Съдията

Досю Д. Драганов [1]

„Няма по-страшна криза от кризата в правосъзнанието – когато обществото загуби вяра в съдиите и в закона“.

В. Митаков, министър на правосъдието, предколедния брой, 1940 г., на Вестник на вестниците.

Съдията word
Съдията pdf
Съдията epub

 Съдията [2] – жрецът в храма на Темида.

Всеки жрец е въплъщение на духовна чистота и духовно величие. Защото той борави с най-чистите духовни и материални сили; защото е в контакт само с възвишеното и стои далеч от дребнавостите на живота.

Следователно, всеки жрец е символ на нравствена сила и е отражение на нравствената сила на народа, комуто служи.

Това е толкова по-вярно за съдията, който има сложната задача да проникне в положителните и в отвлечените правни норми и крайно забърканата духовна природа на човеците, които в нескончаемото си вътрешно разнообразие, дори при една и съща обективна обстановка, застават с лице срещу правосъдието и се бранят срещу неговите справедливи удари, често дори с невидими кроежи, изплетени с помощта на законните възможности.

Оттук и онези големи и трудни качества, които жреците от храма на Темида требва да притежават, за да могат да се справят безукорно със случаите, които ежедневно дефилират пред техните съвест и познания. Защото жрец, който греши, престава да бъде жрец в съзнанието на онези, в чиято служба е повикан.

От съдията се иска и знание, и опит. И едното, и другото се придобиват. Достатъчни са малко дар, повече старание и много желание, за да се постигне идеалът на знанието и на опита, а оттам и до силата на жречеството.

Там е и съществената разлика между жреците в храма на Темида и жреците от другите храмове. Духовните ценности в храма на Темида са така преплетени с многообразието на материалните ценности и интереси на поклонниците, че усложняват до неимоверност задачата на жреца-съдия и му налагат едно вътрешно напрежение почти свръх силите на обикновения служител в храма. Докато в другите храмове жреците боравят с духовни и отвлечени ценности, които в повечето случаи покоряват волите и съзнанието, дори без да бъдат въобще или напълно разбрани и покоряват поради своя отвлечен и мистичен характер, в храма на Темида се борави пак с духовни ценности, но вече не тъй отвлечени и винаги преплетени със сложни материални ценности и интерести, които изискват едно сериозно познаване на живота, на хората, на материята, на духа. Това именно усложнява задачата на съдията-жрец в храма на Темида и го поставя в мъчни условия на труд и при строги изисквания на качества.

Следователно, съдията борави с ценностите, които се крият в природата на човека. Било, че ще бъде съден човек, било, че ще бъдат отсъждани негови материални интереси, пред правосъдието виси за разрешение винаги една човешка ценност, често пъти отвлечена като правната норма, която има да се прилага; често пъти конкретна, като правната норма, под която требва да бъде подведена; често пъти в съчетание на конкретното и отвлеченото, като правните норми, които требва да бъдат протълкувани, издирени и приложени на място.

А природата на човека представява такова разнообразие от мотиви, такъв лабиринт от преживелици, такъв хаос от страдания, от радости, от импулси, от величия и падения, че обхващането им от един ум, в определено време, при дадени условия и при дадени възможности, е нещо почти непостижимо.

Тук именно геният на съдията има в какво и може да бъде проявен; тук именно силата на жречеството може и требва да проличи. А това е вече много в изразходването на физически и морални сили, много е като напрежение. И това много именно се изисква от съдията и от неговата даденост зависи вярата на богомолците от храма на Темида, която вяра никога не бива да отслабва.

***

Жрецът владее над душите и съвестите на богомолците посредством своята мистичност и отдалеченост от ежедневието.

Съдията владее над душите и съвестите чрез своята отдалеченост от хората и събитията, които му се представяват за разрешение.

Става дума за онова безпристрастие към хората и събитията, което съдията трябва да има винаги в себе си, за да остане винаги жрец и за да може издаденият от него акт да обедини волите, да победи съвестите, да проникне в съзнанието на онези, които са прибягнали до неговите услуги и на онези, които по един или други начин ще усвоят неговия акт.

Не може да бъде съдия онзи, който, преди да влезе в съдебната зала, е предрешил изхода на делото, което днес има да разрешава. И то не само, когато това се дължи на причини, лежещи в лицата или събитията, които са събрани в кориците на делото, но и тогава, когато, преди да изслуша лицата, и без оглед на тях, по свои разбирания, по логически свои съображения, по правни свои схващания, е решил, че делото трябва да бъде решено в даден смисъл. Съдебната зала носи толкова изненади! Съдията, предрешил по този начин делото, по силата на една неизбежна човешка обвързаност, не е склонен да чуе онова, което ще се каже в съдебното заседание, или ще го постави още от самото начало под знака на съмнението, или веднага ще го отхвърли като неотговарящо на преднамерената му логика.

