Съдебна независимост в Европа

ГЕРМАНСКАТА СЪДЕБНА СИСТЕМА:

ГОСПОДСТВОТО НА „RECHSTSSTAAT“

Джон Аденитайър

(John Adenitire)

Екипът на Съдебно право представя на Вашето внимание анализа на Джон Аденитайър „Съдебна независимост в Европа“. Текстът се публикува на три части в периода 18-25 юни както следва:

– в първата част на 18 юни Ви запознахме с увода на изследването, както и със съдебната власт в Кралство Швеция – текстът можете да прочетете тук: http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2016/6/17/-

– втората част е посветена на съдебната власт в Италианската република:http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2016/6/21/-

– Третата част представя проблемите във Федерална република Германия и заключението на изследователя по проблемите на съдебната независимост в разглежданите правни системи. Имате възможност да намерите и пълния текст на изследването в прикачен файл по-долу.

СЪДЕБНАТА НЕЗАВИСИМОСТ В ЕВРОПА - пълен текст на изследването в word
СЪДЕБНАТА НЕЗАВИСИМОСТ В ЕВРОПА - пълен текст на изследването в pdf

Съдебна структура в Германия

Организацията на германската система на съдилища следва федералното устройство на държавата и е уредена в чл. 92 от Основния закон (германската Конституция). Така има съдилища от първа и апелативна инстанция на лендерите, федерални съдилища от последна инстанция и федерален Конституционен съд. Юрисдикцията на тези съдилища, освен на Конституционния съд, е разделена на пет категории – общи, административни, финансови, трудови и социални.[1] Съдилищата от финансовата юрисдикция имат  само първоинстанционни съдилища и апелативен федерален съд.

Компетентността на федералните съдилища от последна инстанция е да контролират съдилищата на лендерите по въпросите на правото и да гарантират единство на тълкуването на федералното право между различните лендери. Тази задача обаче е теоретично несъвместима с липсата на прецедентна стойност на юриспруденцията на германските съдилища. Все пак решенията на федералните съдилища по принцип са следвани на практика от по-долните съдилища, което позволява съгласуваност на тълкуването при съдията на лендерите.[2] В случай на противоречиви решения на федералните съдилища член 95 от Основния закон установява Общ състав на съдии от федералните съдилища от различни юрисдикции за постигане на съгласие за еднозначно тълкуване.

Федералният конституционен съд играе ключова роля в съдебната и политическата система на държавата. Той се състои от шестнадесет съдии, които заседават в два състава с еднакъв брой съдии с взаимноизключващи се юрисдикции. Въпреки че Основният закон не предоставя специален статут на съдиите от Съда,  Законът за Федералния конституционен съд и самите съдии от Конституционния съд се определят като конституционни органи на същото ниво като двата германски парламента и федералния президент.[3] Още повече че претенцията на Конституционния съд сам да приема своите собствени процедурни правила, без изрично конституционно овластяване – Основният закон оправомощава другите конституционни органи да го направят[4]  –  говори за голямата политическа власт, която Съдът притежава в германската политика. Тази власт е дори много по-видна в правораздавателната роля на Съда. Той е отменил огромен брой федерални закони и законодателни актове на лендерите.[5] В резултат на това германският законодател стриктно следи какви са възгледите на Съда, като последица от това е поставянето на германската политика в рамките, определни от съда.[6]

Въпреки че са определено по-слаби от техния федерален двойник, почти всички лендери имат конституция и Конституционен съд. Конституциите на лендерите не трябва да противоречи на Основния закон, но може да предоставя по-широки права.[7] Основно задължение на конституционните съдилища на лендерите е да гарантират съответствието на законодателството на лендерите с конституциите на лендерите и да гарантират тълкуване в съответствие с Основния закон под надзора на Федералния конституционен съд.[8]

Процедура за съдебни назначения

Германската процедура за назначения на съдии е различна в зависимост от това на какво ниво в системата  от съдилища се назначава съдията. Общото правило обаче е, че съдиите се подбират от политически представители, за да осигурят определен демократичен мандат вътре в съдебната власт. Докато назначенията в по-ниските нива са на практика меритократични и свободни от политическо отсяване, същото не може да бъде казано за назначенията в апелативните съдилища, особено на федерално ниво. Независмо дали е твърде политизириана, или не обаче - процедурата по назначения е уредена в Основния закон[9] и поради това е специфичен избор на германския правен ред. От една страна, е възможно този избор да бъде критикуван като подкопаващ принципа на съдебна независимост, но от друга – не може да се твърди, че той е противоконституционен.

На ниво федерални провинции първоинстанционните съдии се назначават от министъра на правосъдието на провинцията след преминаване на държавен изпит. Достъпът до изпита е отворен за завършили юристи, които успешно за преминали през първите държавни изпити и са приключили стаж с продължителност от две години в съда, прокуратурата, административните органи и на частна практика. Преподаватели също могат да бъдат назначавани, без необходимостта от такъв стаж. В повечето федерални провинции назначаването от страна на Министерството на правосъдието е подпомагано от комисия по съдебните назначения, съставена от членове на законодателната и изпълнителната власт, както и от несменяеми съдии и адвокати.[10] Федералното законодателство също предвижда създаването във всяка федерална провинция на съвет по съдебните назначения, съставен от съдии, които да дават становище относно личната и професионалната пригодност на кандидата.[11] Становището не е обвързващо, но се твърди, че обикновено е споделяно.[12]

Въпреки че назначенията в крайна сметка се решават от Министерството на правосъдието на федералната провинция, предварителната политическа проверка на кандидатите е малко веротяна, тъй като основният обективен фактор за подбор са академичните постижения и постиженията по време на стажа на кандидатите. Успешните кандидати са назначавани първоначално на изпитателен срок от три години, през които те са подложени на постоянна атестация. Изпитателният срок по принцип е свързан с назначаване на съдебна длъжност, но нерядко стажаните се назначават временно в прокуратурата или на юридическа длъжност в Министерството на правосъдието.[13] Въпреки че така се нарушава чистият принцип на разделението на властите, това е оправдано за предоставяне на възможност на младите съдии да придобият по-широк опит, който обогатява тяхната кариера.[14]

Твърди се, че повишаването до апелативните съдилища на федералните провинции е относително свободно от политически проверки, понеже назначенията от Министерството на правосъдието се основават на постижения и се извършват след интезивно проучване в рамките на отделния съд.[15] Тази представа обаче е несъвместима с установеното положение, че значителен брой съдии на апелативно ниво са имали стаж във федералното министерство на правосъдието.[16] Това подозрение за политизация на съдебната власт е подсилено от разбирането, че политическите съображения изглежда са важни за избора на председатели, заместник-председатели и председатели на състави в различните съдилища от федералните провинции, независимо дали става дума за първа или апелативна инстанция. Donald Kommers докладва за общ консенус сред анализаторите, че тези постове се заемат от съдии в известена степен по начин, огледален на политическата ориентация на правителството, което ги избира.[17] Това не е тривиален въпрос. Като се има предвид, че тези съдии са онези, които играят ролята на лидери в съдилищата по принцип и в съдебната зала, може да се каже, че съдебното правоприлагане е основно в ръцете на лица, които симпатизират на идеалите на изпълнителната власт. По този начин разделението на властите и независимостта на правораздаването са застрашени, особено в административните съдилища.

