Пуликуваме постановленията и особените мнения на органите на адвокатурата през 1938 г. по молбата на д-р Вера Златарева, съпруга на д-р Михаил Геновски. Двамата са първите доктори по право от Юридическия факултет на Софийския университет през 1931 г.
Дисертацията на д-р Златарева е посветена на наказанието и осигурителните мерки.
Преди да разгледа молбата на д-р Златарева Висшият адвокатски съвет вече се е произнасял отрицателно по молбите на Димитрана Иванова от София и Здравка К. Владова от гр. Шумен за допускане до стаж (преписки № 81/1928 г. и № 8/1934 г. на Висшия адвокатски съвет), а ВКС е потвърдил отказите. По казуса на д-р Златарева Софийският адвокатски съвет приема, че българска гражданка, която е омъжена, разведена или вдовица и се ползва с ограничени избирателни права по Наредба-закон от 1937 г., може да бъде адвокатка и я допуска до стаж при вписания в списъка на Софийската адвокатска колегия адвокат д-р Михаил Геновски.
Срещу постановлението на САС е подаден протест от Прокурорския надзор при Софийския областен съд. Висшият адвокатски съвет с мнозинство (с особено мнение на председателите) отменя постановлението, а Пленумът на ВКС потвърждава. Становищата са интересни, защото показват сблъсъка на двата подхода при тълкуване на правото на българска почва – този, който стриктно се придържа към смисъла на правната норма към момента на приемането й, и
този, който поддържа идеята за развитието на смисъла на правото заедно с развитието на обществените потребности и цели.
Становището на българските ориджиналисти от адвокатските съвети и последвалите събития припомнят, че непосредствено преди значими обществени поврати те изглеждат невъзможни химери: “Но, ако за момент бихме се съгласили с противното гледище досежно тълкуването и
приложението на чл. 1 от Закона за адвокатите, ако за момент също така игнорираме грамадното значение на създаденото от десетилетия фактическо положение, което е свело до една правна аксиома схващането, че у нас – при съществуващото законодателство – жената не може да упражнява адвокатска професия, то все пак има една пречка за допущане молителката до стаж, която пречка не би могла да се преодолее по друг начин, освен ако се съгласим, че на адвокатските съвети е позволено да пренебрегват изричната воля на законодателя и да се впущат в такива новаторства, които по своето естество наистина граничат с революционните опити, за каквито става дума в мотивите към постановлението на съвета.»
На тези доводи мнозинството на САС противопоставя авторитета на Колен и Капитан (Елементарен курс по френско гражданско право, български превод, с. 45-46) „както и да е, учението на днешните писатели (относно тълкуването на законите) е навлязло в един много по-смел, по-нов и съвременно по-практичен път. То не счита правната норма за окончателно предписание и веднъж завинаги замръзнало в неизменните си последици. За да изпълни задачата си, не трябва ли правото да се подновява, да се преобразува както обществото, което урежда, и ролята на тълкувателя не се ли състои да подпомага тези необходими
преобразувания?» В особеното си мнение председателят на ВАС Велю Хр. Кючуков приземява
мирогледните спорове, като казва, че всички съображения в постановлението на Софийския адвокатски съвет, както и в протеста на прокурора при Софийския областен съд (включително и на „особеното мнение“), «било за „ролята на жената“, било за някакви „революционни
опити“, било за увлечение в „новаторство“ и пр. следва да бъдат елиминирани, като нямащи никаква правна стойност по делото». Приема за достатъчно, че чл. 1 ЗА не прави разграничение между българските граждани по пол и на жените (омъжени, разведени или вдовици) вече с чл. 8 от Избирателния закон са предоставени избирателни права, макар и
да нямат правото на избираемост, което означава, че по същите съображения имат политически права. А щом тe притежават политически права, по чл. 1 от Закона за адвокатите, може да им се признае правото на адвокат, респ. да се допускат до стаж, ако отговарят и на другитеусловия, предвидени в ЗА.
Към въпроса за допущане жените правнички да упражняват адвокатска
професия[1]
Изтегли статията в word тук
Изтегли статията в pdf тук
Софийският адвокатски съвет, с постановление от 12 май 1938 г., е допуснал правничката д-р Bеpa Златарева[2] да стажува при софийския адвокат д-р Михаил Геновски[3].
За да се узнаят различните становища, заети при разрешаване на този въпрос, поместваме по-долу изцяло мотивите на постановлението на съвета, особеното мнение към това постановление и протеста на прокурора при Софийския областен съд против същото постановление.
МОТИВИ към постановлението на Софийския адвокатски съвет за допущане до стаж на д-р Вера Златарева от гр. София
За да се произнесе по молбата на д-р Вера Д. Златарева, от София, за допускане до адвокатски стаж, вх. № 429 от 28 април 1938 г., съветът взе предвид:
1. Преди всичко, от текста на Закона за адвокатите не може да се извади заключението, че до упражнението на адвокатската професия се допускат само мъже и че от това са изключени лицата от женски пол. Изтъкваният от някои аргумент, основавайки се на факта, че в чл. 1 от Закона за адвокатите, който изброява общите и положителни качества, които трябва да притежава кандидатът за адвокат, се говорело само за „български поданик“ (в мъжки род), не може да се приеме за достатъчно убедителен за това, че жените са изключени от достъп до адвокатската професия. В Закона за държавните служители, и в други закони, се говори само за „български поданик“, но до днес никой не е оспорил законността на назначенията на жени за държавни служители. В системата на нашето законодателство е прието съществителните имена и местоименията да се употребяват в мъжки род, като под тях разбират винаги и лицата от женски пол. Особено характерно е това за Наказателния закон.
2. Второ условие, което Законът за адвокатите предвижда за упражнение на адвокатската професия, освен българското поданство, е и ползването от граждански и политически права. На това условие българката е отговаряла винаги, защото, съгласно чл. 61 от Конституцията, от граждански права се ползват не само българските граждани, но и живущите в страната чужденци. Бидейки българска гражданка (поданица), българката винаги е била правоспособна да притежава, освен граждански, още и политически права (или правдини, както се е изразил учредителят в чл. 61 на Конституцията). Вярно е, че тя не всякога е могла да упражнява тези права и че до днес не ги притежава в пълния им обем. Това обаче се е дължало на неправилно тълкуване на конституционните наредби. Така, чл. 86 от Конституцията, като определя кои български граждани могат да бъдат избиратели и избираеми, говори за всички български граждани, без да прави разлика между мъже и жени. Това обаче не е пречило щото цели десетилетия тези разпоредби да се тълкуват така, че да се отказва на българската гражданка правото на избирателна и избираема. Постепенно това неправилно тълкуване на Конституцията се изоставя и по законодателен ред се призна, че българската гражданка може да бъде избирателна и избираема – най-напред за училищните настоятелства, а впоследствие за общинските съвети и за Обикновеното Народно събрание.
Като се застане на горното конституционно становище, трябва да се подчертае, че чл. 1 от Закона за адвокатите, като говори за ползване от граждански и политически права, има предвид по-скоро „нелишаване“ от такива права, което е било постановено в чл. 7, б. „в“ на стария Закон за адвокатите като едно отрицателно условие за упражнение на адвокатската професия. Наистина, в цитираната разпоредба на стария Закон за адвокатите се визират лица, лишени от граждански и политически права по закон. Предвид на гореизложеното обаче, не може да се приеме, че българската гражданка попада под тая категория.
