от доц. д.и.н. Евгени Благоев Йочев**
Публикуваме материал, посветен на учредяването и дейността на Съюза на българските съдии по време на управлението на БЗНС (1919-1923г.)*
95 години Съюз на българските съдии (word)
95 години Съюз на българските съдии (pdf)
Съюзът на българските съдии (СБС) възниква преди 95 г. като организация на съдиите, призвана да отстоява професионалните и материални интереси на магистратите, да представя пред управляващите и обществото позициите и вижданията на съсловието по най-важните и наболели проблеми на правораздаването и на съдебната система, да прави предложения за тяхната законодателна уредба.
Създаването му се налага и предопределя от редица фактори и условия, чиято поява и съществуване е тясно свързана с дълбоката икономическа и социална криза, в която изпада страната след края на Първата световна война. Сред тях трябва да посочим състоянието на правораздаването и необходимостта от конкретни реформи в областта на съдоустройството, тежкото материално положение на съдиите, бездействието и неефективната политика на управляващите.
Военното време се отразява пагубно върху цялостното функциониране и развитие на съдебната система. В резултат на близо 8 годишните войни дейността й е разстроена, кадровото и финансовото й обезпечение нарушено и ограничено до минимум. Правораздаването се лишава от близо 1/3 от магистратите, а съдиите от всички инстанции са изправени пред над 600 хиляди натрупани дела, които са 2,2 пъти повече в сравнение с 1911 г.[1] Съдилищата се оказват заплашени от “страшната перспектива на една бързо настъпваща дезорганизация”[2]
Задълбочава се тенденцията на увеличаване на висящите дела. Особеното в случая е това, че за разлика от предходните години, тя се проявява при значителен спад на броя на постъпилите дела. Причините за тази диспропорция се коренят в намаления съдийски и помощен състав, в разстроената и на практика почти парализирана дейност на всички съдилища вследствие на мобилизацията, командироването на съдии в освободените земи, ръста на заболеваемостта и повишената смъртност. Много съдилища работят с по-малко от половината си състав. Показателен пример е Пловдивският апелативен съд, който още в началото на Първата световна война от 9 остава с 2 съдии.
Всичко това създава напрежение в работата на съдилищата, което се отразява на качеството на правораздаването и на навременното приключване на делата. Въпреки и откъслечни, съществуващите данни разкриват мащабите и дълбочината на кризата. През първата половина на 1919 г. в мировите съдилища са постъпили 108 464 дела, срещу 602 703 през 1911 г. Висящите дела останали от предходната година са 295 010 срещу 193 918 през 1911 г. В окръжните съдилища те са 65 122, а неприключилите – 115 930. Докато броят на първите дела е близък до този от 1911 г., то на вторите е над два пъти по-голям. В апелативните съдилища са постъпили 1 421 дела, 4,5 пъти по-малко в сравнение с 1911 г – 6 359. Независимо от това висящите дела са 9 591 с над 800 повече от 1911 г. (8 770). Още по-тежко е положението във ВКС. Постъпилите дела са 1 059, а незавършените - 8 166. През 1911 г. те са съответно 4 310 и 3 413. Две години по-късно положението е същото, а в мировите и окръжните съдилища дори и по-лошо.[3]
Бавността на гражданския процес се превръща в сериозен порок на правораздаването. Тя по оценката на Ив. Коларов се разраства до “социално зло”. Това се отразява негативно върху цялото правосъдие и в частност върху изпълнението на договорите и размера на кредита. На всеки 100 престъпления се падат само 17 обвинителни акта, от тях с присъда завършват 9 в т. ч. 3 с условна присъда, останалите се прекратяват.[4]
Кризата, в която изпада съдебната система, е пряк резултат не само от военновременните условия, но и от безсилието и немощта на правителствата и законодателната власт, на тяхното отношение към проблемите и перспективите за нейното развитие. Продължава традицията правосъдното ведомство да бъде “изоставено и отритнато” от управляващите, което оказва отрицателно влияние и върху отношението на обществото към него.[5]
На 4 юли 1913 г., след като приема оставката на кабинета на д-р Ст. Данев, цар Фердинанд I назначава д-р Васил Радославов за председател на Министерския съвет.[6] Либералната коалиция (Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия) печели предсрочните парламентарни избори за XVII ОНС (24 февруари 1914 г.). Правителството, ръководено от д-р Радославов, внася редица изменения и допълнения в ЗУС. Въпреки и оправдани с военната обстановка, те са израз на политическата линия на либералите в областта на съдоустройството.
С т. нар. закон на Кьорчев (по името на вносителя му Д. Кьорчев) - Закон за изменение на чл. чл. 21-24, 32-39 и 115 от ЗУС, се премахва съществуващият държавен изпит и се въвежда нов теоретико-практически изпит, който се провежда след предвидения в закона стаж.[7] По този начин се “развързват ръцете” на министъра на правосъдието “да подбира за назначаване не толкоз достойните, колкото угодните кандидати за съдебна длъжност”.[8] Ограничава се и автономията на съдилищата и се създават предпоставки за посегателство върху принципа на несменяемост.
Със Закона за изменение и допълнение на някои членове от ЗУС се снижава изискваният ценз за назначаване на длъжностни лица по съдебното ведомство и за заемане на ръководни постове в съдилищата. Премахва се “вторият съдийски стаж” - т. нар. допълнителни членове и заместници на прокурора и и. д. мирови съдии.
Отменят се редът и таблиците за назначаване и повишаване на магистратите. Министърът на правосъдието получава правото по свое усмотрение да повишава съдиите и прокурорите. Така отпадат и последните гаранции, съществуващи до тогава, “за правилното и справедливо повишение на магистратите”.[9] Отваря се отново врата за политически произвол. Връща се старата практика, от преди 20 г., на “безконтролното право” на министъра да назначава, повишава и понижава съдиите и прокурорите в “интерес на службата”, съобразявайки се единствено с формалния ценз, който законът изисква.[10]
Удар върху независимостта на съдебната система е и премахването на Висшия съдебен съвет като изборен орган с точно определени функции и място в установения ред на подбор и представяне на съдиите за назначение и повишение.
Логично следствие от посочените мерки е посегателството върху несменяемостта на съдиите. Законът предвижда несменяеми да стават “всички съдии с юридическо образование, които са прослужили като такива или като прокурори или като заместници на прокурора най-малко 5 години”. Службата на допълнителен съдия, на допълнителен заместник прокурор и изпълняващ длъжността мирови съдия не се зачита. Освен това до 2 м. след демобилизацията всички мирови съдии могат да бъдат свободно премествани.[11] Министър Попов следва утвърдилата се практика несменяемостта “да се дава според времената и условията”.[12]
Промените в ЗУС ограничават самостоятелността и независимостта на съдебните органи и лица, засягат чувствително професионалния статус на съдиите. Това допълнително утежнява тяхното положение и подронва авторитета им в обществото.
Съдийската общност е единодушна в оценката си, че правосъдното дело се намира в „застой” и се нуждае от „реформиране и усъвършенстване”, от повдигане на равнището и качеството му.[13] Тя я заявява открито, със загриженост и готовност да работи отговорно и последователно в тази посока.
