Живко Сталев**

§ Увод*

1. Основни нормативни актове на нашата правна система (Конституцията – чл. 126, ал. 2, и ЗНА – чл. 15, ал. 2) въвеждат понятието „правораздавателен орган“. То предпоставя, от своя страна, понятието „правораздаване“. Защото по смисъла на цитираните разпоредби правораздавателен е този орган, който е овластен да осъществява правораздавателна дейност. Естеството на дейността да бъде правораздавателна придава на органа, който я осъществява, качеството на правораздавателен орган[1].

Най-важните правораздавателни органи са посочени от Конституцията и от ЗУС – това са съдилищата. Но освен тях конституцията допуща да бъдат създавани със закон и други правораздавателни органи (чл. 126, ал. 2). За тях Конституцията и ЗУС използуват понятието „особени юрисдикции“ (чл. 125, ал. 3, 132, ал. 2 от Конституцията и чл. 20, ал. 2, 43, ал. 2 и 3, 52 и 59 ЗУС). С него си служи и чл. 225, ал. 1 ГПК[2].

Много рядко законът, когато създава наред със съдилищата друг правораздавателен орган (например държавен арбитраж, Арбитражен съд при БТПП, помирителни комисии по трудови спорове и т. и. ), го окачествява изрично като „особена юрисдикция“[3]. Това окачествяване се извлича по тълкувателен път чрез анализ на естеството на дейността, възложена на съответния орган. Ако тя разкрива белезите на правораздаване, органът ще бъде особена юрисдикция.

Това окачествяване е с много важни практически последици[4]. Както ще видим, от качеството на органа да бъде особена юрисдикция зависят – а) неговото подчинение на съдебния надзор, упражняван от Върховния съд по реда на извънредните средства за отмяна на влезли в сила решения в сила решения (чл. 132 от Конституцията; чл. 43, ал. 2, т. 2 и 60, ал. 2, т. 2 ЗУС); б) обвързаността му от тълкувателните решения на общите събрания на колегиите на Върховния съд и от ръководните и тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд (чл. 43, ал. 2, т. 1, 52, ал. 1 и 59 ЗУС); в) правомощието му да преценява подзаконови нормативни актове и да отказва тяхното прилагане, когато противоречат по съдържание на нормативен акт по-висока степен (чл. 15, ал. 2 ЗНА); г) следващата от това правомощие независимост на особената юрисдикция и нейното подчинение само на закона, с което тя придобива статута на съдилищата, прогласен от чл. 129, ал. от Конституцията; д) субсидиарното прилагане за производството пред особените юрисдикции на правилата на ГПК, НПК или пък ЗАП (относно обжалване пред съд на административни актове или откази) в зависимост от вида правораздавателна дейност, възложена на съответната особена юрисдикция.

Само по силата на закона някои от тези последици могат да бъдат изключени относно отделни особени юрисдикции. Иначе те ще важат.

Тази зависимост, по силата на която особените юрисдикции по своя правен режим се приближават към съдилищата, за да образуват заедно с тях, правораздавателната система на НРБ, придава и изключително важно практическо значение на въпроса за естеството на правораздаването. Както видяхме, само с помощта на понятието „правораздаване“ ние сме в състояние да преценим какво е естеството на осъществяваната дейност и в зависимост от тази преценка да заключим дали даден орган е особена юрисдикция (ако дейността му е правораздавателна) или не (ако дейността му не е правораздавателна).

2. Държавните и обществените органи рядко осъществяват еднородна дейност[5]. Често един и същи орган е натоварен с различна по естеството й дейност. Така например съдилищата са овластени да осъществяват не само правораздаване, но и администрация на гражданските отношения (т. нар. охранителни производства). Държавният арбитраж не само правораздава по граждански дела, но освен това действа като орган на стопанска администрация, когато разрешава преддоговорните спорове.

Посоченият по-горе режим важи само когато несъдебен орган осъществява правораздавателна дейност. Тя се осъществява със съдийска независимост. Тя е подчинена на съдебния надзор на Върховния съд. Изпълнително-разпоредителната дейност, макар и осъществявана от съшия орган, е подчинена на друг режим.

Следователно понятието правораздаване ни е необходимо не само за да можем да преценим дали определен орган е особена юрисдикция, но и за да сме в състояние да отделим сред разнообразната дейност, с която даден орган е натоварен, тази, която е правораздаване, та да приложим само спрямо нея присъщия на правораздаването правен режим.

3. Изследването и изграждането на понятието правораздаване ни е необходимо обаче не само по практическите съображения, които бяха току-що изложени. Понятието правораздаване ни е необходимо и за нуждите на правната теория.

С негова помощ се изграждат ред основни понятия на такива правни дисциплини като гражданския и наказателния процес, административното право (относно административното правораздаване) и международното право (относно международното правораздаване). Понятията съд и правосъдие, съдийска независимост, видове правораздаване (гражданско, наказателно, административно и т.н.) предпоставят понятието правораздаване. Съдът е такъв, учреден от Конституцията орган, чиято основна дейност е правораздаване. Правосъдието е правораздаване, осъществявано от съдилища. Съдиите се ползуват с независимост, когато правораздават. Гражданското правораздаване е правораздаване по граждански дела и т. н. Само тези примери са достатъчни, за да се онагледи теоретическото значение на понятието правораздаване[6].

4. Определянето на понятието правораздаване е костелив орех за правната теория. Трудността се дължи на обстоятелството, че с правораздаване са натоварени различни по естеството им органи, самото то има различен предмет (гражданско, наказателно, административно, международно правораздаване) и се осъществява по реда на различна процедура (например – гражданска, наказателна, административен процес, вътре в които се обособяват редица особени производства). При това изключително разнообразие на правораздавателни органи, видове правораздавне и правораздавателни производства не само между различните държави, но в рамките на една и съща държава, наистина не е леко да бъде изградено едно общо понятие за правораздаване, годно да обхване различните форми на правораздаване от историческо, сравнителнаправно и нормативно гледище.

Настоящото изследване не си поставя за цел да изгради това общо понятие за правораздаване, което да е валидно за всички времена и за всички държави. С оглед на неговата цел – да служи на реформата на нашия граждански процес – то ограничава зрителното си поле с правото на НРБ. Въпросът, който то си поставя, е кои са, на основата на нашето право, характерните белези на правораздаването. При отговора на този въпрос не могат да бъдат пренебрегнати, разбира се, сравнителноправните аспекти там, където това се налага. Същевременно, за да се очертае мястото на националното правораздаване, необходимо е да бъде съпоставено с международното и чуждото праворазаване (пар. 3 и 4), а така също да бъдат разкрити видовете правораздаване у нас откъм органи и откъм предмет (пар. 5 и 6). Изследването завършва с критичен поглед и предложения de lege ferenda относно правораздавателния и административния ред при разрешаване на правни спорове и разпределението на тези спорове между съдилищата и особените юрисдикции (пар. 7).

§ 2. ПОНЯТИЕ ЗА ПРАВОРАЗДАВАНЕТО

5. Застанем ли на гледната точка на нашето право, първата констатация, която се налага да направим, е, че за понятието правораздаване субективният белег, а именно кой действа като правораздавателен орган, не е необходим. Както ще видим, необходимо и достатъчно е правораздаването да се осъществява от независим орган, който не е участник в спорното отношение, така че може да заеме спрямо него и страните по него ролята на трето неутрално лице, годно безпристрастно да изпълни правораздавателната функция. Какво е обаче устройството на този орган, е ли той част от държавния апарат, упражнява ли правораздавателната функция като държавна властническа компетентност или по силата на волята на страните е безразлично за правораздавателното естество на осъществяваната от него дейност.

Този извод повелително се налага от чл. 126 на Конституцията. Първата алинея на този текст предвижда съдилищата, които НРБ трябва да има. Те са конституционно гарантираният минимум от правораздавателни органи. Обикновеният законодател е конституционно задължен да ги учреди и уреди със закон за устройство на съдилищата (чл. 131 на Конституцията). Тези съдилища са Върховният съд, окръжните, районните и военните съдилища. Според чл. 3, ал. 1 ЗУС те образуват съдебната система на НРБ.

Обърнем ли погледа си към естеството на тези съдилища ние ще констатираме, че те са от два вида. Едните са общи, а другите особени. Общи са съдилищата, в чиято поведомственост са включени поначало всички дела чието разрешаване представлява правораздаване. Особени съдилища са тези, в чиято подведомственост са включени отделни категории дела. Общи съдилища са районните, окръжните съдилища и Върховният съд.

Особени са военните съдилища. Те разглеждат само дела за военни престъпления, а по изключение – и някои граждански дела (например за финансови начети – чл. 299, ал. 2 ГПК).

Конституцията обаче не обявява посочените съдилища за единствените правораздавателни органи в НРБ. Реалистично, като държи сметка за заварените от нея несъдебни правораздавателни органи, тя открива възможността да бъдат създадени със закон други правораздаваделни органи наред със съдилищата, изброени в ал. 1 на чл. 126.

Що се касае до устройството и мястото на другите правораздавателни органи, Конституцията не обвързва обикновения законодател. Другите правораздавателни органи могат да бъдат не само такива, които стоят вън от съдебната система (особени юрисдикции), но и съдилища, които да застанат наред със съдилищата по чл. 126, ал. 1 на Конституцията като част от съдебната система, за която говори чл. 3 ЗУС. Относно тези други съдилища Конституцията обаче въвежда две ограничения. Тези съдилища не могат да бъдат общи. Единствените общи съдилища, които Конституцията допуща, са изброените в чл. 126, ал. 1 районни, окръжни съдилища и Върховният съд. Други общи съдилища Конституцията не допуща, защото предвижда, както видяхме, че другите правораздавателни органи наред със съдилища по чл. 126, ал. 1 могат да бъдат само особени. Второто ограничение е забраната на Конституцията да бъдат въвеждани извънредни съдилища (чл. 126, ал. 3). Извънредни са тези особени съдилища, в чиято компетентност влиза разглеждането на конкретно определени дела, по които следователно са страна и конкретно определени лица. Като изключва само една категория особени съдилища, а именно извънредните съдилища, Конституцията очевидно допуща да бъдат създавани със закон други особени съдилища за разглеждане на „определени видове дела“. В миналото такива особени съдилища у нас бяха т. нар. съдилища но транспорта. Ако в бъдеще бъдат създадени особени съдилища, те ще застанат покрай военните съдилища – единствените особени съдилища, които понастоящем съществуват в НРБ.

Другите правораздавателни органи, за които говори чл. 126, ал. 2 на Конституцията, обаче може да не бъдат особени съдилища. Те могат да бъдат несъдебни органи, стоящи вън от съдебната система. Възможността да бъдат създавани несъдебни правораздавателни органи е изрично допусната от Конституцията не само от чл. 126, ал. 2, който не ограничава по вид „другите правораздавателни органи“, които допуща. Тази възможност следва и от чл. 125, ал. 3 и чл. 132, ал. 2 на Конституцията, които изрично говорят за „особени юрисдикции“, като подчиняват тези органи на контрола на съдилищата. С израза „особени юрисдикции“ Конституцията подчертава три белега, които са специфични за тези органи: а) те не са съдилища и именно затова се наричат юрисдикции; б) тяхната дейност обаче, подобно на основната дейност на съдилищата, е правораздавателна (юрисдикционна) и в) тяхната правораздавателна компетентност е особена т.е. те не са общи правораздавателни органи.

Значението на чл. 126, ал. 2 във връзка с чл. 125, ал. 3 и чл. 132, ал. 2 е не само да открие конституционен простор за учредяване на несъдебни правораздавателни органи, но и да подведе конституционна опора спрямо заварените от Конституцията действуващи несъдебни правораздавателни органи (например държавен арбитраж, помирителни комисии по трудови дела, другарски съдилища, Арбитражен съд при БТПП). Без да ги предвижда изрично и по този начин конституционно да ги гарантира, Конституцията легализира тяхното съществуване, като прогласява, че то е конституционно допустимо.

Качеството на особените юрисдикции да бъдат несъдебни правораздавателни органи (т.е. да не бъдат съдилища) може да породи при някои от тях съмнения, тъй като самият закон ги нарича съдилища.

Такъв е случаят с другарските съдилища, с помирителния съд (вж.чл. 9, ал.1, ГПК), с Арбитражния съд при БТПП(вж. чл. II на Московската конвенция от 26.V.1972 г.). Наименованието „съд“ обаче не трябва да ни заблуждава. Посочените органи не стават поради него съдилища. Характерно за съдилищата но смисъла на Конституцията е, че те трябва да отговарят на определени изисквания, между които на първо място стои, че те са част, и то важна съставна част, от държавния апарат. По смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗУС съдилищата образуват съдебна система, в която поменатите по-горе правораздавателни органи не се включват. Затова, въпреки че законът ги назовава съдилища, те са по същността си особени юрисдикции, които за разлика от други особени юрисдикции даже не са включени в държавния апарат, а са недържавни, обществени органи. Чрез наименованието „съд“ законът иска само да подчертае правораздавателното естество на техните основни функции.

6. Като допуща наред със съдилищата и несъдебни правораздавателни органи, Конституцията изрично изключва правораздавателния монопол на съдилищата.

Под правораздавателен монопол се разбира изключителна правораздавателна компетентност на съдилищата, недопускаща никакви изключения. При подобна система единствените правораздавателни органи са съдилищата. Несъдебни правораздавателни органи няма.

Единствената област, в която Конституцията обезпечава правораздавателен монопол на съдилищата, това са делата за налагане наказания за престъпления. Според чл. 136, ал. 4 на Конституцията наказания за престъпления могат да се налагат само от установените съдилища. Под „установени съдилища“ Конституцията няма предвид единствено предвидените от нея с чл. 126, ал. 1 съдилища, но такива, създадени със закон правораздавателни органи, които отговарят на предвидените от нея изисквания за съдилищата и които затова подлежат на включване в съдебната система от закона за устройство на съдилищата наред със съдилищата, посочени в чл. 126, ал. 1. От чл. 136, ал. 4 от Конституцията следва, че делата за налагане на наказания за престъпления не могат да бъдат възлагани на несъдебни правораздавателни органи. По тях особени юрисдикции са недопустими.

Обратно, по всички други дела те са допустими.

Изричното изключване на правораздавателния монопол на съдилищата е едно предимство на нашата Конституция спрямо други конституции.[7] То държи реалистично сметка за нуждата от специализация на правораздаването и за невъзможността да бъдат изцзяло подчинени всички правораздавателни органи на присъщия на обикновените съдилища режим. Нуждата от специализация и невъзможността да се подчинят изцяло всички правораздавателни органи на присъщия на обикновените съдилища режим водят във всички държави в една или друга степен до въвеждане по същество на несъдебни правораздавателни оргаии даже когато те са назовават съдилища.[8] Най-доброто доказателство за несъдебно правораздаване е фактът, че във всички държави съществуват т. нар. помирителни (третейски) или арбитражни съдилища, които по организация и режим дълбоко се различават от режима на обикновените държавни съдилища. А това показва, че даже в държавите, чиито конституции мълчат по въпроса за правораздавателния монопол на съдилищата – нещо повече, създават впечатлението за наличността на такъв монопол – в действителност той не съществува.[9] Наред със съдилищата функционират и несъдебни правораздавателни органи.

Ярко признание на този факт представлява ст. 6 на Основите на гражданското законодателство на СССР и на съюзните републики (вж. също ст. 6 на ГК на РСФСР). Статия 6 отразява действуващата в СССР уредба на защитата на гражданските права. На челно място сред защитните органи ст. 6, ал. 1 поставя съда, държавния арбитраж и помирителния съд, като по този начин подчертава оформилите се три основни вида защита на гражданските права: съдебна, защита от държавен арбитраж (по дела между местни социалистически организации) и защита от помирителен (третейски) съд (главно по външностопански дела). Към тази зашита ал. 2 на ст. 6 поставя защитата от другарски съдилища, профсъюзни и други обществени организации (например помирителните комисии и профкомитетите по трудови дела). На защитата от тези органи ст. 6, ал. последна противопоставя защитата на гражданските права по административен ред в случаите, особено предвидени от закона. Чрез тази противопоставка ст. 6 подчертава, че защитата от посочените по-горе органи не е административна, а е юрисдикционна, такава, каквато е защитата, която дава съдът. Неслучайно ст. 6, ал. 1 поставя държавния арбитраж и помирителния (третейски) съд наред с държавния съд. Сходството в правозащитната дейност по граждански дела на общите съдилища, от една страна, и от другите органи, посочени в ст. 6, от друга страна, е по този начин законодателно признато в СССР. То е равнозначно на признание, че наред със съдилищата в СССР действуват по граждански дела и несъдебни правораздавателни органи.10

7. Изключването на правораздавателния монопол на съдилищата има за последица, че правораздаването не може да бъде определено като такава дейност, която се осъществява само от съдилищата. Подобен субектен белег би стеснил понятието правораздаване, защото би изключил от него тъждествена дейност само на това основание, че тя се осъществява не от съдилищата, а от несъдебни правораздавателни органи[10].

Не би спечелило понятието правораздаване и ако бихме прибавили към съдилищата и особените юрисдикции, като определим правораздаването с дефиницията „дейност, осъществявана от съдилищата и особените юрисдикции“. Подобно определение би съдържало в себе си порока на definitio per idem. Защото обособяването на отделните органи става предимно съобразно с естеството на осъществяваната от тях дейност, така че самите понятия съд и особена юрисдикция са производни спрямо понятието правораздаване. Порокът на definitio per idem става отведнъж ясен, ако бихме заменили думите съд и особени юрисдикции с родовото тяхно понятие „правораздавателни органи“. Тогава определението би гласяло: „правораздаването е дейност, осъществявана от правораздавателни органи“. Подобно определение не е в състояние да ни каже нищо относно действителното естество на правораздавателната дейност.

Негодността на субектния белег като средство за определяне на понятието правораздаване се проявява даже в такива системи, които биха прогласили съдебния монопол в областта на правораздаването. Подобен монопол не ще направи ненужно предметното определяне на правораздаването.

То ще ни бъде необходимо на първо място, за да можем да отделим сред общата дейност на съдилищата тази, която представлява правораздаване. Защото е добре известно, че съдилищата са натоварени не само с правораздавателна, а и с друга дейност. Такава е например дейността на съдебно управление, на администрация на гражданските отношения, сред която важен дял заемат т.нар. охранителни производства, тълкувателната дейност на Върховния съд, намираща израз в абстрактно формулирани тълкувателни решения и постановления и т. н. При осъществяване на тези дейности едни или други от изискванията, важащи за правораздавателната дейност, не ще важат. Субектният белег е безсилен да ни помогне да определим естеството на правораздаването, защото е общ за всички дейности, осъществявани от същия орган – в случая съда.

Предметното понятие за правораздаване ни е необходимо обаче колкото това и да изглежда парадоксално – като гаранция за практическото осъществяване на прогласения съдебен монопол на правораздаването, респ. като гаранция, че правораздаването ще бъде осъществявано предимно от съдилищата в качеството им на основни правораздавателни органи. Без едно предметно понятие за правораздаването принципът за съдебен монопол на правораздавателната дейност или за предимството на съдебната правораздавателна дейност би могъл да бъде на практика изпразнен от съдържание. Ако известна дейност е правораздаване само защото се осъществява от съд, всяка дейност – даже да е идентична по съдържание с тази, осъществявана от съда – губи качеството на правораздаване, щом като се осъществява от несъдебен орган. А щом това е така, достатъчно е да се изземат известни категории дела от подведомствеността на съдилищата и да се възложат на други органи, за да се дисквалифицира тяхното разрешаване като дейност на правораздаване. Принципът, че само съдилищата правораздават, няма да бъде по този начин формално накърнен, даже и когато решаваните от тях дела ще станат изключение спрямо подобни дела, решавани от несъдебни органи. Единственото съображение срещу подобно изпразване на съдебната компетентност би могло да бъде едно предметно определено понятие за правораздаване. Само на неговата основа би могло да се каже, че изземването на определени дела и възлагането им на несъдебни органи представлява накърнение на принципа на съдебен монопол на правораздавателната дейност или за предимство на съдилищата при тази дейност, защото решаването на тези дела е но същността си правораздаване и на това основание трябва да бъде в компетентността на съдилищата.[11],[12] Ето защо всеки, който би искал да защити съдебния монопол или предимството на съдилищата при правораздаването с помощта на субектно ориентирано понятие за правораздаване, обявяващо за правораздаване само дейността на съдилищата, сече всъщност клона, на който стои.

Така се обяснява защо всички съветски автори, които считат за правораздаване само дейността на съдилищата, не се ограничават с този субектен белег, а прибавят към него други белези, допълнително определящи правораздаването: предмета на разрешаваните дела, производството, по реда на което се решават, силата на решенията по тях.[13] Този подход сочи, че без помощта на белези, независещи от това кой функционира като правораздавателен орган, правораздаването не може да бъде определено. Кои са обаче тези белези?[14]

Струва ми се, че на първо място между тези белези трябва да се постави правонарушението. Правораздаването е дейност, която се развива по повод ка правонарушение, защото цели да даде защита на правата и законността, накърнени от правонарушението, като наложи санкция на правонарушителя[15] Неразривната връзка между правонарушение и правораздаване се подчертава и от чл. 125 на Конституцията. Като основна задача на съдилищата той сочи защитата срещу престъпленията и другите правонарушения, както и тяхното предотвратяване чрез възпитание в дух на законност.

Понятието правонарушение трябва да се схваща колкото се може по-широко. Само при такъв подход може да се схване правораздаването в цялата му широта. Правонарушение е всяко несъобразно с правния ред поведение, като се започне с най-тежките посегателства върху защитени от правния ред блага (престъпленията) и се завърши с най-леките смущения на правния ред, състоящи се в предявяване на неоснователни правни претенции (неоснователно обвинение в престъпление; отричане на съществуващи права, респ. претендиране на несъществуващи права) или неправилно прилагане на закона.

При така широко формулираното понятие за правонарушение ние разбираме защо са правораздаване не само осъдителната присъда или решението, което уважава иска, но и оправдателната присъда или решението, което отхвърля иска. Неоснователното обвинение или неоснователният иск в качеството си на неоснователни правни претенции накърняват правната сфера на обвиняемия или ответника. Срещу това накърнение те имат право на защита. Оправдателната присъда или решението, което отхвърля неоснователния иск, са проява на тази защита. Затова те са без съмнение правораздаване.

Чрез белега правонарушение се изключват от обсега на правораздаването всички дейности, които се предприемат не по повод на правонарушение. Те се изключват от обсега на правораздаването даже когато се предприемат от такива типични правораздавателни органи, каквито са съдилищата. Издаваните от тях охранителни актове, респ. отказите да бъдат издадени такива актове, не са правораздаван[16] Решаващото основание е, че охранителният акт не се издава по повод на праворнарушениe. Затова той е акт на съдействие от страна на съда при законосъобразно упражнение на права (чл. 2 ГПК). Този акт на съдействие е проява на съдебна администрация на гражданските или семейните отношения. По естеството си охранителният акт е административен акт, само че издаван от съда. Този административен акт, ако е незаконосъобразен, може да даде повод за правораздаване (арг. чл. 431, ал. 2 и 3 ГПК), какъвто повод може да даде и незаконосъобразният отказ да бъде издаден охранителен акт (чл. 432 ГПК).

От друга страна, не е достатъчно известна дейност да се предприема по повод на правонарушение, за да бъде тя непременно правораздаване. Има много дейности, които се предприемат по повод на правонарушение, но които безсъмнено не са правораздаване. Няколко примера са достатъчни, за да онагледят казаното.

Ако известни правонарушения придобият в определен етап на общественото развитие висока степен на обществена опасност, законодателят може да ги обяви за наказуеми и по този начин да ги въздигне в престъпления. Тази дейност без съмнение се предприема по повод на правонарушения, но също така е безсъмнено, че тя не е правораздаване, а законодателство – издаване на закон в областта на материалното наказателно право, който предвижда възможността да се налагат наказания, но сам никакво конкретно наказание за конкретно престъпление не налага. А характерно за правораздавателния акт е, че той е конкретен (индивидуален) правен акт, предприеман по повод на конкретно правонарушение, с който се дава защита и се налага санкция на определени лица. Затова, макар че се издават от Върховния съд, и то по повод на образувани пред съдилищата дела, не са проява на правораздаване тълкувателните решения (на общите събрания на колегиите на Върховния съд) и постановленията (на Пленума на Върховния съд). Те не са проява на правораздаване, защото са общи правни актове с тълкувателен характер, напътствуващи правораздавателните органи към правилно прилагане на тълкуваните нормативни актове (вж. по- долу №28). По-специално, тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд, предвид задължителната им сила, представляват тълкувателни подзаконови нормативни актове, така че се родеят със законодателството, а не с правораздаването. Те са твърде близки по естеството си до тълкувателните укази на Държавния съвет.

Дейността на органите на народната милиция по разкриване на дейците на извършени престъпления без съмнение се развива по повод на правонарушения. Тя не е обаче правораздаване, а подготовка на възможността да се постави в ход наказателното правосъдие срещу разкритите дейци.

