Предпоставки за добро и бързо правосъдие

Ден втори, 7май 1926 г., преди пладне, председателят (б. ред. на Третия събор на българските правници)  даде думата на г-н С. П. Велчев*, главен прокурор на Върховния касационен съд, който прочете реферат на тема:

                Предпоставки за добро и бързо правосъдие**

Предпоставки за добро и бързо правосъдие (Word)
Предпоставки за добро и бързо правосъдие (PDF)

           В най-отдалечените от нас времена съд не е имало, защото всеки спор между обидчика и обидения се е разрешавал със саморазправа между заинтересованите. По-после обществената власт се е ограничавала със санкциониране резултата на чисто физическата борба на заинтересованите в присъствието на свидетели. И тук очевидно съд няма, тъй като защитаваните интереси си остават чисто субективни. Само с появяването на посредника спорът вече не се разрешава от произвола на борещите се и с личните техни сили, а на субективните интереси се дава възможност да се обективират и да станат права: делото вече ре­шава вътрешното достойнство на интереса по началото, гдето е правото, там е и силата. Обаче, за да може да се даде на спора правилно разрешение от страна на посредника, необходимо е пре­ди всичко последният да е независим и безпристрастен, а това е възможно само когато той е мощен. Най-добър такъв посредник за разрешение на възникнали спорове е държавната власт. Затова, като се проследи развитието на съдебния процес в исто­рията, никак не е мъчно да се забележи, че държавната власт винаги е считала за една от първите си длъжности – да доста­вя правосъдие на населението. Отдавна е признато, че iustitia est fundamentum regnorum, и днес вече никой не оспорва, че право­съдието трябва да се раздава от държавната власт и че, за да има истинско правосъдие, за да може тази функция да се упражнява правилно, съдебната власт трябва да бъде напълно самостоятелна.

           Независимостта на съдебната власт преди всичко се отнася за страните, които имат участие в делото. За да се обезпечи тя от страна на частните лица, особени мъчнотии не се срещат, достатъчно е да се отстранят от разглеждането на делото заин­тересовани или намиращи се в близки роднински връзки, или ико­номическа зависимост от страните съдии, да се определи добро възнаграждение на съдиите от държавата и да се оградят те от опити за противозаконно влияние с постановления по предмета на углавния закон. По-мъчно въпросът се разрешава в углавния процес, като се има предвид, че правото на обвинение принадле­жи на същата държавна власт, която има в ръцете си и правото на съдене. В тази посока, за постигане целта, в разни времена са правени различни опити, които са довели до началото на разделение на властите: разните клонове на държавната власт, като имат за общ источник върховната власт, се поставят по възможност независимо един от друг.

             Без да влизам в подробно изложение за развитието на споменатото начало и да се спирам върху основанията на разде­лението на властите, вадя само заключението, че с него съдебната организация съвършено се отделя от организацията на зако­нодателната и изпълнителната власти, а на съдебната власт се обезпечава нужната й самостоятелност, външна и вътрешна.

            Външната самостоятелност на съдебната власт се състои в това, че на другите две власти – законодателната и изпълни­телната – е забранено да разглеждат съдебни дела, а цялата съдебна деятелност е съсредоточена в ръцете на съдебните учреждения. Отделянето на съдебната власт от другите власти у нас е прокарано в чл. чл. 9, 12 и 13 от Консти­туцията и в чл. чл. 9. У. С. и 11 Г. С.

           Самостоятелността на съдебната власт предполага такова построение, което я прави устойчива, като й се обезпечи единство в организацията, която й дава авторитет и сила. При невъзмож­ност, поради многочислеността на съдебните дела, да има само един съд в държавата, съдебната власт постига обединението си чрез подчинение на всичките дела под върховния надзор на един касационен съд. С признака на единството на съдебната власт е тясно свързано понятието за естествения съдия, което пък отрича съществуването на специални, а особено на изключи­телни съдилища. Единството на съдебната власт е обезпечено от съответните постановления на 3. У. С. (чл. чл. 4 и 44), особените съдилища са намалени до minimum, а изключителните са за­бранени от основния закон (чл. чл. 72 и 73 К.; чл. чл. 39—55 У. С). Към признаците на самостоятелността на съдебната власт се отнася и правото на последната да прилага законите по пътя на тълкуването, без да се обръща за разяснение към другите държавни власти; това право на съдилищата е предоставено от чл. чл. 8 и 9 У. С. и 10 и 11 Г. С. По-нататък, за да изпълни за­дачата си по охраняване правата на гражданите, като се има предвид, че в основа на всичките права лежи свободата на личността, съдебната власт трябва да притежава нужната мощ да се бори против всекиго, който би посегнал върху личната свобода; постановления за това се съдържат в чл. чл. 5, б, 7 и 23 У. С. Независимо от това, съдебната власт трябва да е така построена, че да може да действа самостоятелно във всичките си части; в това се състои пълнотата й, недостатъчно обезпечена от нашето законодателство. Най-после, за да бъде самостоятелна, съдебната власт трябва да се ползва с независимост не само при раз­глеждането на съдебните дела, но и в областта на съдебното управление, в това отношение действащият закон за устройство на съдилищата се нуждае от значителни поправка.

            Такива са, накратко казано, признаците на външната самостоятелност на съдебната власт. В подробности не влизам, защото времето, с което разполагам не ми позволява това, а и не е толкова необходимо, като се има пред вид, че говоря на един събор на правници.

            Вътрешната самостоятелност на съдебната власт се състои в това, че съдията получава стабилно положение, което му дава възможност да дава оценка на интересите, по които има да се произнася, с нужното безпристрастие. Тя се обезпечава от цял ред мероприятия, които е изработил вековният опит на циви­лизованите народи. Между тях първо място заема несменяемостта на съдията.

