в-к „Обществена обнова“, г. I, 1920 [1]
Васил Василев [2]
НАШИТЕ СЪДИИ word
НАШИТЕ СЪДИИ pdf
Раздаването на правосъдието е една от главните функции за държавата, при все това оценка за деятелността на главните органи на правосъдието – съдиите – у нас не се пише освен когато да се укорят или понякога похвалят, че са решили някое политическо дело неблагоприятно или приятно за тези, в чийто политически орган – вестник се пише това.
В статията си ние искаме да направим някои разкрития за тази деятелност и да запознаем по-отблизо нашите читатели с нея.
Най-напред ще посочим: 1) каква е задачата на съдията, а после ще изложим; 2) как отговорят на нея нашите съдии; 3) кои са причините, че те действат така и 4) как могат да се отстранят тези причини.
При това заявяваме, за да не бъдем обвинени в партизански подбуждания, че това, което пишем се отнася до целия последен период, през който са били на власт всички наши политически партии.
І. КАКВА Е РОЛЯТА НА СЪДИЯТА
Ако сравним страните, в които обитават жители, неорганизирани в държави, с тези в организирана държава, ще видим, че в първите срещу всяко нападение на живота, имота, честта, жилището и пр. на някого, той е длъжен сам да се защитава и то по начина, по който той намери за добре, когато в едно общество, организирано в държава, то си е наредило власт, която да охранява всички човешки блага, където саморазправата не се допуща и където всеки, комуто животът, имотът и другите блага са нападнати, може да се защити срещу нападателя или срещу нарушителя на неговите права, каквито и да са те, само чрез органите на правосъдието; той трябва да се обърне към съда и да иска да го защитят, като ръководени строго от правото, признаят за необходима тази защита. Важността на ролята на съдията, високото му назначение, особено са оценени в модерните държави – на каквато организация и ние се радваме –където пред съдията се изправя, за да получи правда, не само този, върху здравето или честта на когото се е посегнало, не само страните в един граждански процес, от изхода на който може би зависи цялото им бъдещо състояние, не само обществото, възмутено от действията на един престъпник, пък бил той и държавен служител, но сега пред съдията се изправя, за да бъде съден за своите действия и министърът; даже и надзорът на правилното упражнение на избирателното право – основата на един правилен държавен живот – е даден у нас в разцвета на съдиите и има мнение даже, защото проверката на депутатските избори да се извършва от Върховния касационен съд; че и отстраняването на кмета, който прокурорът е дал вече под съд, не може да стане от администрацията, а трябва у нас съдът да се произнесе.
Изобщо казано във всяка държава правосъдието е повикано със своята мощ да стъпква всяка неправда и по такъв начин наложително да поддържа реда в нея. Това е скалата, в която трябва да се разбият всички вълни на неправдата и на произвола. Това е мястото, където трябва да намериш защитата, когато си гонен, защото си защитавал една права кауза, когато въобще не ти остава от никого другиго и от никъде да я очакваш. Правосъдието е солта, която поддържа да не се развалят добрите нрави, да не се развалят държавният и общественият строй. „Правосъдието е половината от държавата” беше казал някой; и доброто правосъдие – това е основата на добре уредена държава. И наопаки, капитулациите си имат мястото в не добре уредената държава, защото в такива не може да се очаква и добро правосъдие. И гроб си копае онзи народ, които не подържа своите съдилища на нужната висота.
Щом съдията е повикан да изпълнява такава важна и висока длъжност, да видим сега какви условия се изискват, за да я изпълни и отговарят ли нашите съдии на тези условия или не.
Тези условия се свеждат главно към две: от една страна – знания, а от друга – добросъвестност и твърдост, независимост, неподатливост.
Неговите знания не могат да се ограничат само в това, което трябва да знае, за да издържи изпита и получи диплома; а всичко това трябва да бъде отпосле разработено. Съдията не трябва никога да се задоволява с това, което знае и не трябва никога да престава да работи. Юридическата литература е богата и той ще може по такъв начин, от една страна, да затвърди това, което знае и да го разшири, а, от друга, той не ще престане да разсъждава, да се вдълбочава в смисъла на нормите на правото, да ги съпоставя и по такъв начин да се обогатява със знания и в същото време привиква мисълта си да разглежда по-дълбоко и всестранно всеки въпрос, който му се представи; защото не е раздаване на правосъдие това – да работиш автоматически, по образец, като се задоволяваш само с думите на закона, а до такъв начин на работа може да бъде доведен всеки съдия, който не продължава да прави изучвания или по неохота на работа, или защото ежедневната служебна работа му поглъща всичкото време. Освен това разнообразието на процесите му налага да бъде напълно просветен човек и освен това, да познава живота на обществото, в което живее във всичките му проявления, във всичките му сфери.
Да минем на второто условие. Колкото и до познава съдията закона, неговата работа не прилича нито на прилагането на математиката в изработването на един план, нито на преподаването на един урок, защото след като съпостави данните, които има налице с нормите на закона, той трябва да направи по своето разбиране едно заключение и да каже своята дума, без да допуща да повлиява на това ни най-малко никакви негови симпатии, антипатии и предубеждения, било относно лицата, които играят роля в процеса, било относно въпросите, до които той се докосва; той трябва внимателно да се вслушва в гласа на неговата съвест, която му диктува правдата. Той трябва да остави в коридора своите влечения и предубеждения и да влезе в съвещателната стая само със знанията и с разума си. Но не само това: той трябва да бъде съвършено свободен, не стеснен, да каже смело без никакво колебание, това което съвестта му диктува. И никаква причина, било непосредствена, било далечна, не бива да влияе на свободното и смело изказване на своето убеждение. Преди всичко той трябва да живее с мисълта, че всички без изключение не искат от него друго, освен да каже това, до което неговото убеждение го е довело. Той трябва с цялото си същество да бъде предаден на своето звание с мисълта, че е повикан да служи на правосъдието непрекъснато докато е жив и да не престава да се грижи как повече да му бъде полезен. Той трябва да бъде напълно обезпечен материално, за да може, освободен от грижата за своето и на семейството си съществуване, да се предаде всецяло на своята работа. Той трябва да бъде убеден, че като служи на правдата, той е длъжен да я прокламира и нищо да не смущава неговия дух, никаква мисъл за това, че неговото убеждение ще бъде неприятно за тогова или оногова, а още по-малко – че за това си убеждение той може да си навлече каквато и да е неприятност или пакост.
