Полско административно правосъдие

 Живко Сталев

Полско административно правосъдие word
Полско административно правосъдие pdf

Текстът на проф. Сталев* „Полско административно правосъдие“ е сравнителноправен преглед на административното правосъдие в България и Полша към края на 30-те години на ХХ век. По това време у нас и в Полша са установени в почти чист вид два различни модела на административно правосъдие – моделът на „обективното административно правосъдие“  по френски образец и моделът на „субективното административно правосъдие“ по австрийски образец. 25-годишният автор със забележителна ерудиция и култура съпоставя двата модела и доказва предимствата на първия модел, възприет от българския законодател през 1912 г. с приемането на Закона за административното правосъдие.

I. Историческо развитие и източници**

Новосъздадената полска държава, която обедини намиращите се в руско, немско и австрийско владичество полски области, за­вари в съответните територии действащото административно право на бившите владетели. В немската част на Полша – пруската си­стема на административно правосъдие с инстанционно подредени административни съдилища; в австрийската част – старата австрийска система с единствен Върховен административен съд, а в руската част – липса на едно истинско административно правосъдие[1].

Това неестествено положение не е могло да трае дълго.

Ето защо още с чл. 73 на старата полска конституция от 17.III.1921 г. се нахвърлят общите линии на бъдещето админи­стративно правосъдие в полската република, като се предвижда създаване на административни съдилища, инстанционно подредени, с участието на граждански елемент и с Върховен административен съд начело, за да преценяват законността на административните актове.

Тези наистина широко очертани рамки на административно пра­восъдие се виждат само частично осъществени със закона за ВАС (Ustawa о Najwyzszym trybunale administracyjnym) от 3.VIII.1922 г. Вместо сложна система от инстанционно подредени администра­тивни съдилища с ВАС начело и с участието на граждански еле­мент, този закон въвежда австрийската система на единствен вър­ховен административен съд, като първа и последна инстанции[2]. Вместо обективен контрол над всички административни ак­тове, какъвто има предвид конституцията, законът от 1922 г. до­пуска възможност да се атакуват само тези административни ак­тове, които имат характер на разпореждания и решения (т.е. само индивидуални актове, а не и правилници) и то единствено, когато административният акт е нарушил субективно право на гражда­нина или го е натоварил без правно основание с едно задълже­ние[3]. При това законът от 1922 г. не засегна съществуващата в бившата немска част на Полша пруска система на административно правосъдие. Тя продължи своето действие, само с тази промяна, че като последна инстанция започна да действа новосъздаденият ВАС.

Установеното със закона от 3.VIII.1922 г. административно правосъдие търпи бързи промени. Частични изменения се въвеждат със закона от 25.III.1926 г. и декрета от 6.II.1928 г., а с декрета от 29.X.1932 г. целият закон от 1922 г. се отменя и замества с нова нормировка, оригиналното на която е само по-сполучливата систематика, свързана с раздробяване текстовете на стария закон и известни немногобройни промени по същество, по-значителните от които са намаляване случаите на устно състеза­ние при решаване на делото, отнемане правото на ВАС да спира из­пълнението на адм. актове и ограничаване участието на трети лица въ административния процес[4].

Новата конституция на Полската република от 23.IV.1935 г., която отмени конституцията от 1921 г. с чл. 70, п. „б“ също пред­вижда, само че вече в много по-общи изрази, ВАС, който да се про­изнася върху законността на административните актове.

Към източниците на полското административно правосъдие требва да се прибавят: 1. Декретът на председателя на Републи­ката от 22.III.1928 г. (Dz. us. № 36, pos. 841), нормиращ адми­нистративното производство, т.е. реда за йерархическото обжал­ване и отмена на адм. актове, тъй като редица понятия на адм. про­цес получават своето осветление във връзка с този закон и 2. Законът от 26.III.1935 г. за създаване на Инвалиден адм. съд (Inwalidzki sąd administracyjny), който разглежда като първа и по­следна инстанция жалби за отмяна срещу административни актове по инвалидните пенсии, които преди това са били подсъдни на ВАС.

Трябва да се отбележи, че и декретът за ВАС от 1932 г. с чл. 113 запази в Познанското и Поморско воеводства, както и в Горно-Силезийската част на Силезийското воеводство (бившата нем­ска част на Полша) пруската система на адм. правосъдие.

Всъщност всички тези промени в законодателния материал на полското административно правосъдие са в големата им част чисто външни. Основните принципи на полския административен процес остават установените със закона от 3.VIII.1922 г. Тези принципи ще проличат най-добре при едно сравнително разглеждане на полското и българското административно правосъдие.

II. ВАС – устройство, състав и дейност

Поначало, ако изключим особеното право в бившата немска част на Полша и специалния Инвалиден адм. съд, съгласно чл. 1 ПЗАП[5] ВАС е единствена първа и последна инстанция за ад­министративно правосъдие в Полската република. В Полша липсват административни юрисдикции в този вид и в това изобилие, с които те са познати на българското право. Само т.н. Инвалиден адм. съд може да се квалифицира до известна степен като адм. юрисдикция. Ето защо не само като принцип, но и на практика в пол­ското административно право е възприето началото за единствен ВАС.

Полският ВАС се състои от първи председател, предсе­датели на отделения и съдии. Дели се на отделения, числото на които законът не определя. Понастоящем съдът има три отделения, всяко от които разглежда дела, относно специална част на мате­риалното адм. право, 40 съдии, 3 председатели на отделния и един първи председател. Съдътъ действа в състав от трима души.

Обстоятелството, че ВАС е единствен съд за цяла Полша, е довело до претрупване на съда с извънредно много дела, а вслед­ствие на това и до голяма бавност в решаване на далата, поради невъзможността на съда да се справи с непосилната работа. Така напр. през 1930 г. броят на жалбите е 10002; през 1931 г. – 11502; през 1932 г. – 11570. От 1934 г. броят на жалбите почва слабо да намалява (през 1934 г. – 11312 жалби), за да спадне през 1936 г. на 6068, а през 1937 г. на 6624, вследствие увеличението на митата и съз­даването на Инвал. адм. съд, който пое част от работата на ВАС (т.н. през 1936 г. жалбите пред ИАС са били 1888, а през 1937 г. – 1899). През настоящата бюджетна година се възнамерява уве­личаване броя на съдиите с още пет души, защото числото на разгледаните жалби все още остава, въпреки намалението на постъпленията, далеч подъ броя на постжпилите в съда жалби. Т. напр. през 1936 г. са постъпили в съда 6068 жалби, а саж получили отговор всичко 3853 жалби, от които 560 са били уважени, 1698 – оставени без последствие, 636 – без разглеждане, а по 359 жалби делата са били прекратени. Ето защо делата пред ВАС продължават даже над две години, което безспорно се отразява върху ефикасността на осигуряваната от ВАС правна защита[6].

При едно сравнение състава на полския ВАС и българския ВАС се хвърля на очи липсата на прокурорски надзор в полския ВАС. Тази липса се обяснява с подчертания субективен характер на полския административен процес, който цели преди всичко защита на нарушени от обжалвания акт субективни права на граж­данина и само в тези рамки дава защита на обективния правен ред. В един такъв процес участието на прокурора като страж на законността се явява излишно.

III. Юрисдикция и подсъдност на ВАС

1. 1. Съгласно чл. чл. 1, 10-12 ПЗАП Върховният адм. съд се произнася:

а)  относно законността на разпорежданията и решенията на държавната и самоуправителна администрация и

б)  относно правни въпроси, които будят съмнение при разре­шаването на дадено дело (вж. чл. чл. 10 и 11) и относно тълкува­нето на правни норми, пораждащи съмнения и различия при прилага­нето им в юриспруденцията (вж. чл. 12).

