За преобразуващите субективни граждански права

акад. Любен Василев [1]

За преобразуващите субективни граждански права word
За преобразуващите субективни граждански права pdf

I

Във връзка с поставената от партията и от социалистическата държава задача[2] за непрестанно укрепване на социалистическата законност проблемът за субективните права във всички области на законода­телството и за реда и начините на тяхното осъществяване и гарантиране придобива растящо теоретическо и практическо значение.

В мярката, в която марксистко-ленинската правна наука разработва общите и специалните въпроси на субективните права, на тяхното съдържание и граници, ред и форми на защита, тя съдейства на съдебната, арбитражната и административната практика при осъществяването и укрепването на социалистическата законност, при извличането и оползотворяването на всички възможности, които действащото социалистическо право установява за постигане на обществено оправдани интереси, цели и стремления на трудещите се граждани и на социалистическите организации. Социалистическата гражданскоправна наука осъществява тази задача, като разработва въпросите за гражданските правоотношения, за гражданските субективни права и правни задължения. В тази насока тя спира вниманието си главно върху субективните права на държавната, кооперативната и на производната от тях лична собственост, върху ограничените вещни права над чужди вещи, върху широкия кръг облигационни права и задължения, върху субективните права и задължения във връзка с наследяването. Но гражданските правоотно­шения или поне значителна част от тях съдържат наред с основните абсолютни или относителни субективни права, по силата на които техните носители могат да използват и стопанисват определени имущества, да се разпореждат е тях, да искат от други лица спазване на определено поведение (даване на вещи или на други блага, извършване или неизвършване на определени действия в полза на носителите на субектив­ните права), още и една втора категория правомощия от друго естество. Колкото и да е голямо разнообразието на тия правомощия, с колкото и особености да е свързано тяхното възникване, конкретно съдържание, упражнение и последици при всяка от отделните категории граждански правоотношения, те разкриват редица общи признаци, които ги отлича­ват от субективните права да се иска от друго лице или от други граждани или обществени организации да спазят определено поведение. При правомощията от втората категория овластеното лице не иска от другиго или от другите да му дадат определено имущество, да извършат или да се въздържат в негова полза от извършване на определено действие.

То самò, със свое едностранно действие, направо създава  между себе си и друго определено лице нови права и задължения или пък изменя права и задължения, които са съществували дотогава между тях, или накрая отменя или прекратява такива права и задължения. В други случаи но­сителят на правомощието може да предизвика създаването, изменението, отменението или прекратяването на определени права и задължения между него и друго лице, пак без съгласие на последното, като предяви пред съда или арбитража иск за това и като издейства решение за уважаването на тоя иск. С тъй предявения иск носителят на правомо­щието не търси осъждане на другото лице да му даде имущество или да извърши или да се въздържи от извършване на определено действие. Насрещното лице, гражданин или социалистическа организация не може да осуети нито извършването на едностранното извънсъдебно действие от страна на овластеното лице, нито предявяването на неговия иск пред съда или арбитража. Щом носителят на правомощието извърши опре­делено извънсъдебно едностранно действие или щом съдът постанови по предявения от него иск благоприятно решение, насрещната страна няма по-нататък начин да попречи да възникнат спрямо нея определени задължения към овластеното лице или пък вече възникнали и съществуващи между тях права и задължения да бъдат изменени, отменени или прекратени. Тия именно особени правомощия, които обхващат значителна част от гражданските правоотношения, остават на втори план при теоретичното изясняване на същината, съдържанието и реализира­нето на гражданските правоотношения. Вниманието се насочва главно върху субективните права от първата категория, върху тия, по силата на които техните носители могат да искат от други граждани или социалистически организации спазване на определено поведение, а в случай че последните не сторят което трябва или сторят което не трябва – да предявят срещу тях иск за осъждането им на изпълнение, на обезще­тение за вреди и загуби или на възстановяване на нещата в предишното им състояние. Като се държи обаче сметка за научната и практическа важност на правомощията от втората категория, за неразривната връзка, в която те се намират със субективните права от първата категория, и за дълбокото въздействие, което те могат да окажат върху тях, трябва да се заключи, че и субективните правомощия за едностранно предиз­викване на промени в съществуващи правни състояния изискват по-голямо внимание и специална разработка.

В случаите, при които едни или други граждански правоотноше­ния съдържат правомощие за някои от участващите в тях граждани или социалистически организации, по силата на което те могат с едностранни действия да изменят или да предизвикат изменението на съще­ствуващи правни състояния, като създадат нови права и задължения или като изменят, отменят или прекратят съществуващи права и задъл­жения между тях и насрещните участници в същите граждански право­отношения, се говори за преобразуващи или потестативни субективни граждански права. Понятието за тая категория субективни права не е още общоприето, нито е достатъчно разработено и осветлено. Доколкото изобщо се говори за преобразуващи или потестативни субективни граждански права, това става главно само в рам­ките на отделни класификации на субективните граждански права или някакво преобразуващо правомощие, или накрая при споменаването на конститутивните искове при посочването на способите за осъществяване и защита на субективните граждански права.

II

Това състояние на нещата налага да се постави въпросът дали дей­стващото гражданско законодателство на НРБ наистина предвижда и урежда същински преобразуващи субективни права. След осветлява­нето на този въпрос следва да се направи опит за определяне на общото понятие и за класификацията на преобразуващите граждански субек­тивни права, да се посочи в какво се състои теоретичната и практическа полезност на понятието за преобразуващите правомощия при научното разработване и при прилагането на действащото гражданско прано.

Анализът на гражданското законодателство на НРБ позволява да се направи изводът, че в редица случаи са установени правни възможно­сти, по силата на които определени лица могат да предизвикат промени в съществуващите правни състояния. Във връзка с личния статут на граж­даните ще споменем случаите, предвидени в чл. 5, 36, 37, 47, 63, ал. 2, 69, 70, 83, ал. 2, 93, 94, 121 ЗЛС; във връзка със статута иа кооператив­ните и обществените организации – случаите, предвидени в чл. 143, 148 ЗЛС, чл. 40, 41 и 45, ал. 2 Прав. кооп. орг.; в областта на правото на собственост –случаите на чл. 33, 36, 45, 46, 66 ЗС, чл. 69, ал. 3 ЗНасл; в областта на общия режим на правните сделки – случаите на чл. 28 ЗЗД, 32 във връзка с 27 и 31 ЗЗД, 33, 42, ал. 2 ЗЗД; в областта на.договорите – случаите, предвидени в чл. 87, 92, ал. 3, 104, 187 и 185, 201, 210 и 211, 195 и 217, 227. ал. 3, 230, ал. 2 ЗЗД, 19 ЗЗД; във връзка с 297 и 298 ГПК и мн. др.; в областта на наследяванията – случаите, предвидени в чл. 43 и 44, 48, 51, 52, 67, 69, ал. 3, 74 и 78, ал. II и мн. др.; в областта на кредитно-платежните отношения в социалистическото стопанство – правото на участника в БВР да излезе от него, правото на отказ от акцепт по получени срещу длъжника платежни искания, правото на банката да отнеме на социалистическата организация възмож­ността да плаща с чекове от лимитирани и нелимитирани чекови книж­ки и мн. др.

