, че получила от нея преди хиляда години християнската светлина и наука­та“[9]. Следователно В. Каразин изпреварил далеч времето си и в още едно много важно отношение, виждайки Харковския университет като особено виеше учебно заведение и в още едни много важен план. Той го виждал, ако е позволено подобно сравнение, нещо като съвременния университет в София за следващите у нас чуждестранни студенти „Гамал Абдел Насър“. Разбира се, сравнението е много условно, но явно този университет идвал да открие възможност за младежите от по­робените Балкани – специално на българските младежи, да получат най-високо образование и развивайки научна работа при него, да достигнат до най-високите върхове на науката. Освен това тук подлежали на задълбочено разработване про­блемите на балканските народи, поставяни от разгръщащото се тогава при тях възраждане – преди всичко проблемите на историята им, на езика им и изобщо на духовната им култура. И още: наред със студентите и преподавателите, излезли из средата на балканските народи (дошли от самите балкански страни или излезли от преселили се в Русия балкански фами­лии), тук получавали висше образование или работили като преподаватели и много руси. Именно и много руси, които по такъв начин се запознавали също с казаните проблеми и били в състояние да окажат компетентна в дадено отношение помощ на тия народи особено при сложни ситуации – например при освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. и държавното строителство на нова България и т.н., и т.н. Ето с оглед на всички тия моменти наистина има ос­нование да се говори „фигуративно“ за Харковския универси­тет като за „нашия Харковски университет“, както се е по­стъпило в случая. И че е така, се вижда и когато се подходи откъм другата страна – когато се проследи и самата, така да се каже, „работа“, която той успял да свърши: младежите, на които дал висше образование, и научните проблеми, които би­ли разработени при него, както и ролята, която бил изиграл при създаването на висшето образование у нас и специално при откриването и издигането на нашия Софийски университет за кратък срок в първокласно висше учебно и научно заведение.

И така, какво е дал Харковският университет и въобще, и особено на нас, българите – макар данните, с които се разпо­лага днес за неговия принос да са далеч непълни, понякога да­же съвсем фрагментарни, тъй като все още никой не си е дал труда да ги издири и да ги систематизира по едни или други критерии. А въпреки големите трудности, пред които той е бил изправен, първо, като „провинциален университет“ – липсата на достатъчна материална база, ограничен брой на преподавателите (при все, че се канели преподаватели и от столичните университети и от чужбина) и пр., а след това и като уни­верситет с твърде неспокойни студенти и преподаватели, създа­ващи най-различни неприятности на самодържавната власт, той вън от всяко съмнение свършил значителна „работа“. Така още в края на първото му десетилетие неговата библиотека – един от най-сигурните критерии за равнището на всеки уни­верситет, брояла над 15000 тома. Друг подобен критерий е броят на завършилите и дадената им научна подготовка А за първите си петдесет години Харковският университет дал око­ло 8000 висшисти. При което особено интересно е, че от тях 66 стигнали след това до професорско звание. Даденият „коефи­циент е много висок – в частност за него време. Но той става още по-висок, когато се вземе предвид и това, че между тия професори са наредилите се в първата редица на руските учени медикът Ф. И. Иноземцев, най-големият руски математик М. В. Остроградски, филолозите И. И. Срезвевски и А. А. Потебня, юристите Д. И. Каченовски и Л. Владимиров и пр. Не били малко и възпитаниците на Харковския университет, проявили се в сферата на изкуството – като поета, литературния критик и един от създателите на литературния стил на съдебната реч А. С. Андреевски. Заслужава да се отбележи също, че макар да бил възпитаник на Московския университет, тъкмо в Харков започва юридическата си дейност с провеждането на съдебната реформа от шестдесетте години популярният и сега А. Ф. Кони. Впрочем върху неговите разбирания харковската юридическа школа, продължила между другото разработването правните идеи на деятеля от времето на Френската революция Иеремия Бентам, изобщо е оказало силно влияние и т.н[10]. А българи­те? Засега се знае, че от тяхната среда излизат професорите Марин Дринов и Андрей Стоянов.