3. Горното схващане не е било споделяно от едно голямо мнозинство представители на политическата и правна мисъл у нас, които са считали жената за лишена от политически права по закон и вследствие на това неспособна да упражнява адвокатската професия.
Софийският адвокатски съвет и Висшият адвокатски съвет със съответни постановления са отказали да уважат молбата на Димитрана Иванова[4], от София, за допускане до стаж, подадена през 1927 г. – сиреч при действието на сегашния Закон за адвокатите. Сезиран със същия въпрос, Върховния касационен съд (определение № 12 от 18 май 1928 г. на Общото събрание на съда) е потвърдил постановлението на Висшия адвокатски съвет.
Въпреки това разрешение на въпроса за допускане до стаж на лице от женски пол, съветът намира, че молбата на д-р Вера Д. Златарева трябва да бъде уважена, по следните съображения:
Отрицателното становище на Софийския адвокатски съвет и на Висшия адвокатски съвет, както и на някои организации и на видни правници към въпроса за допускане жената до стаж и до упражнение на адвокатска професия, се е основавало винаги на обстоятелството, че според Закона за адвокатите, кандидатът за адвокат е трябвало да притежава, покрай другите условия, и политически права.
И понеже жената не е притежавала такива, заключавало се е, че не е правоспособна да бъде адвокатка. Този решаващ в миналото аргумент днес не може да се навежда за обосноваване на едно отрицателно становище по въпроса за допустимостта на жената до адвокатската професия, по простата причина, че жената, по силата на съответните закони, постепенно придоби политически права и навлезе в политическия и обществен живот на страната повече отколкото това право е признато на големи категории мъже: военни, полицаи, духовници, чиновници и пр., едни от които са лишени, както от активно, така и от пасивно избирателно право, а други само от последното.
4. Върховният касационен съд е отстъпил от базата, на която са застанали Софийският адвокатски съвет и Висшият адвокатски съвет и други отрицатели на правото на жената да упражнява адвокатска професия. Върховният касационен съд намира, че въпросът за политическите права на жената „погрешно повдигнат в мотивите на обжалваното определение, не играе в случая никаква роля“. За обосноваване на отрицателното си становище по същия въпрос, Върховният касационен съд е потърсил нова правна база и я намерил във волята на законодателя, в целите и мотивите, които са го ръководили при създаване Закона за адвокатите. Указание за тая воля Върховният касационен съд намира в обстоятелството, че Законът за адвокатите е създаден по време, „когато жената, българска поданица, не се допускаше фактически до адвокатската професия“, че „това фактическо положение е било подчертано още при съставяне проекта на закона“, чрез заличаване от министъра на правосъдието на пояснителните думи „от двата пола“, следващи думите „български поданик“ в първоначалния, изготвен от Адвокатския съюз, проект на закона.
Този мотив в определението на Върховния касационен съд днес няма никаква стойност, защото фактическото положение преди сега действащия Закон за адвокатите се определяше все още от изискването кандидатът за адвокат да притежава политически права, каквито тогава жената не е притежавала, но днес вече има. При измененото правно-политически положение на жената, безспорно, старото фактическо положение не може да се запази, защото с това би се причинила дисхармония между законите.
5. Върховният касационен къд се позовава още на т.н. подготвителни материали, а именно на разискванията, станали при третото четене на Закона за адвокатите, в заседанието на Народното събрание на 19 юни 1925 г. Наистина, в това заседание е било отхвърлено предложението на народния представител А. Вълчев да се прибави в текста на чл. 1, ал. 1 от закона след думите „български поданик“ думите „без разлика на пол“: наистина, по повод на това предложение министърът на правосъдието е манифестирал своето отрицателно становище спрямо въпроса за признаване адвокатски права на жената. И тъкмо от това обстоятелство Върховният касационен съд дохожда до извода, че законът прегражда пътя на жената към адвокатската професия.
Безспорно, подготвителните материали: проекти, мотиви, разисквания, декларации и пр. могат да имат и често имат голямо значение за откриване неясно изразената воля на законодателя или на закона, но тези материали не всякога ни насочват в правия път на тълкуването. Законодателните разисквания, например, биха ни изразили ясно намеренията на законодателя, ако са се водили в един дух и ако между участниците в тези разисквания не са се проявили различаващи се или направо противоположни схващания по разглежданите въпроси. А тъкмо такъв е случаят при разискванията по предложението на народния представител А. Вълчев. От тези разисквания личи, първо, че противопоставянето на това предложение е било направено поради причини чисто формални и процесуални – считало се е, че при третото четене на закона не е могло да се предлагат и правят промени в текста му. На второ място, доколкото при тези разисквания е било засегнато съществото на направеното предложение, от участниците в разискванията са се манифестирали различни схващания: докато министърът на правосъдието се е проявил враждебно настроен спрямо допускането на жената до адвокатската професия, виден член на мнозинството г-н Н. Пъдарев заявява, че „може би всички в Народното събрание щяха да бъдат за предложението на г-н Вълчев, но трябваше да ни се даде възможност да го дебатираме“. Явно е, прочее, благосклонното отнасяне на този изразители на схващането на мнозинството в Народното събрание спрямо каузата на жената. Но, трети вид представител на мнозинството и още по-виден правник – д-р Йосиф Фаденхехт е заявил: „Аз считам, че при сегашния текст на законопроекта, жените, ако отговарят на ценза, не се изключват и могат да упражняват адвокатската професия“.
Ясно е, че гореизложените разисквания на Народното събрание не ни дават възможност да си отговорим без колебание на въпроса: защо е било отхвърлено предложението на народния представител Вълчев – дали по формалните причини, за които се спомена, или поради съображения, засягащи самото същество на предложението. Невъзможно в случая е да се определи още дали мнозинството, което е гласувало против предложението на Вълчев, се е ръководило от идеите на министъра на правосъдието или от схващането на г-н Фаденхехт, че текстът на закона не лишава жената от правото да се посвети на адвокатска практика.
6. Най-после, Върховният касационен съд се позовава на компетенцията на законодателя, който, „изхождайки от свои съображения, е намерил за уместно да ограничи със закон свободата на жената в избирането и упражняването на известна професия, като не я допуснал въобще до упражнението на адвокатската професия“. Безспорно, законодателят е имал свои съображения при изработването на Закона за адвокатите. Кои са били те, Касационният съд не казва, но едно е повече от сигурно – съображенията на законодателя по онова време са били доминирани от господстващото схващане, че жената политически е дисквалифицирана и поради това и неспособна за една тежка и важна обществена служба, за каквато се е считала винаги службата на адвоката. Днес обаче, когато жената в политическо отношение е приравнена с мъжа, горните съображения на законодателя остават без всяка стойност. С изчезването на причината, която ги определяла, трябва да изчезнат и правните и логическите последици, свързани с казаните съображения.