Не е правораздаване и дейността на прокуратурата по разкриване на правонарушения и образуване на производства за възстановяване на нарушената законност, макар че и тази дейност е правозащитна.[17] Защото тя не се състои в даване на защита и налагане на санкция поради правонарушение, а само поставя в ход правораздавателните производства, чрез които ще се даде защита, като се наложи санкция.

Разликата между прокуратура и съд като носители на правозащитната функция се състои в това, че докато прокуратурата сезира с искания за даване на защита и налагане на санкция заради правонарушения, съдът дава защита и налага санкция, след като установи правонарушенията. Затова не всяка правозащитна дейност е правораздаване, а само тази, която се състои в защита и санкция поради правонарушение.

От друга страна обаче, не всяка защита и санкция, даже когато изхождат от съдилища или други правораздавателни органи, са правораздаване. Не е правораздаване обезпечаването на исковете, принудителното изпълнение и изпълнението на присъдите.[18] Вярно е, че чрез тях се дава защита и се налага санкция заради правонарушение. Нещо повече, защитата и санкцията са по-драстични в сравнение с осъдителното решение или осъдителната присъда, които откриват само възможността за принудителни мерки. Но дълбоката разлика между тях и правораздаването се състои в естеството на защитата, която се дава и санкцията, която се налага. Правораздаването дава защита и налага санкция чрез разрешаване на правни спорове със сила на пресъдено нещо,

9. Ето защо, когато търсим характерните белези на правораздаването, към белега правонарушение трябва да прибавим белега правен спор. Правораздаването е разрешаване на правни спорове.[19]

Правният спор се свързва с правонарушението двояко.

Всяко претендирано правонарушение (престъпление, административно нарушение, непозволено увреждане, неизпълнение на задължение да се даде, извърши или неизвърши нещо) дава повод за правен спор било относно самия факт на претендираното правонарушение, било относно неговите последици. Този спор се развива между този, който твърди, че е извършено правонарушение и търси отговорност за него (засегнатото от правонарушението лице, прокурорът или друг орган, който брани нарушената законност), и лицето, спрямо което се твърди, че е извършило правонарушението и което е заинтересувано да избегне санкцията, ако твърди, че не е извършило правонарушение. Нещо повече, както видяхме, самата претенция, че е извършено правонарушение, когато е неоснователна, представлява едно неправомерно накърняване на правната сфера на лицето, на което правонарушението се приписва. Това посегателство може понякога да е така тежко, че да бъде въздигнато в престъпление. Такъв е случаят с клеветата (чл. 147 НК). Ето защо потенциалната възможност за спор съпровожда всяко твърдение за правонарушение независимо от това, дали то е основателно или неоснователно. Вярно е, че понякога спор не възниква. Правонарушителят може да признае правонарушението и да не оспорва претендираната заради него отговорност. Признанието не изключва нуждата от правораздаване. Когато признанието се отнася до престъпление, наказателното правосъдие е призовано да провери дали признанието отговаря на действителното положение, защото наказателната отговорност предпоставя не признание за престъпление, а действително извършено престъпление. Когато пък признанието се отнася до гражданско правонарушение, правораздаването е необходимо, за да се избегне опасността от последващо оспорване и несъобразяване с действителното правно положение. С други думи, връзката между правораздаване и правен спор не може да бъде отричана заради случаите, при които се стига до правораздаване въпреки липсата на спор, въпреки наличността на признание. За необходимостта от правораздаване е достатъчна потенциалната възможност за спор. С оглед на нея то се организира.

Но връзката между правонарушение и правен спор се състои не само в това, че всяка претенция за правонарушение крие в себе си потенциалната възможност за правен спор.

Правният спор сам по себе си е едно нежелано от правния ред състояние. Той е едно нежелано от правния ред състояние, защото смущава нормалното функциониране на правоотношението, относно което той е възникнал. Това смущаване винаги накърнява съответни права, така че засяга правната сфера на техния носител. Когато правният спор е предизвикан от неоснователното отричане на право, което съществува, той пречи на спокойното упражнение на правото и може да прерасне даже в нарушение на правото чрез неизпълнение на отговарящото нему задължение. В основата на много неизпълнения лежи твърдението, че задължението не съществува. Когато правният спор е предизвикан от неоснователна претенция за право, което в действителност не съществува, той накърнява тия права, които биха се оказали обременени или засегнати, ако претендираното право би съществувало. Случаят с неоснователна претенция за право на строеж ярко онагледява смущението в нормалното упражняване на правото на собственост върху парцела, до който претендираното право на строеж се отнася.

Правният спор може да се дължи било на спор относно юридически факти (относно тяхното осъществяване или относно тяхната валидност), било иа спор относно техните правни последици. Той може да обхване, разбира се, и едните, и другите.

Типични спорове относно юридически факти са споровете относно тяхното осъществяване и споровете относно тяхната валидност. Споровете относно осъществяването на юридически факти могат да ни се представят като чисти спорове относно факти без оглед на породените от тях правни последици. Такива са например споровете, които дават повод за установителни искове относно факти (чл. 97, ал. 3 и 4 ГПК). Извън тези случаи, които представляват изключение, споровете, възникнали по повод на осъществяването или валидността на юридически факти, са всъщност спорове относно съществуването на прикрепените към тези факти правни последици. Такива са по-специално споровете, възникващи по повод претендирана нищожност на разнообразните правни актове (нормативни, административни, правораздавателни, съдебноизпълнителни актове, двустранни и едностранни сделки на гражданското и трудовото право, бракове, осиновявания и т. н.).

10. Качеството на спора да бъде правен го отделя от други възможни спорове, които не са правни.

Неправните спорове стоят вън от обсега на правораздаването. Тяхното разрешаване не е правораздаване.[20] Коя е обаче отграничителната линия между правния и неправния спор?

Както видяхме (вж. № 8), правните спорове винаги се свързват с правонарушение. Самото правонарушение е едно правно релевантно поведение. То е свързано със санкционни последици. Затова спорът, дали е извършено правонарушение и какви са неговите правни последици, е винаги правен. Неговият предмет без съмнение лежи в областта на правото. При това правонарушението се твърди като вече извършено, което значи, че неговите последици се претендират като вече настъпили. Безсъмнено е правното естество на спора и когато правонарушението се състои в неоснователно отричане на съществуващо право или в неоснователна претенция за право, което не съществува. И в този случай засегнатите от спора права се предпоставят като вече възникнали, т. е. като вече съществуващи. Предпоставеното съществуване на правните последици, предмет на правния спор, е следователно негова характерна особеност. Същото важи и когато спорът не се отнася до правни последици, но само до това, дали се е осъществил известен юридически факт. И в този случай спорът ни връща към миналото, а не ни отправя към бъдещето, като спорът е затова правен, защото фактът, предмет на спора, е правнорелевантен. Тази характеристика на правния спор, че той се отнася до юридически факти или до правни последици, които се претендират като вече настъпили, ни обяснява защо правораздаването често се определя като дейност, обърната към миналото, а не към бъдещето, за разлика от администрацията, чийто поглед е отправен напред – към правни последици, които тепърва следва да бъдат създадени.[21]

Тази насоченост към бъдещето е специфичното на всички неправни спорове независимо от разликата в техния предмет. Те са неправни даже когато чрез тяхното разрешаване се цели да бъдат създадени в бъдеще желани от едната или от другата страна по спора правни последици, стига нито една от страните да не разполага с право да наложи тези последици.

Типични неправни спорове са преддоговорните спорове, неисковите трудови спорове (чл. 135 КТ), както и споровете да бъдат издадени административни актове, за които техният автор разполага с оперативна самостоятелност, така че те не са дължими. Във всички тези случаи се спори относно бъдещата уредба на облигационни (при преддоговорните спорове), трудови (при неисковите трудови спорове) или административни (при споровете относно административни актове) отношения, като нито една от страните по спора няма право да изисква и да наложи претендираната от нея уредба. Определянето на уредбата, т. е. на съдържанието на бъдещите правни последици, е предоставено на оперативната самостоятелност (свободното усмотрение) на органа, натоварен с разрешаване на спора. Затова неговият акт е проява ка администрация иа съответните отношения, а не и на правораздаване.

Достатъчно е обаче една от страните да разполага със субективно право да наложи бъдещата уредба и другата страна да оспорва именно това право, за да се превърне разрешаването на този спор в правораздаване, защото самият спор става правен: спор относно съществуването на правото да се предизвика бъдещата уредба. Това е основанието за правораздавателното естество на решенията по конститутивни искове, затова спорът, дали се дължи сключване на окончателен договор, обещан с предварителен договор (чл. 19, ал. III ЗЗД), е правен, а не неправен спор, докато същинският преддоговорен спор е неправен, макар и в двата случая да се стига до учредяване на облигационната връзка (в хипотезата на отказ да се договаря). Също така е правен спорът, дали се дължи издаването на административен акт на т. нар. обвързана администрация, когато административният орган не разполага с оперативна самостоятелност, а дължи издаване на акта, ако са налице предвидените от закона условия (предпоставки за издаване на акта). Предметът на спора е правото да се иска, респ. задължението да се издаде актът.[22] Това е основанието обжалването на отказите на администрацията да бъде проява на административно правосъдие (чл. 56, ал. 2 ЗАП и по-долу № 31).

На тази разлика между правни и неправни спорове се дължи и отграничаването между исков и неисков арбитраж, уговорени и двата с арбитражно споразумение. Исковият арбитраж е правораздаване, т. е. разрешаване на правни спорове въз основа на арбитражно споразумение (вж. по-долу № 20). Неисковият арбитраж не е правораздаване, а разрешаване на неправни спорове (относно празнини в договора или относно приспособяването му към променени обстоятелства) въз основа на арбитражно споразумение. И за него е характерно, че нито една от страните няма право да наложи на другата страна целесъобразната уредба на договорните отношения по неуредените от договора въпроси или неговото разумно приспособяване към променените обстоятелства. Затова решението при исков арбитраж се ползва със сила на пресъдено нещо, докато решението при неисков арбитраж има само гражданскоправен ефект в качеството си на сурогат на липсващото съгласие на страните.

Изтъкнатата разлика между правни и неправни спорове ни позволява да отделим в дейността на съдилищата това, което е правосъдие (разрешаване на правни спорове), от това, което е т. нар. спорна администрация на гражданските, респ. на семейните отношения (разрешаване на неправни спорове). Определянето иа наем от съда е един пример от миналото за административен акт в областта на нормиране на цените, издаван само че от съд. Разрешаването на споровете между съпрузите относно упражнението на родителските права спрямо децата и относно ползването на семейното жилище представлява пример от настоящето за неправни семейни спорове (чл. 29 СК).[23]

Отграничаването на правните от неправните спорове, а следователно и на правораздаването от административната или договорната уредба не е винаги леко. Възможни са, междинни явления, когато въвеждането на бъдещата уредба е отчасти обусловено от предвидени от закона предпоставки, а отчасти предоставено на оперативната самостоятелност на решаващи орган.

11. Не всяко разрешаване на правен спор е обаче правораздаване.

Установителният договор и спогодбата са без съмнение способ за разрешаване на правни спорове, но никой няма да ги окачестви като актове на правораздаване. Те не са актове на правораздаване, защото при тях самите страни по спора по взаимно съгласие го разрешават било като проверяват и установяват какво е действителното правно положение между тях (т. нар. установителен договор), било като турят край на спора с помощта на взаимни отстъпки, т. е. като до известна степен се дезинтересират от действителното правно положение (спогодба). Намираме се не пред правораздаване, а пред договорно уреждане на правния спор.[24]

Не само извънсъдебната, но и съдебната спогодба не е правораздаване даже когато се утърждава от съда, както е по нашето право (чл. 125 ГПК). Основното ядро на съдебната спогодба си остава договорът. Той е общото, което обединява съдебната и извънсъдебната спогодба и ги прави договорни спогодби за уреждане на правни спорове. Съдебният акт на потвърждаване е по естеството си охранителен акт[25]. С него съдът не се произнася по спора, разрешен със спогодбата, а дава по общо искане на страните своето съдействие, за да се завърши фактическият състав на съдебната спогодба, та да може тя да прояви своя правен ефект. Вярно е, че за да потвърди спогодбата, съдът трябва да провери нейната валидност. Но тази проверка се върши не по повод на спора на страните относно валидността на спогодбата, а вън от всякакъв спор, по общо искане на страните, което означава, че и двете стоят на становището, че спогодбата е валидна. Ако една от страните оспори спогодбата поради впоследствие открит дефект, тя винаги може да оттегли по потвърждаване на спогодбата своето съгласие, така че до произнасяне на съда няма да се стигне поради липса на обект за проверка и потвърждаване.

Още по-малко е проява на правораздаване т.нар. рекламационно производство (вж. например § 113-120 УЖ; чл. 92-94 УКВТ) даже когато то понякога е уредено така, че създава привидността за разглеждане на спора едва ли не по правораздавателен ред с оставяне на молбата „без разглеждане“, респ. „без последствие”, защото рекламацията се предявява от претендента по правото пред самия претендиран длъжник (например превозна организация). В качеството си на страна по претендираното правоотношение той разглежда и взема отношение по рекламацията, т.е. по претенцията, че дължи. Затова неговото становище по рекламацията не може да бъде акт на правораздаване. Когато той удовлетворява рекламацията, налице е признание, последвано от плащане, т.е. от доброволно изпълнение. Когато отказва да я удовлетвори, той окончателно формулира възникналия между него и претендента правен спор. Далеч от това да бъде разрешен, спорът тепърва подлежи на разрешаване от компетентния правнораздавателен орган. С правораздаването рекламацията се свързва, когато е обявена от закона за процесуална предпоставка, т.е. за условие, от което зависи надлежното упражняване на правото на иск, т.е. допустимостта на процеса. Това качество само по себе си сочи, че становището на претендирания длъжник по рекламацията не е правораздаване, защото не прегражда, а открива пътя към него.

Не е проява на правораздаване и налагането на дисциплинарни наказания (например КТ). Дисциплинарната наказателна власт в случая принадлежи на работодателя като страна в трудовото отношение. Той я упражнява чрез своя представителен орган (администрацията на предприятието) спрямо другата страна по трудовото отношение – работника или служителя. Липсва следователно характерното за правораздавателния орган негово положение на трето, неутрално лице, чуждо на правоотношението, поради нарушение на което се налага дисциплинарното наказание. Ако обаче като орган на дисциплинарно наказание действува такова лице (или състав), налагането на дисциплинарно наказание ще придобие правораздавателен характер. Такъв характер има дисциплинарното наказание на съдиите по чл. 84-88 ЗУС за разлика от дисциплинарното наказание по чл. 89 ЗУС.

Също така не е правораздаване заповедта на председателя на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет, издадена въз основа на чл. 16 ЗС, за изземване на държавни имоти от лица, които ги владеят незаконно. Председателят на изпълнителния комитет действа в случая като представител на държавата, чието право на собственост се брани. С неговата заповед спорът за собственост на имота не се разрешава. Лицето, от което имотът е иззет, може да предяви срещу държавата иск за собственост. Решението на съда по този иск ще бъде акт на правораздаване.

Така и други подобни примери сочат една стара истина. Правораздаване е само такова разрешаване на правен спор, което изхожда от трето, чуждо на спора лице. Само такова лице може да заеме спрямо спора неутралното положение на арбитър, абсолютно необходимо с оглед на функцията на правораздавателния орган.[26]

Качеството на правораздавателния орган да бъде трето, чуждо на спора лице, еднакво неутрално спрямо двете страни по спора, произтича от изискването за безпристрастие, което е толкова иманентно присъщо на правораздаването, колкото пристрастието е дълбоко несъвместимо с него. Задължението за безпристрастие е поради това характерен белег на статута на правораздавателния орган. Самата Конституция го прогласява, като изисква от съдилищата „да прилагат закона еднакво спрямо всички граждани и юридически лица“ (чл. 130). Тази разпоредба не само въвежда равенството на гражданите пред закона. Едновременно с това тя гарантира неутралитета на съдията. Той трябва да бъде еднакъв спрямо двете страни на спора – безпристрастен, а не пристрастен. Иначе той няма да приложи закона еднакво и спрямо двете страни. Правилото на чл. 130 без съмнение важи и за особените юрисдикции и по-специално за органитена държавния арбитраж. По същите съображения чл. 25 от Правилника за Арбитражния съд при ВТПП изрично предвижда отстраняване на арбитър при съмнение относно неговото безпристрастие.

Задължението за безпристрастие не изчерпва обаче статута на правораздавателния орган. Друг важен белег на този статут е независимостта на правораздавателния орган, т.е. неговото подчинение само на закона. Подобно на безпристрастието независимостта е необходима гаранция за надлежно изпълнение на правораздавателната функция. Разрешаването на правния спор изисква да се издири действителното правно положение. Това издирване е акт на правно познание. То се постига само през подвеждане на установените факти под правната норма. Следователно правораздавателният орган трябва да се ръководи само от съображения на законност, когато разрешава правния спор. Това е пътят към възстановяване на законността, накърнена от правонарушението. За да може да следва този път, правораздавателният орган трябва да бъде независим. Независимостта се състои в необвързаност от общи или конкретни указания, изхождащи от който и да било друг освен от закона. Затова за правораздавателна дейност инструкции не могат да се издават.[27]

Това изискване е толкова важно, че Конституцията изрично го прокламира за съдиите и съдебните заседатели. Според чл. 129, ал. 1 „при осъществяване на своите функции съдиите и съдебните заседатели са независими и се подчиняват само на закона”.

Същото изискване обаче важи за лицата, които образуват персоналния субстрат на особените юрисдикции (арбитри, членове на помирителни комисии, на другарски съдилища и т. н.). Тяхната независимост при приправораздаването следва от чл. 15, ал. 2 ЗНА, които доразви чл. 69 3AП. Според чл. 15, ал. 2, ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. Чл. 15, ал. 2с общия израз „правораздавателни органи“ обхваща както съдилищата, така и особените юрисдикции. Той овластява и едните, и другите да контролират подзаконовите нормативни актове от гледна точка на съответствие с нормативни актове от по-висока степен и да отказват да приложат разпоредба на подзаконов нормативен акт, ако тя е в противоречие с разпоредба на нормативен акт от по-висока степен. Тази възможност обхваща и постановленията на Министерския съвет, които стоят непосредствено под законите и указите, като овластява не само съдилищата, но и особените юрисдикции да контролират постановленията на Министерския съвет от гледна точка на съответствие със закона и изисква от тях в случай на несъответствие да приложат закона, чл. 15, ал. 2 ЗНА очевидно подчинява и особените юрисдикции само на закона. На несъответни със закона подзаконови нормативни актове особените юрисдикции, подобно на съдилищата, не дължат подчинение. В тази неподчиненост се състои тяхната независимост, тъждествена с независимостта на съдилищата. Иначе не само особените юрисдикции, но и съдилищата са длъжни да сс съобразяват със законосъобразните подзаконови нормативни актове и да ги прилагат. Прогласеното от Конституцията задължение на съдилищата да прилагат законите точно и еднакво спрямо всички граждани и юридически лица (чл. 130), което важи и за особените юрисдикции, обхваща под термина „законите“ всички нормативни актове независимо от тяхната степен.

В независимостта на правораздавателните органи се състои най-важната тяхна устройствена особеност в сравнение с изпълнително-разпоредителните органи.[28] Поради принципа на единоначалие, който важи за изпълнително-разпоредителните органи, те са длъжни да се съобразяват с общите и конкретни указания на висшестоящия орган. Тези указания могат да се отнасят и до прилагането на закон, указ, постановление, правилник или наредба и да бъдат дадени чрез инструкция (чл. 7, ал. 3 ЗНА). Изпълнително-разпоредителните органи дължат безусловно подчинение на инструкциите. Те не могат да ги подлагат на проверка с оглед на тяхното съответствие с нормативните актове от по-висока степен и да отказват да ги приложат под предлог, че им противоречат. Този извод ясно следва по аргумент за обратното от чл. 15, ал. 2 ЗНА, който овластява с тази възможност само правораздавателните органи и по този начин я изключва относно изпълнително-разпоредителните органи.

Значението на независимостта на правораздавателните органи обаче надхвърля казаното. От независимостта следва автономното положение на правораздавателния орган спрямо изпълнително-разпоредителните органи даже когато той е учреден към тях, даже когато назначаването и уволняването на личния състав на особената юрисдикция зависи от изпълнително-разпоредителни органи (например държавния арбитраж). Тази зависимост, която може да обхване даже и администрацията на правораздавателната дейност (т. нар. съдебно управление при съдилищата), не обхваща правораздавателната дейност. В упражнението на тази функция изпълнително-разпоредителният орган не може да се намесва. Той не може да я контролира и да изменя и отменя правораздавателните актове на учредената към него особена юрисдикция. Развитието на държавния арбитраж у нас, което се характеризира с приближаването му към устройствените принципи на съдилищата, е едно доказателство за присъщата на правораздавателния орган автономия спрямо изпълнително-разпоредителните органи. Както е известно, при реформата на държавния арбитраж от 1960 г., правомощието на изпълнително-разпоредителните органи да изменят и отменят решения на прикрепените към тях органи на държавния арбитраж бе отменено. Контролът върху арбитражните решения стана дело на органи на самия държавен арбитраж.

По този начин бе осъществено и спрямо държавния арбитраж едно важно изискване на организацията на правораздавателните органи. То гласи: контрол върху правораздавателна дейност може да бъде упражняван само от висшестоящи правораздавателни органи от същата или друга правораздавателна система, а не и от стоящи вън от системата изпълнително-разпоредителни органи. В самоконтрола на правораздавателните органи най-ярко се изразява тяхната автономия.[29]

Забележителното е, че принципът за автономия на правораздавателните органи е прогласен от самата Конституция. Тя изрично подчинява особените юрисдикции на контрола на съдилищата (чл. 125, ал. 3) и по-специално на контрола на Върховния съд (чл. 132, ал. 2). ЗУС доразви прогласения от Конституцията принцип, както подчини особените юрисдикции и на ръководните и тълкувателни постановления на Пленума на Върховния съд, както и на тълкувателните решения на общите събрания на неговите колегии (чл. 43, 52 и 59), така както на тези актове са подчинени съдилищата. По този начин, както ще видим, съдилища и особени юрисдикции се оказват включени в една обща правораздавателна система (вж. по-долу № 28в), ясно отделена от системата на изпълнително-разпоредителните органи.

Особено ярко се проявява автономията на правораздавателните органи спрямо изпълнително-разпоредителните органи в правомощието на съдилищата и някои особени юрисдикции да контролират дейността на изпълнително-разпоредителните органи, като отменят незаконосъобразни административни актове или задължават тези органи да издават дължими административни актове (вж. чл. 125, ал. 3 на Конституцията; чл. 56 ЗАП и по-долу № 30). От гледна точка на този контрол за законност се оказва, че и изпълнително-разпоредителните органи са подчинени на правораздавателните органи, докато обратното е изключено.

12. Имаме ли предвид очертания статут на правораздавателния орган (трето, чуждо на спора лице, еднакво неутрално спрямо страните и ползващо се с независимост и автономия спрямо изпълнително-разпоредителните органи), ще трябва да отречем качеството „особена юрисдикция“ на такива органи, призовани да разрешават правни спорове, чийто статут не отговаря на статута, присъщ на правораздавателния орган. Такъв ще е случаят, когато интересуващият ни орган е включен заедно с една от страните в една и съща организационна система; когато по смисъла на закона той не може да разполага с независимост и автономия вътре със системата, а е обратно подчинен на стоящи над него органи, чиито указания е длъжен да изпълнява.

Най-ярките примери за такива случаи са, от една страна, органите на вътрешноведомствения контрол, а, от друга страна, висшестоящите органи: а) спрямо организацията-длъжник при решаване на спорове за парични вземания до 200 лв. между държавни предприятия, учреждения и кооперации (чл. 79, ал. 2 ГПК) и б) спрямо организацията-работодател при решаване на трудови спорове по чл. 143 КТ.

а. Както е известно, според чл. 30-44 ЗАП лицето, което се оплаква от незаконосъобразен административен акт или отказ, трябва, преди да сезира съда, да се обърне към органа, който е висшестоящ спрямо органа, издал акта или отказа, за да поиска от него да отмени акта или пък да задължи органа да издаде отказания административен акт или документ. Правомощията на висшестоящия орган са тъждествени с тези на съда, така че неговата намеса може да направи съдебния контрол ненужен. В спестяването на съдебната намеса се състои предназначението на скицираното правомощие на висшестоящия орган. Но макар че неговата намеса, когато се състои в отмяна на акт или задължаване да бъде издаден дължимият акт или документ, туря край на административноправния спор, тя не може да бъде окачествена като правораздаване. Тя е проява на вътрешноведомствен контрол.[30] По естеството си отмяната и задължаването са административни актове на висшестоящия орган, задължителни в това им качество за контролирания орган. Основанието е, че висшестоящият орган е част от същата система, чийто орган с незаконосъобразното си поведение дава повод за спора. Той не отстои на равно разстояние от двете страни по спора. Той е без съмнение много по-близък до органа, чието поведение дава повод за спора, отколкото до другата страна. И тъкмо затова, когато отказва да удовлетвори молбата, така че становището му съвпада с това на органа, чийто акт или отказ се атакуват, това становище не се ползва със сила на пресъдено нещо и не е пречка, за да бъде сезиран съдът. Нещо повече, то е предпоставка за сезиране на съда, пред който едновременно се атакува поведението и на низшестоящия, и на висшестоящия орган. Спрямо обжалващия гражданин те се сливат в единството на изпълнителната власт. С тази уредба сам законът отрича на становището иа висшестоящия орган силата па пресъдено нещо, а с това и качеството на правораздавателен акт.