Професорът при Харковския университет по славяноведение Марин Дринов (1838-1906) е сега много добре известен у нас и като учен – специално с изследванията си по старата българска история, и като държавник – участвал във Временното руско управление по време на Освобождението. По-малко се знае, че като член на казаното управление той бил за­веждащ „Отдела за народно просвещение и духовни дела“. Загрижен за получаване час по-скоро известни практически ре­зултати, той залягал главно за развиване на основното и сред­ното образование, но особено като се има предвид, че той е университетски деятел, просто не е възможно да не е имал в главата си и планове за създаване по-нататък и на български университет в самата България, независимо от обстоятелство­то че преки данни за такова нещо засега да няма. А при про­фесора от Харковския университет по история на правото и международно право и дългогодишен декан на неговия Юриди­чески факултет Андрей Стоянов (роден 1830 г.) положението е друго: днес той е почти напълно забравен, макар винаги да се е смятал за едно от научните светила на този университет. Той преди всичко разработва по-нататък историкоправния ме­тод и сравнителноправния метод, както и възможностите за комбинираното им използване. Подобен подход му е позволил да се нареди между вай-първите изследователи, застанали на становището, че съществуващите извън изградената върху римското право европейска правна система други правни системи (в частност индийската) са в състояние да обслужват пълноценно нуждите на своето общество и по такъв начин да се постави на здрава научна основа изучаването им. Интерес представлява и неговата история на адвокатурата, в която на ставащото модно пруско, т.е. немско, консервативно и казуистично адвокатско съсловие се противопоставят изигралите грамадна роля в буржоазната Френска революция френски адвокати. И тъкмо затова руската самодържавна власт е гледала на него с не добро око и въпреки протестите на преподава­телското тяло на университета при първата възможност го из­праща в пенсия[11] и т.н. В случая обаче специален интерес пред­ставлява едно друго по-малко негово съчинение върху уни­верситетите – по-скоро върху Парижката сорбона, в което той впрочем също прикрито спори с надигналата се против руските университети руска реакция[12]. То е между първите изследвания на българин върху университетите и при това при него вече може да се смята, че е изиграло определена роля при изграж­дането на нашия Софийски университет, защото екземпляр от него се открива в неговата библиотека.

Що се касае до самата България, то изброяването на действалите в нея и във връзка с нея след Освобождението въз­питаници на Харковския университет, би могло да започне още с първите руси юристи при Временното руско управление, изи­грали роля при поставяне самите основи на нова България. Такива например са С. Лукянов и първият му помощник в Правосъдния отдел В. Каченовски. Напълно забравеният В. Ка­ченовски е, както се вижда, еднофамилен на посочения вече професор от Харковския университет Д. И. Каченовски и най-вероятно е близък негов роднина. При такова положение той ще да е излязъл от същия университет, а за него се установя­ва още, че той остава в България и след оттеглянето на ру­сите като съветник при Министерството на правосъдието. На­чалникът на правосъдния отдел при канцеларията на императорския комисар Сергей Лукянов е – обратно – вече сравни­телно добре известен у нас. Всички, които го споменават са единодушни, че той бил твърде либерално настроен, нещо, по­твърждавано и от материалите, излезли изпод неговото перо, разкриващи силно влияние на Бентам и на Харковската правна школа. А той е известен главно като автор на първоначалния проект за Търновската конституция. Впрочем тук се преплита името и на още един деятел. Проектът на Лукянов бил изпра­тен за разглеждане и одобряване в Русия от специална ко­мисия, наи-авторитетният член на която бил петербургският про­фесор по право, но възпитаник на Харковския университет А. Градовски, също много либерално настроен, който и ще да е спасил от заличаване много от демократичните положения на Лукянов в проекта[13], и пр., и пр.