Този ред на мисли изключва, разбира се, такова едно положение, при което съдията в решаването на едно дело, гражданско, политическо или каквото и да било, би се намирал под влиянието на страха да бъде обезпокоен с преместване против съгласието му или да бъде понижен, а още по-малко – да бъде уволнен по причина, че неговото убеждение не ще бъде приятно за никого от участващите в делото или даже за някой по-далекостоящ.
Явно от казаното по-горе, че и двете условия, на които трябва да отговаря един съдия, са еднакво важни: за раздаването едно добро правосъдие се изисква както дълбоко познаване на закона въобще, напълно просветен човек, тъй и добросъвестност и смелост, независимост; защото е недостатъчно последното условие, ако съдията не познава добре не само текста на закона, но и неговия смисъл, идеята, която се гони с него и принципа, върху който той стои, защото само тогава законът може правилно да се приложи към случая, който му се представя за разрешение. И наопаки: неспособен за раздаване на правосъдие е съдията, който макар и да е богат със знания, но решенията му не се диктуват от неговата съвест, но отива против нея или е завладян от причини, които му препятствуват да действа, тъй както му говори неговото убеждение. А пък дали той действа по убеждението си, е нещо, което не всекога може да се провери, защото както видяхме съдията прави заключението си, според както схваща данните, които му са предоставени и според както разбира закона, по който трябва да решава.
ІІ. ОТГОВАРЯ ЛИ НАШИЯТ СЪДИЯ НА УСЛОВИЯТА, КОИТО СЕ ИЗИСКВАТ ОТ НЕГО
За недостиг на знания, каквито трябва да има един съдия, когато постъпи на служба при нас, не може да става дума, а особено за тия от десетина години, които са издържали държавен изпит. Те са изпълнили задължението си към държавата, което тя им е възложила със закона. Но печалното е това, че с някои редки изключения, съдиите у нас с назначаването им за такива турят край на занятията си за изучаване на правото. Те повече не четат систематически, за да изучават пълно отделни институти на правото, но не четат и по въпросите, които им се предоставят за разрешение[3]. Ний приемаме, че за това има известни оправдателни причини, за които ще говорим по-долу, но сега посочваме факта, за да установим, че нашите съдии не отговарят напълно на едното от приетите по-горе от нас две главни условия, които се изискват от един съдия. Изобщо казано, у нашия съдия няма охота за работа, той гледа с апатия към нея, гледа като на товар, от който да може да се отърве минута напред. Гледате го, че просто се радва, когато поради неявяване на някое от лицата по делото или по друга причина делото трябва да се отложи. Въпросите, които му се представят за разрешение, ги разрешава набързо, както може, при всичко, че вижда често, че известен въпрос той не познава основно и има нужда да го изучи. Като че ли делото му е сложено за разглеждане само да мине през тази инстанция, за да иде в по-горната; когато напротив то трябва да бъде решено така, че да няма нужда страните да отиват в по-горна инстанция. После, делата изобщо не се изучават добре от докладчиците. Ако разгледате едно, ще намерите много грешки, както по съдопроизводството, тъй и по материалното право, и то по въпроси понякога най-елементарни. Трябва веднага да прибавим, че тези ни редове за апатията на нашите съдии към работата си не се отнасят за всичките; но и тези, които обичат да работят, правят това, защото им се налага от личната им натура, а не защото влияят други фактори, защото както ще видим по-долу, такива липсват.
Минем ли на друго условие – добросъвестност и смелост, независимост – там картината е много печална. Видните партизани във всеки град, които у нас влияят или по-вярно казано: решават въпроса кой чиновник трябва да остане на мястото си и кой да бъде преместен или уволнен са повечето адвокати, а те имат интерес и искат да печелят всичките дела, които защитават. Затова там често се иска щото съдиите да решават делата в тяхна полза, макар доказателствата да са противни, иначе демонстрират незадоволството си. Това, разбира се, не става всякога, но бива често и зависи от това доколко адвокатът е човек, който цени достойнството на съдията, щади неговата съвест и доколко неговото реноме или печалба могат да бъдат подкопани от това, че е загубил някое дело или увеличени от това, че го е спечелил. Представете си сега, че такъв адвокат, за какъвто говорим по-горе, е от партията, която е на власт, а също такъв адвокат на противната страна е от партията, която пък чака да дойде на власт, и след това си представете какво е положението на този клетник, когото сте поставили да ви даде правосъдие. Неговия дух е винаги огнетен; той постоянно живее под страха, че може да бъде преместен или уволнен. Не смее например да си купи дърва за през цялата зима. Той с трепет на душата гледа, щом пристигнат вестниците, да види няма ли някое „движение по съдебното ведомство“ и не влиза ли в него неговото име. Често го гледаш смутен, защото някой от големците го е поздравил някак по-небрежно или защото някой зевзек му е пуснал мухата, че ще го местят. След ден-два този страх мине, но нов някои случай и пак нови тревоги и т.н. Имало е случай да бъде преместен съдията по причини вън от службата и нищожни – по семейни разпри между гонения и гонителя. Гледате по някое дело или по известен въпрос съдията се е произнесъл, в известен смисъл при пълното убеждение, че той трябва да се произнесе, но този във вреда, на когото се е произнесъл, си въобразява, че съдията има нещо против него и го погва. Защото в ръцете на съдията се слагат често много важни интереси и понеже той не е поставен на нужната висота, всеки иска да го гони, да го мачка. Един селски кмет, например, това е факт, си позволява да мисли, че може да иде при министъра на правосъдието и като му каже две думи, да го накара да уволни коскоджамити съдия, без последния даже да знае, с какво му е причинил неприязън. За да се види колко е голямо влиянието на адвокатите, принадлежащи на властващата партия или пък доколко се е изработило мнението за такова влияние, достатъчно е да посочим факта, че страните по делата с променянето на правителството променят и адвокатите си и си вземат за адвокати лица от правителствената партия или пък вземат и тях ако и да си имат вече адвокати.