А това значи, че на първо место ВАС е призован да се про­изнася по искания за унищожение на порочни административни актове, или както обикновено законодателят се изразява – по жалби за отмяна. Ето защо той може само да отмени акта, ако намери, че той е порочен или да остави жалбата без последствие, ако тя е неоснователна, но не може да изменя съдържанието на обжалвания акт или да го заместя с друг. Полският ВАС не е съд по същество, той има по думите на полските автори[7] касационен характер. В това отношение няма разлика между полския и българския ВАС. Но докато българският ВАС действа и като касационна ин­станция относно решенията на административните юрисдикции, пол­ският ВАС не притежава подобна юрисдикция. Това се дължи на об­стоятелството, че в полското право изобщо липсват адм. юрисдикции, а доколкото съществуват (Инвалиден адм. съд) действат като единствена първа и последна инстанция за обжалването на съот­ветните адм. актове.

Възможността на полския ВАС да дава по обвързващ начин отговор на известни правни въпроси съвпада до известна степен с възможността на нашия ВАС въз основа на чл. 30 БЗАП да дава задължителни тълкувания на законите. Между съществуващите разлики в това отношение заслужава да се изтъкне, че докато нашият закон не определя съдържанието и субективните предели на задължителността на даденото от ВАС тълкуване на законите, полският закон установява, че тази задължителност се отнася до самия съд, когато решава едно дело и се свежда в това, че ако по това дело решаващият нормален състав или увеличеният състав е на мнение да отстъпи от вписан в специалната книга правен принцип (вж. чл. 11 ПЗАП), той трябва да внесе въпроса за разрешение в общо събрание на съда, а не може да разреши делото в противоречие с установения вече правен принцип, докато този принцип не бъде отменен по начина, по който е бил създаден.

2. Подсъдността на ВАС е определена в чл. чл. 1 и 3 на ПЗАП по системата на т.н. генерална клауза. Обявени са за подсъдни на ВАС всички жалби срещу окончателни по реда на админи­стративното производство разпореждания и решения на държавната и самоуправителпа администрация, като изключенията са изрично и изчерпателно изброени в чл. 6 на закона. Докато относно следва­ната система на генерална кауза при определяне подсъдностьта на ВАС няма разлика между българското и полското право, очевидно съществува една разлика в определяне актовете, жалбите срещу които са подсъди на ВАС. Докато полският закон говори за „раз­пореждания и решения на държавната и самоуправителната админи­страция“[8], българският закон си служи с израза „административни актове на публичните власти“ (вж. чл. 29, п. 1 БЗАП). По такъв начин изниква въпросът дали тази разлика е само една раз­лика в изразните средства или едновременно с това тя е една раз­лика по същество.

Преди всичко требва да се изтъкне, че не съществуват съм­нения относно органа, от който трябва да изхожда актът, за да под­лежи на проверка пред ВАС, или относно неговото съдържание – и по полското, и по българското право актът трябва да изхожда от орган на активната администрация, т.е. да бъде един адм. акт във формален смисъл; и в двете правни системи – той не трябва да бъде по съдържание законодателен акт или пък да се движи само в рамките на вътрешните служебни нареждания, пра­вилници и заповеди, с други думи и по двете правни системи той трябва да бъде адм. акт в материален смисъл.

Съмнения, обаче, се пораждат относно това дали разпореж­дания и решенията на административните власти (чл. 1 и 3 ПЗАП) изчерпват всички видове адм. актове (чл. 29, п. 1 БЗАП), или има административни актове, които са такива във формалния и материа­лен смисъл на това понятие, без да са разпореждания или ре­шения.

Както това се приема единодушно от полската доктрина и от юриспруденцията на полския ВАС, разпорежданията и решенията не обгръщат всички видове административни актове[9]. Те не обхващат в себе си правилниците, издавани във връзка с приложението на закона и изобщо общите административни актове. Аргументи за това се черпят не само от словесното съдържание на изразите „разпореждания“ и „решения“, не само от обстоятелството, че образецът на полския закон – старият австрийски закон си служи със същите термини (Verfügung и Entscheidung), а те никога не са били тълкувани така широко, че да обхващат и правилниците, но и от положителните разпореждания на чл. 49 ПЗАП, според който може да се обжалва само такъв адм. акт, който нарушава субективно право на гражданина или го натоварва без правно основание с едно задължение. А правилникът, съдържайки само общи и абстрактни разпореждания, очевидно не може да отговори на тези условия.

От казаното следва, че подсждността на полския ВАС об­хваща само жалби срещу индивидуални административни актове в същинския смисъл на това понятие, а не и жалби срещу правилниците, т.е. срещу общите административни актове. Това не пречи, разбира се ВАС във връзка с обжал­ването на един индивидуален акт да признае инцидентно във форма на разрешаване един преюдициален въпрос, че правилникът, въз основа на който е издаден обжалвания акт, е незаконосъобразен. Никога, обаче, полският ВАС не може да отмени като незаконен този правилник. Ето защо с право бележитият полски правник Jaworski отбелязва, „че в Полша няма съд, който да проверява законността на правилниците“[10].

В това отношение може да бъде отбелязана една от най-сcществените разлики между българското и полско административно правосъдие. Както това е известно, българският ВАС може да се произнася по законосъобразността на правилниците, защото нему са подсждни не само жалби срещу разпореждания и решения, а изобщо срещу всички административни актове на публичните власти – не само индивидуални, а и общи. Тази разлика представлява същевременно едно безспорно предимство на нашето право по отношение на полското.

От така общо определената подсъдност, която обхваща всич­ки индивидуални административни актове, се изключват по силата на чл. 6 ПЗАП:

а) Делата, които са подсждни на обикновените или специални съдилища, както и делата, които се разглеждат от общите съб­рания или административните колегии на съдилищата. Този пункт отговаря на п. 1 на чл. 31 БЗАП. Последното предложение на цитира­ния пункт има предвид определенията на общите събрания или административните колегии на съдилищата (напр. предлагане на съдии за назначение или повишение, определяне на съдебни райони), които и по нашето право, въпреки липсата на изричен текст, не подлежат на обжалване пред ВАС, защото не са административни актове във формален смисъл.

б) Делата, които адм. власти могат да решават въз основа на свободно усмотрение, в границите, поставени на последното. Този пункт отговаря напълно на п. 4 на чл. 31 БЗАП. Само че полският законодател сполучливо е вмъкнал в законодателния текст огра­ничението, което днес е безспорно в доктрината: неподсждността на ВАС се отнася единствено до упражнението на свободното усмотрение, доколкото то се движи въ рамките на закона.

в) Делата по назначение на публични служби и постове, доколкото не се касае до нарушение на осигурени от закона права за тяхното заемане или предлагане на кандидати. Това разпореж­дане отговаря отчасти на п. 3 на чл. 31 БЗАП, доколкото изключва от подсъдността на ВАС актовете за назначаване на публични служби, но само отчасти. Защото в сравнение с българския закон, пол­ският закон указва на едно извънредно сполучливо разрешение на важния проблем за контрол върху назначенията и уволненията, т.е. стабилитета на обществените служители. Преди всичко той дава възможност за контрол от страна на ВАС върху всички адм. актове на уволнение, преместване, повишение, понижение и т.н., които нашият законодател така грижливо е изключил от подсъдността на ВАС, а що се касае до актовете за назначаване, такъв съдебен контрол е допустим във всички случаи, където болезнено се засегат от административния произвол, установени от закона права: право за заемане на определена служба или за предлагане на канди­дати за тази служба. Изобщо в това отношение рационалното по­становление на полския закон има неоспоримо превъзходство пред ретроградния текст на чл. 31, п. 4 БЗАП.