Политизирането на процеса на подбор на федерално ниво е много по-видно. Член 95, II ОЗ предвижда, че съдиите от върховните федерални съдилища трябва да бъдат избирани съвместно от компететния федерален министър (обикновено министъра на правосъдието) и комисия, съставена от министри от федералните провинции и равен брой членове, избрани от Bundestag (долната камара на германската легислатура). Към настоящия момент тя има 32-ма членове с право на глас. Федералният министър няма право на глас и действа като председател на комисията. Не е учудващо, че сред факторите, които изглежда да влияят на решенията на комисията - освен професионалната квалификация на кандидата - са и неговият регионален произход, и политическите му пристрастия.[18] И двата фактора се дължат на факта, че половината от комисията е съставена от членове, представляващи интересите на федералните провинции, а другата половина е съставена от членове, представляващи интересите на партиите във федералната легислатура. Видно е, че политическият процес както на ниво федерални провинции, така и на федерално ниво, е този, който определя членството във федералните съдилища, без да се включва възможност за подбор от самата съдебна власт. За да се балансира това, макар и не особено важна роля играе съдебният съвет по назначаенията, който е съставен изцяло от съдии. За разлика от неговия провинциален двойник, становището на съвета трябва да бъде получено преди да бъде взето решение от комисията.[19] Независимо от това, то не е задължително.[20]

Политизацията на процеса по назначения достига своя връх при подбора на съдии за Федералния конституционен съд. Основният закон предвижда, че половината се избират от долната камара на германската легислатура, другата половина от горната.[21] Горната камара е делегирала своите конституционни правомощия на комисия за съдебен подбор, съставена от 12 членове, чийто политически състав отразява този на камарата. Една трета от членовете, които се назначават в съда, трябва да бъдат избрани измежду съдиите от федералните върховни съдилища. Останалите членове трябва просто да имат придобита квалификация на съдии, въпреки че не е необходимо да са практикуващи. Общите условия за назначаване в Конституционния съд са предвидени във Федералния закон за Конституционния съд, по-конкретно в чл. 3. Кандидатите трябва да са навършили възраст от 40 години, да отговарят на изискванията за избор в долната камара и да са заявили писмено желанието си да станат членове на федералния Конституционен съд. Може да се твърди, че има тенденция към „съдийски” Конституционен съд, така че членовете, които са били парламентаристи или част от изпълнителната власт, постепенно намаляват.[22] В сегашната ситуация съставът на Съда е повече или по-малко разделен между федерални съдии, политици и преподаватели.[23]

Ясната доминация на политиката в процеса по кадрови подбор в германската съдебна система отговаря на необходимостта за демократична легитимация на съдилищата. Тази необходимост обаче не е задоволена на ниво федерална провинция, понеже именно изпълнителната власт там, а не легислатурата, има крайната дума за назначенията. Въпреки това е доказано, че на входа на съдебната власт на ниво федерална провинция подборът на кандидатите се извършва въз основата на обективни критерии (т.е. представяне на държавните изпити и стаж). И все пак процесът по назначаването на ръководни постове в съдилищата от федералните провинции е изключително незадоволителен, защото се основава на политическа принадлежност, а не на обективни критерии. Назначенията във Върховния федерален съд изглежда обаче постигат по-добър баланс. Въпреки че политизацията е по-видна, политическите интереси са множество и са хетерогенни – интересите на изпълнителната власт на ниво федерална провинция се сблъскват с интересите на парламентаристите на федерално ниво и двете са повлияни от становището на съдебен съвет. Признава се обаче, че гласът на съдебния съвет трябва да има по-голяма тежест, така че да привнесе известна степен на съдебен самоподбор. Този глас отсъства напълно в процедурата по подбор на съдии за Конституционния съд. Но това не е изцяло нежелано положение. Конституционният съд има огромна политическа власт в Германия (виж взаимоотношенията с политиката по-долу). Тази политическа власт трябва да бъде подкрепена от силен демократичен мандат. Така законодателят, който има пряк демократичен мандат, е в най-добрата позиция да определи кой ще упражнява политическата власт на Съда.

Мерки срещу неправомерно влияние, съдебна отчетност и отговорност

Независимостта на съдебната власт от неправомерно влияние е гарантирана от Основния закон (ОЗ), федералното законодателство и законодателството на федералните провинции (включително конституционното право на федералните провинции) и от редица решения на съдилищата. Член 97(1) от Основния закон предвижда, че съдиите са независими и се подчиняват единствено на правото. Тълкуването на разпоредбата, направено от Конституционния съд, е, че правораздаването трябва да е свободно от всякакви форми на влияние, включително препоръки, ходатайства, предложения и дори психологическо влияние.[24] Всички действия относно съдебните функции, включително действията по подготовката и изпълнението на съдебните решения, като насрочване на заседания и връчване на призовки, се обхващат от тази гаранция за независимост.[25] Това допълнително е разширено от федералния Върховен съд, като обхваща и защита срещу регулиране на работното време на съдията, така че освен при провеждане на съдебните заседания, съдията има право да работи, когато и където пожелае.[26] Член 101(1) ОЗ защитава юрисдицкията на съдилищата, като забранява създаването на извънредни съдилища и изземването на дела извън юрисидкцията на законоустановения съд.[27]

Наред с това липсата на доктрина за stare decisis[28] позволява на отделните съдии да бъдат независими в правораздаването един от друг, както и по отношение на високопоставените съдилища. Германският Наказателен кодекс криминализира подкупа,[29] насилието и заплахата с насилие срещу съдии.[30] Основният закон гарантира несменяемостта и финансовата сигурност на съдиите, назначени на постоянна длъжност. Тяхната несменяемост не може да бъде нарушавана, освен при навършване на пенсионна възраст, при провеждане на дисциплинарни производства срещу тях или при промяна на общата структура на съдилищата.[31]

Тези мерки, които утвърждават широкото разбиране за съдебната независимост, се балансират по различни начини от механизмите за съдебна отчетност и отговорност – вътрешен надзор, дисциплинарни процедури, процедури по импийчмънт, наказателна и гражданска отговорност. Вътрешният надзор във всеки съд се осъществява от президиума на съда, съставен от председателя на съда и състав от избрани съдии.[32] Президиумът може да привлича вниманието към неефективностите в поведението на съдиите, доколкото това не оказва влияние върху тяхната правораздавателна независимост. Член 26(2) от германския Закон за съдебната власт овластява президиума да санкционира неуместното  изпълнение на служебните задължения и да окуражава подходящото и своевременно придържане към служебните задължения. Ако конкретен съдия обаче счита, че надзорните мерки нарушават неговата независимост, той може да се обърне към Служебния съд (Dienstgericht).[33] Съдебната практика е изключително в полза на съдиите, които са се оплаквали срещу вътрешния надзор.[34]