И такива адвокати имат толкова много дела през времето, докато партията им е на власт, че просто не могат да насмогнат на работата си. Вие сте свършили правото, издържали сте държавен изпит, прекарали сте стажа в съда, съдиите са ви признали за подготвен вече съдия, отбили сте и военната си тегоба, но опитайте се да поискате да ви назначат на съдийска длъжност и вие ще се убедите, че за да може да стане това, необходимо е да се обърнете към съдействието на някого, на когото думата минава и, разбира се, това ще е някой адвокат. И ето: още не почнал да съдийства, той е подложен вече на изпитанието да ангажира съвестта си. Работата става още по-лоша при партизанските дела. Вече не можете, почитаеми господа читатели, да си представите какво по-мъчително е положението на съдията, когато има да се гледа такова дело. Партизанството заслепява и ожесточава човека, всяка от страните иска да спечели делото и която го изгуби, не може да види, че правото не е на нейна страна и тя се ожесточава. Нерядко тогава ще видите в някой вестник нещеш нападки по адрес на съдиите и това ще го видите само по такива дела. По тези причини ще видите по-боязливите съдии как се мъчат да намерят средство да не влезат в състава, който ще гледа такова дело, или пък как търсят средства да се отложи делото само и само да не го решават, защото си знаят, че може да им пати главата от това дело. И не един е случаят в историята на нашето съдийство, че цял един състав на съда, който е гледал такова дело, го разчистят и пръснат по всички краища на царството, а понякога – и уволнение. Ами я минете на изборите, ръководенето на които е възложено на съдиите и на общинските избори, утвърждаването на които е възложено на съдилищата, както и отстраняването от длъжност на кметовете, дадени под съд. Това е просто безбожно, жестоко от страна на едно законодателство, което е възложило тези работи на съдии с такова нестабилно положение като нашите и с това да ги излагат на изпитания и на гонения. Да, то е от голяма полза за делото, като се отнеха тези работи от ръцете на съдиите, като на хора безпристрастни, които малко искат да се интересуват коя партия печели и коя губи и които въобще работата ги е навикнала да разглеждат обективно въпросите, които им се слагат на разглеждане; но защо са те криви, че им е възложена тази работа и да бъдат душени и измъчвани, че са решили въпроса не тъй, както се иска на някои, особено на административните органи, на които – това винаги е бивало обикновено у нас – се възлага непременно да спечелят изборите и да запазят кметовете, там угодни и по тази причина те гледат през очилата на партизанството и не могат да си представят как е възможно други хора – съдиите да не мислят като тях и да им пречат в изпълнението на задачите, които те с такива големи усилия гонят да постигнат. Ами с назначението на служащите колко неприятности имат мировите съдии и председателите на съдилищата. Някой службогонец гладувал с години, агитирал в изборите, трябва за това без друго да бъде назначен на вакантно място; нещо повече: трябва да бъде уволнен някой, за да бъде назначен той. Но имало други кандидати, по-подготвени, по-способни от него и с по-добро поведение от него. Не, те трябва да се оставят на страна и ако повече не се направи, войната е обявена на този съдия и положението му е разклатено.
Ето това е независимостта и смелостта на българския съдия. И колкото отивате от по-големите към по-малките градове, толкова положението му става по-незавидно, толкова хората, които имат работа с него стават по-смели. Особено са за окайване мировите съдии, неюристи в малките градове, където тези хора (или дребеи, както някои ги наричат) искат да им бъдат просто господари.
