По някои въпроси за причинната връзка в наказателното право

Кръстьо Кръстев

По някои въпроси за причинната връзка в наказателното право word

По някои въпроси за причинната връзка в наказателното право

Публикуваме статията на Кръстьо Кръстев "По някои въпроси за причинната връзка в наказателното право" (сп. "Социалистическо право", 1961 г.), в която, рецензирайки монографията на Панайот Гиндев „За някои категории на диалектическия материализъм и тяхното приложение в наказателното право", авторът обсъжда основните елементи на понятието за причинната връзка и случайността в наказателното право. Статията е актуална и днес въпреки дистанцията на времето и идеологическите условности на епохата. Авторът обоснована тезата, че причинната връзка, «с която борави наказателното право, е обективно съществуваща връзка между общественоопасно човешко поведение и предизвиканите от него реални промени в обективния мир, връзка от рода на тия, с които борави естествознанието, техниката, медицината и др. Тя не е специална юридическа категория, за да изисква като критерий специална юридическа практика». Кръстьо Кръстев е дългогодишен съдия, който е посветил целия си професионален път на разглеждане на наказателни дела. Статията е информативна и за полезната традиция българските съдии  да  участват в научни дискусии и да полемизират с научни аргументи основните институти на наказателното право в утвърждаване на разбирането, че разностранните интереси на съдията са необходимо условие за качеството на правосъдието и за неговия положителен социален ефект.

Монографията на Панайот Гиндев „За някои категории на диалектическия материализъм и тяхното приложение в наказателното право“ и последвалите я негови статии, отпечатани в списанията „Философска мисъл“ и „Социалистическо право“, представляват пръв опит у нас за разглеждане въпроса за причинната връзка в наказателното право от гледна точка на диалектическия материализъм и предизвикаха оживени разисквания.

Без да отричаме редицата правилни разрешения в монографията, трябва определено да изтъкнем, че на автора не се е отдало последователно научно да постави и реши дискусионните въпроси, а наред с това той е допуснал и някои сериозни теоретически грешки. В това първо по рода си монографно изследване на въпроса за причинната връзка в наказателното право много от възгледите на автора стоят в противоречие с някои основни положения в марксистката наказателноправна наука. Тъкмо за това неговото разкритикуване според нас е наложителна необходимост.

Основна слабост в работата на Гиндев е тезата му за разграничаване на при­чините от условията, която той издига като основен пункт при изследването на въпроса за основанията на наказателна отговорност. Според Гиндев наказателна отговорност може да се носи само за такова поведение на дееца, което съставлява причина за престъпния резултат, а не условие за настъпването на същия.

Именно в стремежа му да прокара необходимото разграничение между причина и условие, той стеснява недопустимо съдържанието на понятието за причинната връзка, свеждайки я до пряко причиняване на резултата. На много места (стр. 104, 113, 114, 139 и др.), за разлика от условието, причината се определя като действие, което непосредствено предизвиква резултата. „За марксисткото наказателно право, пише авторът, причина може да бъде само такова общественоопасно човешко деяние, което непосредствено предизвиква престъпните последици.“ (стр. 139). Обратно, условието според автора, не е в състояние непосредствено да предизвика резултата. „…Условието само благоприятства настъпването на определен резултат, но пряко никога не може да го предизвика.“ (подчертаното на автора, стр. 113).

И като че ли да разсее всяко съмнение, че в случая не се касае до неточност във формулировката, а до наистина погрешно разбиране на причината като фактор, който непосредствено поражда резултата, авторът си служи с редица конкретни примери с цел да илюстрира съществуващото според него различие между причина и условие.

Ще приведем само примера, изложен на стр. 112: „Христов решава да отрови Ципоранов, който е любовник на неговата жена. Веднъж на една другарска вечеря Ципоранов (който ухажва жената на Христов) поискал вода. Христов му поднася чашата с отрова и Ципоранов, когато се връща вкъщи умира. При разглеждането на това престъпление, продължава Гиндев, трябва да се разгранича­ват условията, които го съпътстват и благоприятстват, от причината, която го предизвиква“ (стр. 113). Причина за убийството в случая според автора е „човешкото действие, свързано с разтварянето на отровата и поднасянето й на убития“, това е деянието, което непосредствено е причинило смъртта, всичко останало: ухажването, ревността, намирането на отровата и т. н. са „необходими условия“.