Ако предупреждението за неуместното поведение на съдия е недостатъчно, е възможно да се стигне до официално дисциплинарно производство. Федералният дисциплинарен закон, който се прилага по отношение на всички дръжавни служители, е приложим към федералната съдебна система. Дисциплинарната уредба на федералната провинция се прилага за съдиите от съответната провинция.[35] По принцип дисциплинарното нарушение се определя като умишлено или небрежно нарушение на служебните задължения, за които съдията отговаря по силата на своята длъжност. Приложимите нормативни актове не определят състави на конкретни нарушения. Дисциплинарните производства се разглеждат от федералния Съд на съдебната служба или съответния съд на съдебната служба на ниво лендер.[36] Производствата могат да започнат по искане на председателя на съда, засегнатия съдия и съответното министерство на правосъдието, което ръководи самите разследвания.[37] Освобождаването от длъжност е допусимо, когато съдията откаже да положи необходимата клетва, бъде назначен в друг орган (включително в парламента), достигне пенсионна възраст или стане негоден да изпълнява своята длъжност, или стане жител на чужда държава без разрешение.[38] По-леките санкции варират от забележка до намаляване или лишаване от заплата и/или пенсия.[39]

Процедурите по импийчмънт[40] се прилагат само по отношение на федералните съдии. Ако федерален съдия наруши Основния закон или Конституцията на федерална провинция както по служба, така и извън рамките на служебните си задължения, долната камара може да поиска от федералния Конституционен съд да премести, пенсионира или освободи от длъжност съдията. Тази разпоредба никога не е била прилагана на практика, но въпросът за възможността да бъде приложена е бил повдиган по делото Deckert за случай, при който федерален съдия е коментирал одобрително политическите пристрастия на осъден антисемит.[41] След силен обществен натиск съдията решава да се пенсионира предсрочно.

Осъдителна присъда по наказателно дело за умишлено престъпление с наказание лишаване от свобода най-малко една година води до автоматично освобождаване от длъжност, което показва, че не е предвиден имунитет на съдиите срещу наказателно преследване за деяния, извършени извън службата (ex officio). Не съществува и имунитет за престъпления по служба (in officio) – съдиите могат да бъдат освободени от длъжност, ако се установи, че нямат качествата за заеманата държавна длъжност, извършили са извращаване на правосъдието[42] или са приели, или поискали подкуп.[43] Присъди за държавна измяна, застрашаване на демократичния правен ред и застрашаване на германската национална сигурност също водят до освобождаване от длъжност. Конфискуването на граждански права поради злоупотреба с фундаментални права също води до лишаване от правото на заемане на съдебната длъжност.[44]

Наказателната отговорност за служебни действия е основополагаща за определяне на гражданската отговорност на съдията. Всъщност чл. 839(2) от германския Граждански кодекс предвижда, че ако съдия наруши своите службени задължения в окончателно съдебно решение по правен спор, то той отговаря само за причинените вреди, в случай че нарушението на неговите служебни задължения представлява престъление. Тази разпоредба цели да гарантира съдебната независимост в правораздаването, като определя много висок стандарт за отговорност. Привременните съдебни актове не се включват в тази категория и само окончателните решения, при постановяването на които има извършени престъпления, както беше посочено, се приемат за такова основание (извращаването на правосъдието и свързаните с това престъпления са особено значимо основание). За деяния обаче, които не могат да се квалифицират като окончателни решения по правен спор, чл. 839 (1) не се прилага. За разлика от ал. 2, отговорността се основава на небрежното нарушаване на служебните задължения, а не на наказателната отговорност. Относими нарушения са например нарушението на задължението да се приложи закона; да се постанови решение без излишно забавяне; да не се подвеждат страните и съдията да се придържа към процесуалните изисквания. Когато обаче съдия грешено е приложил или тълкувал закона, съдебната практика застъпва разбирането, че принципът на съдебна независимост изисква отговорност да се търси само за груба небрежност.[45] Гражданска отговорност не може да бъде търсена, ако увреденото лице не се е възползвало на първо място от възможностите за обжалване или не е положило дължимата грижа да ограничи вредите.[46] Във всички случаи отговорността на съдия от федерална провинция ще се разпростре и върху съответната федерална провинция, а отговорността на федералния съдия ще се разпростре върху федерацията. Правото на регрес срещу отговорен съдия от федералната провинция или федерацията е уредно в чл. 34 от Основния закон само в случай на умишлено увреждане или груба небрежност.

В обобщение може да се каже, че и двата вида мерки за гарантиране на свободата от неправомерни влияния и за осигуряване на съдебна отчетност и отговорност са насочени към запазването на съдебната независимост. Това е най-вече поради намесата на съдилищата в тълкуването на конституционното и обикновеното законодателство в областта на съдебната отчетност и отговорност. Решенията на съдилищата да ограничат вътрешния надзор на Президиумите и да увеличат прага за гражданска отговорност при тълкуване и прилагане на закона (отговорност по чл. 839 (2)) бяха вече посочени. Заради това съдилищата са пазителите на своята собствена независимост и са проактивни за постигане на тази цел. В това отношение ролята на различните съдебни съвети както на ниво федерални провинции, така и на федерално ниво, трябва да бъде отбелязана.  Правното основание за тяхното съществуване се намира в германския Закон за съдебната власт. Те имат най-малко задължението да представляват съдиите и съдебния персонал в общите и социалните въпроси и да си сътрудничат с професионалните организации с тази цел.[47] Всички местни съвети както на ниво федерална провинция, така и на федерално ниво, участват в работата на германската Асоциация на съдиите.  Сред целите на тази централна професионална институция са защитата на интересите на германската съдебна власт и съдебната независимост[48].

Взаимоотношения с политиката

Както вече беше показано, процедурата по назначения в германската съдебна система е изключително политизирана. На ниво лендери тя е контролирана от правителството в лендера, докато на федерално ниво е контролирана от смес от изпълнителната власт на федерално ниво и ниво лендери и федералния законодател. На конституционно ниво е доминирана от федералния законодател. Политизацията е не само формална, но и реална – кандидатите се подбират, поне що се отнася до високите нива, на базата на техните политически убеждения и пристрастия. Политическото отсяване е възможно чрез съществуващата доктрина, че германските съдии имат правото като обикновени граждани да участват в политически партии, публично да изразяват техните политически възгледи и да участват в политически дейности. Изчислено е, че около 1/3 от съдиите от долните инстанции са членове на политическите партии.[49] Може да се счита, че политическата принадлежност в по-високопоставените съдилища е дори по-изразена, като процесът на подбор е по-ясно основан на политически пристрастия. Още повече че съдиите могат да изразяват публично своите политически възгледи, без това нарушава тяхната безпристрастност. Въпреки това е необходимо да се разграничава кога подобни мнения са изразявани в лично качество и кога – по служба.[50] В последната хипотеза съдията ще се счита, че е нарушил принципа на безпристастност, когато огласява своите политически възгледи по един изключително едностранчив и провокативен начин или застъпва политически тези по начин, който излиза извън аргументацията по съществото на делото.[51] Така, когато група от 35-ма съдии от лендерите, публикуваха писмо, в което изразиха острите си възражения срещу разполагането на американски круз ракети на германска земя, се прие, че те не са спазили дължимото въздържание, необходимо за поддържане на общественото доверие в тяхната независимост, защото не са заявили изрично, че изразяват личната си позиция.[52]

Германските съдии могат да се кандидатират за политически постове както на федерално ниво, така и на ниво лендери. С оглед на това чл. 36 (1) от германския Закон за съдебната власт предоставя неплатен отпуск два месеца преди изборите, който позволява на съдиите да провеждат кампании и да се кандидират за политически постове. Съществуват строги ограничения обаче върху това какви политическите постове са съвместими със съдебна длъжност. Всъщност чл. 2(1) от закона забранява съдиите едновремнно да изпълняват правораздавателна длъжност и законодателна или длъжност в изпълнителната власт. Чл. 36(2) установява, че ако съдия бъде избран в парламента или назначен на длъжност в изпълнителната власт, той трябва да бъде освободен от съдебната му длъжност. Но това не се прилага за постове, дори за висши такива, в общинските съвети, въпреки че тези постове включват квазизаконодателни и квазиизпълнителни правомощия.