Своеобразен и при това съществен стимул за създаване на СБС се явява и тежкото материално положение на магистратите, лошите условия на работа и бездействието на държавата в това отношение. Те са една от причините, поради която специалната юридическа комисия, чиято задача е да подготви необходимите изменения в ЗУС, се занимава първо с въпроса за законодателното уреждане на заплатите на съдиите. Тя е сформирана на 13 септември 1918 г. със заповед № 877 на министъра на правосъдието проф. д-р Йосиф Фаденхехт (21 юни - 17 октомври 1918 г.). Председателства се от Иван Каранджулов – главен прокурор при ВКС.[14]
Коалиционното правителство, съставено от демократи и радикали, начело с Ал. Малинов и Ст. Костурков[15], отказва да разглежда въпроса за щата и заплатите на длъжностните лица по съдебното ведомство извън този на държавните чиновниците. Назначената от него комисия при Министерството на вътрешните работи и народното здраве, натоварена да изработи общ щат на чиновническите длъжности, поставя съдиите наравно с останалите държавни служители. Тя не отчита особения характер на дейността на магистратите, тяхната отговорност пред обществото, условията и качествата, на които трябва да отговарят, за да изпълнят мисията си. Наред с това в подготвената от нея щатна таблица са допуснати и “фактически грешки и несъобразности със ЗУС”.[16]
Въпросът за щата и заплатите на длъжностните лица по съдебното ведомство не се поставя случайно. В условията на очертаващата се нова национална катастрофа разрухата и бедността достигат непоносими размери. Цените на основните хранителни продукти и стоките от първа необходимост се увеличават 10-15 дори и 20 пъти. Цената на зеленчуците нараства от 10-30 ст. на 2-3 лв.; на белия хляб от 0,29 на 2,45 лв., на сиренето от 1,10 на 12,41 лв., на прясното мляко от 0,34 на 4,53 лв., на свинското месо от 1,18 на 21,31 лв., на обувките от 16-20 лв. до 300-400 лв. чифта; на един костюм от 60-70 лв. на 600-1000 лв., на наема за квартира от 60-80 лв. на 400-800 лв.[17] В сравнение с 1914 г. животът през 1919 г. поскъпва 12,5 пъти, а заплатите на държавните служители нарастват 3-4 пъти.[18]
Ръстът на увеличаване на заплатите на съдиите е несъизмерим с този на цените. Те продължават да са едни от най-ниските предвид характера, отговорността и обществената значимост на дейността им. Трудът на съдиите и прокурорите се оценява от държавата „по-долу от труда на най-обикновения работник”. Съдебната власт е “унизена” и единствено моралният дълг и високите добродетели на съдиите не позволяват да се стигне до “падение на магистратурата”.[19] Дори в тези условия съдийството не се поддава на подкупи. Те са “толкова редки”, че не могат да засегнат честта и достойнството на съсловието.[20] Недостатъчното материално възнаграждение на съдиите се приема дори за „най-важната и единствена причина” за създаването на Съюза. Провалът на усилията да се реши този въпрос обосновават и пораждат идеята защитата на материалното положение на съдиите да се запиши като официална цел в устава на Съюза.[21]
Наред с това съдиите работят при крайно трудни условия, “може би единствени” и такива, при които “никой чужд съдия не би могъл и не би се съгласил да работи”.[22] Въпреки нелицеприятна обобщаващата оценка А. П. Хитов назовава нещата със собственото им име, точно и ясно.
Тежкото материално положение на съдиите, чиито заплати са около 1/8 от възнаграждението на адвокатите, наред с лошите условия на работа, са основната причина за масовото напускане на най-добрите и способни магистрати.
Като отчита това положение, комисията Каранджулов стига до извода, че независимостта и престижът на правосъдието, достойнството и авторитетът на съдиите и прокурорите зависят пряко от подобряването на материалното им положение. Тя заключава, че държавническият подход изисква щатът и заплатите на съдебния състав да бъдат неразделна част от ЗУС, за да не се „засегне юридическата мисъл”.[23]
В подкрепа на подготвения от нея законопроект се обявяват съдии и прокурори от цялата страна – колегиите в Бургас, Ямбол, Пловдив, Шумен, Русе, Неврокоп, Севлиево, Разград, Враца, Велико Търново и др. Наред с безпокойството, в техните писма и телеграми се съдържа ясно изразена загриженост за състоянието и бъдещето на съдебната система, безкомпромисност и твърдост в искането за осъществяване на предвидените в законопроекта цели. Езикът им изобилства с епитети и оценки от рода на ”бедстващо и унизено съдийство”. Общият чиновнически щат се отхвърля като несправедлив и унизителен, доколкото с предвидените в него възнаграждения магистратите се принуждават да избират „унижението пред дълга”. В направените предложения се настоява за заплати, които да обезпечат „сносно материално положение на съдиите”, отговарящо на високото място, което заемат в обществото.[24]
Поради оставката на кабинета Малинов-Костурков решаването на този основен за съдийството проблем остава в наследство на следващото правителство.
Обединяването на съдиите в професионална организация е продиктувано и наложено, от една страна, от „толкова влошеното им положение”, а от друга – от „толкова малкото внимание на надлежните места и самото общество към него”.[25] Това е общото мнение на магистратите, изразено от Хр. Пиперков, един от участниците в учредителния конгрес на Съюза. Косвено потвърждение на този извод е и фактът, че Съюзът е учреден през съкрушителната за страната 1919 г. Създаването му действително е „смела и решителна крачка”, наложена от „новото време”, „продукт на новите условия за живот”, възникнали след войната.[26]
Първите опити за обединяване на съдиите се правят още през 1909 г., когато се провъзгласява създаването на Дружество на българските съдии. Въпреки желанието и подкрепата на начинанието не се стига до организационното оформяне и нормативна уредба на дружеството, поради което то „не е проявило никакъв живот и не е оставило никакви следи”.[27] Независимо от това значението на този акт е в осъзнаването на практическата нужда от създаването на подобна организация и в готовността за действия в тази посока.
Десет години по-късно, през лятото на 1919 г., в София се провежда събрание на съдиите от града, което не приема никакви документи. В началото на м. септември е свикано второ събрание. То взема историческото решение да се основе Съюз на българските съдии и изиграва ролята на учредително събрание. Сформирана е тричленна комисия в състав: Цв. Пупешков, Хр. Пиперков и К. Белчев, която е натоварена да изработи учредителните документи на организацията. На 15 с. м. е приет Уставът на Съюза, а на 19 е избран Управителният съвет в състав: председател Филип Попов – председател на отделение във ВКС, секретар Н. Чехларов – подпредседател на Софийския апелативен съд, касиер Д. Георгов – ІІІ Софийски мирови съдия.
Уставът на СБС е утвърден от Министъра на правосъдието Александър Радолов с резолюция от 29 април 1921 г. Той съдържа 30 члена, организирани в 5 глави.[28]
Чл. 2 на Устава формулира ясно и конкретно целите на съюза – „а) да сплоти българските съдии за задружна работа и съдействие за повдигане и усъвършенстване на правосъдното дело; б) да развива колегиалните отношения между съдиите”.[29] Прави впечатление, че защитата на материалните интереси на магистратите не е дефинирана изрично и записана като конкретна цел на съюза. От изказванията на участници в учредителния конгрес става ясно, че тя е включена в първоначалния вариант на документа. Като посочва, че в устава на организацията на пруските съдии няма подобна цел, Хр. Пиперков пише по този повод „Ние бихме желали щото и от Устава на Съюза на българските съдии да се махне тая цел”.[30] Видимо това е направено по-късно от тактически съображения.
Макар и формално да не е записана, защитата на материалните интереси на съдиите остава една от неговите основни цели. Налага се мнението, че отстояването на моралните интереси на съдиите не може да бъде ефективно и пълноценно без подобряване на тяхното материално положение при съществуващото бездействие на държавата в това отношение. Според К. Белчев неговата важност произтича от факта, че то засяга конкретно и непосредствено личността на съдиите.[31] Подобно мнение застъпва и Хр. Пиперков. Едновременно с това двамата са единодушни в оценката, че защитата на моралните и материалните интереси на членовете на съюза е следствие от основната му цел - „повдигане и усъвършенстване на правосъдното дело в България”.[32] Действително това е цел, която по своите мащаби, обществена значимост, смисъл и съдържание обхваща всички останали.
Първостепенното значение, което се отдава на подобряването и усъвършенстването на правораздаването, отразява загрижеността на магистратите за състоянието на съдебната система и нейното бъдещо развитие.
За постигане на съюзните цели Уставът предвижда конкретни средства и форми като: устройване на „другарски срещи за взаимно опознаване”; организиране на научни събрания на Съюза или на клоновете „за запознаване и обсъждане на въпроси из правната наука и съдебната практика” или на мероприятия за „подобрение на правосъдното дело”.
Особена роля в това отношение се отдава на съюзния орган в. „Известия на Съюза на българските съдии” (от 1922 г. „Съдийски вестник”). За негови първи редактори са одобрени: Хр. Пиперков – член на Апелативен съд (София) и Н. Балабанов – член на Окръжния съд (София), а за съветници към редакцията - С. Велчев – председател на отделение във ВКС и К. Белчев – член на Окръжния съд (София).[33] Вестникът прави обществено достояние „положението, в което се намира както съдийството, така и правораздавателното дело, като посочва на всички ония мероприятия и реформи, които трябва да се извършат за неговото усъвършенстване”, представя позициите на Съюза, защитава интересите на съдиите и независимостта на съдебната власт, става „трибуна на всички съдии по въпроси от научно-правен характер”, място за дискусии и обсъждане на законопроекти и действащи закони.[34]
Издръжката на Съюза се осигурява от членски внос (20 лв. встъпителна вноска и 5 лв. месечна), от приходи от продажбата на вестника и на други издания по правни въпроси, от „устройвани в негова полза сказки и вечеринки”. Не се предвиждат приходи от дарения.