При това положение българският съдия е принуден или да търси унижения и мъки, за да запази мястото си, или да се прости със службата. Едни от съдиите трябва да се молят на свои приятели и роднини да ги защитят пред министъра против гонитбата, която известен, недоволен от него е дигнал против него и посочва в своя защита своята ревност и добросъвестност в работата. Друг, при нашата управия намира, че ако самата държава не се е погрижила да го защити, не може да се иска от него повече от това, което е по силите му и се предава в услуга на силните на деня, за да бъде пак в услуга на силните утре и по такъв начин се крепи. За щастие такива са изключение. Трети се борят между съвестта си и нуждата от средства за прехрана, защото не е в натурата на всекиго да бъде адвокат и не всеки може като адвокат да печели, ако ще би и да е бил най-добрият съдия. Такъв го виждате, че едва му стига заплатата за прехрана, нему и на семейството му, а понякога и не стига, при всичко, че живее много скромно, даже не смее да отиде веднъж в месеца на театър. Не ви трябва друго, вие вижте какво надпреварване е между съдиите кой да вземе някоя командировка, даже когато от нея ще му останат само 2-3 лева и колко труд и несгоди за тази лепта. Вие, читателю, трябва да бъдете по-близо, да сте живели както ние сме живели между съдиите, за да видите с каква мъка, с каква горест на душата той в тази борба между съвестта си и нуждата трябва понякога да се преглътне и го гледате как няколко дена не може да си намери покой. Четвърти – и това за чест на съдийството са болшинството – не искат да знаят кому ще бъде приятно и кому неприятно неговото мнение и го изказват свободно и смело по всички въпроси. Такива правят сметка, че каквото и да правиш, все ще се представи случай да станеш неприятен, ами поне я карай по правото, та ако и да пострадаш, поне да си останеш с чиста съвест и да можеш смело да гледаш в очите на хората между които живееш, да запазиш поне едно уважение. Ето тези са те, които постоянно биват местени против желанието им или уволнявани, от тях се е образувала по-голямата част от контингента на днешните адвокати. С редки изключения всеки адвокат е станал такъв затова, че като съдия е бил преместен против волята му, защото не се е харесал някому и си е подал оставката или затова, че е бил уволнен. И когото от тях да попитате, ще ви каже, че това зло е било за добро, благославя този, който е станал причината за това, гледа с пренебрежение на съдийството, не помисля да се повърне към него и просто се чуди как е могъл да понася толкова работа, каквато е вършил като съдия, и как е могъл да живее със съдийската заплата. И за жалост много добри сили, за да не кажем нещо повече, по такъв начин са били изгубени за съдийството и са в редовете на адвокатите. И тези хора са били местени и уволнявани, значи – наказвани са с най-големите дисциплинарни наказания, без да е констатирано в дейността им някакво нарушение в службата им, за което биха заслужили да им се наложи и най-малкото наказание. Пък и кой иска да знае добре или зле изпълняват службата си? – Това при нашите порядки няма никакво значение. Местенията, пониженията и уволненията се следват масово. Понякога и седмица не минава от хроникирането на някое „съдебно движение”, ето че иде и второ. Всички съдии в България са 400 души кръгло, като почнете от Върховния касационен съд; от тях 350 души са сменяеми, а преди няколко години само един указ съдържаше близо 100 имена (?!). И в никое друго ведомство това не става. Даже околийските началници, за които се назначават хора неприготвени за тази длъжност, които постоянно правят грешки, постоянно предизвикват оплаквания, далеч не са тъй местени и уволнявани както съдиите, които са заели местата си след изисканата от закона подготовка и стаж.
ІІІ. КОИ СА ПРИЧИНИТЕ, ЧЕ СЪДИИТЕ ДЕЙСТВАТ ТАКА
След всичко гореизложено вие искате от нашия съдия добросъвестност, независимост и неподатливост. Нали казахме, че правосъдието е солта, която поддържа да не се развалят добрите нрави, общественият и държавен строй. Ами какво ще стане с тези последните, ако солта захване да не соли? – Те ще се развалят, а пък ние правим всичко, за да отнемем на солта тази способност и това ние ще докажем, като изброим причините на печалното положение на нашия съдия, каквото го описахме по-горе.
Да захванем от-горе. Ние мислим, че главната причина на това положение на съдиите, причината на причините, е Министерството на правосъдието. При разпределението на министерските портфейли в повечето случаи то е бивало най-занемарено. От друга страна и да е могъл и искал министърът на правосъдието, той е срещал отпор в Министерския съвет, защото у нас няма общ план на действие по уреждане на функциите, положението и заплатите на държавните ни органи, ние нямаме в действителност общ закон за чиновниците със съпоставяне длъжностите и заплатите по едно ведомство с тези по другите и заплатите по едно ведомство с тези по другите, а всеки министър си урежда своето ведомство, както той намери за добре и който от тях е по-настойчив, на когото гласа по се чува, той си прокарва и положението на своите чиновници и заплати, и персонал каквито иска. Ако ли пък министърът на правосъдието успее да прокара нещо в Министерския съвет, той ще срещне отпор, както ще видми по-долу, в Народното събрание. Към това трябва да се прибави и обстоятелството, че съдиите не се организираха като учителите и железничарите, защото като юристи са смятали, че въпросът за добро уреденото правосъдие е от първостепенните в една модерна държава и тя е, която трябва да се погрижи да си уреди такова правосъдие, като на първо място създаде съответстващото му положение на съдиите, какъвто беше опита със Згуревия закон. Но види се, че те са се лъгали в това и напразно са стояли досега неорганизирани и не са се погрижили по-настойчиво да искат да не отлага държавата уреждането на този въпрос.
С една дума казано, няма ведомство, което да е било тъй изоставено, отритнато, както правосъдието. То е сирачето на нашата държава. Тя е била мащеха за него. Това се отразява по всичко в това министерство. За него все няма кредит. Няколко примера: съдиите заседават в най-лошите и недостатъчни помещения; по обстановката някои от тях приличат едва ли не на селски кръчми, когато в другите държави най-хубавите здания са съдебните палати, великолепни постройки, богато мебелирани, защото който влиза вътреq трябва да чувствува високото назначение на съда. Ние не можем да претендираме за подобен разкош, защото нямаме пари за него, но поне да се дава това, което и на другите учреждения. После: в гимназии, полкове и пр. постоянно се изписват книги за библиотеките, а за библиотеки на съдилищата се и не помисля, когато виждаме го, съдиите имат толкова много нужда от такава и ако в някое от съдилищата има по някоя книга, то е защото самия съд е много настоявал да му се отпусне кредит за книги. Трето: ний викаме свидетели, които караме да си оставят работата и да понасят една повинност, определяме им затова няколко лева за възнаграждение и то само ако идват от далеч и често нямаме пари да им ги платим, защото „няма аванс”.
