ПРАВОТО НА БЪРЗ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ДЕЛОТО БЕТЕРМАН word
ПРАВОТО НА БЪРЗ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ДЕЛОТО БЕТЕРМАН pdf
В настоящия текст ще разгледаме правото на бърз съдебен процес съгласно Конституцията на Съединените американски щати през призмата на решението на Върховния съд по делото Betterman срещу Montana[1]. В обхвата на делото попада тълкуване на Шестата поправка, която урежда правото на бързо и публично съдебно производство. Делото поставя важни въпроси за тълкуването на правото на бърз съдебен процес и защитата на конституционните права и свободи.
І. Наказателният процес на САЩ – кратък преглед
Наказателният процес в САЩ включва повдигане на обвинение, разглеждане на делото в първа инстанция и последващо евентуално обжалване на присъдата. Поради специфичните особености на съдебната система на Съединените щати не съществува универсален съдебен процес, т.е. структурата на съдебната власт не е единна. Това се дължи преди всичко на развитието на правната система на няколко нива и по-конкретно на разделението между федералното и щатското право. Исторически САЩ възниква не като единна държава, а като съюз между 13 колонии, всяка от които претендира да бъде независима. Ето защо федералната система включва съдебен процес на национално ниво, а всеки щат има свой набор от правила и норми, които регламентират щатския съдебен процес. При тази двойна федерално-щатска структура на съдилищата Върховният съд на САЩ е крайният арбитър на федералното право, докато висшестоящият съд на всеки щат има изключителното право да тълкува въпроси по правото на своя щат. По голямата част от съдилищата имат обща юрисдикция и могат да разглеждат различни видове дела. Не съществуват специални конституционни съдилища – всеки съд има правото да обяви за противоконституционен даден закон или действие на правителствен служител.
Преди наказателното дело да стигне до съдебната фаза федералните и щатските норми изискват изпълняването на определени предварителни действия и процедури. Някои от тези стадии са заложени още в Конституцията на САЩ и в конституциите на отделните щати, други се изпълняват по решение на съда, а трети – по едно или друго правило, предвидено в закон. Въпреки че видът на отделните процесуални действия е различен както на федерално и щатско ниво, така и в правните системи на отделните щати, има общи норми, приложими за цялата страна.
Първото действие, с което започва наказателният процес за обвиняемия, е арестът. В правната система на САЩ има два вида арест – със и без заповед, като около 95% от арестите се извършват без заповед. Заповед за арест се издава тогава, когато жалбата от едно лице срещу друго е била разгледана от магистрат и той е приел, че има доказателства и е налице основание за задържане. Арестите без заповед се извършват при извършено престъпление в присъствието на полицейски служител или когато полицейски служител има основания да приеме, че арестуваното лице е извършило или ще извърши престъпление.
След ареста заподозреният се отвежда и регистрира в полицейския участък. След това възможно най-бързо и “без излишно отлагане” е изправен пред първоинстанционния съд. Лице, арестувано без заповед, може да бъде задържано до 48 часа преди съдът да се произнесе дали арестът е оправдан. Императивно се изисква на обвиняемия да бъде разяснено повдигнатото му обвинение и конституционните му права, включително и правото, дефинирано от Върховния съд по делото “Миранда срещу Аризона” (1966) [2]: “Преди да се пристъпи към какъвто и да било разпит, обвиняемият трябва да бъде предупреден, че има право да мълчи, че всичко, което каже, може да бъде използвано срещу него в съда, че има право на адвокат както и че ако не може да си позволи адвокат, ще му бъде назначен служебен преди началото на разпита”. Върховният съд приема, че заподозрените трябва преди разпита им да бъдат уведомени за техните права, определени от щатското законодателство, например – за правото на бърз процес и правото на разпит на свидетелите на обвинението.
Първоинстанционният съдия въз основа на доказателствата извършва преценка дали обвиняемият може да бъде пуснат под гаранция. Единственото конституционно изискване към гаранцията е тя да не бъде „прекомерно голяма“. Освобождаването под гаранция се смята за привилегия, а не за право, и не се прилага, ако съдията е убеден, че обвиняемият ще се укрие, независимо от размера на сумата. Алтернатива на освобождаването под гаранция е освобождаването срещу подписка. При маловажни случаи от обвиняемия може да се изиска незабавно да пледира „виновен“ или „невинен“. Ако пледира „виновен“, присъдата може да бъде произнесена веднага. Ако пледира „невинен“, се насрочва дата за дело. При повечето тежки престъпления обаче следващата стъпка на съдията е да определи дали подсъдимият следва да бъде призован за предварително изслушване. Ако такова изслушване е необходимо, разследването от прокуратурата се отлага и започва следващият стадий от наказателния процес.