7. Днес, при едно по-напреднало културно и политическо развитие на страната, схващанията за ролята и правата на жената са променени; участието на жената в културните прояви е много по-дейно, отколкото в миналото; стопанско-икономическите условия, особено след войната, хвърлиха жената на работа в производството и във всички други области на стопанския живот. На жената днес се гледа като на фактор, равноценен на мъжа. Политическите права на жената се явиха не като дар и благоволение от страна на властта, а като резултат на новите условия и нужди на живота. Законите, които дойдоха да санкционират тези права, дойдоха и да отговорят на тези нужди. Може ли и трябва ли Законът за адвокатите да стои далеко от тях? Не. Защото предназначението на всеки закон е да задоволява, а не да пречи за задоволяване на жизнените нужди. Тълкуването на закона трябва да прави възможно изпълнението на тая негова задача, тъй хубаво изразена от д-р Йосиф Фаденхехт: „При това обективно схващане на задачите и средствата на тълкуването трябва да се дири онзи смисъл, който се извлича от самия закон, във връзка с другите закони и да се държи законът в услуга на живота, който той нормира, като в случай на съмнение се предпочете онова тълкуване, при което законът се явява най-пригоден да удовлетвори нуждите и изискванията на живота, към които се прилага (Гражданско право, обща част, с. 75-76).
Към горната мисъл ще добавим и следната такава на двама големи френски юристи Колен и Капитан (Елементарен курс по френско гражданско право, български превод, с. 45-46) „както и да е, учението на днешните писатели (относно тълкуването на законите) е навлязло в един много по-смел, по-нов и съвременно по-практичен път. То не счита правната норма за окончателно предписание и веднъж завинаги замръзнало в неизменните си последици. За да изпълни задачата си, не трябва ли правото да се подновява, да се преобразува както обществото, което урежда, и ролята на тълкувателя не се ли състои да подпомага тези необходими преобразувания? – Щом е така, в разрешаване на трудностите, за които се предизвиква тълкуването на закона, съвременните правници се придържат, по-малко от своите предшественици, да издирят каква е била мисълта на някогашния законодател по въпроса за уредбата, но какво е решението, което им се види за най-подходящо на днешните обществени нужди и на идеала за справедливост на настоящето поколение… предвид новите условия на обществения живот, да смекчаваш, да оглаждаш правилата, що духът на законодателя е дал, не значи да се поставяш в противоречие с него.., така, доктрината даваше все по-широко и по-широко място на наблюдението на обществените явления. Чрез свободното издирване на разрешенията, които те налагат и на които тя се старае да приспособи писаните текстове, в известна степен тя играе творческа роля“.
В тоя смисъл като творческа се е проявила френската съдебна практика, която не в едно отношение се е отклонила от първоначалното тълкуване и приложение на Code Napoleon. Заслужава тук да се отбележи и случаят със североамериканската съдебна практика, която години наред отричаше на работничеството право на стачка, за да застане впоследствие под напора на еволюцията в разбирането на новите обществени отношения тъкмо на противоположно становище.
Тълкуването, което съветът дава в случая на чл. 1 от Закона за адвокатите, съпоставяйки този закон с Конституцията и други закони, засягащи правата на жената, всъщност не е нещо ново и революционно – то е било поддържано и в миналото от много и видни правници и, ако тогава не е могло да се установи като господстващо, това трябва да се отдаде на състоянието, в което са се намирали обществено-политическите и стопанско-икономическите отношения тогава. Правото трябва да следва еволюцията на тези отношения; то не може и не бива да остане неподвижно и замръзнало на една точка, защото, в такъв случай, то няма да отговори на предназначението си. В смисъл на гореказаното, най-напред еволюира положителното право, чрез признаване избирателни и изобщо политически права на жената. Съдебната практика и доктрината не могат да останат чужди на тая еволюция.
Подпредседатели: Найден Николов, Методи Лазаров
Член-секретар: Иван Гумнеров
Членове: Александър Папанчев, Тодор Цанков, Димитър Вапцаров, Димитър Мацанкиевъ, д-р Димитър Константинов, Борис Лозанов, Арсени Георгиев, Боян Кепов, Асен Петров, Найден Райчев
Особено мнение на председателя и членовете на Софийския адвокатски съвет Иван Руневски[5], Петко Фиков и Никола Бронзов
Към постановлението на Софийския адвокатски съвет от 12 май 1938 г., с което се допуща до стаж д-р Bepa Златарева при софийския адвокат д-р Михаил Геновски.
Не сме съгласни с горепосоченото постановление... на Софийския адвокатски съвет. Д-р Вера Златарева не може да бъде допусната до стаж, защото, съгласно действащите у нас закони, на жените не е признато правото да упражняват адвокатска професия. От това следва, че молителката не може да бъде допусната и до стаж, защото едно лице се допуска до адвокатски стаж дотолкова, доколкото то – след надлежна подготовка и изпит – може да стане и адвокат. Законът не допуска съществуването на никаква отделна, особена стажант-адвокатска професия, членовете на която ще се ползват само с част от правата, отредени за адвокатите. Противното би значило да се възкреси по околен път институтът на помощник-адвокатитe и в адвокатската професия да се допуснат наново неквалифицирани и неподготвени хора. Впрочем, този въпрос не е повдиган в настоящето производство.
На въпроса могат ли у нас жените да упражняват адвокатска професия досега както Висшият адвокатски съвет, така и Върховният касационен съд са отговаряли отрицателно. Според тях, при съществуващото наше законодателство допускането на жените в адвокатската професия може да стане само чрез прокарване на надлежен закон. Съображенията, дадени в подкрепа на това отрицателно становище, имат своето значение и сега, поради което считаме за нужно да ги припомним. Касае се до производствата, образувани по повод молбите на Димитрана Иванова от София и Здравка К. Владова от гр. Шумен за допускане до стаж (преписки № 81/1928 г. и № 8/1934 г. на Висшия адвокатски съвет).
Съгласно чл. 1 от Закона за адвокатите адвокат може да стане само един дееспособен български поданик, ползващ се с граждански и политически права. Българското поданство и ползването от граждански и политически права са две самостоятелни условия, а не повторение на едно и също условие. Защото не всички български поданици се ползват с граждански и политическа права. Конституцията, макар да дава основните начала за придобиване на българското поданство и правата на българските поданици (чл. чл. 54-57), когато урежда гражданските и политическите права (правдини), употребява изразите „граждани“ и „живущите в Царството“. А съгласно чл. 1 от Закона за българското поданство, последното (българското поданство) „дава право за упражнение на всички гражданска права. Политическите права се придобиват и запазват съгласно Конституцията и избирателния закон.“ Прочее, жените български поданици имат всички граждански права, но те нямат всички политически права. Те, наистина, имат право да заемат някои държавни служби, но нямат и днес пълни избирателни права. Съображението, че жените у нас били лишени от избирателни права поради едно неправилно разбиране и приложение на Основния закон, е без всякаква стойност, при наличността на едно фактическо положение, което трае 60 години и при което никой сериозно не е поддържал, че жените могат да получат избирателни права без прокарването на изричен закон. Чл. 86 от Конституцията счита за избиратели всички български граждани, които се ползват от граждански и политически права и са навършили 21 години, а избираемите за народни представители освен това трябва да са навършили 30 години и да са книжовни (грамотни). Тези основни положения се повтарят почти буквално в Избирателния закон (чл. чл. 2 и 46). Както в Основния, така и в Избирателния закони не се споменава за лица от мъжки или женски пол и при все това никому не е дохождало на ум, че това положение – невъзможността за жените да упражняват както активно, така и пасивно изборно право – може да се измени без особен закон. Следователно в правосъзнанието на целия наш народ в продължение на десетилетия не е имало никакво съмнение относително изборното право на жените и срещу това правосъзнание – както се признава от молителката и от мотивите на постановлението на съвета – не е могло да се направи нищо друго, освен да се създаде закон, който да измени съществуващото фактическо положение и разбиране на Основния и Избирателния закони. И така е ставало у нас. В 1909 г. Законът за народното просвещение (чл. 97) даде право на жените, навършили 25 години и имащи най-малко средно образование, да се избират за училищни настоятели. Това право при същия ценз впоследствие се даде и на свещениците. С наредбата за училищните настоятелства от 17.VII.1934 г., това право на жените бе отнето. Впоследствие с Наредба-закон от 18.I.1937 г. (чл. 3) за избиратели за общински съвети се провъзгласиха „всички навършили 21 годишна възраст – мъже и жени. Последните ако са или са били майки от законен брак.“ С Наредбата-закон от 22.X.1937 г. (чл. 8) за избиратели за народни представители за Обикновено Народно събрание се провъзгласиха „всички български поданици, навършили 21-годишна възраст, мъже и жени. Последните – ако са омъжени, разведени или вдовици.“ Така че и днес жената няма никакво право на избираемост, а право на избиратели имат само част от жените, от което следва да се заключи, че и при сегашното положение българката не обладава всички политически права. А чл. 1 от Закона за адвокатите, като изисква ползване от граждански и политически права, разбира всички политически права, а не само част от тях.
