Розалина Ботева,
съдия в Софийския районен съд

СТРУКТУРА И АДМИНИСТРИРАНЕ НА РАЙОННИЯ СЪД word
СТРУКТУРА И АДМИНИСТРИРАНЕ НА РАЙОННИЯ СЪД pdf

І. Въведение

Съгласно разпоредбата на чл. 119, ал. 1 Конституцията на Република България правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища, а структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата (чл. 126, ал. 1 от Конституцията).

Законът за съдебната власт урежда подробно видовете съдилища. Според чл. 61, ал. 1 ЗСВ съдилищата са районни, окръжни, административни, военни, апелативни, специализиран наказателен съд, апелативен специализиран наказателен съд, Върховен касационен съд и Върховен административен съд.

Съгласно чл. 30, ал. 1, т. 2 ЗСВ броят, съдебните райони и седалищата на районните, окръжните, административните и апелативните съдилища се определя от Висшия съдебен съвет (ВСС) по предложение на или след съгласуване с министъра на правосъдието, като районите не съвпадат с административно-териториалното деление на страната. Възможно е съдебният район да обхване няколко общини. Поначало ЗСВ не изисква изрично съдебните райони да следват административно-териториалното деление на страната, но в практиката почти няма изключение (изключение е община Тополовград, която е в границите на област Хасково, но районният съд е част от съдебния район на Окръжен съд – гр. Ямбол). По правило територията на 28-те области съвпада с тази на съдебните райони. Когато се говори за съдебна карта, това е един от важните въпроси. Изходната основа, при която се очертава съдебната инфраструктура, следва да изхожда от задълбочено познание за факторите, които определят ролята и значението на съдилищата в регионите, така че да се достигне до идеята за самостоятелна, различна от административната, съдебна карта. Защото актуалната съдебна карта в голяма степен е пряка функция на административното деление, като това положение е исторически обусловено, но следва да бъде внимателно преосмислено. Целите, които следва да бъдат формулирани при определяне на мястото на районните съдилища, освен свързани с правосъдието и гарантирането на правото на гражданите на достъп до съд, следва да държат сметка и за социалното, културното и икономическото развитие на съответните общности и значението на местния съд в тези насоки.

Разпоредбата на чл. 37 ЗСВ (ДВ бр. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г., отм. бр. 64 от 7.08.2007г.) регламентира, че броят, съдебните райони и седалищата на районните, окръжните, военните и апелативните съдилища се определят от ВСС. При действието на Закона за устройство на съдилищата (ЗУС) (ДВ, бр. 23 от 19.03.1976 г) районите и седалищата на районните, окръжните и военните съдилища се определят от Държавния съвет.

Броят на съдиите се определя от ВСС съобразно степента на натовареност – по предложение на или след съгласуване с административните ръководители на органите на съдебната власт- чл. 30, ал. 1, т. 3 ЗСВ. С определение № 10830 от 17.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9454/2013 г., 5-членен с-в, се приема, че решенията на ВСС по чл. 30, ал. 1, т. 3 от ЗСВ, с които се определят броят на съдиите, прокурорите и следователите по съдилища, прокуратури и следствени органи съобразно степента на натовареност и се разкриват или съкращават щатни бройки, не създават права или задължения за правните субекти, поради което не могат да бъдат възприети като административни актове по смисъла на АПК. По своята правна природа това са вътрешно служебни актове, с които се осъществява общото ръководство в съдебната система, което съгласно Конституцията и ЗСВ е прерогатив на ВСС. Обратното становище е застъпено в решение № 14293 от 1.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11921/2014 г., VI о., с което жалбата на председател на съд е разгледана по същество. Предмет на оспорване по делото е решение на ВСС, с което е съкратена незаета щатна длъжност "съдия" в Апелативен специализиран наказателен съд, чиято щатна численост е намалена от 12 на 11 броя. Мотивите за вземане на решението са ниската натовареност по щат съгласно справка от 19.06.2014 г., според която броят на делата, разглеждани от Апелативен специализиран наказателен съд е 2.75 при средна за страната – 6.09 и броят на свършените дела е 2.60 при средна за страната – 5.34. При тези данни и с оглед необходимостта да се оптимизират щатовете в съдебната система е прието за целесъобразно от Комисията по предложенията и атестирането (КПА) да бъде съкратена една длъжност за съдия и разкрита друга в друго звено на съдебната власт – Софийски градски съд с висока натовареност по щат. Висшият съдебен съвет е възприел мотивите на КПА и е отхвърлил възраженията на председателя на Апелативния специализиран наказателен съд, включително и това, че няма да може да формира състави по разглежданите дела при намаляване на броя на съдиите и в крайна сметка не може да бъде осигурено нормалното функциониране на съда в изпълнение на основната му дейност – осъществяване на въззивен контрол върху актовете на първостепенния съд – Специализирания наказателен съд. Върховният административен съд е приел, че е наложително количествените показатели на Апелативния специализиран наказателен съд, при сравнението им с тези на останалите апелативни съдилища, да бъдат обсъдени във връзка с особеностите на разглежданите дела и съдопроизводството пред този съд. Следва да бъде преценено има ли качествена разлика с оглед фактическа и правна сложност на делата, разглеждани от Апелативния специализиран наказателен съд (АСНС) и как тя следва да бъде отчетена. Като е приел, че ВСС е взел решение за съкращаване на длъжност в границите на количествените статистически показатели без да отчете качествените особености на конкретното звено на съдебната власт, съдът е отменил решението на ВСС. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба, по която е образувано адм.д. № 631 по описа за 2015 г. на ВАС, петчленен състав, втора колегия. С решение № 3891 от 07.04.2015 г., постановено по цитираното дело, решението на тричленния състав е оставено в сила. Върховният административен съд е приел, че в разпоредбата на чл. 30, ал. 1 ЗСВ е предвидено, че за осъществяване на правомощията си, определени от Конституцията, ВСС извършва дейностите, изброени в т. т. 1-18, като в т. 3, посочена като правно основание за постановяване на оспореното решение на ВСС, е предвидено, че ВСС определя броя на съдиите, прокурорите и следователите по съдилища, прокуратури и следствени органи, съобразно степента на натовареност – по предложение на или след съгласуване с административните ръководители на органите на съдебната власт, а за прокурорите и следователите – и с главния прокурор, като може да разкрива нови и да съкращава незаети длъжности. Предвид съдържанието на тази разпоредба, е възприет изводът, че същественото за преценката относно законосъобразността на оспореното пред съда решение за съкращаване на броя на съдиите в АСНС е дали това решение съответства на законово регламентираното изискване броят на съдиите да е съобразен със степента на натовареност на този съд. Нито в ЗСВ, нито в друг нормативен акт е дадено определение за понятието „степен на натовареност”, не са дефинирани и примерни критерии, показатели или изобщо някакви измерители, които да бъдат взети предвид при определянето на степента на натовареност. Въпреки че с разпоредбата на чл. 209а ЗСВ е предвидено задължение на ВСС в наредба за показателите и методика за атестиране на магистрати да определи и критерии за отчитане на степента на натовареност на органите на съдебната власт, такива критерии не са били приети преди обявяване на разпоредбата за противоконституционна с решение № 10/2010 г. на Конституционния съд, обн. ДВ, бр. 93/2011 г. Критерии за отчитане на степента на натовареност не са определени от ВСС и впоследствие. Въпреки това, правомощието на ВСС да определи такива критерии или система (методика) за отчитане на степента на натовареност на органите на съдебната власт не е отпаднало, тъй като то е имплицитно включено в други, изрично регламентирани правомощия на Съвета. От степента на натовареност на органите на съдебната власт е обусловено законосъобразното упражняване на правомощията на ВСС, предвидени в чл. 30, ал. 1, т. т. 2, 3, 3а, 9, чл. 198, ал. 2, т. 4, чл. 233, ал. 6, чл. 244, чл. 341, ал. 2 ЗСВ, тъй като във всички изброени случаи ВСС следва да упражнява съответното си правомощие, след като отчете степента на натовареност на органа на съдебната власт. В разпоредбите на закона не е предвидено също така дали преценката за степента на натовареност следва да бъде еднаква за всички органи на съдебната власт (съд, прокуратура, следствие), съответно – за всички нива на един и същи вид орган, както и за еднаквите нива на един и същи вид орган, при които е налице обективно обусловена специфика. Всички тези съществени обстоятелства следва да бъдат изяснени от ВСС, защото на него е възложено задължението да определи степента на натовареност на органите на съдебната власт като необходимо условие за определянето на броя на съдиите, прокурорите, следователите в съответния орган на съдебната власт, съгласно правомощието му по чл. 30, ал. 1, т. 3 ЗСВ. .