По своя статут членовете на съюза са: редовни, извънредни и почетни.
Още от самото му начало СБС се формира като организация, в която като редовни членове участват „всички съдии, лица от прокурорския надзор и кандидати за съдебна длъжност от общите съдебни учреждения, военните съдилища, Върховния административен съд и приравнените към тях чиновници”. Уволнените по дисциплинарен ред лица не могат да членуват в Съюза. Редовните членове са задължително и членове на учредения фонд „Взаимопомощ”. От посочените текстове се вижда, че единственото изискване за членство в Съюза е заеманото на посочените длъжности. Кандидатите за членове на Съюза се приемат от Управителния съвет въз основа на подадена писмена или устна молба от тях. При отказ те имат право да се отнесат до първото общо събрание на съюза, чието решение е окончателно. В съответствие с чл. 11 Управителният съвет може да отстрани всеки член, „който се провини спрямо съюза”. Окончателното решение се взема от общото събрание, пред което отстраненият има възможност да представи писмени обяснения. Липсата на конкретно формулирани провинения дава основания да се твърди, че става дума за действия, опетняващи името, достойнството и честта на съдийството.
Регламентираните изисквания за членство и за отзоваване от Съюза съответстват на съсловния характер на организацията и нейните цели.
Уставът определя като извънредни членове бившите съдии, прокурори и приравнени към тях длъжностни лица, които „проявяват особен интерес към правосъдното дело”. Редовният член, който е напуснал държавната служба, става извънреден такъв по собствено желание и решение.
Почетни членове са лица с „особени заслуги към правосъдното дело”. Те се прогласяват за такива от общото събрание на съюза.
Ръководни органи на СБС са Общото събрание на членовете и Управителният съвет.
Общото събрание се свиква всяка година по време на великденските празници. То се състои от всичките членове на съюза, които присъстват на него, като всеки участник има право да представлява до 5 членове по пълномощно. Датата, мястото на провеждане и дневният ред се определят от Управителния съвет и се публикуват месец преди това. Членовете и клоновете могат да правят предложени за включване в дневния ред. Изискването е те да са подкрепени от най-малко 50 редовни членове и да са направени седмица преди датата на събранието. Ако предложението не се приеме от Управителния съвет, то може да бъде обсъдено от събранието и включено в дневния ред. Събранието не разглежда въпроси извън утвърдените в дневния ред. Решенията се вземат с мнозинство на присъстващите редовни и почетни членове. Единствено за изменение на Устава се изисква мнозинство от 2/3.
Освен редовно Общото събрание може да заседава и извънредно. Свиква се от Управителния съвет или по искане на ¼ от редовните членове на съюза. Обсъжда „важни въпроси, които не търпят отлагане” и са точно посочени в дневния ред.
Управителният съвет се състои от: председател, подпредседател, двама съветници, секретар-касир и двама редактори на съюзния вестник. Избира се с тайно гласуване от редовните членове, участващи в Общото събрание за срок от 1 г. В Устава се съдържа изискването по възможност в него да „влизат лица, служащи в всички съдебни инстанции”. Представлява се от председателя.
Седалището и управлението на Съюза се намират в София. Клонове на Съюза се създават в градовете, в които има окръжен съд. Те се ръководят от местен съвет, избран от събранието на членовете. Той се състои от председател и двама членове, един от които изпълнява длъжността секретар-касиер. Клоновете с по-малко от 10 члена избират само секретар-касиер, който поддържа пряка връзка с Управителния съвет. Като основно структурно звено на Съюза клоновете работят за осъществяване на неговите цели, за изпълнение решенията на Общото събрание в съответствие с утвърдените форми и средства в устава.
Прекратяването на съществуването на Съюза става с решение на общото събрание, с мнозинство 2/3 от присъстващите членове, като гласуването е поименно. Имотите и документите на разтурената организацията се предават „за пазене в Софийския окръжен съд до създаването на друго сдружаване със същите цели”.
С призив да изградят клонове на организацията в техния съдебен окръг, по решение на Учредителното събрание, са изпратени уведомителни писма и Уставът на съюза до председателите на окръжните съдилища. Целта е бързото организационно оформяне на съюза и представянето му пред обществото.
Веднага след създаването му в СБС се записват 14 членове на Върховния касационен съд, 9 – на Върховния административен съд, 14 – на Софийския апелативен съд, 21 – Софийския окръжен съд и всички мирови съдии от столицата. Първите клонове са в София с 63 члена, в Търново – 21, в Т. Пазарджик – 15 и в Неврокоп – 5 членове.[35]
Учредяването на СБС става в сложна и трудна вътрешнополитическа обстановка. Парламентарните избори за XVIII ОНС, проведени на 17 август 1919 г., са спечелени от БЗНС. Благодарение на своята антивоенна и антимонархическа политика, Земеделският съюз получава доверието на масите и се превръща във водещата политическа сила в страната. Традиционните буржоазни партии (Народната, Прогресивнолибералната, трите либерални формации, Демократическата и Радикалната) претърпяват тежко поражение.[36] До голяма степен резултатите от изборите са израз на общото разочарование от неосъществения национален идеал, на чувството за безизходност и растящо социално недоволство, което засилва олевяването на масите. На 6 октомври 1919 г. е сформирано коалиционно правителство, начело с Ал. Стамболийски. БЗНС получава 5 места, Народната партия – 2, а Прогресивнолибералната партия – 1 място.[37]
Програмната декларация на кабинета констатира „дълбокото морално и материално разстройство на държавата и обществото”. Тя предвижда да се създаде “законна, народна и твърда власт във всички области на управлението”, да се реорганизира администрацията и правосъдието, “съобразно духа на времето и нуждите на народните маси”, да се въведе принципът на изборност на държавните и общински служители.[38]
На 27 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски подписва Ньойския договор, на 5 януари 1920 г. той е одобрен от НС и влиза в сила от 15 с. м. България губи 1/10 част от своята територия - 11 278 кв. км. Предвидените репарации са изключително тежки и непосилни и поставят страната пред опасността от икономически и финансов банкрут.[39] Договорът по същество ограничава държавния суверенитет на България. С оглед изплащането на репарациите се налага първа привилегия върху всичките имущества и източници на страната. Създават се и редица институции, една от които е действалата до 1927 г. Междусъюзническа комисия, като орган на т. нар. Комисия за репарациите.[40]
В първите следвоенни години въпросите за възстановяване на нормалното функциониране на правораздаването и за неговото ускоряване придобиват жизнено важно значение за съдебната система. Те са обект на внимание и обсъждане на различни равнища от кодификационната комисия до отделните съдилища. Направените предложения, които не излизат извън рамката на изразените нееднократно до тогава мнения и препоръки, обхващат различни сфери – подобряване на организацията на работа, намаляване на задълженията на съдилищата и стесняване полето на тяхната компетентност, увеличаване на кадровия и помощния състав, подобряване на материалното му положение и др.
Проблемите на правораздаването и на съдиите остават вън от вниманието на коалиционното правителство. Освен краткото време причина за това са и различията по въпроса между трите партии. УС на СБС запознава министрите на правосъдието М. Турлаков и на финансите д-р Ст. Данев с целите на организацията и поставя въпроса за заплатите и щата на съдиите. Те не дават категоричен отговор относно щата, но обещават да търсят възможности за увеличаване на заплатите с бюджета за следващата година.[41]
В трудната за страната и за съдийството обстановка правителството предприема действия, които противоречат на принципа на разделение на властите и засягат независимостта и самостоятелността на съдебната власт. Арестувани са съдии, които през време на войната са били следователи, уволнени са дългогодишни съдии и прокурори (при Софийския, Русенския и Пловдивския окръжен съд) без констатирани нарушения в тяхната дейност, без извършена ревизия от органите на Съдебния инспекторат, без от тях да са поискани обяснения, както императивно изисква чл. 192 от ЗУС. Наред с това високо поставени държавни и партийни лидери обвиняват публично съдийството в непочтеност и корупция.