Обстоятелството, че някои категории лица от мъжки пол тоже не притежавали политически права (право да избират или да бъдат избирани – военни, духовни лица, чиновници и пр.) не опровергава поддържаната от нас теза, а я подкрепя, защото и тези лица не могат да станат адвокати. Колкото се отнася до ограничението, че всички мъже (и адвокатите) не могат да се избират за народни представители, докато не навършат 30-годишна възраст, то също така не опровергава тази теза, защото въпросното ограничение е създадено от самия Основен закон (чл. 86), който изисква от избираемите за народните представители не само да се ползват от граждански и политически права, но да са навършили и 30-годишна възраст. Независимо от това, в правосъзнанието на народа от времето, от когато съществува адвокатска професия и досега, не се е считало, че това специално условие за избираемите за народни представители е някаква пречка за допущане на едно лице от мъжки пол да упражнява адвокатска професия. Също така, ако ползването от граждански и политически права е поставено като условие и за упражняване на други занятия и при все това в последните са допуснати и жени, това не дава основание да се твърди, че същата грешка трябва да се допусне и в тази област, която тук е предмет на обсъждане.
Тълкуването, което в мотивите на постановлението на съвета се дава на думите „ползване от граждански и политически права“ в смисъл, че трябвало да се разбира „нелишаване от тези права“, е едно тълкуване, което не може да се извлече от изричния текст на закона. Когато законодателят е искал така да определи ценза и условията за допускане до една служба или занятие, той го е казвал изрично, напр. в чл. 5 от Закона за държавните служители. Поради това на някои държавни служби са допускани отдавна жени, стига да не са лишени от граждански и политически права. Но и в тази област общото правосъзнание е създало едно фактическо положение, по силата на което жените нямат достъп в много държавни и общински служби: службите на съдии, полицаи, военни и пр. И тук само особен закон може да измени съществуващото фактическо положение. Старият Закон за адвокатите обаче употребяваше израза „лишени от граждански и политически права по закон, или с присъда…“ Поради това и под неговия режим жените не са могли да бъдат адвокати – лишени са по закон от политически права.
В мотивите към постановлението се казва още че Върховният касационен съд отстъпил (в определението си № 12 от 18.V.1928 г., общо събрание, по жалбата на Димитрана Иванова) от гореизложените съображения – такива и на Висшия адвокатски съвет – по същото дело на Димитрана Иванова. Това твърдение е неточно. ВКС не се е занимавал с тези съображения, понеже е счел за меродавен и решаващ другия мотив – волята на законодателя, за който мотив ще стане дума по-долу. Че ВКС споделя напълно това схващане на Висшия адвокатски съвет за значението на думите ползване от граждански и политически права, това се вижда от едно негово последващо определение № 17/1932 г., общо събрание (публикувано в „Адвокатски преглед“, г. XII бр. 4, с. 98, и у Цукев, том IV, § 3945, с. 6) по повод молбата на едно духовно лице да бъде вписано в адвокатската колегия. Молбата е била отхвърлена от местния адвокатски съвет и Висшия адвокатски съвет по съображение, че духовните лица, ако и да се ползват от някои политически права, обаче не се ползват от всички тези права. ВКС възприема напълно това схващане на Висшия адвокатски съвет. Лицето, което иска да стане адвокат, трябва да притежава всички граждански и политически права. Според ВКС даже и това не е достатъчно. Лицето кандидат за адвокат трябва не само да притежава тези права, но и да може да ги упражнява и то всичките, а не само част от тях. Въобще, това определение със своите подробни мотиви е от съществено значение за правилното тълкуване и приложение на чл. 1 от Закона за адвокатите.
Но, ако за момент бихме се съгласили с противното гледище досежно тълкуването и приложението на чл. 1 от Закона за адвокатите, ако за момент също така игнорираме грамадното значение на създаденото от десетилетия фактическо положение, което е свело до една правна аксиома схващането, че у нас – при съществуващото законодателство – жената не може да упражнява адвокатска професия, то все пак има една пречка за допущане молителката до стаж, която пречка не би могла да се преодолее по друг начин, освен ако се съгласим, че на адвокатските съвети е позволено да пренебрегват изричната воля на законодателя и да се впущат в такива новаторства, които по своето естество наистина граничат с революционните опити, за каквито става дума в мотивите към постановлението на съвета.