Достатъчно е обаче само да се запитаме от какви причини е обусловено самото действие на Христов, свързано с разтваряне на отровата и поднасянето й, за да установим, че то самото стои в причинна зависимост и с ухажването, и с ревността, и с психологическата причина на деянието, и с намирането на отровата. Но в такъв случай всяко различие между причина и условие отпада и остава само разли­чието между непосредствена и посредствена причина или между главна и второ­степенна причина.

            Особено недоумение предизвиква твърдението на автора, че и намирането на отровата в приведения по-горе пример е само „необходимо условие“, но не и причина на смъртта, тъй като то го довежда до противоречие със собствената му теза, когато по-късно разглежда въпроса за съучастието.

Намирането на отровата с цел за убийство сочи на две възможни правни фи­гури: приготовление към извършване на убийство или помагачество към убийство. Снабдяването с отрова може да стане, като се приготви тя по някакъв на­чин, като се купи от магазина или по друг подобен начин. Тази дейност на извър­шителя на престъплението би съставлявала приготовление към същото.

Отровата може обаче да се достави на същия от друго лице — съучастник в престъплението, и тогава ще бъдем изправени пред фигурата на помагачеството. Разликата в случая обаче не е толкова от фактическо, колкото от правно естес­тво. За реалното пораждане на престъпния резултат няма съществено значение как ще бъде приготвена или намерена отровата, дали тя ще бъде закупена от магази­на или ще бъде доставена от друго лице –  съучастник в престъплението.

Действията на извършителя на престъплението по търсенето и снабдяването с отрова обаче Гиндев третира като „условие“, което не е в причинна връзка с престъпния резултат, а действията на помагача, който е доставил отровата, той поставя в причинна връзка с престъпния резултат. Непонятно остава по какъв критерий се е ръководил авторът, за да третира по различен начин едни и същи по своето фактическо естество действия.

„На пръв поглед, пише той, като че ли помагачът нищо не причинява, той нито убива, нито пали, нито отнема вещи, а само „поставя едно условие“ за из­вършване на престъплението, като само доставя оръжието, с което друг умъртвя­ва. ..“ (стр. 116) Защо обаче само на пръв поглед доставянето на оръжие, набавянето на запалителни материали съставлява „поставяне на едно условие“ за извър­шване на престъплението, авторът не е счел за необходимо да обясни. Всъщност намирането на отровата, доставянето на оръжие са такива действия, които пряко не предизвикват престъпния резултат и в този случаи според разбирането на автора трябва се хващат като условия, а не като причини. Това схващане обаче съзнателно се изоставя от автора, когато третира въпроса за причинната връзка при помагачеството. Тук доставянето на оръжие и всички други помагачески дейности  изведнъж се обявяват за причина на престъпния резултат. В същото време обаче условията се определят като „... факти от обществената действителност, които са свързани с извършеното престъпление и които подготвят и подпомагат неговото извършване“ (стр. 114).

По същите причини недоумение предизвиква и схващането на автора, досежно престъпленията по чл. 113 НК.[1] Изпълнителното деяние на това престъпление не може според автора да се осъществи чрез просто поставяне на условие за раз­пиляване, а предполага непосредствено причиняване на престъпния резултат. „Спо­ред някои наши юристи, пише Гиндев, разпиляването по чл. 113 НК може да се изрази в създаването на условия, при наличността на които трети лица повреждат или похищават повереното на субекта за управление или пазене имущество. В такъв случай невземането на охранителни мерки е едно условие за третото лице да извърши кражба“. Такова поведение според автора не съдържало признаците на престъпление по чл. 113 НК, защото се изразявало само в поставяне на благо­приятни условия за настъпване на престъпния резултат, но не е съставлявало причина за този резултат.