Официално окачествяване на вътрешноведомствения контрол като административен, а не правораздавателен, се съдържа в ЗАП, който изрично противопоставя „обжалването по административен ред“ на „съдебното обжалване“ и особено в ЗТСУ, който окачествява контрола, упражняван от съдилищата и от Особената комисия при Министерство на строежите и архитектурата, действуваща като особена юрисдикция, като „правораздавателен“, за да го отдели от „вътрешнослужебния контрол“ в качеството му на административен, неправораздавателен контрол.

б. Не е проява на правораздаване, а на вътрешноведомствен контрол (вж. по-долу № 14) и разрешаването на граждански спорове относно парични вземания до 200 лв. между държавни предприятия, учреждения и кооперации от висшестоящия орган на длъжника.[31] Вярно е, че в този случай становището на висшестоящия орган (за разлика от обжалване на административни актове и откази пред висшестоящия орган), когато е неблагоприятно за претендента на вземането, прегражда пътя за защита пред съда. Въпреки това обаче решението на висшестоящия орган не е акт на правораздаване. Този орган е част от системата, към която принадлежи една от страните. Той стои следователно по-близко до нея, отколкото до другата страна. Нещо повече, той може даже да е заинтересован от решаване на спора в полза на длъжника, доколкото е заинтересован от неговата рентабилност. А тя се намалява от всяко задължаване за плащане. Но макар че може да бъде заинтересован, той не може да бъде отстранен. Контролната му функция произтича от устройственото му положение на висшестоящ орган. В тази контролна функция той не може да бъде заместен от друг орган, защото друг висшестоящ орган от същата степен няма. Това е още едно доказателство, че той не може да бъде третиран като правораздавателен орган. Както ще видим, в полза на същия извод говорят и други съображения (вж. по-долу № 14).

в. Сходно с положението на висшестоящия орган по чл. 79, ал. 2 ГПК е положението на висшестоящия орган по трудови спорове за уволнение на ръководни служители, посочени в списък (чл. 143 КТ). И тук висшестоящият орган е от същата система, към която спада организацията-работодател, която е страна по трудовия спор. Той се призовава да реши спора не като правораздавателен орган, а именно като висшестоящ орган, упражняващ вътрешноведомствен контрол спрямо ръководителя на организацията-работодател. Затова подобно на случая по чл. 79, ал. 2 ГПК решаването на спора не е проява иа правораздаване, а на вътрешноведомствен контрол. Както в случая на чл. 79, ал. 2 ГПК, висшестоящият орган може да нареди на подчинената организация да плати, така в случая па чл. 143 КТ той може да отмени незаконната заповед за уволнение и да възстанови на предишната работа уволнения служител.

г. Не по-друго е положението при контрола, упражняван от висшестоящия орган спрямо дънъчни облагания по Закона за местните данъци и такси (чл. 18 и 28) и по Закона за данък общ доход (чл. 37 и следв.). Висшестоящият данъчен орган е включен в същата система, в която е включен органът, издал данъчния облагателен акт. Решението му не се ползва със сила на пресъдено нещо. Упражняваният от него контрол е поради това много по-близък до вътрешноведомствения, отколкото до правораздавателния контрол. Ще бъде поради това пресилено, ако той бъде окачествен като особена юрисдикция.[32]

д. Обстоятелството, че органът, овластен да издава наказателни постановления (чл. 47 ЗАНН), е обикновено включен в същата система от изпълнително-разпоредителни органи, към която спада и органът, който съставя акта за административното нарушение и който функционира като обвинител в производството по налагане на административни наказания (чл. 37–44 ЗАНН), поражда съмнения и относно правораздавателното естество на издаване на наказателни постановления за административни нарушения (т. нар. административно наказание). Тези съмнения обаче би следвало да се преодолеят в полза на правораздавателното естество на дейността и на актовете, които я завършват, вследствие на уредбата, която ЗАНН дава на влизане в сила и атакуването на наказателните постановления (вж. по долу № 28).[33]

13. За да се обезпечи неутрално положение на правораздавателния орган, за да се отстрани предварителното му ангажиране по спора, като се изключи по този начин опасността от предрешаване, правораздаването е така организирано, че да не влиза в действие по собствен почин, т. е. служебно. По начало правораздавателният орган трябва да бъде сезиран. Правораздавателните производства се образуват по искане на заинтересуваното лице или на правозащитен орган (например прокуратура). Така са организирани всички съдебни правораздавателни производства (вж. чл. 2 ГПК; чл. 240 НПК; чл. 47 ЗАП и др.). И наистина в служебното образуване на делото се съдържа един елемент на предрешаване: именно защото констатира правонарушение, правораздавателният орган образува производството за защита на накърненото право и за възстановяване на законността. Но ако той е вече убеден в извършване на правонарушението, не се ли обезсмисля проверката, която той ще върши по този въпрос чрез правораздавателното производство?

Така се обяснява защо белегът „сезиране“ съпътствува по начало правораздаването и се изтъква от някои автори като съществен белег за наличността на правораздаване.[34] Е ли той налице, налице е една важна индиция за правораздаване, ако съществуват и другите белези на правораздавателната дейност.

Но значението на сезирането не би трябвало да се надценява. То не е един първичен белег. То е производно от изискването правораздавателният орган да бъде трето, чуждо на спора лице, еднакво неутрално и спрямо двете страни по спора. Много дейности започват само при сезиране, без да са правораздаване (например издаване на облагоприятстващи административни актове; принудителното изпълнение на вземания на граждани; охранителните производства). От друга страна, дейността, която по всички други свои белези е правораздаване, няма да изгуби това си качество, ако по изключение бъде поставена в ход служебно, а не чрез сезиране.

Примери за подобни изключения, които само потвърждават правилото, са по нашето право служебното образуване на дела от държавния арбитраж (чл. 13 ЗДА) и служебното присъждане на издръжка по брачни дела (чл. 29 СК). Трудно е да се приеме, че само поради служебния почин правораздавателното естество на решенията в тези случаи се губи. Особено това е ясно в последния случай, когато правонарушението се разкрива в хода на производство, вече образувано по повод на сезиране. Би било неоправдан формализъм да се забави присъждането на издръжка в полза на децата, когато те са изоставени и от двамата родители, така че никой от тях не взема почин да предяви от името на детето иск за издръжка срещу изоставилия го родител. Обстоятелството, че правонарушението се разкрива в хода на производството, така че може веднага да бъде разисквано с участието на двете страни, обяснява и даденото със ст. 195 ГПК РСФСР правомощие на съда да присъди повече от исканото, когато се оказва от данните по делото, че ищецът поради грешка не е предявил вземането си в пълния му размер.

В по-дълбоко несъответствие с естеството на правораздавателната дейност стои служебното образуване на правораздавателно производство (чл. 13 ЗДА). Може би затова то на практика твърде рядко се използва.

14. Достатъчно ли е обаче разрешаването на правен спор да става от орган, който има спрямо страните положението на трето, неутрално лице и се намесва по повод на сезиране, за да е налице правораздаване?

Когато прокуратурата при сезиране възстановява неправомерно нарушено владение (чл. 14 от Закона на прокуратурата), тя без съмнение действа като трето, чуждо на спора лице, еднакво неутрално и спрямо двете страни по спора. Представлява ли обаче нейното решение за възстановяване на неправомерно нарушеното фактическо положение един акт на правораздаване?

Същият въпрос се поставя, когато ръководителят на стопански комплекс, министерство, ведомство или организация се произнася по граждански спор между подчинени нему организации или поделения на тази организация (чл. 10, ал. 1 ЗДА и по-долу № 38, б. „б“).

И на двата въпроса трябва да се отговори отрицателно. Разрешаването на споровете в тия случаи не е правораздаване, защото то не е окончателно. Становището на прокуратурата не се ползува със сила на пресъдено нещо. Решеният от нея спор може да бъде пререшен от съда. Възстановяването на неправомерно нарушеното фактическо положение от прокуратурата наподобява бързото производство за възстановяване на владението по административен ред от съда, което бе предвидено от чл. 26 на стария ЗГС. Характерно за него бе липсата на сила на пресъдено нещо. Не се ползва със сила на пресъдено нещо и решението на ръководителя по спорове между подчинени нему организации или поделения. Ръководителят може да пререши спора. По него той се произнася не като особена юрисдикция, а като стопански ръководител. Същата неокончателност е характерна и за решенията на висшестоящия орган по чл. 79, ал. 2 ГПК или по чл. 143 КТ. Те могат да бъдат изменявани и отменявани от самия него при нови факти и доказателства и което е по-важно – когато той намери, че те са неправилни (чл. 9 от Инструкцията за приложение на чл. 79, ал. 2 ГПК). Това е пряка последица от разпоредбите на чл. 79, ал. 2 ГПК и чл. 143 КТ, според които висшестоящият орган разрешава възложените му спорове по административен ред.

Когато законът изрично подчертава, че разрешаването на типични граждански дела става по административен ред, това не е случайно или пък недомислие. Законодателят противопоставя административния на правораздавателния ред и очевидно третира административния ред като изключение, защото той е по начало неприсъщ за разрешаване на правни спорове. Изключението обаче е налице, и то не само у нас, но и в други социалистически страни. Изрично признание за възможността граждански спорове да бъдат разрешавани по административен ред съдържа ал. последна на ст. 6 от Основите на гражданското законодателство на СССР и на съюзните републики (също ст. 6 ГК РСФСР).

Законодателното отграничаване на административния от правораздавателния ред сочи, че към вече изтъкнатите белези на правораздаването трябва да се прибави и още един белег – особеният (правораздавателен, юрисдикционен) ред (начин) на разрешаване на спора. Какво е характерно за него?

Характерно за него е окончателността на разрешаването на спора. Този белег произтича от предназначението на правораздаването да туря край на правните спорове, като възстановява нормалното и желателно състояние на правен мир. За да го постигне, правораздаването трябва да прегражда пререшаването на спора както от органа, който го е разрешил, така и от други органи. Наред с това страните по спора трябва да бъдат обвързани от решението, което трябва да стане занапред регулатор на тяхното поведение. За разлика от разрешаване на спора по административен ред, правораздавателното разрешаване на спора трябва да бъде стабилно. Необходимият стабилитет на правораздавателния акт настъпва последователно. Решението, първо, се стабилизира срещу възможността да бъде изменено или отменено от органа, който го е постановил. Тази стабилизация настъпва със самото постановяване на решението и се състои в неоттегляемостта му от органа, който го е постановил (чл. 192, ал. 1 ГПК). Втората степен на стабилизация настъпва, когато решението стане неотменимо от по-горен орган на правораздавателната система по пътя на обжалването. Тази степен се постига чрез изтичане на срока за обжалване или изчерпване на тази възможност (отказ, оттегляне на жалбата, отхвърляне на жалбата като недопустима или неосноветелна). Решението става необжалваемо (чл. 219 ГПК). Следващата степен на стабилизация е силата на пресъдено нещо. Тя води до непререшаемостта на спора по повод на ново искане за правна защита, както и до зачитане на веднъж решеното от всички правораздавателни и други органи. Силата на пресъденото нещо предпоставя неоттегляемостта и необжалваемостта. Ако те не са налице, тя също ще липсва. Именно затова тя е достатъчна за характеристика на правораздавателния акт. Това е акт, чиято присъща правна последица е силата на пресъдено нещо.[35]

Не би могло да се каже, че по този начин се получава един порочен кръг: силата на пресъденото нещо придава на акта качеството на правораздавателен, а, от друга страна, за да припишем на един акт сила на пресъдено нещо, той трябва да е правораздавателен.[36] Защото характеристиката на правните актове се получава чрез техните правни последици. Разликата в тях води до разлика в правните актове. Що се касае до това, какви правни последици е годен да породи даден акт, отговорът зависи от волята на закона. Чрез неговото тълкуване при съмнение ще трябва да се установи дали той приписва на даден акт сила на пресъдено нещо или не. Сигурно е, че във всички случаи, когато той предвижда, че разрешаването иа дадени спорове става по административен ред, той иска да изключи именно силата на пресъдено нещо и да придаде на разрешаването на спора характерния белег на административния акт – неокончателността, оттегляемостта, възможността за пререшаване на разрешения въпрос.

Силата на пресъдено нещо е едновременно защита (в полза на страната, чието правно твърдение правораздавателният орган потвърждава) и санкция (срещу страната, чието правно твърдение правораздавателният орган отрича). От тази гледна точка правораздавателният акт е едновременно защита и санкция. Той е защита на правата и законността, засегнати от правонарушението, и санкция заради неговото извършване.

Защитата и санкцията, в които силата на пресъдено нещо се състои, съпровождат всеки правораздавателен акт независимо от вида на правораздаването, на иска и на изхода ка делото. По отделни дела обаче защитата и санкцията, постигнати чрез правораздавателния акт, са по-широки. Такъв е случаят с осъдителните и конститутивни правораздавателни актове (осъдителни присъди и решения, конститутивни решения по конститутивни искове, респ. по жалби срещу административни актове, изпълнителни действия или влезли в сила решения). В тези случаи, наред със силата на пресъдено нещо, правораздавателният акт поражда и изпълнителна сила и конститутивно действие (съответна правна промяна на граждански, семейни, трудови, административни или процесуални правни отношения). Но тези допълнителни правни последици, понеже са присъщи само на някои категории правораздавателни актове, не могат да бъдат въздигнати в белег на правораздавателния акт изобщо. От друга страна, тези последици (изпълнителна сила и конститутивно действие) се наблюдават и при актове, които не са правораздавателни. С изпълнителна сила се ползват даже документи и то частни (т. нар. несъдебни изпълнителни основания), решенията на висшестоящия орган по чл. 79, ал. 2 ГПК и други актове. С конститутивно действие се ползуват административните и охранителните актове. Само силата на пресъдено нещо е последица, присъща единствено на правораздавателния акт. Именно затова тя е характерният негов белег.

15. Силата на пресъдено нещо е обаче оправдана, когато производството по разрешаване на спора създава гаранции да бъде издирено действителното правно положение. Само тогава претенцията за окончателност и непререшаемост е обоснована. Правораздавателният ред за разрешаване на правните спорове изисква и включва такива гаранции. Техният интензитет не е еднакъв при всички правораздавателни производства. Най-големи и най-последователно приложени са тези гаранции в съдебните правораздавателни производства (гражданския исков процес; наказателния процес и административния процес). Най-малки са гаранциите, които дава производството за издаване на наказателни постановления за налагане на административни наказания поради извършени административни нарушения, констатирани с актове (ако счетем това производство за правораздавателно). Минимумът от гаранции, който трябва да съществува, е участието на страните, еднаквото им право да бъдат изслушани (устно или писмено). Чрез това право всяка страна брани своите права, засегнати от правния спор, и допринася за постановяване на правилно решение.

Затова всички правораздавателни производства са организирани като двустранни производства при равно право на всяка страна за участие в производството. Този процесуален минимум е достатъчен. Включването на други процедурни изисквания (например служебно начало, дирене на обективната истина) рискува да изключи от обсега на правораздавателните производства тия, при които тези гаранции, присъщи на съдебния процес, не се наблюдават (например правораздаването от помирителен съд, международното правораздаване). От друга страна, този минимум е същественият белег на правораздавателното спрямо административното производство. Вярно е, че при някои административни актове законът изисква да бъдат изслушани заинтересованите от акта лица (вж. чл. 9 ЗАП). Това изслушване обаче не е необходимо условие при издаване на всички административни актове, докато то е изискване, което съпътства издаването на всеки правораздавателен акт. В него заедно със силата на пресъдено нещо се състои разликата между правораздавателния и административния ред.[37]

16. Изложените досега белези на правораздаването са достатъчни, за да го охарактеризират и да позволят отграничаването му от други дейности. Те са следователно достатъчни и за да се провери дали даден орган е особена юрисдикция или не.

Прибавянето на други белези или стеснява ненужно понятието правораздаване, или е излишно, респ. нежелателно, защото ни го представя в невярна светлина.

а. Често се поддържа, че правораздаването е държавна, властническа дейност, израз на държавна принуда. В далеч преобладаващите случаи това е така. Такова е винаги държавното правораздаване. Но наред с него има и недържавно правораздаване. Такова е правораздаването въз основа на договор за арбитраж (т. нар. помирителен договор или арбитражно съглашение). При него страните доброволно се подчиняват на избрания от тях правораздавателен орган, а неговата правораздавателна компетентност произтича от тяхната воля. На нея се гради и обвързващата сила на правораздавателния акт. Недържавно е правораздаването от арбитражни съдилища по граждански и по-специално външностопански спорове, както и междудържавното правораздаване (вж. по-долу § 3). Ние бихме ги изключили от понятието правораздаване, ако приемем, че характерен негов белег е държавната властническа дейност.

б. Понятието правораздавателен акт не печели и с опита да бъде той определен като индивидуален правен акт, плод на прилагане на правни норми към конкретни случаи на живота.[38] Всеки правораздавателен акт наистина съдържа тези белези, защото се постановява по конкретен правен спор, който не може да бъде решен, без да се приложат правни норми: те са, които придават правна релевантност на определени факти и ги правят юридически факти; те са, които предписват, че при наличността на определени факти настъпват правни последици, относно които се спори. В качеството си на акт на правно познание – констатацията на действителното правно положение, правораздавателният акт по необходимост предпоставя прилагане на правни норми, защото тяхното прилагане е средство за правно познание относно конкретни правоотношения.

Работата е обаче там, че не само правораздавателните актове са индивидуални правни актове. Такъв е характерът на всички административни актове, както и на много други държавни актове (охранителни, изпълнителни). Много от тях също предпоставят прилагане на правни норми като условие, за да бъдат издадени. Нотариусът не може да издаде нотариален акт за собственост върху недвижим имот, без да приложи нормите, които уреждат придобиване на собственост върху такива имоти. Органите, овластени да разрешават правни спорове по административен ред (вж. по-горе № 14), също не могат да решат тези спорове, без да приложат правни норми към установени от тях факти. Във всички тези случаи подлежащата на прилагане правна норма е за посочените органи не регулатор на тяхното поведение, а мащаб за преценка на чуждо поведение, т.е. отношението между нормата и правоприлагащия орган е същото, както при правораздавателните органи.[39] Изтъкнатото сходство между правораздавателни и административни актове по линията на белега – индивидуален правен акт, плод на прилагане на правни норми към конкретеви факти, пречи да се обяви този белег като специфичен на правораздавателния акт. От друга страна, той е напълно производен от естеството на правораздавателния акт да бъде разрешаване на правен спор, така че се съдържа в белега „разрешаване на правен спор“.

в. Част от теориите за правораздавателния акт поддържат, че той е констатация –нещо повече, че се изчерпва с констатацията на действителното правно положение (юридически факт, правонарушение, субективно право или тяхна липса).[40] Вярно е, че всеки правораздавателен акт като акт на правно познание съдържа подобна констатация. Казано образно, той е фотография или най-малко – иска да бъде фотография на действителното правно положение. Затова спрямо него правораздавателният акт е винаги декларативен.[41]

Но качеството на констатации относно действителното правно положение имат всички удостоверителни административни актове (различните официални удостоверения), както и току-що посочените в т. „б“ актове. Но въпреки декларативния им характер те не са правораздавателни. При това декларативната същност на правораздавателния акт следва от неговото предназначение – да разреши правния спор, като издири действителното правно положение. Затова спрямо това положение правораздавателният акт може да бъде само правоустановяващ, а не и правосъздаващ. С други думи, качеството на правораздавателния акт да бъде констатация и декларация е белег, производен от белега „разрешаване на правен спор със сила на пресъдено нещо“. Затова отделното посочване на белега констатация е ненужно.

По-важно е обаче, че то е нежелателно. То е нежелателно, защото може да създаде впечатлението, че правораздавателният акт се изчерпва с констатацията и понеже е само констатация, не е правен акт. А е вярно точно обратното. Правораздавателният акт е не само констатация, но и волеизявление, насочено да породи занапред, подобно на всеки правен акт, нови правни последици. Между тях е винаги силата на пресъдено нещо, а при осъдителни и конститутивни решения още — изпълнителната сила и конститутивното действие. С оглед на тези нови правни последици правораздавателният акт не е правоустановяващ, а правосъздаващ (правопораждащ). Затова и констатацията на действителното правно положение не е незадължително правно мнение, а е обвързващо установяване относно предмета на правния спор.

17. Проведеният анализ сочи, че за правораздаването са характерни белези, които лежат на различни плоскости. Едни от тях се отнасят до повода на правораздаването, а именно правонарушението, други – до естеството на дейността, в която правораздаването се състои – разрешаване на правни спорове, трети – до статута на правораздавателния орган – неутрално, независимо и автономно положение, четвърти –до реда, по който правораздавателната дейност се развива – двустранно производство с равно право на участие на страните, а пети – до ефекта на правораздавателния акт – защита и санкция чрез сила на пресъдено нещо.

Обединим ли тези белези, правораздаването се очертава като дейност за защита и санкция при правонарушения чрез разрешаване със сила на пресъдено нещо на правни спорове от неутрален и независим орган с участие на страните по спора.

Това определение разкрива правораздаването като специфична правозащитна дейност, призована да брани правни блага, субективни права и законността чрез санкции при правонарушения. Чрез правораздаването правният ред се самовъзстановява. Той се самовъзстановява, защото правораздаването е част от правния ред. Възстановява се регулиращата сила на нарушената от правонарушението правна норма, като на дело се утвърждава неотразимостта на правния ред.

Понеже е защита и санкция при правонарушение, правораздаването е проява на принуда. С правораздавателния акт правонарушителят е длъжен да се съобрази независимо от своята воля. Той му е подчинен. В подчинението се състои принудата.

Правораздаването обаче не е само принуда. То е и възпитание в правомерно поведение. Затова правораздаването е не само репресия, но и превенция. То цели превенция чрез репресия. В това се състои от социологично гледище неговото оздравително въздействие при паталогично развитие на правоотношенията.

Правораздаването е от различни видове. Критериите, които следващото изложение взема предвид, са: представлява ли правораздаването проява на държавна власт или не?, на чия територия (местна или чужда) то се осъществява?; кой действа като правораздавателен орган – съд или особена юрисдикция?; какъв е предметът на делата, които правораздаването разрешава?

§ 3. ДЪРЖАВНО И НЕДЪРЖАВНО ПРАВОРАЗДАВАНЕ

18. За държавно и недържавно правораздаване можем да говорим в широк и тесен смисъл. В широк смисъл държавно е всяко правораздаване, което се осъществява въз основа на дадена от държавата правораздавателна власт независимо от това, дали правораздавателният орган е включен в държавния апарат или не. При това широко понятие за държавно правораздаване недържавно е само това правораздаване, при което правораздавателната компетентност не е задължителна за страните по спора, а е, напротив, доброволна, тъй като страните по взаимно съгласие се подчиняват на решаващата власт на избран от тях правораздавателен орган. В тесен смисъл държавно е само правораздаването, осъществявано от органи, включени в държавния апарат. Недържавно е всяко правораздаване, осъществявано от недържавни (обществени) органи независимо от това, дали те черпят правораздавателната си власт от държавна воля или от волята на спорещите страни. И в двете свои значения противопоставката „държавно-недържавно“ правораздаване хвърля обилна и интересна светлина върху различните проявни форми на правораздаване и сочи още веднъж колко погледът се стеснява, когато правораздаването се ограничи до правосъдие в смисъл на правораздаване, осъществявано от държавните съдилища.

Широкото понятие за държавно правораздаване отразява стремежа на съвременната държава да монополизира правораздаването. Държавният монопол на правораздаването е завършек на дълго историческо развитие, което започва с частно правораздаване от избрани от страните арбитри и с рудиментарна намеса на държавата в разрешаване на споровете първоначално под форма на регулиране на самопомощта. Древният римски процес, а в известна степен и формуларното производство са доказателство за наличните стъпки на държавната намеса в правораздаването. Все по-пълното осъзнаване на значението на правораздаването като средство за защита на установения обществен и държавен строй и на интересите на господствуващата класа има за последица настоящия етап от развитието, когато правораздаването е вече една от основните държавни функции, а властта да се правораздава – важна изява иа държавна власт в качеството й на средство за класово господство. В буржоазните държави, основани върху принципа на разделение на властите, тази власт става една от трите власти наред със законодателната и изпълнителната. В социалистическите държави тя е едно от основните направления на единната държавна власт наред със законодателната, изпълнително-разпоредителната функция и функцията на върховен надзор за законност, поверена на прокоратурата.