Но още по-многобройни и по-подробни са данните за ру­сите, възпитаници на Харковския университет, работили по- късно в самия наш Софийски университет наред с още цял ред руси, излезли вече от почти всички други руски университети. Тук могат да бъдат споменати медиците Ал. Черевков и Вл. Воробьов, юристът П. Богаевски, филологът М. Попруженко. Проф. Черевков (1860-1926) е завършил Медицинския факул­тет при Харковския университет, специализира при него и при него защитава докторската си дисертация. Води занятия по физиология на човека. Проф. В. Воробьов (1876-1921) е завършил Медицинския факултет на Харковския университет, специализирал при него и там защитил докторската си дисер­тация. Чете анатомия на човека. Проф. П. Богаевски (1866-1929) е завършил Юридическия факултет на Московския уни­верситет, но защитил докторската си дисертация по междуна­родно право при Харковския университет. При нашия Софийски университет води курсовете по международно право, история на международните отношения, дипломатическа история на Европа, тълкуване на Ньойския договор. Изследванията му у нас са посветени главно на международните договори, имащи от­ношение към България. Професор и поддиректор е и на Балканския близкоизточен институт (така наречения „Свободен уни­верситет“. Проф. М. Попруженко завършил славянска филоло­гия в Одеса, но и той защитил доктората си в Харковския уни­верситет. В нашия Софийски университет чете разни курсове по история на руската литература. Изследванията му у нас са посветени главно на най-старите български паметници на кирилица, на делото на Кирил и Методий и пр.

Най-после ето и ред българи – преди всичко учени, работили в университета ни в София, дейността на които е тясно свързана с Харковския университет: Д. Матов, Л. Милетич, В. Златарски, Ив. Шишманов, Ив. Раев. Рано починалият Д. Матов (1864-1896), извънреден преподавател при Висшето училище в София, трансформирано отсетне в нашия Софийски университет, е завършил средното си образование в Харков, след това също в тамошния университет е завършил и славянска филология. В софийското Виеше училище води за­нятия по стенография и фолклористика, на които науки е осно­воположник у нас. Проф. В. Златарски (1866-1935) е широко известен като един от стълбовете на историческата ни наука за Средновековна България. Завършил е средното си образование в Петербург, след което също при тамошния университет завършва и висшето си образование по история. Цялата му научна работа обаче се следи отблизо в Харковския университет, което намира израз и в избирането му през 1907 г. за почетен доктор на този университет по славянска филология. Проф. Л. Милетич (1863-1937) е даже още по-известен от В. Златарски, а и ролята му за развиване първоначално на Висшето училище в София, а след това на Софийския университет, в който то се превръща, въпреки всички трудности, в първосте­пенен научен и учебен център, е много голяма. Той завършва Загребеския университет с докторат по философия и славянска филология, но още тогава у него се формира чувство на особено уважеше към достиженията на руските учени. В Софийския университет чете лекции по история на българския език, старобългарска фонетика и морфология, старобългарски синтаксис, диалектология, теория на основите, звукофилология, сравнителна граматика на славянските езици, славянска етнография. От научните му изследвания световна известност получават изследванията му по старобългарски език. Член е бил на много научни институти в чужбина и само в Русия: почетен член на Руската академия на науките в Петербург, на Руското общество и, разбира се, и почетен доктор по славянска филология на Харковският университет Проф. Ив. Шишманов (1862-1928) е в буквалния смисъл един от главните съз­датели на Висшето училище в София, а с това и на Софий­ския университет. Завършил е висшето си образование на запад, а доктората си по философия е получил при Лайпцигския университет, бидейки обаче и той горещ почитател на руската наука. В Софийския университет чете всеобща история на литературата, теория на народната поезия, културна история. И той е член на много чуждестранни научни институти и, разбира се наред с тях Харковския университет. Ив. Раев (роден 1883 г.) е измежду по-скромните деятели на Софийския университет. Завършил Харковския университет с диплома първа сте­пен, веднага след това се завръща в София и започва да води при нашия Университет занятия по руски език и латински език. Усилено работи и като преводач –включително и на художе­ствена литература и т. н.

С посоченото, възпитаниците на Харковския университет с принос в нашата култура и наука, както вече се отбеляза и в началото, не се изчерпва. Така не е посочено даже, че в него за известно време следва големият наш поет Пен­чо П. Славейков. Но изнесеното все пак очертава в общи ли­нии значението на този университет за нас, българите, и може да даде повод и за по-нататъшни издирвания и за по-нататъшни изводи.

 *Статията е публикувана за първи път в Бюлетин на СЮБ, 1988, № 5, 32-43.

**Биографична справка за проф. Яновски

[1] Филиал ЦГИА в Харков, ф. на В. Н. Каразин, 764 ед., с. 44.