           Излишно е да се спирам на основанията на този институт, защото по този въпрос разногласие вече няма: за всички е повече от ясно, че несменяемостта на органите на съдебната власт е установена не в интереса на съдиите, а в обществен интерес, и то толкова важен, че в много европейски държави намерило се е за необходимо тя да се предвиди в основните закони. Наред с несменяемостта на съдиите от особена важност са правилата за повишение, дисциплинарната отговорност пред съд и колегиалността на съда. И върху тези мероприятия не ще спирам, защото и по тях вече има установено схващане в целия цивилизован свят, макар върху тях именно най-много да се е посягало в разни времена. Не ще се спирам и върху нуждата от достатъчно материално възнаграждение на но­сителите на съдебната власт, тъй като по този въпрос могат да спорят само лично заинтересовани хора или тези, които се стремят да подкопаят самите основи на държавата. От останалите обезпечаващи вътрешната самостоятелност на съдебната власт мероприятия ще спомена; 1) съдилищата трябва да бъдат посто­янни, а не създавани за отделни дела; 2) съдийските длъжности трябва също да бъдат постоянни и учреждавани със закон; 3) съдийските длъжности трябва да бъдат равноправни, с определен само кръг на власт; никакви допълнителни или помощници съдии не трябва да съществуват; и 4) основните начала на съдопроизводствените закони.

             В своето историческо развитие нашият съдебен процес, граждански и углавен, беше дошъл до положение, при което можеше да се каже, че формите на съдопроизводството са твърдо установени. И самата организация на съдилищата, от гледна точ­ка на тяхната целесъобразност и годност, също беше получила един завършен вид. Нашето законодателство, под давлението на силно изменилите се условия на държавния и обществения живот и под влиянието на една временна слепота, в последните десет години беше тръгнало назад, но колкото в отделни мо­менти то и да беше смело все пак не се реши да посегне сериоз­но върху основните начала на правосъдието – гласност, устност, непосредственост и свободна оценка на доказателствата. Имаше доста силно желание да се посегне на състезателното на­чало, но и тук законодателят се спря на половината път, като унищожи участието на народния елемент в раздаването на углав­ното правосъдие и внесе някои ограничения в представителството и в защитата пред съда. Той беше тръгнал и по пътя на от­мяна на много от посочените вече мероприятия, като фактически отмени несменяемостта на съдиите и всичките онези наредби на закона, които гарантираха чрез значително участие на съдебните колегии в назначенията, повишенията и надзора над длъжностни лица по съдебното ведомство, добро подбиране на съдийския персонал. Днес усилията на всички, съдии, адвокати, други правници и общественици, а и на самото правителство, са насочени към по­правяне на причиненото зло. За това свидетелстват недавновлезлите в сила закони за устройството на съдилищата, за адвокатите, за изменение на углавното съдопроизводство, както и готвещите се изменения в други съдебни закони, особено в тези за граж­данското съдопроизводство и за административното правосъдие. В бъдеще, няма съмнение, предстоят още само частични подобре­ния в някои отдали на процеса и усъвършенствания в техника­та по производството на съдебните дела: обаче, не с тях ще се постигне целта.

           Колкото и да са добри правилата, установени за гаранция на обществото, както и на съдещите се, от особена важност си оста­ва въпросът – в чии ръце са дадени тези правила и при какви условия. Време е да се обърне повече внимание на нравствените начала на процеса, като се пренесе то върху етическата и обществено-правната деятелност на съдията, във всички нейни разклоне­ния. Това особено важи за углавния процес, тъй като в него именно споменатите начала трябва без друго да стоят наред, ако не и по-горе, с техниката по производството на углавното преслед­ване. Ако установените в закона правила за обличане търсената житейска и юридическа истина в определена форма, за да се възстанови разклатеният правов ред, са дадени в ръце неумели, неопитни или недобросъвестни, очевидно е, че те губят своето значение и сила. За това всяко разумно законодателство трябва да се погрижи да постави съдията в такива условия, щото центърът на тежестта в организацията на правосъдието, особено углавното, да лежи не толкова в движението на процеса, колкото в самия съдия.

            Нямам намерение да давам едно закръглено изложение по въпроса, който засягам, защото за това не разполагам с достатъчно време, а и не влиза в пряката ми задача. Ще набе­лежа само в няколко точки своите схващания по съдебната етика.

            Деятелността на съдията трябва да притежава известни необходи­ми свойства. В това отношение особено внимание заслужава вътрешното убеждение при постановяване на решението, което трябва да бъде резултат на сложна вътрешна работа, без съдията да е стеснен с друго, освен с указанията на разума и съвестта. В антични­те времена в углавния процес е господствало обвинителното начало, а доказателствата са били почти същите, както и днес; въпросите за виновността се решават по вътрешно убеждение. По-после вътрешното убеждение става ненужно, защото решава не човешкият, а Божият съд. По-нататък цялата деятелност на съдията се свежда към усилия да се добие самопризнание на подсъдимия със средства, които не са били за пред очите на обще­ството и са се криели в тъмните подземия, а на съдията се дава­ла готова рецепта за разрешаване въпросите за виновността, състо­яща от аритметически действия. Това са епохите на предвзетото и свързаното съдийско убеждение. Най-после настъпва сегашната система на пълна свобода в определяне силата на доказател­ствата. Но тук именно изпъква онова особено свойство на съдийската деятелност, за което споменах. Свободата не трябва да се смесва с произвола, с лишено от разумни и логически основания усмотрение. Свободата на вътрешното убежде­ние се състои в това, че всяко доказателство трябва да се раз­гледа, да се обсъди и оцени, трябва да бъде признато за достоверно по източник и съдържание, а всичките доказателства да бъдат съпо­ставени, противопоставени и проверени едно с друго по пътя на една критическа работа, която търси възможната истина. Съдията, като орган на държавата, на който са поверени едни от най-деликатните функции, е длъжен в своето решение да влага обмисленост, а не едно повърхностно мнение. Той, както бележи известният А. Кони, е длъжен да основава своето решение не на това, което желае, а на това, което в случая е логически неиз­бежно и нравствено задължително.