г) Дела, отнасящи се до представителството на държавата и гражданите по отношение на чуждестранните държави и власти, както и делата непосредствено свързани с току-що посочените и

д) Делата, отнасящи се до военните действия, устройството на военните сили и мобилизация, с изключение на делата по снабдяване на войската. И двата пункта отговарят на п. 2 на чл. 31 БЗАП. Касае се очевидно до висши правителствени актове: дипломатически актове и актове относно народната отбрана[11]. Само че докато полският законодател изчерпателно е изброил административните актове, които като висши правителствени актове не подпадат под компе­тентността на ВАС, нашият законодател е предоставил опреде­лянето на видовете висши правителствени актове на свободното убеж­дение на съда. Струва ми се, че разрешението на полския законода­тел е за предпочитане.

е)  Делата, отнасящи се до служебната отговорност. Това из­ключение има предвид дисциплинарната отговорност и съвпада на­пълно с п. 5 на чл. 31 БЗАП.

ж)  Други дела, ако специални постановления предписват това. Всъщност това разпореждане, като саморазбираемо се, е излишно. Ето защо то не установява никаква разлика с нашето право. Със създаването на специален Инвалиден адм. съд това постановле­ние намира едно от своите приложения.

з) Във връзка с подсъдността на полския ВАС трябва да се изтъкне една друга разлика между нашето и полското право, която представлява същевременно едно важно предимство на българското право. Касае се за т.нар. мълчалив адм. акт (вж. чл. 48 БЗАП). Както е известно, този институт се състои в това да се въздигне чрез техническия способ на необоримата презумция в административен акт на отказ мълчанието на администрацията в течение на определен период от време по повод на едно искане на граж­данина. Този институт е непознат на полското право. А това води до извънредно неизгодни за гражданина последици: ако по повод на едно искане на гражданина административният орган мълчи, гражданинът няма възможност да изполва пътя на йерар­хическото обжалване, защото според полското право, рекурсът е допустим само срещу действителни адм. актове, а не и срещу без­действие на адм. орган[12]. А невъзможността на гражданина да се обърне до по-висшия йерархически орган влече след себе си невъзможност за жалба пред ВАС, защото, както това ще бъде раз­гледано по-късно, в полското право може да се подаде жалба само срещу окончателен адм. акт, а такъв не е поначало актът на нис­шия орган, защото той подлежи на йерархическо обжалване пред по-висшия. Също така, ако по-висшият орган не отговори на едно йерархическо обжалване, предявено срещу административния акт на по-низшия орган, пътят до ВАС се вижда преграден, защото според полското право на обжалване подлежи актът на по-висшата окончателна административна инстанция, а такъв акт липсва. По такъв начин едно благоразумно мълчание на висшия орган може да осуети правната защита на ВАС, до която гражданинът би искал да прибегне[13].

IV. Страни

В полският административен процес страни са жалбоподательт, властта, която е издала обжалвания акт (т.нар. ответна власт) и трети привлечени лица (т.е. лицата, които биха били увре­дени от отмяната на акта). В това отношение различие по същество между полския и българския процес няма. Само че полският закон, благодарение на субективната украска на административния про­цес в Полша, си служи с израза „страни“, докато нашият закон употребява израза „участвуващи в делото лица“. Важното е, обаче, че процесуалните възможности на тези лица и в двете правни системи са еднакви.

Процесуалната правоспособност и дееспособност на жалбонодателя и привлечените трети лица се определя подобно на българ­ското право (чл. 41 БЗАП), съгласно разпорежданияга на Кодекса за гражд. съдопроизводство от 1932 г. (ср. чл. 53 ПЗАП).

Що се касае до процесуалното представителство, установена е, в различие от българското право, система на задъл­жително представляване от адвокат (вж. чл. 54 ПЗАП), що се от­нася до жалбоподателя и третите привлечени лица. Властите могат да бъдат представлявани от своите чиновници или от надзорник органи. Това постановление на полския закон е за предпочитане пред съответното постановление на чл. 68 БЗАП.

Процесуалната правоспособност, дееспособност и представи­телство спадат към абсолютните процесуални предпоставки на пол­ския адм. процес и за тяхната наличност съдът трябва да бди служебно (чл. 56 ал. 2 ПЗАП).

Другарството в полския адм. процес е допустимо. Лип­сва изричен текст, който да нормира тази материя, но от чл. 105, ал. 2 ПЗАП, който урежда въпроса за връчване на решението при обща жалба, подадена от няколко лица, следва, че такава жалба е допустима. Разбира се, допустимостта на обща жалба предполага наличностьта на едно общо субективно право, принадлежащо на всички жалбоподатели, което е било нарушено от адм. акт, или пък едно общо задължение, възложено без правно основание върху всички жалбоподатели с обжалвания административен акт. По отношение допустимостта на т. нар. общи жалби не може да се отбележи ни­каква разлика между българското и полско адм. правосъдие, въпреки доста строгата практика на нашия ВАС по отношение субективното съединение на жалбите за отмяна[14].

V. Жалба за отмяна

И в нашето, и в полското адм. правосъдие тя представлява предявеното от гражданина пред ВАС в писмена форма искане за правна защита чрез отмяна на обжалвания административен акт.

Тя подлежи на една трояка преценка, с оглед различията в изискванията на които трябва да отговаря, за да постигне своята цел – отмяна на акта. Тя трябва да бъде от формална страна редов­на, допусима (наличност на процесуалните предпоставки и липса на процесуални пречки за търсената правна защита) и основател­на (наличност на повод за отмяна на обжалвания администрати­вен акт).

1. Условия за формална редовност на жалбата. Тези условия са изброени в чл. чл. 58 и 59 ПЗАП и отговарят до голяма степен на чл. 50 и 51 БЗАП. Заслужава да се изтъкне, че по полското право трябва да се посочи стойността на спорния предмет в жалбата, защото митата се определят с оглед на тази стойност.

Разлики могат да се констатират между нашето и полското право относно последиците от неспазване на формалните изисквания за редовност на жалбата. Докато в българското право в зависимост от вида на порока жалбата се оставя било без ход, било без движение (вж. чл. чл. 53 и 54 БЗАП), по силата на чл. 60 ПЗАП председателстващият отделението, където жалбата е внесена за разглеждане, може или направо да я остави без разглеж­дане, без оглед на вида на порока, което е равносилно на оставянето й без ход по нашето право или пък да даде на стра­ната съответен срок за поправяне на пороците, което отговаря на оставяне без движение по нашето право. Последиците от непоправяне на жалбата в дадения от председателстващия срок са оставяне на жалбата без разглеждане от председателстващия, докато по нашето право, в този случай жалбата се оставя без разглеждане от съда в разпоредително заседание. По отношение на предварителната проверка на жалбата нашето право има това пре­димство пред полското, че спестява на съда възможния упрек, че при една и съща фактическа обстановка веднаж е оставил жалбата без разглеждане, а в друг случай е дал срок за поправяне на дефектите.

2. Допустимост на жалбата. Процесуалните предпо­ставки, които обуславят възможността на ВАС да издаде решение по същество в процеса за отмяна на адм. акт, се извеждат от съдържанието на чл. чл. 1, 3, 49, 56, 57, ал. 2, 61, 68 и 69 ПЗАП. Тези предпоставки са позитивни или негативни (процесуални пречки). Позитивните проц. предпоставки на полския административен процес са следните:

а) Обжалваният административен акт трябва да нарушава субективно право на жалбоподателя или да го натоварва без правно основание с едно задължение. Това изискване на полското право за допустимост на жалбата за отмяна е възприето от австрийското административно право, като е вмъкната добавката, че жалбата е допустима и тогава, когато адм. акт натоварва гражданина без правно основание с едно задължение, която добавка всъщност не пред­ставлява някакъв напредък по отношение на стария австрийски адм. процес, защото и по австрийското право, безъ наличността на изричен текст, се е идвало до същия резултат[15]. Допускането на съдебния контрол върху законността на адм. актове само в слу­чаите на нарушено субективно право представлява една от най-важните особености на полското адм. право, която придава на пол­ския адм. процес съвършенно друг характер в сравнение с българския административен процес. Докато по българското право (чл. 57, п. 2 БЗАП) предпоставка за допустимостта на жалбата е наличността на личен и пряк интерес у жалбоподателя от отмяната на акта и по такъв начин се идва до една истинска за­щита на обективния правен ред, вследствие много по-широките възможности за съдебен контрол върху админ. актове, в пол­ското право – цел на административния процес е преди всичко защита на нарушеното субективно право на гражданина и само в тези рамки се дава защита на обективния правен ред. Ето защо полският адм. процес има субективен отпечатък, докато българският процес се характеризира като обективен процес[16], който именно затова осъществява по-пълно и по-сполучливо от полския процес идеята за едно истинско административно правосъдие.