Затова именно ВСС следва както да изясни какво включва понятието "степен на натовареност" на орган на съдебната власт, както и да определи тази степен на натовареност, т. е. да създаде степенувана система, която да отчита по обективни, реални и единни критерии натовареността на органите на съдебната власт. Наред с това критериите за преценка на степента на натовареност (след като бъдат изяснени и определени) следва да бъдат оповестени, за да се доведат до знанието на съответните органи на съдебната власт и по този начин да се гарантира спазването на принципите на съразмерност, истинност, равенство при упражняване на предоставените със закон административни правомощия на ВСС.

С решение по Протокол № 62 от 16.12.2015г. ВСС е приел Правила за оценка натовареността на съдиите, които влизат в сила от 01.04.2016г.

При действието на ЗСВ (отм.) определянето на състава на съдебната власт отново е в правомощията на ВСС.

Съгласно ЗУС (отм.), броят на съдиите от районните, окръжните и военните съдилища се определя от Народното събрание, а между сесиите - от Държавния съвет- чл. 70 ЗУС (отм.). Законът предвижда избор от Народното събрание за всички съдии с мандат от 5 години.

ІІ. Районият съд – общ и основен първоинстанционен съд

Районният съд е общ първоинстанционен съд. Предметната подсъдност на районните съдилища не е изчерпателно изброена. Той разглежда дела, които не са предоставени със специален закон в компетентността на окръжния съд като първа инстанция, а именно исковете за установяване или оспорване на произход, за прекратяване на осиновяване, за поставяне под запрещение или за отменянето му; исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв.; исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет; исковете за установяване на недопустимост или нищожност на вписване, както и за несъществуване на вписано обстоятелство, когато това е предвидено в закон; исковете, които по други закони подлежат на разглеждане от окръжния съд- жалба срещу отказ на длъжностно лице по регистрацията да разпореди вписване, заличаване или обявяване на обстоятелства в Търговския регистър (чл. 25 ТЗ); окръжният съд по седалището на търговеца към момента на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност е компетентния съд по несъстоятелност; окръжният съд е компетентен по производство по търговски спорове.

Районният съд е общ първоинстанционен съд и по наказателни дела – предметната подсъдност е посочена в чл. 35 НПК. В този текст от процесуалния закон изчерпателно са изброени престъпленията, за които първоинстанционен е окръжният съд. За всички останали престъпления компетентен е районният съд като основен първоинстанционен съд.

По силата на ЗАНН районният съд е компетентен да разглежда всички жалби против наказателни постановления, с които се реализира административнонаказателна отговорност.

В системата на общите съдилища като първа инстанция могат да действат както районният съд, така и окръжният съд.