Един най-повърхностен поглед върху законния състав на чл. 113 НК ще бъде достатъчен да ни убеди, че възприемането на това схващане на Гиндев би направило безпредметен самия текст, тъй като биха се оказали несъставомерни тъкмо най-характерните случаи, заради които е бил създаден този текст.  Съгласно това разбиране следва да останат ненаказуеми случаите, когато директор и магазинер търпят редица години предприятието да няма склад или съхранението на стоково материалните ценности да става в неподходящ за тази цел склад, вследствие на което са били създадени условия за кражба от трето лице, когато поради непоставяне на надлежна охрана, доколкото това се е налагало за опазването на повереното имущество от посегателството на трети лица, се е способствало за такова посегателство; следва да останат ненаказуеми и случаите, при които виновното лице безотчетно е раздавало предмети от повереното му имущество, с което е създало възможност на трети лица за злоупотреби и т. н.

От гледището на това разбиране на Гиндев следва да се счита като противоречаща на закона почти цялата съдебна практика по чл. 113 НК, тъй като в най-голямата част осъдителните присъди по този текст са постановени именно за такива случаи, когато виновният не непосредствено е причинил престъпния резултат – повреда, унищожаване или разпиляване на имуществото, а създал условия за настъпването на такъв резултат.

От редакцията на текста ясно личи, че изпълнителното деяние се изразява в нарушение или отклонение от правилното ръководство на стопанската дейност на различните отрасли на народното стопанство, в неполагане достатъчно грижи за запазването на повереното по служба имущество, от което е последвала значителна повреда, неизпълнение на стопански задачи и т.н.

Грижите, които следва да се полагат по ръководенето, управлението или запазването на поверено имущество, са различи за всеки конкретен случай. Без съмнение е обаче, че тези грижи са насочени към такова организиране на съхранението и опазване на имуществото, при което да бъде отстранена опасността от неблагоприятни природни влияния, посегателства от трети лица и др. п. Когато и доколкото такива условия не бъдат осигурени, това би означавало, че длъжно­стното лице не е положило достатъчно грижи за опазването на повереното му по служба имущество. Текстът на чл. 113 НК не изисква пряко причиняване на щетата от страна на длъжностното лице, както счита авторът. Обратно, този текст не би могъл да намери приложение в редица случаи на пряко причиняване на щети. Когато например е налице повреждане на поверено имущество, като резултат на непосредствено въздействие върху вещта от страна на длъжностното лице, а не в резултат на неправилно стопанско ръководство, би намерило приложение чл. 108, а не чл. 113 НК.

В работата на Гиндев няма нито един сериозен аргумент в подкрепа на тезата му, че за престъпления по чл. 113 НК законът изисква непосредствено причиняване на престъпния резултат. В подкрепа на това свое становище той сочи едно решение на ВС.[2]

Тъй както е цитирано от автора това решение, като че ли на пръв поглед е в съгласие със схващането на Гиндев. Това е така, защото същото не е прецизно редактирано, нито е теоретически премислено от гледище на специалния въпрос за различие между причина и условие. Наистина в решението се казва: „Именно защото прави разграничение между причина и условие, законът... освобождава от плащане отговорните лица, ако настъпилите щети не могат да им се вменят във вина“. В книгата на Гиндев е погрешно цитирано –  ако настъпилите щети могат да им се вменят във вина и разбира се смисълът коренно се изменя.

Но подкрепя ли това Решение на ВС схващането на автора, че ако е създал само „условие“ за настъпване на престъпния резултат, деецът следва ла бъде освободен от отговорност? Не подкрепя, защото според съжденията на ВС деецът ще бъде освободен от отговорност и в единия, и в другия случай само ако настъпилите щети не могат да му се вменят във вина.

Според цитираното решение на ВС следователно, ако настъпилите щети би­ха могли да се вменят във вина — и в единия и в другия случай деецът не следва да се освободи от отговорност. По-нататък ВС в същото си решение недвусмисле­но пояснява кога извършените престъпления от трети лица, с които се е накърни­ло имуществото, поверено за пазене и управление на дееца, изключват неговата отговорност: „Извършените престъпления от трети лица, мимо грижите на длъжностното лице, изключват отговорността на последното“ (к. м.), т. е. когато посегателството на имуществото е извършено от трето лице, независимо и въпреки грижите на длъжностното лице, т. е. когато това лице с нищо не е съдействало за това посегателство.