            Вътрешното убеждение, обаче, не обезпечава още справедли­востта на решението, ако в самия съдия или вън от него съществуват причини, които не му дават възможност правилно да реши делото. Като се пази от увлечения, които го правят едностранчив, той трябва да бъде особено внимателен и да разбира вярно срещналите се сложни или необикновени предмети. Той особено трябва да се пази от болестта, наречена от руския учен Кавелин „ленивост на ума”, която му пречи да прониква в дълбочината на нещата и води към съблазън да търси изход в правилото, че съмнението се тълкува в полза на подсъдимия, без да си е дал труд да го разсее с една дълга, внимателна и всестранна оценка на доказателствата. Съдията е длъжен сам да направи възможно­то за познаване на истината, а не да търси случай да подчини ре­шението си на някой авторитет и по такъв начин да приспива съвестта си.

           От възможност да се развие у съдията малодушие и прину­дена услужливост той се закриля от несменяемостта и материал­ното обезпечение. Но тия мероприятия закрилят само честния и безупречния съдия. Има и други видове давления, от които съди­ята може да предпази само съзнанието за изпълнение на дълга. Такова е, например, влиянието на окръжаващата среда, която че­сто неуловимо, но властно тласка съдията към търсене начин да си умие ръцете, като намира изход в общественото мнение, което всъщност често се явява във вид на обществена страст: желанията на тълпата не трябва да съществуват за съда. Често е възможен и друг вид влияние чрез въздействие с пред­пазливо изказване съмнение в твърдостта на съдията предвид високото обществено положение на противната страна в проце­са или на нейния представители в съда; засяга самолюбието на съдията и му сочи път да докаже своята независимост с реше­ние във вреда на тази страна без оглед на това, дали тя е права или не.

       Не по-малко е опасна за съдията и възможността да бъде упрекван или изложен на мъст по повод на постановеното ре­шение. От такава опасност той е ограден от тайната на съвеща­нията.

       Като спазва предписаните от закона форми и обряди, съдията не трябва да бъде тяхно просто оръдие и да действа меха­нически, а е длъжен да внася в далото, което твори, своята ду­ша. Наред със служебния дълг на съдията стои и нравственият, защото правосъдието трябва да бъде справедливо и да отговаря на изискванията на нравствеността. Някои от тези изисквания сам законът посочва, но повечето от положенията от този род не се поддават на регламентация; всичко зависи от будността, опитността и искреното стремление на съдията да бъде действително, а не само външно, видимо справедлив. В частност тук се отнасят: правилното държане на съдията спрямо участващите и нужните за процеса лица и уважението към свобо­дата на словото в определени граници. Тук трябва да се пази следното:

       1. Съдията трябва да се обръща към подсъдимия със спокой­ствие и да бъде много внимателен към неговите обяснения. В никой случай не бива да се допущат иронията, присмехът и бруталността. Това е нравствен дълг на съдията.

       2. На по-малко внимание заслужава потърпевшият, като не се забравя, че той е изпитал на себе си престъпното деяние и често, като се явява и свидетел по далото, е поставен в голямо изпитание, особено ако обстоятелствата са го турили в положение да избира между интересите на обекта и субекта на престъплението.

        3. Свидетелитe по делото изпълняват един граждански дълг. За това тяхната личност трябва да бъде уважавана. Съдията е длъжен да избягва всичко, което може да отегчи тяхното положение пред съда и да облекчава тяхната често тежка длъжност. Той е длъжен нравствено да даде на свидетеля да почувства, че в неговото лице ще намери винаги защитник и не ще позволи да стане той жертва на страните, които често са склонни да се отнасят безцеремонно със свидетеля, да му предлагат обидни по смисъл, а по никога и по форма, въпроси и по този начин го принуждават нравствено да страда, да се губи в тържествената обстановка на съда, а по-някога и да се дразни.

       4. Уважението към науката и нейните представители е дълг на всеки съдия и участващ в делото.

       5. Уважение към законната свобода на словото. Но всичко, което би пречило на правилното развитие на обясненията пред съда или би се стремило към служене с безнравствени теории, безусловно не трябва да се допуска. Съдията, при това, в изпъл­нението на формите и обрядитe, е длъжен да внася такт и умереност.

       Не по-малко важни са нравствените начала за помощниците на съда –  обвинителите и защитниците. Като става дума за про­курора, ще изразя мисълта си с две думи: прокурорът, колкото и да притежава качествата на страна в процеса, трябва да си оста­не „говорящ съдия“. Той трябва да води преследването обмислено, да избягва страстността и неумереността в съдебните прения и да не забравя, че в стремлението към истината най-дълбоките мисли се сливат с най-простите думи. Прокурорът е длъжен да избягва всяко рязко и непредпазливо отнасяне спрямо подсъдимия, раздразнение в съдебните състезания и изобщо излишно ревниво настояване на своите обвинителни искания. Той трябва да говори спокойно, безстрастно, без громки и безсъдържателни ду­ми и изрази, но в също време, като в изпълнението на възвише­ната си задача се откаже от формалната суетност и бездушната изпълнителност. Сам законът внася в деятелността на публи­чния обвинител, на тази страна в процеса, елемент на безпристрастие: той не трябва да излага едностранчиво обстоятелствата на делото, длъжен е да се откаже от обвинението, когато се убеди, че то не е подкрепено, и да прави заявления, и да дава заклю­чения единствено на основание на убеждението си и на съществуващите закони (чл. чл. 52, 3. У. С и 439 и 440 У. С); а това е свойствено на един съдия.

        Не ще се спирам надълго и върху етическите устои на адво­катурата. Тя е обществено служение. Адвокатът е застъпник за правото и по-скоро е слуга на държавата и в никой случай не трябва да се поставя в положение на слуга на своя клиент или помагач на последния да избегне последствията от своето деяние или своите действия.