Районният съд (РС) е основен първоинстанционен съд. Той действа само като първоинстанционен съд. Районните съдилища правораздават по граждански, наказателни и административнонаказателни дела. Районният съд е посочен като приемащ орган от българската държава в производства по регламенти в областта на Международното частно право на Европейския съюз – Регламент № 1393/ 2007 на Европейския парламент и Съвета относно връчването в държавите-членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела (връчване на документи) и за отмяна на Регламент (ЕО) №1348/2000 на Съвета; Регламент на Съвета (ЕО) № 1206/2001 от 28 май 2001 г. относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела; Регламент на Съвета 861/2007 от 11 юли 2007 г. за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес, Регламент (ЕС) № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 4 юли 2012г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство (ОВ, L 201/107 ОТ 27 юли 2012 г.)

ІІІ. Структура, състав и администриране на районния съд.

Районният съд се състои от съдии и се ръководи от председател – чл. 77, ал. 1 ЗСВ.

Съгласно разпоредбата на чл. 77, ал. 2 ЗСВ в районния съд могат да се създават отделения. Диспозитивният характер на посочената разпоредба налага извод, че законът предвижда факултативна възможност за създаване на отделения. В този случай структурата на районния съд обхваща състави, които разглеждат отделни дела и отделения, в които се включват няколко състава. Създаването на отделения е възможно при по-голяма численост на съдиите. Посредством отделенията се осъществява специализация на съдиите по съответна категория дела. Специализация по категория дела е удачна при съдилища с повече съдии. Създаването на отделения спомага за повишаване на квалификацията на съдиите и подобряване организацията на работата в съда. Аналогична разпоредба се съдържа и в отменения ЗУС (чл. 19), съгласно която „В районни съдилища с повече съдии може да се въведе специализация на съдиите по материя.” Специализацията по материя е възможна в съдилища с достатъчен брой съдии, но също е резултат на правни традиции. Въвеждането на специализация на съдиите е възможност за повишаване на качеството и ефективността на праводсъдието. В съдилищата с минимален състав на съдиите специализацията е невъзможна, тъй като видовете дела и техният брой не могат да осигурят равномерно натоварване между съдиите, в случай че се извърши профилиране по материя.

ІV. Председател на районния съд

Понятието административен ръководител е регламентирано в Конституцията със създаването на нова алинея на чл. 129 през 2003 г. с цел да се преустанови несменяемостта на едни и същи лица на ръководна длъжност. Председателят на съда е мандатна длъжност. Съгласно цитираната разпоредба, административните ръководители в органите на съдебната власт, с изключение на председателя на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд и главния прокурор, се назначават на ръководната длъжност за срок от пет години с право на повторно назначаване. Промяната е предхождана от текст с аналогично съдържание в ЗСВ (отм.) – чл. 125а, ал. 5. Тази разпоредба е станала повод Контитуционният съд да се произнесе с Решение № 13 от 16.12.2002 г. на КС на РБ по конст. д. № 17/2002 г., с което е прието, че тя е противоконституционна. Мотивите на съда са, че основният закон не прави никакво деление на магистратите на "обикновени" и "ръководни". Всички съдии, прокурори и следователи имат общ статут по отношение на несменяемостта, което осигурява стабилност на съдебната система. Този конституционен принцип изключва въвеждането на мандатност на определена категория магистрати, която да породи смяната на съдии, прокурори и следователи от длъжността, която заемат (до това практически водят посочените по-горе разпоредби). Изключение Конституцията допуска само по отношение на председателите на Върховния касационен и Върховния административен съд и главния прокурор - чл. 129, ал. 2 от основния закон. Ограничителното тълкуване е преодоляно посредством посоченото изменение в Конституцията.

Следва да бъде отбелязано особеното мнение към посоченото решение, съгласно което няма конституционна пречка със закон да бъде въведен мандат за длъжности, непредвидени в Конституцията. В Решение № 33/1998 г. Конституционният съд е стигнал до извода, че няма конституционна разпоредба, която да изключва възможността мандат да имат и други органи, освен посочените в Конституцията. Законът не засяга магистратите в това им качество и не ги освобождава от длъжност, а предвижда единствено провеждане на общи събрания по чл. 30, ал. 1 ЗСВ (отм.), последвани от предвидената в закона процедура по чл. 30, ал. 2 - 8 ЗСВ от същия закон.

Административните ръководители имат мандат, тъй като техните функции и правомощия на ръководители не са част от правораздавателната дейност.

Същата разпоредба е станала повод и за последващо произнасяне на Конституционния съд. Предмет на делото е била разпоредбата на чл. 125а, ал. 8, изр. 2 ЗСВ (отм.) „До встъпването в длъжност на нов административен ръководител досегашният продължава да изпълнява длъжността”. С решение № 1 от 7.03.2006 г. на КС на РБ по конст. д. № 8/2005 г. разпоредбата, в посочената част, е била обявена за противоконституционна. Прието е, че с изменението на чл. 129, ал. 3 от Конституцията (ДВ, бр. 85 от 2003 г.) са уредени едни и същи основания за освобождаване от длъжност на всички административни ръководители в съдебната власт, от което без съмнение следва изводът, че конституционният законодател третира председателите на върховните съдилища и главния прокурор еднакво с останалите административни ръководители в съдебната власт. За тях също е необходимо правомощията им да бъдат ограничени с изтичане на срока на мандатите им. Член 125а, ал. 8, изр. второ противоречи на чл. 129, ал. 5 от Конституцията поради това, че допуска административният ръководител да продължи да изпълнява ръководната длъжност до встъпване на неговия приемник.

Възможността за повторно назначаване на административните ръководители в съдебната власт, с изключение на тези по чл. 129, ал. 2 от Конституцията не дава основание за друго решение относно конституционосъобразността на оспорената разпоредба, тъй като правомощията на органа се изчерпват с изтичане на мандата.

Правомощията на председателя на районния съд са регламентирани в ЗСВ- чл. 80. Когато отсъства, той се замества от заместник – председател по линията на старшинството.

Правомощията на председателя могат да се разделят условно на административни и организационни функции.

Административните функции на председателя се изразяват в изготвяне на справки, доклади и обобщена информация за дейността на съда.