Трябва да се подчертае, че преобразуващите субективни права могат да се упражнят не само в областта на гражданското право. В немалко случаи те са налице и в областта на трудовото право (например пра­вомощието на работника или служителя да отстъпи от трудовия договор, правото на предприятието да прекрати тоя договор при определени ос­нования, правото на работника или служителя да иска отмяна на неоснователно уволнение и т.н). Преобразуващи правомощия предвижда и правото на ТКЗС (например правото на кооператор да атакува по опре­делен ред решението на общото събрание за неговото изключване, пра­вото на излязъл или изключен кооператор или на наследниците на почи­нал кооператор, които сами не са кооператори, да искат да им се отдели земя от края на кооперативен блок срещу внесената при постъпването земя и т.н.). В отделни случаи преобразуващи субективни права предвиждат и норми на държавното арбитражно правораздаване и в областта на гражданския процес, и то по две причини: значителна част от материалните граждански преобразуващи права се упражняват с предявяване на искове или възражения пред съд или пред арбитраж, по които, ако ги уважи, съдът (арбитражът) постановява преобразуващи решения. А както ще се изтъкне по-нататък, и по същина, и по действия преобразуващите решения разкриват значителни особености в сравнение с осъдителните и установителните. На второ място, действащото граж­данскопроцесуално законодателство установява в редица случаи прео­бразуващи субективни права (напр. чл. 285, ал. 2, 297, ал. 2, 379, 456 и др. ГПК). Може да се постави за обсъждане и въпросът дали не следва да се окачествят като преобразуващи субективни права от процесуално естество и правните възможности да се обжалват съдебни решения и да се иска преглед по реда на надзора или отмяна по отноше­ние на влезли в сила решения.

Вън от съмнение е, че както по съдържание, тъй и по начин на упражнение и по особености на конкретните последици, до които води упражнението им, преобразуващите субективни права вън от областта на гражданското право имат особености, които ги отличават в една или друга насока от преобразуващите правомощия според гражданското право. Тези особености тук не се разглеждат.

Правят се опити да се оспорва самото понятие за преобразуващите субективни граждански права и съществуването им с твърдението, че никой не може да извършва правни действия, последиците от които за­сягат чужди правни сфери, вредят на трети лица. Това възражение е неоснователно и почива на смешение на понятията. И гражданското право на НРБ изхожда от принципа, че правните сделки пораждат действия само за страните, които участват в тях, а спрямо трети лица само в предвидените от закона случаи (срв. чл. 21, ал. 1 ЗЗД). Принципът, че правните действия пораждат последици само за лицата, които уча­стват в тяхното извършване, че не вредят на трети лица, означава: че авторът на едностранно волеизявление или страните по един договор не могат да създадат граждански задължения в тежест на трети лица; че същите не могат да лишат трети лица от съществуващи граждански права; че те не могат да утежнят по съдържание или начин на изпълне­ние задължения на трети лица, нито да ги лишат от правни изгледи за придобиване на определени имуществени права и др.т. Тъй очертаният принцип далеч не противоречи на понятието и на съществуването на преобразуващите правомощия в гражданското право. Както ще се из­тъкне по-нататък, преобразуващите правомощия не съществуват отделно, сами за себе си, откъснато от състава на граждански правоотношения, които включват наред с тях още и други права и задължения – права и задължения за спазване на определено поведение. Правните последици от упражнението на преобразуващите субективни граждански права за­сягат тъкмо насрещните страни по тези граждански правоотношения, в състава на които те се включват. По силата на цялото съдържание на посочените граждански правоотношения насрещните лица се явяват обвързани от правните последици на действията, които носителят на преобразуващото субективно право извършва, когато го упражнява в съответствие с неговото съдържание и с неговите предели.

III

След като констатирахме, че действащото гражданско право на НРБ изрично предвижда и регулира преобразуващи субективни правомощия, трябва да се осветлят два въпроса: дали те са истински субективни граждански права, т.е. дали отговарят на минимално необходимите съществени признаци на общото понятие за гражданските субективни права, и след това в какво се състоят особеностите им като кате­гория, като вид субективни граждански права, които ги отличават от другите видове.

Трудно е да се каже, че съществува пълно единомислие при определянето на общото понятие за субективните права или на общото понятие за гражданските субективни права, макар и по редица основни въпроси на тяхната същност възгледите в социалистическата правна наука да съвпадат (класова същина, съотношение с правните норми, гарантираност от социалистическата държава, упражнение в съответствие с обществено-икономическото им назначение н др.). Тук не може да се направи нито преглед, нито критична преценка на всяко от предложените определения на общото понятие за субективните граждански права, нито да се обоснове подробно едно ново определение. Като се държи сметка за общото в дадените досега определения и като се изхожда от гражданското право на НРБ, би могло да се каже, че субективните граждански права са възможности, правомощия на едно лице, възникнали от конкретен юридически факт въз основа и в съответствие с норма на социалистическото право и гарантирани с властническа принуда от социалистическата държава, по силата на които техният носител има право да иска от друго лице или от други лица спазване на определено поведение или да предизвика спрямо тях настъпване на определени промени в съществуващи правни състояния.

Анализът на преобразуващите правомощия позволява да се за­ключи, че общите родови признаци на понятието за гражданските субективни права могат да се установят и при тях, макар и да се проявяват с редица особености, чужди например на правата на собственост или на правата на вземане.

И преобразуващите правомощия са особена категория възможности на техните носители, и то, както ще се изтъкне подробно по-нататък, със значителна действена сила, възможности, които могат да бъдат осъществени. Тези възможности са определени и по вид, и по конкретно съдържание, и по предели на проявление. При всяко от тях е определено точно какво именно може неговият носител. И те служат за постигане на обществено оправдани цели, за задоволяване на обществено оправдани имуществени и лични интереси. Всяко от преобразуващите субективни правомощия възниква, както другите граждански субективни права, от определен юридически факт, въз основа и в съответствие на определена правна норма от социалистическия правопорядък. И при тях юридическият факт е предвиден в хипотезиса на правната норма, а видът, съдържанието и рамките на правомощието – в нейната диспо­зиция. И субективните преобразуващи права са гарантирани и защитени с властническа принуда от страна на социалистическата държава Във връзка с последния белег трябва да се отбележи, че държавната защита при тяхното осъществяване може да се изрази било в постановяване на преобразуващо съдебно, арбитражно решение, било в изда­ване на друг държавен акт, било в постановяване на осъдително ре­шение за изпълнение на правните последици, породени от извънсъдебните действия, с които техните носители са ги упражнили.

И при преобразуващите субективни граждански права е винаги налице пасивен субект. Всички те са субективни права спрямо някого, спрямо определен гражданин или определена социалистическа органи­зация. Няколко примера могат да илюстрират това: правото да се иска унищожение на опорочена правна сделка съществува срещу насрещ­ната страна по породеното от тази сделка правоотношение; правото да се изкупи дял от съсобствен имот съществува срещу другия съсобственик отчуждител и третото лице, на което той е прехвърлил своя дял от общото имущество; правото да се иска отмяна на решение на общо събрание съществува срещу организацията, чието събрание е гласувало противозаконното или противоуставно решение и т.н. Пасивният субект при преобразуващите субективни права е много по-определен отколкото например пасивните субекти при правата на собственост или при другите абсолютни права (при тях някои автори[3] говорят даже за неопределе­ност на пасивните субекти). Как би могло да се твърди, че при прео­бразуващите субективни права няма пасивен субект в случаите, когато те се упражняват по исков ред? И по преобразуващите искове, предявени пред съд или арбитраж, винаги има ответник. Какво друго е ответникът по исковото производство, ако не пасивният субект по прео­бразуващото субективно право, което се предявява по съдебен или арбитражен ред? В случаите пък, при които преобразуващите субек­тивни права се осъществяват извънсъдебно, с едностранни правни дей­ствия на техните носители, тези действия се отправят винаги към определено лице. Това именно лице не е нищо друго освен пасивният субект по преобразуващото правомощие.