Поведението на управляващите предизвиква острата реакция на УС на СБС. В приетото по повод на тези събития и факти специално изложение се разкриват опасенията на съдийската общност „да не би започналите против тях (арестуваните съдии – б.а.) разследвания да се изродят в преследване на съдийските им убеждения..”. Изразява се надежда, че „лицата, на които е поверено следствието, ще запазят така също свободно своето съдийско убеждение”. В тази връзка изрично се подчертава, че свободата на съдийското убеждение е „гаранция и за свободата на всички граждани”.
Несъобразеното със ЗУС уволнение на прокурорите се окачествява като действие, унизяващо „достойнството на прокурорската служба”. Предвид на това УС призовава министъра на правосъдието да поправи тази грешка, като върне на служба уволнените прокурори и назначи анкетна комисия от компетентни лица, която да се произнесе по въпроса - дали те са виновни и в какво, и заслужават ли най-тежкото дисциплинарно наказание.[42]
Бързата и аргументирана реакция на ръководния орган на Съюза е обяснима и оправдана, защото става дума за действия на правителството, които не само засягат честта и достойнството на съдиите и прокурорите, но заедно с това ги компрометират пред обществото и най-важното убиват вярата и доверието на гражданите в правосъдието. Те са свидетелство за нескрития стремеж на управляващите да обезличат независимата съдебна власт, да ограничат нейната самостоятелност и я поставят под свой контрол. Затова с основание са определени като „терор над българските съдии”.
Особено силно е негодуванието срещу министър-председателя Ал. Стамболийски и министъра на земеделието Р. Даскалов, позволили си да обвинят публично съдийството в корупция. В реч, произнесена на 10 ноември 1919 г. пред ХVІІІ ОНС, Стамболийски заявява ”...когато се повръщам върху делата на нашите коронни съдии, аз стигам до едно разочарование. През тази война те бяха впрегнати в реакционния режим, бяха корумпирани, бяха изнасилени, бяха изтъркани. Много от съдиите в своите юридически безразсъдности и схващания не са способни да се справят с нуждите на своето време”.[43]
УС на СБС определя думите на министър-председателя като „тежки обвинения и обиди на цялото съдийство”, с които се уронва престижа на съдебната власт както „вътре в страната, така и пред външния свят”. Като протестира против „безогледния начин”, по който се обвинява съдийството, ръководството на Съюза призовава правителството да назове виновните лица с техните имена и да ги освободи от длъжност по надлежния законов ред. Този призив, макар и в интерес на всички – и на управляващите, и на съдийската общност и на обществото като цяло, остава нечут от кабинета.
Съдиите приемат с недоумение, болка и негодувание казаното от министър-председателя. На 14 ноември на нарочно свикано събрание, софийските магистрати приемат протестна резолюция. Най-пълно и точно техните мисли и чувства изразява прокурорът при Варненския окръжен съд Г. Соколов. Той пише следното: „Никога от подобно високо място от лице с подобно официално положение не е била изказвана по-голяма обида за съдийското съсловие. Никога по-дръзко оскърбление не е било хвърляно върху българските съдии от български държавник и общественик”. [44]
Дори и нелишени от политически смисъл, дори и основаващи се на конкретни факти, оценките на Ал. Стамболийски са твърде преувеличени, обобщаващи и с внушения в погрешна посока. Малко преди това той предлага виновните лица, извършили престъпления по време на войната, да бъдат съдени от български съдилища, а издадените от тях присъди да са общовалидни. Този факт засилва още повече недоволството сред съдиите, които с основание задават въпроса – как общественото мнение в другите страни ще зачита и уважава българския съд, след като самият министър-председател не вярва в него?
Казаното в парламента от Ал. Стамболийски изразява отношението и политиката на БЗНС към съдиите и съдебната система като цяло. Основание за подобен извод ни дават изказванията на други земеделски водачи, някои публикации в печатния орган на Съюза и разбира се, законодателството му в областта на съдоустройството.
На 28 февруари 1920 г. в гр. Сливен в реч, посветена на политическото положение в страната, министърът на земеделието Р. Даскалов заявява, че в страната няма съдебна власт, че съдийството не е оправдало назначението си. Според него действията на съдиите представляват опозиция на добрите начинания на правителството да издири и накаже причинителите и виновниците за националната катастрофа. Той обвинява магистратите, че оставят в затвора обикновените престъпници с недели, месеци и години, не само несъдени, но дори и без да се водят следствия за деянията им, а „са се оказали много чувствителни в спазване на разпоредбите на закона”, когато правителството арестува милионерите, опропастили страната. Освен това вижда в пускането на последните на свобода под гаранция причината да се движат свободно из царството, а някои от тях даже и да избягат в чужбина.[45]
Обобщаващите оценки за нарушаване и нееднакво прилагане на законите, неподкрепени с факти, примери и конкретни имена на съдии, предизвикват недоволството на сливенската колегия. В декларация, приета от проведеното на 3 март по този повод събрание, магистратите заявяват, че „по адрес на съдебната власт се хвърлят обвинения и обиди”, които засягат цялото съдийство, уронват престижа му и убиват вярата на обществото в него. Те настояват да се посочат отделните нарушения, ако има такива, и да се разгледат по установения ред. В документа се отхвърля безусловно внушението, че „по отношение на виновниците за погрома трябва да се действа без да се спазват постановленията на закона”. Особено важен момент в декларацията е заявлението, че съдиите на биха си помислили да правят опозиция не само на днешното правителство, но и на всяко друго, което иска и поставя авторитета на закона над всичко останало.[46] Тази позиция е в пълно съзвучие с думите на министър Турлаков, че БЗНС иска да вижда в лицето на съдиите и съдилищата “изразителя и защитника на правото и справедливостта, а не правото и влиянието на силния и на властта.”[47] Думи, които Земеделският съюз забравя твърде бързо.
Отношенията между СБС и правителството не привличат вниманието на политическите сили в парламента и извън него. Дори изказването на Ал. Стамболийски е изпратено с мълчаливо одобрение. По този повод УС на СБС изразява съжалението си, че „в Народното събрание не се е издигнал нито един глас на протест”, а Г. Соколов задава директно въпроса – „Това означава ли, че мнението на министър-председателя се споделя от всички партии?”.[48]
След изборите за ΧΙΧ ОНС, проведени на 28 март 1920 г., БЗНС създава самостоятелно правителство. Управленската му програма, която се основава на формулираните от Стамболийски принципи на съюза, предвижда създаването на “едно народно, леснодостъпно, бързо и истинско правосъдие”. Целите му са ясни и конкретни - “изборност на съдиите, вкарване в съдийския персонал преобладаващо количество народен елемент, създаване на пътуващи мирови съдии, устройване на селски помирителни съдилища, премахване на спекулантите на това дело, унищожаване на военно-полевите съдилища”. Земеделският кабинет си поставя за задача създаването на “съдебна власт, която да оказва ефикасна защита на правовия ред и да обезпечава истинско правосъдие” чрез дейността на една “добре организирана” магистратура, която “да стои високо в нравствено и умствено отношение” и бъде “оградена от влияния от политически характер”.[49]
Непосредствено след изборите на 7 и 8 април 1920 г., седмица преди откриването на първата извънредна сесия на XIX ОНС, се провежда Първото общо събрание на СБС. На него магистратите обсъждат политиката на правителството спрямо съдийството и формулират основните задачи и искания на съюза. Дневният ред на събранието е определен от вътрешнополитическата обстановка, проблемите в правораздаването и действия на кабинета в тази област. Делегатите заявяват твърдата си решимост да защитят независимостта на съдебната система и принципа на несменяемост на съдиите.
Съюзът “протестира най-енергично против посегателствата на съдийската независимост от страна на изпълнителната власт и срещу незачитането от последната на съдебните актове и постановления, издадени въз основа на законите в страната”.
Първото общо събрание на Съюза на българските съдии, приема платформа и директива за бъдещата му дейност. Заедно с конкретните решения, те представляват градивна основа за диалог с правителството относно належащите и неотложни промени в ЗУС. Централно място в тях заема искането за “пълна независимост и автономност на съдебната власт до степен да се самоконтролира и самоопределя”. Постигането на тази цел се обвързва, от една страна, с прекратяването и пълния отказ на правителството от всякакви форми за натиск и влияние върху съдебните органи и лица, а от друга - с въвеждането на несменяемост и на прокурорите. Наред с това, събранието отхвърля института на изборните съдии, прокламиран от Земеделския съюз, като “несъвместим с началата на независимост на съдебната власт.”