        Като става дума за съдебните оратори, не трябва да се забравя, че само с нравствени приеми може да се постигне висо­ката цел на правосъдното опазване на обществото и заедно с това и на защитата на личността от несправедливо обвинение или неоснователни домогвания.

        В тясна свръзка с нравствените начала на углавния процес, неизлишно считам да спомена и за съда със заклети засе­датели, защото тези начала най-вече в него са вложени и чрез него най-добре се осъществяват. На този съд в Англия гледат като на нещо безвъзвратно и органически сляло се с всички страни на обществения живот. На континента не малко спорове са се водили около тази форма на съда, но никого не са убедили в нуждата да се отмени този институт. Наопаки, там, дето въпросът е бил добре поставен и сериозно проучен, спомена­тата форма на съда винаги е получавала грамадно болшинство. Само нашият законодател, смел във временната си слепота, с един замах направи това, което не са се решавали да сторят най-големите европейски властници.

        Без да считам, че въпросът за ново въвеждане у нас на съда с участие на народния елемент може да получи известно разрешение в това събрание на правници, защото той е толкова голям че изисква специално проучване и разискване, аз го поставям пред вас в смисъл, че българската правна мисъл не може да се откаже да го разгледа в най-близко бъдеще с всичката сериозност.

        Казах, че нямам намерение да давам дори кратък очерк за нравствените начала на съдебния процес, и, ако се спрях на тях, това направих, защото в практическия живот нашите млади правници рядко чуват нещо за тях. Да ги търсят сами сред онази претрупана работа, която владее в нашите съдилища, малко надежда има. Едничкото средство е съдебната ети­ка да се включи като отдел в курса по углавното съдопроизводство в университета. Запознати с нея по теоретическото изучване на правото, младите юристи, като станат съдии, ще имат възможност да се предпазват от дебнещата ги по трудния път рутина.

         Като подчертавам, че вътрешната самостоятелност на съдебната власт преди всичко зависи от самите съдии и че тя е качество, което е плод на твърдо убеждение и висока нравственост и което се възпитава от обществото, наблюдаваните приме­ри в живота и възвишаващата ума на съдията наука, завършвам: ако почвата в тази основна, психологическа сфера не е подготвена, никакви мероприятия на държавата не ще създадат независимия съдия.

          И тъй – първа и най-важна предпоставка за добро правосъдие е самостоятелността на съдебната власт. Нека престанем да гледаме на тази самостоятелност като на независимост от вър­ховната власт, тъй като тя е необходима именно за да може съдът да изпълнява волята на върховната власт и само нейната воля; нека да престанем да мислим, че независимостта на съдебната власт води към борба с другите власти, особено с из­пълнителната, защото не трябва да се забравя, че първоизточникът на всичките клонове на държавната власт е един и че началото на разделение на властите има в основата си не борба между тях, а техното взаимодействие.

        Но една независимост на съда не е достатъчна; необходимо е още способност правилно да решава делата. За  нея са необходими познания както за фактическите условия, тъй и за нормите, въз основа на които делата се разрешават; необходимо е още умение да се приложат знанията във всеки конкретен случай. Независимостта без способност води към произвол, както способността без независимостта създава едностранчива, пристрастна деятелност. Въпросът за съдебната способност е дотолкова свързан с този за независимостта на съда, че върху него не ще се спирам подробно. Най-повърхностните познания за формите на съда и тяхното устройство са достатъчни за разяснение на този въпрос.

        В свръзка с разгледаните въпроси, като прямо последствие и гаранция за точното изпълнение на длъжностите, които службата налага, се явява надзорът. Може смело да се каже, че въпросът за надзора над съдебната служба е крайъгълният камък в устройството на съдилищата: колкото по-добра е уреден той от закона и колкото по-ефикасно се упражнява на дело, толкова по-голяма гаранция се получава, че правосъдието се намира в добри ръце. Самото понятие за независима съдебна власт предполага, че надзорът трябва да се упражнява от самата тази власт; той трябва да бъде съдебен, като в същото време не се изключва и административният надзор, т. нар. общ надзор, принадлежащ на отговорния министър на правосъдието. Последният трябва да се простира дотам, откъдето почва дисциплинарната отговорност. В  дисциплинарния съд над съдии няма място за административни лица, както това допуска действащият З. У. С.

        Като се върнем към постановленията на действащите у нас закони по разгледаните въпроси, можем общо да кажем, че те са разрешени удовлетворително. Остава да се направят някои сравнително неголеми поправки, за да се получи една закръглена и съвършена организация на съдебните учреждения.

        За да бъде правосъдието добро и съвършено, не е достатъчно то да се раздава от независими и способни съдии. От важно значение е още добре и правилно да са уредени и поставени т. нар. помощни органи: прокуратура, адвокатура, органите на предварителното следствие, нотариусите, изпълнителите на съдебни решения и съдебните канцеларии. В това отношение трябва да се признае, че е направено твърде малко.

          Прокуратурата има отделно в състава на съдебното ведомство построение и е свободна от надзора и разпоредителната и дисциплинарна власт на съда. Обаче от друга страна, ако законодателят и да е внесъл в деятелността на прокурора елемент на безпристрастие, свойствен на съдията, колкото и да му е дал независимост в неговите заявления и заключения, все пак го е оставил зависим, защото неговата служба с нищо не е обезпечена: независим от съда, той е подчинен направо на министъра на правосъдието. И то не вече, както неотдавна беше, като на държавен прокурор, т. е. на лице от средата на самата прокуратура, но като на орган на висшето съдебно управление, орган на изпълнителната власт; той може да бъде премествани и уволняван, а също и дисциплинарно наказван, изключително по усмотрението на министъра на правосъдието. Очевидно е, че за независимост на прокуратурата и за каквато и да е обезпеченост на нейната служба при такива условия и дума не може да става, а всичко това довежда до положението, че органът на закона и на обвинителната власт, на който естеството на службата изисква бър­зина в разпорежданията и действията, решителност и пълно без­пристрастие, не може да бъде решителен и неволно трябва да държи сметка за мненията, желанията и възгледите на министъра, от когото зависи самото негово служебно положение. А между това, известно е, че успехът на углавното правосъдие в голяма степен зависи от постановката на обвинението и неговата подготвеност. Като последствие от това необезпечено служебно поло­жение се явява обстоятелството, че и самото подбиране на лицата от прокурорския надзор не може да бъде успешно: всички предпочитат да бъдат съдии, а често и самото назначение на споме­натите лица става под влиянието на интереси, несъгласни с тези на правосъдието. Интересът на правосъдието изисква пазителят на закона и органът на обвинителната власт, действащ по на­чалото на законност, да бъде независим и със стабилно служебно положение. Той е „говорящ съдия“ и неговата служба трябва да бъде обезпечена, както тази на решаващия съдия. В това отношение би трябвало да се направи възможното, и то в най-близко бъдеще.