При всички отделни преобразуващи субективни права е прочее налице правна връзка между носителя на правомощието и определено насрещно лице, т.е. налице е правоотношение с активен и пасивен правен субект. При това правоот­ношение съществува правна обвързаност на пасивния субект спрямо носителя на правомощието. Тази обвързаност е наистина различна по видовите си белези от правната обвързаност например при вземанията или при правата на собственост, но тя безспорно съществува, регулирана е от правото и съответства на определено правомощие – на преобразуващото субективно право. Докато при правото на собственост всички други лица, вън от собственика, са правно обвързани към него със за­дължение да се въздържат от посягане върху обекта на собствеността или докато при правата на вземания един определен длъжник е обвър­зан със задължение да извърши определена престация на кредитора, да даде определена вещ или сума или да извърши или да не извърши опре­делено действие, при преобразуващите субективни граждански права положението е друго. При тях правната обвързаност се състои в това, че той е задължен, обвързан да понесе в собствената си правна сфера, имуществена или лична, възникването на правните последици (резултати) от актовете за упражнение на преобразуващото право, които носителят на правомощието има право да извърши или да предизвика извършването им. Но тук трябва да се направи още една бележка. Когато тези правни последици настъпят, пасивният субект по преобразуващото субективно право именно поради обвързаността му от тях трябва да съобрази по-нататък поведението си с промяната, в която тези после­дици се състоят. В зависимост от конкретното съдържание на преобра­зуващото субективно право правната обвързаност на пасивния субект, която му съответства, може да съдържа в перспектива и задължение за престиране, например за връщане на даденото по унищожен или развален договор, за предаване на изкупената вещ и т.н. Само при чистите правопогасяващи правомощия правната обвързаност на пасив­ния субект не разкрива такова развитие.

Тъй очертаната правна обвързаност на пасивния субект е винаги обвързаност към носителя на преобразуващото право, съответства по необходимост на това право, заедно с него съставлява правоотношението между двете лица. Правоотношението при преобразуващите субективни права наистина не е правоотношение между собственик и несобственици или между кредитор и длъжник по вземане, но от това то не пре­става да бъде правоотношение, а само представлява друг вид правоот­ношение, различно от собствеността или от вземането, наред с тях, и както ще се изтъкне по-нататък ‒ свързано с тях. Не би могло да се каже, че при всяко гражданско правоотношение, срещу всеки носител на субективно право има и длъжник. „Длъжникът“ е вид пасивен субект, но не всеки пасивен субект във всяко гражданско правоотношение е длъжник. В противоречие с логиката е да се тегли знак на равенство между частта и цялото, да се взема винаги pars pro toto, да се прирав­нява видът към рода. Собственикът на обременения със суперфиция или с ипотека за чужд дълг имот не е длъжник към собственика на сгра­дата (суперфициара) или към ипотечния кредитор, но той е пасивен субект в правоотношението на суперфицията и ипотеката. Несобствениците са пасивни субекти в правоотношението по собствеността, но не са длъжници към собственика. Тъй и лицето, обвързано правно към носителя на преобразуващото правомощие, е пасивен субект в правоот­ношението по това субективно право, макар и да не е длъжник. Опре­делението на общото понятие за същината на гражданските субективни права трябва да държи сметка за цялото богатство от разнообразните видове такива права и за съществените различия между тези видове, а не да изхожда само от една или няколко категории, като не взема под внимание останалите.

Щом прочее преобразуващите правомощия на граждани и социа­листически организации са възможности, определени по вид, съдържа­ние и предели, щом те са признати от нормите на социалистическото право и възникват въз основа и по силата на тези норми от конкретни юридически факти, щом им съответства правна обвързаност на опре­делени други лица, пасивни субекти, срещу които те могат да бъдат упражнени, щом тези правомощия са гарантирани и защитени с властни­ческа принуда от социалистическата държава, трябва ла се заключи, че и те са същински субективни граждански права, вид субективни граж­дански права, наред с правата на вземания, с правата на собственост, с личните абсолютни права и т.н.

Категорията на преобразуващите субективни граждански права не е елемент от класификацията на гражданските права на абсолютни и относителни, на вещни и облигационни или на лични и имуществени. Те могат да се включат, както се вижда от приведените по-горе примери (II), и във вещни, и в облигационни правоотношения, и в лични, и в иму­ществени правоотношения. Категорията на преобразуващите субективни граждански права представлява елемент от класификацията на граж­данските права, извършена с оглед на друг разграничителен критерий – с оглед на това дали субективните граждански права съдържат искане за изпълнение, за извършване или за неизвършване на определено дей­ствие, за даване на определена вещ или пък представляват правни въз­можности с едностранно волеизявление или по исков ред да се предиз­вика, въпреки волята на насрещния субект, определена промяна в едно или друго правно състояние.

IV

Специфичните особености, видовите белези на преобразуващите правомощия като особена категория субективни граждански права са следните: носителят на правомощието няма иск за изпълнение срещу определено лице, нито иск за обезщетение, нито иск за предаване или връщане на определена вещ в натура. По съдържание преобразуващото правомощие обхваща определена правна възможност да се предизвика настъпване на съответна промяна в съществуващите правни положе­ния –  да се породят права и задължения, да се изменят или погасят съществуващи права и задължения спрямо определено лице, без негово съгласие и въпреки неговата воля. Поради това при преобразуващите субективни права няма и място за осъждане на насрещното лице да извърши едно или друго изпълнение. Поради това и съдебните решения, с които се осъществяват преобразуващи субективни права, поначало не подлежат на принудително изпълнение срещу ответника[4]. По силата на преобразуващото съдебно или арбитражно решение правните резул­тати, към постигането на които е бил насочен преобразуващият иск, се постигат направо, със самото постановяване на решението и влизането му в сила. В този момент гражданското преобразуващо субективно право е напълно осъществено. Няма нужда и няма място за някакво ново при­нудително изпълнение. До принудително изпълнение може да се стигне само във връзка с осъществяването на правните последици, настъпили в резултат от осъщественото преобразуващо субективно право ‒ напри­мер относно предаването на имота, станал собственост на ищеца-купу­вач по предварителния договор след постановяване на влязло в сила съдебно решение по чл. 19 ЗЗД, относно плащането на увеличената сума на издръжката по чл. 121 ЗЛС или относно връщането на вещите и сумите, дадени по унищожените правни сделки и т.н. При преобразу­ващи субективни права, които се осъществяват по извънсъдебен ред или изобщо без държавен акт, осъществяването на правната промяна, която те целят, настъпва направо по силата на едностранно волеизявле­ние, едностранна правна сделка, извършена от техния носител.