Сега действащият Закон за адвокатите е приет в 1925 г. от XXI Обикновено Народно събрание. Както се признава и в мотивите към постановлението на съвета, в първоначалния проект на закона, изработен от Съюза на адвокатите, след думите „български поданик“ е имало пояснителните думи „от двата пола“. Очевидно авторите на този проект са искали да се създаде по законодателен ред и за жените правото да упражняват адвокатска професия. Министърът на правосъдието – противник на тази реформа – е изхвърлил гореспоменатите пояснителни думи. Не е без значение какво е мислил и предлагал вносителят на проекта. При подобни съвършено ясни случаи е от първостепенно значение каква е била волята на проектосъставителя. Очевидно той е искал да остане и занапред в сила досегашното правно и фактическо положение: жените да нямат достъп в адвокатската професия. Но освен този исторически материал в Народното събрание е станало нещо друго, което не оставя нито сянка от съмнение върху това каква е волята на законодателя, а, ако искате, и това каква е била и „волята на закона“. В заседанието на 19 юни 1925 г., при третото четене на законопроекта, народният представител Ангел Вълчев прави предложение, в чл. 1 от проекта след думите „български поданик“ да се прибавят думите „без разлика на пол“. На това предложение решително се е противопоставил министърът на правосъдието Цв. Бобошевски, считайки, че с него (предложението) се цели една голяма реформа – участието на жената в правораздаването, на която той е противник. В заключение, министърът казва: „Това ни само липсва“. Самият автор на предложението, народният представител Вълчев, е бил с ясното съзнание, че при тази редакция на чл. 1 от закона жените не могат да упражняват адвокатска професия и със своето предложение той е искал да им се даде това право. Той се мотивирал доста подробно, защо смята, че е дошло времето да се отговори благосклонно на това искане на жените и се премахне съществуващото ограничение за същите да упражняват адвокатска професия. И народният представител Н. Пъдарев, който не е противник на премахването споменатото ограничение, подчертава, че премахването на ограничението – което се цели с направеното от народния представител А. Вълчев предложение – е една голяма реформа в нашия политически и обществен живот, която инцидентно не бива да се прави. Народният представител Фаденхехт наистина е казал, че при сегашния текст жените, ако отговарят на ценза, не се изключват и могат да упражняват адвокатска професия. С това обаче не е съгласен нито министърът, нито предложителят на допълнението, нито докладчикът К. Кънчев, който е заявил: „Може ли… така контрабанда да се решава този въпрос“. Станалото до този момент е предостатъчно да обясни каква е била волята на законодателя – да се изключат жените от адвокатската професия. Даже да бе изоставено предложението и да не бе гласувано „по формални причини“ (понеже било направено на трето четене), не може да има спор върху волята на законодателя. В своята молба за допущане до стаж д-р Вера Златарева твърди, че предложението на народния представител Вълчев било оставено без гласуване, защото правилникът не позволявал да се правят предложения за добавки и изменения при третото четене на законопроектите. Трябва да се съжалява, че молителката още при своите първи стъпки към адвокатската професия си служи с извращения на съществени обстоятелства. Не е вярно, че правилникът за вътрешния ред на Народното събрание не позволява да се правят на трето четене добавки и изменения на внесените законопроекти. А парламентарната ни практика показва, че на трето четене проектите много пъти са били изменявани и то в съществените си части. Що се отнася до гласуването, то е станало даже два пъти, понеже първият вот е бил оспорван. При второто гласуване председателят на Народното събрание Борис Вазов формулира предложението така: „Които приемат предложението на г-н Вълчев, а именно в чл. 1 от законопроекта след думите „български поданик“ да се прибавят думите „без разлика на пол“ – т.е. и жените да могат да стават адвокати – да вдигнат ръка. Меншество. Събранието не приема“ След това е станало пререкание между народния представител Фаденхехт, който е гласувал за предложението, и министъра, от което се вижда, че министърът не е бил съгласен да разрешава при третото четене този въпрос, а народният представител Фаденхехт, ръководен от своята съвест, е гласувал „за“, понеже тъй или инак въпросът е бил поставен на разрешение, чрез поставянето му на гласуване от председателя. Реформата се е считала толкова голяма и преждевременна, че министърът е заплашил с оттегляне на законопроекта. Събранието обаче е гласувало по същество и отхвърлило предложението. При този изричен вот не е наша работа да изследваме защо е било отхвърлено предложението. То не е оставено без гласуване, т.е. „без разглеждане“, а е гласувано и отхвърлено. Ако не се отдава решаващо значение на т.н. исторически материали, ако не се вземат като меродавни за тълкуванията на закона идеите на министъра, съставител на законопроекта, защо тогава се поставя въпрос за подбудите на народните представители при отхвърлянето на предложението; защо е потребно да се изследва от какво естество били съображенията на гласувалите против предложението – от формално естество или по същество. Искате ясен закон, категоричен вот. Народното събрание на 19 юни 1925 г. е казало в това отношение волята си по един недвусмислен начин: не приема да се даде право на жените да упражняват адвокатска професия. Този категоричен вот не може да бъде тълкуван, защото е много ясен, неговото значение не може да бъде омаловажавано, освен ако смятаме, че сме властни да го отминем и не му се подчиним. Адвокатските съвети нямат такава власт. Те са длъжни да са съобразят с изричната воля на законодателното тяло, което единствено е компетентно да отмени с един нов вот онова, което така изрично е било рошено от Народното събрание на 19 юни 1925 г.
И действително, никой досега сериозно не е мислил, че жените могат по друг път да получат право да упражняват адвокатска професия – освен чрез един закон. Самите женски организации, борещи се за равноправие, са насочвали все в тази област своите усилия. В 1918 г. е било внесено от народните представители Илия Янулов, А. Цанков, П. Лисев, д-р П. Джидров, д-р Йосиф Фаденхехт, Ст. Костурков и П. Станчев предложение за съответни изменения на Закона за устройството на съдилищата и Закона за адвокатите – за да могат – чрез тези изменения – жените да получат достъп не само в адвокатската професия, но и в съдийската служба. След гореспоменатия вот на Народното събрание от 19.VI.1925 г., става още по-очевидно, че няма друг път за допускане на жените в адвокатската професия, освен да се прокара закон за това. В ХХII-то Обикновено Народно събрание народният представител Г. Т. Данаилов внася такова предложение, а в ХХIII-тото Обикновено Народно събрание също такова предложение – за даване право на жените за упражняване на адвокатска професия – внася народният представител Христо Манафов. В мотивите на трите предложения се обосновава нуждата от един нов закон, който да премахне досегашното ограничение за жените по отношение упражнение на адвокатската професия. Тези предложения, макар че са имали известен частичен успех (минали са двете последни или едното от тях на първо четене), все пак не са били приети окончателно, не са станали закон. Поради това, въпросът и днес стои открит и чака намесата на законодателя.
Гореизложеното отстранява всяко съмнение досежно начина, по който жената у нас може да получи достъп в адвокатската професия. Така е било и във Франция и Белгия. И там са правени опити от жените – юристки да бъдат допуснати в адвокатската професия без прокарване на закон. Обаче французките и белгийски съдилища са отговорили отрицателно на тези домогвания. И впоследствие във Франция с един специален закон от 1 декември 1900 г. на жените се е дало правото да упражняват адвокатската професия, при ограничението да не могат да попълват съдийските състави, каквото право и задължение съществува за французките адвокати отдавна.
Не са уместни позоваванията на видни автори за начина, по който трябва да се тълкуват законите (във връзка с тълкуванието на чл. 1 от Закона за адвокатите), както и на примера със стачките в Америка. Защото в случая не се касае само до тълкуване на един закон, а до задължителната сила на един изричен вот на Народното събрание. Но, независимо от това, не може с положителност да се каже, че всред нашия народ и по-специално в адвокатските колегии е премахнато вече известното разномислие по съществото на този въпрос. При наличността на тези разномислия, може ли да се тръгне по такъв смел път, какъвто е предприел Софийският адвокатски съвет, за разрешаване на един въпрос, по който все още има спорове. Наличността на това разномислие само по себе си прави невъзможно осъществяването на желаната от жените правнички реформа по пътя на тълкуване на законите. Разбира се, за законодателя не е необходимо да изчака създаването на единомислие, за да прокара тази реформа. Но само той, законодателят, и никой друг може да бъде арбитър по този спор. От друга страна, както се обясни по-горе, намесата на законодателя е належаща не само поради това разномислие по съществото на въпроса, но и поради формалната пречка, създадена с изричната воля на Народното събрание, изразена във вота от 19.VI.1925 г.