б) Обжалваният акт трябва да бъде окончателен по реда на административното производство. Това изискване е характерно за полското право. То има своето основание в специалната система на йерархическо обжалване на административните актове, грижливо норми­рана в полското право и непозната на българското. По силата на декрета на административното производство от 1928 г. актът на първата административна инстанция поначало подлежи на обжалване пред непосредствено по-горната власт в 14-дневенъ срок от обявяване или връчване на акта. Не може да се пристъпи към не­говото изпълнение преди безрезултатното изтичане на предвидения за обжалването му срок, а предявеното в срок обжалване спира изпълняемостта на обжалвания акт, освен в предвидени от за­кона случаи, докато бъде издадено окончателно разпореждане от непосредствено по-горната административна инстанция. А веднаж издадено окончателното разпореждане, единствено то поражда правни последици за гражданина, защото то замества първоначалния адм. акт. В полското право отношението между първоначален и окончателен административен акт съвпада с отношението между първоинстанционно и окончателно решение на обикновените съдилища.

Понятието окончателен адм. акт е изрично определено в чл. 73, ал. 1 на цит. декрет. Според него окончателен е този адми­нистративен акт, който не подлежи на по-нататъшно обжалване по адм. ред. От тази гледна точка окончателни са актовете на втората адм. инстанция, на министрите и председателя на Републиката, понеже над тях няма други инстанционно по-висши органи и най-после тези актове, при които йерархическото обжалване е изключено. Ето защо, когато първоначалният адм. акт подлежи на йерархическо об­жалване, гражданинът, който иска да си осигури възможността за обжалване пред ВАС, трябва непременно да обжалва този акт в предвидения от закона срок пред по-горната административна ин­станция и след това, ако е недоволен от акта на по-горната ин­станция, да атакува този акт пред ВАС. По полското право прав­на защита срещу актовете на администрацията е допустима само след изчерпване на инстанционния йерархически ред, т.е. само срещу окончателни административни актове.

В това отношение се разкрива друга съществена разлика меж­ду нашето и полското адм. правосъдие. Наистина, на пръв поглед изглежда, като че ли положението в нашето право е идентично с полското, защото и у нас се изисква като предпоставка за допустимостта на жалбата изчерпване на йерархическия ред на обжалване (вж. чл. 47 и 57, п. 2 БЗАП). Обаче, всъщност това изискване на нашето право има съвсем друго значение. Преди всичко у нас липсва правно уредено производство на административно йерархиче­ско обжалване. По нашето право няма предвиден специален срок за йерархическо потжжване, а то трябва да се предприеме в срока за обжалване акта пред ВАС. На второ място, докато в полското право йерархическото обжалване има за цел да предизвика оконча­телно разпореждане, което подлежи на обжалване пред ВАС, по българското право е достатъчно да се направи опит за оттегляне на акта от йерархически по-висшия орган, като в случай на неуспех се обжалва първоначалният административен акт, а не актът на по-висшия орган, защото той представлява по нашето право един повторителен акт лишен от самостоятелно правно значение.

в) Жалбата трябва да бъде подадена в предвидения за това двумесечен срок. Съгласно чл. 57, ал. 2 ПЗАП (съвпада с чл. 45 БЗАП) срокът тече от деня на действителното връчване или опо­вестяване на окончателното разпореждане или решение. Този срок не може да бъде възобновяван (чл. 111 ПЗАП).

г) Жалбоподателят трябва да има интерес от обжалването. Съдът не води служебно процеса за отмяна. Ето защо при от­тегляне на жалбата процесът трябва да се прекрати. Също така процесът е безсмислен, когато сама администрацията е отменила акта си и гражданинът не иска издаване на съдебно решение. Това обяснява почти идентичните разпореждания на българското право (ср. чл. чл. 68 и 69 ПЗАП и чл. 57, п. 5 и 6 БЗАП). Различните последици, които текстовете на полското и българско право визират (в първото – прекратяването на делото, във второто – оставяне жалбата без разглеждане) се дължат единствено на различните моменти в развитието на процеса, които двете законодателства са взели предвид, за да преценят действието на оттегляне жалбата или административния акт.

д) Процесуална правоспособност и дееспособност по отноше­ние на жалбоподателя и представителна власт в лицето на пред­ставителя – чл. 56, ал. 2 ПЗАП. Същото е положението по нашето право.

Процесуални пречки за развитието на административния процес са следните:

а) Наличност на друго висящо дело по същия въпрос между същите страни – чл. 61, п. 4 ПЗАП.

б) Присъдено нещо по същия въпрос – цит. член. Разлика с българското право може да се констатира по отношение действието на присъденото нещо. Полските автори приемат, че това действие е налице не само при наличността на решение на ВАС, но и когато спорните отношения между гражданина и администрацията са уредени с един влязъл в сила, т.е. необжалваем пред ВАС адм. акт[17].

в) Преюдициален въпрос, подлежащ на решаване по реда на наказателно или дисциплинарно производство (ср. чл. 67 ПЗАП и чл. 40 БЗАП).

г) Смърт на жалбоподателя (погасяване на юридическата личност) и неявяване на наследниците – чл. 70 ПЗАП. Такава проце­суална пречка нашето адм. право не познава.

Последицата от липсата на положителните процесуални пред­поставки и наличността на процесуалните пречки е оставяне на жалбата без разглеждане, ако тези пороци в допустимостта на жалбата са налице и се констатират преди връчване на препис от жалбата на противната страна (ср. чл. 61 ПЗАП и чл. 57 БЗАП). Ако тези пороци се породят след връчване на препис от жалбата на противната страна или макар и съществуващи преди това едва след този момент се констатират – делото се прекратява, вж. чл. чл. 68 и 69 ПЗАП и чл. 74 ал. 3 БЗАП). Единствено естествено изключение прави наличността на преюдициални въпроси, която води до спиране на делото, при това не необходимо, а по усмотрение на съда, за разлика от нашето право, където съгласно чл. 40 БЗАП съдът е длъжен да спре делото при наличността на преюдици­ални въпроси. Изложеното оправдава заключението, че по отношение последиците от липсата на предпоставките за допустимостта на жалбата няма разлика между нашето и полското право. Такава раз­лика впрочем не би могла и да се очаква.

3. Основателност на жалбата. За да се постигне отмяната на обжалвания адм. акт, жалбата трябва да бъде основа­телна. А тя е основателна, когато обжалваният адм. акт е порочен. По този начин се поставя въпросът, какви пороци могат да доведат до отмяна на адм. акт в полското адм. правосждие, т.е. кои са поводите за отмяна? В ПЗАП липсва разпореж­дане със значението и формулировката на чл. 44 БЗАП, където ясно и изчерпателно са посочени поводите за отмяна. Изброяването, кое­то се съдържа в чл. 84 ПЗАП, нито е изчерпателно, нито може по значение да се приравни с разпорежданията на цит. чл. 44 БЗАП. Чл. 84 ПЗАП визира единствено т. нар. от самия закон „порочно производство“, при това на последната адм. инстанция, защото ней­ният акт подлежи на обжалване пред ВАС. Порочното производство е на лице: а. когато в преписката се констатират фактически не­пълноти; б. когато ответната власт е приела фактическото положе­ние в противоречие с данните на преписката и в. когато във вреда на жалбоподателя са нарушени формите на административното про­изводство.