Друг един съществен белег на преобразуващите субективни граж­дански права се състои в това, че те са вторични и производни, не могат  да съществуват откъснато от определено основно правоотношение. Прео­бразуващите правомощия поначало не възникват и не съществуват отделно, само като субективни права да се предизвика една или друга промяна в дадено правно състояние и само като обвързаност на пасив­ните субекти към носителите на тези права. Всяко преобразуващо субек­тивно право е елемент от състава на едно или друго основно гражданско правоотношение, свързано и съчетано е с други субективни права и правни задължения, и то между същите субекти. Така например пра­вото да се иска изкупуване на дял, прехвърлен от друг съсобственик върху трето лице, съществува като елемент от общото правоотношение на съсобственост между ищеца и отчуждителя, правото да се предизвика разваляне на договор поради неизпълнение съществува като елемент на правоотношението от двустранния договор, по които насрещната страна е изпаднала в забава, и т.н.

Този белег на преобразуващите субективни граждански права е от съществено теоретическо и практическо значение. Тъкмо с оглед на него може да се разбере и специфичната особеност на възникването на прео­бразуващите правомощия, да се изясни правилно въпросът за пасивния субект и за неговата обвързаност към носителя на преобразуващото право. Все с оглед на връзката между преобразуващото правомощие и основ­ното правоотношение могат да се схванат правилно естеството и преде­лите на въздействието, което актът за упражнение на преобразуващото субективно право поражда, както и да се отстрани твърдението, че поня­тието за преобразуващите субективни права противоречи на принципа, според който никой не може със свои действия да създава задължения за другиго. Все с оглед на изтъкнатия белег се установява, че приемство в преобразуващите граждански субективни права може да има само когато това приемство засяга гражданските правоотношения, от които те са съставни елементи.

С правното действие, с което преобразуващото субективно право се осъществява, то се изчерпва и престава да съществува по-нататък. Преобразуващите правомощия, независимо от това в състава на какви граждански правоотношения са елементи, се осъществяват и погасяват с еднократното им упражнение. Те отстъпват място на новите правоот­ношения или на промените в налични правоотношения, чието настъпване са предизвикали в съответствие със своя вид и с конкретното си съдър­жание.

Актът, чрез който се извършва упражнението на преобразуващото субективно право, е винаги нов юридически факт. Това важи не само в случаите, когато преобразуващите субективни права подлежат на извънсъдебно осъществяване, с едностранни волеизявления, но и при преобразуващите субективни права, подлежащи на осъществяване по съдебен или арбитражен ред. В тези случаи постановеното от съда или от арбитража решение също представлява нов юридически факт, източник на правни последици от правопораждащ, правопроменящ или правопогасяващ характер[5]. В това се състои и „конститутивното“ му действие.

В резултат от горните бележки понятието за преобразуващите су­бективни права според гражданското право на НРБ може да бъде опре­делено по следния начин: преобразуващото субективно гражданско право е вторично, производно правомощие в състава на определено гражданско правоотношение, по силата на което носителят му може да предизвика спрямо насрещната страна по същото правоотношение без или въпреки нейното съгласие или нейната воля настъпването на определена промяна в това правоотношение, като с едностранно воле­изявление или с предявяване на преобразуващ иск, уважен с решение на съда или на арбитража, създаде нови права и задължения, измени или погаси съществуващи права и задължения, предизвика настъпване на определена правна промяна в правни състояния.

V

Преобразуващите субективни граждански права са многобройни, възникват и се упражняват в състава и в рамките на множество отделни видове граждански правоотношения и се различават съществено едни от други. Тяхната класификация може да се извърши с оглед на два разграничителни критерия:

а. С оглед начина или способа, по който се осъществяват, те се делят на преобразуващи правомощия, упражнявани с едностранно во­леизявление, с едностранна гражданскоправна сделка, и на преобразу­ващи правомощия, упражнявани по исков ред. За пълнота може да се отбележи, че в няколко отделни случаи определени преобразуващи су­бективни права могат да се упражнят било пред административен орган, било по административен и съдебен ред.

б. С оглед естеството на правните последици от тяхното осъще­ствяване, т.е. с оглед естеството на промяната, която настъпва от него в съществуващи правни състояния, преобразуващите субективни права могат да се групират в три категории: правопораждащи, правопроменящи и правопогасяващи. Не бива обаче да се мисли, че дадено преобразуващо правомощие е или само правопораждащо, или само правоменящо, или само правопогасяващо. Както ще се отбележи по-ната­тък, редица преобразуващи субективни права пораждат при тяхното упражняване последици от сложен характер – в една насока те имат погасяващо действие, в друга – променящо и в трета – правосъздаващо действие. Така например правото да се изкупи дял от съсобстве­ност, прехвърлен от друг съсобственик върху трето лице, има погасяващо въздействие за третото лице, променящо – за отчуждителя и правопораждащо – за изкупвача. Правото да се унищожи правна сделка поради порок във волята води до погасяване на породените от нея права и за­дължения, но заедно с това то открива и правните последици на връща­нето на дадените престации.

VI

Преобразуващите субективни граждански права възникват от определени факти на обществената действителност. В своя хипотезис нормите на социалистическото гражданско право предвиждат какви и кои факти могат да доведат до тяхното възникване, установяват вида и признаците на тези факти, а в своята диспозиция прикрепват към на­стъпването им пораждането на определени по вид, конкретно съдържание и предели преобразуващи правомощия в полза на определен гражданин или на определена социалистическа организация. Юриди­ческите факти, от които възникват субективни граждански права, мо­гат да бъдат направо самите факти, пораждащи основното гражданско правоотношение (например смъртта на наследодателя, със или без заве­щание ‒ за правомощията на наследника да приеме откритото наслед­ство или да се откаже от него, този факт плюс факта на приемането на наследството ‒ за правомощието на наследника да иска делба на на­следственото имущество, сключването на комисионния договор ‒ за пра­вомощието на комисионера да встъпи сам като купувач или продавач по сделката, която доверителят му е възложил да сключи с трето лице и др.). В други случаи юридическите факти, от които възникват основ­ните граждански правоотношения, за да породят в техния състав и опре­делени преобразуващи правомощия, трябва да съдържат едни или други допълнителни елементи, да са съчетани с такива елементи или пък ня­кой от съществените им елементи да се е проявил с отклонение от нормалното му законно предвидено настъпване:   сключването на договор, при което насрещната страна е въвела съконтрахента си в заблуждение или е упражнила срещу него заплашване – относно правото да се иска унищожение на договора поради порок на волята; участието на членове на управителния и контролния съвет при гласуването на ре­шение за тяхното освобождаване от отговорност, щом гласовете им са се отразили върху резултата от гласуването – за правото на отделен кооператор да иска отмяна на взетото решение и т.н. И в двете посочени хипотези преобразуващите субективни граждански права възникват като конкретни правомощия едновременно с пораждането на правните после­дици на акта, от който и те възникват, и могат веднага да бъдат упраж­нени. Доколкото е установен преклузивен или давностен срок за тяхното упражнение, той започва поначало да тече веднага. В трета и най-многобройна група от случаи обаче юридическите факти, които по­раждат преобразуващите субективни права, настъпват впоследствие, след проявлението на юридическия факт, източник на основното правоотно­шение, в хода, в процеса на развитието на това основно правоотноше­ние. В тези случаи допълнителните юридически факти пораждат не сами, откъснато, а върху основата на първоначалните факти и в съчетание с тях, съответното преобразуващо правомощие като конкретен елемент на вече съществуващото гражданско правоотношение. До настъпването на тези допълнителни факти преобразуващото правомощие съществува само като обща виртуална възможност, но не може да бъде ефективно упражнено. След този момент обаче то подлежи на осъществяване по установения за него ред: нарушението на договора, извършено след неговото сключване, в хода на развитието на договорното правоотноше­ние – за правото да се иска разваляне на двустранния договор поради неизпълнение или за правото на едностранно отстъпване от него с дей­ствие за в бъдеще; предаването на продукция с недостатъци след сключен договор за продажба – за правото да се иска разваляне на договора по чл. 195 ЗЗД и т.н. Във всички случаи от тази трета категория устано­веният преклузивен или давностен срок за упражнение на съответното преобразуващо правомощие започва да тече поначало след настъпва­нето на посочените допълнителни факти.