       Що се отнася до адвокатурата, нашият законодател неотдавна направи много за нея; останалото зависи от самата нея. Тя сама трябва да докаже, че законодателят е постъпил разумно, като й е предоставил широка и пълна възможност вътрешно да се ра­звива почти без всякакъв контрол от страна на държавата.

       По отношение нотариусите и изпълнителите на съдебните решения новият Закон за устройство на съдилищата е в правия път, като се стреми постепенно да попълва свободните места с лица, по познанията си и опитност отговарящи на длъжностите. По същия път трябва да се тръгне и за секретарските длъжности, а за ос­таналия канцеларски персонал трябва да се установят и особено да се спазват образователният и служебният цензове, като се вземат мерки за подобрение на материалното възнаграждение на тези лица, за да може да се постигне и доброто им подбиране.

       И тъй, втората предпоставка за добро правосъдие и наред с независимостта на съдебната власт е съдебната способност. По-нататък, на трето място стои добрата организация и успешният подбор на помощния персонал, като се има предвид, че често съдийската деятелност зависи от подготовката на далата и не по­стига целта, ако нейните резултати останат в стените на съдийските кабинети или в канцелариите.

        Като се говори за раздаване на правосъдие и за условията, при които работят длъжностните лица по съдебното ведомство, от немалко значение са помещенията на съдебните учреждения. Съдийската работа изисква спокойствие и удобства. От важно зна­чение е това и за другите длъжностни лица, както и за граждани­те, които се явяват в съда. За последните, при това, обстановката, при която се раздава правосъдието, не е безразлична и немалко влияе върху уважението към съдебната власт. Необходимо е, следователно, да се създадат добри условия за работа в съди­лищата, като се построят специални, отговарящи на нуждите на съдебната служба, сгради. Те трябва да бъдат държавни, тъй като миналото и сегашното достатъчно доказа всичката негодност на нашите частни здания.

        Най-после, от немалко значение е за доброто правосъдие и законодателството. Колкото то е по-последователно, с по-грижливо изработени текстове и систематизирано, толкова по-лесно получава приложение на практика, толкова повече усилва доверието към правото и към съдилищата. У нас често се законодателства набързо, повърхностно и случайно, без да се държи сметка за съществуващите закони, без всякаква система, а самите текстове често далеч не отговарят на това, което се е мислило. Ако зако­ните са лоши, населението често получава впечатление, че те се прилагат зле, а това не малко накърнява престижа на съдебната власт. Необходима е кодификация, след един общ преглед на действащото законодателство.

        Колкото правосъдието да се раздава добре и от вещи и опитни съдии, ако то не се дава своевременно, неговите за­дачи или никак не се постигат, или се постигат на поло­вина. В една благоустроена държава всяко нарушено право трябва да бъде възстановено в най-скоро време. Това се налага  от самото понятие законност. Там, дето правосъдието не се дава своевременно, говори се за бавност. Бавно е правосъдието тогава, когато съдебният процес трае повече време, отколкото това е необходимо за изпълнение на всичките онези процесуални действия, които се предвиждат в закона като гаранция за правилност на решението. Съмнение не ще, че в това отношение от особено важно значение е съвършенството на процесуалните закони. Ако законът, като предвижда известни форми и обреди на съдопроизводството, създава и намира и добри условия за изпъл­нението им, правосъдието ще бъде своевременно, стига постановленията на закона точно да се изпълняват.

       В миналото у нас по-рядко се говореше за бавно право­съдие и ако разглеждането на делата се забавяше, това се дъл­жеше на причини, които лесно се отстраняват с обикновени мерки: малки поправки в процесуалните закони и надзорът върху точното изпълнение на тези закони бяха достатъчни. Днес повикът против несвоевременното свършване на делата в съдилищата е всеобщ. И наистина, положението е такова, че дава всички основания да се твърди, че дори е безцелно да се търси правосъдие, ако то ще се получи след много години от предя­вяването на иска, бил той граждански или углавен. И само по себе си се разбира, че отговорни се държат органите на съдебната власт, на които дори се приписва бездеятелност. Между това въпросът е от по-голямо значение, отколкото, ако отправяните по адреса на съдиите упреци бяха действително основателни: стро­гите мерки на надзора против бездеятелните биха разрешили въпроса. Причините, обаче, за ненормалното положение на нещата в съдилищата са толкова дълбоки и многобройни, че изискват по-голяма сериозност: трябва те да се уяснят и само тогава може да стане дума за отстранението им. Днес причината на несвоевременното свършване на делата не е в бездеятелността на съдилищата, нито дори в несъвършенствата на процесуалните закони, макар до известна степен и те да играят роля; днес въпросът се свежда към друго: съдилищата са претрупани с много стари дела, а постъпленията са такива по число, че налич­ните сили в съдилищата не са в състояние да намаляват числото на висящите дела.

