Представяме в превод решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото „Miracle Europe Kft v. Hungary" (№ 57774/13) от 12 януари 2016 г., в което се обсъждат основните принципи за разпределяне на делата в съответствие с чл. 6, § 1 ЕКПЧ през призмата на гаранциите за вътрешноинституционалната независимост на съда.
С решението от 12 януари 2016 г. по делото Miracle Europe Kft v. Hungary Съдът установява нарушение на изискването на чл. 6 (право на справедлив процес) за решаване на споровете от съд, създаден в съответствие със закона, в случай, когато въпреки наличието на изискване за случайно разпределение делото е било преразпределено на друг съд, което обаче ЕСПЧ не приема за равносилно на нaрушение на изискването за независим и безпристрастен съд.
Решението поставя въпроси, свързани с възможностите на институционалиpан орган за управление на съдебната власт да влияе върху индивидуалния съдия и върху разпределението на делата. Гаранциите за независимост на съда са тясно свързани със свободата от всякакви форми на вътрешно системно влияние, които се осъществяват по правила, допускащи дискреция без обективно определени в закона критерии. Стриктното спазване на предварително установени правила за разпределението на делата и определянето на съдебните състави е съществена гаранция за независим и безпристрастен съд по смисъла на чл. 6 от Конвенцията. Преразпределянето на делото на конкретен съд, без наличие на обективни критерии при вземане на решението за пренасочване, въпреки наличието на законово основание, се тълкува от Съда в аспекта на компрометиране на изискването за разглеждане на делото от съд, „създаден в съответствие със закона“.
Съдът отбелязва, че при разпределянето на делата между съдиите трябва да се избягва всякакво действие, което може да бъде възприето като произволно, защото това засяга усещането за независимост и безпристрастност на съда.
Съдът споделя становището на унгарския Конституционен съд, според който „пренасочването на определена група дела от съда, определен според общите правила за компетентност, към юрисдикцията на друг съд, може да съответства на Конвенцията само ако материалните и процедурните правила и предпоставки за такова пренасочване са определени от законодателя в прозрачни, предварително посочени, ясни и обективни параметри, които не допускат (или оставят минимална) свобода на преценка и гарантират, че самото решение е взето от институциите на независимата, безпристрастна съдебна система".
MIRACLE EUROPE KFT V. HUNGARY
(Application no. 57774/13)
Европейски съд по правата на човека (четвърто отделение)
Решение
12 януари 2016 г.
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 57774/13) срещу Унгария, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от унгарската компания Miracle Europe Kft („жалбоподател“) на 5 септември 2013 година.
2. Жалбоподателят е представляван от г-н D. Karsai, адвокат, практикуващ в Будапеща. Унгарското правителство („Правителството“) е представлявано от г-н Z. Tallódi, служител на Министерството на правосъдието.
3. Жалбоподателят твърди, че съдът, който е решил неговото дело, не е „съд, създаден в съответствие със закона“ по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията.
4. На 20 февруари 2015 г. правителството е уведомено за жалбата и останалата част от жалбата е обявена за недопустима на основание чл. 54, § 3 от Правилника на Съда.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателят е дружество с ограничена отговорност, регистрирано съгласно унгарското право, със седалище в Будапеща.
6. През януари 2012 г., в спор относно обществена поръчка за строителство дружеството жалбоподател предявява срещу възложителя иск за причинени вреди.
7. Председателят на териториално компетентния в Будапеща Върховен съд изпраща искане до Националната съдебна служба („НСС“) да пренасочи делото към друг съд от същoтo правораздавателно ниво.
8. Председателят на НСС разгледал статистиката за съдебното натоварване на Върховния съд в Будапеща, включително обема на много важни дела и такива с голяма обществена значимост, и натовареността на съдиите, разглеждащи граждански дела. Той установил, че решаването на делото в разумен срок, с оглед на кратките законоустановени срокове, може да бъде осигурено само чрез пренасочване на делото в друг, по-малко натоварен съд.