Очевидно е, че п. п. „б“ и „в“ отговарят на предвидените в чл. 44 БЗАП поводи за отмяна: нарушение на законните форми и извращение на фактите. Отменяване на акта поради непълнота във факти­ческия материал е специална особеност на полското право, която се дължи на обстоятелството, че полският ВАС не събира сам ни­какви доказателства, а жалбоподателят трябва да представи своите доказателства и фактически материал пред последната адм. инстан­ция (чл. 83 ПЗАП). Когато тази инстанция не е събрала необходи­мия фактически и доказателствен материал и при това положение е издала окончателното подлежащо на обжалване разпореждане или решение, тя е постъпила порочно и нейният акт подлежи на отмяна. Впрочем този повод лесно може да се смеси с предвидения в п. 3 на цит. чл. 84 – нарушаване формите на производството във вреда на жалбоподателя. Между другото той може да се използва и тогава, когато администрацията е премълчала мотивите, които са на­ложили издаването на обжалвания акт, за да се провери дали не е налице превратно упражнение на власт.

Безспорно е също така, че и според полското адм. правосъ­дие обжалваният акт може да бъде отменен, поради некомпетентност (респ. превишение на власт) и нарушение на за­кона (когато адм. акт по своето съдържание противоречи на съдържанието на правните норми). Напротив във връзка с формулира­нето на чл. 1 ПЗАП, а именно, че ВАС има да решава относно законността на адм. актове и във връзка с изключване компетен­тността на ВАС по отношение делата, които адм. власти решават по свободно усмотрение, в полското право съществува спор дали ВАС може да отмени акта, когато той е издаден от компетентен орган, със спазване на предвидените в закона форми, по съдържа­ние не противоречи на закона, само за това, че при издаване на акта администрацията не е преследвала целта на закона, а една друга цел, т.е. в случай на превратно упражнение на власт[18]. С основание, обаче, болшинството от авторите се изказват в полза на схващането, че и по полското право подлежи на отмяна един адм. акт, при чието издаване администрацията е преследвала една друга цел, а не целта на закона[19]. Аргумент за това заклю­чение може да се извади не само от чл. 6, п. 2, където изрично се изтъква, че свободното усмотрение трябва да се движи само в поставените му от закона граници, но и от обстоятелството, че не може да бъде законен един адм. акт, който преследва една цел, която не е целта на закона.

От казаното следва, че относно поводите за отмяна съще­ствува почти пълна еднаквост между полското и българско админи­стративно правосъдие.

4. Действие на жалбата. Жалбата не спира изпълнението на обжалваното разпореждане или решение. В това отношение чл. 62, ал. 1 ПЗАП и чл. 46 БЗАП са идентични. Основната разлика между спиране на изпълнението на обжалвания акт по българското и полското право се крие в невъзможността на полския ВАС да постанови сам спиране изпълнението на обжалвания акт. Само от­ветната власт, по искане на жалбоподателя, може да спре изпъл­нението на акта при предпоставки, които съвпадат с предпостав­ките, при които нашият ВАС може да постанови спиране на изпълне­нието на обжалвания акт. Всъщност в полското право твърде рядко се идва до спиране изпълнението на обжалвания адм. акт. Причината за това е бавността на административното правосъдие. Да се спре изпълнението на акта при тази бавност би значило да се парализира дейността на администрацията[20].

5. Общи по предмета си жалби. Обективното съедине­ние на жалбите е допустимо по полското право въз основа на чл. 79 ПЗАП, когато има връзка между обжалваните административни актове. При същите условия е допустимо обективното съединение на жалбите и по българското право.

VI. Производство

Производството по жалбата за отмеяна пред полския ВАС обхваща:

1. Предварителна проверка на формалната редовност на жалбата. Орган на тази проверка е председателстващият отде­лението, където жалбата е внесена за разглеждане. Завършва се или с внасяне на жалбата в разпореди­телно заседание за проверяване нейната допустимост, или с оста­вяне жалбата без разглеждане.

2. Предварителна проверка на допустимостьта на жал­бата. Орган е съдът в нормален състав, който се произнася по въпроса относно допустимостта на жалбата в разпоредително заседание, но може, ако намери това за необходимо, да разреши този въпрос след произвеждане на устно състезание в съдебно заседание. Завър­шва се или с оставяне жалбата без разглеждане или с даване ход на жалбата.

3. Встъпително производство – чл. чл. 63-65 ПЗАП. Председателстващият постановява връчване на преписи отъ„ жалбата на ответната власт и привлечените трети лица за представяне на отговор. В течение на това производство представеният отговор се връчва на противната страна, ответната власт представя препис­ката по обжалвания адм. акт, която може да се разглежда от стра­ните по делото до третия ден преди деня на заседанието.

4. Състезание. То се произвежда в публично съдебно заседа­ние след приключването на встъпителното производство. Харак­терно за полския адм. процес в различие от българския е, че съ­стезание се произвежда само ако страните заявят изрично желание за това. В противен случай делото може да се разреши по усмо­трение на съда в разпоредително заседание. В разпоредително за­седание поначало се решава далото, когато се касае до порочно производство, тъй като обикновено то личи ясно от самата преписка по обжалвания акт, така че състезанието е излишно. По българско­то право въпросът за основателността на жалбата се решава ви­наги в съдебно заседание.

VII. Решения

Според чл. 83 ПЗАП съдът издава своето решение въз основа на фактическото положение, така както то следва от пре­писката, с която е разполагала ответната власт при издаване на обжалваното разпореждане или решение, а в случай на непредставяне на преписката от ответната власт – въз основа на факти­ческото положение, представено в жалбата или на състезанието. Това е единствената санкция за непредставяне на преписката, което показва, че върху администрацията не тежи едно истинско правно задължение за представяне на преписката, а само една правна тежест. От това разпореждане следва, че полският ВАС не събира сам никакъв доказателствен материал, вследствие на което гражданинът трябва да представи своите оплаквания, да изтъкне из­вестни факти и доказателства в административното производство преди издаване на окончателния адм. акт. Всички оплаквания, раз­ширяващи същността на искането за отмяна фактически обстоятел­ства и доказателства, които не са били представени преди издава­нето на обжалвания акт, се преклудират и съдът не може да ги вземе предвид при издаване на своето решение. По този начин в полския административен процес събирането на доказа­телствения материал се вижда поверено на административната власт, бъдаща ответна страна в този процес. Това неестествено положе­ние може да се оправдае, поне до известна степен, само с големите технически пречки, на които би се натъкнало събирането на доказателства от единствения за цялата страна ВАС. Единственото средство за борба на гражданина с административния произвол при събиране на доказателствения и фактически материал е възможността за отмяна на акта, поради порочно производство. В заключе­ние може да се каже, че докато по българското право жалбоподательт наистина има процесуална възможност да вмъкне в админи­стративния процес оня доказателственъ материал, който смята, че ще доведе до отмяна на акта, в полския адм. процес жалбоподателят не притежава такава възможност. Неговата възможност е предпроцесуална. Тя има своето място в административното про­изводство, което предхожда адм. процес.

На второ място, според чл. 83, ал. 2, съдът разглежда делото в границите на жалбата. Това е едно нововъведение на декрета за ВАС отъ 1932 г. Практиката на ВАС преди закона отъ 1932 г. широко е допускала вземането служебно предвид на известни пороци на адм. акт (некомпетентност, нарушение формите на производст­вото). Съществува, обаче, стремеж да не се тълкува особено строго разпореждането на чл. 83 ал. 2, като се допусне отмяната на акта и при пороци, които не са били изтъкнати в жалбата[21].