Важността на правораздаването за съвременната държава намира израз и във факта, че почти всички писани конституции уреждат съдилищата като самостоятелни държавни органи наред с другите основни държавни органи. Така постъпва и конституцията на НРБ. На тях тя поверява защитата на най-големите ценности: установения от нея обществен и държавен строй, социалистическата собственост, живота, свободата, честта, правата и законните интереси на гражданите, както и правата и законните интереси на социалистическите организации (чл. 125, ал. 1).

Именно защото гледа на правораздаването като проява на държавната власт, държавата възлага неговото упражняване преди всичко на органи, включени в държавния апарат. Между тях основно място заемат съдилищата, чието създаване и съществуване Конституцията предвижда и гарантира (чл.126-132). Наред с тях правораздават и други държавни органи (органите на държавния арбитраж и други особени юрисдикции, учредени към органи на државно управление).

Понеже тяхната компетентност представлява изключение от компетентността на основните правораздавателни органи (съдилищата) и годността им да правораздават по възложените им отделни категории дела е условие за надлежното функциониране на държавната функция на правораздаване, решението да бъде създадена особена юрисдикция е важно политическо решение. Конституцията подчертава тази важност с изискването създаването на особени юрисдикции да става със закон (чл. 126, ал. 2).

19. Още по-важно от политическа гледна точка е решението да се възложи на обществен орган правораздаване по определен вид дела. Това решение е не само израз на доверие и увереност, че общественият орган ще се справи с възложената му функция, но и проява на готовност за преход към обществено самоуправление. Конституцията открива нормативно възможността за този преход с чл. 10, ал. 3, който предвижда, че „обществените организации изпълняват и предоставените им с тяхно съгласие държавни дейности“. Практическо приложение на тази възможност е възлагането на държавна правораздавателна дейност по определени видове дела на обществени праворадавателни органи: другарски съдилища, помирителни комисии и профкомитети (за разрешаване на трудови спорове).

На големия и важен въпрос, дали това възлагане дисквалифицира като държавна дейност правораздаването, осъществявано от обществени правораздавателни органи, отговор дава чл. 10, ал. 3 от Конституцията. Според него обществените органи изпълняват покрай специфичните им задачи и „предоставените им държавни дейности“. Очевидно е, че Конституцията иска да подчертае с тази формулировка, че възложените на обществени органи държавни дейности запазват държавния си характер. На този пръв етап на преход към обществено самоуправление е достатъчно изпълнител на съответната държавна дейност да стане обществен орган. Промяната на естеството на дейността, нейното превръщане в обществена, а следователно в недържавна и неправна, е задача на следващ етап на развитието. Затова, когато възлага на обществени органи разрешаването на определени категории правни спорове и въздига тези органи в особени юрисдикции съобразно чл. 126, ал. 2 Конституцията не се отказва от правораздавателния монопол на държавата. Законът, с който на обществен орган се възлага разрешаването на определен вид дела, е всъщност делегация на държавна правораздавателна власт на този орган и същевременно изключване на възложените дела от общата правораздавателна власт на съдилищата (вж. по-долу §5, №26). Затова страните по възложените дела са така подчинени на правораздавателната власт на обществения правораздавателен орган, както са подчинени ня правораздавателната власт на съдилищата и на другите държавни правораздавателни органи. Що се касае до правораздавателните актове на обществените правораздавателни органи, те са така държавновластнически, както правораздавателните актове на държавните правораздавателни органи. Правораздаването и в двата случая е проява на държавна власт и от тази гледна точка държавна дейност. Затова то е държавно правораздаване независимо от това, дали правораздавателният орган е държавен (включен в държавния апарат) или пък обществен (недържавен).

Казаното важи и за Арбитражния съд при БТПП, когато той правораздава по силата на Московската конвенция от 26 май1972г. Както е известно, тази конвенция (вж. чл. II) възложи на арбитражните съдилища при търгавските палати в държавите-участнички в конвенцията (това са засега всички държави-члеки на СИВ), разрешаването на всички граждански спорове, които могат да възникнат между юридически лица със седалище в различни държави (участници в конвенцията) във връзка с тяхното икономическо или научно-техническо сътрудничество, като изключи тези спорове от компетентността на общите съдилища. Конвенцията по този начин разреши и окончателно утвърди задължителната компетентност на тези съдилища по гражданските спорове, произтичащи от социалистическата икономическа интеграция, началото на която компетентност бе поставено с двустранните и доразвито от многостранните ОУД СИВ.

Тази задължителна за страните и поради това държавна правораздавателна власт превръща Арбитражния съд при БТПП в особена юрисдикция относно посочените дела. Специфичното за нейната правораздавателна власт е, че тя е възложена не с национален нормативен акт (както при другите особени юрисдикци в НРБ), а с международно нормативно съглашение, каквото представлява Московската конвенция. Делегирането на правораздавателна власт в случая изхожда не от една, а от повече държави – всички държави участващи, участници в конвенцията. Намираме се, с други думи, не пред национално, а пред международно овластяване с държавна правораздавателна власт. Както ще видим, този характер на властяването поставя Арбитражния съд при БТПП в едно по-особено положение спрямо другите особени юрисдикции в нашето право, чието овластяване да правораздават е само национално, защото изхожда само от НРБ (вж. § 5, № 27).

20. Правораздаването не е обаче изключителен държавен монопол. Има един вид правораздаване, което не може да бъде държавен монопол. Такова е международното[42] правораздаване, предмет на което са междудържавните спорове. Държавният суверинитет е несъвместим с правораздавателната власт на една държава спрямо друга, така и с наддържавната правораздавателна власт на определен международен орган[43]. Социалистическите страни стоят твърдо на тази позиция в своите международни отношения с другите държави. Затова международното правораздаване не е проява на задължителна за държавите правораздавателна власт, на която те да са подчинени независимо от тяхната воля. То е проява на факултативна, доброволна правораздавателна власт, произтичаща от волята на спорещите държави. С арбитражно споразумение те възлагат разрешаването на определен междудържавен спор било на избран от тях арбитър (или арбитри), било на предварително учреден международен съд (например Международния съд при ООН). В първия случай говорим за международен арбитраж, а във втория за международно правосъдие. Общото и на двата случая е зависимостта на правораздавателната власт на правораздавателния орган от волята на спорещите държави. Но докато при международния арбитраж от тази воля зависи и личният състав на решаващия орган и процедурата за разрешаване на спора, при международния съд нито съставът на решаващия орган, нито процедурата за решаване на спора от волята на спорещите държави. По тези белези международният съд прилича на държавния съд и това е основанието неговата дейност да се окачествява като международно правосъдие. Това, което обаче в случая ни интересува и което трябва да бъде подчертано, то е, че както дейността на международния съд, така и дейността на международния арбитраж са безсъмнена проява на недържавно правораздаване.

Втората важна проявна форма на недържавно правораздаване е правораздаването от т.нар. арбитражни съдилища, чиято правораздавателна власт, подобно на международното правораздаване, също произтича от волята на спорещите страни, така че е факултативна, доброволна, а не е задължителна за тях[44].Този вид недържавно правораздаване има за предмет само граждански спорове. Обсегът на тези спорове в отделните държави е различен. У нас той е твърде тесен. Той обхваща само външностопанските спорове между наши социалистически организации и чужди юридически лица или еднолични фирми, респ. само между чужди юридически лица или еднолични фирми (чл. 9, ал. 2 ГПК).

Особеното на този вид недържавно правораздаване е, че то не е напълно независимо от волята на държавата, на чиято територия то се упражнява или чиито правни субекти са страни пред него. То зависи от нейната воля дотолкова, доколкото тя трябва да допусне неговото функциониране. Ако тя не желае да го допусне, то не може да съществува на нейна територия и спрямо подчинени на нея правни субекти. Затова валидността на арбитражното споразумение и на арбитражното решение зависят от закон, който да ги допуша.

Това допущане обаче не е равнозначно на делегиране на държавна правораздавателна власт, на нейно прехвърляне от държавните съдилища върху арбитражни съдилища. Държавните съдилища запазват първоначалната си правораздавателна власт въпреки закона, който допуша да се учредяват арбитражни съдилища. Този закон не изземва от тях определени видове дела, за да ги възложи на особена юрисдикция.

Така нареченото дерогиране на държавната правораздавателна власт от арбитражно споразумение означава само, че правораздавателната власт на съдилищата по конкретния спор, предмет на споразумението, се отклонява в полза на избрания от страните арбитражен съд. Те изключват по взаимно съгласие посочения от тях спор от обсега на държавната правораздавателна власт, докато е в сила арбитражното споразумение. В това изключване (дерогиране) се състои една от най-важните процесуални последици на арбитражното споразумение. Този ефект на арбитражното споразумение би бил безпредметен, ако разрешаването на спора от арбитражния съд би било пак проява на държавна правораздавателна власт. Като допуща валидността на арбитражното споразумение, държавата се отказва да приложи за конкретния спор своята правораздавателна власт и допуща вместо държавното едно недържавно, обществено правораздаване, чиято опора е арбитражното споразумение.

Именно недържавният, обществен и договорен характер на арбитражното правораздаване го прави предпочитания вид правораздаване по външно стопапски граждански спорове. Там е главното му приложно поле. За разрешаване на тези спорове то е толкова необходимо и полезно, че по тях то е общопризнато. Нещо повече, държавите се стремят да го укрепят и развият с помощта на международна правна уредба, постигана чрез международни нормативни съглашения (Нюйоркска и Европейска конвенции за арбитраж) или други международни актове (например решенията на Комисията на ООН за Европа и на Общото събрание на ООН относно правила-модел за арбитраж ad hoc).

Орган на такова недържавно арбитражно правораздаване у нас е Арбитражният съд при БТПП. Понеже по външностопански спорове с юридически лица на държавите – членки на СИВ, той функционира, както видяхме, като особена юрисдикция със задължителна по тия спорове компетентност, приложното поле на неговата доброволна компетентност, основана на арбитражни споразумения, са споровете с предприятия (дружествени или еднолични) със седалище в държави, нечленуващи в СИВ.

Понеже не почива на държавна власт, недържавното правораздаване не разполага с държавна принуда. Решенията на международното правораздаване са лишени от изпълнителна сила. Няма наддържавен орган, който да е в състояние да ги приведе в изпълнение. При нужда те се осъществяват със самопомощ. Що се касае до недържавното правораздаване, осъществявано по граждански дела от арбитражни съдилища, то трябва да се обърне към държавния съд за съдействие във всички случаи, когато се нуждае от държавна принуда (за разпит на свидетели, за оглед, за обезпечаване на искове, за принудително изпълнение на арбитражните решения). В някои държави даже арбитражните решения не се ползват направо с изпълнителна сила, както у нас (вж. чл. 237, б. „а“ ГПК), а се нуждаят от потвърждаване от държавен съд, за да я получат. Но именно защото са проява на правораздаване, те също се ползуват със сила на пресъдено нещо, т.е. скрепени са с тази държавна принуда, която тя представлява. Нейното договорно основание обаче (тя черпи силата си от арбитражното споразумение) ограничава нейния ефект само до страните по делото и техните правоприемници. При нея не се наблюдават тези случаи на разпростиране силата на пресъдено нещо спрямо трети лица, които са присъщи на държавните правораздавателни актове.

21. Говорим за държавно правораздаване в тесен смисъл на думата, когато критерият е не естеството на правораздавателната власт, а естеството на правораздавателния орган. Правораздаването е държавно, когато правораздавателният орган е включен в държавния апарат. В такъв случай той се третира за държавен орган. Държавно в този смисъл е у нас правораздаването, осъществявано от държавните съдилища, от органите на държавния арбитраж, както и от различните особени юрисдикции, организирани към органи на държавно управление.

Недържавно от гледна точка на естеството на правораздавателния орган е правораздаването, осъществявано от обществени органи независимо от това, дали представлява проява на държавна правораздавателна власт или на правораздавателна власт, черпена от арбитражни споразумения. Един познат на всички държави обществен орган на правораздаване представлява арбитражният съд – бил той постоянен или съд ad hоc. У нас като такъв съд функционира, както видяхме, Арбитражният съд при БТПП. Но този обществен орган на правораздаване дължи своето съществуване на други причини, а не на тези, на които дължат съществуването си другите обществени органи, на които са възложени държавни дейности и по-специално държавна правораздавателна дейност. При тях, както видяхме, се касае за етап на прехода от държавно управление на обществото към ооществено самоуправление.

§ 4. МЕСТНО И ЧУЖДО ПРАВОРАЗДАВАНЕ

22. Критерият, по силата на който правораздаването се дели на местно и чуждо, е територията, на която действа правораздавателният орган, а когато правораздаването е държавно – чия правораздавателна власт упражнява правораздавателният орган – на местната или на чуждата държава. Делението местно и чуждо правораздаване не обхваща международното правораздаване. То стои вън от това деление. Вярно е, че и при международното правораздаване правораздавателният орган е разположен на територията на дадена държава (например Международният съд при ООН в Хага). Това местоположение обаче не го превръща в местен правораздавателен орган. Макар и да е длъжен да се съобразява с местния правопорядък, международният правораздавателен орган има международен статут. Делата, които той разглежда, стоят вън от обсега на проблематиката, която е присъща на делението местно и чуждо правораздаване.

За делението местно и чуждо правораздаване е от значение и делението на местни, чужди и смесени (дела с международен елемент). Както е известно, това деление се основава на връзката между делото и правораздавателната власт на дадена държава, от чиято гледна точка се квалифицира делото като местно, чуждо или смесено. Местно е делото, което с всички свои елементи се свързва само с местната държава. Чуждо е делото, което с всички свои елементи се свързва със съответна чужда държава, за която то е местно дело. Смесено е делото, което с едни от своите елементи се свързва с местната, а с други – със съответната чужда държава.

На основата на тези предварителни изяснявания може да се пристъпи към определяне на понятията местно и чуждо правораздаване и техните взаимоотношения.

23. От гледна точка на всяка държава нейната правораздавателна власт е местна, а органите, които я упражняват, са местни правораздавателни органи. Държавна власт може да се упражнява само на територията на държавата, за чиято власт се касае. Затова органите на държавното правораздаване винаги имат седалището си в държавата, чиято правораздавателна власт те упражняват. Те са поради това местни не само защото упражняват местна правораздавателна власт, но и защото действат на територията на местната държава. Но местното правораздаване не се изчерпва с местното държавно правораздаване, макар то да е най-важното му проявление. Към местното правораздаване спада и правораздаването, осъществявано от арбитражни съдилища, които са разположени на територията на местната държава. Къде е сключено споразумението, от което местният арбитражен съд черпи правораздавателната си власт, няма значение. Също така е без значение какво е гражданството на арбитрите или на лицата – страни по делото пред местния арбитражен съд.

Предмет на местното правораздаване са главно местните дела. То е създадено предимно с оглед на тяхното решаване. Чуждите дела са извън обсега на местното правораздаване, понеже не стоят в никаква връзка с него. Но местното правораздаване се занимава не само с местни дела. В неговия обсег (международна подведомственост) влизат и тези смесени дела (дела с международен елемент), които по линията на посочена от местното правораздаване лична или териториална връзка се оказват подчинени на местната правораздавателна власт. Такава връзка не е необходима при правораздаването от арбитражни съдилища. По силата на арбитражно споразумение на местния арбитражен съд могат да бъдат възложени и дела, които иначе с оглед на другите свои белези (извън решаващия oрган) са чужди. Личните и териториалните предели на местната правораздавателна власт не важат за арбитражното правораздаване, защото то се основава не на нея, а на арбитражното споразумение.

Местното правораздаване е подчинено на местния закон както с оглед на неговото организиране (учредяване и устройство), така и с оглед на неговото процедиране. Пробиви в lex loci processualis са редки. Казаното е особено вярно за местното държавно правораздаване. Защото е наистина оправдано местният закон да е меродавен за начина, по които ще бъде упражнена местната държавна правораздавателна власт. Не така решаващо е значението на местния закон за арбитражното правораздаване. Понеже неговата правораздавателна власт произтича от волята на страните те могат да уговорят и процедурата, съобразно която делото следва да бъде решено, а следователно и приложимия процесуален закон. Тази свобода е по-голяма при арбитраж ad hok. Правилникът на постоянен арбитражен съд може да предвиди, че съдът не ще приема за разглеждане дела, по които страните са уговорили процедура, различна от тази на избрания от страните постоянен арбитражен съд.

Ако обърнем казаното и го отнесем към правораздаване, което е проява на правораздавателната власт на чужда държава или се осъществява на нейна територия, когато е арбитражно правораздаване, ние ще получим белезите на чуждото правораздаване. За него съответно ще важи изложеното относно делата, които са негов предмет, и относно приложимия закон.

24. Практическото значение на делението местно и чуждо правораздаване се проявява при отговора на въпросите, чието разрешаване образува съдържанието на т. нар. международен граждански, наказателен или административен процес, главно при отговора на въпросите за международната подведомственост на правните спорове от най-различен вид и за международната важимост, признание и изпълнение на правораздавателните актове. Да навлезе в отговор на тези въпроси не е задача на настоящото изследване. За неговите нужди е достатъчно да се подчертае, че всяка държава брани личните и териториалните предели на местното правораздаване и, обратното, повече или по-малко се старае да зачита тези предели на чуждото правораздаване, защото те са предели на нейната, респ. на чуждата правораздавателна власт, както и че правораздавателните актове, когато са проява на държавна правораздавателна власт, важат по начало на територията на държавата, чиито правораздавателни органи са ги издали, което означава, че чуждите правораздавателни актове нямат поначало сила на територията на местната държава. Извънтериториален ефект местните правораздавателни актове могат да получат само доколкото съответната чужда държава допуща да бъде зачетен на нейна територия този ефект. Израз на своето становище държавата дава с нормите относно признаването и допущане изпълнението на чуждестранни правораздавателни актове (у нас чл. 303–307 ГПК).

Понеже правораздавателните актове на арбитражните съдилища не са проява на национална държавна правораздавателна власт, държавите са повече склонни да допущат извънтериториалното им действие. Доказателство за това е Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на арбитражните решения и особено Московската конвенция от 26 май 1972 г., която приравни по сила местните и чуждестранните арбитражни решения, постановявани от арбитражните съдилища при търговските палати на държавите – участници в Конвенцията, по споровете, предмет на задължителната компетентност на тия съдилища, уредена от конвенцията, като ги обяви за международно важими без екзекватура на територията на всички държави-участници в конвенцията, съобразно международния произход на правораздавателната власт на тези съдилища (вж. по-горе № 19). По този начин в областта на международния ефект на арбитражните решения конвенцията премахна относно посочената категория арбитражни решения разликата между местно и чуждо арбитражно правораздаване.[45] Стъпката, направена от Московската конвенция, би следвало да бъде последвана в отношенията между държавите – членки на СИВ, от многостранна конвенция за взаимна правна помощ, която да унифицира и съществено да опрости и улесни взаимното признаване и изпълнение на съдебните решения и присъди.

§ 5. ПРАВОСЪДИЕ И ПРАВОРАЗДАВАНЕ
ОТ ОСОБЕНИ ЮРИСДИКЦИИ

25. Държавното правораздаване в НРБ се дели на правосъдие (правораздаване, осъществявано от съдилищата) и на правораздаване, осъществявано от особени юрисдикции. Това, което ги обединява, е, че тези два вида правораздаване са проява на държавна правораздавателна власт (вж. № 28). Разликите между тях произтичат от разликите в устройственото положение и подведомствеността на съдилищата и на особените юрисдикции. Те предопределят взаимоотношенията между съдилищата и особените юрисдикции.

Според Конституцията съдилищата са необходима съставна част от държавното устройство на НРБ. Съдилищата са част от предвидените от Конституцията основни държавни органи. Нещо повече, Конституцията сочи и видовете съдилища, които трябва да съществуват. Това са районните, окръжните съдилища и Върховният съд в качеството си на общи съдилища и военните съдилища в качеството на особени съдилища. Като предвижда съдилищата, Конституцията ги гарантира спрямо обикновения законодател. Той не може да ги отмени, а е длъжен да уреди тяхното устройство, подведомственост, подсъдност и процедура (чл. 131). Той не може даже да въведе други общи съдилища наред с тези, предвидени от Конституцията. Както видяхме (№ 1), тя открива пред обикновения законодател възможността да въвежда само особени правораздавателни органи с правораздавателна власт по отделни видове дела (чл. 126, ал. 2). В тази възможност се включва най-много наред с учредяването на особени юрисдикции и учредяване на други особени съдилища покрай военните съдилища.

За разлика от съдилищата особените юрисдикции не са предвидени от Конституцията. Без да задължава обикновения законодател да учреди особени юрисдикции, тя само го овластява, ако счете за целесъобразно, да ги създаде. Затова тяхното съществуване не е конституционно гарантирано. То се основава на закона и затова може да бъде преустановено всякога с последващ закон. Следователно те не са така стабилни, както са стабилни съдилищата.

26. Втората важна разлика между съдилищата и особените юрисдикции е, че съдилищата са основните правораздавателни органи. Те символизират правораздаването. Без тях то не може да съществува. Само тяхната правораздавателна дейност е правосъдие.

Съдилищата са основните правораздавателни органи, защото черпят правораздавателната си власт от Конституцията, вследствие на което тя е първична, обща и надмощна спрямо правораздавателната власт на особените юрисдикции.

Конституцията въвежда съдилищата, за да правораздават. Затова те черпят правораздавателната си власт от нея (вж. чл. 125 и 136, ал. 4). Законът може да я ограничи, като въведе особени юрисдикции, но той не може да я отмени, нито да я превърне в изключение спрямо правораздавателната власт на особените юрисдикции. Именно защото произтича от Конституцията, правораздавателната власт на съдилищата е първична. Тя предхожда правораздавателната власт на особените юрисдикции. Като изключим военните съдилища, които са особени, другите съдилища са затова общи, защото разполагат с обща правораздавателна власт. На съдилищата са подведомствени всички правни спорове освен тези, които със закон са изключени от тяхната компетентност било защото са възложени на особени юрисдикции, било защото се разрешават по административен, неправораздавателен ред. За да гарантира общата правораздавателна власт на съдилищата, Конституцията, на първо място, обявява съдилищата за единствено компетентни да налагат наказания за престъпления, т. е. да разрешават наказателноправни спорове (чл. 136, ал. 4). В областта на наказателното правораздаване не може да има особени юрисдикции. По наказателноправни спорове може да има само наказателно правосъдие.С други думи, подведомствеността на съдилищата по наказателноправни спорове е всеобхватна. Тя не познава и не допуща изключения.

Що се касае до компетентността на съдилищата по граждански и административни дела, тя може да бъде ограничена само със закон, т. е. от Народното събрание. Създало чрез Конституцията съдилищата като основни правораздавателни органи, Народното събрание трябва да бди за запазването на тяхната правораздавателна власт. Затова тя може да бъде ограничавана само с акт на Народното събрание, а не и с подзаконов акт. Тази гаранция на Конституцията следва от чл. 126, ал. 2, според който други правораздавателни органи наред със съдилищата могат да се създават само със закон. По аргумент за по-силното основание това изискване трябва да важи и когато разрешаването на правни спорове се възлага не на правораздавателни, а на изпълнително-разпоредителни органи, действуващи по административен ред.

Съпоставим ли с оглед на скицираните белези съдилищата с особените юрисдикции, те ни се представят като вторични правораздавателни органи с производна правораздавателна власт, която не е обща, а е особена. Те са вторични правораздавателни органи, защото по хипотеза се учредяват след съдилищата. Тяхната правораздавателна власт е производна от тази на съдилищата, защото представлява изключение от нея. Всеки закон, който създава особена юрисдикция, изземва част от общата правораздавателна власт на съдилищата и я възлага на новосъздадената особена юрисдикция. От тази гледна точка можем образно да говорим за делегиране на съдебна правораздавателна власт на особените юрисдикции. Понеже според Конституцията (чл. 126, ал. 2) на особените юрисдикции могат да се възлагат само отделни видове дела, правораздавателната власт на особените юрисдикции в сравнение с правораздавателната власт на общите съдилища е особена, а не обща. Особената правораздавателна власт на особените юрисдикции е една конституционна гаранция за общата правораздавателна власт на съдилищата. От тяхната компетентност могат да се изземват само отделни видове дела, а не цели области на правораздаване (например цялото гражданско или административно правораздаване).[46] Ще противоречи също така ка Конституцията, ако иззетите отделни видове дела са по брой и значение толкова много и толкова важни, че на практика правораздавателната компетентност на съдилищата би се оказала изключение спрямо правораздавателната компетентност на особените юрисдикции, респ. спрямо компетентността на органи на държавно управление, овластени да разрешават по административен ред правни спорове. По смисъла на Конституцията ядрото от правораздавателна компетентност, особено по тия правни спорове, които засягат основни права на гражданите, трябва да принадлежи на съдилищата. Тази идея на Конституцията е ясно изразена чрез обявения от нея монопол на съдилищата по наказателни дела (чл. 136).