9. След поискана информация от председателя на Върховния съд в Залаегерсег председателят на НСС разгледал условията на работа, включително персонала на съда и материалната база на съдиите и натоварването. Въз основа на тази информация председателят на НСС взел решение за пренасочване на делото към Върховния съд в Залаегерсег, като счел, че пренасочването на делото не би представлявало непропорционална тежест за този съд.
10. На 16 февруари 2012 г. председателят на НСС разпределил делото на Върховния съд в Залаегерсег (решение № 29/2012 (III.16.) OBHE), като упражнил изрично възложеното му със закон правомощие.
11. Върховният съд в Залаегерсег разгледал делото и отхвърлил иска на 5 юни 2012 г. Решението било потвърдено от Апелативния съд в Печ на 18 септември 2012 г. Териториалната компетентност на Апелативния съд в Печ произтича от решението на председателя на НСС за пренасочване на делото към Върховния съд в Залаегерсег.
12. Междувременно, на 17 септември 2012 г., Националният съдебен съвет издал решение № 58/2012, според което „указанията за пренасочване на делото трябва да се спазват“.
13. На 7 септември 2013 г. Kúria (Върховният съд на Унгария, б. пр.) потвърждава решенията на първоинстанционния и на апелативния съд в производството по обжалване.
Съдилищата приемат по същество, че твърденията на дружеството – ищец, че университетът незаконно е прекратил договора за инвестиция (изграждане на общежитие), са резултат от неправилно тълкуване на закона и тенденциозно тълкуване на обстоятелствата и че фактите по делото не дават основание за претендираното от ответника обезщетение, тъй като не е налице противоправно поведение от негова страна.
14. Междувременно, на 13 декември 2012 г., жалбоподателят сезира Конституционния съд. Той твърди, на първо място, че националните съдилища са постановили своите решения по произволен начин и, второ, че е бил лишен от право на „съд, създаден в съответствие със закона“, тъй като с решение № 29/2012 (II.16.) председателят на НСС е преразпределил делото от първоначално компетентния съд на Върховния съд в Залаегерсег.
15. Конституционната жалба е отхвърлена като недопустима на 10 юни 2013 г. (решение № 3123/2013 г. (VI. 24.) AB). Конституционният съд приема, че шестдесетдневният преклузивен срок за подаване на конституционна жалба е изтекъл, тъй като е започнал да тече от 16 февруари 2012 г. , когато е постановено решението за пренасочване на делото – а не на 12 октомври 2012 г., както се тълкува от жалбоподателя – и на това основание жалбата е недопустима като просрочена.
16. На 2 декември 2013 г. при разглеждане на конституционни жалби по дела, различни от това на жалбоподателя, Конституционният съд постановил решение № 36/2013. (XII.5.) по въпроса за пренасочване на делата към друг съд. Конституционният съд постановява, че законодателството, което дава право на председателя на Националната съдебна служба да пренасочва дела между съдилищата (по-специално, раздели 62 и 63 от Закона за организацията и управлението на съдилищата, в сила между 1 януари и 16 юли 2012 г.), е противоконституционно и в нарушение и на чл. 6, § 1 ЕКПЧ. Според Конституционния съд правото на законен съдия и на съд, определен по силата на закона, изисква делото да се разгледа от съд, който притежава съответната компетентност, включително и териториална, при спазване на предварително установени обективни правила.
Конституционният съд приема, че оспорваните разпоредби, които дават правомощия на председателя на НСС за пренасочване на делата, нарушават тези принципи. Нещо повече, неспазването на тези принципи води до нарушаване на изискването за обективна безпристрастност. Освен това Конституционният съд посочва изрично и липсата на средство за защита срещу решението на председателя на НСС, което е в нарушение на Конституцията и на чл. 13 ЕКПЧ.
Решението на Конституционния съд обаче няма правна сила за делата, които вече са били пренасочвани при упражняване на правомощието, регламентирано в обявените за противоконституционни разпоредби. Следователно решението на Конституционния съд не обезсилва всички решения за пренасочване, приети по-рано.