За изяснение на нашата теза и в подкрепа на същата, нека посочим на още едно съображение. Не се спори, че до миналата година жените у нас нямаха избирателни права, освен ограниченото право за някои жени да бъдат избирани за училищни настоятели, създадено със закон през 1909 г. Що се отнася до избиратели и избираеми, Избирателният закон също така, както и Законът за адвокатите, не споменава никъде за мъже или жени, а говори за български граждани, които се ползват с граждански и политическа права (чл. чл. 2 и 46). Изразът е точно същият, както в чл. 1 от Закона за адвокатите. При това положение, идвало ли е някому на ум, че Конституцията и Избирателния закон не лишават жената от активно и пасивно изборно право и заради това, вместо да се създава нов закон, който да им даде това право, те, жените, чисто и просто да бъдат вписани в избирателните списъци. И нека се забележи, че с Избирателния закон няма такъв прецедент, какъвто има със Закона за адвокатите – при гласуването му от Народното събрание на 19.VI.1925 г. При все това, всички, включително и членовете на Софийския адвокатски съвет, биха се учудили и възнегодували, ако – без всякакъв закон – един общински съвет би решил да впише в своите избирателни списъци и жените, позовавайки се на значителната промяна в стопанско-икономическите условия, на приобщаването на жената в производството, на участието й във всички културни прояви, на еволюцията в нравите, на духа на новото време и прочее. В миналото у нас имаше общински съвети с различни политически тенденции, имаше между тях и доста левичарски. Обаче нито един общински съвет не прибягна към подобно радикално разрешение на проблемата за избирателните права на жените – да отмени една съществуваща от десетилетия правна система с едно свое решение, без да чака намесата на законодателя. Тъкмо това направи Софийският адвокатски съвет.
По гореизложените съображения ние сме против неговото становище, изразено в постановлението, с което д-р Вера Златарева е допусната до стаж.
Ив. Руневски, Н. Бронзов, П. Фиков
Чрез Софийския адвокатски съвет за
Висшия адвокатски съвет
ПРОТЕСТ
От Прокурорския надзор при Софийския областен съд
ПРОТИВ
постановлението от 12 май 1938 г. на Софийския адвокатски съвет
Моля, уважаеми господа, отмяната на горното постановление на Софийския адвокатски съвет за допущане до стаж на д-р Вера Димитрова Златарева при вписания в списъка на Софийската адвокатска колегия адвокат д-р Михаил Геновски, като несъобразно със Закона за адвокатите и вместо него се постанови друго такова, с което на поменатата молителка се откаже правото за допущане до адвокатски стаж по следните съображения:
Очевидно, не се касае само до молба за допущане до адвокатски стаж, а за признаване правото на жената да упражнява адвокатска професия, тъй като едно лице се допуска до адвокатски стаж дотолкова, доколкото може да стане и адвокат, след надлежна подготовка и изпит; съществуването на отделна стажант-адвокатска професия е непознато.
На въпроса може ли жената на упражнява адвокатската професия трябва да се отговори само отрицателно и то по силата на ясните и категорични постановления на Закона за адвокатите. Съгласно чл. 1 от казания закон, който изброява положителните качества, които трябва да притежава кандидатът за адвокат, само един дееспособен български поданик, ползващ се с всички граждански и политически права, може да стане адвокат. И днес жената, българска поданица, ако и да има всички граждански права, но тя нема всички политически права. Така, никоя жена няма правото на избираемост за народен представител, а право на избирателни имат само част от жените (омъжени, разведени или вдовици). Законът за адвокатите, като изисква ползване от граждански и политически права, разбира всички политически права, а не само част от тях. Даже в мотивите на обжалваното постановление се признава фактът, че жената не всякога е могла да упражнява тези прави и че днес не ги притежава в целия им обем. Но, обяснява се по-нататък, това се дължало на неправилно тълкуване на конституционните наредби, поради което докладчикът на постановлението прави усилия да ги тълкува в противовес на ясно установената в гражданското правосъзнание аксиома, че жената в политическо отношение не е приравнена с мъжа. А такава власт Софийският адвокатски съвет нема. Обстоятелството, че някои категории лица от мъжки пол също не притежават пълни политически права като правото да избират или правото да бъдат избираеми (напр. военните лица, чиновниците) не опровергава горната теза, а я само подкрепя, защото и тези лица – мъже – не могат да бъдат адвокати. Същото значение има и фактът, че мъжете могат да бъдат избираеми за народни представители след като навършат тридесетгодишна възраст, тъй като и тук се касае за едно специално постановено от Основния закон условие, освен това за притежаване пълни граждански и политически права.
Изразът в чл. 1 от Закона за адвокатите „ползващ се от граждански и политически права“ означава не само притежаването на същите права, но и способността да се упражняват тези права и то всичките, а не само част от тях (вж. определение № 12 от 18.V.1928 г. на ВКС, общо събрание, и определение № 17/1932 г., ВКС, общо събрание, публикувано в „Адвокатски преглед“, г. Xlll). Ето защо погрешно е схващането на Софийския адвокатски съвет в обжалваното постановление, че „ползване от граждански и политически права“ трябва да се разбира в смисъл „нелишаване от граждански и политически права“. Но даже под действието на стария Закон за адвокатите, който употребяваше израза „лишен от граждански и политически права по закон или с присъда“, пак жената не може да упражнява адвокатската професия, защото правилно се считаше, че тя е лишена по силата на законите от редица политически права, т.е. не притежава и не упражнява пълни политически права.
Но, независимо от тези съображения, ясната воля на законодателя, в лицето на ХХI-то Обикновено Народното събрание, което прие сега действащия Закон за адвокатите, е против допущането на жената да упражнява адвокатска професия. Най-ясни указания за това са както историческото преследване на приемането на казания закон с всеизвестното изхвърляне на думите „от двата пола“ или „без разлика на пол“ или шеговития израз на тогавашния министър на правосъдието г-н Бобошевски, „това ни само липсваше“, и даже заплахата на същия, ако се настоява за даване адвокатски права на жената, да го оттегли, а така също и последователните предложения впоследствие на г-да народните представители проф. Данаилов и Манафов (в ХХII-то и ХХIII-то Обикновено Народно събрание) за изменение на Закона за адвокатите, като се премахне ограничението на жената да адвокатства. Така ясно изяснена волята на законодателя, тя е само категорична: жената не може да упражнява адвокатска професия. А така изразената воля в Закона за адвокатите не може да бъде тълкувана другояче, въпреки факта, че днес положението на жената в правно-политическо отношение е променено, като е добила още некои политически права (но само по силата на издадени наредби-закони, а не на основание тълкувания на издадени вече такива), запазени по-рано само за мъжа, но не и всичките. Признаване правото на жената да адвокатства е една голяма реформа в нашия обществено-политически живот и тя може да стане само по законодателен ред със съответно изменение на закона, но не и така случайно, по повод единичната молба на д-р Вера Димитрова Златарева, по пътя на тълкуванията на Закона за адвокатите, с оглед на напредналото културно развитие на страната и свързаната с това промяна в схващанията за ролята и правата на жената, за които се черпи кураж от видни доктринери, без за се държи сметка за учудването, което подобни смели тълкувания на ясни закони може да извика в правосъзнанието на гражданите.
гр. София, 8 юни 1938 г.