27. От описаната разлика в устройственото положение и в правораздавателната власт на съдилищата и на особените юрисдикции произтича надмощното положение на съдилищата спрямо особените юрисдикции, подчертано от Конституцията и уредено от 3УС и ГПК.

То се проявява в ред направления. Те ще бъдат скицирани в хронологическата поредност, в която те се проявяват.

а) Понеже правораздавателната власт на особените юрисдикции е изключение от общата правораздавателна власт на съдилищата, изключението подлежи на ограничително тълкуване. При съмнение трябва да се предпочете правораздавателната власт на съдилищата.[47] В този смисъл бихме могли да говорим за една презумпция в полза на съдебната компетентност, т. е. на правосъдието спрямо несъдебното правораздаване.

б) Като доразвитие от това основно положение се налага изводът, че при субективно съединяване на искове (другарство) от или срещу лица, подчинени на различни правораздавателни органи, от които единият е съд, всички искове стават подведомствени на съда. Неговата подведомственост преодолява подведомствеността на несъдебните правораздавателни органи. Затова искът, предявен от социалисткческа организация срещу друга социалистическа организация и гражданин, е подведомствен на съдилищата, а не на държавния арбитраж.[48] На тях е подведомствен и искът, предявен от държавно предприятие срещу друго държавно предприятие и гражданин за парично вземане до 200 лв.[49] Същото важи, когато се съединява трудов спор, подведомствен на помирителната комисия, със спор, подведомствен на съдилищата.[50] Само така може при необходимо другарство да се обезпечи еднакво решение по всички искове, а при обикновено другарство – еднакво установяване на общите факти спрямо всички другари. Очевидно е, че когато трябва да се избира между различни правораздавателни органи, един от тях ще следва да бъде предпочетен – съдът в качеството му на основен правораздавателен орган с първична и обща компетентност.

в) Именно понеже правораздавателната власт на съдилищата е основна и обща, не е нищожно, а е само атакуемо по реда на прегледа влязло в сила решение на съд по дело, отнесено в компетентността на особена юрисдикция. Напротив, решението на особена юрисдикция по дело от компетентността на съдилищата е нищожно, тъй като особената юрисдикция разполага с компетентност само по възложените й дела. Вън от кръга на тия дела. тя не разполага с никаква правораздавателна власт.

г) Според чл. 6, ал. 1 ГПК съдът сам решава дали образуваното пред него дело му е подведомствено. Това правило означава, че съдът не е длъжен нито да изчаква, нито да се съобразява със становището на особената юрисдикция относно подведомствеността на делото. Нещо повече, той може да приеме делото за разглеждане, даже то да е било вече прието от особената юрисдикция. Тя следва да защити своята компетентност, като повдигне препирня за подведомственост. По същия начин тя следва да постъпи, когато искането за защита е било предявено направо пред съда и той го е приел за разглеждане. Особената юрисдикция няма право да го приеме за разглеждане (чл. 6, ал. 2 ГПК). Тази уредба ярко подчертава предимството на съда спрямо особените юрисдикции. Това предимство намира израз и в органа, който разрешава спора за подведомственост. Това е Върховният съд (чл. 43, ал. 1, т. 3 и чл. 11 ГПК), а не някакъв смесен орган, образуван от представители на съдебното и несъдебното ведомство. Казаното важи и тогава, когато спорът за подведомственост е между съд и Върховения държавен арбитраж или Арбитражния съд при БТПП.

д) В своята правораздавателна дейност особените юрисдикции са подчинени, подобно на съдилищата, на ръководните и тълкувателните решения и постановления на Върховния съд. Според чл. 43, ал. 2 Върховният съд е овластен да насочва дейността на съдилищата и на особените юрисдикции чрез своите ръководни и тълкувателни актове. Тази обвързаност важи за всички особени юрисдикции без изключение. По-специално тълкувателните постановления и решения на Върховния съд важат и за органите на държавния арбитраж, и за Арбитражния съд при БТПП, когато те прилагат същите нормативни актове, конто са били предмет на тълкуване от Върховния съд. Едва ли обаче може да се приеме, че ръководните постановления на Върховния съд, с които той дава общи препоръки за начина на упражняване на правораздавателната дейност, са задължителни за органите на държавния арбитраж и за Арбитражния съд при БТПП. Органите на държавния арбитраж са обхванати в особената организационна структура, възглавявана от Върховния държавен арбитраж. Те са подчинени на инструкциите, издавани от главния арбитър при ВДА. Изискването за единно ръководство налага извода, че в компетентността на главния арбитър при ВДА влиза правомощието да отправя, ръководни указания относно правораздавателната дейност на органите на държавния арбитраж. Затова важимостта на ръководните постановления на Пленума на Върховния съд трябва да се смята мълчаливо изключена от посоченото правомощие на главния арбитър на ВДА. Що се касае до Арбитражния съд при БТПП, обстоятелството, че той е част, звено от една международна правораздавателна система, както и важна проява на недържавно правораздаване, налага извода, че той също не следва да бъде подчинен на ръководните постановления на Пленума на Върховния съд, които са израз на национална правораздавателна политика, меродавна за националните правораздавателни органи, носители на държавна правораздавателна власт.

Трябва да се подчертае, че въведената с чл. 43, 52 и 59 важимост на тълкувателните актове на Върховния съд за особените юрисдикции е извънредно важно средство за еднакво прилагане на закона от всички правораздавателни органи. По този начин се туря край на наблюдаващото се на практика различие в становищата на Върховния съд и на Върховния държавен арбитраж относно тълкуването на някои нормативни актове и по-специално на ЗЗД и ГПК.

е) Последната важна проява на надмощието на съдилищата и на тяхната правораздавателна власт спрямо особените юрисдикции представлява контролът, упражняван върху техните актове от страна на съдилищата.

Този контрол е трояк: а) контрол чрез обжалване на решения на особените юрисдикции пред съдилищата (чл. 125, ал. 3 от Конституцията и чл. 20, ал. 2 ЗУС); б) контрол от Върховния съд по реда на извънредните средства за отмяна на влезли в сила решения на особените юрисдикции (чл. 132, ал. 2 от Конституцията; чл. 43, ал. 2, т. 2; чл. 225, 231, 233, 233 ГПК)[51] и в) контрол от окръжния съд по реда на прегледа, въведен с чл. 15 Закона за наемите относно решенията на особената юрисдикция, уредена с този текст, и по чл. 65-69 ЗАНН относно наказателните постановления за административни нарушения.

Докато контролът по реда на обжалването и на прегледа пред окръжните съдилища важи само в случаите, предвидени от закона, т.е. не по силата на обща компетентност, контролът от Върховния съд важи като общо правомощие, доколкото друго не е предвидено от закона.

Изключването на този контрол може да стане както изрично, така и мълчаливо. Изрично е изключен този контрол относно решенията па комисията по Закона за наемите, пред която се обжалват настанителните заповеди. Решенията на тази комисия подлежат на преглед по реда на надзора пред окръжния съд, в чийто район действа комисията (вж. чл. 15 Закона за наемите). Мълчаливо е изключен контролът на Върховния съд относно решенията на другарските съдилища, органите на държавния арбитраж и Арбитражния съд при БТПП. При другарските съдилища и органите на държавния арбитраж изключването следва от обстоятелството, че за тях е предвиден специален път за отмяна на влезли в сила решения, който би се дублирал с отмяната от Върховния съд. Що се касае до Арбитражния съд при БТПП, недопустимостта на контрола от страна на Върховния съд следва от изтъкнатото негово положение на звено от международна правораздавателна система, както и от обстоятелството, че неговата правораздавателна власт се основава на международна конвенция, а не на национален закон, така че той не може да се разглежда като чисто национална особена юрисдикция. От друга страна, необходимостта от уеднаквяване на режима за отмяна на решенията на арбитражните съдилища при търговските палати на държавите – членки на СИВ, за да се ползуват те във всички тези държави с еднакъв стабилитет (принцип на СИВ за равенство и взаимна изгода), изисква националните правопорядъци да оставят простор за една международна пряка уредба, постигната като допълнение към Московската конвенция от 26 май 1972 г. Най-после, изискването за стабилитет на решенията на Арбитражния съд при БТПП, подчертано ясно от споменатата конвенция (вж. чл. V), е трудно съвместимо с тяхната отмяна по реда на извънредните средства от страна на Върховния съд.

28. Въпреки отбелязаните различия между съдилищата и особените юрисдикции налице са между тях и важни сходства.

Преди всичко дейността, която осъществяват съдилищата и особените юрисдикции, е еднородна. Тя е правораздаване, а те заедно представляват правораздавателните органи на НРБ. Между съдилищата и особените юрисдикции се разпределя правораздавателната власт на НРБ по местни и по международни дела. Това разпределение е същевременно разпределение на правораздавателната дейност. То ражда контактите, а понякога и конфликтите (например споровете за подведомственост) между съдилища и особени юрисдикции.[52] Току-що описаните зависимости на особените юрисдикции от съдилищата (№ 24) са всъщност проява на сходството в тяхната дейност и на връзките между тях. Именно затова не само съдилищата, но и особените юрисдикции са подчинени на обединяващата ги ръководна, тълкувателна и контролна дейност на Върховния съд. В случаите на обжалване на решения на особени юрисдикции пред районните съдилища (обжалване на решения на профкомитетите по трудови дела и на наказателни постановления) особени юрисдикции и съдилища се оказват последователно участващи органи по решаването на едно и също дело, които разпределят помежду си работата по решаване делото в различни инстанции.

Сходството в правораздавателната дейност на съдилищата и на особените юрисдикции и връзките между тях налагат три важни извода.

а. Членовете на особените юрисдикции имат същия личен статут, както и съдиите и съдебните зеаседатели. Те се ползват с независимост и дължат безпристрастие (вж. № 8). Както видяхме, чл. 15, ал. 2 ЗНА равнопоставя съдилищата и особените юрисдикции с оглед на тяхната възможност да преценяват законосъобразността на подзаконовите нормативни актове и да прилагат при противоречие е висшестоящ нормативен акт разпоредбите на последния. За да подчертае автономността и независимостта на особените юрисдикции, законът в ред случаи предвижда участие на съдии от районния, окръжния или Върховния съд в личния състав на съответна особена юрисдикция (вж. чл. 15 Закона за наемите; чл. 142, ал. 2 ЗТСУ).

б. Сходството в естеството на правораздавателната дейност на съдилищата и на особените юрисдикции оправдава и налага да се прилагат по аналогия правилата на съдебните правораздавателни производства (например на ГПК) по тия въпроси на производствата пред особени юрисдикции, които не са уредени от особените правила за тях и по които друга уредба не следва от естеството на особената юрисдикция (например Арбитражния съд при БТПП) или на възложените й дела.

Чл. 27 ЗДА изрично прогласява субсидиарната важимост на ГПК по делата, подведомствени на държавния арбитраж. Мълчанието на закона относно делата, поверени на други особени юрисдикции, не е обаче основание за обратното разрешение при тях. Напротив, покрай съображенията, извличани от принципиалната еднородност на съответния вид дела (граждански, наказателни или административни), налице е и един аргумент за по-силното основание. Ако законът подчинява даже органите на държавния арбитраж на ГПК, макар че по организационно устройство държавният арбитраж съществено се отличава от съдилищата и е вторият по важност правораздавателен орган след тях, колко повече би трябвало да важи ГПК за производствата пред други особени юрисдикции по граждански и административни дела (вж. чл. 56, ал. 3 ЗАП).

Водим от тези съображения, ВС в трайна практика прие субсидиарната важимост на ГПК за особените юрисдикции по граждански и административни дела. Тази важимост означава допълнително приближаване на особените юрисдикции към съдилищата наред със сходството по линията на личния статут. Резултатът е, казано образно, оправосъдяване на особените юрисдикции и тяхното моделиране съобразно съдебния модел, без, разбира се, да се допуща тяхното денатуриране, защото субсидиарната важимост на ГПК бе прогласена от Върховния съд само там, където изрична уредба липсва и друго не следва от естеството на особената юрисдикция или на поверените й дела.[53]

в. Очертаното сходство и връзки между съдилищата и особени юрисдикции оправдават заключението, че те заедно образуват правораздавателната система на НРБ, в която съдебната система (чл. 3 ЗУС) се оказва включена. Основанието на тази система е, че и съдилища, и особени юрисдикции са правораздавателни органи (чл. 126 от Конституцията и чл. 15 ЗНА), между които е разпределена единната държавна правораздавателна власт. Най-яркото проявление на тази обща правораздавателна система е обединяващото ръководство и контрол на Върховния съд, който обхваща както съдилищата, така и особените юрисдикции (чл. 43, 52 и 59 ЗУС).

Но именно от гледна точка на този контрол вътре в общата правораздавателна система не всички особени юрисдикции отстоят на едно и също разстояние от съдилищата. Най-близко стоят до тях тия особени юрисдикции, които са подчинени на ръководните постановления на Върховния съд и чиито решения могат да бъдат отменявани от него чрез извънредните средства за отмяна. Напротив, най-далеч от съдилищата стоят особените юрисдикции, които не са подчинени на това ръководство и контрол (например държавният арбитраж, Арбитражният съд при БТПП).

В правораздавателната система обаче не се включват арбитражните съдилища, черпещи правораздавателната си власт от арбитражни споразумения (например арбитражи ад хок, организирани на територията на НРБ). Те не са носители на държавна правораздавателна власт и не са обхванати от обединяващото ръководство и контрол от страна на Върховния съд.

29. От гледна точка на начина, по който държавната правораздавателна власт е разпределена между съдилищата и особените юрисдикции, се наблюдават следните основни взаимоотношения:

а. Създаването на особени юрисдикции обикновено води до изземване на част от правораздавателната власт на съдилищата и нейното възлагане на съответна особена юрисдикция. Затова най-често наблюдаваното взаимоотношение между тяхната подведомственост е съотношението на взаимно изключване и разделяне. Съдилищата не могат да правораздават по делата, отнесени в подведомствеността ка съответната особена юрисдикция и обратно. Такова е взаимоотношението между съдилищата, от една страна, и държавния арбитраж, Арбитражния съд при БТПП и особените юрисдикции за отмяна на административни актове, от друга страна. Чл. II на Московската конвенция изрично подчертава, че възложените на арбитражните съдилища дела се изключват от компетентността на държавните съдилища.

б. Точно обратно е интересуващото ни взаимоотношение в случаите на т.нар. паралелна подведомственост. При нея и съдилищата, и съответни юрисдикции разполагат едновременно с правораздавателна власт по дадена категория дела, така че търсещият защита може по свой избор да се обърне или към съда, или към особената юрисдикция. Такова е взаимоотношението между съдилищата и другарските съдилища по гражданските дела, по които другарските съдилища могат да се произнасят. Според чл. 7а (Д. в., бр. 27, 4. апр. 1975) от заинтересования гражданин зависи дали да се обърне за защита към другарския съд или пък да предпочете държавните съдилища. Паралелна е също така подведомствеността на съдилищата, на държавния арбитраж и на органите по Указа за спазване на селското стопанство да присъждат щети, причинени на селскостопански имоти. В зависимост от страните по спора заинтересованият може да сезира съда (реш. 45-64-I Сб. 77), държавния арбитраж (118-64 ВДА., IV 3; 437—65 ВДА, IV 3) или пък органите по цитирания указ.

в. Що се касае до разпределението на подведомствеността между съдилищата, от една страна, и несъдебните правораздавателни органи по трудови дела и дела за административно наказване, от друга страна, то е функционално. По трудови дела помирителните комисии и профкомитетите функционират като първа, респ. втора инстанция, а съдилищата – като трета инстанция (чл. 138 КТ). По административнонаказателните дела несъдебните органи функционират като първа инстанция, като издават наказателни постановления (чл. 47-58 ЗАНН), а съдилищата – като втора инстанция (чл. 59-63 ЗАНН). Функционална е също така подведомствеността на съдилищата и на кооперативните органи по гражданските дела, които им са възложени с чл. 11-13 Закона за кооперациите, когато пред съдилищата се обжалват решенията на тия органи (реш. 91-61-ОСГК Сб. 22 и 107-61-ОСГК Сб. 25). При функционалната подведомственост следователно и двата вида правораздавателни органи (съдебни и несъдебни) разполагат с правораздавателна власт по съответната категория дела, но през различни фази на разглеждането на делото. При това последната дума има съдът. Тя му принадлежи не само по реда на обжалването, но и по реда на прегледа.

г. Напротив, по същите граждански дела, посочени в чл. 11-13 Закона за кооперациите, подведомствеността на съдилищата е поначало условна, защото те не могат да приемат направо за разглеждане тези дела, а заинтересованият трябва да се обърне за защита към съответния кооперативен орган и може да сезира съдилищата само ако този орган не разгледа в определения срок подведомственото му дело.

Функционалната и условната подведомственост на съдилищата отразяват, от една страна, своеобразието на съответните категории дела, а, от друга страна, оправдания стремеж да се обезпечи и по тях съдебна защита на съответните субективни права.

§ 6. ВИДОВЕ ПРАВОРАЗДАВАНЕ С ОГЛЕД ПРЕДМЕТА НА ДЕЛАТА

30. Това деление има особено голямо практическо и теоретическо значение. За да бъде надлежна, правната защита трябва да се приспособи към естеството на правонарушението, а вследствие на това и към естеството на правния спор. За вида на защитата не е безразлично дали правонарушението е международен деликт или правонарушение на националния правопорядък, а от негова гледна точка, дали е престъпление, административно или дисциплинарно нарушение, граждански деликт, неизпълнение на облигационни, семейни или трудови задължения, неоснователно оспорване или претендиране на граждански, семейни или трудови права или пък незаконосъобразен административен акт, респ. неизпълнение на задължение на администрацията да издаде искан и дължим акт. Разликата в естеството на правонарушението, зад която стои разлика в естеството на нарушеното материално право и в предмета на правния спор, води в ред случаи до създаване на особени правораздавателни органи (особени съдилища – например военни или особени юрисдикции) и на различни производства за разрешаване на съответните спорове не само когато за тях са създадени особени правораздавателни органи, но даже когато те се разглеждат от правораздавателен орган с обща компетентност (например особените съдебни искове и производства за разрешаване на брачни дела, дела за делба, за финансови начети и др.). Колко е важна тази разлика, се вижда от обстоятелството, че различните видове правораздаване (например международно, административно, трудово) са предмет на съответни правни клонове и правни дисциплини, а някои от тях са обособени в самостоятелни правни клонове и дисциплини (граждански и наказателен процес).

В диференциацията на правораздаването, която сега разглеждаме, ярко се отразява зависимостта на процеса от материалното право. Тази зависимост бе изразена от Маркс с необикновена образна сила: „Материалното право. . . има свои необходими, присъщи нему процесуални форми. . . Съдебният процес и правото са така тясно свързани един с други, както например формите на растенията са свързани с растенията, а формите на животните – с месото и кръвта им. Един и същ дух трябва да вдъхновява съдебния процес и законите, защото процесът е само форма за живот на закона, следователно проява на неговия вътрешен живот.“[54] В тази зависимост на процеса от материалното право, както и в обратното възстановяващо въздействие на процеса върху материалното право се проявява вътрешната диалектика на правото, която при различните типове право е различна, защото зависи от основната диалектическа връзка между базис и надстройка.

В световен мащаб и от сравнителноправно гледище се наблюдават следните основни видове правораздаване с оглед предмета на делата: междудържавно, конституционно, административно, административнонаказателно, финансово, наказателно, гражданско, трудовоосигурително, дисциплинарно.

Следващото изложение има за предмет само основните видове правораздаване, познати на правото на НРБ. Задачата е чрез най-обща тяхна характеристика те да бъдат отграничени, като бъдат посочени и техните разклонения там, където те съществуват.

31. В широк смисъл на думата бихме могли да окачествим като административно правораздаването, което се поставя в ход по повод на административни правонарушения и цели разрешаване на административноправни спорове[55] (нарушение на права чрез незаконосъобразни административни актове, чрез отказ да бъдат издадени дължими административни актове, както и неизпълнение на административни задължения от гражданите и социалистическите организации). В този широк смисъл административното правораздаване е средство за защита на материалното административно право, така както гражданският процес брани материалното гражданско право. Административното правораздаване обезпечава законността в държавното управление, като отменя незаконни административни актове, задължава администрацията да издаде дължими административни актове или налага наказания за административни нарушения.

Казаното изчерпва обаче общото понятие за административно правораздаване. Вътре в него се очертават два толкова различни по предмета си вида правораздаване, че е почти невъзможно да бъдат формулирани относно тях общи научни съждения предвид несъвпадането на предмета на делата, на правораздавателните органи и на правораздавателните производства. Става дума за производството по обжалване на незаконните административни актове и откази, от една страна, и производството за налагане на административни наказания за административни нарушения, от друга страна. Дълбоката тяхна разлика се проявява във факта, че първото се родее с гражданския процес, а второто – с наказателния процес. Това родство обяснява защо по едното е субсидиарно приложим ГПК (вж. чл. 56, ал. 3 ЗАП), а по другото – НПК (чл. 84 ЗАНН). Тези разлики налагат тяхното обособяване и отделно изучаване, налагащо и оформяване на отделни теории за всяко едно от тях.

В тесен смисъл на думата понятието „административно правораздаване“ се свързва с обжалването на незаконосъобразните административни актове и откази.[56] Става дума, разбира се, не за обжалването им по административен ред, т. е. по реда на вътрешноведомствения контрол (чл. 30-44 ЗАП), а за обжалването им по съдебен ред (чл. 45-59 ЗАП) или пред особени юрисдикции (Комисията по чл. 15 Закона за наемите; Особената комисия при Министерството на строежите и архитектурата по чл. 142 ЗТСУ; Централната пенсионна комисия; Централната наборна комисия).

Именно защото обжалването на незаконосъобразни административни актове или откази става било пред съдилищата (окръжен и Върховен съд – чл. 49 ЗАП), било пред особени юрисдикции, понятието „административно правораздаване“ се оказва сборно понятие, обединяващо различни правораздавателни органи и съответните за тях производства.

Общото за всички тях са предметът на спора и естеството на защитата, която се дава и на санкцията, която се налага.

При всички тях се касае за правонарушения, състоящи се в издаване на незаконосъобразен административен акт или в отказ да се издаде дължим административен акт, респ. документ.[57] Тази разлика в предмета на спора (валиден ли е административният акт; съществува ли задължение на органа да издаде административен акт или документ) води и до разлика в естеството на защитата и на санкцията. При обжалване на административни актове тя се състои в сила на пресъдено нещо, с която се установява нищожността на акта, а когато той е унишожаем – в сила на пресъдено нещо, с която се установява правото да се иска отмяна на акта въз основа на съответния негов дефект и в конститутивен ефект, състоящ се в унищожаване на атакувания административен акт с обратна сила (чл. 56, ал. 1 ЗАП). При обжалване на откази тя се състои в сила на пресъдено нещо, с която се установява съществуването или несъществуването на претендираното задължение на административния орган и в задължаването му да го изпълни, ако то съществува (чл. 56, ал. 2 ЗАП).[58]

32. Съществуването на административнонаказателно правораздаване не може да се оспорва, когато се има пред вид обжалването пред съд на наказателни постановления (чл. 59-63 ЗАНН). Налице е без съмнение едно съдебно правораздавателно производство, по реда на което се разглежда и решава спорът, дали е извършело административно нарушение или не. Съдът може не само да потвърди или отмени наказателното постановление, но и да го измени, т. е. да наложи той друго наказание за административното нарушение, като заеме ролята на административния наказателен орган. Такава роля всъщност той има и когато потвърждава или отменя наказателното постановление, защото в първия случай той установява нарушението и намира, че наложеното за него наказание е правилно, а във втория – отрича нарушението и затова отменява наложеното за него наказание.[59]

Едва ли също така може да има съмнение, че не сме пред правораздаване, когато за явно маловажни случаи, установени при извършването им, овластените органи налагат на място глоба, която нарушителят заплаща (чл. 39 ЗАНН). В тези случаи маловажността и липсата на оспорване правят безпредметни процесуалните гаранции. Те се стопяват, а правораздаването изчезва.