Председателят на съда има компетенции по отношение на съдебните служители. Той назначава и освобождава съдебните служители.

Председателят има компетенции и по отношение на държавните съдебни изпълнители и на съдиите по вписванията.

Втората група правомощия на председателя са организационните функции. Издаваните от председателя актове при изпълнение правомощието, предвидено в разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 1 ЗСВ – да осъществява общо организационно или административно ръководство и да отговоря за дейността на съда, могат да бъдат индивидуални административни актове и такива с организационен характер.

Към първата група спадат тези актове, които засягат права, свободи или законни интереси на адресатите. Изпълнявайки вменените му със ЗСВ задължения да осъществява общо организационното и административно ръководство на съда, председателят разполага с право на преценка как по най-оптимален начин, в рамките, установени от закона, да организира работата на съдебните служби, съобразно конкретно възникналите нужди. Така, допустимо е през времето, когато се извършва инвентаризация, достъпът на граждани в деловодството на съда да бъде ограничен. Индивидуални административни по характера си са и актовете, издадени по ЗДОИ, когато председателят не е делегирал правомощията си и не е възложил функциите на служител по предоставяне на достъп до обществена информация на друго лице. Белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК притежават и заповедите на председателя, с които се определя размер на допълнително трудово възнаграждение (ДТВ) на съдии и съдебни служители, респективно се отказва плащането на такова. По-целесъобразно от гледна точка на доброто управление и за защита независимостта на индивидуалните съдии е критериите за заплащането на ДТВ да бъдат определени в нормативен акт, като по този начин се сведе до минимум възможността за индивидуална преценка на административния ръководител. По този начин ще се избегнат липсата на критерии и яснота относно начина, по който е определен размерът на ДТВ, респективно отказът да бъде платен такъв, без да се нарушава принципът на целесъобразност при определяне конкретния размер на същото.

За дисциплинарната власт на председателя на съда по отношение на съдиите.

Следва да бъде анализирана разпоредбата на чл. 327 ЗСВ, съгласно която "административният ръководител може да обръща внимание на съдиите от районните, окръжните, административните и апелативните съдилища, на прокурорите от районните, окръжните и апелативните прокуратури и на следователите от Националната следствена служба за допуснатите от тях нарушения по образуването и движението на делата или по организацията на работата им, за което уведомява Висшия съдебен съвет”. Посочената разпоредба следва да бъде разглеждана във връзка с тази на чл. 80, т. 3 ЗСВ, съгласно която председателят "в края на всяко шестмесечие подготвя и предоставя на Инспектората към Висшия съдебен съвет обобщена информация за образуването, движението и приключването на преписките и делата на съдиите, както и за окончателно отменените актове от по-горните инстанции, а на министъра на правосъдието - и информация за образуването, движението и приключването на преписките и делата на държавните съдебни изпълнители и на съдиите по вписванията».

Заповедите по чл. 327 ЗСВ подлежат на съдебен контрол, като оспорването на обективираната в тях мярка мярка следва да бъде разгледано като оспорване на индивидуален административен акт. Обръщането на внимание изисква доказване на нарушение на служебните задължения – деяние и вина на магистрата и прилагането му носи неблагоприятни последици за същия. Заповедта по чл. 327 ЗСВ не само засяга доброто професионално име на адресата, но и рефлектира пряко на възможностите за кариерно израстване на съдията във връзка с оценката на професионалните и деловите му качества при участие в конкурс за повишаване или преместване в органите на съдебната власт, при което се извършва атестиране от Висшия съдебен съвет, както и при повишаване в ранг на място. В този смисъл е тълкуването, дадено с Решение № 6932 от 22.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2585/2014 г., VI о

Следващата категория актове съставляват тези, които имат организационен характер и са издадени в пределите на правомощията на председателя на съда да осъществява административно ръководство. Организацията на пряката правосъдна дейност в структурите на съдебната власт е прерогатив на председателя – чл. 80, ал. 1, т. 1 ЗСВ. Съгласно чл. 80, ал. 2 ЗСВ разпорежданията на председателя във връзка с организацията на работата на съда са задължителни за всички съдии и служители в него. Съдиите са длъжни да изпълняват възложените от председателя им задачи във връзка с организацията на работата на съда.

Според чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК, извън обхвата на този кодекс са актовете, с които се създават права или задължения на органи, подчинени на органа, издал акта, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани. В административно отношение съдията е подчинен на председателя на съда. За обезпечаване ефективността на това правомощие, в ал. 2 на чл. 80 ЗСВ е регламентирано, че разпорежданията на председателя във връзка с организацията на работа в съда са задължителни за всички съдии и служители в него. Затова отказът на административен ръководител на орган на съдебната власт по смисъла на чл. 167 ЗСВ да разреши ползването на платен годишен отпуск на магистрат не съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Волеизявлението (респ. непроизнасянето в срок по подобно искане) не е постановено въз основа на административноправна норма и поради това не може да възникне, да се развие или прекрати административно правоотношение, ето защо не може да бъде характеризирано и като административен акт. Вътрешноведомствен характер има и заповедта на административния ръководител за командироване на магистрат за срок до 3 месеца. Не съставлява индивидуален административен акт бездействието на административния ръководител по искане за възстановяване на дело. Мълчаливият отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК по принцип съставлява законно презумирано отрицателно по съдържание волеизявление от страна на административния орган по отправеното до него искане за издаване на административен акт с конкретно предписано съдържание. Т. е. мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, вр. чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 АПК на задължение на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Председателят на съда не е административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК, а при липсата на задължение за произнасяне по искането за възстановяване на дело, бездействието му не представлява мълчалив отказ, т. к. срок за произнасяне въобще не започва да тече - чл. 58, ал. 1, вр. чл. 57 АПК. Такъв характер има и заповедта на административния ръководител, издадена с цел обезпечаване на случайното разпределение на делата, при съобразяване на Единната методика по приложение на принципа за случайното разпределение на делата. Вътрешноведомствен характер има заповедта, с която се определя член на съдебния състав при невъзможност на член на състав да участва в делото, по което не е докладчик; заповедта, с която се утвърждава график за дежурства; заповедта, с която се регламентира съставянето на различни регистри, напр. регистър на отводите, на обученията, в които вземат участие съдиите; с които се определя докладчик за изготвяне становище по тълкувателно дело на ВКС.

В разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 4 ЗСВ е регламентирано задължение на председателите да разглеждат дела.

В ЗСВ липсва задължителна уредба на въпроса за натовареността, с която следва да работят председателите и заместник- председателите на съдилищата. С решението на ВСС по протокол № 25 от 1 юли 2010 г. е препоръчано на административните ръководители на съдилищата да спазват процентно съотношение на индивидуална натовареност към общата натовареност на съда, определено съобразно инстанционните нива. Визираното решението на ВСС има препоръчителен характер, което обуславя съществуването на противоречива и разнопосочна практика по неговото приложение. Извън регулация е останала натовареността на заместник-председателите на съдилища. С решение по протокол № 22 от 29.05.2014 г. на ВСС е определена натовареността на административните ръководители и техните заместници, а именно: за районните съдилища: с щатна численост до 5 съдии и до 20 съдебни служители – 90% натовареност на председателите и 100% натовареност на заместник-председателите; с щатна численост над 5 до 10 съдии и над 20 до 35 съдебни служители – 80% натовареност на председателите и 90% натовареност на заместник-председателите; с щатна численост над 10 до 20 съдии и над 35 до 60 съдебни служители – 70% натовареност на председателите и 90% натовареност на заместник-председателите; с щатна численост над 20 до 35 съдии и над 60 до 80 съдебни служители – 60% натовареност на председателите и 80% натовареност на заместник-председателите; с щатна численост над 35 до 70 съдии и над 80 до 150 съдебни служители – 50% натовареност на председателите и 70% натовареност на заместник-председателите; с щатна численост над 70 до 200 съдии и над 150 съдебни служители – 25% натовареност на председателите и 40% натовареност на заместник-председателите. Решението е със задължителен характер. Същото е предмет на оспорване по адм.д. № 9188/ 2014 г. на VІ о. на ВАС. По посоченото дело е постановено решение № 1675 от 16.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9188/2014 г., VI о, с което е отхвърлена жалбата срещу решенията по т. 82.2.1, т. 82.2.2, т. 82.2.4 и т. 82.2.3 на протокол № 22 от заседанието на Висшия съдебен съвет, проведено на 29.05.2014 г., в частта, с която за административните ръководители и техните заместници на административните съдилища с щатна численост над 35 до 70 съдии и над 90 до 170 съдебни служители се определя 30 % натовареност на председателите и 60 % натовареност на заместник-председателите.

С определение от 10.12.2014 г., постановено по същото дело, след установено от съдебния състав несъответствие на разпоредбата на чл. 16, ал. 1, изр. 2 ЗСВ в частта „осъществява управление на дейсността й” с разпоредбата на чл. 117, ал. 2, изр. 1 и чл. 130, ал. 6 Конституцията на РБ производството по делото е спряно до произнасяне на Конституционния съд. По искането на тричленния състав на ВАС пред Конституционния съд е образувано к.д. № 13 по описа за 2014 г. С определение от 20.01.2015г. по същото дело искането е допуснато за разглеждане по същество. С решение № 3 от 07.07.2015 г. е отхвърлено искането за установяване на противоконституционност на чл. 16, ал. 1, изр. 2 в частта „и осъществява управление на дейността й”. Конституционният съд е приел, че макар да е орган на управление на съдебната власт, отсъства каквато и да е субординация в отношенията ВСС– органи на съдебната власт, когато в качеството си на държавни органи съдиите осъществяват правосъдна дейност, прокурорите – надзора за законност, и следователите – разследването по наказателни дела. Такова е разбирането и на КС, отразено в мотивите към Решение №10/2011 г. по к.д. № 6/2011 г., ДВ, бр. 93/2011 г., където се посочва, че „Той (ВСС) по Конституция няма управленски или ръководни правомощия по отношение съдиите, прокурорите и следователите, които са независими при изпълнение на функциите си от останалите две власти и от Висшия съдебен съвет, като контролът върху актовете им се осъществява от по-горната инстанция“. В следващото Тълкувателно решение № 9/2014 г. По к.д. № 3/2014 г., ДВ, бр. 58/2014 г. отново е изведена функционалната независимост на органите на съдебната власт по отношение на ВСС – „Той (ВСС) по Конституция няма управленски или ръководни правомощия по отношение на съдиите, прокурорите и следователите, които са независими при изпълнение на функциите си.“ Законодателят с оспорената разпоредба на чл. 16, ал. 1, изр. второ от ЗСВ също така изключва от обсега на осъществяваното от ВСС управление онази част от дейността на органите на съдебната власт, която се гарантира от функционалната им независимост, т.е. дейностите по правораздаване и надзор за законност.