Политизацията на съдебната власт се разпростира до съдиите-съдебни заседатели в общите съдилища по наказателни дела. Те се избират чрез двуфазен процес, включващ изготвяне на предложение и подбор. Назначаването на съдиите-съдебни заседатели започва с изготвянето на списък с кандидати от общината на всеки пет години.[53] Счита се, че тази практика се превърща в номиниране от политическите партии на кандидатите, които после се избират с мнозинство от две трети в общинските органи.[54] Подборът на подходящи кандидати впоследствие се финализира от комисия, която заседава в районния съд, съставен от председателя на съда като председател на комисията, административно лице, определно от правителството на лендера и седем почетни членове, избрани от публичната администрация.[55] Въпреки че се твърди, че влиянието на съдиите-съдебни заседатели в наказателното правораздаване е минимално поради изявената роля на професионалните съдии,[56] може да се отбележи, че германската склонност към политически назначени съдии се разпрострира и върху съдиите-съдебни заседатели.

Очевидният въпрос е защо съставът на съдебната власт се определя най-вече  политически с много ограничена роля на вътрешния подбор от самата съдебна власт. Отговорът, както вече беше показано, е свързан с германската нужда от демократичен мандат на съдиите, като се има предвид политическата им значимост в германския правен ред. Някои коментатори твърдят, че съдът е гръбнакът на германскатата държава, основата на върховенството на правото (Rechtsstaat).[57] Ужасите от нацисткия период и разделението на държавата по време на студената война са довели до това, че обществото се нуждае от конституционно ограничено и отговорно правителство. Подходящите рамки на държавните институции се определят от Основния закон, но именно съдебната власт и особено федералният Конституционен съд са тези, които имат съвместна отговорност за прилагането на конституционните изисквания. Съдът не е ограничен само до буквата на Основния закон, а е длъжен да съблюдава и принципите на справедливостта,[58] които в крайна сметка са дефинирани от самия него. Така,  в известен смисъл, именно съдебната власт е тази, която има последната дума за това какво е допусимо в германския правен ред. Това води до широко политичеко овластяване за съда. Властта се упражнява чрез съдебен контрол върху решенията на изпълнителната власт и чрез конституционен контрол върху федералното законодателство и това на лендерите. Ролята на Конституционния съд при формирането на политиките е най-видна в последния случай. Съдът не само често отменя нормативни актове, които счита, че противоречат на Основия закон, но също широко ги тълкува в светлината на Конституцията[59]. Не е учудващо, че си е запазил правото да отсъжда по отношение на легитимността на вота на недоверие на парламента по отношение на главата на правителството.[60] Също така съдът влияе на политическите участници, като задава насоки за развитие на законодателството. Например в решение, в което съдът е отменил закон, който позволява частното финансово спонсорство на политическите партии, той предлага алтернативен метод за финансиране чрез дръжавни средства. Това предложение беше незабавно прието от законодателя чрез последващо законодателство. Сходен модел е следван и при правната регулация на аборта.[61]

Посоченото онагледява огромното политическо влияние на Федералния конституционен съд. Широкообхватната политическа власт обаче не се  ограничава само до този съд. Съдебната креативност и отхвърлянето на позитивистичните и формалистичните разбирания за правото във федералните съдилища са довели до поставянето на политическия процес в рамки, зададени от съда.[62] В допълнение, съществуването на конституции на лендерите и на конституционни съдилища на лендерите допълнително засилва поставянето на германската политика в съдебно зададени рамки, дори на ниво лендери. Може да се каже, че господарството на Rechtsstaat създава подходяща култура за политически върховна съдебна власт. Това от своя страна изисква силна легитимация на съдебната власт, която в крайна сметка се търси в непрекия демократичен мандат чрез политически процес на подбор.

Административна и финансова автономия

Администрирането на германските съдилища е разделено между политическите органи и съдиите по начин, който цели да гарантира независимостта на съдиите при упражняване на правораздавателните им функции. Министерството на правосъдието както на ниво лендери, така и на федерално ниво, е отговорно за съдебните сгради, оборудването и съдебната администрация. Неговата доминираща роля при подбора и обучението на съдии беше вече описана. Трудовите съдилища работят по сходен модел с изключението, че обикновено министърът на труда, а не министърът на правосъдието, отговаря за тях. Ролята на тези политически органи не се разпростира върху управлението на съдилищата, поне не директно. Управлението на практика се администрира от президиума на съда. Законът за устройство на съдилищата оправомощава президиума да определя  съдебните състави, да назначава публичните прокурори по отделните дела, да регулира управлението и разпределението на работа в съда.[63] Президиумът не трябва да работи независимо от съдиите от съда, като последните трябва да имат възможност да бъдат консултирани преди разпределението на работата.[64] Решенията на президиума могат да бъдат обжалвани пред съд на публичната служба, когато съдията счита, че решението засяга неговата независимост.[65]

Горната рамка гарантира, че властите отговорят за бюрократичната организация на съдилищата, а разпределението на съдебната работа се управлява от самите съдии при условията на съдебен контрол за законосъобразност на тези управленски решения. Политическите власти обаче индиректно имат думата дори при разпределението на съдебната работа. Работна група от министри на правосъдието на федерално ниво и на ниво лендери всяка година определя целите на натоварването на съдилищата. Тези цели, които определят идеалния брой дела, които следва да се разгледат от съдиите в зависимост от инстанционното ниво и предмета на спора, впоследствие са използвани от президиума като насоки за разпределение на делата на индивидуалните съдии. Приема се обаче, че тези цели гъвкаво се тълкуват от президиума и отделните съдии вършат работата си, без прекалено да се придържат към тях.[66] Така тези цели функционират повече като индикатори за работата, които се използват от политиците за развитие на политиките в съдебната система (напр. да назначат повече съдии), отколкото като указания към съдилищата при изпълнение на техните функции.