VII

Начините и редът за осъществяване на преобразуващите субек­тивни граждански права съответстват на тяхното естество и на тях­ното съдържание. Те се отличават съществено от начините и реда, по които се упражняват например правата на собственост или вземанията. Собственикът например има правни възможности да извършва непосред­ствени въздействия върху имуществото, което притежава, да го стопа­нисва, използва, да придобива плодовете и доходите му, да извършва разпореждания в него, като го отчуждава или обременява с ограничени вещни права в полза на трети лица, да го дава под наем, да иска всички други граждани да се въздържат от въздействие и посягане върху него­вото имущество, да иска връщането му в натура от всяко трето лице, което го държи без правно основание, и т.н. Кредиторът пък може да иска от длъжника плащане, предаване на уговорената вещ, извърш­ване на предвиденото действие и ако не получи доброволно изпълне­ние ‒ да предяви срещу него иск и да приведе изпълнителния лист, който получава, в изпълнение срещу длъжника, или да търси от него обезщетение вместо изпълнението и т.н. Носителят на преобразуващото правомощие няма такова искане срещу пасивния субект по правоотношението. Вме­сто това обаче той има нещо повече, по-силно и по-действено ‒ гаран­тираната му от социалистическото право възможност сам, непосредствено да извърши определено едностранно действие, едностранна правна сделка или да предизвика с искане към държавата (в лицето на съда, държавния арбитраж или към един или друг административен орган) настъпване на целения от него правен резултат срещу насрещната страна ‒ пораждане на определени права и задължения между него и насрещното лице, изменение или погасяване на съществуващи права и задължения между тях. Той няма нужда от държавно съдействие, за да пречупи след това волята на пасивния субект, защото не се нуж­дае от неговата воля за настъпването на целените правни резултати. Той ги постига без и въпреки него.

Преобразуващите субективни права се упражняват с едностранно волеизявление на техните носители, доколкото правна норма не пред­вижда осъществяването им с поискан от тях държавен акт. Едностран­ното волеизявление е прочее общият, нормалният способ за упражнение на преобразуващите субективни права, а съдебният, арбитражният или административният способ е, макар и често предвидено, изключение.

Не във всички случаи, при които има някаква намеса на държавен орган, има истинско съдебно, арбитражно и административно осъще­ствяване на преобразуващите субективни права. За съдебен, арбитражен или административен ред може да се говори само в случаите, при които трябва да е налице искане, отправено от носителя на преобразува­щото субективно право към определен държавен орган, по съществото на което той се произнася с държавен акт. Когато обаче намесата или участието иа държавния орган се състои само в това, че той облича в една или друга форма волеизявлението на носителя на преобразуващото правомощие, осъществяването му си остава осъществяване с едно­странно волеизявление, а не с помощта на държавен акт ‒ например вписването в особена книга на волеизявленията за приемане и отказ от наследство (ср. чл. 49 ЗН).

В отделни случаи преобразуващи субективни права от един и същ вид подлежат на осъществяване по различен ред ‒ с едностранна сделка на техните носители или по исков ред пред съда или арбитража, в зависимост от обекта на основното правоотношение. Така например правото да се развали двустранен договор поради неизпълнение може да се осъществи с едностранно волеизявление. Когато обаче такъв до­говор има за предмет прехвърляне на недвижим имот, правото да се предизвика неговото разваляне може да се упражни само по съдебен или арбитражен ред.

Поначало едностранното волеизявление за осъществяване на преобразуващо правомощие е изрично. Само в отделни, предвидени от закона изключения, доколкото няма предписана писмена или друга форма за изявяването, то може да се извърши и с конклудентни дей­ствия (срв. напр. чл. 35, ал. 2 ЗЗД относно правото да се потвърди унищожаема сделка).

Поначало едностранните волеизявления за упражняване на пре­образуващи правомощия се нуждаят от получаване. Те се отправят към лицето, в отношенията с което се цели настъпването на исканата правна промяна. Не е необходимо обаче тяхното фактическо узнаване от адресата. В случаите, при които волеизявлението подлежи на впис­ване в публични книги, то не се нуждае от специално отправяне към определен адресат. Въпросът дали съответното едностранно волеизявле­ние е отправено преди изтичането на преклузивния или давностния срок за преобразуващото право, се решава с оглед на момента на неговото извършване, а не с оглед момента, в който адресатът го е получил или узнал.

Едностранното волеизявление за упражняване на преобразуващо субективно право поначало не подлежи на последващо оттегляне с нов едностранен акт, щом правните му последици са настъпили. Естествено, ако едностранното волеизявление за упражняване на преобразуващото право е било отправено до определен адресат, авторът му може да го оттегли при условие, че това оттегляне достигне до адресата преди или най-късно едновременно с неговото пристигане.

Едностранните волеви актове, с които носителите на преобразуващи правомощия ги упражняват, не могат поначало да се атакуват по реда на отменителни искове от техните кредитори. Такова атакуване може да има място само в изрично предвидените от закона изключителни слу­чаи (ср. например възможността за атакуване на отказа от наследство от кредитор на наследника – чл. 56 ЗН).

Въпросът дали едностранното волеизявление за упражняване на преобразуващо правомощие е правилно извършено, дали е спазен сро­кът за отправянето му до насрещната страна, дали са съобразени спе­циалните изисквания, установени от правната норма (с оглед на да­дения вид правомощия), дали то не е надхвърлило рамките, определени от съдържанието на правомощието, какви са истинските му последици, в какво се състои правната промяна, чието настъпване то предизвиква и т.н., може да бъде предмет на съдебна проверка в рамките на спор между същите страни. Този спор обаче ще приключи с осъдително или установително съдебно решение, с което завършва производство по осъдителен или установителен иск. Така например, ако продавачът по един договор го е развалил с едностранно волеизявление по чл. 87 ЗЗД, а купувачът твърди, че е изпълнил преди това задълженията си или че и продавачът не е бил изправен, при спор между страните относно последиците на изявлението за разваляне съдът ще се произнесе в рамките на производ­ство по осъдителен иск.

VIII

В случаите, определени от закона, преобразуващото субективно право не може да бъде упражнено с едностранна правна сделка на неговия носител. За да настъпят правните промени, към които то е насочено, носителят на преобразуващото правомощие трябва да поиска и да издейства един или друг държавен акт – решение на съд или арбитраж, акт на определен административен орган.

В случаите, при които държавното съдействие и защита на преоб­разуващото субективно право се извършва с решение на съд или ар­битраж, искането за постановяване на такова решение представлява преобразуващ (конститутивен) иск.