Със ЗСВ законодателят е създал първичната правна уредба на дейността на ВСС (чл. 30, чл. 30а , чл. 31 ЗСВ), която в обобщен вид се свежда до кадрови, дисциплинарни, организационни, бюджетно-финансови, ръководни и контролни дейности. За осъществяването им с устройствения закон са въведени правомощия, които не са уредени на конституционно ниво, но са пряко свързани, произтичат от правомощията,уредени в чл. 130, ал. 6 и ал. 7 КРБ. Така чрез правомощието по чл. 30, ал.1, т. 9 ЗСВ да анализира и отчита степента на натовареност на органите насъдебната власт ВСС има възможност да взема адекватни управленски решения, свързани с правомощието му да създава и закрива съдилища, да променя съдебни райони, да определя броя на съдиите, прокурорите и следователите по съдилища и на тази основа да решава всички въпроси,които са свързани с провеждането на кадровата политика в органите на съдебната власт, чието основание е правомощието по чл. 130, ал. 6, т. 1 от Конституцията. При всяка една от посочените видове дейности е налице изпълнение на функциите по управление на съдебната власт, които осъществява ВСС. При положение, че с Тълкувателно решение № 9/2014г. по к.д. № 3/2014 г., ДВ, бр. 58/2014 г. на ВСС е признато правомощие с правно основание чл. 133 КРБ да издава подзаконови нормативни актове в изпълнение на конституционните му функции по чл.130, ал. 6 от Конституцията, то това представлява типична управленска дейност, от чийто обхват е изключена функционалната независимост на органите на съдебната власт. Управленските правомощия на органите на съдебната власт, включително тези на административните ръководители при осъществяване на неправораздавателна дейност, по никакъв начин не се накърняват от разпоредбата на чл. 16 ЗСВ в оспорената част.

Становището на Конституционният съд не може да бъде споделено. В разпоредбата та чл. 130, ал. 6 и ал. 7 от Конституцията са изброени правомощията на ВСС. Те се свеждат до кадрови (назначаване, повишаване, преместване и освобождаване от длъжност), ограничени организационни (организиране само на квалификацията на органите на съдебната власт), дисциплинарни правомощия и правомощия по приемане на проекта на бюджета на съдебната власт. Организационните и дисциплинарните правомощия са добавени по-късно, което е аргумент, че дори за най-малкото разширяване – с ограничени организационни правомощия по отношение на непряката правосъдна дейност на структурите на съдебната власт, е необходимо изменение на Конституцията.

ВСС е замислен от конституционния законодател като орган, който да осигури едновременно гаранции за квалифицирано и за свободно от политически предубеждения решаване на въпроса за назначаването и освобождаването на съдиите, прокурорите и следователите.

Като кадрови и административен орган е приеман ВСС и в цялата досегашна практика на Конституционния съд (Решение № 3/1992 г. по к.д. № 30/91 г.; Решение № 6 от 1993 г. по к.д. № 4/1993г.; Решение № 3/1994 г. по к. д. №1/94 г.; Решение № 8 от 1994 г. по к. д. № 9/94 г.; Решение № 13 от 1996 г. по к. д. № 11/1996 г.;Решение № 1/1999 г. по к. д. № 34/98 г.;; Решение №2/2002 г. по к. д. № 2/2002 г.; Решение № 7/2006 г. по к.д. № 6/2006 г.; Решение № 8/2007 г. по к.д. №5/2007 г.; Решение № 9 от 2011 г. по к. д. № 7/2011 г.; Решение № 10/2011 г. по к. д. № 6/2011 г.; Решение № 9 от 2014 г. по к. д. № 3/2014 г.)

В решение № 10 от 15.11.2011 г. по к. д. № 6/2011 г. е прието, че "Висшият съдебен съвет пряко обслужва функционирането на съдебната система, а не я ръководи, каквато е например ролята на Министерския съвет в изпълнителната власт…. Той по Конституция няма управленски или ръководни правомощия по отношение съдиите, прокурорите и следователите, които са независими при изпълнение на функциите си от останалите две власти и от Висшия съдебен съвет, като контролът върху актовете им се осъществява от по-горната инстанция".

Висшият съдебен съвет няма ръководни функции по отношение на съдиите, прокурорите и следователите. По отношение на органите на съдебна власт ВСС има единствено правомощията по чл. 130, ал. 6 т. 1-3 от Конституцията.

Недопустимо е със закон да се възлага „управление по същество” на съдебната власт. Затова Конституцията свежда управленския процес в съдебната власт до управление на човешкия ресурс: кадрова дейност (вкл. и дисциплинарната власт) и бюджетно управление.

В решение № 8/2006 г. по к.д. № 7/06 г. Конституционният съд е посочил, че “несъщинската правосъдна дейност по организацията и дейността на съдилищата, прокурорските и следствени органи” е предоставена за уреждане със закон (чл. 133 от Конституцията), като „богатата практика на Конституционния съд по този конституционен текст, развитието на нормите в Закона за съдебната власт и традицията на съдебните закони в България показват, че под организация на съдебната дейност се разбира насрочването, движението и приключването на съдебните дела, прокурорските и следствени преписки”. Разпоредбата на чл. 133 отделя организацията и дейността на ВСС от дейността на съдилищата, на прокурорските и следствените органи, което означава, че в конституционния модел структурите на съдебна власт, които ВСС администрира, също разполагат с правомощия по администриране на т.нар. несъщинска правосъдна дейност.

Недопустимо е да бъдат възлагани нови функции на ВСС или дейностите да са такива, че да ги превръщат от администриране в управление на дейността на органите на съдебната власт “по същество”, т.е. да влияят на пряката организация на правосъдната дейност. Именно такава намеса допуска изр. 2 на чл. 16, ал. 1 ЗСВ, тъй като предвижда “управление на дейността на съдебната власт”, а не управление на дейността на административните структури в съдебната власт.

Разпоредбата на чл. 16, ал.1 ЗСВ, определяйки ВСС като орган, който осъществява управление на дейността на съдебната власт без да засяга независимостта на нейните органи, нарушава принципа за разделение на властите, като поставя в зависимост съдебната власт от законодателната.

В разпоредбата на чл. 23 ЗУС (отм.) са регламентирани правомощията на председателя на районния съд. За разлика от настоящата уредба, разпоредбата на чл. 23 ЗУС (отм.) създава задължение на председателя да ръководи обобщаването и изучаването на съдебната практика. Съгласно сега действащата уредба правомощието по анализ и обобщение на практиката на съда е вменено на общото събрание на съда. Със същата разпоредба е уредено правомощие на председателя на районния съд да организира съвместни мероприятия с прокуратурата, органите на предварителното разследване, адвокатурата и други органи и организации за предотвратяване на престъпленията и правонарушенията; да полага грижи за повишаване квалификацията на съдиите и съдебните заседатели.