Политическите власти контролират разпределението на съдебния бюджет, с изключение на бюджета Конституционния съд. Годишният бюджет се подготвя от съответното министерство (обикновено Министерство на правосъдието) на ниво лендери и федерация. Той се обсъжда и одобрява от кабинета, а след това се изпраща за окончателно одобрение от парламента, където може да бъде изменен допълнително. Така определените ресурси се администрират от министерството с малко или никакво участие на съдилищата. John Bell твърди, че тежестта на министерствата при подготовка на бюджета е вредна при кадровото обезпечаване на съдилищата. Броят на професионални съдии е останал непроменен между 1991 и 2006 г. въпреки значителното увеличение на броя на дела, решавани на първа инстанция.[67]

Що се отнася до бюджета на Конституционния съд, именно той изготвя своя проектобюджет и го представя директно на Федералното министерство на финансите. Министерството впоследствие изготвя окончателния проектобюджет за одобрение от кабинета и за приемане от парламента. Ако кабинетът реши да измени първоначалния проектобюджет на Съда, то той трябва да приложи  оригиналния проектобюджет на парламента, когато представя своите изменения. Също така, за разлика от другите съдилища, Конституционният съд е отговорен за своята собствена администрация, като назначава и управлява несъдебния персонал. Тези процедури допълнително свидетелстват за специалния конституционен статут на Съда като изключително автономна и политически силна институция.

Заключение

Германската съдебна власт е изключително силна. Именно Основният закон е този, който дава тази власт. Принципът на съдебна независимост едновременно легитимира тази власт и я разширява. Легитимацията произхожда от очевидното нарушение на принципа в доминацията на политическия процес при подбора на германските съдии. Това нарушение обаче остава единствено на структурно ниво. Всъщност именно съдебната власт е тази, която саморегулира своите правораздавателни функции и е утвърдила принципа, че в това отношение  правомощията, които има, са широкообхватни. Даже по отношение на работното време – дори прекалено широкообхватни. Именно това широко разбиране за независимостта на правораздаването усилва властта на съда. Възможността на съдилищата да тълкуват конституцията независимо от законодателя им гарантира фундаментална роля при оформянето на публичните политики в Германия. Доминацията на върховенството на закона в постнацистката и постобединена Германия поставя съдебната власт в централна роля, която по необходимост оформя националната концепция за съдебна независимост, както по отношение на това - каква тя трябва да бъде, така и по отношение на това - каква не трябва да е.

IV

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: КАКВО ФОРМИРА СЪДЕБНАТА НЕЗАВИСИМОСТ?

Наистина ограниченият брой юрисдикции, които бяха разгледани, не позволява да се правят обобщения за съдебната независимост в цяла Европа. Въпреки това, дори при този ограничен анализ, могат да бъдат видяни няколко зависимости. Най-явната е тази, че няма еднозначно институционално устройство, което да може да задоволи принципа на съдебната независимост. Във въведението бяха отбелязани редица международни актове, които дават насоки относно това как принципът на съдебна независимост трябва да бъде приведен в конституционна практика.[68] От тези актове оставаме с впечатлението, че само някои видове институционално устройство могат да бъдат приемливи в светлината на принципа. Например съществува широк консенсус, че съдебен съвет, съставен и избиран предимно от съдии, е основополагащ за поддържането на независимостта на администрирането на съдебната власт. От тези три анализирани държави обаче само Италия има такъв съвет (CSM). Но както беше показно с епизода на De Magistris, съществуването на този съвет не е достатъчно, за да изолира съдебната власт от атакатите на изпълнтелната власт. На противоположната страна е Германия, където администрирането на правосъдието е в ръцете на министрите на правосъдието на федералните провинции и на федерацията, няма известен случай на груба намеса на изпълнителната власт в законните параметри на юрисдикцията на съдебната власт. Всъщност точно обратното може да бъде потвърдено със сигурност – германската Конституция е позволила на съдебната власт в известена степен да нахлуе посредством конституциония контрол в полето на легислатурата. В Швеция съществува съдебен съвет, който обаче е реално правителствен орган. И все пак след внимателен анализ на политическата култура на държавата, това не може да се каже, че подкопава независимостта на отделните шведски съдии. Поради това ние можем да отхвърлим твърдението, че само един конкретен модел на институционално устройство може да задоволи принципа на съдебна незаивисимост. Той е една динамична стойност, която отговаря на различни политически фактори.

Но това, че е динамична концепция, не предполага ли, че принципът на съдебна независимост няма минимлани изисквания? Не можем да имаме смислена дискусия за принципа, ако не можем да изведем минималните стандарти на общото разбиране за различните конституционни практики. Да отбележим пак, че ограниченият брой на анализирани юрисдикции не гарантира, че конвергентните практики разкриват това, което се счита в цяла Европа за ядрото на съдебната незаивисимост.[69] Методологията обаче може да е правилна и може да разкрие още по-интересни резултати, колкото повече юрисдицкии бъдат разгледани. Тази методология ще бъде приложена и за трите държави в следващите части с цел да се разкрие това минимално общо разбиране за съдебна независимост.

Съдебна структура

Търсенето на конвергенция на съдебните структури не изглежда да е обещаващ начин за целите на съдебната незаивисмост. Не е ясно как конвергенцията на типологиите на съдилищата или съществуването на конституционен съд могат да ни кажат как и дали съдиите постановяват независими решения. Изключение от това обаче може да бъде намерено в това как административните съдилища са структурно позиционирани по отношение на изпълнителната власт. Италия предлага интересна преспектива по този въпрос. Административните съдилища и по-специално Апелативният административен съд (Consiglio di Stato) са всъщност правителствени органи, които дават правни консултации на публичната администрация. Апелативният административен съд също е призван да разрешава спорове между граждани и изпълнителната власт. Това е обект на критики, като противоречащо на принципа на съдебната независимост, но може би е интересно да се научи каква е германската и шведската гледна точка по въпроса. Германският опит отхвърля италианската практика – германските административни съдилища са структурно независими от изпълнителната власт на федерално ниво и на ниво федерални провинции и имат широки правомощия за съдебен контрол за законосъобразност.[70] Шведският опит обаче е по-неясен. Чак през последните няколко десетилетия вследствие на международен натиск шведските административни съдилища са придобили своята независимост от изпълнителната власт и им е предоставена реална възможност за разрешаване на спорове между държавата и гражданите. Все пак тяхната значимост е ограничена от преобладаващия начин за извънсъдебно разрешаване на споровете. Може ли тогава да се каже, че структурно автономните съдилища се считат за част от ядрото от практическото утвърждаване на съдебната независимост?  Италианският опит ясно отговаря отрицателно на този въпрос. Нарастващата критика обаче далче не е извън рамките на дебата и това може да промени отговора на въпроса в бъдеще.