Сега от тази главна причина – че правосъдието е сирачето на нашата държава – да минем на отделните причини на сегашното положение на съдиите.
Първо, да видим кои са причините за това, че те не се обогатяват със знания и въобще работят небрежно, неохотно, без ревност, с апатия:
1. За да работи човек с охота, трябва да има стимул, трябва да има нещо, което да го подбужда към работа. Преди всичко съдията трябва да бъде спокоен за положението си, той не трябва да се грижи освен за работата си. Вие трябва да четете в неговото лице дух на смелост, на достойнство, на самоуважение. А то е наопаки: ние виждаме колко е необезпечено неговото положение. Каквото и да прави, той постоянно е изложен на опасността да бъде преместен не по желание, понижен или уволнен. Той живее под страха всеки ден да го сполети нещо подобно, неговият дух е постоянно угнетен. Може ли тогава с охота да се предаде на работата си?
2. Нередовното повишение на служителите отнема охотата за работа и у най-ревностните към службата. Учители, телеграфисти, офицери си имат степени и всеки, като му дойде времето, се повишава, без да го е искал. Ако с един офицер стане заобикаляне, било, че той е заобиколен, че е заобиколил другите, пресата вдига аларма до небето, един съдия може да стои 20 години на едно място, да получава същата заплата, че даже и намалена, и никой за него зъб не обелва, а такива има много при всичко, че не са показали нито некадърност, нито небрежност. И много естествено: нали правосъдието е сирачето, а кой се грижи за сираче. За да бъде повишен, той трябва да се унижи, да ходи де се моли на тогоз, на оногоз, за да се застъпят за неговото повишение. И наопаки: понякога ще видиш, че най-младшият, най-слабият по знание и най-ленивият в една колегия прескача всичките и бива повишен. Може ли при това положение, като виждаш, че е все едно да работиш или да не работиш, или даже – че е предпочително вместо да се грижиш за работа да се грижиш за уреждането на положението си, може ли тогава да има охота за работа?
3. И да иска пък някой да се спира повечко на всеки въпрос, за да изучи добре юридическата му страна, и да иска да си изучава добре делата за доклад, и да иска да проучва отделни материи, той няма време за това. Работата на съдията е уморителна. Ако се сравни например с работата на учителя, която у нас е прието да считат за трудна, ще видим, че пък първата не прилича на поправяне на тетрадки[4]. При всичко това, съдията е натоварен с много работа4. Понякога заседанията са по цял ден, и с уморен мозък, той трябва вечерта да изучава дела за другия ден, а за такава работа се иска енергия и свежи сили. При това, много работи, които трябва да вършат служащи, у нас са възложени на съдията. Многоглаголствуванията в заседанията освен че изтощават и отслабват вниманието и убиват енергията, но убиват и времето; 20 граждански дела, които хората другаде разглеждат за 3 часа, нам трябват 2 дни. А от друга страна, работата в съдилищата се увеличава неимоверно; едва ли има нов закон, по което ще да е ведомство, който да не хвърля нова работа в съдилищата, а пък персоналът си стои същия.
Недавна писаха, че в държавния театър имало много служащи по ведомост, за които нямало работа; в Народното събрание постоянно се издържали по 200 служители, когато е можело и с 30 души да се мине; преди няколко години имаше при всяка гимназия по няколко души учители, които да се занимават уж с поведението на учениците вън от гимназията и затова бяха оставени само с по 8 часа седмично; някъде ще видите отделно лице завежда библиотека или клуб, а като дойде до съдиите не може да се прокара никъде увеличение нито с един съдия. Старозагорският съд е затрупан с няколко хиляди дела, хората чакат по години да им се насрочи веднъж делото и съставът му стои все същият. Разбира се, че щом са така претрупани съдиите с работа, тя почва да ги надвива, а не те да й надвиват, не може вече да се иска от тях дълбоко проучване и правилно разрешаване на въпросите, те почват да стават експедитивни, но и повърхностни и работата им почва да не прилича на раздаване на правосъдие.
4. Четвърта причина и много важна за недостатъка на знанията и небрежност в работата на съдиите, ние посочваме слабия надзор или по право казано липса на надзор от горните места5. Колко оправдателни причини и да има за този начин на деятелността от съдиите, но той не трябва да се допуща, защото службата на съдията е от особена важност, тя не е с такива маловажни последствия като другите, нему е възможно да решава съдбата на живота и имота на хората, той е длъжен да се отнесе с всичката сериозност към работата си, той не трябва да греши. Затова има за съдиите дисциплинарно наказание за незнание на закона и за нарушение на формите на производството. При всичко това, те се нарушават, незнание на закона се проявява и всичко това минава ненаказано. Може би съдебният надзор да е изоставен затова, че е безполезно по-горният съд да ти налага някакво наказание за такива работи, когато министърът и без никаква видима вяра може да ти наложи най-голямото наказание – местене, уволнение и обратно: можеш да бъдеш повишен, макар и да си заслужил цял ред дисциплинарни наказания.
5. Най-после, за да имаме съдии, богати със знания, за да имат те къде да правят справка по въпросите, които им се представляват за разрешение, трябва да имат библиотека, а пък то тук-там ще видим в някое съдилище по някоя книга. А сами съдиите да си набавят библиотека за това и дума не може да става. Тям се плаща едва колкото да се прехранят изтощени материално от местения, не могат да си наемат даже една стая повече, за да имат вкъщи къде да работят, а камо ли да си набавят библиотеки.