В повечето щати проверката за основание за провеждане на съдебен процес се определя с помощта на предварителното изслушване. При това изслушване прокуратурата представя обвиненията си, а обвиняемият има правото да подложи на кръстосан разпит свидетелите и да представи доказателства за своята невинност. Обикновено защитата решава да не се намесва на този стадий от наказателния процес. Ако съдията, провеждащ предварителното изслушване, приеме, че има достатъчно основания за процес или пък ако обвиняемият откаже изобщо такова изслушване, прокурорът следва да внесе обвинителен акт в съда, в който ще се проведе делото.
Призоваването пред съда е процесът, при който подсъдимият се явява пред съдията в съдебната зала, където ще трябва да отговори на обвиненията на разширения съдебен състав или на прокурора. Прокурорът или някой от съдебните секретари прочита обвиненията, повдигнати срещу подсъдимия.
В случай че не се постигне споразумение с прокуратурата и обвиняемият поддържа своята невинност, се пристъпва към съдебен процес. Правото на съдебен процес е гарантирано от Шестата поправка. В делото „Гедеон срещу Уейнрайт“ (1963), съдът постановява, че Шестата поправка гарантира право на представляване от адвокат във всички углавни производства както в щатските, така и във федералните съдилища.
Шестата поправка гласи: „При всяко наказателно преследване обвиняемият има право на бърз и публичен процес.“ Въпреки че понятието „бърз“ се определя различно от Върховния съд, със Закона за бързото съдебно производство от 1974 г. се определят задължителни времеви рамки с максимална продължителност от сто дни, в които обвиненията трябва да бъдат представени пред съда или да отпаднат.
Ако подсъдимият бъде признат за виновен, съдията определя присъдата му, в съответствие със специалните федерални насоки за издаване на присъди на комисията по присъдите в САЩ. Процесът по произнасяне на присъдата включва предварително изслушване, като съдебният отдел за пробация изготвя доклад, към който прилага насоки за издаване на присъди на конкретния подсъдим и за престъпленията, за които той е признат за виновен. При издаване на присъдата, съдът може да вземе под внимание не само представените по време на процеса доказателства, но и всяка информация, която може да бъде предоставена от служителя от отдела за пробация, прокурора или адвоката на защитата.
След приключването на наказателния съдебен процес за подсъдимия има още два етапа: осъждане и обжалване. Осъждането е официалното обявяване на присъдата на подсъдимия, при което се определя неговото наказание. Има юрисдикции, в които след обявяването на подсъдимия за виновен съдебните заседатели се събират отново, за да решат каква да бъде присъдата. На други места за определянето на наказанието се свиква нов съдебен състав. В този случай правилата за представяне на доказателствата са по-либерални и съдебните заседатели могат да получат достъп до доказателства, които са били изключени при самото съдебно дело – например предишни присъди на обвиняемия.
ІІ. Делото Бетерман срещу Монтана
Решението по делото Бетерман срещу Монтана на Върховния съд на САЩ от 19.05.2016 г. поставя важни въпроси за обхвата на Шестата поправка от Конституцията на САЩ и защитата на конституционните права и свободи.
Делото е разгледано по процедура certiorari. [3]
Ищецът по делото е Брандън Бетерман, който се признава за виновен по обвинение в битово сбиване. След това той е задържан в затвора за повече от 14 месеца в очакване на присъда, което закъснение в голяма степен се дължало на бюрократични пречки. В крайна сметка е осъден на седем години лишаване от свобода с отлагане на изтърпяването на част от срока на наказанието – на четири от седемте години. Бетерман обжалвал, като поддържал, че 14-месечното забавяне между момента на осъждането и момента на постановяване на присъдата нарушавало правото на бърз процес. Върховният съд на Монтана обаче потвъждава присъдата, като постановява, че клаузата за бърз съдебен процес (Speedy Trial), прогласена в Шестата поправка, не се отнася до процеса по определяне на наказание. Върховният съд на САЩ също приема, че гаранцията за бърз процес не се прилага, след като подсъдимият е признат за виновен в съда или след като се е признал за виновен по обвинение за извършено престъпление.
В решението Върховният съд приема, че наказателно производство обикновено се развива в няколко отделни фази. Първо се провежда разследване, което определя дали има основания заподозреният да бъде арестуван и задържан. След като е задържан, заподозреният се счита за невинен до доказване на противното или признаване на вината му. Преди да бъде доказана вината на обвиняемия, той се ползва от презумпцията за невиновност (Рийд срещу Рос, 468 САЩ 1). След като вината бъде доказана, съдът налага наказание. “Speedy Trial” (бърз процес) клаузата се прилага при задържане на обвиняемия или при наличие на официално обвинение (САЩ срещу Марион, 404 U. S. 307-321). Върховният съд на САЩ приема, че “Speedy Trial” клаузата изгубва своето действие от момента, в който се установи вината на обвиняемия.