Решенията на ВАС, бидейки решения на единствена, първа и по­следна, инстанция, са окончателни (чл. 91 ПЗАП). Те влизат в за­конна сила от момента на тяхното обявяване в съдебно. заседание. След обявяването им, както всички съдебни решения, те не могат да бъдат отменявани и изменявани от съда, който ги е издал. Но съгл. чл. 88 ПЗАП могат да се поправят допустнати въ решението грешки при писането или при пресмятането. В това отношение не могат да се отбележат разлики между нашето и полското право.

Що се касае, обаче, до задължителността на решението на ВАС за длъжностните лица, до които се отнася (ответната власт) трябва да се изтъкне, че полският законодател се е задоволилъ само да формулира в чл. 89 ПЗАП принципа, че властта чието разпореждане или решение е било отменено от съда, е длъжна да издаде ново разпореждане или решение по същото дело въ течение на 30 дни от връчването й на препис от решението на съда, като при издаването на новия акт властта е обвързана от възгледите на съда, изказани в мотивите на решението, без да установи, обаче, една действителна санкция за съблюдаването на така установеното задължение[22]. В това отношение българското право с чл. 77 БЗАП има едно очевидно предимство, защото то осигурява на самия ВАС правни средства за сломяване на незаконната съпротива на адм. орган, докато в полското право за авторитета на ВАС и неговите решения остава да се грижи Председателя на Министерския съвет по реда на йерархическия надзор (чл. 89 ал. последна ПЗАП).

VIII. Заключение

В заключение може да се изтъкне, че полският административен процес моделиран доста безкритично по образеца на стария австрийски адм. процес[23], носи в себе си всички пороци на австрийското право. Той се критикува остро от полските автори, които изтъкват необходимостта от неговото реформиране чрез възприемане принципа за обективен съдебен контрол върху законността на административните актове, който ще позволи защитата на правния ред и извън случаите на нарушено субективно право на гражданина[24] – принцип, който е основна характеристика на българския административен процес.

Варшава, 8.I.1938 г.

♦♦♦

Приложение[25]

ДЕКРЕТ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКАТА ЗА
ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД

от 27 октомври 1932 г.

(Dz. us. от 29.X.1932 г. № 94, pos. 806).

ЧАСТ I

Устройството на ВАС

ДЯЛ I

Оранизация и компетентност

Чл. 1. До създаването на низши административни съдилища ВАС представлява единствената съдебна инстанция, призовавана да решава относно законността на разпорежданията и решенията, влизащи в кръга на държавната и самоуправителна администрация.

Чл. 3. Съдът разглежда жалби срещу окончателни по реда на административното производство разпореждания и решения.

Чл. 6. От подсъдността на съда се изключват:

1. Делата, които са подсъдни на обикновените или специални съдилища, както и делата, които се разглеждат от общите събра­ния или административните колегии на всички съдилища;

2. дела, които административните власти могат да решават въз основа на свободно усмотрение, в границите поставени на по­следното;

3. дела по назначаване на публични служби и постове, доколкото не се касае до нарушение на осигурени от закона права за техното заемане или представяне (предлагане, бел. моя, В. Петров) на кандидати;

4. дела, отнасящи се до представителството на държавата и граж­даните по отношение на чуждестранните държави и власти, както и делата непосредствено свързани с току-що посочените;

5. дела, отнасящи се до военните действия, устройството на военните сили и мобилизация, с изключение на делата по снабдяване на войската;

6. дела, отнасящи се до служебната отговорност и

7. дела, ако специални предписания постановяват това.

Чл. 7. Съдът няма право да поверява валидността на над­лежно оповестените закони,

Съдът бди служебно над своята компетентност.

Чл. 8. Съставът на съда обхваща първи председател, пред­седатели и съдии.

Чл. 9. Съдът се дели на отделения; числото им се опре­деля от правилника.

Чл. 10. Съдът решава в състав от трима съдии.

Решаващият състав може да предостави разрешението иа правен въпрос, който буди съмнение, на увеличения състав от седем съдии или на общото събрание на съда.

Заседанията на увеличения състав и на общото събрание са разпоредителни.

Чл. 11. Разрешението на правния въпрос от увеличения състав или от общото събрание трябва да бъде въздигнато в правен принцип, който се вписва в книгата за правните принципи.

Ако по друго дело решаващият състав или увеличеният възнамерява да отстъпи от правен принцип, вписан в книгата, веднага внася този принцип за разглеждане в общо събрание.

Чл. 12. Общото събрание по предложение на председателя на Министерския съвет или на първия председател на съда дава тъл­куване на законите, които будят съмнение или чието приложение е породило различия в юриспруденцията.

Тези тълкувания се въздигат в правни принципи и се вписват в книгата за правните принципи.

Чл. 29. За съдия може да бъде назначен този, който:

1. притежава полско поданство и се ползва с пълни граж­дански и политически права;

2. притежава безукорно минало;

3. владее писмено и устно полския език;

4. завършил е юридически факултет с предписаните в Полша изпити;

5. притежава най-малко 10 год. съдийска или прокурорска служба в обикновените или военни съдилища, или най-малко 10 год. държавна административна служба, като рефендар или най-малко 15 год. професионална работа като адвокат.

Съдия може освен това да стане:

1.  редовният професор в полските държавни университети;

2. съдия от Върховния касационенъ съд;

3. съдия от Върховния военен съд.

Най-малко една трета от съдиите требва да отговарят на условията за заемане съдийско място в обикновените съдилища.

Чл. 30. Първият председател, председателите и съдиите се назначават от председателя на републиката по предложение на пред­седателя на Мин. съвет.

Чл. 33. Председателят на Мин. съвет представя (предлага, бел. моя, В. Петров) за назнача­ване един от кандидатите, посочени от административната колегия (състояща се от избрани отъ общото събрание съдии – чл. 24, бел. автора, Ж. Сталев).

Председателят на Мин. съвет може да представи за назна­чаване и такъв кандидат, който не е посочен от административ­ната колегия, измежду лицата отговарящи на условията на чл. 29, но числото на така назначените съдии не може да надхвърля една десета от общия състав на съда.

Чл. 34. Предписанията на чл. чл. 31-33 нямат приложение от­носно назначаването на председателите.

Тези кандидати се представят от председателя на Мин. съвет измежду лицата, отговарящи на условията на чл. 29.

ЧАСТ II

Производство пред съда

ДЯЛ I

Чл. чл. 44-47 уреждат отстранението на съдиите.

ДЯЛ II

Страни

Чл. 48. Страни в производството пред съда са жалбоподателят, ответната власт, както и привлеченото трето лице.

Чл. 49. Всеки, който твърди, че е нарушено неговото право или е натоварен без правно основание с едно задължение, може да обжалва разпореждането или решението пред ВАС.

Чл. 50. Ответна власт е властта, която е издала обжалваното разпореждане или решение.

Чл. 51. Привлечено лице е лицето, в чиято вреда жалбоподателят иска отмяната на обжалваното разпореждане или решение.

Чл. 52. Привлеченото лице може да бъде допуснато до участие в делото по искане на жалбоподателя, на ответната власт, на при­влечено лице или служебно, въз основа на постановление на председателстващия отделението или определение на съда.

Чл. 53. Процесуалната способност на обжалващата страна и привлеченото лице се преценява с оглед предписанията на кодекса от 29.XI.1932 г.

Чл. 54. В производството пред съда жалбоподателят и при­влеченото лице трябва да бъдат представлявани от адвокати.

Адвокатското представителство не е задължително за адвокати, съдии, прокурори, професори и доценти по право в полските уни­верситети, както и за постоянните чиновници-докладчици при Глав­ното прокурорство на полската република и имащите съдийска или адвокатска квалификация нотариуси.

Чл. 55. Властите могат да бъдат представлявани от своите чиновници или от надзорните власти.

Чл. 56. Пълномощното за представителството тръбва да се представи при първото процесуално действие.

Във всеко положение на делото съдът взема предвид слу­жебно липсата на процесуална способност, законно представителство или упълномощаване.

ДЯЛ III

Жалба

Чл. 57. Производството започва с предявяване на писмена жалба.