Какво е обаче естеството на дейността на органа, който издава наказателно постановление за извършено административно нарушение? Правораздавателен или административен е този ред? Съмненията се пораждат от чл. 6 ЗАНН, според който за административни нарушения се налагат административни наказания по административен ред. Чл. 6 очевидно има предвид издаването на наказателно постановление, когато говори за административен ред, а не съдебното производство по обжалване на наказателното постановление. Той би могъл следователно да употреби и израза “налагано с наказателно постановление“ вместо израза „налагано по административен ред“. Ето защо на тази квалификация не би могло в случая да се отдаде същото значение, което изразът „административен ред” има в случаите на чл. 79, ал. 2 ГПК и чл. 143 КТ (вж. № 9). В полза на този извод говорят ред съображения, извличани от уредбата на производството за издаване на наказателни постановления: задължението за безпристрастие на наказващия орган (чл. 51 ЗАНН); правото на лицето, чиято отговорност се търси, на участие и защита в производството (чл. 44 и 52 ЗА.НН), произнасянето по повод на сезиране чрез изпращане на акта за извършеното нарушение (чл. 44, ал. 3 ЗАНН); стабилитетът на наказателното постановление, намиращ израз в забраната за самоотмяна и отмяната му, след като влезе в сила, само по реда на прегледа или отмяната поради новооткрити обстоятелства, т.е. по реда, специфичен за отмяна на влезли в сила съдебни актове (чл. 65 и 70 ЗАНН). На фона на тази уредба изразът „административен ред“, използуван от чл. 6 ЗАНН, трябва да се разбира в смисъл на „несъдебен ред“. Чл. 6 ЗАНН, понеже дава определение на понятието административно нарушение, цели да го противопостави на понятието престъпление и чрез органа, който налага наказанието. Докато престъпленията се наказват само от съдилищата, административни наказания могат да налагат и несъдебни органи: преди всичко органи на активна администрация (чл. 47 ЗАНН).[60]

Схванем ли като правораздаване и дейността по издаване на наказателни постановления за административни нарушения (вж. № 12, „д“), административнонаказателното правораздаване ни се представя като съчетание от несъдебно и съдебно правораздаване по дела за налагане на административни наказания за административни нарушения, т.е. като единен административнонаказателен процес.[61] Вследствие на кодификационния характер на ЗАНН – една голяма негова заслуга – несъдебното правораздавателно производство се оказва уеднаквено въпреки необозримото множество от органи, овластени да издават наказателни постановления. Характерно за несъдебната съставка на административнонаказателното правораздаване е нейната еднопосочност. До правораздавателен акт се идва само ако се установи, че е извършено административно нарушение и за него се наложи административно наказание. Установи ли се липса на такова нарушение, обвиненото лице не се оправдава, а производството се прекратява без възможност за обжалване на резолюцията за прекратяване (чл. 54 и чл. 59 ЗАНН). Оправдателната функция на правораздаването (защита и санкция поради неоснователно обвинение за административно нарушение) се проявява в съдебната съставка, а именно в отмяната на наказателното постановление (чл. 63, ал. 1 ЗАНН).

От гледна точка на съотношение с материалното административнонаказателно право и ролята на правораздаващия орган при установяване на нарушението и налагане на наказанието административнонаказателното правораздаване наподобява наказателното правораздаване.

33. Наказателното правораздаване[62] има за предмет спора, дали е извършено престъпление и какво наказание следва да се наложи на дееца за него, ако се установи, че то е извършено. Наказателното правораздаване функционира като защита – санкция както когато осъжда, така и когато оправдава. В първия случай то е защита и санкция заради извършеното престъпление. То брани засегнатите от престъплението блага и правния ред. Във втория случай то е защита и санкция поради неоснователното обвинение. То брани честта и доброто име на гражданина, неоснователно обвинен в престъпление. Затова е акт на наказателно правораздаване както осъдителната, така и оправдателната присъда.

Наказателното правораздаване в НРБ е само съдебно. То е следователно винаги правосъдие. Защото според чл. 136, ал. 4 от Конституцията наказания за престъпления могат да се налагат само от установените съдилища, а не и от несъдебни органи (особени юрисдикции). В това се състои една от най-важните организационни особености на наказателното правораздаване. Съдебният монопол в областта на наказателното правораздаване е конституционно признание, че правосъдието е тази форма на правораздаване, която дава най-големи гаранции. Те са в случая особено необходими, защото наказанията за престъпления засягат най-големите ценности на човека – неговия живот, съдба, чест.

Особеностите на наказателното правораздаване произтичат от особеностите на наказателното право, на чието осъществяване то служи. За разлика от гражданското право, което урежда първични отношения, наказателното право е в своята цялост санкционно право – право на престъплението и наказанието. При това наказанието като санкция основно се различава от гражданските санкции (отговорности). Правото на наказание и корелативната нему наказателна отговорност образуват държавноправно, строго лично правоотношение, изведено от разпоредителната власт на неговите субекти. Наказателната отговорност посяга върху ценности от много по-висок ранг в сравнение с гражданските санкции. Поради това тя не може да бъде осъществена без процес, който да установи, че престъплението е наистина извършено. Самото наказание изисква съдебна намеса, за да бъде окончателно определено по размер, а често пъти и по вид. Необходимостта от съдебна намеса следва от относително определената наказателна отговорност, която НК практикува. Формата на тази намеса е наказателният процес.

Ето защо наказателното правораздаване е неразривно свързано с наказателното право вън и без наказателно правораздаване наказанието като конкретно наложена санкция не може да съществува. От тази гледна точка наказателното правораздаване е винаги необходимата форма за живот на материалното наказателно право (на конкретното наказателно правоотношение), докато гражданското правораздаване е такава форма на живот само относно накърненото гражданско право. Бидейки присъща форма за животна наказателната отговорност, наказателният процес става недопустим и се прекратява, когато тя не може да бъде наложена поради пречките, посочени в чл. 21 НПК. Затова по начало наказателният процес не може да започне като чисто установителен, а. започва като осъдителен. Чисто установителна функция наказателният процес има само при оправдателна присъда.

При това установителната функция на наказателното правораздаване се отнася до факта на престъплението. Спрямо правото на наказание функцията на наказателната присъда е не толкова установителна, колкото конкретизиращо-конститутивна. Доколкото си служи с относително определена санкция, наказателното право неизбежно отпраща към наказателната присъда, за да определи тя конкретното наказание за конкретното престъпление. При това наложеното наказание зависи не само от факта на престъплението, но и от личността на дееца и възпитателното въздействие на наказанието върху него. Оттук произтича наложителната относителна свобода на наказателния съд при отмерване на наказанието. Но именно затова между наказателно право и наказателна присъда има при определяне на наказанието едно сътрудничество. Наказателната присъда доразвива започнатото от наказателното право дело. Тя завършва започнатото, но незавършено от него конкретно определяне на наказанието. В това се състои нейният конститутивен принос при неговото определяне. Подобен конститутивен принос е чужд на осъдителното решение за гражданска отговорност: то фотографира нейния размер даже до стотинки. Същата функция има наказателната присъда относно гражданския иск, което още веднъж потвърждава дълбоката зависимост между процеса и материалното право.

34. Гражданско е правораздаването, което има за предмет граждански дела. В широк смисъл на думата гражданско е делото, по което се спори относно съществуването или несъществуването на правоотношения, регулирани с метода на равнопоставяне на субектите на правоотношението. Гражданско е поради това не само правораздаването, което брани гражданското право в тесен смисъл на думата, но и което брани семейното и трудовото право (чл. 6, ал. 1 I ПК).[63] Гражданското правораздаване цели да разреши гражданския спор, като издири действителното правно положение между спорещите и го потвърди със сила на пресъдено нещо. Тя действа като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът е потвърдил и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът е отхвърлил. При неоснователно оспорено право силата на пресъдено нещо го брани, като го потвърждава и по този начин засилва, а при претенции за несъществуващи права тя брани заплашените от тези претенции права. И в двата случая тя прегражда възможността за нов иск относно съшия спор между същите страни.

Защитното и санкционното въздействие на гражданското правораздаване не се изчерпват със силата на пресъдено нещо. Осъдителното решение поражда и изпълнителна сила, която отваря вратите за принудително осъществяване на съдебно признатото право. Конститутивното решение от своя страна осъществява принудително потестативното право, като предизвиква правната промяна, към която то е насочено.

Гражданското правораздаване за разлика от наказателното правораздаване е не само съдебно (гражданско правосъдие), но и несъдебно. В областта на гражданското правораздаване се наблюдават едни от най-важните особени юрисдикции в нашата страна.

Разнообразието на гражданското правораздаване отразява разнообразието на гражданските правоотношения, тяхната диференциация в рамките на единното гражданско право. Отношенията между граждани, респ. между тях и социалистически организации, се бранят от съдебното гражданско правораздаване; отношенията между нашите социалистически организации – от органите на държавния арбитраж, а външностопанските граждански отношения – от Арбитражния съд при БТПП. Вътре в пределите на гражданското правосъдие особеностите на семейните отношения налагат особеното производство по брачни дела, а особеностите на трудовите отношения предизвикват трудовото правораздаване. Характерно за него е, както видяхме (№ 26 „в“), съчетанието между несъдебно и съдебно трудово правораздаване, при което първите две фази (пред помирителните комисии и пред профкомитетите) са несъдебни, а третата фаза е съдебна. Особена форма на трудово правораздаване представлява Арбитражната комисия по спорове за дисциплинарно уволнение и преместване на по-ниско платена работа, чиито решения не подлежат на съдебен контрол.

35. Скицираните отделни видове правораздаване в НРБ не са откъснати едно от друго, а се намират помежду си във връзка.

Преди всичко във всички случаи на съдебно правораздаване независимо от предмета да делата (административни, административнонаказателни, наказателни или граждански) действат едни и същи съдилища. Делението между граждански, административни и наказателни съдилища е непознато у нас. Само за военни престъпления съществуват военни съдилища. Никакви други особени съдилища не съществуват. Това персонално единство на правосъдието е твърде полезно. То избягва както усложненията на отделни и независими една от друга съдоустройствени системи, така и трудностите във връзка със споровете за комдетентностт между тях.

На персоналното единство на съдебното правораздаване отговаря множеството от разнообразни несъдебни правораздавателни органи. Средство за тяхното обединяване е тяхното ръководство и контрол от страна на Върховния съд (вж. № 27-28).

Макар че за различните видове правораздаване са създадени съответни процеси (производства), понякога те си взаимно услужват, като по реда на един вид правораздаване се разглеждат спорове, които спадат по предмета си към друг вид правораздаване. Така например споровете за гражданските последици от престъпление могат да бъдат предявени чрез граждански иск за разрешаване в наказателния процес (чл. 60-64). Същото важи за дължимото обезщетение за вреди, причинени от административно нарушение. Те могат да бъдат присъдени с наказателното постановление, налагащо административно наказание за същото административно нарушение (чл. 55 ЗАНН). От своя страна гражданският процес стои на разположение, за да бъде установен фактът на престъплението, когато поради пречките, посочени от чл. 21 НПК, наказателен процес не може да се образува (чл. 97, ал. 4 ГПК).

Дела, спадащи към различен вид правораздаване, могат да се окажат в отношение на преюдициалност: изходът на делото от един вид правораздаване може да зависи от решението по дело от друг вид правораздаване (например дело относно гражданските последици от престъпление е в зависимост от изхода на наказателен процес относно същото престъпление; дело относно гражданските последици от административен акт е в зависимост от изхода на делото, по което този административен акт се обжалва, и т.н.). В случаите на такава зависимост обусловеното дело се спира, докато влезе в сила решението по обуславящото дело (вж. чл. 182, б. „г“ и „д“ ГПК), т. е. единият вид правораздаване изчаква резултата на другия вид, правораздаване.

Изчакването (спирането) се дължи на задължението за взаимно зачитане на правораздавателните актове, с които завършват отделните видове правораздаване. Зачитането се състои в съобразяване със силата на пресъдено нещо, породена от правораздавателен акт на един вид правораздаване при разглеждане на дело от друг вид правораздаване, когато изходът на делото е обусловен от становище по този въпрос, който е бил вече разрешен със сила на пресъдено нещо (например съдът по гражданско дело за вреди от престъпление трябва да зачете наказателната присъда, с която е установено, че ответникът не е извършил това престъпление – чл. 222 ГПК).

Спирането и взаимното зачитане важат не само когато се касае за различно по предмет съдебно правораздаване (правосъдие), но и когато става дума за взаимоотношения между съд и особена юрисдикция или само между особени юрисдикции. Така например помирителната комисия трябва да зачете наказателната присъда, така както тя трябва да бъде зачетена от съда. Съдът трябва да зачете по гражданско дело решението на административна особена юрисдикция по дело за отмяна на административен акт. Спирането и зачитането на силата на пресъдено нещо са израз не само на връзката между делата, но и на връзката между отделните правораздавателни органи – звена на единна правораздавателна система.

§ 7. КРИТИЧЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ ДЕЙСТВАЩОТО
ПРАВОРАЗДАВАНЕ В НРБ

36. В края на настоящото изследване един критичен поглед върху разрешенията на нашето право по такива основни въпроси, каквито са съотношенията между правораздавателен и административен ред за разрешаване на правни спорове и разпределението на правораздаването между съдилищата и особените юрисдикции, е необходим. Той ще ни позволи да видим светлините и сенките на тия разрешения, както и да набележим насоките на необходими промени, отговарящи на тенденциите на нашето движение към развито социалистическо общество.

Радостен е фактът, че нашата нова Конституция не само не създава някакви спънки за правилното разрешаване на тия въпроси, но точно обратното – обезпечава правилни законодателни решения чрез редица изрично изразени или мълчаливо съдържащи се в нея рационални конституционни директиви.

Първата от тях се отнася до съотношението между правораздавателен и административен ред при разрешаване на правни спорове. Като предвижда правораздаването в качеството на специфична и основна държавна функция, Конституцията предпоставя и изисква правните спорове да се решават по правило чрез правораздаване, а не по административен ред. Ако би било правилно обратното, обособяването на отделна правораздавателна функция наред с функцията на държавно управление би било безпредметно. Като доразвитие на това принципно разбиране Конституцията изрично добави към традиционните области на правораздаването –разрешаването на граждански и наказателни дела – и контрола върху законността на административните актове, като по този начин обяви, че в тази област административният ред за разрешаване на правни спорове не разполага с монопол. Напротив, поначало и административноправните спорове подлежат на разрешаване по правораздавателен ред. Пределите на този ред ще бъдат очертани от закона (чл. 125, ал. 3).

От предимството на правораздавателния пред административния ред следва и директивата, че ако особеностите на някои правни спорове прави неподходящо- тяхното разрешаване от съдилищата, между двете възможни алтернативи – разрешаване на тези спорове от особена юрисдикция или по административен ред –трябва да се предпочете първата.

Не по-малко важни директиви дава Конституцията и относно съотношението между съдилищата и особените юрисдикции. Без да дава на съдилищата правораздавателен монопол, нещо повече, като изрично допуща да бъдат създавани несъдебни правораздавателни органи (чл. 126. ал. 2), Конституцията, както видяхме, обявява съдилищата за основни правораздавателни органи с надмощна правораздавателна власт спрямо особените юрисдикции. От това отношение следва: а) че правораздавателната власт на съдилищата трябва да бъде преобладаваща спрямо правораздавателната власт на особените юрисдикции не само с оглед на броя, но и с оглед на важността на разрешаваните правни спорове, особено когато в тях участват граждани (арг. чл. 136, ал. 4, който не допуща да се възлагат на особени юрисдикции наказателни дела); б) че като гаранция за добро правораздаване статутът и процедурата на особените юрисдикции трябва да следват съдебния модел (неутралитет, независимост, безпристрастие, равно право на участие на страните в производството); в) че съдилищата трябва да упражняват контрол върху особените юрисдикции и по-специално Върховният съд трябва да разполага и спрямо тях с правомощия за ръководство и надзор.

Адресат на тези директиви е Народното събрание. То е и гарант, че те ще бъдат осъществени. Затова само то и никой друг орган не може да създава особени юрисдикции (чл. 126, ал. 2) и, нещо повече, да овластява неправораздавателни органи да решават правни спорове по административен ред.

37. Тези конституционни директиви бяха в ред насоки сполучливо осъществени и обезпечени от обикновеното законодателство. Тук ще бъдат отбелязани най-важните постижения.

ЗАНН кодифицира административното наказание, обкръжи неговото налагане с ред гаранции, така че подчерта правораздавателното естество на наказателните постановления, като въведе съдебен контрол върху тях не само по реда на обжалването, но и по реда на прегледа. По този начин ЗАНН предпочете правораздавателния пред административния ред при налагане на административни наказания и приложи конституционната директива за съдебен контрол върху актовете на особените юрисдикции. ЗАП прогласи и уреди общата компетентност на съдилищата за контрол върху законосъобразността на административните актове и откази, като по този начин въведе административното правосъдие на общо основание наред с гражданското и наказателното правосъдие като правомощие на съдилищата. Законът за нормативните актове (чл. 15) подчерта независимостта на особените юрисдикции, като ги овласти наред със съдилищата да контролират съответствието на подзаконовите нормативни актове с висшестоящи нормативни актове и да прилагат при противоречие между тях разпоредбите на висшестоящите актове, макар че между тях и регулираната материя стоят низшестоящите нормативни актове. Тази линия на приближаване на особените юрисдикции към съдилищата бе успешно продължена от новия ЗУС (Д. в., бр. 23, 19 март 1976). Той укрепи и доразви надзора на Върховния съд върху особените юрисдикции, като прогласи: а) че Върховният съд е компетентен да разрешава всички спорове за подведомственост; б) че той може да отменя влезли в сила решения на особени юрисдикции не само по реда на прегледа, но и чрез другите извънредни способи (чл. 231 и 233 ГПК); че не само съдилищата, но и особените юрисдикции трябва да се съобразяват с тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд и да държат сметка за тълкувателните решения на общите събрания на неговите колегии (чл. 43, 52 и 59). Последното изменение на Закона за другарските съдилища (Д. в., бр. 27, 4 апр. 1975) отмени задължителната компетентност на другарските съдилища по граждански спорове между граждани с цена на иска до 80 лв. и възстанови компетентността на държавните съдилища по тези спорове, като овласти ищеца с право на избор между държавния и другарския съд по тях, разширявайки малко тази паралелна компетентност чрез увеличаване цената на иска до 100 лв. Най- после с най-новото изменение на ЗДА (Д. в., бр. 33, 26 апр. 1977) обособеността на държавния арбитраж спрямо органите на държавно управление бе подчертана още по-силно. Той бе и организационно изграден като една самостоятелна система. Наистина и занапред Върховният държавен арбитраж е прикрепен към орган на държавно управление, а именно към Министерския съвет, но окръжните арбитражи бяха окончателно отделени от окръжните народни съвети и подчинени пряко на Върховния държавен арбитраж, чийто главен арбитър назначава и уволнява арбитрите към тях (чл. 3 и 4 ЗДА). По този начин автономното положение на държавния арбитраж, отговарящо на неговите правораздавателни функции, което бе завоювано с премахване на контрола върху неговите решения от страна на органи на държавно управление, бе и организационно укрепено. Тази важна крачка, обезпечаваща независимостта на арбитражните органи от местни влияния, заслужава да бъде решително поздравена. Както ще видим обаче, вместо да бъде продължена и относно ведомствените арбитражи, тя бе съпроводена с тяхното премахване (вж. № 38).

38. Наред с тия постижения на уредбата на нашето правораздаване в разглежданата материя налице са и някои разрешения, а напоследък и някои тенденции, които предизвикват възражения.

а. Прогласената обща компетентност на съдилищата за контрол върху незаконосъобразни административни актове и откази бе съществено стеснена чрез многобройни и важни изключения, въведени още при самото й създаване (вж. чл. 3, б. „г“ и чл. 46, ал. 2 ЗАП). По силата на тия изключения редица административни актове, чиято незаконосъобразност може да накърни важни права на гражданите, са изключени от съдебния контрол (актове за определяне на данъци, такси или митнически сборове, за отпущане на пенсии, за жилищно настаняване или по Закона за териториалното и селищното устройство, респ. по Закона за сделките с валутни ценности и валутния контрол и т. н.). Някои от тия изключения бяха впоследствие отстранени, като се предвиди съдебно обжалване на известни административни актове по Закона за териториалното и селищното устройство (чл. 138-141), но главните продължават да съществуват.

б. Компетентността на правораздавателните органи в областта на гражданското правораздаване, която традиционно им принадлежи, бе на няколко пъти ограничена в полза на неправораздавателния, административен ред за разрешаване на граждански спорове.

Някои от тези ограничения са стари. Става дума: а) за трудовите спорове за уволнение на отговорни работници и служители, за уволнение по чл. 29, б. „и“ КТ и за определяне размера на полагащата се на работника или на служителя премия (чл. 143 КТ), както и б) за споровете за парични вземания до 200 лв. между държавни предприятия, учреждения и кооперации (без ТКЗС).

Други ограничения са нови. Касае се, на първо място, за допълнението към чл. 143 КТ (нова алинея VI – Д. в., бр. 81, 12 окт. 1973), според което не подлежат на обжалване заповедите за преместване на по-ниско платена работа по чл. 130, буква „д“ и за дисциплинарно уволнение, издадени за причинени аварии по вина на работника или на служителя, за преждевременно напускане на работа, за отказ без уважителни причини да се изпълни възложена работа по чл. 25 и 26 КТ и за неявяване на работа по неуважителни причини, както и заповедите за преместване на по-нископлатена работа по чл. 130, б. „д“, издадени за допускат брак в производството (Д. в., бр. 81, 12 окт. 1973). Цитираната разпоредба изключи тези спорове от обсега на компетентността на помирителните комисии и на съдилищата.

Много важни ограничения на правораздавателната компетентност на държавния арбитраж бяха въведени с последното изменение на ЗДА от 26.IV.1977 г. Според ал. 1 и 2 на чл. 10 „споровете по изпълнението на договорите и другите гражданскоправни имуществени спорове между стопански организации или между поделения на различни стопански организации от един стопански комплекс, министерство или друго ведомство, както и споровете между подделенията на една стопанска организация, се решават от ръководителя на комплекса, министерството или друго ведомство, съответно от ръководителя на стопанската организация[64] или от определени от тях органи при спазване на реда, установен с вътрешните им актове. За решаване на посочените спорове съответните ръководители могат да създават вътрешностопански арбитражи.

С цитираните разпоредби ведомствените арбитражи бяха премахнати. Т.нар. „вътрешностопански арбитражи“ не са равнозначни на ведомствените арбитражи, които съществуваха по-рано. Че такава е волята на законодателя, се вижда от ал. последна на чл. 10. Според нея Министерският съвет може, когато това се налага от характера на стопанските отношения, да създаде към отделни стопански комплекси, министерства или други ведомства държавни ведомствени арбитражи. Тези арбитражи се включват в системата на държавния арбитраж. Изводът е ясен: вътрешностопанските арбитражи са нещо различно от ведомствените арбитражи. Те не са част от системата на държавния арбитраж. Те са, както самото им име показва, вътрешни органи на тези стопански комплекси, министерства или други ведомства, чиито ръководители са ги учредили.

От този статут на вътрешностопанските арбитражи следва един друг по-важен извод. Те не са замислени като правораздавателни органи. Те са замислени като вътрешни помощни органи на съответния ръководител, призовани да изпълняват тези функции по разрешаване на преддоговорни и гражданскоправни спорове, които чл. 10, ал. 1 ЗДА възлага, на първо място, именно на ръководителя. Когато прецени, че сам не може да се справи с тази задача и че е целесъобразно тя да бъде възложена на нарочна нему подчинена служба, той ще създаде вътрешностопански арбитраж (ал. 2 на чл. 10 ЗДА). Рязкото противопоставяне, което чл. 10 ЗДА провежда между „държавни ведомствени арбитражи“ (ал. последна на чл. 10) и „вътрешностопански арбитражи“ (ал. 2 на чл. 10), сочи, че вътрешностопанските арбитражи не могат, за разлика от ведомствените арбитражи, да бъдат считани за особени юрисдикции. Подобен извод би стоял в противоречие с чл. 126, ал. 2 на Конституцията. Както видяхме (по-горе № 36), тя изисква като гаранция за общата правораздавателна власт на съдилищата и за надлежно функциониране на особените юрисдикции те да бъдат създавани със закон. С него следва да се очертае не само компетентността на новосъздадения несъдебен правораздавателен орган, но и неговият статут, както и неговата процедура. С подобна уредба на вътрешностопанските арбитражи чл. 10 ЗДА не се занимава. Той само овластява ръководителите на стопанските комплекси, министерства, други ведомства или стопански организации да делегират решаването на възложените им спорове на създадени от тях органи, каквито са именно вътрешностопанските арбитражи. Това е още едно основание те да не могат да бъдат считани за особени юрисдикции. Подобно на ръководителите, които са ги създали, това са административни органи, които по административен ред са призовани да решават гражданскоправни спорове между стопански организации, респ. поделения, подчинени на съответния ръководител. Имаме ли пред вид изложеното, трябва да заключим, че реформата на държавния арбитраж от 26. IV. 1977 г. замести правораздавателния с административния ред за решаване на посочените гражданскоправни спорове. Този ред е подобен на този, уреден от чл. 79, ал. 2 ГПК, за разрешаване на граждански спорове за парични вземания до 200 лв. между държавни учреждения, организации и кооперации от висшестоящия орган на длъжника (вж. по-горе № 12). Затова правомощията на Върховния държавен арбитраж по чл. 10, ал. 5 могат да допринесат да се подобри дейността на вътрешностопанските арбитражи, но не са в състояние да променят нейното естество.

в. По жизнено важни за гражданите права (за лична собственост върху парцел или жилище, за жилищно настаняване, за труд или за пенсия), вместо да се обезпечи пряка съдебна защита, съществуват заварени или бяха създадени нови особени юрисдикции, като съдебният път за защита бе изключен.