Независимо че в ЗСВ не е предвидено изрично правомощие на председателя на районния съд относно повишаване на квалификацията на съдиите, не съществува пречка и би било добра практика председателят да организира обучения с цел повишаване квалификацията на съдиите. Съгласно Столкхолмската програма, която определя приоритетите на Европейския съюз в сферата на правосъдие, свобода и сигурност „от съществено значение е да се засили обучението по въпроси, свързани със Съюза и то да стане систематично достъпно за всички професии, участващи в изграждането на пространството на свобода, сигурност и правосъдие”. Същите не следва да се ограничават единствено до такива, свързани с прилагане на Правото на Европейския съюз. Редовното провеждане на обученията, които се отнасят както до прилагането на ПЕС, така и до вътрешното право, ще допринесе за повишаването на квалификацията на съдиите като основен фактор за изграждане на висок професионализъм, гаранция за независимостта на съда и правораздаване, утвърждаващо принципа на върховенство на правото.

Според чл. 168, ал. 1 от ЗСВ, при осъществяване на дейността си, председателят на съда се подпомага от заместник. В отделните районни, административни, окръжни и апелативни съдилища, броят на заместниците на председателя е различен. Няма установено по нормативен ред или с решение на ВСС правило, което да урежда броя на заместниците на председателя в зависимост от големината на съответния съд, броя на съдиите и отделенията в него (при създадени такива в районните съдилища), броя на съдебните служители или други критерии. В практиката е установено заместник-председателите на съда да ръководят и съответните отделения в съда. Освен че изпълнява функциите на председателя в случаите на неговото отсъствие (чл. 168, ал. 6 от ЗСВ), заместник-председателят на съда разпределя между съдиите от отделението образуваните нови съдебни дела, както и извършва други, изрично възложени му от председателя, дейности по организация на работата в съда. Заместник-председателят изпълнява главно подпомагащи, съвещателни функции и само при възлагане или при необходимост замества председателя.

Относно мандатността на заместниците на административните ръководители следва да бъде посочено, че с Решение № 4 от 7.10.2004 г. на КС на РБ по конст. д. № 4/2004 г. е обявена противоконституционност на разпоредбата на чл. 125, ал. 7 ЗСВ (отм.), съгласно която заместниците на административните ръководители се назначават за срока на мандата, по време на който съответният ръководител изпълнява длъжността си, като се приема, че те имат самостоятелен петгодишен мандат съгласно чл. 129, ал. 6 Конституцията. Разбирането на КС е, че в понятието административни ръководители по смисъла на чл. 129, ал. 5 Конституцията се включват и заместниците на административните ръководители. В ЗСВ (ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г.) - чл. 168, ал. 2, е прието, че заместникът на административния ръководител се назначава за срок от 5 години с право на повторно назначаване. С § 47, т. 1 е изменена ал. 2 на чл. 168 ЗСВ така: "Заместникът на административния ръководител се назначава от Висшия съдебен съвет по предложение на административния ръководител".

Към настоящия момент за избирането на заместник на административния ръководител не е предвидено да се провежда конкурс, а последният се назначава по предложение на председателя. След като заместникът подпомага дейността на самия председател (арг. чл. 168, ал. 1 на ЗСВ) е логично да бъде зачетена преценката на титуляра относно хората, с които би могъл да отстоява концепцията си за управление, утвърдена от ВСС с избора му за ръководител на съответното звено от съдебната система. Председателят упражнява оперативните функции на общо ръководство и контрол досежно организация на работата в съда и в интерес на работата е неговите предпочитания да се ползват с приоритет, т. к. са основани на преки впечатления относно качествата на кандидатите. Същевременно при избор на заместници председателят на съда следва да се съобразява и с мненията на съдиите от съответните отделения, доколкото заместниците организират дейността именно на тези обособени части на съда.

При упражняване на предоставеното му право по чл. 168, ал. 2 от ЗСВ ръководителят на съответния орган на съдебната власт не действа в качеството на административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК, упражняващ предоставени му със закон властнически правомощия. Съответно, направеното предложение по чл. 168, ал. 2 от ЗСВ не представлява едностранно властническо волеизявление, създаващо права или задължения за трети лица, а е организационно действие за осъществяване ръководството на съда. Отхвърлянето на направеното от председателя предложение с решение на ВСС пряко засяга защитеното от закона право на административния ръководител да има за заместник най-подходящия според него магистрат и да формира екипа си, което обосновава правния му интерес от съдебна защита. Изложеното обуславя извод, че на основание чл. 36, ал. 1 от ЗСВ председателят като заинтересовано лице е активно легитимиран да оспори решението на Висшия съдебен съвет, с което е отказано назначаването на предложения от него заместник.

Съгласно чл. 172 ЗСВ административни длъжности са и председател на отделение или колегия в съда. Председателите на отделение администрират делата в отделението и могат да председателстват съдебните състави в него. Те се назначават от съответния председател. Законът не предвижда ред за обжалване на актовете на председателите, с които се назначават, респективно освобождават от длъжност председателите на отделения.