ЗАКОНЪТ
I. ТВЪРДЕНИЕ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
28. Жалбоподателят твърди, че е бил лишен от право на справедлив процес в съд, определен след пренасочване на делото в друг съд, и че този съд не може да се разглежда като независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Той се позовава на чл. 6, § 1 от Конвенцията, който гласи следното:
„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на справедливо ... гледане... от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.“
29. Правителството оспорва това твърдение.
A. Допустимост
30. Правителството твърди, че жалбата е недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Посочва се по-специално, че ако жалбоподателят е имал съмнения относно безпристрастието на съдебния състав, то е следвало да поиска отвод на съдиите, на които делото е било разпределено.
31. Жалбоподателят твърди, че в процесния случай искането за отвод не е вътрешноправно средство за защита срещу решението за пренасочване на делото и последвалата липса на обективна безпристрастност на съда, определен да разгледа делото.
32. Съдът приема доводите на жалбоподателя, като отбелязва, че основният въпрос по делото не е безпристрастността на съдиите в съда, разглеждащ делото след пренасочването му. Искането за отвод на съда следователно не може да се счита за уместно в този контекст.
33. Правителството излага доводи, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита и конституционната жалба на жалбоподателя в частта за произволно пренасочване на делото е била подадена несвоевременно.
Жалбоподателят оспорва тези твърдения и поставя под съмнение ефективността на конституционната жалба като средство за защита.
34. Съдът припомня, че средствата за защита, които чл. 35, § 1 от Конвенцията изисква да бъдат изчерпани, трябва да се отнасят до твърдяното нарушение и в същото време да са достатъчно и да са достъпни за жалбоподателя. Наличието на такива средства за защита трябва да е достатъчно сигурно не само на теория, но и на практика, тъй като в противен случай те няма да имат необходимата достъпност и ефективност; правителството като ответник следва да установи, че тези условия са изпълнени (вж. наред с други McFarlane v. Ireland [GC], № 31333/06, § 107, 10 септември 2010). Това правило намира проявление в контекста на действие на механизма за защита на правата на човека, който държавите – страни по ЕКПЧ, са приели. Във връзка с това Съдът подчертава, че чл. 35 трябва да се прилага с известна степен на гъвкавост и без излишен формализъм и че правилото за изчерпване на средствата не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично. При изследване на въпроса дали са изчерпани всички средства за защита и на приложимостта на чл. 35 от съществено значение са конкретните обстоятелства във всеки отделен случай (вж. Akdivar and Others v. Turkey, 16 септември 1996, § 65, Reports of Judgments and Decisions 1996 IV). Жалбоподател, който се е възползвал от едно правно средство за защита, годно да бъде използвано за удовлетворяване на правния интерес в процеса, довел до предполагаемото нарушение, директно, а не само косвено, не е длъжен да прибегне до други средства за защита, които биха били достъпни за него, ако тяхната ефективност е поставена под въпрос (вж. Manoussakis and Others v. Greece, 26 септември 1996, § 33, Reports 1996-IV, and Anakomba Yula v. Belgium, № 45413/07, § 22, 10 март 2009).
35. В процесния случай Съдът отбелязва, че жалбоподателят е сезирал Конституционния съд с жалба, която включва въпроса за пренасочване на делото, като израз на конституционното право на справедлив процес. Ако приемем, че това е ефективно средство за защита при тези обстоятелства, Съдът счита, че жалбоподателят е довел до знанието на компетентните органи твърденията в жалбата си и по този начин е индикирал възможността да се намери решение на твърдяното нарушение. Твърдейки, че вътрешните средства за защита от страна на жалбоподателя са изчерпани, правителството не е посочило съответната релевантна правна уредба или съдебна практика, според която въпросът за пренасочване на делото в друг съд следва задължително да бъде отделен от производството. Ето защо Съдът счита, че жалбоподателят е могъл разумно да очаква, че една цялостна конституционна жалба, подадена в законоустановения срок, считано от връчването на решението на втората инстанция, която включва аспекта за пренасочването на делото, ще бъде разгледана изцяло по всички въпроси, както и по въпроса за нарушение на правото на справедлив процес. Според Съда обстоятелството, че Конституционният съд в крайна сметка е отделил въпроса за преразпределянето на делото от основната процедура и е санкционирал жалбоподателя с различен преклузивен срок в това отношение, не е могло да бъде предвидено от жалбоподателя.