        През време на световната война деятелността на съдилищата беше почти спряна. Между това правонарушенията не бяха спрели и гражданите продължаваха, макар и по-малко, да търсят право­съдие. Оттам почва постепенното увеличение на числото на висящите дела. В първите години след свършването на войната постъпленията продължаваха да се увеличават, а съдийският персонал не беше на местата си в пълния си състав: много съдии останаха във военно-полевите съдилища, a някои получиха назначе­ния, които ги отвлякоха от службата. Скоро настъпи друга напаст. Несигурността на служебното положение, настъпила с из­мененията на 3. У. С. от 1917 година и дошла до най-високата си точка след измененията на същия закон през 1922 година (чл. 92 от Закона за държавните служители), и оскъдното мате­риално възнаграждение на съдебния персонал, доведоха до масово напущане на службата, което достигна до 60% и повече от общото число на съдиите и прокурорите. Между това, докато висшето съдебно  управление се занимаваше с уреждането на персонала, числото на делата ставаше все по-голямо. При все това мировите и окръжните съдилища скоро се съвзеха, на което немалко по­могна сравнително бързото уреждане на персонала и увеличението на съставите им, и с големи усилия успяха да тръгнат по пътя на намаление числото на висящите дела; може с известна увереност да се твърди, че те са на път към нормалното. По-зле са поставени апелативните съдилища и Върховният касационен съд. Усилената деятелност на първите инстанции създаде условия за големи постъпления в по-горните, а съставите им почти оставаха все същите. Независимо от това, за отбелязване е и друго едно обстоятелство: особеностите на преживяваното време създаде интерес да се обжалват почти всичките решения и присъди, този интерес по углавните дела се обяснява лесно с желанието да се отдалечи времето на изпълнението на присъдите, а осъдените по гражданските дела явно са заинтересовани да отдалечат момента на плащането, като до това си служат с парите срещу една незначителна лихва, която инак е тройна и четворна. Докато процентът на обжалваните съдебни решения по-рано беше 1 на 5 или 6, днес той е едно на 3 и по-малко. По този начин в тези съдилища постъпленията се равняват, а по-някога и надвишават възможното число решени дела, а натрупалите се не се намаляват.

      Като се прегледа деятелността на съдебните учреждения през последните няколко години, ще се види, че тя е усилена до maximum. Обществото се заблуждава, ако мисли, че съдилищата недостатъчно работят. Не ще отречем, че може би и у съдиите има известна вина в смисъл на недостатъчно строго преценяване причините за отлагане на делата, но опасността все пак не е там, а в причините, които посочих. Тези именно причини трябва да се отстранят, а това с обикновени мерки е невъзможно. Ще се помъча да посоча тези мерки в общи черти, понеже за подробности не разполагам с достатъчно време.

        Като обща мярка посочвам всичките онези мероприятия, които имат за цел да създадат условия за добро правосъдие. Добре подбраните знаещи и опитни съдийски сили, добре възна­градени, гарантирани в своето служебно положение, поставени в добри условия и обстановка за работа, непретоварени с непосилна работа и действащи под постоянен, действително упражняван и строг съдебен надзор, ще раздават не само добро, но и своевременно правосъдие. Особено внимание заслужават органите на предварителното производство – прокуратурата, следствените съдии и полицията.

        За прокурорския надзор предлагам: 1) да се запазят нача­лата на единство и йерархическа подчиненост, но последната да не излиза от средата на самата прокуратура; министърът на пра­восъдието, освободен вече от действащия 3. У. С. от функ­циите на държавен прокурор, да се ограничи с упражняване само общ надзор над прокуратурата;     2) при подбирането на лицата от прокурорския надзор да се спазват същите условия, каквито са предвидени за съдиите, но представленията окончател­но да изхождат от самата прокуратура, а не от съдебните ко­легии; независими според чл. 50 3. У. С. от съдебната власт, лицата от прокурорския надзор очевидно мъчно могат да запа­зят тази си независимост, ако тяхното назначаване, а особено техното повишение зависи от носителите на тази власт, които, при това лишени от правото на надзор върху деятелността на прокурорите, не могат и да дадат правилна оценка на тази деятелност; освен това, съдебните колегии, колкото и да са без­пристрастни, все пак са заинтересовани, щото по-добрите сили да влизат в техните състави, а това много затруднява избора на лицата за прокурорска служба; 3) дисциплинираната власт, до оцен­ката на причините за преместване и уволнение включително, тряб­ва да се намира не в ръцете на министъра или на съда, а в тези на самата прокуратура; 4) с една дума, прокурорската служба да получи стабилност и обезпеченост, подобна на съдийската, като се имат предвид и нейните особености.

          Положението на следствените съдии е уредено удовлетвори­телно от 3. У. С. Обаче, необходимо е да се създадат условия, при които способните за такава служба лица да не бягат от нея, а да се задържат за дълго време. Повишението на място би била една разумна мярка в тази посока.

          Общата полиция, колкото и да е добре уредена, не е в състояние с успех да подготвя делата в стадия на предварителното производство; време е да се проучи добре въпросът за създаване на съдебна полиция, действаща в непосредствено подчинение и под наблюдението на прокурорския надзор.