Второ, да видим причините за това, че у съдиите се проявява понякога липса на добросъвестност, независимост, неподатливост. Освен главната, че и в министерството те не намират защита, причините са следните:
1. От казаното по-горе става ясно, че една от тях е страхът, че може добросъвестното и смело изказване на мнението да стане причина за преместване, а понякога и за уволнение. Ние описахме по-горе картината на този страх, под който съдията у нас живее и как постоянно е изложен на желанията и натиска на лица, които ги интересува изходът на разглежданите от него дела, а такива лица в повечето случаи са адвокати – депутати. А пък всеизвестно е колко е силно влиянието на депутатите пред министъра. Онези от адвокатите, които намират за необходимо за своя успех да пледират пред съдии, които би им услужвали, постоянно се стремят да бъдат преведени такива от други съдилища в съдилищата, при които те адвокатствуват. Понеже в повечето случаи те остават излъгани в надеждите си спрямо доведените, това е причината за нови местения. Вземете сега всички съдилища и вие ще разберете главната причина на „съдебното движение“. Същите тези адвокати са, които не са допускали в народните събрания да се предприеме нещо и въобще да не дигне глас в полза на съдиите, било за да се стабилизира положението им и се направи независимо, било за да им се увеличат заплатите. Те искат да ги имат винаги в ръцете си, да ги мачкат, да ги държат винаги боязливи, да имат съдиите нужда от тях за запазване на местата си и да живеят в лишения.
2. С малки заплати и изтощени от местения съдиите живеят бедно. А пък няма нужда да доказваме, че нищетата убива духа и не можете да очаквате от такъв човек смелост.
ІV. КАК МОГАТ ДА СЕ ОТСТРАНЯТ ТЕЗИ ПРИЧИНИ
Свършваме статията си, като ще посочим най-после средствата за отстраняването на гореизброените причини на днешното състояние на съдиите у нас:
1. Министерството на правосъдието, въодушевено от желанието си да постави правосъдието у нас на истинското положение, на което то трябва да стои, да иска настойчиво прокарването на нужните реформи, които ще изброим по-долу:
2. Това министерство да бъде поставено на такова положение, щото неговите искания да бъдат чувани и уважавани.
3. Народното събрание по-сериозно да вземе в ръце делото на правосъдието; да не чакат уреждането му от тези свои членове, които претендират да го познават най-добре.
4. Да се узакони у нас безотлагателно несменяемост на съдиите в смисъл, че от деня на издаването на закона, а за новоназначените – от деня на назначението им. Никой съдия не може да бъде уволнен, нито преместен без негово съгласие, макар и с повишение, освен когато по-горния съд по дисциплинарен ред, съгласно закона го осъди на това наказание за нарушение на службата.
5. Действителен и строг надзор върху работата на съдиите и редовни ревизии, извършвани от съдиите на по-горните инстанции, а не от ревизори при министерството. Изборът на съдии за вакантно място да става от самите съдии, както е предвидено сега в Закона за съдоустройството, и само от избраните министърът да назначава едного.
6. Повишенията да стават по ред, т.е. всеки съдия да бъде повишен в по-горен клас след изтичането на известно число години, безразлично в кой град или село служи, като се унищожат степените на окръжните и мировите съдилища; а повишенията в по-висока длъжност да става по реда, предвиден в по-горе в т. 5.
7. Да се увеличи персоналът в съдилищата, както на съдиите така и на служащите. Работата, която може да се извършва от служащи, да се отнеме от съдиите.
8. Да се увеличат заплатите на съдиите, не за да могат да издържат собствени карети, както другаде, и да живеят в лукс, но да могат да бъдат обезпечени за издържането на себе си и на семействата си; да не чувстват лишения, а да могат да посрещат разходите, които трябва да прави един съдия.
9. Всяко съдилище да бъде снабдено с необходимата библиотека по всичките отдели на правото.
10. Най-после – това не се отнася за съдиите, а до делото на правосъдието – съдилищата трябва да бъдат по-добре мебелирани, за да приличат на храмове на правдата, да внушават уважение към тях.
Чрез тези средства ние мислим, че ще се отстрани злото. Тогава ние ще имаме съдии, които с цялото си същество ще се предадат на развитието си, на работата си, ще им е драго да работят, ще се отнасят с всичката сериозност и всестранно изучаване на всичко, което им се представи. Тогава те ще бъдат смели, независими, неподатливи, ще се водят от това, което им диктува съвестта, без да се грижат за това как ще се посрещат техните мнения от тогоз или оногоз. Независимостта на съдиите и строгият надзор върху делата им ще ни създадат най-добрите съдии.
Нека не се страхуваме да ги направим несменяеми. Посочват ни една съседна нам държава, където те са несменяеми и при всичко това съвсем не могат да се похвалят с тях. Но там цялото чиновничество е корумпирано, живее на гърба на една невежествена селска маса един разкошен живот, за който далеч не стигат заплатите. Там искат от къдиите да подържат карети и все нови копринени тоалети, искат от тях най-големия лукс, и не мислят отгде ще посрещат те при ниските им заплати това, че трябва да харчат тройно и четворно от това, което получават. Защо не вземете руските съдии, които при едно чиновничество, което също не стои в това отношение много високо, са бисери в блато. Казват ни, че не смятат да направят нашите съдии несменяеми, защото между тях имало мнозина слаби, бездарности, а други безхарактерни. Това е да се търси претекст, за да се избегне въвеждането на института на несменяемостта, ползата от който е отдавна призната от всички; да се оспорва една истина, станала вече банална, която даже сърбите са признали и възприели вече. Ако наистина има такива съдии, намерете средство да освободите съдилищата от тях, но това не е причина да избягвате уреждането на правосъдието. И ние ще ви посочим това средство: строгият надзор и редовните ревизии в няколко години по дисциплинарен ред ще очистят плевелите и ще останат само способните за работа и добросъвестните и независими съдии. Сега във всеки указ за съдебно движение четете, че някой си подал оставката и това захвана да става все по-често: по напред вие не виждахте щото юрист щом изкарал стажа си и да става веднага адвокат, както сега често виждаме това. Причината е, че съдийството стана непривлекателно и мнозина съдии стоят и я карат как да е, само докато навършат годините за пенсия. При едно стабилно положение на съдиите това няма да бъде и вие ще видите тогава, особено ако бъдете и по-добре платени, много добри сили от адвокатските редове да минат в съдийските. Които се противят на истинското по такъв начин повдигане на съдийството на надлежната висота или не са изучили добре въпроса или се водят от егоистични цели, като желаят да се продължава сегашното състояние, за да държат съдиите в ръцете си, тъй също както никое правителство не иска да уреди и стабилизира човечеството, защото никой не иска да се откаже от службогонците, толкоз нужни за изборите.