Съдийският форум одобрява и специална резолюция по въпроса за материалното положение на съдиите. Той потвърждава позицията на СБС, че общият чиновнически щат е неприложим в съдебната система и настоява за „подобряване материалното положение на съдийството съразмерно с поскъпването на живота”. Едновременно с понижаване мястото на съдиите в служебната йерархия, новият щат пренебрегва и особените изисквания и условия за тяхното назначаване и повишаване, предвидени в ЗУС, като отдава първостепенно значение на прослужените години. Поради тази причина се предлага приемането на отделен щат на съдиите, съобразен с нормите и изискванията на съдоустройствения закон. Резолюцията разкрива загрижеността за тежкото материално положение на съдиите, отразява безпокойството за накърненото им професионално и човешко достойнство. Взетите решения имат за цел да спрат напускането на системата, да създадат условия за нормална дейност на съдилищата, да допринесат за издигане качеството на правораздаване.
Прави впечатление, че както по време на дискусиите, така и в приетите документи не се коментира пряко съдийската несменяемост и по конкретно въпросът за нейната форма, въпреки че с редица решения се цели създаването на благоприятна среда и гаранции за успешното й функциониране. В този смисъл общото събрание се изказва за повишаване на дисциплинарната отговорност, за да не се превърне несменяемостта в средство за покровителстване на невежеството, недобросъвестността и небрежността на някои съдии. Освен това тя се разглежда в единство с подобряването на материалното състояние на магистратите, със стабилизирането на съдийския състав чрез приемането на щат на съдебния персонал, който да бъде съставна част от съдоустройствения закон.[50]
Събранието на съдиите не взема отношение и по дейността на комисията Каранджулов и разногласията в нея, относно началото и условията за получаване на несменяемост. Тази позиция може да се обясни, от една страна, с изразената вече от съдийската общност остра, негативна оценка на промените в ЗУС, извършени от коалиционното либерално правителство на д-р В. Радославов, а от друга – със съзнателното извеждане на преден план на проблема за независимостта на съдебната власт и на прокурорската несменяемост, както и с изчакването края на работата на комисията Каранджулов. В този смисъл защитата на независимостта и автономността на съдебната система означава и трябва да се оценява и като защита на несменяемостта и гарантиране на нейното бъдещо развитие.
СБС успява не само да открои най-важните проблеми на съдебната власт, да ги свърже в едно цяло, но и да предложи конкретни мерки за тяхното неотложно и трайно решаване. Това безспорно е голямата заслуга на Първото общо събрание на Съюза, наред с демонстрираната твърда решимост за защита интересите на съдиите и независимостта и автономността на съдебната власт.
В новоизбраното ръководството на съюза влизат: Ал. Попов – председател (подпредседател на отделение във ВКС), Д. Бочаров - секретар (зам. председател на Софийския АС), Д. Георгов – касиер (ІІІ Софийски мирови съдия). Хр. Пиперков и Н. Балабанов са преизбрани за редактори на в. „Съдийски вестник”. По време на първия конгрес СБС има 21 клона с общо 495 членове, в т. ч. 375 съдии, 97 съдебни кандидати, 23 адвокати (бивши съдии). Най-многобройни са организациите в София със 104 члена, в Пловдив – 55, Стара Загора – 32, Търново – 30 и Кюстендил – 26 членове. [51]
Решенията на Първото общо събрание на СБС, острото недоволство и решителното отхвърляне на политиката на правителството спрямо съдийството срещат разбиране и подкрепа сред част от опозиционните партии, които използват случая да нападнат правителството. Демократическата партия определя резолюцията на конгреса като „страшен обвинителен акт срещу днешното управление” и отбелязва, че за първи път съдиите „издигат глас против изпълнителната власт”. Тя алармира, че „правовият ред на държавата е застрашен твърде много от произволите и беззаконията на върховната изпълнителна власт”.[52] В статия под заглавие „Съдиите се вълнуват”, органът на БРСДП (обединена), в. „Народ”, без да взема пряко отношение към проблема, публикува решенията на съдийския конгрес и се обявява в защита на честта на съдиите.[53] Особено остра и изобличителна е позицията на радикалите, според които съдиите са подложени на „страшна материална мизерия и морален гнет”. Те обвиняват правителството в „пълна несъстоятелност, некадърност, простащина и недобросъвестност”. Характеризират нападките и упреците срещу цялото съсловие за „незаслужени”. Нещо повече считат, че прокурорите, „които не са си изпълнили както трябва своя дълг”, съдиите, които „са сгрешили против своята съвест и против закона”, са направили това, защото „тяхната воля е била по един или друг начин изнасилена от развилнелите се из цялата страна дружбашки големци”.[54]
Това принуждава управляващите да обяснят и нюансират своето поведение, без ни най-малко да отстъпят от възприетата линия. В акцията се включва и в. „Утро”. В специална статия, посветена на отношенията между правителството и СБС, озаглавена „Земледелците и съдиите”, той пише : „От меродавен източник ни се съобщава, че никой от членовете на днешното правителство не са се изказвали срещу цялото българско съдийство и не са работили за неговото обезначаване сред нашия народ”.[55] В нарочна публикация на в. „Земледелско знаме” анонимният автор обвинява част от съдите в партизанство и оправдава изцяло политиката на правителството. Според него „опартизанените (съдии – б. а.) с особено озлобление се впуснаха да атакуват земледелското правителство, че то било посегнало на правата им, като систематически административните органи се налагали над съдебните”. Съдиите са обвинени, че не са били „честни и искрени” при преследване на разните гешефтари, скубачи и мародери по време на войната, че са освободили много престъпници и злодеи, че са нехайни към „своята съдебна обязаност”, в резултат на което много дела стоят неразгледани, а много хора са в затворите без присъди. Партийният орган пренебрежително нарича критичните бележки на СБС „дребнавости” и заключава – „Никой не е обиждал нито в Народното събрание, нито в каквото и да е събрание съдийството у нас. Българският земледелски съюз винаги е вярвал, почитал и подкрепял искрено честните и самостойни съдии”. Особено остра е реакцията срещу опозиционната преса. „Алармите и сълзите” на демократите, радикалите и социалистите се определят за „съвсем излишни и неоснователни”.[56]
Очевидни са усилията на земеделското правителство да принизи значението и важността на решенията на съдийския форум, да притъпи обществения отзвук от тях и най-важното да оправдае и защити своята политика. Този подход проличава и в поведението на министър на правосъдието Ал. Радолов по време на срещата му с УС на СБС, проведена на 14 април. Той отказва да приеме платформата и резолюциите, гласувани от Първото общо събрание, и обещава да обяви по-късно становището си спрямо Съюза и взетите от него решения. Поради тази причина Уставът на организацията не е утвърден, както изисква закона. Министърът „неприязнено настроен” упреква Съюза, че „изнася и раздухва незаконните вмешателства на административната власт и произволните действия на административните органи, вместо да ги съобщава на него, за да тури край на тези нередности”.[57] В началото на м. септември се провежда конференция на окръжните управители по въпроса за отношенията между съдебната власт и полицията, въпреки че този въпрос е уреден от действащото законодателство. Тя приема резолюция относно намесата на съдийството в административните власти. В нея се изисква те да не стават „проводници на недобросъвестни прокурори”, а да работят за засилване авторитета на властта и на законите.[58]
Друг въпрос, който стои в центъра на вниманието на СБС, още в първите месеци след създаването му, е въпросът за необходимите промени, които трябва да се внесат в ЗУС и започналата подготовка за неговото изменение и допълнение. Професионалната организация на съдиите реагира остро на изявленията на министъра на правосъдието, че една от целите на законопроекта, по който работи министерството, е „пречистване и подмладяване на съдийския персонал и реорганизация на съдилищата”. Тя изразява опасенията си, че правителство иска да му се „развържат ръцете” и да махне несменяемостта на съдиите. Съюзът вижда в намеренията на кабинета израз на неговото недоволство от поведението и дейността на съдебните органи, които „възползвани от своята несменяемост и независимост не искат така лесно да усвоят новите схващания за правораздаване”. СБС определя посочените цели като „атентат върху независимостта на българското правосъдие” и припомня на управляващите, че „при сега съществуващия Закон за устройството на съдилищата това пречистване и подмладяване става без намесата на правителството....само по дисциплинарен ред – ако има законни причини за уволнение”.[59]
За разлика от Първото общо събрание, година по-късно, по време на Второто общо събрание (6-7 май 1921 г.), Съюзът обсъжда цялостно статута на несменяемост на съдиите и приема конкретни решения за неговото разширяване и стабилизиране. Причината за това е провалът на комисията Каранджулов, както и някои действия и декларации на правителството. Основа за разискванията са ЗУС от 9 април 1917 г., съдебната практика и рефератът на главния прокурор при ВКС Светослав Велчев на тема: “За обезпечаване на независимостта на съдебната власт”. В резолюцията по този въпрос се извеждат основните слабости на закона и последиците от тях: 1) лишаване на значителна част от съдиите от придобитата вече несменяемост; 2) отмяна на правилата за назначаване и повишаване на длъжностните лица от съдебното ведомство и замяната им „с пълно усмотрение на министъра на правосъдието”. Специално внимание се обръща на прокуратурата като орган „не на правителството, а...на закона”. Предвид на нейните функции и обществен авторитет се обосновава необходимостта тя да бъде „напълно независима и от правителствената власт”. СБС счита това за наложително „при настъпилия поради изключителните събития на последните години преврат в обществения живот”.