Процедура по назначаване

По принцип има конверегенция в процедурите по назначаване на съдии, поне що се отнася до ниските рангове. Това е защото достъпът до съдебната власт обикновено става по пътя на кариерното развитие. Във всичките три държави младите юристи трябва да издържат държавен изпит и да преминат през обучение. Конституционната практика се различава относно това - кой взима окончателното решение за назначенията и обхвата на участие на независимите съвети в съдебния подбор. Италия претендира да има най-прозрачния начин за подбор – CSM, който е напълно автономен от правителството и е съставен преобладаващо от съдии, ръководи държавните изпити и назначава кандидатите. Повишаването на по-висок пост се основава на годините стаж и така не може да се повляе от външен натиск или да се направлява от политиката. Единствените изключения са назначенията в административните и конституционните съдилища, които са много по-политизирани. Шведската и германската процедура за назначаване е в много по-голяма степен ръководена от изпълнителната власт. Именно изпълнителната власт взима окончателното решение и в двете държави (освен за Конституционния съд в Германия) и партийната политика играе важна роля в повишенията на по-високите длъжности. В Швеция процедурата по назначаване съвсем отскоро беше направена по-прозрачна с изискването за публични заявления за постоянните длъжности, при които има несменяемост, и чрез проверка от страна на независима комисия, която изготвя обвързващ списък с подходящи кандидати. В Германия еквивалентните комисии имат само съвещателна роля по отношение на квалификацията на кандидатите и техните становища, не са обвързващи, въпреки че по принцип са определящи. Минималното общо разбиране по този начин се ограничава до съществуването на изпити и период на обучение преди съдебното назначение. Може да се каже, че това само подпомага съдебната независимост, доколкото предлага обективни критерии за подбор на лица за заемане съдебна длъжност. Съществуват обаче силни аргументи за засилване на влиянието на независимите комисии по назначенията, защото надделяването на политическия процес в дневния ред подкопава структурното разделение на съдебната власт от другите държавни власти.

Защита от директно неправомерно влияние и съдебна отчетност и отговорност

Може би основните точки на конвергенция между тези юрисдикции са мерките за защита на съдиите от директно посегателство на неправомерно влияние. Юрисдикцията на съдилищата винаги е защитена на конституционно ниво със забраната за създаването на извънредни съдилища. Конституциите също гарантират несменяемост и възнаграждение при условия, поначало предвидени в обикновеното законодателство. Съответните наказателни кодекси криминализират заплахите с насилие и насилието срещу съдии, както и подкупа на съдии. Така може да се твърди, че тези дръжави разглеждат сърцевината на съдебната независимост като защита от пряко неправомерно влияние. Това едва ли може да се счете за изненада. Ако съдебната независимост в крайна сметка означава правораздаване единствено въз основа на юридическата основателност, ясно е, че конституционната практика трябва да гарантира на всички ясно разграничими средства за неправомерно влияние, които трябва да се избягват. Това включва мерките срещу подкупи, физическо насилие и поставяне на пристрастни съдници на мястото на съдиите. Наред с това обаче конвергенцията ще бъде по-проблематична при дефиниране на източниците на неправомерно вляние, които не се  открояват лесно и които не се приемат еднозначно за неуместни. Така, докато Италия разглежда съдебните назначения от страна на изпълнителната власт за неподходящи и предприема мерки срещу това, Швеция и Германия приемат този проблем много по-спокойно.

Съществува също така и широк консенус между различните мерки за съдебна отчетност и отговорност. Във всичките три държави срещу съдиите могат да бъдат започвани дисциплинарни производства, които се разглеждат от съдилища (съдилищата разглеждат жалби срещу дисциплинарни производства в случая на Швеция) и нямат имунитет за наказателна и гражданска отговорност при упражняване на техните съдебни функции. В последната хипотеза държавата винаги отговоря за заплащане на компенсация с ограничена възможност за регрес срещу отделния съдия. Тези мерки за отчетност и отговорност подчертават широкоразпространената нужда за гарантиране, че съдиите ще действат в рамките на правото и поради това ограничават съдебна незаивисмост в това отношение. Освен това те повишават общественото доверие в съдебната власт, което, както вече беше обсъдено, е основополагащо за защита от неправомерни законодателни атаки.

На последно място трябва да се отбележи съществуването на професионални асоциации на съдии, които имат за цел защитата на съдебната независимост. Ролята, която тези асоциации заемат, не трябва да бъде подценявана, защото те са средство за изразяване на тревогите и интересите на съдиите, дори не само по отношение на тяхната независимост. Това е особено видно в Италия, където ANM изразява позиции, които пряко се противопоставят на различните законодателни предложения на бившето правителство на Берлускони.

Отношения за политиката

Конвергенцията на взаимоотношенията между различните съдебни системи и политическите участници е разнопосочна. На едно ниво трите държави приемат идеята, че съдебните и политическите функции са несъвместими. Така, ако съдиите решат да се кандидат за политически постове, те трябва първо да се откажат временно от своите съдийски тоги. Съществуват и изключения от това. В Германия водещите постове в местната администрация не се считат за несъвместими със съдийската длъжност. В Швеция съдиите често са командировани в министерски дирекции като юридически съветници. В Италия съдиите от Consiglio di Stato са институционални партньори с правителството като негови правни съветници. Така дори по принцип тези дръжави да считат, че съдебните и политически функции са несъвместими, те често са склонни да жертват авторитета на съдебната независимост поради удобство или защото не считат, че упражняването на известна политическа фунцкия подкопава независимостта на съдиите.

Административна и финансова автономия

Няма конвергенция на административната автономия на съдебната власт. В Швеция DV, който е всъщност орган на правителството, има общи административни отговорности с председателите на съдилищата за всекидневното управление. В Италия CSM и местните съдебни съвети носят тази отговорност. В Германия това е отговорност на правителствата на ниво федерални провинции и федерално ниво. Това,  противно на теорията за съдебната независимост, означава, че самоуправлението на съдебната власт не се счита за неизменна част от този принцип. В теорията се аргументира, че съдебната независимост и принципът на разделение на властите са взаимосвързани, така че нарушаването на  последния по отношение на съдебната власт поначало означава и нарушаване на първия.[71] Този аргумент обаче не трябва да се преувеличава, защото същността на съдебната независимост, както беше посочено по-горе, се отнася до правораздавателните фунцкии на съдията. На съдиите трябва да бъде осигурена добре управлявана среда, за да изпълняват своите функции без твърде много странични бюрократични занимания, но това не трябва да ни кара да мислим, че съдиите са по необходимост най-добрите мениджъри на самите себе си. Италианската система потвърждава това. Италия има най-голямата степен на съдебно самоуправлние сред трите държави. И въпреки това ефективността на съдебната система е добре позната. Германската система предлага привлекателна алтернатива – докато изпълнителната власт контролира общата администрация, чисто съдебните въпроси (например разпределението на натоварването) се администрира от съдебен съвет (preasidium), вътрешен за всеки съд. Решенията на този съвет подлежат на съдебен контрол за законосъобразност.

Финансовата автономия на съдебната власт в трите юрисдикции е почти несъществуваща с изключенето на конституционните съдилища в Италия и Германия, които могат сами да предлагат бюджетите си. За разлика от възнагражденията на съдиите, при които намесата във възнагражденията е ограничена, бюджетите на съдилищата, които не са конституционни юрисдицкии, не се определят от самите тях. В Германия това положение е подложено на критика във връзка с факта, че при увеличаващо се натоварване броят на съдиите остава неизменен. Въпреки това германската съдебна система не е известна с лошо управление на движението на делата и прекомерната им продължителност.[72] Следователно може да се каже, че докато съдилищата са достатъчно добре обезпечени и финансовите съображения не влияят на изхода на делата, невъзможността на съдилищата да задават своите бюджети не се счита за нарушение на принципа на съдебната независимост.