В изложението на мотивите си върховният съдия Гинсбруг обсъжда въпроса дали предвидената гаранция за бърз съдебен процес предвидена в Шестата поправка се отнася до процеса по издаване на присъдата. Според нея това е единственият въпрос, на който следва да бъде отговорено. Тя приема, че гаранцията защитава обвиняемия от ареста или обвинението, но изгубва своето действие веднъж след като подсъдимият е признат за виновен в съда или се е признал за виновен по повдигнатите обвинения. Гинсбруг поддържа, че за прекомерното забавяне при издаване на присъдата ответникът може, при подходящи обстоятелства, да се позове на Петата и Четиринадесетата поправка, което Бетерман, обаче, не е направил. Позоваването е само на Шестата поправка за правото на бърз процес. Поради това тя приема, че Върховният съд следва да ограничи становището си единствено до приложението на Шестата поправка. Гинсбруг подчертава, че начинът, по който законодателните органи са регламентирали правото на бърз процес в щатските законодателства съвпада с тълкуването в конкретното дело. Конгресът е приел Закона за бързия процес през 1974 г и не е предвидил нищо за периода между осъждането и процеса по издаване на присъда, което предполага, че Конгресът е приел, че процесният период не попада в обхвата на Шестата поправка.
Върховният съдия излага доводи, че във фазата на наказателния процес между осъждането и процеса по издаване на присъда, презумпцията за невинност не е приложима, тъй като вината вече е доказана. Това не означава обаче, че ответниците не разполагат с никаква защита срещу неоснователно забавяне на този етап. Основната гаранция за тези права се съдържа в законодателството на федерално ниво, като правилото е, че съдът следва да "издаде присъда без ненужно забавяне." Много от щатите прилагат разпоредби в същия смисъл, а някои от тях предписват и конкретни срокове. Но тъй като Бетерман не е навел подобни доводи, становището на съда обхваща единствено тълкуването на приложението на Шестата поправка по отношение на отрязъка между признаването на вината и налагането на наказанието и не обхваща въпроса какви действия е следвало той да предприеме, за да се защити срещу неоснователното забавяне.
ІІI. Перспективи след делото Бетерман
Американската система на наказателно правосъдие ще промени своето функциониране след решението по делото Бетерман срещу Монтана, по което Брандън Томас Бетерман отправи молба до Върховния съд на САЩ с искане да приеме, че Шестата поправка от Конституцията „право на бърз процес“ [4](Speedy Trial Clause) е приложима и в процедурата по изслушване преди определяне на наказанието с присъда (sentencing hearing[5]).
Интересният въпрос е защо. В продължение на почти 50 години Върховният съд е приемал, че клаузата се прилага в процеса по разглеждане на обвинението и защитава подсъдимите включително от необосновано забавяне на присъдата. Но на 19 май 2016 г. съдът единодушно отхвърли молбата и потвърди решението на щатския съд, като изрично прие, че Шестата поправка не защитава обвиняемия срещу неопределено забавяне в процеса по постановяване на присъдата.
В становището си върховният съдия Рут Бадер Гинсбърг изтъква, че при основаването на Америка, правото на бърз процес е често дефинирано като отнасящо се до "обвиняемия," а не до „осъдения". Разпоредбата, пише тя, защитава само "обвиняемия" (лице, което не е било признато за виновно) от неоправдани забавяния в съдебния процес, защото тези лица се ползват от законова презумпция за невинност. Според върховния съдия, след като "осъдените" са загубили правото да се ползват от тази презумпция (когато е признат за виновен, или се признае за виновен), нормата е неприложима за тях.
Същевременно прегледът на съдебната практика до този момент показва друго:
През 2000 г. в делото Apprendi срещу New Jersey Върховният съд приема, че при ратифициране на Шестата поправка не се е наблюдавало разграничение между съдебния процес (trial) и процедурата по изслушване преди определяне на наказанието с присъда (sentencing hearing). Посочва се, че в действителност те дори не са били възприемани като отделни процедури, а по-скоро като отделни фази на един и същи процес. Едва напоследък се разглеждат като две отделни производства. Затова е възможно създателите на поправката да бъдат озадачени от въпроса дали "правото на бърз процес" обхваща правото на бързо постановяване на присъдата. Поставя се въпросът, след като при създаването на Шестата поправка, не е имало разграничение между двете производства, защо правото на бърз процес да не обхваща и процедурата по постановяване на наказанието с присъда? Критиците на мнението на Гинсбърг наблягат именно на това, че то представлява буквално тълкуване на Шестата поправка в контекст различен от този, когато тя е създадена и когато съдебният процес е бил един и е приключвал с налагането на наказанието.