Несменяемостта трябва да се въведе безотлагателно. Известно е на какви произволи, гонения и изпитания е било изложено съдийството. При всичко това и при лошото му материално положение трябва да се признае, че то достойно се държа на позициите си, доста добре запази независимостта си против разните натиски, които се правеха върху него за частни или партизански интереси. Не може да се говори за развала у него. Ако има случаиq те са изключения и най-много между клетите практици мирови съдии, които както казахме са обиколени от най-смели деребеи и които не очакват нищо за своето бъдеще вън от съдийството. Но ако това положение се задържа досега, не може да се разчита, че то ще се задържи и занапред.
Съдиите водиха борбата досега, за да се запазят чистиq докато удари часът на несменяемостта, като все се лъжеха, че след този час ще е добре. И захванаха да губят надежда, а от друга страна живота стана мъчен, те са хора, като всички. Вие не можете да искате да бъдат герои, да продължават още борбата, техният дух ще почне да отпада, нуждите все по-силно започват да ги притискат и числото на тези, по-горе посочихме като изключения, ще почне бързо да се увеличава. Затова бързайте да преварите, докато развалата не е разяла поне съдиите. Ако още бавите, след време ще се каете, ще видите, че ако днес се оплаквате, че имало некои некадърни или недобросъвестни, тогава ще търсите като рядкост достойните. Имайте предвид и излизането на добрите сили из между съдийството и смятайте, че за един добър юрист има работа не само в адвокатството, но и в други области и че съдиите не ще стоят на местата си.
Надзорът над работата на съдиите, ревизиите на съдилищата, дисциплинарните наказания и изборът на съдия за една вакантна длъжност трябва да става от съдилищата, а не от министъра и от министерски ревизори. Това е в интерес на самото дело. Мислим, че никой няма да спори против усвоения от Закона за съдоустройството начин за назначение на съдиите, но съвсем изоставен на практика, щото за всяко вакантно място на съдия да се произнасят съдиите от съда, където ваканцията е открита, като изберат трима измежду кандидатите за нея и от тях министърът назначи един. Те могат по-добре да познават работата на тези кандидати отколкото министърът, защото тя иде у тях и при това те имат да избират измежду по-ограничен кръг, отколкото министърът, например, когато за вакантно място на член на апелативния съд последният има да избира измежду съдиите в окръжните съдилища в района на неговата апелативна област или когато окръжният съд има да избира измежду мировите съдии в окръга. То има и това приимущество, че те са принудени да направят добър избор, защото слабият другар, ако те си изберат такъв, в една колегия от съдии е тежест на другарите си, с които работи, те трябва да вършат за него това, което той върши халтаво, било защото е недостатъчно подготвен, било защото е ленив и всичко това ги кара да бъдат много внимателни при избора, когато за министъра не съществуват тези причини да бъде внимателен и не само това, но като такъв, като конституционен министър в днешния век, той не може да остане чужд на влиянието на своите съпартизани депутати при избора на съдия на едно вакантно място, а при избор станал по такъв начин не всякога ще се гледа кой заслужава да заеме вакантното място. По същата причина безполезно е да става избор за съдия от съдилището, когато министърът, както стои в сегашния закон, има право да назначава за съдия и вън от избраните от съдилището, защото това унищожава съвършено принципа: да става избирането на съдията не от министъра, а от съда. Да погледнем сега въпроса от другата страна и ще видим, че този начин на назначение и повишение на съдиите – чрез избор от съдилищата – има друга много по-голяма, по-съществена благодат: всеки съдия ще знае, че само тогава ще очаква да бъде повишен в случай на ваканция, ако лицата, които ще се произнасят, са убедени, че той е достоен да я заеме, а за да постигне това той трябва да бъде внимателен във всичко, което излиза от неговите ръце, да не допусне грешки или непълно обсъждане на разглежданите въпроси, изобщо да се стреми да прояви знания и дълбоко и пълно проучване на всичко, което му се представя; ще се яви едно съревнование в работата. Ето сега как има стимул за работа. А какво по-добро за делото на правосъдието? – Във връзка с въпроса за избирането на съдията от самите съдилища е въпросът на надзора и ревизиите на съдилищата.