36. В светлината на гореизложеното Съдът счита, че жалбата не следва да бъде отхвърлена на основание на твърдяното от ответника неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
Освен това Съдът намира, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Конвенцията и че не е недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде приета за допустима.
Б. По същество
1. Твърденията на жалбоподателя
37. Жалбоподателят твърди, че националните съдилища са постановили решенията си по произволен начин, тъй като са допуснати грешки във фактите и правото.
38. По отношение на независимостта и безпристрастността на съда жалбоподателят отбелязва, че обективността и прозрачността на процедурата не е била осигурена, защото преразпределянето на делото е било направено единствено по силата на личната преценка на председателя на НСС. Поради това, че правилата за пренасочване не са били достатъчно ясни, жалбоподателят счита, че съдът, разгледал жалбата на жалбоподателя, не е „съд, създаден в съответствие със закона“. Делото не е от изключителна сложност, така че не би създало прекомерно натоварване за компетентния съд, което да налага неговото преразпределяне в друг съд.
39. Освен това обстоятелството, че правното основание за преразпределяне на делата в друг съд в крайна сметка е било обявено за противоконституционно, показва, че делото не е било разгледано от „съд, създаден в съответствие със закона“.
2. Твърденията на правителството
40. Правителството твърди, че Върховният съд в Залаегерсег е „съд, създаден в съответствие със закона“ като част от съдебната система в Унгария. Пренасочването на делото от съд с обща териториална компетентност към друг съд е добре познат правен институт както в унгарското, така и в други европейски законодателства. Решение за пренасочване на определено дело се взема само в изключителни случаи като временна мярка с цел да се облекчи сериозният регионален дисбаланс в натоварването на различните съдилища и да се намали прекомерно големият брой висящи дела, който възпрепятства приключването на съдебните производства в разумен срок. Разпределянето на делото на съдия (или на съдебен състав) става по общоприложими правила, регламентиращи разпределението на делата, определени от председателя на съд, приел делото за разглеждане в съответствие със закона. С оглед на това се излагат доводи, че поради пренасочването на делото на друг съд при спазване на закона и последващото разпределение на делото на съдия от този съд, в съответствие с общо приложимите правила, съдията, който е разгледал делото на жалбоподателя, следва да се приема като „съдия, назначен в съответствие със закона“ за целите на вътрешното право.
41. Освен това правителството посочва, че за разлика от делото DMD GROUP, a. s., срещу Словакия, № 19334/03, 5 октомври 2010), в което делото на жалбоподателя е било преразпределено от един съдия на друг, в процесния случай става преразпределяне от един съд в друг, чиято компетентност се различава единствено по отношение на териториалната подсъдност; преразпределянето не е направено от съда – правоприемник, а от независима трета страна – председателя на НСС, който не е действал като представител на изпълнителната власт, а като ръководител на съдебната власт. При всички положения ответникът твърди, че в производството срещу решението, постановено от съда-правоприемник, средствата за защита на жалбоподателя са били гарантирани при преразглеждане на делото от Kúria (в рамките на производство по обжалване) и, впоследствие, от Конституционния съд (в рамките на производството, образувано по искането за обявяване на противоконституционност на решението).
42. По отношение на решение № 36/2013 г. (XII.5) AB на Конституционния съд правителството посочва, че това е решение по жалби, подадени в друг контекст – във връзка с наказателни дела, поради което то не е приложимо към настоящото дело, което е гражданско, или по-скоро търговско.
43. Правителството на Унгария счита, че няма основания да се приеме, че постановеното по делото решение е повлияно по някакъв начин от решението на председателя на НСС за пренасочването на иска. При всички положения делото е било цялостно разгледано от Kúria – Върховния съд, който би бил последна инстанция и без да е налице преразпределяне на делото в друг съда.