Жалбата требва да се подаде направо до съда в двумесечен срок от деня на действителното връчване или оповестяване на об­жалваното разпореждане или решение.

Чл. 58. Освен в случаите, предвидени в чл. 54 ал. 2, жал­бата требва да се подаде от адвокат и да съдържа:

1. име, презиме и точно местожителство на жалбоподателя и пълномощника;

2. указване на обжалваното разпореждане или решение с по­сочване деня на връчването или оповестяването му;

3. точно посочване поводите за обжалването;

4. подпис на предявяващия жалбата.

Ако стойността на спорния предмет може да се определи в пари, трябва да се посочи паричната сума като стойност на спор­ния предмет. В дела относно периодични плащания – при неопре­делени по време или доживотни плащания – сумата от 10-годишни платки, а при определен срок – цялата сума за това време, но не за повече от 10 години.

Ако стойността на спорния предмет или неговата парична част не могат да се определят, стойността на спорния предмет трябва да се посочи в жалбата като неопределена.

Чл. 59. Към жалбата трябва да се приложат:

1. пълномощие и ако жалбоподателят действа без адвокат (чл. 54, ал. 2) –доказателства, установяващи, че представителството от адвокат не е задължително за обжалващия;

2. преписи от жалбата в толкова екземпляри, колкото страни са призовани;

3. митата.

Съдът може да освободи страната от представяне на преписи.

Чл. 60. Жалбите, които не отговарят на условията, указани в чл. чл. 58 и 59, се оставятъ без разглеждане от председателстващия отделението. Той може, обаче, да определи на жалбоподателя съответен срок за поправяне на пороците; ако пороците не бъдат поправени в означения срок, председателстващият оставя жалбата без разглеждане.

Чл. 61. Съдът оставя жалбата без разглеждане:

1. при некомпетентност на съда;

2. при пропущане срока за предявяване на жалбата;

3. при неизчерпване инстанционния административен ред;

4. Когато от съдържанието на преписката се вижда, че делото вече се разглежда между същите страни по повод на същото раз­пореждане или решение или че делото е било вече разрешено.

5. при липса на легитимация за предявяване на жалбата.

Чл. 62. Жалбата до съда не спира изпълнението на обжалва­ното разпореждане или решение.

Ако, обаче, обжалващият след предявяването на жалбата се обърне до властта за спиране на изпълнението, властта е длъжна да удовлетвори това искане, доколкото публичният интерес не би бил увреден и жалбоподателят в случай на изпълнение би понесъл една непоправима вреда.

Ответната власт разпорежда по искане на заинтересувания спи­ране на изпълнението.

ДЯЛ IV

Встъпително производство

Чл. 63. Председателстващият отделението постановява връчване на преписи от жалбата и приложенията й на ответната власт и на привлечените лица за представяне на отговор и преписи от него, определяйки за тази цел срок, непревишаващ два месеца.

Ответната адм. власт е длъжна да представи в съда препис­ката, засягаща предмета на жалбата в определения от председателстващия срок.

Чл. 64. Преписи от отговора, представен по далото, трябва да бъдат връчени на противната страна. В случай на представяне отговор на жалбата след определения срок или неприлагане на преписи, съдът оставя отговора без разглеждане.

Чл. 65. Страната може да преглежда делото в съда с из­ключение на трите последни дни преди заседанието.

Отделни части от преписката могат да бъдат с оглед на обществени съображения изключени от това преглеждане по реше­ние на съда, като административната власт указва тези дела, чието изключване иска.

ДЯЛ V

Спиране и прекратяване на производството

Чл. 66. В случай на смърт на жалбоподателя или погасяване на обжалващата юридическа личност съдът спира производството до явяване на наследниците.

Неявяването на наследниците в течение на една година води след себе си служебно прекратяване на производството.

Чл. 67. Съдът може да спре преизводството, ако се окаже такова действие, чието установяване по реда на наказателното или дисциплинарното производство може да окаже влияние за решаване на делото.

Чл. 68. Съдът прекратява производството при оттегляне на жалбата от жалбоподателя преди разрешаване на делото.

Чл. 69. Ако ответната власт преди разрешаване на делото от­мени обжалваното разпореждане или решение и уведоми за това съда, председателстващият отделението поисква от жалбоподателя изявление в определенъ срок дали оттегля своята жалба.

Липсата на отговор в определения срок води до прекратяване на производството. Условният отговор се счита за отказ да се оттегли жалбата.

Чл. 70. Веднаж прекратено, делото не може да бъде разгле­дано отново от съда.

ДЯЛ VI

Състезание

Чл. 71. След представяне на отговор на жалбата или след из­тичане срока за неговото представяне, председателстващият от­делението определя датата на заседанието, за което уведомява страните.

Призоваването за състезанието трябва да се изпрати така, че страната да го получи най-малко седем дни преди деня на заседанието.

Чл. 72. Съдът разрешава делото след произвеждане на съ­стезание. Ако, обаче, страните не заявят изрично искане за произ­веждане на състезание, съдът може по свое усмотрение да разгле­да делото в разпоредително заседание.

Чл. 73. По делата, изброени в чл. чл. 61, 66-69, 84, 93 и 101 съдът решава в разпоредително заседание, обаче, ако намери това за необходимо, може и по тези дела да произведе състезание.

Чл. 74. Заседанията са публични.

Ал. ал. 2-5 съдържат подробности относно случаите, когато по изключение делото се гледа при закрити врата.

Чл. 75. В състезанието могат да вземат участие представи­телите на страните, а страните само доколкото отговарят на усло­вията, предвидени в чл. 54, ал. 2.

Неявяването на страните или техните представители не спира произвеждането на състезание и издаването на решение.

Чл. 76. Състезанието се развива така: след извикване на де­лото страните заявяват устно предварителните си искания, които съдът разрешава, след което един от съдиите докладва поло­жението на делото.

След това състезанието обхваща, с оглед обстоятелствата, обясненията на страните, ако председателстващият ги намира за необходими, както и доводите на представителите на страните или страните, указани в чл. 54, ал. 2.

Чл. 77. Урежда правата на председателстващия по ръково­дене на заседанието.

Чл. 79. Съдът може да постанови съединяване на състеза­нията и да издаде общо решение по няколко дела, ако тези дела са помежду си във връзка или биха могли да бъдат обхванати в една жалба.

Чл. 80. За всяко заседание протоколистът под ръководството на председателя съставя протокол.

Той се подписва от председателя и протоколиста.

ДЯЛ VII

Решения

Чл. 81. Председателят закрива заседанието, когато намери, че делото е достатъчно изяснено, след което съдът се оттегля на съвещание.

Съвещанието и гласуването на съдиите са тайни.

Чл. 82. Урежда начина на съвещанията.

Чл. 83. Съдът решава въз основа на фактическото положе­ние, както то следва от преписката, с която е разполагала ответ­ната власт при издаване на обжалваното разпореждане или решение, а в случай на непредставяне от нейна страна на преписката – въз основа на фактическото положение, представено в жалбата или на състезанието.

Съдът разглежда делото в границите на жалбата.

Съдът не взема предвид оплаквания, разширяващи същността на искането, фактически обстоятелства и доказателствени сред­ства, които не са били представени преди издаването на обжалва­ното разпореждане или решение, както и преписките изключени от прегледа, доколкото техното съдържание не е станало известно при състезанието.

Чл. 84. Съдът отменява с решение обжалваното разпореж­дане или решение по повод на порочно производство, ако намери:

1. че фактическото положение на делото налага допълнения;

2. че ответната власт е приела фактическото положение в противоречие с преписката;

3. че във вреда на жалбоподателя са нарушени формите на ад­министративно производство.

Чл. 85. установява съдържанието на решението.

Чл. 86. Решението едновременно с мотивите се обявява пуб­лично от председателстващия на същото заседание, на което се е гледало делото.