          Върху успешната деятелност на съдебните места и лица немалко влияние оказва правилното разпределение на делата. Миро­вите и окръжните съдилища трябва да съществуват само в такива центрове, към които тежнеят и другите интереси на на­селението. Откриването на окръжни съдилища с малки състави и с незначително число дела следва да се избягва, тъй като, колкото и да е съблазнителна мисълта за близост на съда до на­селението, във всяко друго отношение те полза не принасят и до­ри са вредни; окръжните съдилища могат да създават добро и своевременно правосъдие само тогава, когато са поставени при добри условия, а това е възможно: 1) когато те са в удобни по­мещения, имат добре уредени библиотеки и други условия за саморазвитие; 2) когато съставите им са по-големи, за да може при повече умове да се избегне вкаменелост в практиката; 3) когато в това отношение те се подпомагат от добре уредени адвокатски колегии, и 4) когато изобщо съдиите на служба и в обществения и частния си живот са по­ставени добре. Що се отнася до мировите съдии, те, по възможност, трябва да служат повече време на едно и също място, за да могат да изучат условията на местния живот и правилно да се произнасят по делата, а оставянето на един сравнително млад съдия, лишен от възможност да продължава самоусъвършенстването си в правото, в среда, която той не ще може да издигне до себе си, е гибелно за него, а заедно с това и за правосъдието, тъй като при такива условия той сам по-скоро може да слезе до нивото на окръжаващите го. Като мярка, необходима за предпазване на правосъдието от такива вредни последици, следва да се предприеме ново деление на територията на Царството в съдебно отношение въз основа на началото на централизация. Аргументите, които се привеждат в полза на откриване на окръжни съдилища в малки центрове и на мирови съдилища не в околий­ските градове, а в малки населени места, никак не са убедителни, защото, ако и да имат в основата си близостта на насе­лението до съда, всъщност се диктуват от интересите на малък брой лица, когато населението се лишава от добър съд.

         Винаги, когато се е повдигал въпросът за ускоряване на съдебния процес, на пръв план се е поставяла нуждата от изменения в процесуалните закони; мислило се е, че щом се отменят някои форми на съдопроизводството или се съкратят сроковете, процесът ще върви бърже и скоро ще се даде възможност на съдилищата да се справят с натрупалите се у тях по разни причини дела. Това схващане е погрешно. Формите и обредите на съдопроизводството са създадени преди всичко, за да се гарантира правилността и законността на правораздаването; те не са плод на едно произволно усмотрение на законодателя, а са изработени от вековния опит. Всяко прибързано и недостатъчно проучено изме­нение в правилата на съдопроизводството с оглед на бързина в движението на делата зле се отразява върху качеството на съдийската работа и така подкопава престижа на правосъдието, а при това и не постига целта. Най-силното доказателство за това са не един път предприеманите у нас изменения в процесуал­ните закони, които нищо не допринесоха за по-бързо движение на делата, а, наопаки, доведоха до това, че числото на висящите дела не се е намалило, а вярата в правосъдието постепенно се разклаща. При все това, както казах вече, известни реформи в гражданската и углавната процедури се налагат и ще принесат значителна полза, стига те да се предприемат след едно най-внимателно проучване. Тук ще посоча в общи черти следните необходими изменения на съдопроизводствените закони:

          В гражданския процес от особено и, може да се каже, решаващо значение за своевременното свършване на всяко дело има неговата предварителна подготовка. Тя трябва да бъде в ръцете на самите страни, като съдът се намесва само тогава, когато е необходима неговата помощ при възможните спорове. Спасението е в писмеността: страните излагат, чрез двойна размяна на книжа, всичките си искания и доводи с посочване на всичките си доказателства. По-нататък самото събиране на доказателствата може да се извършва от един съдия, освен ако би се появил спор, който по естеството си би изисквал разрешение от целия състав на съда. Делото след това да се насрочва в съдебно заседание в такова положение, което ще даде възможност да се реши още в първото заседание. Тук уместно е да се отбележи, че устните обяснения на страните не трябва да се състоят в безконечно повтаряне на онова, което подробно е вече изложено в разменените книжа, а във възможно кратки заключения с посочване на съответните места от писменото изложение, с посочване и на доказателствата, които са събрани за подкрепа на наведения довод. Независимо от това, само по себе си се разбира, че всичко онова, което може да влече след себе си отлагане на делото, следва да се отстрани доколкото е възможно: задължителното посочване на съдебно местожителство напълно отстранява неизпълнението на процедурата по призоваването на страните, а засилване мерките за обезпечение явяването на другите необходими за процеса лица, като се предвидят по-сериозни отговорности за същите лица за неявяване и за органите на съда и администрацията за невръчване, неправилно връчване и несвоевременно връщане на призовките, не представлява големи трудности. В същото време следва да се направи възможното да на се губи безполезно времето на съда: като една от такива мерки може да послужи отмяната на чл. 648 Г. С., ако не за окръжните, поне за мировите съдилища, тъй като нежеланието на страната, особено на ищцовата, да се яви в определеното за разглеждането на делото време или небрежното отнасяне към тази покана на съдията в никой случай не може да оправдае онази роля, която играе съдията, когато в течение на повече от един час само произнася номерата на делата и имената на призованите, за да обяви: „съгласно чл. 648 остава след другите дела”. Най-после, могат да се направят и изменения в делопроизводството, които не ще посочвам, тъй като те са толкова много, че времето не ми позволява да се спирам на тях.

         Апелативното производство има за цел да се прегледа постановеното от първата инстанция решение по същество, за да се поправят допуснатите грешки. Самото понятие за това производство предполага, че страните в първата инстанция са подготвили все­странно процеса и са посочили всичките си доводи и доказателства. Затова втората инстанция по-скоро ще се занимава с пререша­ване на делото по същество въз основа на същите доводи и данни, а от това следва, че в апелативния съд доказателства нови ще се допускат дотолкова, доколкото при първостепенното разглеждане на делото някои страни на процеса са останали недо­статъчно обяснени: спорното от безспорното, предполага се, отдавна е отделено, доводите са приведени, доказателствата – посо­чени и за същата цел да се определя специално заседание е и излишно, и безсмислено; и тук допустимото ново трябва да бъде поискано в апелативната жалба и в особено писмено възражение, подадено от въззиваемия в определен срок след получаване преписа от жалбата. Ако за първата инстанция решаването на делото още в първото заседание е благопожелание, за апелативния съд то трябва да бъде правило.

           В инстанциите по същество бездействието на страните сочи на липса на интерес или на небрежност. Дела, по които страните не се грижат за движението им, следва да се прекратяват след изричане на определен срок служебно от съда.

           Касационният съд в държавата трябва да е един. Изключение може да се допусне само по дребните дела на мировите съдии, окончателните решения на които да могат да се обжалват по касационен ред пред окръжния съд. Във всеки случай апелативният съд, който никакви връзки с мировите съдилища няма, не трябва да се занимава с касационни дела.