Заключение

Анализът на институционалното устройство на съдебните системи в Швеция, Италия и Германия разкрива, че понятието за съдебна независимост е динамична концепция, която зависи от разнородни политически съображения. Макар да не съществува еднотипно устройство, което би могло да задоволи принципа на съдебната независимост, конвергентните практики в тези държави показват, че съществува споделена интуиция за минималните стандарти. По-конкретно – мерките срещу лесноразпознаваемите източници на нелегитимно влияние в правораздаването са уредени както на конституционно, така и на законодателно ниво. Но извън това ядро разклоняващите се институционални устройства подкрепят тезата, че разбирането на принципа за съдебна независимост зависи от нормативни аргументи за реалното съотношение между съдебната и другите държавни власти.

Съдебна независимост в ГЕРМАНИЯ

Съдебната власт трябва да бъде свободна както фактически, така и по начин, видим за обществото, от всякакво неправомерно влияние, което може да попречи на съдиите да правораздават по правни спорове единствено въз основа на тяхната юридическата основателност.

ОПИСАНИЕ НА СТРУКТУРАТА НА СЪДИЛИЩАТА

Съществуват пет категории юрисдикции: обикновена, административна, финансова, трудова и социална. Съдебната власт по принцип има три нива: две на ниво федерална провинция и последна инстанция на федерално ниво. Изключение представляват финансовите съдилища, които имат първа инстанция на ниво федерална провинция и втора инстанция на федерално ниво. Съществуват и конституционни съдилища за всяка федерална провинция. Федералният Конституционен съд гарантира, че както законите на федералните провинции, така и федералните закони са в съответствие с Основния закон.

ПРОЦЕДУРА ЗА СЪДЕБНИ НАЗНАЧЕНИЯ

Съдиите във федералните провинции се назначават от Министерството на правосъдието на федералната провинция след преминаване на държавен изпит. Изпитът е достъпен за дипломирани юристи, които успешно са положили държавни изпити и имат 2-годишен стаж. В някои федерални провинции назначенията се подпомагат от комисия, която само частично е съставена от съдии. Съвет, съставен от съдии, дава необвързващо становище за квалифицираността на кандидатите. Повишаването в апелативните съдилища във федералните провинции се извършва от Министерството на федералната провинция след проверка на кандидатите от съдебен съвет, който е вътрешен за съдилищата.

Съдиите от Федералния върховен съд се избират съвместно от федералния министър на правосъдието и комисия, която включва министрите на федерално ниво и равен брой членове, избрани от долната камара на легислатурата. Политическата проверка на кандидатите  е интегрална част от процеса.

Половината от дванадесетте съдии от Федералния конституционен съд се избират от долната камара на законодателя, а другата половина – от горната камара. Горната камара е делегирала своите конституционни задължения на специална комисия от 12 членове, чийто политически състав отразява този на камарата. Партийната политика играе основна роля в подбора на съдии.

ЗАЩИТА ОТ ПРЯКО НЕЛЕГИТИМНО ВЛИЯНИЕ

Независимостта на съдебната власт от неправомерно влияние е гарантирана от Основния закон, федералното законодателство и законодателството на федералните провинции (включително конституционното право на федералните провинции) и от редица съдебни решения. Основният закон постановява, че съдиите трябва да бъдат независими и да се подчиняват само на закона. Тяхната компетентност, несменяемост и възнаграждения са гарантирани от Основния закон. Германският Наказателен кодекс криминализира подкупа, насилието и заплахата с насилие срещу съдии.

Тези гаранции са смекчени с разнообразни форми за съдебна отчетност и отговорност: вътрешен надзор; дисциплинарни процедури; процедури по импийчмънт; наказателна и гражданска отговорност. Съдилищата са се намесвали за ограничаване приложението на посочените мерки, за да гарантират съдебната независимост.

Същестуват различни съдебни съвети на ниво федерални провинции, федерално и централно ниво, които подкрепят интересите на съдебната власт и защитават съдебната независимост при необходимост.

ВЗАИМООТНОШЕНИЕ МЕЖДУ СЪДЕБНАТА ВЛАСТ И ПОЛИТИКАТА

Германските съдии са политически активни. Те са членове на политически партии, на тях им е позволено да участват в полтическа дейност и публично да изразяват своите политически възгледи. На тях им е дадена възможност да се кандидатират за политически постове в парламента и изпълнителната власт, но не могат да упражняват тези функции едновременно със съдебната.

Съдебната власт, особено Конституционният съд, е изключително влиятелна в оформянето на политиките в Германия. Съдебният и конституционният контрол гарантират, че актовете на изпълнителната власт и законодателните предложения са по същество съобразени с концепцията за правовата държава и разпоредбите на Основния закон.

Контролът за конституционосъобразност възпрепятства законодателя да упражнява своите правомощия безогледно и предоставя възможност на Конституционния съд да предлага механизми за развитие на публичните политики. Широката политическа власт на съдилищата е легитимирана  от широкото участие, което политическият процес има в подбора в съдебната власт.

АДМИНИСРАТИВНА АВТОНОМИЯ

Администрирането на германските съдилища е разделено между политическите органи и съдиите. Министерството на правосъдието както на ниво федерални провинции, така и на федерално ниво, отговаря за съдебните сгради, оборудването, администрацията. Управляването на натоварването на съдилищата се осъществява от президиума на всеки съд, съставен от председателя на съда и състав от избрани съдии. Президиумът взема предвид годишните цели, поставени на ниво федерална провинция и федерация, при разпределяне на натоварването.

МЕХАНИЗМИ ЗА РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ФИНАНСОВИТЕ РЕСУРСИ

Политическите органи контролират разпределението на бюджета на съдилищата, с изключение на бюджета на Конституционния съд. Годишният проектобюджет се изготвя както на ниво федерални провинции, така и на федерално ниво, от съответното Министерство на правосъдието. Впоследствие се обсъжда от кабинета и се изпраща за одобрение от парламента.

Конституционният съд сам съставя бюджета си, който се одобрява от кабинета и се приема от парламента.

СЪДЕБНАТА ВЛАСТ И ОБЩЕСТВЕНОСТТА

Поначало съществува обществено доверие в германската съдебна власт. Германските съдии имат ограничено присъствие в медиите и заради това не играят активна роля в изграждането на доверието към правната система.

                                                                                                 Превод: Симеон Стойчев

[1] Чл. 95(1) от Основания закон

[2] Виж Werner Heun, The Constitution of Germany, Hart Publishing, Oxford 2011. на стр. 167.

[3] Виж Sec 1 of the Federal Constitutional Act. Also Виж Status Report of the Federal Constitutional Court 27.6.1952 (6 jahrbuch des offentlichen rechts 144 (1957)).

[4] Arts 40 I, 52 III, 65 BL.

[5] Например между 1951 г. и 1990 г. са отменени около 200 федерални закона. Виж C. Lanfried, The

Judicialization of Politics in Germany, International Political Science Review (1994), Vol. 15, No. 2, стр. 114.

[6] Пак там, стр. 116-119.

[7] Чл. 28 от Основния закон

[8] Чл. 100 от Основния закон

[9] Назначаването в  съдилищата на лендерите, федерални върховни съдилища и Федералния конституционен съд е уредено съответно в чл. 98 IV, 95 II и 94 I. Виж също немския Закон за съдебната власт чл. 301-1.