Затова проучването на едно дело от един съдия не трябва да се свежда до неговото предварително решаване или по-скоро до съставянето на едно предварително убеждение за начина, по който трябва да бъде решено, а само чисто и просто до едно изучване, систематизиране и запомняне на данните, които случаят съдържа, та когато разяснението им дойде в съдебно заседание, той, съдията, да знае за какво се говори, за да може да внимава, да цени и да съобразява още тогава.

Следователно, от съдията се изисква абсолютно безпристрастие към случая, събитията и лицата, които ще се явят пред него да молят за право и да търсят право. И това безпристрастие еднакво ще липсва и тогава, когато, дори при пълна вътрешна отстраненост на съдията към случая, събитията и лицата по делото, предварително той определи за себе си изхода на делото.

А, за да притежава това тъй ценно и тъй необходимо качество, съдията трябва да има нравствената сила да стои над хората и над събитията, които ще съди и разрешава. И като се има предвид, че съдията е тоже човек, с всички присъщи нему и на човешката природа слабости, не можем да не се замислим върху онази нравствена сила, която трябва да бъде винаги в крайно напрежение у него, за да може да отговори на едно от важните условия за добър и почитан жрец в храма на Темида: безпристрастието.

Темида е изобразена с вързани очи.

***

Най-великото и най-желаното качество у съдията – съвестта.

Човешката съвест не е достатъчна; необходима е особена, съдийска съвест.

Първата е разтеглива, относителна. Втората е стройна, положителна.

На нея често пъти и единствено на нея е предоставено да разреши даден случай. Това е тъй нареченото: „съдът решава по свое крайно разумение“. А това разумение е неговата съвест; решението ще бъде отражение на неговата съвест.

Тази съвест требва да бъде кристално чиста. През нея да може да се прозира, за да може тя да убеждава със своята чистота. И най-малкото затъмнение действа разрушително.

И когато тази съвест е така чиста, дори една неправда може да бъде осъзната и простена.

***

Няма по-трудна задача от тази да служиш на правото. Правото е призовано да раздава правда. А правдата е нещо много разтегливо, нящо много неустановено. Онова, което в съзнанието на едни представява правда, в съзнанието на други е въпиюща неправда, и обратното. Правдата в обикновен смисъл, правдата в общочовешки смисъл и правдата по смисъла на законноустановените норми не могат да се покрият като понятия за правда. Те са различни и то съществено.

Има правници, които не признават съществуването на друга, освен правната правда, т.е. тази отразена в законните норми. Това е прекалено, дори вредно. Но то е и в противоречие с основното положение, че правото е отражение на нравствените начала на общежитието, следователно, на неговата правда.

Да я дириш, да я откриеш и правилно оцениш и въздадеш – правдата – каква трудна и благородна задача!

Към нейното осъществяване е призован съдията.

В тази своя дейност съдията е сам. В откриването на правдата той няма помощници.

Адвокатът има върховния дълг да защити своя доверител. В тая защита той изгаря нравствено, ако се е добрал до истината и тя не е тази, която е отразена в кориците на делото.

Не се касае тук до тълкуването и приложението на закона. То ще настъпи, наистина, но след като случаят бъде поставен със своята фактическа светлина. След това ще дойдат правните построения, които ще бъдат положени върху една фактическа основа – отговаряща или не на правдата, според случая. Тук съдията трябва да води епическа борба със случая, с убеждението си, с повеленията на закона и да издири и приложи правдата, много пъти изкуствено прикривана, умишлено забулвана, изкусно изкривявана от недобросъвестни страни или от непристойни заинтересовани.

„Всяко дело крие в себе си една неправда; всеко дело е вик за правда. Съдията е длъжен да даде тази правда“ –  казва един от нашите уважавани съдии[3].

Това е една дейност извън завижданията и пълна с нравствена отговорност.

Издаденият от съдията акт е нравствен акт, в който трябва да бъдат въплътени неговата съвест и самата правда.

***

И така, съдията изгаря в непосилен труд и нравствен напън.

Днес, когато Съюзът на българските адвокати празнува своя двадесетгодишен юбилей, а българската адвокатура изобщо има зад гърба си едно шестдесетгодишно съществуване, тези няколко истини ние сме длъжни да си приповторим, истини, преповтаряни от векове, незаличими, неизменни и винаги свежи.

На тези свети истини българският съдия е служил според силите си, винаги и неизменно. И с тази своя служба е създал от храма на Темида един сигурен нравствен опор за правда.

А като се имат предвид незадоволителните условия, при които са поставени да изпълнят своя висш нравствен дълг българските съдии, наистина, трябва да признаем, че те вършат един голям подвиг.

Този подвиг е нужен, за да не се сбъднат думите на министъра на правосъдието, които поставихме на челно место: да се разколебае вярата в правосъдието, т.е. в съдиите и в закона.

***

Колко много се изисква, за да бъдеш съдия!

[1] Дългогодишен адвокат и член на Висшия адвокатски съвет в периода до 1948 г. Автор на трудове по право.

[2] Публ. в сб. „20 години Съюз на българските адвокати“. С., изд. на Българския Адвокатски Съюз, 1940, с. 339-447.

[3] Н. Икономов, „Съдийски вестник“, г. XXI, бр. 3.