Във връзка с издаването на държавен акт за осъществяване на правните промени, настъпването на които може да се иска от носителя на преобразуващото субективно право, се поставя въпросът за гра­ниците на подведомствеността на съдебните органи по исканията за осъществяване на преобразуващите правомощия. Сталев[6] е на мнение, че понятието „гражданско дело“, с което си служи чл. 6 ГПК при определяне границите на подведомствеността на съдилищата, обхваща поначало само делата по осъдителни и установителни искове. Само по такива искове според него е налице „молба за защита и съдействие на лични и имуществени права“, по която съдилищата са длъжни да се произнесат с решение. Що се отнася до преобразуващите правомо­щия, Сталев мисли, че съдът не разполага с обща компетентност да постановява искани от гражданите или социалистическите организации промени в техните граждански отношения. Съдът може да стори това само ако е овластен с такова правомощие. Според Сталев, следователно, правилото е неподведомственост на съдилищата да разглеждат иска­ния за осъществяване на преобразуващи субективни права, а изключе­нието е включване на такива искове в рамките на съдебната подведомственост. Според Сталев всяка разпоредба на нормативен акт, която възлага на съда да постанови конститутивно решение, разширява него­вата подведомственост извън пределите на чл. 6 ГПК.

Поставеният по-горе въпрос би трябвало да се осветли и реши по друг начин. Вън от съмнение е, че поначало преобразуващите пра­вомощия се осъществяват с едностранни волеизявления на техните носители, освен ако правна норма предвижда необходимост от издаване на държавен акт. Но тук въпросът за съдебната подведомственост по преобразуващи права не се поставя на плоскостта на алтернативата едностранно волеизявление или преобразуващ иск и преобразуващо  съдебно решение, а на друга плоскост – дали когато преобразуващото правомощие се осъществява с помощта на държавен акт, издаден по искане на неговия носител, този акт трябва да изхожда от съда, т.е. искането за постановяването му да бъде окачествено като преобразуващ иск, щом не е предвиден административен ред за осъществяване на преобразуващото правомощие, или обратно – само доколкото изрична правна норма предвижда държавният акт да се издаде именно от съда, последният може да разгледа и се произнесе по предявено преобразу­ващо правомощие, а в противен случай държавният акт трябва да се издаде от административен орган. Сталев приема второто разрешение. В рамките на първата алтернатива (едностранно извънсъдебно волеизявление или преобразуващ иск с преобразуващо съдебно решение) въпросът е ясен. Щом носителят на преобразуващото правомощие може да го упражни по много по-прост и ефикасен начин, като отправи опре­делено извънсъдебно волеизявление към друго лице, няма място за предявяване на преобразуващ иск пред съда. В тези случаи искът, предя­вен пред съда, ще бъде отхвърлен като недопустим не поради неподведомственост на съда, а поради липса на интерес, т.е. поради липса на необходима процесуална предпоставка.

Разгледа ли се обаче въпросът за съдебната подведомственост на преобразуващи искания с оглед на истинската негова плоскост (съд или административен орган), нещата се слагат другояче. Да се приеме, че във всички случаи, когато носителят на преобразуващо субективно пра­вомощие има право да иска издаване на държавен акт за неговото осъществяване, той поначало не може да се обърне към съда, освен ако правна норма предвижда противното, означава неоснователно сте­сняване на съдебната подведомственост по граждански дела, неоснова­телно затрудняване на защитата с държавен акт на преобразуващите субективни граждански права. Сам Сталев смекчава до известна степен формулировката си, като добавя към посочените по-горе свои твърдения бележката, че все пак, ако според закона промяната в гражданските правоотношения трябва да стане по исков ред, то съдът ще бъде ком­петентен да разгледа предявения конститутивен иск, ако друго не е постановено. В тези случаи законът сочи, казва Сталев, мълчаливо юрисдикцията на съда, тъй като предписва такъв способ за конститутивна намеса, какъвто нормално се прилага от съда. Тук се оставя настрана въпросът доколко посоченото смекчение е съвместимо с изходната позиция на схващането, че съдебната намеса при осъществяване на преобразу­ващи права с държавен акт е поначало изключена, че такава на­меса поначало лежи вън от пределите на съдебната подведомственост. Схващането, формулирано от Сталев, може да породи значителни труд­ности при отговора на въпроса, щом преобразуващо правомощие не може да се осъществи с едностранна сделка на неговия носител и щом не е предвидено това осъществяване да се извърши чрез предявяване на преобразуващ иск, как да се определи онзи из множеството администра­тивни органи, към който трябва да се обърне носителят на правомощието? И какви възможности има той да издейства издаването на държавен акт от административния орган, без който субективното му преобразуващо правомощие не може да бъде осъществено? Но въпросът има и друга една страна – за да се произнесе по искането, с което се упражнява определено преобразуващо правомощие, държавният орган трябва да установи съществуването на това правомощие, точното му съдържание, границите, в които то може да бъде осъществено. Ако това преобразуващо правомощие е от гражданскоправен характер, ако то не съдържа признаците на власт и подчинение между овластеното лице и пасивния субект, съдът или административният орган е този, комуто е по-присъщо да реши дали гражданското преобразуващо правомощие е възникнало, какво точно има право да иска неговият носител, какви са пределите на правото му, дали той е спазил сроковете и законните условия за предявяване на искането си? Самото поставяне на този въпрос налага да му се отговори, че поначало дейността по издаването на ре­шение по такова искане е присъща на съда, а не на административните органи. Към това заключение води и систематичното тълкуване на чл. 6 и чл. 2 ГПК, който задължава съда да разгледа и реши всяка подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Един пример може да поясни нещата. Законът за кооперациите и Правилникът за кооперативните организации не предвиждат изобщо, че член-кооператорът има право да иска от съда отмяна на противозаконните и противоуставни решения на коопе­ративното събрание. Само Правилникът за жилищно-строителните кооперации и Уставът на ТПК предвиждат отделни случаи, при които може да се стигне до съд по отделни случаи на решения, гласувани от общото събрание. А безспорно е, че всеки член-кооператор има право да иска отмяна на противозаконни и противоуставни решения на коопе­ративните събрания и то без оглед на това по какъв въпрос те са поста­новени. Щом дори всеки член на сдружение с нестопанска цел има такова право (чл. 143 ЗЛС), с по-голямо основание то трябва да се признае и на члена-кооператор. Този извод се налага и с оглед изи­скванията за спазване на социалистическата законност във вътрешно-кооперативния живот. Щом е налице противозаконно или противоуставно решение на общото събрание на дадена кооперация (вън от ТКЗС), щом има преобразуващо право на всеки кооператор да иска отмяната му, поставя се въпросът – кой, съдът или административен орган ще се произнесе по искането за тази отмяна? Очевидно е, че кооператорът с едностранно волеизявление не може да отмени решението на събранието. Трябва да се издаде държавен акт за тази цел. Кооператорът има право да иска издаването на такъв акт. От кого – от съда или от администра­тивен орган? Няма правна норма, която да предвижда подведомственост на съда по исканията за отмяна на решения на кооперативни събрания. Няма норма, която изобщо да предвижда предявяване на иск, ма­кар и да не отнася този иск към юрисдикцията на съдилищата. И въпреки това налага се заключението, че въпросът за отмяната на ре­шението на кооперативното събрание, която иска и има право да иска кооператорът, трябва да се реши от съда, а не от един или друг адми­нистративен орган, щом няма противно предписание на правна норма. При сдруженията с нестопанска цел, макар и без достатъчно оправда­ние, чл. 143 ЗЛС предвижда, че решението на общото им събрание подлежи на отмяна от административния орган, под чиито надзор те се на­мират. Това правило представлява пример за изрична норма със съдър­жание обратно, противно на общото начало. Ето защо по силата на горните съображения следва да се приеме, че във всички случаи, при които носителят на гражданско субективно преобразуващо правомощие не може да го упражни с едностранно волеизявление, а може да иска издаване на надлежен държавен акт, искането му спада към подведом­ствеността на съдилищата, доколкото правна норма не предписва обратното, т.е. доколкото не предвижда издаването на акт от страна на административен орган.