Нищо по-хубаво от това щото надзорът за работата на съдиите, както и ревизията на тяхната работа да се извършва не от министерски ревизори, а от съдиите от по-горния съд, т.е. от същите тези съдии, които ще се произнесат кой от съдиите от по-долния съд трябва да им стане другар в случай на ваканция. Мотивът е очевиден: защото само тогава те най-добре ще се запознаят с работата на всеки от съдиите, които служат в техния район и тогава следователно те ще могат вярно да решат въпроса за лицето, което ще заеме ваканцията. И тук погледнато на въпроса от другата му страна ще ни доведе до същото заключение, както по-горе, че в такъв случай съдията ще бъде много внимателен за всичко, което върши, за да не се намери при ревизията грешка или някоя негова работа слаба. Не ще съмнение, че ние говорим за надзирател и ревизии ефикасни, строги и редовни, постоянни, които както казахме, ще имат и този резултат, че по дисциплинарен ред постепенно ще очистят съдилищата от хората, които не трябва да останат в тях – защото сега надзорът и ревизиите са просто изоставени, напуснати. Разбира се, че те изискват време и затова ще бъде необходимо само по тази причина да се увеличат съставите, пък в апелативните съдилища с още по един човек.
Повишенията трябва да стават редовно на всеки няколко години, като се унищожат степените на съдилищата6. Последните нямат смисъл, защото поне за член на съда работата е навсякъде еднаква; могат да се случат даже във второстепенен съд по-сложни, по-трудни дела, отколкото в първостепенен. Тогава никой не ще има нужда от ходатай, за да бъде повишен, не ще има нужда да иска да отиде в друг град, за да бъде във второстепенен съд и никой не ще бъде забравен, онеправдан. Изобщо ще има един ред и едно определено положение за всичко: некадърниците ще трябва да напуснат съдилищата, изправните ще си останат в тях, и на всеки няколко години ще имат повишение на заплатата си, а онези, които проявят особена ревност и подготвеност в работата си, ще получат повишения в по-горна служба.
Персоналът на съдиите в съдилищата трябва да се увеличи, за да могат съдиите да надвиват на работата си, която казахме го, постоянно се увеличава; за да не се изтощават от работа и да минава тя през ръцете им набързо, защото това не е раздаване на правосъдие, а да има време всяка работа да бъде обсъдена добре при пълна енергия на силите си и да им остава време да се занимават. Вън от това в много съдилища има затрупани с хиляди дела. Ако държавата е повикана тя да раздава правосъдие, за което събира и мита, тя избягва най-елементарната си длъжност да даде в тези съдилища по едно-две отделения повече за няколко години, докато се премахне натрупаната работа и тури край на толкова висящи с години спорни положения, в някои от които са свързани грамадни интереси на хората. При това трябва да се отнеме от съдията писарската работа, за каквато не е негово назначение и не трябва да се плаща съдийска заплата, а да се върши от служащи, като се увеличи и техният състав. Повтаряме: работата в съдилищата от година на година се увеличава, а персоналът в тях си стои същият.
Когато по другите ведомства се правят увеличения с милиони за персонала и някои други посочени по-горе нужди на правосъдието, когато досега е било всякога съвсем изоставено, ще са достатъчни само петстотин хиляди лева повече годишно.
Средствата, които посочваме, ще направят една грамадна разлика между сегашното положение на съдията и това и това, което те ще му създадат. Тогава само ние можем да кажем, че ще имаме истинско правосъдие – основата на една съвременна държава, гаранцията за запазване на личните и имуществените права на членовете на тази държава. Но за това се иска един министър обладан от идеите, които излагаме, и със смело и настойчиво прокарване на своите проекти; иска се един Министерски съвет, който да обърне заслужено внимание на гласа на своя министър на правосъдието; иска се най-после народни представители, които да не се въодушевяват освен от желанието да видят нашата държава поставена на нужната висота и да посрещнат с готовност или да предложат нужните за това реформи.
Ще видим кои ще бъдат тия хора.
[1] Б.Р. Настоящата статия е писана през 1908 г. (но не е печатана по редица съображения). Много от предложенията на автора са вече прокарани, обаче сега, предвид предстоящите изменения на закона, намираме за необходимо да я изнесем пред нашите читатели, за да видят историческото положение на нашето съдийство.
[2] Дългогодишен съдия във ВКС и впоследствие адвокат.
[3] Длъжни сме да признаем, че днес съдът, като се минаха вече години от въвеждане на несменяемостта и с прииждането в съдилищата много съдии, издържали държавен изпит; интересът за знание, желанието да се прояви такова, се вижда вече постоянно, по делата, качеството на работата за болшинството съдии много надминава това отпреди десетина години и това, което говорим в статията си за тогава, като обикновено явление, днес то може да се каже само за малцинството.
[4] „Онази умора, с която се придружава учителския труд, съвсем не може да се назове умствена умора. При учителския труд повече работят мускулите, що управляват говора, нежели самия мозък.” („Самоизпитанието на волята“ Жюл Пейо, българския превод, с. 95). – „Хенри ІV отива веднаж в съда да чуе едного от най-великите в негово време адвокати. Едва що свършил адвоката, кралят бил напълно убеден от неговата работа и извикал: „дявол да го вземе има право“. Обаче адвокатът на противната страна става да отговаря и още от първите му доводи, чуло се, краля продумал: „дявол да го вземе и той има право! Никога няма да повярвам, че занаятът на съдията е толкова мъчен“ („Бавно правосъдие и необезпечена магистратура“ от д-р П. Зъбов, в списанието „Юридическото дружество“, год. ІІІ, с. 309).
4 Един път запитахме един съдия, бивш учител, за разликата в количеството на работата между учителството и съдийството и той ни отговори: „сравнение не може да има“ – Говори се, че учител в училището не трябва да има повече от 24 ч. седмично, а от съдията се иска в съда да работи по 48 часа седмично, при всичко, че неговата работа е по-уморителна.
5 Със закон от май 1910 г. се установи най-ефикасен надзор чрез особен инспекторат при министерството, който следи и за най-малките опущении в работата на съдиите и оттогава и на рядко е съдия да не е бил наказан дисциплинарно за опущения, каквито при претрупаността на работата не могат съвсем да се избегнат.
6 Те са вече унищожени.