Схващането на автора за ненаказуемост на дейността, изразила се в поста­вяне на условия за настъпване на престъпния резултат, логически води до извода, че всички престъпления, извършени чрез бездействие, следва да останат ненака­зуеми поради липса на причинна връзка. Това е така, защото обикновено бездей­ствието само по себе си не може да предизвика обективни последици, а създава само благоприятни условия за тяхното възникване.

Разпространяването на такова разбиране сред юристите би довело до най-осезателни грешки и извращения в съдебната практика, тъй като според него, по­ради липса на причинна връзка следва да останат ненаказуеми не само всички случаи на престъпни бездействия, на помагачество и подбудителство, но и ония случаи на извършителство, при които престъпният резултат се осъществява не пряко, а косвено, от поведението на извършителя.              

Законодателното разрешение на въпроса за причинната връзка в наказател­ното право може логично да се съчетае единствено с две схващания за причинна­та връзка: първо, че между причина и условие не съществуват различия, или вто­ро, че самото поставяне на условия за настъпване на престъпния резултат е достатъчно в обективно отношение основание за възникване на наказателна отговор­ност. Отхвърлянето и на двете схващания би довело неизбежно до противоре­чие със закона, както се е получило при Гиндев.

Кое от двете схващания е обективно научно е въпрос на по-задълбочено фи­лософско и частно-научно изследване. Обстоятелството обаче, че всеки опит, в това число и опитът на Гиндев да се прокара строго и принципно разграничение меж­ду причина и условие, се е оказал несполучлив и в повечето случаи се е свеждал до съществуващите различия между посредствени и непосредствени причини, достатъчно убедително говори в полза на първото схващане. Това е така, защото всички признаци и отличия на условията в еднаква степен могат да се отнесат и към посредствената, косвената причина. Сам Гиндев, когато определя понятието за главна причина, не изтъква нищо повече от онова, което може да се изтъкне за всяко „необходимо условие“: главна причина според това определение е оная причина, без която не би могъл да настъпи резултатът (стр. 101).

За настъпване на определен резултат, както е известно, са необходими цяла редица условия. Всъщност обаче главна е не оная причина, без която не би на­стъпил резултатът, а оная, която има определящо значение за възникване на резултата и закономерно води до него. Освен това уместно е да се изтъкне, че кла­сиците на марксизма-ленинизма не само не прокарват каквото и да е разграничение между условие и причина, а съвсем определено поставят знак на равенство между тях.

В работите на Гиндев е намерил място и въпросът за наказателноправното значение на случайността. Според Пионтковски, Шаргородски и някои други ав­тори, както е известно, случайните общественоопасни последици не могат изобщо да се вменят във вина на дееца, тъй като не могат да се обхванат от неговото предвиждане.

В съгласие с голям брой съветски юристи, като Трайнин, Церетели и др., авторът основателно не се съгласява с тази погрешна теза, като изтъква, че не при всички случайни общественоопасни резултати отпада наказателната отговор­ност. Тази правилна поначало теза обаче не е достатъчно вярно обоснована, нито е прокарана последователно в монографията.

За обосноваване на тази теза авторът прибягва до положението за относителното естество на случайността, че „самата случайност е също необходима при определени случаи, че едно и също явление е необходимо само в дадена връзка,  а за друга връзка то може да е случайно“ (стр. 131).

Ако обаче наказателната отговорност в случая би намерила приложение са­мо доколкото настъпилите последици могат да се разглеждат като закономерни, необходими, то в такъв случай по същество схващането на Гиндев не се разли­чава от това на критикуваните от него автори, тъй като и според тях наказуемо­стта може да отпадне при необходимите общественоопасни последици.

Относителното естество на случайността не означава, че при никакви условия не може да се определи дали настъпилият резултат е случаен или необходим. При изследване основанията за наказателна отговорност ние вземаме под внимание конкретно определено поведение на дееца и връзката на това поведение с настъпилия резултат се определя или като необходима или като случайна.