Прокурор: Д-р Партов[6]
Към въпроса за допущане жените правнички да упражняват адвокатска професия[7]
Постановление № 90
гр. София, 2 ноември 1938 г. по стажантско дело № 92/1938 г.
Висшият адвокатски съвет, общо събрание,
ПОСТАНОВИ
Отменява постановлението на Софийския адвокатски съвет от 12.V.1938 г. по преписка № 429/1938 г. и вместо него постановява: „Остава без последствие молбата на д-р Вера Д. Златарева от гр. София да бъде допусната до стаж при вписания в списъка на Софийската адвокатска колегия адвокат д-р Михаил Геновски“.
Настоящето постановление може да бъде обжалвано от молителката д-р Bepa Д. Златарева и прокурора при Софийски областен съд, чрез Висшия адвокатски съвет пред Общото събрание на ВКС в двенеделен срок от съобщението му в преписъ на молителката и на прокурора.
МОТИВИ:
За да се произнесе по настоящето дело, Висшият адвокатски съвет в съвещанието си, станало на 2 ноември 1938 г., взе предвид:
Чл. 1. от Закона за адвокатите гласи: „Всеки дееспособен български поданик, ползващ се с граждански и политически права и свършил правните науки в български или чуждестранен, държавен или признат от държавата университет, може да стане адвокат…“
Молителката д-р Вера Д. Златарева, като тълкува този член от закона, поддържа, че съгласно текста му не само мъжете, но и жените, български поданици, които се ползват с граждански и политически права и които отговарят и на останалите условия, предвидени в този член, могат да бъдат адвокати. Такова широко тълкувание, което молителката дава на този текст, не може да му бъде дадено по следните съображения:
1. При тълкуването на законите много пъти трябва да изхождаме от известни предпоставки, които законодателят е имал и има в своето съзнание и които предпоставки са толкова общоприети и общопризнати че няма нужда да бъдат изразени писмено в някакъв законен текст. Такава една общоприета и общопризната предпоставка е, че жените дотогава, докогато не им се даде това право изрично, не могат да бъдат съдии и адвокати.
Подобна на тая предпоставка е и тая, че жените нямат никакво избирателно право до Наредбата-закон за избиране народни представители за обикновеното Народно събрание (23.X.1937 г.) и Наредбата-закон за избиране членове на общинските съвети (18.I.1937 г.), когато то изрично с тия закони им се даде. В продължение на 60 години в народното правосъзнание е лежала мисълта, че жените нямат избирателни права и че те не могат да ги имат, освен тогава, когато им бъдат дадени по закон, нещо, което стана. Никой не е допускал преди тия наредби-закони, че жените могат да бъдат избиратели, както и днес никой не допуска, че те могат да бъдат избираеми за народни представители, общински съветници или училищни настоятели. Че това е така, явства и от обстоятелството, че даденото през 1909 г. със Закона на народното просвещение право на избираемост на жените за училищни настоятели, с Наредба-закон от 17.VII.1934 г., бе отнето. Следователно без изричен текст, който да дава на жените активно или пасивно избирателно право, макар и в Конституцията и в стария избирателен закон да да не се говори изрично за пола на лицата, жените не могат да имат избирателни права. Също е и с правото на жените да бъдат адвокати. Години наред в народното правосъзнание е било – а и сега е така – несъмнено, че жените нямат право да бъдат адвокати, докато това право не им бъде дадено изрично със закон, макар че и в Закона за адвокатите от 1838 г., и в този от 1925 г. да не се говори изрично за пола на лицата.
2. Такова широко тълкувание на чл. 1 от Закона за адвокатите не може да бъде дадено, обаче, главно поради това, че то не е съобразно с изрично и недвусмислено изразената воля на законодателя. Законът за адвокатите в сегашната му форма е приет, одобрен и обнародван през 1925 г. и той дойде да отмени Закона за адвокатите от 18.XII.1898 г. В последния закон съществуваха разпоредбите на чл. 4 и чл. 7, п.п. „а“ и „в“, текстове, тъждествени на съдържанието на чл. 1 от сега действащия Закон за адвокатите, при които жените нямаха достъп до адвокатска професия. Схващайки, че по силата на цитираните текстове от стария Закон за адвокатите, жените не могат да бъдат адвокати, Съюзът на българските адвокати, който е изработил текста на законопроекта и който, от друга страна, е споделял мнението, че и на жените трябва да се даде право да бъдат адвокати и че това право трябва да бъде дадено изрично е поставил след думите в чл. 1 „български поданик“ и думите „от двата пола“. Във внесения в Народното събрание законопроект, обаче, тия думи са изтрити и законопроектът е бил внесен с тая редакция на чл. 1, каквато той има и днес, т.е. така както е било съществуващото по стария закон положение.
На първо и второ четене законопроектът (чл. 1) е изминал така, както е бил внесен от министъра на правосъдието, без да се е повдигал въпрос за изменението му от когото и да било. При третото четене на законопроекта, в заседанието, станало на 19.VI.1925 г., един от народните представители Ангел Вълчев е направил предложение, надлежно подписано, да се измени чл. 1 от Закона за адвокатите така: след думите „български поданик“ да се прибавят думите „без разлика на пол“. На това предложение се е противопоставил министърът на правосъдието Ц. Бобошевски: „Аз съм против това предложение. Това е един голям въпрос, въпрос от принципален характер и неговото дебатиране трябваше да стане, още когато ставаха генералните дебати или най-малко когато тоя законопроект се приемаше на второ четене. Така инцидентно, при третото четене, да се вмъкне текст с такова съдържание и с такива последици, аз не съм съгласен. Тук трябваше да се открият едни големи обширни дебати по въпроса за участието на жената в правораздаването. Аз се противопоставям. Това ни само липсва“.
По него се е дебатирало като са взели думата вносителят на предложението и други народни представители, като при дебатирането се е подчертало, че въпросът за допускането на жените до адвокатската професия е голяма реформа в нашия политически и обществен живот и че тя трябва всестранно да бъде обсъдена, нещо, което при третото четене не може да стане. След станалите дебати председателстващият Народното събрание е подложил на гласуване добавката, предложена от народния представител Ангел Вълчев и е констатирал меншество – Събранието не е приело тази добавка.
Станало е оспорване на вота, след което председателстващият е повторил гласуването, като е казал следните думи :
„Които приемат предложението на г-н Вълчев, а именно: в чл. 1 от законопроекта, след думите „български поданик“ да се прибавят думите „без разлика на пол“ – т.е. и жените да могат да с стават адвокати – да вдигнат ръка. Меншенство. Събранието не приема“.
От гореизложеното се вижда, че Народното събрание се е занимало с предложението на Ангел Вълчев, изслушало е последния, станали са дебати по него и с изричен вот е приело, че жените не могат да бъдат адвокати. Предложението на народния представител Ангел Вълчев, следователно, не е било оставено без гласуване поради формални причини – че при трето четене не могло да се правят предложения за добавки и изменения, както твърди молителката – а е било разгледано и отхвърлено от Събранието по същество, т.е. по него е имало вот на Събранието, с която го отхвърля категорично, вот, който е повторен. Събранието ясно, изрично и категорично е против това „и жените да могат да стават адвокати“, и при тази яснота, изричност и категоричност не може да има място за никакво тълкувание, защото волята на законодателя, която е и воля на закона, е ясно и недвусмислено изразена. Не е важно в случая, че в станалите дебати при третото четене на законопроекта са се изказали само трима народни представители. Не е важно, също така, че тия които са се изказали, са били на различни мнения. Важното е едно – че Народното събрание е гласувало предложението за даване адвокатски права и на жените и е отхвърлило това предложение. Народното събрание изказва волята си чрез гласуване, чрез вот, а такъв има и той е категорично отрицателен: за предложението на А. Вълчев не е получено болшинство, а меншенство.