С цел да се преодолеят недостатъците на действащия закон, събранието се обявява за „разширение на несменяемостта върху всичките съдии”, за безусловно възстановяване на съществуващите до 1917 г. правила за назначаване и повишаване на длъжностните лица по съдебното ведомство и тяхното подобряване. Настоява се за „Обезпечение независимостта на прокурорите чрез гарантиране на тяхното служебно положение с несменяемост и подчинение на дисциплинарната власт на дисциплинарен съд”. Така позицията на Съюза относно несменяемостта на съдите и прокурорите придобива един конкретен, ясен и завършен вид. В този смисъл тя може да се разглежда като естествено продължение и развитие на решенията, взети от първото му общо събрание.
Делегатите изслушват и реферата на Атанас Букурещлиев, член на Софийския окръжен съд - “За съдебните кандидати и помощния съдебен персонал”. Те се изказват за увеличаване на продължителността на стажа, за подобряване на неговата организация, за възстановяване на таблиците за назначение и повишение на кандидатите за съдебна длъжност. Стремежът е да се издигне нивото на професионална подготовка на бъдещите магистрати, което има непосредствена връзка с искането да се разшири несменяемостта върху всички съдии. Заслужава внимание и изразеното мнение относно необходимостта от подобряване на дейността на адвокатурата вместо нейното ограничаване.[60]
Второто общо събрание на СБС задължава Управителния съвет да направи необходимите постъпки, за да се внесат приетите от него решения в действащия Закон за устройството на съдилищата. По-приглушеният тон и внимателно подбраният речник, в сравнение с документите на Първото общо събрание, не се отразяват ни най-малко върху твърдата и решителна позиция на Съюза по отношение на съдийската и прокурорската несменяемост. Напротив, те благоприятстват бъдещия диалог с правителството и са белег за желание за конструктивно сътрудничество.
На 9 с. м. делегация на Управителния съвет на Съюза, ръководена от председателя му Св. Велчев и с участието на Хр. Пиперков - член на Софийския апелативен съд и Ил. Александров - председател на Софийския окръжен съд, се среща с министър Ал. Радолов. Тя му връчва резолюцията с решенията на Второто общо събрание на СБС и настоява те да намерят място в действащия ЗУС. Обещанието на министъра да вземе под внимание и проучи повдигнатите въпроси е съпроводено с уговорката, че първо трябва да се заемат вакантните съдийски места и да се повиши отговорността на магистратите.[61]
Въпреки твърдата позиция на съдийството по въпроса за несменяемостта на съдиите и независимостта на съдебната власт с една забележка към бюджета на Министерството на правосъдието за 1921/1922 г. правителството закрива длъжностите на няколко несменяеми апелативни съдии.[62] С това си действие то показва, че за него са по-важни финансовите икономии, отколкото стабилността на правосъдната система. По-опасен е самият прецедент, който създава несигурност, подкопава и заплашва самия принцип на несменяемост. Констатирайки този факт, Съюзът на българските съдии отбелязва, че макар и извършените съкращения да „се предприеха не с цел да се заобиколи принципа на несменяемостта, това малко изменява същността на работата” и настоява с особени постановления на закона да се гарантира правото на обезпечение на несменяемите съдии, чийто длъжности се съкращават при липса на съответни вакантни места „до откриване на такива или по друг начин”.[63]
Съкращаването на щата и закриването на длъжности продължава и през следващата година. С Постановление на Министерския съвет е намален броят на съдиите в Софийския окръжен съд от 15 на 12. И тримата съкратени съдии са несменяеми. Коментирайки решението, министърът на правосъдието П. Янев признава, че с него „малко се отстъпва от принципа на несменяемост.”[64] По повод на тези действия на правителството органът на СБС в. „Съдийски вестник” излиза с уводна статия със заглавие „Тя (несменяемостта на съдиите – б. а.) вече не съществува”.[65] Седмица по-късно вестникът призовава „Всички в оставка”. Масовото излизане в оставка се определя като „крайно средство за борба”, в отговор на твърдата и неконструктивна политика на правителството.[66]
Предвид на предстоящото обсъждане в Парламента на законопроекта за изменение и допълнение на ЗУС, на 16 април 1922 г., Министерството на правосъдието се разпорежда, в 5-дневен срок, ВКС, апелативните и окръжните съдилища да представят предложения за “поправки” и “нови изменения” в него.[67]
Съдебните учреждения проявяват активност, но не спазват определения срок. Изложения и мнения по проекта, приети на общо събрание, изпращат Русенския, Врачанския, Плевенския, Софийския, Пазарджишкия, Видинския, Ямболския, Габровския, Варненския, Търновския, Пловдивския, Старозагорския окръжни съдилища, Пловдивския и Софийския АС, ВКС и др. Направените предложения засягат различни въпроси, които отразяват проблемите на магистратите и тяхното недоволство от законодателното им уреждане.
Относно назначаването и повишаването на съдиите основното искане е да се възстановят чл. чл. 121-133, отменени със закона от 9 април 1917 г., както и практиката на таблиците, премахнати по преценката на Софийския АС “без никакъв оправдателен мотив”. Колегията на Русенския окръжен съд предлага представленията за повишение на мировите съдии, съдиите и прокурорите от ОС и АС да се приемат от общото събрание на съответния апелативен съд.
Специално внимание се отделя на дисциплинарните наказания. Намаляването им от 6 на 3 се счита за грешно, а преминаването направо от мъмрене към преместване на равна длъжност “твърде строго” и равносилно на уволнение при съществуващите условия. Варненските съдии настояват за запазване на “забележката”, а магистратите от ВКС предлагат ново наказание - “лишение от право на повишение в длъжност или в заплата за известно време”. С цел да се гарантира несменяемостта при евентуално преместване се препоръчва новата длъжност освен равна по степен да бъде и несменяема, ако първата е била такава.
Повечето съдилища изразяват мнението да се запази съставът на дисциплинарните съвети. Общото събрание на Варненския ОС предлага Висшия дисциплинарен съвет да се състои от двама съдии от АС, председателя и двама членове на ВКС. Основната задача, която му се предписва е разглеждане на обжалваните дисциплинарни решения на АС и на ВКС.
Особено силно е негодуванието срещу намерението на правителството да премахне съдебната ваканция. Във всички изложения то се определя като необосновано и неоправдано, като посегателство върху правата на съдиите.
Решително и аргументирано се отхвърля прилагането на чл. 14 буква “д” и чл. 92 от Закона за държавния служител и спрямо съдиите. Те дават възможност последните да бъдат местени в интерес на службата и третирани еднакво с държавните чиновници.
Ясно изразени са и настроенията срещу инспекторския институт и срещу едноличното атестиране на кандидатите за съдебна длъжност от председателите на съдилищата и от главния прокурор при същите. Единствено за обективна се счита оценката на общото събрание на съда.
Съвсем естествено въпросите за подобряване на материалното положение на съдиите и за несменяемостта са в центъра на вниманието на колегиите. Повишаването на заплатите се разглежда в единство с изработването на отделен щат на съдийските длъжности, който да бъде неделима част от закона.