Въпросът е на какво основание за един престъпен резултат, настъпил в случайна причинна връзка от поведението на дееца, следва да се носи наказателна отговорност. Авторите, които поддържат тезата за ненаказуемост на случайните общественоопасни последици обикновено изхождат от тезата, че случайните последици са непредвидими. Това разбиране се споделя и от някои философски автори. Всеки друг въпрос във връзка с наказуемостта или ненаказуемостта на случайните общественоопасни последици, извън въпроса за тяхната предвидимост, е безпредметен, тъй като законът не различава случайна н необходима причинна връзка.

Основният въпрос, по който се дискутира във връзка с правното значение на случайността, е дали случайните общественоопасни последици могат да се обхванат от предвиждането на дееца, за да е възможно виновно отношение към тях. Незасягайки изобщо този въпрос, тезата на автора за наказауемост на случайните общественоопасни последици, макар и съвършено правилна, се оказва с нищо необоснована.

Както е известно, въпросът за наказуемостта на случайните  общественоопасни последици се поставя на практика най-вече в случаите на престъпления по непредпазливост. Умишлените престъпления обикновено не предизвикват подобни проблеми.

Тъкмо досежно непредпазливите престъпления обаче авторът допуща отстъпление от поддържаната от него правилна теза, като поставя наказуемостта в тези случаи в зависимост от случайността.  В стремежа си непременно да постави и разгледа небрежността в „точното й съотношение със случайността и необходимостта“ авторът пише: „Ако деецът е взел всички необходими мерки за преодоляване последиците от своите действия или за тяхното предотвратяване, но въпреки това, поради определена случайност това не се постигне, в такъв случай деецът не може да носи никаква вина“ (стр. 186).

Разбира се, щом престъпният резултат е изобщо непредотвратим, за вина не може да става дума, а следователно и за наказателна отговорност. Авторът обаче в случая поставя наказуемостта в зависимост от това дали непредотвратяването на престъпните последици е станало „поради определена случайност“,  разбирана съгласно изрично направената уговорка като обективна категория, а не като случай (казус).

Да се поставя наказуемостта или небрежността в зависимост от случайността, това означава да се застане на критикуваната от автора теза, че случайността изключва наказателната отговорност, тъй като щом при случайните общественоопасни не е възможно да се обоснове небрежност, не може също така да се носи и наказателна отговорност. В действителност обстоятелството дали непредотвратяването (или настъпването) на престъпните последици се дължи на определена случайност или на определена необходимост не решава въпроса за наличието или липсата на вината. За решаване на този въпрос е от значение единствено обстоятелството дали деецът е могъл да предвиди и предотврати престъпния резултат, независимо от случайния му характер.

Следва също така да се изтъкне, че в своите възгледи досежно критерия за разграничаване на необходимите от случайните причинни връзки Гиндев се отклонява значително от диалектико-материалистическото схващане за правото и частно-научното познание.  За такъв критерии той сочи практиката, „разбирана от наказателното право като специфична съдебна практика.“

Причинната връзка обаче, с която борави наказателното право е обективно съществуваща връзка между общественоопасно човешко поведение и предизвиканите от него реални промени в обективния мир, връзка от рода на тия, с които борави естествознанието, техниката, медицината и др. Тя не е специална юридическа категория, за да изисква като критерий специална юридическа практика.

За да може да бъде критерий, практиката трябва да позволява съпоставянето на нашето познание за причинните връзки, следователно трябва да бъде материална. На много места Енгелс говори за „проверка на причинността“, но във всички случаи той схваща тази проверка като практическо пораждане на последиците от условията, които ги обуславят.[3]  

Явно е в такъв случай, че разборът на доказателствата, тяхното съпоставяне, опитът на съда, обжалването на присъдите и повторното разглеждане на делата, свидетелските показания и др., които авторът включва в понятието „специфична съдебна практика“, далеч не са в състояние да ни послужат като обикновен критерий за различаване случайната от необходимата причинна връзка, тъй като те самите по принцип се нуждаят от практическа проверка.

Те са само различни юридически форми и способи за издирване и установяване на истината в наказателния процес, но не и практическа проверка на тая истина.

[1] Става дума за чл. 113 от НК от 1951 г. , глава ІV „Престъпления против народното стопанството“ (бел.ред.)

[2] Р. 922-1954-I н.о.

[3] В този смисъл вж. Енгелс, „Диалектика на природата“, изд. БКП, 1950 г., стр. 23.