            В углавния процес предварителното производство има за за­дача да подготви материал, който ще служи за разрешение на въпроса, ще ли има съдебно разглеждане на делото. Това вече е достатъчно, за да се види, че то трябва да се извършва от опитни лица и по правила, които обезпечават углавното преследване и гарантират подозираните от неоснователни обвинения. Колкото тези правила са по-съвършени, толкова повече интересите на углавното правосъдие са запазени. Не такива са постановленията по предмета на действащото углавно съдопроизводство, според измененията му от 1922 година. Този отдел на процедурата изисква едно най-внимателно и сериозно преглеждане, и то в едно непродължително време. В останалите части действащият Закон за углавното съдопроизводство премахна много от несъо­бразностите на предшественика си от 1922 г. и се нуждае само от незначителни поправки.

         Посочените в общи черти желани изменения в съдопроизводствените закони ще бъдат от известна значителна полза за своевременното преминаване отделните фази на процеса и за свър­шването на всяко отделно дело. Но те малко ще допринесат за премахването на главната причина на печалното положение на не­щата в нашите съдилища, за привършването на висящите дела. Тук са необходими други мерки. Като постоянна мярка важна роля ще изиграе общото преглеждане на правилата за подсъдността. Трябва да се изземат из подсъдността на съдилищата, ако не всичките, поне по-голямата част дела не от чисто съдебен характер, като фискалните, по благоустройството, пенсионните и т. н. Специално за Върховния касационен съд – от него­вото ведомство трябва да се изземат делата по жалби по уреж­дането на недвижимата собственост в новите земи, които по своя повече охранителен характер могат без вреда за правилността на решенията да се разглеждат от окръжните съдилища. Не от малка полза би било някои дела, подсъдни на окръжните съдилища, като, например, по исковете за изпълнение на задължения, основани на писмени документи, да се разглеждат от един съдия.

          Вън от посочените постоянни мерки, колкото те и да допринасят за своевременното правораздаване, необходимо е да се вземат и някои временни такива. Моето твърдо убеждение е, че, за да настъпи един нормален ред в движението на далата, е необходимо преди всичко да се привършат висящите дела, а това не е по силите на наличните състави на съдилищата. Мировите съдии и окръжните съдилища, както казах вече, са на път към нормалното. Но апелативните съдилища и Върховният касационен съд, при невъзможност да усилят деятелността си повече от тази през 1925 г., не могат да се справят с грамадното число висящи дела при сегашните състави. Остава едничко средство, което посочих и пред конференцията, свикана от министъра на правосъдието през месец ноември 1924 година – временно увеличение на съставите в течение най-малко на две години. Това е свързано с нови разходи, но те не ще бъдат тол­кова значителни, щото да не могат да се понесат от държав­ния бюджет. Препоръчвам това средство с пълно съзнание, че то е свързано с друга една опасност: временното увеличение на съдиите, след като мине от него нуждата, ще повлече съкращения, които могат да засегнат несменяемостта на съдиите, а то­ва е в явна вреда за правосъдието.

           В заключение не мога да премълча, че условията за добро и своевременно правосъдие немалко зависят и от установяването на пълна законност в живота и от съзнанието на самото общество за нуждите на правосъдното дело. Тук постановленията на закона малко помагат. Тук една благотворна роля може да изиграе нашата адвокатура, като използва близостта си до населението и с несъмненото си влияние постепенно приучи последното да гледа на процесуалните форми и обреди като на гаранция за правилно раздаване на правосъдието, а не като на средство за постигане други цели, нямащи нищо общо с правосъдието или противни на неговите цели.

          Без да имам претенции да съм казал всичко, което би могло да се каже по толкова сложния въпрос за нуждите на род­ното правосъдие, завършвам с увереност, че думата на бъл­гарските правници относно мерките, които трябва да се вземат за премахване ясното за всички зло, не може да не бъде чута, защото тя е авторитетна, а опасността от сегашното положение на съдебното дело не е малка.

          По този реферат думата взеха: Велю Кючуков, д-р П. Зъбов и д-р Меворах.

* Светослав П. Велчев (14.06.1970 – 14.05.1943) е роден в Болград, Бесарабия. През 1892 г. завършва Юридическия факултет на Одеския университет. От 1897 г. е мирови съдия в Пазарджик. В същия град е член и прокурор на окръжния съд. През 1899 г. участва като член на съдебния състав от Татарпазарджишкия ОС, разгледал делото за убийство на Алеко Констатнтинов. От 1990 г. е прокурор, а от 1905 г. и председател на Видинския ОС. Член и подпредседател на Софийския апелативен съд. През 1910 г. е началник на углавното отделение на МП. По време на Балканските войни и Първата световна война оказва голямо влияние върху организацията на правосъдното дело в армията и установяването на постоянна съдебна практика. През 1915 г. е прокурор на отделение във ВКС, а в периода 1920 – 1932 г. е главен прокурор при ВКС. В началото на 1932 г. става Първи председател на ВАС, където допринася за развитието на българското административно правосъдие и за добрата организация на ВАС. През 1935 г. е командирован за началник на наказателното отделение при МП, а през 1938 г. е освободен поради достигане на пределна възраст. До 1943 г. е адвокат.

Светосав Велчев е автор на монографии и други трудове по наказателно съдопроизводство, статии и рецензии в редица авторитетни издания.

През 1920 г. току-що създаденият Съюз на българските съдии включва в „Известия на Съюза на българските съдии“ първата публикация на Светослав Велчев „Съд – прав, бърз и милостив“. Той е един от основателите и председател на Съюза. Автор е на първото изследване в областта на българския наказателен процес: „Ръководство по углавния процес“ (1923-1924).

**  Из “Реферати и резолюции на Третия събор на Българските правници, състоял се в София на 6 и 7 май 1926 г.”, С., 1926, с. 123-142