Дейността на председателите по администриране на съдилищата се подпомага от назначените с тази цел специализирани съдебни служители – съдебни администратори и административни секретари, чиито правомощия са уредени в Правилника за администрацията на съдилищата (Правилника). Според чл. 4, ал. 1 от Правилника, съдебният администратор ръководи администрацията на съда. В чл. 5 от Правилника подробно се регламентират правомощията на съдебния администратор, които покриват изцяло функционирането на администрацията и общата организация на дейността на административната дейност в съда. Наред с длъжността на съдебния администратор в много от съдилищата са назначени и административни секретари. В Правилника е заложен принципът за взаимозаменяемост на съдебния администратор и административния секретар – чл. 5, ал. 2 и чл. 9, ал. 2. Общото разглеждане на правомощията на съдебния администратор и административния секретар позволява да се направи извод, че като цяло те осъществяват дейността по организация и управление на административната дейност в съда, но без да се припокриват. Поначало липсата на подробна и недвусмислена уредба в Правилника позволява злоупотребата с едноврменното назначаване на административен секретар и съдебен администратор, дори и в малки съдилища, в които очевидно няма необходимост от заемане на двете длъжности. Съдебният администратор по замисъл следва да освободи в голяма степен председателя на съда от несвойствените му административни функци, но това на практика не се реализира.

V. Общото събрание (ОС).

В районни съдилища , в които има повече от трима съдии, общото събрание се състои от всички съдии. Когато броят на съдиите е по-малък от трима, те участват в общото събрание на друг районен съд, определен от председателя на окръжния съд. Общото събрание се свиква и ръководи от председателя на съда. То може да се свика и по искане на не по-малко от 1/3 от всички съдии. Правомощията и функциите, които законът възлага на общото събрание на районния съд, не са част от съдебната дейност и актовете на общото събрание не са съдебни актове, издадени в изпълнение на правораздавателна дейност. В неговата компетентност влизат следните правомощия – да анализира и обобщава практиката на съда и да разглежда други въпроси по предложение на председателя на съда или на член на общото събрание. Във връзка с направения анализ се констатира дали едни и същи правни норми се прилагат еднообразно или противоречиво. Еднообразното прилагане на едни и същи правни норми съдейства за подобряване на ефективността и качеството на правосъдието, като по този начин помага за гарантиране на пълното приложение на член 6 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и за повишаване на общественото доверие в съдебната система.

Няма пречка да се разглеждат и приемат решения по въпроси досежно организацията на съда. Общото събрание обаче не може да разглежда и приема решения по въпроси, свързани с организацията на дейността на съда, които са от компетентността на председателя на районния съд.

Общото събрание (ОС) на районния съд може да приема валидни решения, ако на него присъстват повече от половината от съдиите от съответния съд. Решенията се считат за приети, ако за тях са гласували повече от половината от присъстващите.

Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗСВ (отм.) ОС се състои от всички съдии, съдия- изпълнители, съдии по вписванията. С Решение № 13 от 16.12.2002 г. на КС на РБ по конст. д. № 17/2002 г., обн. ДВ, бр. 118/2002 г., разпоредбата е обявена за противоконституционна досежно думите „съдия-изпълнители и съдии по вписванията” - „недопустимо е от гледна точка на Конституцията общото събрание на районния съд да включва и съдия-изпълнители и съдии по вписванията, защото те не са магистрати”. В същото решение е прието, че ОС не е конституционно предвиден орган и не може да решава кадрови въпроси, поради което не може да прави предложения за назначаване на председател. Следва да бъдат споделени аргументите в особеното мнение, съгласно които разширяването на правомощията на ОС защитава независимостта на съдиите. „Видима е опасността едноличният ръководител да авансира политически угодни и юридически послушни магистрати от по-долни инстанции. Какви независими решения могат да се чакат от магистрат, чиято кариера и оттам заплащане зависи единствено от административния ръководител”. Член 129 от Конституцията определя единствено органа, който взема решение за назначаване или освобождаване на магистрати. С оглед изложеното може да бъде направен изводът, че следва да бъде засилено съдийското самоуправление като бъдат разширени правомощията на общото събрание на съдиите в процеса на администриране на съдилищата, включително и посредством номиниране на председател и заместник- председател.

ОБОБЩЕНИЕ И ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В чл. 119, ал. 1 от Конституцията на Република България са регламентирани видовете съдилища, които осъществяват правораздаването. Районните съдилища са основните първоинстанционни съдилища в Република България. Това положение е установено в основните процесуални закони, които регламентират процедурата по разглеждането на гражданските и наказателните дела в съдилищата.

Общата уредба за районните съдилища е регламентирана в чл. 76– 81 на Закона за съдебната власт.

Според чл. 77, ал. 1 от ЗСВ районният съд се състои от съдии и се ръководи от председател.

Председателят на съда е мандатна длъжност. Съгласно цитираната разпоредба, административните ръководители в органите на съдебната власт, с изключение на председателя на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд и главния прокурор, се назначават на ръководната длъжност за срок от пет години с право на повторно назначаване.

Правомощията на председателя могат да се разделят условно на административни и организационни функции.

Според чл. 168, ал. 1 от ЗСВ, при осъществяване на дейността си председателят на съда се подпомага от заместник.

Освен че изпълнява функциите на председателя в случаите на неговото отсъствие (чл. 168, ал. 6 от ЗСВ), заместник-председателят на съда разпределя между съдиите от отделението образуваните нови съдебни дела, както и извършва други, изрично възложени му от председателя, дейности по организация на работата в съда. Заместник-председателят изпълнява главно подпомагащи, съвещателни функции и само при възлагане или при необходимост замества ръководителя.

В районни съдилища, в които има повече от трима съдии, общото събрание се състои от всички съдии. Правомощията и функциите, които законът възлага на общото събрание на районния съд, не са част от съдебната дейност и актовете на общото събрание не са съдебни актове, издадени в изпълнение на правораздавателна дейност.

С оглед утвърждаване на статута на председателя на съда в съответствие с принципа «пръв сред равни» следва да се утвърди ролята на общото събрание, тъй като разширяването на правомощията му гарантира независимостта на съда.

СТРУКТУРА И АДМИНИСТРИРАНЕ НА РАЙОННИЯ СЪД КАТО ОСНОВЕН ПЪРВОИНСТАНЦИОНЕН СЪД В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

БИБЛИОТЕКА

Търсене

РУБРИКИ

АВТОРИ