Единодушно е искането несменяемостта на съдиите да се възстанови по начина, по който е уредена в закона от 1910 г. Без резерви се приема и идеята несменяеми да станат и прокурорите. Изрично се поставя изискването съдиите да не могат да бъдат премествани, даже и с повишение, без тяхно писмено съгласие.[68]
Законопроектът за изменение и допълнение на ЗУС е в центъра на вниманието и на Третото общо годишно събрание на СБС (21-23 април 1922 г.). То приема специална резолюция, в която се подчертава, че в него не се съдържат мерки, гарантиращи независимостта на съдебната власт, а “с чл. чл. 14 и 92 от Закона за държавния служител фактически се унищожава несменяемостта на съдиите и тяхната независимост”. В документа е записано искането за несменяемост на всички съдии и прокурори. Форумът на съдиите натоварва Управителния съвет да представи пред меродавните фактори позицията на съсловието да се възстанови и гарантира несменяемостта на съдиите и го задължава да свика извънредно общо събрание, в съответствие с чл. 20 на Устава, ако властите не приемат посочените искания.
Делегатите призовават министъра на правосъдието да оттегли законопроекта и да внесе нов, в който да намерят място исканията на съдиите.[69] Министър Янев не присъства на конгреса, но в телеграма до него изразява своето очакване съдийството да съдейства в разрешаването на „трудната на Министерството и страната задача”.
Предложенията, съдържащи се в изложенията на различните съдилища и в документите на Третото общо годишно събрание на съдиите, отразяват критичния поглед на гилдията, нейното желание законът да се съобрази с нуждите и изискванията на съдебната практика. Те са насочени към преодоляване на недостатъците, проявили се след измененията на ЗУС от 1910 г. и към премахване на неудачните промени от 1914 г. и 1917 г. Прави впечатление, че повечето от съдийските колегии се връщат към системата и нормите на закона от 1899 г. и се отнасят твърде критично към институтите и реда, установени с измененията и допълненията му през 1910 г. Противно на тях конгресът се изказва за възстановяване на началата, заложени в закона от 1910/1911 г.
На 25 април УС на СБС провежда 3 часова среща с министър Петър Янев, на която го информира за решенията на събранието и позицията на съдийската общност по основните положения в законопроекта. Той декларира готовността си да свика събрание на висшите магистрати, за да чуе тяхното мнение по дискутираните въпроси. Правосъдният министър не отрича, че с чл. 14 и 92 на Закона за държавните служители „значително се накърнява” несменяемостта на съдиите, но пояснява, че си е послужил с техните наредби „най-предпазливо”.[70]
Идеите и предложенията на съдийската колегия не намират място сред измененията и допълненията на ЗУС. Това отношение на управляващите към предложенията на магистратите контрастира рязко с твърдението на министър Янев, че със законопроекта се внасят “най-необходимите поправки, посочени от опита и живота”.[71]
Отчитайки новата ситуация, УС в съответствие с Устава свиква извънредно общо събрание. То се провежда на 5-6 август 1922 г. Делегатите стигат до извода, че със Закона за държавните служители (чл. 92) и с последните изменения на ЗУС „се посяга върху законните гаранции на съдебната независимост и се подриват издъно основите на правосъдието на страната”. Те осъжда правосъдната политика на правителството и го призовават „да се вслуша в гласа на съдийството”. Важен момент в резолюцията е решението да се информира обществото за опасностите, които го грозят, както и напомнянето, че и то трябва да брани независимостта на съдебната власт.[72]
Законът за изменение на някои членове от Закона за устройството на съдилищата, приет от парламентарното мнозинство на БЗНС, не оправдава очакванията и надеждите на съдийството. С него се засилва консервативната и ограничителна тенденция, наложена през военните години, по отношение на автономността на съдилищата и несменяемостта на съдиите. Политическата целесъобразност отново взема връх над интересите и нуждите на съдебната система. Особено показателно в това отношение е пълното пренебрегване на мнението на съдийската общност и нагласите в нея за позитивни и радикални промени, съобразени с нуждите на съдебната практика.
На 19 септември 1922 г. УС провежда среща с министъра на правосъдието П. Янев. На нея министърът заявява негативното си отношение към следваната от ръководството на Съюза непримирима позиция спрямо дейността и мероприятията на Министерството и я определя за неоправдана. Срещата е стъпка към търсене на по-конструктивен диалог и преодоляване на съществуващите дълбоки разногласия между двете страни. В това отношение от особено значение са изявлението и оценките на министър Янев след посещението му в Хасковския, Кюстендилския, Врачанския, Видинския, Ломския, Оряховския, Плевенския и Ловешкия съдебни окръзи. Той отбелязва, че е „останал с отлични впечатления от реда и деятелността на съдиите и прокурорите и се е убедил, след проверката на отделни оплаквания срещу съдиите, че упреците, които се отправят срещу съдийството в партизанство, се явяват съвършено неоснователни”. За първи път такова високопоставено държавно лице прави подобно изявление. За съжаление думите му не са подкрепени от реални практически действия. Напротив, въпреки обещанието забележката на чл. 92 да не се прилага и в най-скоро време да се отмени по съответния законов ред, министър Янев уволнява с мотива „в интерес на службата” прокурора при Софийския окръжен съд Ст. Михайлов. По този повод софийският клон на СБС приема протестна декларация, в която заявява, че подобни уволнения „са от естество да упражнят злотворно влияние върху свободното упражнение на съдийския дълг”.[73] С новия бюджет на МП се закриват Трънското, Оряховското, Разградското и Свищовското окръжни съдилища. Продължава и натискът на земеделските дружби по места. На проведената на 12 ноември манифестация на земеделския съюз в Пловдив, водена от министъра на вътрешните работи, е издигнат плакат с искане за „немедлено уволнение на прокурор Радучев и на третия съдебен следовател Алексиев”. Последният е арестувал селски кмет, недопуснал избиратели да гласуват на изборите за общински съвет.[74]
В началото на м. април се провежда ІV Общо годишно събрание на съюза. В неговия дневен ред отново основно място заемат въпросите за независимостта на съдебната власт и за материалното положение на магистратите. В приетите резолюции се настоява за пълна несменяемост на съдиите и прокурорите, за увеличение на работната заплата в размер удовлетворяващ растящите нужди на съдиите и прокурорите. Отново се издига и искането за възстановяване на адвокатската защита пред всички съдилища. Тя е премахната, с цел поевтиняване на съдебните дела, със Закона за мировите съдии и Закона за селско-общинските съдилища. На последвалата среща с министъра на правосъдието Спас Дупаринов УС представя конгресните решения и исканията на съдиите. Новият министър е твърде внимателен и не дава никакви конкретни обещания въпреки поетите ангажименти и по трите проблема.[75] Наред с всичко друго, влияние върху атмосферата и резултатите от срещата оказва и напрегната и сложна вътрешнополитическа обстановка в страната в навечерието на деветоюнския преврат.
По време на управлението на БЗНС настъпват някои изменения в състава на отделните съдилища, появяват се нови тенденции в тяхната дейност. В края на 1922 г. в страната има 164 мирови съдилища, с 9 по-малко от 1921 г. Въпреки че броят на окръжните съдилища се запазва същият - 27, съставът им е намален от 181 на 167 съдии. В трите апелативни съдилища правораздават 39 съдии, с трима по-малко в сравнение с 1921 г. Единствено съставът на ВКС остава непроменен - 18 съдии.
Запазва се негативната тенденция на нарастване на броя на незавършените дела. Независимо от това, че постъпилите дела на всички инстанции са близо 1,3 пъти по-малко (529 266 срещу 684 322 през 1911 г.), висящите дела са близо 1,3 пъти повече (337 816 срещу 264 686). Причината е в решените - 1,6 пъти по-малко дела (270 365 срещу 438 470). Докато през 1911 г. решените дела са 64,1% от постъпилите, през 1922 г. те са 51,1%. Налице е и чувствителен спад на решените дела средно на един съдия.
Решени дела средно на един съдия
Година Мирови Окръжни Апелативни ВКС
съдии съдилища съдилища
1911 3 013 189 175 275
1922 1 345 152 142 178
Намаляването на натовареността на съдиите от всички инстанции е положителна тенденция, която обаче не е съпроводена с преодоляване на натрупването на висящи дела. Наред с тежкото наследство от времето на войните, това е другата основна причина, поради която в началото на 1923 г. несвършените дела достигат 381 493 с 116 807 повече от 1911 г.[76]
Създаването на СБС поставя началото на обединяването на съдиите в самостоятелна професионална организация. Дейността му по време на управлението на БЗНС е изцяло насочена в защита на моралните и материални интереси на магистратите, на независимостта и самостоятелността на съдебната власт. Сблъсъкът му със земеделското правителство потвърждава правилността на взетото от учредителното събрание решение и доказва необходимостта от съществуването на организацията. Натрупаният опит през тези първи години позволява на Съюза да израсне организационно, да представи пред управляващите и обществото позициите на обединеното съдийство по всички проблеми на правосъдното дело в страната.