По делото Бетерман част от съдиите от Върховния съд не се съгласяват с мнението на мнозинството. Съдия Соня Сотомайор отбелязва, че т.нар. клауза за справедлив процес (due process clause – прогласена в Петата и Четиринадесетата поправка на Конституцията) предоставя на подсъдимите "процедурни защити" срещу закъснения при постановяване на присъдата. Петима други съдии се присъединяват към това становище, но съдия Гинсбърг уточнява, че "ние се въздържаме от мнение" по въпроса за клаузата за справедлив процес. Само съдиите Кларънс Томас и Самюъл Алито изрично декларират в отделно мнение, че подсъдимите нямат право да се позовават на клаузата за справедлив процес в процедурата по изслушване преди определяне на наказанието с присъда.
Делото Бетерман не представлява поржание за обвиняемите, но то със сигурност не е и победа. Анализатори на практиката на съда отбелязаха, че решението е напомняне за всички либерали, че може би никога няма да има друг Уорън съд (Warren court), който да защитава конституционните права и свободи на гражданите. [6] Половината от настоящите върховни съдии може да са консерватори, но изобретеният конституционен прогресивизъм[7] от ерата Уорън, особено в областта на наказателното право, изглежда да е трайна тенденция.
Използвана литература:
- Кратка история на Правната система на САЩ, издание на Бюро за международни информационни програми, Държавен департамент на САЩ;
- Карп, Робърт А., Роналд Стидъм, Съдебният процес в Америка, Вашингтон Конгрешънъл Коуртърли прес, 1998 г.
- Миидър Дениъл Джон, Американските съдилища, Сейнт Пол, Минесота, Уест Пъблишинг Ко, 1991 г.
- Нюджънт Уолтър (2010) Прогресивизъм: Кратък преглед. Oxford University Press
- http://www.montanalawreview.org/mont-l-rev-online/vol-77/precap-betterman-v-montana/
- http://system.uslegal.com/
- https://www.highbeam.com/doc/1G2-2588700094.html
- https://www.law.cornell.edu/supremecourt/text/14-1457
- http://www.slate.com/blogs/the_slatest/2016/05/19/betterman_v_montana_no_speedy_trial_right_for_sentencing_hearings.html
[1] BETTERMAN v. MONTANA ( ) No. 14–1457.Argued March 28, 2016—Decided May 19, 2016
[2] Miranda v. Arizona (No. 759) , Argued: February 28-March 1, 1966 , Decided: June 13, 1966
[3] От 1925 г. насам certioari позволява на Върховния съд да решава самостоятелно кои случаи ще разглежда. По тази схема всеки може да поиска от съда да разгледа дадено решение на съд от по-ниска инстанция, но съдиите определят дали да одобрят тази молба. Ако я одобрят, съдът издава постановление certoriari, т.е. заповед до съда от по-ни- ска инстанция да му изпрати пълния архив по съответното дело. Ако Върховният съд откаже да издаде certioari, решението на по-долния съд остава в сила.
[4] "Във всички наказателни производства обвиняемият се ползва от правото на бърз и публичен процес“
[5] По наказателни дела наказанието се определя след изслушване на съдебното заседание, което се провежда, след като деецът е обявен за виновен. Целта на изслушването е да се определи какво наказание подсъдимият заслужава за престъплението. Представените в това изслушване доказателства не се ограничават само до доказателства, които са били допустими по време на делото. Като цяло, правилата за доказване не се прилагат.
[6] The Warren court (1953-1969) е Върховния съд на САЩ по време на периода, когато Ърл Уорън служи като председател. Уорън става известен с осигуряване на мнозинство на либералите при взимане на решенията за ужас на консервативните противници. The Warren Court разширява гражданските права, гражданските свободи, влиянието на съдебната власт, както и на федералната власт по драматичен за времето си начин.
[7] Прогресивизмът като движение възниква в САЩ в края на 19-ти век, началото на 20-ти като реакция срещу бързата индустриализация на икономиката, разслоението на обществото, корупцията, монополите, разкъсването на връзката между политическия елит и избирателите. В периода на т.нар. „Прогресивна ера“ (1890-1920), през която 4-ма американски президенти и от двете водещи партии споделят тази политическа идея, се оформят две направления. Първото бори корупцията чрез широки мерки за прозрачност, целящи да покажат пред обществото порочните управленски практики и ползващите се от тях лица. Второто направление е т.нар. „Движение за ефективност“, което означава идентифициране и елиминиране на неефективността във всички области на обществения живот и икономикатаq включително и съдебната властq и замяната им с най-добрите практики, съобразени с обстоятелствата. Целта е постигане на динамично, ефективно управление, възнаградено с икономически растеж. Прогресивната политика в двете й направления води до редица реформи в областта на гражданските права, образованието, здравеопазването, финанси, политическата система и много други.