Преобразуващите искове, предявени пред съда, в зависимост от естеството си могат да подлежат на разглеждане било по реда на общото исково производство, или по реда на някое от особените искови производства – например по реда на производството по брачни дела, по реда на делбеното производство и т.н.

В отделни изрично предвидени от ЗС и Правилника за вписванията случаи молбите по определени видове преобразуващи искове следва да се впишат в нотариалните книги – исковете за разваляне, унищожаване и отменяне на актове, които сами подлежат на вписване, исковете за постановяване на решение за прехвърляне или учредяване на вещно право върху недвижим имот по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В тези случаи и влезлите в сила решения подлежат на вписване или отбелязване.

Решението, с което съдът уважава преобразуващия иск, представлява преобразуващо решение. Съдебното решение обаче, с което такъв иск е отхвърлен, няма преобразуващо действие. То представлява отрицателно установително решение. С него съдът констатира, че ищецът не е имал материалното гражданско правомощие да иска целената про­мяна в едно или друго правно състояние или е изгубил това си право например поради изтичане на преклузивен или давностен срок.

Вън от съмнение е, че съдебното преобразуващо решение поражда две основни действия, щом стане необжалваемо ‒ то установява по задължителен начин съществуването на твърдяното и предявено от ищеца гражданско субективно правомощие спрямо ответника и прогла­сява настъпването на исканите от ищеца промени в съществуващи правни състояния. Второто действие е именно и преобразуващото (конститутивното) действие на съдебното решение.

Задължителното установяване на съществуването на преобразуващото право при преобразуващите съдебни решения се отличава съществено от установителното действие на осъдителните и установителни решения. Тази отлика се състои в следното: осъдителните и установителните съдебни решения установяват съществуването на претенцията или на правоотношение, до което се отнасят, без да прекратяват съществуването им по-нататък. Установеното право продължава да съществува и след съдебното решение, но вече скрепено със силата на задължително установяване. Установителното действие на преобразуващите съдебни решения се отнася до съществуването на предявеното гражданско преобразуващо правомощие до момента на тяхното влизане в сила. От този момент насетне задължително установеното правомощие не съществува, тъй като е заместено с правната промяна, чието настъпване то е целяло.

С оглед на преобразуващото си (конститутнвно) действие преобра­зуващите граждански съдебни решения представляват и юридически факти ‒ източник на правопораждащи, правопроменящи и правопогасяващи правни последици.

В специалната литература е общоприето схващането, че преобразуващите (конститутивните) действия на преобразуващите (конститутивните) съдебни решения имат сила спрямо всички erga omnes, а не само спрямо страните по делото[7]. Това схващане се нуждае от преразглеждане. Както бе изтъкнато по-горе, преобразуващите субективни права са съставни елементи от определени граждански отношения, които съдържат наред с тях и правоотношения на собственост, на вземания, лични или семейни правоотношения, членствени права и задължения й т.н. В рамките на тези основни граждански правоотношения се проявява и правната промяна, към която е насочено съответното преобразуващо правомощие. Правното състояние, което се изразява в основното гражданско правоотношение, е обектът на въздействието, произтичащо от акта за упражнение на преобразуващо правомощие. От друга страна, както бе отбелязано преди малко, преобразуващите решения, с оглед тъкмо на преобразуващите си действия, представляват нови юридически факти, източник на правни последици. А щом всичко това е така, на­лага се заключението, че преобразуващите последици на съдебното ре­шение не могат да надхвърлят субектите, между които съществува променяното правно състояние, не могат поначало да имат сила спрямо всички други лица, вън от тия субекти. Преобразуващото действие на съдебните решения с оглед на лицата, спрямо които настъпват правопораждащите, правопроменящи или правопогасяващи последици, има толкова малко сила спрямо всички, колкото и другите видове правопо­раждащи, правопроменящи и правопогасяващи юридически факти. Из­вестно е например, че правото да се развали двустранен договор поради неизпълнение се упражнява поначало с извънсъдебно едностранно волеизявление на една от страните, а когато този договор има за предмет недвижим имот – само по исков ред, със съдебно преобразуващо ре­шение. Защо в първата хипотеза юридическият факт (извънсъдебното едностранно волеизявление) да има действие само между двете страни по договора, а във втората хипотеза същите последици, породени вече от съдебното решение, да имат действие спрямо всички? Ето защо трябва да се заключи, че поначало не само установителното, но и преобразуващото действие на преобразуващите (конститутивните) съдебни решения има, с оглед на субективните си предели, сила спрямо „страните и техните наследници и правоприемници“. Това заключение съответства и на неразривната взаимна връзка между установителното дей­ствие на преобразуващите съдебни решения и тяхното преобразуващо (конститутивно) действие. Само в случаите, когато преобразуващото съдебно решение е постановено по искове за гражданско състояние и по брачни искове, то по силата на чл. 220, ал. 2 ГПК, „действа по отно­шение на всички“ (с оглед промените в правото на име, което е елемент от гражданското състояние, ср. обаче, чл. 127, ал. 2 ЗЛС).

Преобразуващото съдебно решение, без да влезе във формална законна сила, не поражда правообразуващите си последици. Това не означава обаче, че веднъж тези последици създадени, те по необходимост и във всички случаи имат сила само от момента, в който преобразуващото решение влезе в сила. Така напр. съдебните решения, с които се унищожават правни сделки или се развалят договори върху недвижими имоти, поначало имат обратно действие, т. е. заличават правоотношенията от опорочения или неизпълнен договор. Но и при едностранните волеизявления за осъществяване на преобразуващи граждански права също е налице обратно действие в редица случаи – например при волеизявлението за разваляне на двустранен договор, щом той няма за предмет недвижим имот. В редица хипотези, напротив, както съдебното преобразуващо решение, тъй и едностранното волеизявление за осъществяване на преобразуващото субективно право, имат действия само за в бъдеще – например бракоразводното решение или волеизявлението за разваляне на договор с периодическо или продължително изпълнение. Съдебното решение, с. което се упражнява правото на изкупуване при съсобствеността, суперфицията и след делбата или правото да се иска придобиване на собствеността върху недвижим имот, предмет на пред­варителен договор, също има действие за в бъдеще. Ето защо трябва да се заключи, че няма общо правило относно началния момент, от който има сила преобразуващото действие на упражнените преобразу­ващи субективни права. Този момент се определя с оглед на всяка отделна категория преобразуващи субективни права.