* Статията е публикувана за първи път в сп. Юридически свят, Брой 2, 2014 г.
** Доц. д.и.н. Евгени Благоев Йочев е преподавател по История на Българската държава и право в ЮФ на РУ „Ангел Кънчев”. От дълги години работи по проблемите на съдоустройството, докторската му дисертация е на тема” Несменяемостта на съдиите и прокурорите в България. Политически борби, професионални искания, законодателна уредба. (1879-1944)"
[1] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, № 12 от 20 април 1920 г., с. 2; в. “Съдийски вестник”, № 4 от 20 октомври 1923 г., с. 1.
[2] Хитов, А. Нещо по деятелността на Софийския окръжен съд. - Юридическа мисъл, 1919, № 3, с. 23.
[3] Тимощенко, Хр. Дейността на съдилищата в цифри. - Юридическа мисъл, 1919, № 1, 48-50; Янулов, Ил. Дейността на българските съдилища в цифри. - Адвокатски преглед, № 1 от 25 септември 1925 г., 2-4.
[4] Коларов, Ив. Правото и економическото развитие на България. С., 1919, с. 7, 10.
[5] Василев, В. Нашите съдии. - Обществена обнова, 1920, № 10, с. 520.
[6] ДВ, бр. 148 от 5.07.1913 г.
[7] ЦДА, ф. 242 К, оп. 2, а. е. 533, л. 1; ДВ, бр. 275 от 3.12.1914 г.
[8] Абрашев, П. Реформите в устройството на съдилищата. - Юридически преглед, 1923, № 4-5, с. 100.
[9] Кючуков, В. Магистратурата и предварителен проект за реформи. - Юридическа мисъл, 1919, № 2, с. 31.
[10] Стенографски дневници на XVII ОНС, III РС, с. 978-981, 988, 990, 998.
[11] ЦДА, ф. 242 К, оп. 2, а. е. 606, л. 4; ДВ, бр. 76 от 9.04.1917 г.
[12] Стенографски дневници на XVII ОНС, III РС, с. 1292.
[13] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, №1 от 5 ноември 1919 г., с. 1.
[14] Юридическа мисъл, 1919, № 1, с. 82.
[15] ДВ, бр. 138 от 22.06.1918 г.
[16] Изложение на делегата на министерството на правосъдието Хр. Тимощенко, подначалник до комисията по изработване на чиновническия щат. - Юридическа мисъл, 1919, № 3, 46-50.
[17] Статистически годишник на българското царство. 1923-1924 г. С., 1925, В 207-В 217.
[18] Пак там. 1924 г. С., 1925, В 217; в. “Слово”, бр. 312 от 28 април 1923 г.
[19] Кючуков, В. Магистратурата и предварителен проект за реформи. - Юридическа мисъл, 1919, №2, с. 24.
[20] Бобчевски, П. Българското парламентарно управление. С., 1923, с. 53.
[21] в. „Съдийски вестник”, №15 от 5 април 1923 г., с. 3.
[22] Тимощенко, Хр. Дейността на съдилищата в цифри. - Юридическа мисъл, 1919, № 1, 48-50; Хитов, А. Нещо по деятелността на Софийския окръжен съд. - Юридическа мисъл, 1919, № 3, с. 23.
[23] ЦДА, ф. 242 К, оп. 2, а. е. 696, л. 2, 3; Доклад до министъра на правосъдието и предварителен проект за изменение и допълнение на закона за заплатите на длъжностните лица по съдебното ведомство. - Юридическа мисъл, 1919, № 3, 54-57.
[24] ЦДА, ф. 242 К, оп. 2, а. е. 696, л. 10-42.
[25] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, №1 от 5 ноември 1919 г., с. 1.
[26] Пак там, № 5 от 5 януари 1920, с. 5; в. „Съдийски вестник”, №15 от 5 април 1923 г., с. 3.
[27] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, № 1 от 5 ноември 1919 г., с. 5; №. 2 от 20 ноември 1919 г., с. 8.
[28] Устав на Съюза на Българските съдии. С., 1921.
[29] Пак там, с. 3.
[30] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, №1 от 5 ноември 1919 г., с. 2.
[31] Пак там, №2 от 20 ноември 1920 г. с. 6.
[32] Пак там, №1 от 5 ноември 1919 г., с. 1.
[33] Пак там, с. 5.
[34] Пак там, с. 6.
[35] Пак там, с. 5.
[36] Статистика за изборите за народни представители за XVII, XVIII и XIX Обикновено Народно събрания, С., 1928, 48-49, 54.
[37] ДВ, бр. 151 от 7.10.1919 г.; Петрова, Д. БЗНС 1899-1944, С.,1999, 62-71.
[38] Стенографски дневници на XVIII ОНС, I ИС, кн. 1, 6-7, 35-46; кн. 2, 38 и сл., 112-125.
[39] Стенографски дневници на XIX ОНС, I РС, кн. 2, с. 801.
[40] Документи по договора в Ньойи. С., 1919; Гюзелев, В. Българската държавност в актове и документи. С., 1981, 293-298; Станев, Н. История на Нова България 1878-1942. С., 1942, 137-140.
[41] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, №1 от 5 ноември 1919 г., с. 7.
[42] Пак там, № 2, с. 1.
[43] Пак там.
[44] Пак там, 11- 12.
[45] Пак там, № 9 от 5 март 1920 г., с. 7
[46] Пак там.
[47] Турлаков, М. История, принципи и тактика на БЗНС. Ст. Загора, 1929, с. 154.
[48] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, №2 от 20 ноември 1919 г., с. 1, 11; № 9 от 5 март 1920 г., с. 7.
[49]Стамболийски, Ал. Принципите на Българския земледелски съюз. С., 1919, с. 21; Стенографски дневници на XIX ОНС, III ИС, с. 463.
[50] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, №12 от 20 април 1920 г., 1-6.
[51] Пак там, № 11 от 5 април 1920 г., с. 2; бр. 12, с. 3.
[52] в. „Пряпорец”, № 80 от 13 април 1920 г.
[53] в. „Народ”, №70 от 15 април 1920 г.
[54] в. „Радикал”, №83 от 17 април 1920 г.
[55] в. „Утро” от 24 април 1920 г.
[56] в. „Земледелско знаме”, № 92 от 29 април 1920 г.
[57] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, № 12 от 20 април 1920 г., с. 7; №7 от 5 декември 1920 г., с. 1.
[58] в. „Земледелско знаме” от 20 септември 1920 г.
[59] в. „Известия на Съюза на българските съдии”, № 1 от 5 септември 1920 г., с. 1.
[60] Пак там, № 18 и 19 от 20 май 1921 г., 9-10.
[61] Пак там.
[62] Пак там, № 15 от 5 април 1921 г. 3-5.
[63] Пак там, №18 и 19 от 20 май 1921, с. 10
[64] в. „Победа”, № 125 от 15 юли 1922 г.
[65] в. „Съдийски вестник”, (извънреден брой) от 10 юли 1922 г., с. 1.
[66] Пак там, № 16 от 20 април 1922, с. 1.
[67] ЦДА, ф. 242 К, оп. 2, а. е. 925, л. 23-25.
[68] Пак там, л. 24-73.
[69] в. „Съдийски вестник”, №17-18 от 20 май 1922 г., с. 15; Конгрес на съдиите. - Юридически преглед, 1922, № 2, 96-97.
[70] в. „Съдийски вестник”, №17-18 от 20 май 1922 г., 18-19.
[71] Стенографски дневници на XIX ОНС, III ИС, с. 463.
[72] в. „Съдийски вестник”, №1 от 10 септември 1922 г., 4-5.
[73] Пак там, №2 от 25 септември 1922 г., с. 1; №3 и 4 от 25 октомври 1922 г., с. 1, 13.
[74] Пак там, №6 и 7 от 20 декември 1922 г., с. 14.; в. „Борба” от 14 ноември 1922 г.
[75] в. „Съдийски вестник”, №16 от 20 април 1923 г., с. 7; №19 от 5 юни 1923 г., с. 7.
[76] Статистически годишник на Царство България - 1942. С., 1942, 788-791; в.“Адвокатски преглед”, № 6 от 16 ноември 1924 г.; № 7 от 1 декември 1924 г.