44. На последно място Правителството твърди, че при упражняване на правомощието, регламентирано във вътрешното законодателство за преразпределяне на дела, през 2011 г. са били преразпределени 13 дела, а през 2012 г. – 42 дела. Всички искания, с едно изключение, са били направени от председателя на Върховния съд в Будапеща, който е имал най-голям обем работа сред унгарските съдилища. Две искания са били отхвърлени от председателя на НСС, защото условията за преразпределяне не са били изпълнени. От февруари 2013 г. насам нито едно дело не е било преразпределяно за разглеждане от друг съд. Поради това, че волята на законодателя е била да приеме преразпределянето на дела като временна и изключителна мярка, съответните законови разпоредби са отменени от 1 август 2013 г. – Закон № CXXXI от 2013 г.
3. Преценката на Съда
(А) Общи принципи
45. На първо място Съдът отново заявява, че „правото на справедлив процес, заема толкова видно място в едно демократично общество, че няма оправдание за тълкуване на чл. 6, § 1 ограничително“ (вж. Perez v. France [GC], №. 47287/99, § 64, ECHR 2004 I).
46. В делата, водени по чл. 6 от Конвенцията, Съдът често разглежда отделните аспекти на справедливия съдебен процес, във връзка с които е съответното оплакване на жалбоподателя, а нарушението на това право може да доведе до нарушаване на правото на справедлив съдебен процес (вж. Kinský v. the Czech Republic, №. 42856/06, § 83, 9 февруари 2012). Въпреки това в много случаи се взема предвид „производството като цяло“. По този начин Съдът може да установи нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията, ако производството като цяло не отговаря на изискванията за справедлив процес, макар и отделните процесуални пороци сами по себе си да не убеждават Съда, че производството е било „несправедливо“ (вж. Barberà, Messegué and Jabardo v. Spain, 6 декември 1988, § 89, Series A № 146; and Mirilashvili v. Russia, № 6293/04, § 165, 11 декември 2008).
47. По силата на чл. 6, § 1 от Конвенцията съдът трябва винаги да бъде „създаден в съответствие със закона“. Този израз отразява принципа на върховенството на закона, който е присъщ на механизма на защита, установена с Конвенцията и протоколите към нея (вж. например Jorgic v. Germany, № 74613/01, § 64, ECHR 2007‑III).
48. Понятието „право“ по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията включва не само законодателството, което предвижда създаването и компетентността на съдебните органи (вж., наред с другото, Lavents v. Latvia, no. 58442/00, § 114, 28 ноември 2002), но и всяка друга разпоредба на вътрешното право, която, ако бъде нарушена, би направила незаконно участието на един или повече съдии в разглеждането на делото (вж. Gorguiladzé v. Georgia, № 4313/04, § 68, 20 октомври 2009; and Pandjikidzé and Others v. Georgia, № 30323/02, § 104, 27 октомври 2009). Това включва, по-специално, разпоредби относно независимостта на членовете на съда, продължителността на мандата им, безпристрастността и наличието на процедурни гаранции (вж. например Coëme and Others, cited above, § 99, както и Gurov v. Moldova, № 36455/02, § 36, 11 юли 2006).
49. С други думи фразата „създаден в съответствие със закона“ обхваща не само правното основание за самото съществуване на „съда“, но също и спазването от съда на конкретните правила, които уреждат реда за неговото ръководство и управление (вж. Sokurenko и Strygun v. Украйна, № 29458/04 и 29465/04, § 24, 20 юли 2006 г.) и състава на съда за всяко отделно дело (вж. Buscarini v. Сан Марино (декември), № 31657/96, 4 май 2000 г.).
50. По принцип допуснато от съда нарушение на националните правни разпоредби, свързани с установяването и компетентността на съдебните органи, води до нарушение на чл. 6, § 1 ЕКПЧ. Съдът следователно следва да провери дали националното законодателство е било спазено в това отношение. Въпреки това, имайки предвид общия принцип, че националните съдилища тълкуват сами разпоредбите на вътрешното си право, Съдът намира, че не може да поставя под въпрос тяхното тълкуване, освен ако не е налице грубо нарушение на националното законодателство (вж. с необходимите промени, COËME и др., цитирано по-горе, § 98; и Lavents, цитирано по-горе, § 114).