Преобразуващите последици на едностранните волеизявления и на съдебните решения, с които се упражняват преобразуващите субектив­ни граждански права, не се изчерпват с целената промяна ‒ с иска­ното пораждане, изменение или погасяване на правни състояния, на субективни права и правни задължения спрямо насрещния субект. В зависимост от настъпилото въздействие могат да възникнат редица други граждански права и задължения. Така например унищожението или развалянето на договора с обратна сила лишава даденото от стра­ните от правно основание и води до пораждане на искания за връщане на извършените преди това престации. Тези искания могат да бъдат от облигационно естество ‒ например за връщане на дадена парична сума. В определени случаи обаче те могат да представляват и искове за собственост ‒ например за връщане в натура на недвижим имот, който отчуждителят е прехвърлил и предал на купувача по унищожен или развален с обратна сила нотариален договор. Правата и исканията от тази категория се осъществяват на общо основание с осъдителни искове. Те могат да бъдат съединени с преобразуващите искове. Така например отчуждителят на недвижим имот може да съедини в исковата си молба както искането за разваляне на договора поради неизпълнение или за унищожение поради крайна нужда, тъй и искането си за връщане на имота в натура. Няма ли такова съединение на искове, учредителното съдебно решение или едностранното извънсъдебно волеизявление, с което преобразуващото право е било упражнено, не може да доведе до непо­средствено връщане на даденото, което е останало без правно основа­ние у насрещната страна. В случаите, когато съдебното решение ува­жава и преобразуващото искане, и искането за връщане на даденото, то представлява съчетание на преобразуващо и осъдително решение. Само във втората си част такова решение подлежи на изпълнение по принудителен ред.

IX

Преобразуващите субективни граждански права се погасяват на първо място с тяхното упражнение. Но те могат да се погасят и без да бъдат упражнени. Случаите на такова погасяване могат да се групират в следните категории: а) поначало преобразуващите правомощия се погасяват заедно с погасяването на основното гражданско правоотно­шение, от състава на което те са елементи. В отделни случаи обаче за­конът установява изключения от това правило. Така например при опре­делени условия правото да се иска унищожение на правна сделка може да се упражни и след погасяване на правоотношението, породено от нея; б) преобразуващото субективно право може да се погаси и отделно, а основното правоотношение, от което то е било елемент, продължи да съществува по-нататък. Така например носителят на преобразува­щото правомощие, вън от изрично предвидените случаи на недопусти­мост, може да се откаже едностранно от него (срв. чл. 45 ЗЗД); други случаи на отделно погасяване на преобразуващи субективни граждански права са тези, в които изтече срокът за тяхното упражнение (срв. чл. 33 ЗЗД). Поначало сроковете за упражняване на преобразуващи субек­тивни права са преклузивни, освен ако изричен текст за дадена катего­рия преобразуващи правомощия ги окачествява като давностни. Отделни видове преобразуващи субективни права обаче са изрично обявени за безсрочни (напр. правото да се иска унищожаване на завещание – чл. 44, ал. 3 ЗН, правото да се иска делба – чл. 69 ЗН във връзка с чл. 34, ал. 3 ЗС и др.); г) в отделни случаи определени преобразуващи правомощия се погасяват с настъпване на определени последващи възникването им факти (относно правото да се иска обявяване недей­ствителност на брака срв. чл. 38, 39 и 40 ЗЛС).

X

            Теоретическото и практическото значение на учението за преобра­зуващите субективни граждански права се проявява в редица насоки. Това учение позволява: а) да се разкрие цялото разнообразие и богат­ството на субективни граждански права, които социалистическото граж­данско право на НРБ предвижда и регулира; б) да се развие и уточни по-нататък и общото понятие за субективните права и за правоотношенията според социалистическата правна система по начин то да обхване не само правата на собственост и вземанията, но и другите категории субективни права, които действащото право регулира; в) да се изя­сни в неговата пълнота и да се обхване цялото разнообразие на форми, в които се проявява правната обвързаност на пасивните субекти в гражданските правоотношения; г) да се схване правилно и пълно проблема за действията и последиците от упражнението на субективните права; д) да се осветлят правилно въпросите за ролята, функциите и приложното поле на едностранните волеизявления в гражданското право и да се преодолее тяхното подценяване като източници на правни по­следици; е) да се преодолеят и неправилните разбирания за същината и приложното поле на началото, според което гражданин или социалистическа организация не могат да създават правни последици в чужда правна сфера, без или против волята на трети лица; да се изяснят правилно и въпросите относно формите и методите за осъществяване на държавните гаранции на субективните права, да се осветлят и решат правилно въпросите за същината и действието на преобразуващите искове и съдебни решения, да се решат правилно въпросите относно специфичните особености на тяхното установително и преобразуващо въздействие, както и въпросът за субективните предели на това действие; ж) да се постави и реши правилно въпросът за използ­ването на осъдителните и установителните искове при осъществяване на правните последици от упражнени преобразуващи субективни права; з) да се изяснят и разновидностите на юридическите факти според социа­листическото право, като се включат към тях и преобразуващите съдеб­ни и арбитражни решения и административни актове, издадени в защита на преобразуващи граждански правомощия; и) да се разграничи при­ложното поле на преклузивните и на давностните срокове и да се очертае спецификата на погасителната давност там, къдехо тя се прилага към преобразуващи правомощия; к) да се осветлят по-успешно и по-пълно и специалните въпроси, свързани с всяка от отделните категории такива правомощия в техните сфери на приложение; л) накрая уче­нието за преобразуващите правомощия в гражданското право позволява да се постигне по-нататъшно ограничение на случаите, при които на административни органи се възлага неприсъща тям функция да изда­ват актове за осъществяване на субективни граждански правомощия и да се прехвърли тази функция на правораздавателните органи, както и да се преразгледа въпросът за характера на погасителните срокове относно едни или други граждански преобразуващи правомощия.

Правните норми, които предвиждат и регулират преобразуващите субективни граждански права, са съществена и неразделна част от социалистическото гражданско право на НРБ. Чрез възникването и осъществяването на тези преобразуващи правомощия и чрез прилагането на държавните гаранции за тяхното упражнение и за изпълнението на правните последици, които то поражда, се извършва и цялостното осъществяване на тези правни норми в съответствие с тяхната класова функния, в служба на социалистическата законност.

[1] акад. Любен Василев /1911-1971/ е български юрист и политик, класик на българското гражданско право. Ръководител на Катедрата по гражданско право в Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" (1948-1971), директор на Института за правни науки при БАН (1950-1971). Депутат в 4-ото и 5-ото Народно събрание (1962-1971). Участва в изработването на конституциите на България (1947, 1971) и в създаването на редица закони.

[2] Статията е публикувана за пръв път в сп. „Правна мисъл“, г. II (1958), № 2, с. 3-23. Правата за публикуване са предоставени  на Съдебно право от наследниците на автора, за което изразяваме благодарността си към проф. Чавдар Василев.

[3] Ср. Н. Г. Александров. Законность и правоотношения в советском обществе. 1955, с. 114 и 116.

[4] Така и правилно ср. Ж. Сталев. Граждански процес, т. II, 1957, с. 9.

[5] Ср. Д. Силяновски. Гражданско съдопроизводство, т. II, 1948, с. 253, и Л. Василев. Гражданско право на НРБ, обща част, 1956, с. 373.

[6] Ж. Сталев. Гражданският процес и социалистическите организации, 1956, с. 44-60.

[7] Ср. у нас Д. Силяновски. ц. с., т. I, с. 34, и Ж. Сталев. Граждански процес, т. II, с. 310: „по общо правило конститутивните решения важат спрямо всички, без да има значение какъв е уваженият конститутивен иск“.