Ако по някаква причина произнасянето на решението не може да стане в същото заседание, съдът може да отложи обявяването на решението за друго заседание, което председателстващият оповестява, определяйки заедно с това и деня на произнасяне на решението.

Чл. 87. Препис от решението заедно с мотивите се връчва на страните служебно.

Преписите, предназначени за страните, се подписват от пред­седателстващия отделението и секретаря.

Чл. 88. Съдът може, служебно или по искане на страните, в разпоредително заседание, да поправи оказалите се в решението сметни грешки или грешки на перото.

За поправката съдът издава определение.

Определението за поправяне на решението се отбелязва на ори­гинала, както и на всички екземпляри, издадени от съда. Ако някоя от страните не представи своя преписъ за поправка, трябва да й се връчи друг препис, надлежно поправен.

Чл. 89. Властта, чието разпореждане или решение е било от­менено от съда, е длъжна да издаде ново разпореждане или реше­ние по същото дело в течение на 30 дни от връчването й препис от решението.

Властта по даденото дело е обвързана от схващанията, изло­жени в мотивите на решението.

За изпълнение решенията на съда от властта, бди председателят на Мин. съвет.

Чл. 90. В случай на отхвърляне жалбата, съдът, ако намери, че жалбата е подадена очевидно без основание, може да уведоми за това дисциплинарната власт на адвоката, подписал жалбата.

Чл. 91. Решенията на съда са окончателни.

Доколкото по смисъла на настоящия декрет не следва да се издават решения, съдът издава своите постановления въ форма на определения.

ДЯЛ VIII
Мита

Чл. чл. 92-100 съдържат разпореждания относно митата.

ДЯЛ IX

Чл. чл. 101-104 уреждат правото на бедност за водене на дела пред ВАС.

ДЯЛ X

Връчване

Чл. 105. Връчванията се извършват срещу разписка за по­лучаването им, било чрез пощата, било чрез чиновници на съд, било също така непосредствено в съда.

В случай на подаване обща жалба или други процесуални книжа от няколко лица, постановява се връчване само на лицата, означени в жалбата или книжата, като адресанти, а в случай на непосочване на такова лице – на едно от лицата, които са подали тези книжа.

Чл. чл. 106-108 съдържат подробности относно връчването.

ДЯЛ XI

Срокове

Чл. чл. 109-110 уреждат началния момент и броене на срокове.

Чл. 111. Възобновяване срока за подаване жалба е недопусти­мо. Възобновяването на другите срокове, когато пропущането им е настъпило по независящи от страние причини, зависи от ус­мотрението на съда.

Искането за възобновяване на срока трябва да се предяви в 14-дневен срок от изчезване на препятствието.

ЧАСТ III

Завършващи и преходни постановления

Чл. 113. Настоящият декрет не нарушава с нищо съществуващото в областта на Познанското и Поморско воеводства, както и в Горно-Силезийската част на Силезийското воеводство административно правосъдие.

* Публикувано в сп. „Юридически архив“, г. IX (1937-1938), № 4 (март-април 1938 г.), с. 370-396.

[1]  I. Langrod, Zarys sądownictwa administracyjnego, Warszawa, 1925 г., с. 61.

[2] Мотивите към закона обясняват това отклонение с незавършеността на самото административно устройство на държавата и с липсата на достатъчно квалифицирани сили.

[3] W1adislaw Jaworski, Nauka prawa administracyjnego, War­szawa, 1928 г., с. 31; Binder, Ustawa o Najwizszym Trybunale administracyjnem, Warszawa, 1926 г., с. 8; Kumanecki, Wasintinski, Panejko, Polskie prawo administracyjne, Krakow, 1928 г., с. 1130. Hilarowicz, Najwizszy Trybunal Administracyjny i jego kompetencja, Warszawa, 1925 г., с. 40, обаче, смята, че няма противоречие между закона и чл. 73 на Конституцията.

[4] М. Baumgart i Н. Habel, Tribunal administracyjny i postępowanie administracyjne, Warszawa, 1933 г., с. 5-6. Вж. в края приложе­нието – Декрет за ВАС от 1932 г.

[5] За улеснение декретът за полския ВАС от 29.X.1932 г. ще бъде означаван занапред с ПЗАП (полски закон за адм. правосъдие), а Наредбата- закон за адм. правосъдие отъ 12.XI.1934 г. с БЗАП.

[6] Langrod, Problemy cądownictva administracyjnego, с. 70.

[7] Нilаrowicz, op. cit., с. 36; Wasintinski, Nauka adrainistracyi i prawo administracyjne, Warszawa, 1926 г., с. 356; Jaworski, op. cit., с. 22.

[8] Заслужава да се отбележи различието в изразните средства на полския законодател, когато той иска да посочи актовете, които са обект на сcдебен контрол от страна на ВАС. Докато чл. 73 на старата конституция и чл. 70, п. б на новата конституция си служат с израза „админи­стративни актове“, както законът от 1922 г., така и законът-декрет от 1932 г. употребяват термина „разпореждания или решения на държавната и самоуправителна администрация“, а законът-декрет за административ­ното производство от 1932 г. си служи с израза decyzia, т.е. решение-постановление. С основание може да се приеме, че последният израз е само едно събирателно название на актовете, които са разпореждания или решения. А що се касае до изразите, употребени от конституцията и за­кона, при невъзможността да се преценява съобразността на закона с конституцията, очевидно е, че единствено меродавни могат да бъдат из­разите, употребени от закона. А законът говори не за адм. актове, а за разпореждания и решения на държавната или самоуправителна админи­страция.

[9] Hilarowicz, op. cit., с. 88-106; Wasintinski, op. cit, с. 259.

[10] Цит. по Hilarowicz, op. cit., с. 91.

[11] Ср. за висшите правителствени актове по българското право проф. П. Стайнов, Адм. правосъдие, 1937 г., с. 276.

[12] Wasintinski, op. cit., с. 259; Hilarowicz, op. cit., с. 144-145.

[13] Нуждата от института на мълчаливия адм. акт се чувства в полското право. През 1926 г., при изменението на закона от 1922 г., е бил направен опит да се прокара през законодателната комисия и Сейма текст, според който жалба се допуска и тогава, когато адм. власт в по­следна инстанция не издаде разпореждане или решение в течение на 60 дни от подаване на йерархическото обжалване, като в тъкъв случай трябва да се смята, че обжалването е било отхвърлено с мотивите на по-долната инстанция. Този опит, обаче, е пропаднал. Както това отбелязва Binder (op. cit., с. 119), съдия в полския ВАС, за това може само да се съжалява.

[14] Вж. проф. П. Стайнов, Админ. правосъдие, 1937 г., с. 573.

[15] Langrod, Zarys sąd. adm., c. 215.

[16] Вж. проф. П. Стайнов, op. cit., с. 39, 73.

[17] Вж. Baumgart i Habel, op. cit., с. 68 и сл.; Binder, op. cit., с. 134.

[18] В смисьл, че по действащото право е недопустимо отменяване на акта поради превратно упражнение на властьсе изказват: Jaworski, op. cit., с. 50, 51 и Langrod, Zarys sąd. adm., с. 216, 222.

[19] Hilarowicz, op. cit, с. 298-308 и цит. от него Baudouiw de Courtenay; Wasintinski, op. cit., c. 364. Ha последното становище застава и полския ВАС в своето решение от 24.II.1926 г. – Сборник на реш. на ВАС. 1926 г., № 890, с. 146-147; в което разглежда по съ­щество оплакването на жалбоподателя за превратно упражнение на власт, макар и да го оставя без последствие.

[20] Langrod, Problemy sąd. adm., с. 71.

[21] Baumgart i Habel, op. cit., с. 96-99.

[22] Wasintinski, op. cit, с. 380.

[23] Langrod, Zarys sąd. adm., с. 217 и 263.

[24] Ibid, с. 264.

[25] Предадени са само по-важните постановления.