51. Съдът отбелязва по-нататък, че според неговата практика целта на израза „създаден в съответствие със закона“, употребен в чл. 6 от Конвенцията, е да се гарантира, че „съдебната организация в едно демократично общество не зависи от преценката на изпълнителната власт, а че тя е регламентирана от норми, създавани от парламента“ (вж. Zand срещу Австрия, № 7360/76, доклад на Комисията от 12 октомври 1978 г., решенията и докладите (DR) 15, с. 70-80). Това не означава, че организацията на съдебната система следва да се остави на преценката на органите на съдебната власт, а съдилищата разполагат с известна свобода да тълкуват приложимото вътрешно законодателство (вж. COËME и др., цитирано по-горе, § 98; Савино и др. срещу Италия, № 17214/05, 20329/05 и 42113/04, § 94, 28 април 2009; и Fruni срещу Словакия, № 8014/07, § 134, 21 юни 2011).
52. „Teoрията за разделение на властите между изпълнителната и съдебната власт... има нарастващо значение в практиката на Съда“ (вж. Stafford срещу Обединеното кралство [GC], №. 46295/99, § 78, ECHR 2002-IV). В същото време „нито чл. 6, нито друга разпоредба от Конвенцията изисква от държавите да спазват всички теоретични конституционни концепции по отношение на допустимите граници за взаимодействие на властите“ (вж. Kleyn и др. срещу Холандия [GC], № 39343/98, 39651/98, 43147/98 и 46664/99, § 193, ECHR 2003-VI).
53. За да се установи дали съдът може да се счита за „независим“ по смисъла на чл. 6, § 1, трябва да се има предвид, наред с останалото, начинът на назначаване на членовете му и техния мандат, съществуването на гаранции срещу външен натиск и въпроса дали независимостта е видима за всички (вж. Findlay срещу Обединеното кралство, 25 февруари 1997 г., § 73, Reports 1997-I;. и Brudnicka и др. срещу Полша, № 54723/00, § 38, ECHR 2005-II). В противен случай доверието, което съдиите в едно демократично общество трябва да вдъхват на обществеността и преди всичко – на страните в производството, e поставено в опасност. При преценката дали е налице основателна причина да се опасяваме, че в даден съд липсва независимост или безпристрастност, гледната точка на страната в производството е важна, но не е решаваща. Решаващото е дали съмненията на страната могат да бъдат обективно обосновани (вж., наред с другото, Morris срещу Обединеното кралство, № 38784/97, § 58, ECHR 2002-I; Miroshnik срещу Украйна, № 75804/01, § 61, 27 ноември 2008 г., с допълнителни препратки). В това отношение обективната безпристрастност може да бъде от определящо значение или, с други думи, „съдът трябва не просто да бъде справедлив, но това трябва да бъде видимо за всички“ (вж. De Cubber срещу Белгия, 26 октомври 1984 г., § 26, серия А, № 86).
54. Освен това поначало „безпристрастност“ означава липса на предразсъдъци или обвързаности. Според постоянната практика на Съда наличието на безпристрастност по смисъла на чл. 6, § 1 трябва да се преценява в зависимост от: (I) субективен тест, където трябва да се има предвид личното убеждение и поведението на конкретен съдия – дали съдията е демонстрирал лично предубеждение или пристрастие по определено дело; и (II) обективен тест, който да установи дали самият съд, включително и неговият състав, предоставят достатъчни гаранции да се изключи всяко основателно съмнение по отношение на неговата безпристрастност (вж. наред с другото, Фей срещу Австрия, 24 февруари 1993 г., § 28 и § 30, серия а, № 255; Ветщайн срещу Швейцария, № 33958/96, § 42, ECHR 2000-XII).