Става дума за Централната пенсионна комисия към Министерство на финансите,[65] за Особената комисия при Комитета за архитектура и благоустройство,[66] за Комисията по чл. 15 Закона за наемите и за Арбитражната комисия към бившото Министерство на труда и социалните грижи.

г. Друга нежелателна тедненция, която напоследък се наблюдава, е стремежът да се изключат едни или други особени юрисдикции от контрола на Върховния съд било като неговият контрол се замества от контрола на окръжния съд, било като се изключва даже и този контрол.

Тази тенденция намери израз по най-ярък начин при Арбитражната комисия по трудови спорове. Според чл. 143, ал. 4 КТ (Д. в., бр. 81, 12 окт. 1973) решенията на комисията са окончателни и не могат да бъдат отменявани от съдилищата по реда на извънредните средства за отмяна. Що се касае до решенията на комисията по чл. 15 от Закона за наемите и наказателните постановления, контролът на Върховния съд върху тях бе заменен с контрол от страна на окръжните съдилища.

Нежелателността на тези разрешения (с изключение на чл. 69 ЗАНН) е, струва ми се, очевидна. Премахването на всякакъв контрол прави непоправими евентуално допуснатите грешки или пък налага, какъвто е случаят с Арбитражната комисия по трудови спорове, особената юрисдикция сама да отменя собствените си решения в пълно противоречие с тяхното правораздавателно естество (чл. 192, ал. 1 ГПК). Както гласи чл. 21 от Правилника за работа на тази комисия (Д. в., бр. 94, 27 ноем. 1973), тя може сама да измени или отмени решението си, когато то е постановено при нарушение на закона. От своя страна заместването на контрола на Върховния съд с контрол от окръжните съдилища децентрализира контрола и осуетява възможността да се постигне еднакво приложение на закона в цялата страна.

39. Мисля, че скицираните разрешения и тенденции са в несъответствие както с посочените по-горе конституционни директиви в областта на правораздаването, така и с тенденциите на нашето развитие към разширяване на демокрацията, все по-голямо укрепване на законността и защита правата на гражданите, очертани ясно от двата последни конгреса на БКП.

Конституционните и партийните директиви изискват, струва ми се, промяна на действуващата уредба в ред насоки.

а. Въведените изключения от съдебния контрол върху законосъобразността на административните актове и откази (вж. по-горе № 35, „а“) би трябвало да отпаднат. От засилване на законността в материята, до която те се отнасят, само ще се спечели. Понеже се касае до контрол само за законност, този контрол не може да се разглежда като някакво неоправдано вмешателство на съдилищата в чужда за тях област и като пречка за нормално упражняване на дейността на съответните изпълнително- разпоредителни органи. От друга страна, въпросните административни актове се отнасят до твърде важни права и интереси на гражданите. Надлежна защита на тия права и интереси, когато те са накърнени от незаконосъобразни актове или откази, може да обезпечат само съдилищата.

По тия съображения би трябвало да бъдат отменени и някои от особените юрисдикции, като Арбитражната комисия по трудови спорове, Особената комисия при Министерството на архитектурата и строежите, Централната пенсионна комисия и Комисията по чл. 15 от Закона за наемите.

Техните функции следва да се поемат от съдилищата. Това разрешение веднага ще постигне най-важното, а именно – по-добра защита на ред права с висока лична и обществена важност. Наред с това ще се възстанови преобладаващата правораздавателна власт на съдилищата по съответните категории спорове, ще се опрости държавният апарат, ще се намали бюрокрацията и ще се спестят средствата, необходими за функциониране на съответните особени юрисдикции. Ще стане безпредметен и упражняваният върху тях контрол от страна на Върховния съд. Премахването на Комисията по чл. 15 от Закона за наемите трябва да бъде съпроводено с подчиняване на съдебен контрол и на настаняванията във ведомствените жилища, както и на настаняванията по чл. 30 от Закона за наемите. Обстоятелството, че жилището е ведомствено, не е основание, за да се влошава защитата на жилищните права на гражданите, настанявани в тях. Нещо повече, този контрол ще бъде спирачка срещу настаняване в тия жилища на лица, които нямат нищо общо с ведомството, за чиито нужди са предоставени ведомствените жилища.

б. Разрешаването на граждански спорове по административен ред съобразно с чл. 79, ал. 2 ГПК се оказа на практика отказ от разрешаване или пък лошо разрешаване. Най-добрата критика срещу този ред е масовото бягство от него. Както е известно, компетентността на висшестоящия орган на организацията – длъжник на практика се заобикаля чрез повишаване цената на иска или чрез обективно съединяване на искове, за да се постигне сума над 200 лв. и по този начин да се обуслови компетентността на държавния арбитраж.[67]

Изходът би трябвало да бъде във възстановяване на съдебната компетентност по тия спорове, съчетано с някои мерки, които да осуетят отрупването на съдилищата с дребни дела и да ускорят решаването на тия спорове. В тази насока би могло да се препоръча по примера на § 104 ОУД СИВ да се предвиди известна малка сума, под която вземането не подлежи на защита и организацията може да го посочи в загуба. За останалите вземания трябва да се предвиди писмено, едноинстанционно производство, в което спорът да се решава окончателно без възможност за обжалване и без отмяна чрез извънредните средства. Малкият размер на вземането оправдава намалените гаранции. De minimis non curat praetor е една максима, от която може да се възползува и нашето право.

в. Ако административният ред за разрешаване на дребните граждански спорове по чл. 79, ал. 2 ГПК на практика не се оправдава и предизвиква основателни възражения, още по-малко може да бъде споделен административният ред, въведен с изменението на ЗДА от 26. IV. 1977 г. (вж. по-горе № 38 „б“), за разрешаване на гражданскоправните спорове между стопанските организации или техни поделения, подчинени на един и същ стопански комплекс, министерство или друго ведомство, респ. между поделенията на една и съща стопанска организация. Защото тези спорове са много на брой (ведомствените арбитражи решават годишно около 1500 дела) и немалко от тях се отнасят до права от твърде голям имуществен интерес. Правилното и бързо решаване на тези спорове е от жизнено значение за стопанската сметка на съответните стопански организации, респ. техни поделения, а чрез нея и за възнаграждението на трудовите колективи, от които зависи ефективността на дейността на организациите и поделенията. Неправилното решаване на граждански имуществен спор е за засегнатия колектив неоправдана загуба, а за облагодетелствания – неоправдана печалба. Бавното решаване пречи за своевременното отчитане на стопанските резултати и за упражняването на следващите от тях права на трудещите.

Административният ред, както това показва опитът от приложението на чл. 79, ал. 2 ГПК, има за резултат бавно и неправилно решаване на на делата. Той е неприспособен към естеството на гражданскоправните спорове. Тяхното правилно и бързо решаване изисква съответна правна квалификация, специализация, надлежна процедура и дух на законност, а не на целесъобразност. С такава формация административният ръководител не разполага. Неговата основна работа е друга. Тя изисква друга подготовка и друг дух. Многогодишният опит неслучайно е довел във всички развити държави до обособяване на правосъдието от администрацията. Личната уния на двете функции е поначало вредна, защото крие опасността да се пренасят методи, присъщи на едната дейност при осъществяване на другата дейност. Особено е голяма опасността да се пренесе при решаване на правни спорове, чийто изход зависи само от точното установяване на фактите и строго приложение на закона, методът на свободното усмотрение и на оперативната самостоятелност, диктувана от съображения на целесъобразност, присъща на администрацията.

Вярно е, че на практика ръководителите на стопанските комплекси, министерства, ведомства и организации, отрупани с ежедневните тежки оперативни задачи на стопанското управление, рядко ще се заемат с личното решаване на гражданските спорове Между подчинените им организации и поделения. Обикновено те ще възложат тези спорове на вътрешностопанските арбитражи. Те няма да имат обаче нито опита, нито квалификацията, нито – което е особено важно – независимостта на истинските правораздавателни органи, каквито са органите на държавния арбитраж. Затова те няма да бъдат в състояние да обезпечат същото бързо и качествено разрешаване на споровете, което той е в състояние да обезпечи. Признание за това се съдържа в самия чл. 10 на ЗДА в редакцията от 26. IV. 1977 г. Според ал. 4 на чл. 10, когато страна по спора е външнотърговска организация, министърът на външната търговия, ако е недоволен от решението на ръководителя или на неговия вътрешностопански арбитраж, може да отнесе спора за решаване от Градския държавен арбитраж в София. Но нима само външнотърговските организации и техните трудови колективи имат право на независима, безпристрастна и квалифицирана правна защита?

Отрицателният отговор, който е, струва ми се, вън от съмнение, налага да се върнат разглежданите спорове в пределите па компетентността на държавния арбитраж. Това може да стане и чрез този вентил за безопасност, който сам чл. 10, ал. последна от ЗДА предвиди, а именно възстановяване на ведомствените арбитражи.

г. Що се касае до трудовите спорове за уволнение на отговорни работници и служители, би могло да се препоръча да се намали листата иа тия длъжности, която напоследък се удължава, като по този начин правораздавателният контрол върху уволненията се ограничава. Като се има предвид, че зад правилото на чл. 143, б. „а“ стоят оправдани политически съображения, които обаче могат в достатъчна степен да бъдат отчетени чрез неконтролируемост на уволнението поради непригодност, поставя се въпросът, дали не би трябвало при уволнение на друго основание съответният служител да може да се защити срещу уволнението пред съда.

Ако правораздавателният контрол върху току-що посочените уволнения е в състояние да предизвика съмнения, не е такъв случаят с премахването на правораздавателния контрол върху дисциплинарните уволнения, респ. преместванията на по-нископлатена работа, предвидени от последните изменения на КТ (Д. в., бр. 81, 12 окт. 1973), които бяха по-горе посочени (вж. № 35, б. „б“). Заповедите за тия наказания или уволнения, респ. премествания, могат да бъдат неправилни, нещо повече, могат да бъдат акт на пълен произвол и самозабрава на отделни ръководители. Да бъдат осъдени засегнатите работници или служители на пълна беззащитност не е справедливо. Ако заповедта е правилна, съдът няма основание да я отмени и никога не би я отменил. Ако обаче е неправилна, тя трябва да бъде отменена. Кои са тогава основанията, за да бъдат изключени споровете по повод на тия заповеди от обсега на трудовото правораздаване? Отговорът изглежда, че е укрепване на трудовата дисциплина. Може ли обаче тя да се укрепва с цената на оставяне в сила на неправилни заповеди, т. е. с цената на злепоставянето на засегнатите работници или служители?

Колко е неприемлива прогласената с ал. 3 на чл. 143 необжалваемост на изброените в нея уволнения и премествания на по-нископлатена работа, се вижда от издадената от Министерството на труда и социалните грижи инструкция,[68] която в противоречие със закона бива принудена да допусне в завоалирана форма контрол на Арбитражната комисия и върху тия уволнения и премествания (вж. чл. 2, ал. 2), за да открие възможността да бъдат отменени неправилни уволнения и премествания и по този начин да бъде защитено правото на труд на неправилно уволнения или премествания.

д. Не издържаха опита на живота и правораздавателните функции на другарските съдилища. Най-доброто доказателство е фактът, че броят на образуваните преди тях дела годишно надминава само с няколко хиляди общия брой на тези съдилища, така че годишно на всяко от тях се падат по-малко от две дела. От друга страна, тяхната компетентност по наказателни дела (вж. чл. 7, т. 9 от Закона за другарски съдилища) е в противоречие с чл. 136, ал. 4 от Конституцията.[69] Това налага да се преобмислят функциите на другарските съдилища. За да станат наистина изразители на порицанието, което обществото отправя към правонарушителите, след като държавата ги е порицала чрез санкцията, наложена от компетентните правораздавателни органи, другарските съдилища би трябвало да се преустроят. От правораздавателни функции те би трябвало да бъдат освободени, като влизат в действие след приключване на наказателните и административнонаказателните дела, за да изразят спрямо правонарушителя порицанието и на обществото за извършеното престъпление или административно нарушение. Струва ми се, че тогава тяхната функция ще стане специфично обществена и много по-полезна като допълнение и доразвитие на държавната санкция (особено на нейния възпитателен ефект), а не като неин сурогат.

Казаното, разбира се, не изчерпва въпросите на усъвършенстване на нашето правораздаване. Струва ми се обаче, че то поставя на обсъждане най-важните от тях, които се отнасят до съотношението между правораздавателен и административен ред за разрешаване на правни спорове и до разпределението на компетентностите между съдилища и особени юрисдикции.

**Авторът не се нуждае от представяне. Все пак за кратки биографични бележки вж. Мръчков, В. Бележит юрист в два века. ‒ В: Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев. С., Сиела, 2009, с. 9-18, а за библиография на трудовете на проф. Сталев вж. Юбилеен сборник в чест на проф. Живко Сталев. С., Сиби, 2005, с. 17-41.

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Юридически факултет, т. LXX (1970).

[1] В същия широк смисъл е употребен изразът „правораздавателен контрол“ от раздел първи на гл. VIII от ЗТСУ (Д. в., бр. 29, 10 апр. 1973). Той обхваща както съдебния контрол, така и контрола, упражняван от Особената комисия към Министерство на архитектурата и строежите. Този правораздавателен орган ЗТСУ противопоставя на вътрешнослужебния или административния контрол. Напротив, изразът „правораздаване“, употребен от чл. 57 на предишната ни Конституция (Д. в., бр. 284, б дек. 1947), има смисъла на правосъдие, защото очевидно визира само правораздавателната дейност на съдилищата. Само в нея участвуват съдебни заседатели, а до него се отнася цитираният чл. 57.

[2] Изразът „особени юрисдикции“ бе за пръв път използуван през 1948 г. от Закона за прокуратурата (Д. в., бр. 70, 26 март 1948). Чл. 11, ал. 2 от този закон предвиждаше, че главният прокурор може да иска отмяна по реда на прегледа на влезлите в сила решения не само на съдилищата, но и на особените юрисдикции. Корелатът на това правомощие, а именно компетентността на Върховния съд да отменява по реда на прегледа влезли в сила решения и на особените юрисдикции, бе предвиден в чл. 38 ЗУС през 1952 г. (Д. в., бр. 92, 7 ноем. 1952). Оттогава този израз навлезе в трайна употреба от нашето законодателство, практика и теория.

Преди 9. IX. 1944 г. този израз бе непознат на нашето право. То обозначаваше като съдилища всички правораздавателни органи по граждански дела извън редовните съдилища. Такива бяха общинските съдилища, трудовите помирителни съдилища, занаятчийските помирителни съдилища, помирителните съдилища при стоковите и фондовата борса и т. н. (за тях вж. Д. Силяновски. Гражданско съдопроизводство, т. I. 2 изд. С, 1941, с. 67-74). Изразът „юрисдикция“ се използуваше само за обозначаване на несъдебните органи, овластени да правораздават по административни дела. Това бяха т. нар. административни юрисдикции (вж. чл. 29, т. 2 и чл. 78 от Наредбата-закон за административното правосъдие от 1934 г. и П. Стайнов. Административно правосъдие. С., 1936, с. 639 и сл., и А. С. Ангелов. Процесът за отмяна. С., 1939, с. 37-44).

Изразът „особени юрисдикции“, обхващащ всички несъдебни законодателни органи, а не само тези в областта на административното правораздаване, не можа да се наложи отведнъж. Съществуването ка особени юрисдикции в областта на администрацията първоначално се отричаше (вж. А. С. Ангелов. Обезпечаване на законността в държавното управление. С, 1952, с. 111-114), а в областта на гражданското правораздаване те продължаваха да се окачествяват от някои автори като „особени съдилища“ (Д. Силяновски. Граждански процес. Т I – в съавторство с Ж. Сталев. С., 1958, с. 36-37), където и държавният арбитраж се окачествява като „особено съдилище“; вж. обаче Ж. Сталев. Граждански процес, т. II – в съавторство с Д. Силяновски. С., 2-ро изд., 1957, където държавният арбитраж се окачествява като „особена юрисдикция“.

[3] Чл. 142, ал. 2 ЗТСУ изрично окачествява като особена юрисдикция Особената комисия при Министерство на строежите и архитектурата.

[4] Вж. за значението на понятието особена юрисдикция преди новата Конституция П. Стайнов. Особените юрисдикции в областта на администрацията. С., 1956, с. 5-15; Ж. Сталев. Особените юрисдикции. – Соц. право, 1954, кн. 5, с. 12-17; Значението на особените юрисдикции и на контрола на Върховния съд върху техните решения. ГСУЮФ, 1969, с. 171–184.

[5] Схващането на Монтескьо, че законодателният орган трябва да нормоприлага, изпълнителният – само да администрира, а съдебният – само да правораздава, не може да се осъществи даже в държавите, следващи най-близко неговото учение за разделение на властите (например – САЩ), защото е практически неосъществимо. Вярно е, че с оглед различието в основните функции, се обособяват различни органи. Покрай основните функции те биват обаче натоварвани и с допълнителни функции от различно естество. Това налага да се провежда ясна разлика между естество на органа и естество на възложените му функции, а следователно и материално (а не формално) естество на издаваните от него актове. (вж. по въпроса G. Jellinek. Allgemeine Staatslehre . Berlin, 1905, p. 593, 518-519).

[6] В зависимост от това дали понятието правораздаване се схваща тясно (за да обхване само правосъдието) или широко (за да обхване и несъдебното правораздаване), понятието граждански процес придобива тясно или широко съдържание. В ред европейски социалистически държави и по-специално в СССР е господствуващо тясното понятие за граждански процес (С.Н. Абрамов, Гражданский процес, М. 1948, с 6-8; Советский граждански процесс под ред. проф. М. А. Гурвича. М. 1964, с. 6-10; Советский гражданский процесс под ред. на проф. А. Ф. Клейнмана, М. 1967, с. 5; Советское гражданское процессуальное право под ред. Проф. А. Ф. Юндельсона, М., 1965, с.10-13; Советское гражданское процессуальное право под ред. проф. М. А. Гурвича. М. 1967, с. 5-10; Советский гражданский процесс под ред. А. А. Доброволсьского и А. Ф. Клейнмана, М. 1970, с. 11; Гражданский процесс, отв. редакторы Н. А. Чечинаж и Д. М. Чечот, М. 1968, с. 3-6; Н. И. Авдеенко, С. Ю. Кац. О предмете советского гражданского процессуального права. – Вестник ЛГУ, № 5, серия икономики и философии и права, вьп. 1, Л., 1966, с. 115 – 125; В. М. Семенов. Понятие и система принципов советского процесуального права. – сборник ученьх трудов, вьп. 2. Свердловск, 1964, с. 202.203; А. Ф. Козлов. Суд первой инстанции как субьект советского гражданского процессуального права и другие органы, разрешающие прововые споры. Сборник трудов, вып. 7, Свердловск, 1967, с. 182 – 210. За Германската демократическа република виж Das Zivilprozessrecht der DDR. Bd. I. Berlin, 1957, p. 6-7; за Румънската социалистическа република виж J. Stoenescu. Gr. Porumb. Dropt processual civil roman. Bucuresti , 1966, p. 9-12; за Народна република Унгария виж Л. Неваи. Развитие организации суда Венгерской народной демократии, Annales Universitatis Budapestinensis de Rolando Eotvos Nominatac, Sectio Juridicaq T. II, 1962, с. 29|, защото се изхожда от тясно понятие за правораздаването, което го идентифицира с правосъдието: там, където не действа съд, няма праворазване (В. М. Семенов. Организация суда и прокуратуры в СССР. Свредловск, 1973, с. 12-16; Суд и провосудие в СССР. 1976, с. 13-18; А. Л. Ривлин. Организация суда и прокуратуры в СССР. Харьков, 1968, 9-11; Д. С. Карев. Судоустройство. М. 1948, с. 26.; Л. Неваи. Цит. Съч., с. 28).

Напротив, у нас, в НР Полша и ЧССР, понеже се изхожда от широкото поняие за правораздаване, се практикува и широко понятие за граждански процес, включващо не само съдебното, но и несъдебното правораздаване (Ж. Сталев. Българско гражданско процесуално право, 2-ро изд. С., 1970, с. 48-52; Wl. Siedlecki. Zarys postepowania cywilnego. Warsawa, 1966, p. 8-10; Fr. Staigr. Obcanske procesne parvo. Bratislava, 1966, p. 8-9).

Заслужава да се отбележи, че напоследък в СССР започна да си пробива път същото широко разбиране за обсега на гражданския процес. Начало на този обрат сложи Н. Б. Зейдер със статията си “Предмет и система советского гражданского процессуального права” – Правоведение, 1962, № 3, с. 69-82. Като корелат на това разбиране се изгражда и едно широко виждане за правораздаване, обозначавано като „юрисдикция“ (за разлика от правосъдието), което съобразно ст. 6 от Основите на гражданското право на СССР и на съюзните републики обединява правозащитната дейност на всички съдебни и несъдебни органи за защита на граждански права (вж. понятието „юрисдикция“ в Гражданский процес под ред. К. С. Юдельсона, М., 1972, с. 4-9, който, като отбелязва дискусията относно предмета на гражданския процес, продължава да стои, макар и временно, на позициите на тясното понятие – вж. с. 9-10). За юрисдикционни органи говори и Советский гражданский процесс под ред. А. А. Доброволского и А. Ф. Клейнмана, с. 122-123, като има предвид арбитражните и другарските съдилища.

[7] То е едно предимство и спрямо нашата Конституция от 1947 г. В чл. 59 тя предвиждаше само възможността да се създават особени съдилища, но не и несъдебни правораздавателни органи. Тази уредба създаваше впечатлението за правораздавателен монопол на съдилищата. В действителност такова намерение не съществуваше. Въвеждането на такива несъдебни правораздавателни органи като държавния арбитраж и помирителните комисии по трудови дела със ЗДА (Д. в., бр. 127, 31 май 1951) и с КТ (Изб., бр. 91, 13 ноем. 1951) бе ярко доказателство за обратното. Ето защо се налагаше при изработване на новата конституция изрично да се предвиди възможността за учредяване на несъдебни правораздавателни органи (вж. препоръка в този смисъл в моята студия “Значението на особените юрисдикции и на контрола на Върховния съд върху техните решения”, с.180).

[8] Такова е например положението във Франция, където jurisdictions ordinaires (общите съдилища) се противопоставят на jurisdictions speciales ou d'exception (особени юрисдикции). (H. Soluset R. Perrot. Droit judiciare prive. Paris, 1961, p. 482–492; P. Catala, Fr. Terre. Procedure civile el voies déxecution. Paris 1976, p. 56-58), а също и в Югославия. (B. Poznic. Gradansko procesno pravo. Beograd, 1965, p.57-66; J. Juhart Civilno pravo FLRJ. Ljubliana, 1961, p, 1-6).

[9] Такъв е случаят с конституцията на ГФР (A. Hamann, H. Lenz. Das Grundgesetz fur die BRD von 23 mai 1949, Kommentar, III Aufl. 1970, p.598; E. Friesenhahn. Uber Begriff und Arten der Rechtsprechung, Festschrift Richard Thoma. Tubingen, 1950, p.20; K. Bettermann. Verwaltungsakt und Richterspruch, Gedachtnisschrift fur Walter Jelinek. Munchen, 1955, p.361). Както изтъкват обаче R. Bruns. Zivilprozesecht. Berlin, Frankfurt a. M., 1968 p. 39-40, и P. Schlosser. Das Recht der internationalen privaten Schidsrichtsbarkeit. Bd. I. Tubingen, 1975, p. 37, 40 – 44, изводът за съдебен монопол не държи сметка за съществуването на арбитражни споразумения.

В литературата на социалистическите страни по въпроса, дали съществува съдебен монопол на правораздаването, е взела становище полската правна доктрина. Нейното становище е отрицателно (St. Rozmaryn. Konstitucjia jako ustawa zasadnicza PRL. Warszawa, 1961, p. 163; St. Wlodyka. Organizacja wymiaru sprawedliwosci w PRL. Warszawa, 1963, p. 13; Granice konstytucyinej zasady sadowego wymiaru sprawedliwosci, Ksiega pamiatkowa ku czci Kamila Stefki. Warszawa – Wroclaw, 1967, p. 423-427).

[10] Това обяснява защо в съветската процесуална теория вече се правят опити да се изгради наред с понятието правосъдие едно по-широко понятие „юрисдикция“, обхващащо всички форми на правораздаване – съдебни и несъдебни (вж. Гражданский процесс. Под ред. К.С. Юдельсона, с. 3-9).

[11]St. Wlodyka. Organizacja wymiaru sprawedliwosci, p.599; E. Friesenhahn. Op. Cit. p.

[12] Вж. авторите, цитирани в бел. 6

[13] За необходимостта от материално определяне на понятието правораздаване, изградено върху естеството на упражняваната функция, вж. освен авторите, цитирани в бел. 11, още и П. Стайнов. Цит.съч., с. 16; Р. Calamandrei. Istituzioni di diritto processuale civile, Opere Giuricliche. Vol. IV. Napoli, .1970, d. 80; J. Vincent. Procedure civile. Paris, 1974, p. 83; E. Friesenhahn. Op. cit. p. 20 сл.; K. Bettermann. Op. cit. 361—380.