[2] Първа по-подробна биография на В. Н. Каразин е дал  Г. П. Данилевски в „Украинская старина. Материали для истории украинской литературы и народного образования“. Соч., т. IV, Харьков, 1866. Горната характеристика е приведена в тази биография – с. 109-110, но не е на самия Данилевски. т бележките на работилия в Харков италианец Лесли, излезли по-късно в  сп. „Современник“, т. I, 1847, с. 172-173,4 а Лесли познавал лично Каразин, и то много отблизо.

[3] Такива надежди били разпространени всред прогресивната част на тогавашната руска интелигенция, но те се свързвали с различни положения. Положенията на В. Каразин са много интересни, а те са и твърде оригинални – вж в бел. 5, посоченото от А. Гаврилов.

[4] Изнесеното за В. Каразин в разните съчинения далеч не винаги се съгласува. Така в Академичната история на Украинска ССР той е посочен за деятел с голям принос, но едва ли не само като учен и изобретател. За станалите в началото на XIX век промени в Украйна се пише: „Учен и изобретател бил В. Н. Каразин, един от основателите на Харковския университет. Каразин разработил нов способ за произвеждане с помощта на електричество натриева селитра за наторяване на нивите. Негова е н идеята за организиране в страната мрежа от метеорологични станции и разни проекти“ – „История Украинской ССР“, т. I, изд. AH Укр. ССР, Киев, 1953, с. 489. Разбира се, всичко това е много важно даже покрай него не би следвало да минат и историците на българската научна и техни­ческа мисъл, но на друго място се казва друго. В Съветската историче­ска енциклопедия Л. Светлов дава Каразин само като „либерално-дворянски просветител и обществен деятел, основател на Харковския университет“. Наистина признава се значението на много от законодателните му проекти, целещи да облекчат положението на крепостните селяни, да раз­виват промишлеността и търговията. Признава се и „решителният харак­тер на критиката му на много отрицателни страни на съществуващия строй“. Но веднага се уговаря, че бил близък на А. Радишчев, „от когото въз­приел ред мисли за държавното устройство на Русия“, че проектите му били „крайно противоречиви“ и най-после, че „с течение на времето той отстъпил от прогресивните си планове, стигайки до пряко доносителство про­тив прогресивните деятели и писатели“ – Советская историческия енци­клопедия“, т 6. М.,. 1965, с. 1015. Тия обвинения са твърде тежки. Но още първото от тях буди възражение. Знае се, че В. Каразин имал твърде радикални виждания още преди запознаването си с Радишчев и даже още преди да попадне в Петербург. А после Александър I все пак намерил за възможно да върне Радишчев от заточение и даже го направил член на своята законодателна комисия – едно указание, че може би във всичко това има пръст и тясно свързаният с нея Каразин, докато след изпадането на последния в „немилост“, той никога така и не бил помилван. Но нека бъде взета предвид и още една характеристика – най-новата, на A. К. Гаврилов и откривана в студията „Марк Аврелий в Русия“, приложена към „Марк Аврелий Антонин – Размышления“, изд. на АН на СССР. Л., 1985. Тя е дадена по повод така наречения „проект“ на Каразин за „кон­ституция“. Пише се: „Един от паметните документи от началото на цару­ването на Александър I е писмото до него на В. Н. Каразин..., по което се е увличал Херцен вече през шестдесетте години на XIX век“. Именно по което се е увличал даже големият революционер-демократ А. И. Херцен и който даже написал статията „Император Александър I и В. Н. Каразин“ – Соч., М., 1958, т. 7, с. 411 и сл. И се продължава: „Един от наи-интересните руски деятели (основаването на Харковския университет е само една от заслугите му) призовавал младия цар към мероприятия по въз­питаване в народа гражданско чувство по пътя на личните свободи. Тъкмо това, след което, като се привежда пасаж от писмото, потвърждаващ тъкмо такава обхващаща изоснови проблема за реформите постановка, се заключава; „Човек може само да се чуди колко е наситена със смисъл и такт всяка формулировка в това обръщение, призоваващо към реформи отгоре“ – с. 131. А е взето отношение и по въпросното „доносителство“, и то като се излиза от становището на Херцен – Цит. т. 7 от събр. му съчинения с. 418 и с. 449. Оказва се, че в усилията си „да изнуди реформи отгоре“ Каразин се позовал и на ред други руски деятели, което Александър I – един от най-коварните владетели, „замислил да преобразува в донос“ – също на с. 131, бел. 74.