55. Няма ясно разделение между субективната и обективната безпристрастност, тъй като поведението на един съдия може не само да доведе до обективни опасения относно неговата безпристрастност от гледна точка на страничния наблюдател (обективният тест), но също може да се пренесе върху въпроса за неговото лично пристрастие (субективния тест) (вж. Киприану срещу Кипър [GC], №. 73797/01, § 119, ECHR 2005-XIII). В случаите, когато се оказва трудно да се съберат доказателства, с които да се обори презумпцията за субективната безпристрастност на съдията, изискването за обективна безпристрастност осигурява важна допълнителна гаранция (вж. Pullar срещу Обединеното кралство, 10 юни 1996 г., § 32, Reports 1996-III).
56. На последно място, понятията за независимост и обективна безпристрастност са тясно свързани и в зависимост от обстоятелствата може да се изисква съвместното им изследване (вж. Sacilor-Lormines срещу Франция, № 65411/01, § 62, ECHR 2006-XIII).
(Б) Приложение на тези принципи в настоящия случай
57. В самото начало Съдът подчертава, че първостепенното значение на независимостта на съдебната власт и съблюдаването на върховенството на правото изискват яснота на правилата, прилагани във всеки един случай, и ясни гаранции, които да осигурят обективност и прозрачност, и преди всичко да се избегне проявата на произвол при разпределението на конкретни дела на съдиите (вж. Iwańczuk срещу Полша (декември), № 39279/05, 17 ноември 2009 г., и DMD GROUP, цитирано по-горе, § 66).
58. Съдът счита, че когато разпределянето на едно дело става по пътя на дискрецията, т.е. условията за това не са предвидени в закона, това излага на риск усещането за безпристрастност, като дава почва за предположения за политическо или друг тип въздействие върху определения съд или съдия, дори когато възлагането на делото на конкретен съдия само по себе си следва обективни критерии. Редът, по който едно дело се възлага на конкретен съдия или съдебен състав, трябва да съдържа ясни основания и обективни критерии, определени предварително в закон, основан на общи принципи. Елементът на лична преценка при разпределянето или преразпределянето на едно дело би могъл да доведе до злоупотреба като средство за оказване на натиск върху съдиите, например претоварване с дела или възлагане на дела с малка обществена значимост. Възможно е също така политически чувствителни дела да се насочват към определени съдии и да се избягва разпределянето им при други съдии. Ето защо Съдът споделя становището на Конституционния съд, според който:
„Преразпределянето на определена група дела от съда, определен според общите правила за компетентност, към юрисдикцията на друг съд, може да бъде съвместимо с Конвенцията само ако материалните и процедурните правила и предпоставки за такова преразпределяне са определени от законодателя в прозрачни, предварително посочени, ясни и обективни параметри, които не допускат (или оставят минимална) свобода на преценка и гарантират, че самото решение е взето от институциите на независимата, безпристрастна съдебна система“.
59. На следващо място Съдът ще разгледа отделните аспекти на справедливия процес. Съдът отбелязва твърденията на жалбоподателя, че определеният съд не е съд, „създаден в съответствие със закона“ и за влиянието на дискреционното решение за преразпределяне на делото върху независимостта и безпристрастността на съда.
60. Съдът отчита твърдението на правителството за съществуващ дисбаланс в натовареността на съдилищата в Унгария (вж. § 40 по-горе) и признава необходимостта от организационни мерки в тази насока, за да се избегне забавянето на правосъдието. Тези мерки обаче трябва да са в съответствие с изискванията на правото на справедлив процес.