[10] Чл. 98 IV предвижда възможността за създаването на такива комисии на съдебни съвети. Виж също D. Kommers, Autonomy versus Accountability, The German Judiciary, in Russell and O’Brien (Eds), Judicial Independence in the Age of Democracy, 2001 University Press of Virginia, стр.144.

[11] Членове 74 и 75 от немския Закон за съдебната власт.

[12] Виж D. Meador, German Appellate Judges: Career Patterns and American-English Comparisons,

Judicature 1983, стр. 22.

[13] Виж немския Закон за съдебната власт, чл. 10 (2).

[14] Пак там, на стр. 145. Нуждата младите съдии да развият едно по-зряло отношение, при упражняване на своите функции, е описана от J. Bell, по-горе бел. 12, стр. 115.

[15] Виж D. Kommers, бел. 71 по-горе, стр. 145. Виж също M. Kunnecke, The Accountability and Independence of Judges: German Perspectives, in Canivet et al. (eds), Independence, Accountability, and the Judiciary, The British Institute of International and Comparative Law 2006, стр. 225.

[16] Виж D. Meador, бел. 73 по-горе, стр. 24.

[17] D. Kommers, бел. 71 по-горе, стр. 145.

[18] Виж DS Clarke, The Selection and Accountability of Judges in West Germany: Implementation of a Rechtsstaat, S. Cal. L. Rev. (1987-1988), стр. 1825. Виж също J. Bell, бел. 12 горе, стр. 121.

[19] Чл. 57(3) от немския Закон за съдебната власт.

[20] За политизацията на процес по подбора и неефективността на съдебния съвет виж Judicial Selection Controversy at the Federal Court of Justice, 2 German Law Journal (2001).

[21] Чл. 94(1) от Основния закон.

[22] C. Landfried, The Selection Process of Constitutional Court Judges in Germany, in K. Malleson & СТР. Russell, Appointing Judges in an Age of Political Power, 2006 University of Toronto Press, стр. 202.

[23] Виж Werner Heun, бел. 63 горе, стр. 169.

[24] BGHZ 57, 344, стр. 348.

[25] Виж Anja Seibert-Fohr, Constitutional Guarantee of the Independence of the German Judiciary, в, Recent Trends in German and European Constitutional Law, по редакцията на E. Riede и R. Wolfrum стр. 267- 287, Springer Berlin/Heidelberg/New York, 2006, стр. 268.

[26] Виж BVerwG DOV 1981, 632, BVerwGE 78, 211, BGH NJW 1991, 1103.

[27] За регулиране на натоварването на съдилищата виж Глава  2 от Закона за устройство на съдилищата (GvG).

[28] BVerfGE 87, 278, 78, 123, стр. 126.

[29] Германски Наказателен кодекс, чл. 334(2).

[30] Пак там, чл.-чл.. 240 и 106.

[31] Виж 97(2) от Основния закон и IV глава oт германския Закон за съдебната власт.

[32] Виж s. 21a от Закона за устройство на съдилищата.

[33] Виж s. 26 от Закона за съдебната власт.

[34] Виж M. Kunnecke, бел. 75 по-горе.

[35] Немски Закон за съдебната власт, чл. 46.

[36] Пак там, чл.-чл. 62 и 78.

[37] Виж Federal Disciplinary чл.-чл. 17 и 18.

[38] Пак там, чл. 21.

[39] Пак там, чл. 7.

[40] Виж чл. 98(2) от Основния закон.

[41] Виж M. Kunnecke, бел. 75 по-горе, стр. 228.

[42] Германски Наказателен кодекс, чл. 339. Тук се изисква умишлено и явно неоправдано пренебрегване на закона. Виж BGH (23.05.1984). Само когато първо бъде установено това престъпление, може да се търси отговорност и за следните деяния – неправомерно лишаване от свобода (чл. 239), възпрепятстване на правосъдието чрез неосъждане или неповдигане на обвинение срещу виновно лице (258a), наказателно преследване или лишаване от свобода на невинно лице (чл.-чл. 344 и 345).

[43] Пак там чл.-чл. 331 and 332.

[44] Виж по принцип чл. 24 от германския Закона за съдебната власт.

[45] BGH (3.7.2003).

[46] Германски Граждански кодекс чл. 839 (3).

[47] Виж германския Закон за съдебната власт чл.-чл. 72, 73, 50-53.

[48] Виж уеб страницата на www.drb.de

[49] D. Kommers, бел. 71 горе, стр. 140.

[50] Виж 78 BverfGe 217 (1988).

[51] Gunther Schmidt-Rantsch и Jurgen Schmidt-Rantsch, Deutsches Richtergesetz: Richterwahlgesetz: Kommentar, (Munich: C.H. Beck'sche Verlagsbunchhandlung, 1995). Цитирано от D. Kommers, бел. 71 по-горе, стр. 138.

[52] Виж бел. 110 по-горе.

[53] Виж чл. 36 Закон за съдилищата.

[54] W. Perron, Lay Participation in Germany, 72 Revue international de droit penal 2001, стр. 190-­191.

[55] Виж s. 40 от Закона за съдилищата.

[56] Виж W. Perron, бел. 114 горе, стр. 193 със съответните бележки под линия.

[57] Виж D. Kommers, бел. 71 горе, на стр. 134.

[58] Виж чл. 20(3) BL.

[59] Бел. прев. – т. нар. комфорно тълкуване.

[60] Виж BverfGE 62 (1983).

[61] За двата епизода и повече виж C. Landfried, The Judicialisation of Politics in Germany, 15 International Political Science Review 1994, стр. 113-124.

[62] За социалните и философските нагласи на германската съдебна система, виж J. Bell, 12 горе, от стр. 136. виж стр. 21e(1).

[63] Виж чл. 21e(1).

[64] Виж чл. 21e(2).

[65] Виж германския Закон за съдебната власт чл. 26(3).

[66] Виж Hans-Ernst Bottcher, The German Judiciary System, 5 German Law Journal 1317-1330 (2004), стр. 1324-1325.

[67] Пак там, стр. 1318. Виж also J. Bell, 12 горе, стр. 112.

[68] Виж 2 горе.

[69] Конвергентните практики също не е задължително да показват общо разбиране за съдебната независимост – политическите участници могат да разбират какво този принцип изисква, но въпреки това могат да решат поради политическа изгода или злонамереност да не приложат това разбиране в конституционна практика. В този сценарий конвергентните практики не показват общо разбиране за принципа, а по-скоро общо отклоняване от него.

[70] Виж M. Kunnecke, Tradition and Change in Administrative Law. An Anglo-German Comparison, Springer Verlag, Heidelberg (2006).

[71] I Kaufman, ‘The Essence of Judicial Independence’ (1980) 80 Columbia LR 671, На 688.

[72] Сравни например броя на решения на ЕСПЧ срещу европейски държави за прекомерна продължителност на съдебния процес на http://www.echr.coe.int/NR/rdonlyres/2B783BFF-39C9-455C-B7C7-F821056BF32A/0/Tableau de violНаions 19592010 ENG.pdf. Германия се класира отлично, като бъде взет предвид размерът на населението.