Изобщо няма никакво съмнение, че приносът на В. Н. Каразин заслу­жава да спре вниманието и на нашите изследователи на политическите и правни идеи и даже на първо място тъкмо на тях.

[5] А следва да се има предвид и това, че В. Каразин създал в Харков не само университет, а и солидна гимназия, която явно на първо място трябвало и да осигурява университета с необходимите студентски кадри. Впрочем при нас, българите, за сега е известен само един случай на за­вършване тия две учебни заведения – касае се за Д. Матов (вж за него по-нататък).

[6] Цитатът е от писмо на В. Каразин до някакво негово доверено лице о. Василий от 2 май 1802 г., приведено в биографията на Данилевски, с. 138.

[7] Ако се съди например по обстоятелството, че един от главните проекти на В. Каразин се отнасял до установяване „гласен“, т.е. публи­чен, съд, любима идея на Бентам. Бентамовнте концепции не ще да са били чужди и на самия него.

[8] Въпросното движение било много сложно и то даже още чака у нас своето всестранно разглеждане. При изтъкнатата му „източноправо­славна“ идейна основа и неразвитостта на науката за различните балкан­ски народи за някои „просветени“ среди то приело формата на искане да се възстанови някогашната Византийска империя – някогашната Рум, Ромея, Румелия. Известна е мечтата на руската императрица Екатерина II да възстанови кръста върху „Св. София“ в Цариград и да постави на стария византийски престол внука си Константин. Подобни християнски мечти не били чужди и на някои подобни среди на Запад. И един ялов изтърсак на всичко това е появилата се при нашето освобождение Източна Румелия. Но още по даденото време националното съзнание, а оттам и движение в частност на българите вече се надига, намирайки опора и другаде – в славянизма, и която опора се оказва, както се знае, много по-силна.

[9] Данилевски изрично отбелязва, че този пасаж той взел от „Записки­те“ на големия син на В. Каразин, които му били предоставени за ползуване, с. 130.

[10] За постиженията на Харковския университет вж. напр. в цит. по-горе История на Украинска ССР, с. 478 и сл.

[11] В енциклопедията „Брокгаус-Ефрон“ се изтъква още, че Стоянов изобщо се отличавал с обширната сн ерудиция, ясност на изложението и ораторско изкуство. Той четял при университета лекции по история на законодателството, по енциклопедия на правото, по римско право, по международно право. Многократно излизал с публични лекции. А разбиранията му се охарактеризирват така: „Както като учен, така и в преподавателската си дейност (той - Б. Я.) винаги и неизменно си оставал представител на идеите на просвещението и хуманизма“, – „Энцинлопеднческий словар“, Ф. А. Брокгаус и И. А. Ефрон, т. ХХXI, С. Пет., 1901, с. 717.             

[12] Точното заглавие на работата е „Из истории университетов Западиой Европи“, Харкьов, 1881.

[13] У нас позовавайки се на изнесеното в руската литература обстоятелство,. че Градовски си е направил първоначално отвод, С. Радев идва до извода, че този учен не е взел участие в работата над проекта за Българска конституция – „Строителите на Нова България“, т. I, 1910. с. 51-52. Но изглежда, нещата стоят по-различно. Известният А. Ф. Кони, когото с Градовски свързвала „стара дружба“ и „единство във възгледите“, пи­ше в едно писмо до техен общ приятел по повод суспендирането на Търновската конституция от княз Александър Батенберг: „Поздравява ви А. Д. Градовски... Вие можете да си представите как той, авторът  на българската конституция, се чувствува“ - А. Ф. Кони, Собрание сочинений в 8 томах, т. 5 1968, с. 188, 213. Вижда се, че Градовски е наречен даже „автор“ на нашата конституция. Кони, който следял до най-тънки подроб­ности правния живот на времето си, едва ли би допуснал подобно нещо, ако то не отговаряше на истината. Освен това само с намесата Градовски може да се обясни и това, че въпреки участието в специалната комисия на един такъв консерватор като княз Урусов, проектът излязъл от нея твърде либерален.