61. Компетентността на съда, на който делото е преразпределено, да разгледа делото на жалбоподателя, е учредена с решение на председателя на НСС, който има широки административни правомощия, включително и в някои аспекти от личния статус на съдиите. В същото време той е избран от парламента, а не в рамките на системата на съдебното самоуправление. Според Венецианската комисия обстоятелството, че само съдия може да бъде избран за председател на НСС, не превръща този орган в орган на самоуправление на съдебната власт, защото той се избира от парламента. Освен това Съдът не може да игнорира обстоятелството, че към датата 17 септември 2012 г. изобщо не е имало критерии, които по принцип биха били използвани за обективното преразпределяне на делата. Въпреки че НСС определя приложимите принципи при пренасочване на дела, тя не предоставя никакви критерии за подбора на отделните дела, които да бъдат пренасочени към друг съд, а в процесния момент възлага на председателя на НСС да прецени кой е подходящия съд. В настоящия случай последвалото въвеждане на критерии за подбор е без значение, тъй като при постановяване на решенията на Върховният съд в Залаегерсег на 5 юни 2012 г. и на Апелативният съд в Печ от 18 септември 2012 г. (вж. §11) компетентността на съдилищата не е била учредена при спазване на такива критерии.
62. Ако реорганизацията на съдебната дейност в общи линии – при спазване на проверими обективни критерии и без да се избират определени дела при преразпределянето им, може да бъде приета от Съда, то процесното преразпределяне на делото на жалбоподателя не следва да бъде възприето, тъй като е извършено чрез индивидуално решение на председателя на НСС (за сравнение DMD GROUP, § 69). Във връзка с това Съдът подчертава, че по настоящата жалба предмет на спора не е законността на конституиране на съда, а законността на разпределянето на делото на този съд.
63. Съдът счита, че естеството на дискрецията при пренасочването на дела от един към друг съд се проявява в това, че не са налице нито установени основания, нито ясни критерии кои дела трябва да бъдат пренасочвани. Тази ситуация в крайна сметка поражда съмнения за липса на независимост и безпристрастност и не предлага необходимите предвидимост и сигурност, за да се приеме, че съдът е „създаден в съответствие със закона“.
64. Подобно е заключението на Конституционния съд, който установява в своето решение № 36/2013. (XII.5.) AB, че разпоредбите за пренасочване на делата, а именно чл. 62 и 63 от Закон № CLXI от 2011 г. относно организацията и управлението на съдилищата, който е бил в сила между 1 януари и 16 юли 2012 г., са противоконституционни. Макар този извод да е направен в контекста на конституционна жалба, произтичаща от наказателното производство, констатациите на Конституционния съд не се ограничават само до пренасочването на наказателни дела, тъй като чл. 62 и чл. 63 регламентират правомощие за пренасочване както на граждански, така и на наказателни дела.
65. Вярно е, че решението на Конституционния съд не поражда преки вътрешноправни последици по отношение на делото на жалбоподателя. За Съда обаче остава налице фактът, че законовите разпоредби, обосноваващи пренасочването на делото на жалбоподателя, са били противоконституционни, и са установени като такива от Конституционния съд, чието решение Съдът споделя. Действително критиката на Конституционния съд по отношение на оспореното решение за пренасочване хвърля сериозни съмнения върху това дали Върховният съд в Залаегерсег, разгледал делото на жалбоподателя, е „съд, създаден в съответствие със закона“. При тези обстоятелства Съдът приема, че неуспехът на местните власти да установят адекватни правни последици при обявяване на противоконституционност, засягаща правните субекти в позицията на жалбоподателя, не отговаря на изискването за ефективна защита на правата, гарантирани от Конвенцията, включително на тези, определени в § 1 от чл. 6.
66. Съдът счита, че посочените по-горе недостатъци на производството, произтичащи от дискреционното пренасочване на случая, не биха могли да бъдат коригирани от последващо обжалване или преразглеждане. Първоинстанционното производство, проведено от съда – правоприемник след преразпределянето на делото, е несъвместимо с понятието за справедлив процес – то оказва решаващо влияние върху цялото производство и безвъзвратно засяга жалбоподателя, особено след като, впоследствие, териториалната компетентност на апелативния съд по жалбата също е установена в съответствие с решението за пренасочване. Съдът подчертава, че дискреционното пренасочване на делото на жалбоподателя поражда съмнение и загриженост по отношение на вътрешната конституционосъобразност на съдебното производство.
67. В заключение Съдът приема, че делото не е разгледано от „съд, създаден в съответствие със закона“. Ето защо е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
Превод: Мария Йорданова