Несъдебни правораздавателни органи от рода на държавния арбитраж, помирителните комисии по трудови дела, другарските съдилища съществуват и в другите европейски социалистически държави. Затова, както видяхме, в някои от тях (вж. бел. 6) теорията изгражда широко понятие за гражданския процес, за да обхване и тяхната дейност по разрешаване на граждански дела.

[14] Тези белези са същевременно отграничителния критерий между правораздаване и администрация (правораздавателен и административен акт; правораздавателен и административен ред, респ. контрол). Всеки индивидуален държавен акт, който не е правораздаване, е административен. Както е било многократно отбелязвано, трудността е да се отграничи правораздавателният от административния, а не от нормативния акт. За разлика от правораздавателния и административния акт, нормативният акт не е индивидуален, а общ, защото цели не да породи, измени или прекрати конкретни права и задължения, а да породи, прекрати или измени правни норми. Това е една безсъмнена разлика. Така наречените формални закони са индивидуални актове, чиято сила обаче е равна на материалния закон – източник на норми.

[15] Много автори изтъкват връзката между правораздаване и правонарушение, доколкото правораздаването е защита и санкция срещу правонарушения и средство за възстановяване на законността (Б. Спасов. А. С. Ангелов. Държавно право на НРБ. С, 1968, с. 408; Б. Спасов. Г. Желев. Държавно право на НРБ. Част II. С, 1974, с. 247, където правораздаването се определя поради обусловеността му от правонарушението като вторична дейност; А. С. Ангелов. Обезпечение на законността в НРБ, с. 208; В. М. С е м е н о в. Суд и правосудие, с. 14; А. Л. Ривлин. Цит. съч., с. 9-10; K. Bettermann. Op. cit., р. 370.

[16] В същия смисъл П. Стайнов. Особените юрисдикции в областта на администрацията с. 30; St. W1оdуka. Organizacja wymiaru sprawedliwosci, р. 9; J. Vincent. Op. cit., p. 79. Обратно, според Д. Силяновски. Гражданско съдопроизводство, с. 50, правораздаването обхваща и издаване на охранителни актове – т. нар. безспорно правораздаване.

[17] Вж. за правозащитния характер на дейността на прокуратурата Б. Спасов. Г. Желев. Цит. съч., с. 245; A. Л Ривлин. Цит.съч., с.21.

[18] В този смисъл е господствуващото гледище. Изолирано е схващането на Р. Calamandrei. Op. cit., р. 67–73, че в понятието правораздаване трябва да се включи принудително изпълнение, зашото правораздаването е дейност по обезпечаване на практическото съблюдаване на правото, с която държавата защищава своя авторитет на законодател. Когато обаче разглежда юрисдикнионния акт, Calamandrei. Op. cit., р. 80s му приписва декларативен ефект. Такъв ефект обаче може да има само решението, но не и принудителното изпълнение. То винаги променя фактическото и правно положение (отнема владение на вещи; прехвърля чрез принудителна продажба права на длъжника; погасява удовлетвореното вземане), така че е конститутивно, а не декларативно.

[19] Това е широко застъпено разбиране (П. Стайнов. Особените юрисдикции в областта на администрацията, с. 19–24; Б. Спасов, Г. Желев. Цит. съч., c. 248; E. Friesenahahn. Op. cit., р. 27).

[20] Така и St. Wlodyka. Organizacja wymiaru sprawedliwosci, c. 9. За подробности вж. Ж. Сталев. Някои въпроси на теорията и практиката на преддоговорния арбитраж, Правни проблеми на народостопанския план. Ч. II. С., 1953, с. 90-130; Трудово правораздаване. – Известия на Икономическия и на Правния институт, 1953, кн. 1-2, с. 62-64; Българско гражданско процесуално право, с. 632 – 634.

[21] Б. Спасов. А. С. Ангелов. Цит. съч., с. 408.

[22] За подробности вж. моята статия Същност на отказа да се издаде администратитвен акт и особености на неговото обжалване – Правна мисъл, 1975, кн. 3, и обратното становище на М. Костов. За правната същност на отказите на администрацията и за контрола върху тях. – Правна мисъл, 1975, кн. 6, приравняващо отказа към административен акт с произтичащите от това последици за естеството на спора и на защитата по него.

[23] Ж. Сталев. Българско гражданско процесуално право, с. 52-53.

[24] За подробности относно установителния договор и спогодбата като договорни способи за уреждане на правни спорове вж. Ж. Сталев. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 1959, с. 93-98, и Българско гражданско процесуално право, с. 351-357.

[25] Ж. Сталев. Българско гражданско процесуално право. с.354-354, както и тълк. Реш. 36-70-ОСГК, Сб. 11 на Върховния съд, с което той преутвърди разбирането си за договорното естество на съдебната спогодба.

[26] Това качество на правораздавателния орган е широко прието (П. Стайнов. Особени юрисдикции в областта на администрацията, с. 49; Д. Силяновски. Гражданският процес, т.I, с.25; А. Л. Ривлин. Цит. съч., с. 12; P. Calamandrei. Op. Cit. c. 65 L. Rosenberg, K.Schwab. Zivilprozessrecht, 11 Aufl. Munchen, 1974, c. 38; E., Friesenhahn. Op. Cit. c.26-27; K. Bettermann. Op. Cit. c. 368-374. Напротив според Wlodyka. Organizacja wymiaru sprawedliwosci, разискваният белег е присъщ само на съда, а не и на другите правораздавателни органи. По изложените в текста съображения това схващане не може да бъде възприето.

Качеството на съдията да бъде трето и чуждо лице на спора обяснява защо при обжалване на неговото решение той не става ответник във второинстанционното производство, докато при обжалване на административен акт административният орган издал акта, става ответник в образуваното досъдебно производство. (K. Bettermann. Op.cit. c.385)

[27] Ето защо противоречат на независимостта на правораздавателните органи, до които се отнасят, Наредбата на министъра на правосъдието за разглеждане на трудови спорова от съдилищата (Изв., бр. 47, 3 юни 1952) и Инструкцията на прилагане на Правилника за работата на Арбитражната комисия за трудови спорове при Министерството на труда и социалните грижи, издадена от това министерство (Д. в., бр. 37, 14май 1974).

[28] За да подчертае независимостта на особената юрисдикция и правораздавателния й характер, законодателят понякога включва в нейния състав съдия. Такъв е, например, случаят с Комисията по чл. 153 ЗТСУ и с Арбитражната комисия по трудови спорове. Включването на съдия в състава на даден орган може поради това да се разглежда като сигурно указание за правораздавателния характер на този орган. Именно с оглед на този му характер се привлича участието на съдия. В същия смисъл П. Стайков. Особените юрисдикции в областта на администрацията, с. 20.

[29]Независимостта и самостоятелността на правораздавателния орган се подчертават
от П. С т а й н о в. Особените юрисдикции в областта на правораздаването, с. 47-50;

[30] В този смисъл П.Стайнов. Особените юрисдикции в областта на администрацията, с. 93-122; Ив. Дерменджиев. Административен процес на. НРБ. Част II. С, 1975, с. 29-52; К. Bettermann. Op. cit., с. 387.

[31] Напротив, според А. С. Ангелов, Ив. Дерменджиев и Г. Костадинов. Цит. съч., с. 385, органът по чл. 79, ал. II ГПК действува като особена юрисдикция. Този извод може би се дължи на Инструкцията за приложение на чл. 79, ал. II ГПК, издадена от министъра на правосъдието (Изв., бр. 103, 25 дек. 1956), която в стремежа си да гарантира правилно решаване на споровете е в известен смисъл „оправосъдила“ производството пред висшестоящия орган на длъжника. Достатъчно е обаче да се има предвид положението на решаващия орган и възможността му да пререшава делата, за да стане ясно, че окачествяването му като особена юрисдикция е пресилено. То е лишено от практическо значение предвид недопустимостта на преглед по реда на надзора.

[32] В обратен смисъл е становището на П. Стайнов. (Особените юрисдикции в областта на правораздаването, с. 209—218, и на А. С. Ангелов, Ив. Дерменджиев, Г. Костадинов, Цит. съч., с. 387

[33] В същия смисъл П. Стайков и Ив. Дерменджиев. Административен процес, с. 99; А. С. Ангелов, Ив. Дерменджиев. Г. Костадинов. Цит. съч., с. 385, 447-448.

Напротив, според В. М. Семенов. Суд и провосудие, с. 15 и 17, бел. 1, административното наказване не е правораздаване даже когато по изключение налагането на административно наказание е възложено на съда. Съображението е, че правосъдието се изчерпва с разглеждането и решаването на граждански и наказателни дела. Това твърде тясно схващане за правораздаването не би могло да бъде споделено.

[34] П. С т а й н о в. Особените юрисдикции в областта на администрацията, с. 31-32; G. J е 11 i n е k. Op. cit., с. 604.

[35]Този белег на правораздавателния акт изтъкват и други автори: В. М. Семенов. Суд и правосудие, с. 18; А. Л. Ривлин. Цит. съч., с. 12; Р. С а 1 a m a n d r е i. Op. cit., с. 66; L. Rosenberg, К. Schwab. Op. cit., c. 38. За някоя автори, като G. Jeze. Principes generaux de droit administratif. T. I, c. 48 и следв., това е решаващият белег, който отделя правораздавателния от административния акт.

[36] П. Стайнов. Особените юрисдикции в областта на администрацията, и J. Vincent. Op. cit., с. 83. И двамата обаче изтъкват, че силата на пресъдено нещо с необходима и присъща правна последица на правораздавателния акт.

[37] В същия смисъл П. Стайнов. Особените юрисдикции в областта на администрацията, с. 37—39; А. С. Ангелов. Обезпечаване на законността в държавното управление на НРБ,с . 209. В моята статия за Особените юрисдикции, с. 19-20, е допуснато подценяване на този белег на правораздавателната дейност.

[38] Д. Силяновски. Гражданско съдопроизводство, с. 46; К. Не11wig. Op. cit, c. 37, и др.

[39] Напротив, отношението между органа на държавно управление и правната норма, уреждаща издаване на административни актове, се характеризира с това, че тази норма регулира поведението на органа. Той е неин адресат – страна в регулираното от нея правоотношение. Той е следователно в същото положение, в което съдията се намира спрямо процесуалните норми, регулиращи неговите процесуални действия, т. е. неговото собствено процесуално поведение. Затова неправилното прилагане на материалния закон (чл. 207, б. „а“ ГПК) не е равнозначно на нарушение на процесуалния закон (чл. 207, б. „б“ ГПК). Да се изгражда обаче само върху тази разлика отлшсата между правораздаване и администрация (Е. Friesenhahn. Op. cit., с. 26-27) означава да се забрави, че и административни органи са призовани да разрешават правни спорове, само че по административен ред. А всеки, призован да разрешава правни спорове, се намира независимо от реда, съобразно който действува, в същото положение спрямо нормата, чрез чието прилагане спорът се решава: тя е за него мащаб за преценка на чуждо поведение – това на страните по спорното правоотношение.

[40] J. Vincent. Op. cit., с. 86-89. Според него правораздавателният акт се изчерпва с констатацията на действителното правно положение. Претенцията я предхожда, а решението (осъждане, правна промяна) я следва. Решението не е по естеството си правораздавателен, а административен акт. Затова правораздавателният акт не е правен акт. В противоречие на тази теза, която подлага единния правораздавателен акт на недопустима дисекция (същинско „цепене на косъма на две“), J. Vincent поддържа на с. 90, че правораздавателният акт, подобно на всеки друг правен акт, има специфична правна последица, към която е насочен – това е силата на пресъдено нещо.

[41]Декларативният характер на съдебното решение е особено ярко подчертан от съветската гражданскопроцесуална теория. Като изхожда от него, тя в преобладаващата си част отрича даже наличността на конститутивни решения (вж. Советский гражданский процесс, под ред. А. А. Добровольского и А.Ф.Клеймана с. 125- 126; Гражданский процесс, под ред. К. С. Юдельсона, с. 148–149; Н. Е. 3ейдер. Спорный вопрос гражданского процесса. – СГП, 1947, № 4. За него вж. моя курс Българско гражданско процесуално право, с. 261—263, както и Сила на пресъдено нещо, с. 98—100.

[42] Относно международното правораздаване вж. Курс международного права, изд. 2, отг. редактор Ф.И. Кожевников. М., 1966, с. 531-548, и Междуранодное право. Отг. редактор Г. И.Тункн. М., 1974, С. 492-496.

[43]Държавите – членки на Общия пазар, уредиха обаче задължителен за тях Международен съд с наддържавна правораздавателна част, което е равнозначно с частичен отказ от суверенитет в пределите на тази власт ( за този съд вж. L. Rosenberg, K. Schwab. Op. Cit., p. 77-82).

[44] Правораздавателният характер на разрешаването на граждански спорове от арбитражни съдилища е широко признат. На това становище стоят освен авторите, цитирани в бел. 9, още Л.А. Лунц, Н.И. Марышева. Курс международного частного права. Международный гражданский процесс. М., 1976, с. 219 (вж. И ст. 6 ГК РСФСР); H. Strohbach. Wesenszuge und Besonderheiten der S Schiedsgerichtsbarkeit in den Mitgliedslander des RGW, Socialistische integration, Rechtsfragen. Berlin, 1974, p. 188, A. Blomеyer. Zivilprozessrecht, Erkenntniserfahren. Berlin, 1963, p. 1; J. Vincent. Op. Cit. p.79. Обратно, според L. Nevai. Das Ver Haltniss zwischen den Schiedgerichtsordnungen und den Zivilprozessordnungen in den RGW – Staaten mit besonderen Rucksicht auf Ungarn - Acta Juridica Academiae Scientarium Hungaricae, t.17 (3-4). Budapest, 1975. p. 297, арбитражното разрешаване на граждански спорове не е проява на правораздаване.

[45]Вж. по въпроса Н. Strohbach. Konvention uber die schiedsgerichtliche Entscheidung von Ziivilstreitigkeiten die sich aus Beziehungen der wirtschafiichen und wissenschaflichen technichen Zusamenarbeit ergeben. — Recht im Aussenwitscnaft, 1972, Nr. 7, p. 7—8.

[46] S t. W1оdуlka. Granice konstytutcjine, р. 429.

[47] S t. W1оdуka. Op. cit., p. 428.

[48] В този смисъл е трайната практика както на Върховния съд (вж. 8-56-ОСГК, Сб. 6; 359-59-III, Сб. 357), така и на върховния държавен арбитраж (вж. 369-64, ВДА, IV 2). Изрично в същия смисъл ст. 28 ГПК РСФСР. За подробности вж. Ж. Сталев. Гражданският процес и социалистическите организации. С., 1956, с. 60-64. Като доразвитие от това разрешение следва, че е допустимо главно встъпване на социалистическа организация по гражданско дело, образувано пред съда между гражданин и социалистическа организация. Както е известно, главното встъпване води до другарство.

[49] В същия смисъл е реш. 28-62-ОСГК, Сб. 28.

[50]Такъв е например случаят, когато работникът предявява иск за възстановяване на работа срещу предприятието и за отговорността на неговия ръководител за неправилно уволнение по чл. 93, ал. II КТ. Както разясни правилно ВС (вж. реш. 54-70-ОСГК, Сб. 19), спорът за отговорността на ръководителя спрямо неправилно уволнения работник не е трудов и затова е подведомствен направо на съдилищата. Съдебната подведомственост ще обхване и иска за възстановяване на работа, който иначе би следвало да се предяви пред помирителната комисия.

[51]В сравнение с Конституцията – чл. 43, ал. 2, т. 2 ЗУС доразви контролното правомощие на Върховния съд и относно другите извънредни способи за отмяна на влезли в сила решения извън прегледа по реда на надзора. Става дума за отмяната по чл. 231 и 233, ал. 2 ГПК. Относно отмяната по чл. 231 ГПК чл. 43, ал. 2, т. 2 ЗУС утвърди законодателно практиката ва Върховния съд, който след известни колебания (вж. за тях реш. 881-54-I, 357-56-I, допущащи отмяна по чл. 231 ГПК, и реш. 1680-61-III, Сб. 191; 3159-61-III, Сб. 209, отричащи тази контролна възможност на ВС относно решения на особените юрисдикции) с тълк. реш, 98-70-ОСГК. Сб. 30 прие, че може да отменява по реда на чл. 231 ГПК влезли в сила решения на особените юрисдикции. Тази практика става сега закон. Новото, което чл. 43, ал. 2, т. 2 ЗУС внесе, бе отмяната по чл. 233, ал. 2 ГПК. По този начин от гледна точка на контролни възможности няма вече разлика между решенията на съдилищата и на особените юрисдикции. Тази крачка, която бе препоръчвана (вж. моята студия: „Значение нз особените юрисдикции и на контрола на Върховния съд върху техните решения“, цит. съч., с. 182), трябва да бъде поздравена. Тя е не само гаранция за законност и правилни решения на особените юрисдикции, но допринася и за оправосъдяване на техния режим и приближаването им към съдилищата.

[52] Към тях се прибавят и възможните конфликти на компетентности между съдилищата и органите на държавно управление, когато последните са натоварени със защита на субективни права. За тия конфликти, изразяващи се във взаимно навлизане на едните органи в зоната на действие, резервирана за другите органи, вж. А. С. Ангелов. Разграничение и съотношения между административната и съдебната подведомственост при защита на субективните права в НРБ. – Год. Соф. унив., Юрид. фак., 1965, с. 43-101.

[53] Като илюстрация на тази практика биха могли да се посочат: реш. 1267—71—III, Сб. 224 (диспозитивното начало важи и при решаване на трудови дела от помирителните комисии); реш. 25-61-ОСГК, Сб. 4 (чл. 37-39 ГПК следва да се прилагат и когато бъде пропуснат срок за обжалване на решение на особена юрисдикция); реш. 1038-61-III, Сб. 179, 3821-61-III, Сб. 219; 29-61- ОСГК, Сб. 220 (чл. 172, ал. II; чл. 188, ал. III и чл. 192, ал. II ГПК важат и по производствата за оценка на отчужден имот); реш. 1403-60- I, 67-62-ОСГК, Сб. 20 и опр. 2-69-I, Сб. 20 (чл. 192 и 224 ГПК се прилагат и относно решенията на помирителните комисии по трудови дела); реш. 475-69-III, Сб. 204 (чл. 213 ГПК важи и за определенията, с които помирителната комисия прекратява делото); реш. 654-69-III, Сб. 217 (чл. 210 във връзка с чл. 229 важат и когато ВС отмени по реда на прегледа решение на особена юрисдикция). Тази практика кулминира в тълк. реш. 98-70-ОСГК, Сб. 30, с което, както видяхме, ВС прие, че може да отменя въз основа на чл. 231 ГПК влезли в сила решения на особени юрисдикции. Изолирано стоят вън от тази обща линия опр, 29-66-III, Сб. 234 и реш. 1722-III, Сб. 243, според които разпоредбите на ГПК важат за особените юрисдикции само ако особеният закон предписва това.

[54] К. Маркс и Ф. Знгельс. Соч. Т. 1, с. 158.

[55] Ив. Дерменджиев. Административен процес, с. 8—9.

[56] Имат се предвид т.нар. индивидуални административни актове (чл. 1 и 2 ЗАП). Т. нар. общи административни актове са всъщност подзаконови нормативни актове (чл. 7-8 ЗНА). Те не могат да бъдат отменявани по реда на административното правораздаване, а само от висшестоящи органи на държавна власт или управление, разполагащи също с нормативна компетентност. Както видяхме (№ 8), спрямо подзаконовите нормативни актове правораздавателните органи разполагат само с правомощие за инцидентен контрол по чл. 15 ЗНА и чл. 69 ЗАП.

[57] Именно затова административното правораздаване е контрол за законност, а не и за целесъобразност на обжалвания административен акт. Съдилищата не могат да контролират оперативната самостоятелност на органите на държавно управление освен при т. нар. превратно упражнение на власт, което е равнозначно на злоупотреба с власт. Затова административното правораздаване не представлява намеса на правораздавателните органи в държавното управление. Те се намесват само когато се претендира, че орган на държавно управление е извършил правонарушение. А защитата срещу правонарушения е поначало задача на правораздаването, а не на държавното управление.

[58] За подробности относно дълбоката разлика между защита чрез отмяна на незаконен административен акт и защита чрез задължаване на администрацията да издаде дължим административен акт вж. моята статия: Същност на отказа да се издаде административен акт и особености на неговото обжалване, цит. съч., с. 11—20. За съжаление, тази разлика се замъглява с конструкцията на отказа като административен акт. Резултатът е, че и двете форми на административно правораздаване се обявяват за контролно- отменителни (вж. Ив. Дерменджиев. Административен процес, 83; Проблеми на административното правораздаване, с. 164—168), а защитата срещу отказите, обезпечена от чл. 56, ал. 2 ЗАП, се обезсилва. Кулминационен израз на това обезсилване е тълк. реш. 16-75 ОСГК Сб. 7, според което при обжалване на незаконосъобразен отказ сьдьт може само да отмени отказа и да върне въпроса за ново разглеждане и решаване от административен орган, без да може да го задължи да издаде дължимия акт. При упорство на административния орган резултатът е вечен юридически тенис. При становището на реш. 16-75-ОСГК т. нар. отмяна на отказа и връщане на въпроса за ново разглеждане е всъщност само задължаване на административния орган да преразгледа въпроса без възможност, ако той при новото разглеждане повтори отказа, даже да се наложи глобата по чл. 73, б. „а“ ЗАП. Трябва да се признае обаче, че и даденото със ЗАП разрешение – задължаване на органа да издаде дължимия акт и отговорност с глоба до 200 лв., ако актът не бъде издаден (вж. чл. 56, ал. 2 и чл. 73, б. „а“) – не е достатъчно ефикасно. Понеже се касае за дължим акт (т. е. за обвързана администрация), при незаконен отказ да бъде издаден дължимият акт съдът би трябвало да го издаде, като удовлетвори по този начин бързо, ефикасно и небюрократично нарушеното публично субективно право на гражданина.

[59] Вж. за подробности Ив. Дерменджиев. Административен процес, с. 97 –119.

[60]За подробности вж. А. С. Ангелов, Ив. Дерменджиев, Г. Костадинов. Цит. съч., с. 438-449.

[61]Вж. Ив. Дерменджиев. Административен процес, с. 99.

[62] За наказателното правораздаване у нас вж. Ст. Павлов. Наказателен процес на НРБ. Изд. 2. С., 1971.

[63]Ж. Сталев., Българско гражданско процесуално право, с. 48—52.

[64] Разглежданото правомощие па ръководителя на стопанската организация бе въведено по-рано (вж. ал. 4 на чл. 86 от Правилника за организация на стопанската дейност, приет със 160-то постановление на МС в сила от 1. I. 1976 г.). Сега то се озаконява.

[65] В материята на пенсионирането от преуреждане се нуждае и безапелационната власт на лекарските комисии (ТЕЛК и ЦТЕЛК), чиито актове би трябвало да получат статута на заключения на вещи лица, подлежащи на контрол и преценка от правораздавателните органи, за да може да се обезпечи правото на пенсия. Вж. в сходен смисъл А. С. Ангелов. Ив. Дерменджиев, Г. Костадинов. Цит. съч., с. 391.

[66] За да се прецени в каква висока степен нейната компетентност навлиза в областта на защитата на личната собственост на гражданите, е достатъчно да се има предвид, че пред нея подлежат на обжалване актове, предвиждащи надстроявания, отчуждавания и обезщетения или пък премахване на строежи, които загрозяват околната среда (вж. чл. 142 ЗТСУ).

[67] Вж. по въпроса Г. Спасов. Отново за разглеждането по административен ред на споровете до 200 лв. – Социалистическо право, 1977, кн. 6, с. 76—78, който изтъква фрапиращи примери за некомпетентно или пристрастно решаване на делата по реда на чл. 79, ал. 2 ГПК, както и че повече от половината от делата, заведени от предприятието, до което се отнасят дадените от него данни, не са решени и след като са изтекли повече от 9 месеца от деня на образуване ка делата.

[68] Самата инструкция противоречи на качеството на Арбитражната комисия да бъде особена юрисдикция. Нейната независимост е несъвместима с инструкции за нейната правораздавателна дейност, отправяни от органи на държавно управление – в случая от министъра на труда и на социалните грижи.

[69] Тази компетентност предхожда Конституцията. Но нейното несъответствие с чл. 136, ал. 4 не бе забелязано при последното изменение на Закона за другарските съдилища (Д. в., бр. 27, 4 апр. 1975), когато правораздавателната власт на другарските съдилища по чл. 7, т. 9 трябваше да бъде отменена.

Правораздаването и неговите видове

Правораздаването и неговите видове

БИБЛИОТЕКА

Търсене

РУБРИКИ

АВТОРИ