Въпросът, прочее, за правото на жените да бъдат адвокати може да бъде разрешен само по законодателен ред. Това следва от изричния вот на Народното събрание на 19.VI.1925 г., който изключва всякакво тълкувание. Защото ако се тръгне по пътя, по който върви молителката, а заедно с нея и Софийският адвокатски съвет, пътя на тълкуването на законите – Конституцията, Закона за адвокатите, Закона за държавните служители, избирателните наредби-закони и други такива, които имат каквито и да е допирни точки с разглежданата материя – за правото на жените да бъдат адвокати – може да се дойде до възприемането на противоречиви положение в разни места на Царството, при наличността на различни схващания по съществото на този въпрос: така, един адвокатски съвет, по пътя на тълкуването, може да дойде до един резултат – да признае правото на адвокат, респективно стажант-адвокат, на една жена, а друг адвокатски съвет по същия път да откаже това право и, ако постановленията на двата тия съвета влязат в законна сила, ще се дойде до положението, че в един град на Царството жените ще могат да бъдат адвокати, а в друг – не, а такова положение не може да бъде търпяно.
Прочее, допускането на жените до адвокатската професия може да бъде прокарано само по законодателен път, защото сам законодателят е казал, че жените нямат право да бъдат адвокати. Народното събрание, отхвърляйки предложението на Ангел Вълчев, ясно и недвусмислено подчертава смисъла, който влага в чл. 1 от Закона за адвокатите, че се касае за мъжа български поданик, а не и за жената българска поданица и изрично с вота си казва: жените да нямат право да бъдат адвокати. Предложението на А. Вълчев нема изяснителен характер, както твърди повереникът професор Петко Стоянов. То цели да създаде едно ново право. Дори, обаче, и да е имало този характер това предложение – Народното събрание го отхвърля, то се произнася категорично и ясно – „жените да не могат да стават адвокати“, както го е гласувал председателстващият при второто гласуване на тоя член. (Стенографски дневници на 21 обикновено Народно събрание, II р. с., с. 2114).
При това положение всички други въпроси, които повдига молителката и нейните повереници, както и тия, които засяга Софийският адвокатски съвет в постановлението си, са без значение, при наличността на изрично изразената в закона воля на законодателя. Това е волята на законодателя, изразена в закона, това е самият закон и в такъв случай въпросът за притежаване на политически права, от страна на жената, въпросът за обема им, въпросът за допускането на жената до държавни служби, въпросът за избирателните й права и пр. всички тия въпроси остават без значение, защото при наличността на един безспорен, ясен и категоричен вот на Народното събрание, в смисъл, че жената не може да бъде адвокат, те не играят никаква роля. Законодателят е създал чл. 1 от Закона за адвокатите, според който само мъжете могат да бъдат адвокати – без значение е въпросът за политическите права на жените, защото както и да бъде разрешен този въпрос, те все пак не могат да бъдат допуснати до упражняването на адвокатска професия, защото волята на законодателя, изразена в закона, е такава: че жените не могат да бъдат адвокати, поради това, че са жени, [не] могат да бъдат адвокати независимо от това дали имат, или нямат политически права. В такъв смисъл схваща въпроса и Върховният касационен съд с определението си № 12 от 18.V.1928 г. по адв. дело № 4/1928 г. Прочее цялата пледоария на молителката и нейните повереници, както и мотивировката на Софийския адвокатски съвет в това направление, за политическите права на жените, за основанието, черпено от съображението, че те ги притежават тия политически права и специално за молителката, че тя не е лишена от граждански и политически права, в какъвто смисъл Висшият адвокатски съвет намира, че трябва да се разбира изразът „ползващ се с граждански и политически права“ в чл. 1 от Закона за адвокатите, както и всички други съображения на молителката и Софийския адвокатски съвет, да й бъде признато правото на адвокат, Висшият адвокатски съвет смята, при гореизложеното схващане за излишно да обсъжда. Дотогава, докогато в закона ясно и категорично не се укаже, че и жените имат достъп до адвокатската професия, дотогава ще се прилага Законът за адвокатите, тъй както той е в своя член 1, т.е. при изрично изразената в тоя член воля на законодателя, че жените нямат право да бъдат адвокати.
Поради тия съображения ще следва постановлението на Софийския адвокатски съвет от 12 май 1938 г. да бъде отменено.
Особено мнение на председателя на Висшия адвокатски съвет Велю Хр. Кючуков[8]
Намирам, че постановлението на Софийския адвокатски съвет по стажантско дело № 92/1938 г. за допущане до стаж на д-р Вера Златарева следва да се потвърди по следните съображения:
1. Мотивите на постановлението на Софийския адвокатски съвет, както и ония на протеста на прокурора при Софийския областен съд (включително и на „особеното мнение“), които засягат същността на политическата концепция за или против правата на жената, нямат абсолютно никакво значение по делото. Адвокатските съвети са институти, създадени по закона, с една определена компетентност – да прилагат и тълкуват Закона за адвокатите; те не могат да си поставят друга задача, вън от закона, нито пък да разрешават проблемата за или против правата на жената, съобразно една концепция за „ролята на жената в културното и просветно развитие на страната“. Въпросът е да се даде тълкуване на Закона за адвокатите при режима на Избирателния закон-наредба от 28.Х.1937 г., който създава безспорно ново правно-политическо положение на жената.
Всички съображения, следователно, в постановлението на Софийския адвокатски съвет, както и в протеста на прокурора при Софийския областен съд (включително и на „особеното мнение“), било за „ролята на жената“, било за някакви „революционни опити“, било за увлечение в „новаторство“ и пр. следва да бъдат елиминирани, като нямащи никаква правна стойност по делото.
2. Между другите условия, които се изискват по Закона за адвокатите, за придобиване правото на адвокат е и условието лицето да се ползва от граждански и политически права, няма спор, че жената се ползва с граждански права. Спорът е ползва ли се тя и с политически права, за да придобие правото на адвокат?
Политическите права, според чл. 1 от Закона за българското поданство, се придобиват и запазват съгласно Конституцията и Избирателния закон.
Конституцията не съдържа постановление, което изрично да отрича политическите права на жената. „Избиратели са всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 год. и се ползват с граждански и политически права“ – тъй предписва чл. 86 ал. 2 от Конституцията. Конституцията (чл. 86, ал. 2) поставя, следователно, общия принцип, без да прави някакви ограничения на правата на лицето от женски пол, като предоставя свобода на обикновения законодател да определи лицата, или категорията лица, които ще се ползват от това политическо право – правото на избирател. Това именно гледище е възприето с чл. 1 от Закона за българското поданство, където се казва: политическите права се придобиват съгласно Конституцията и Избирателния закон. А щом политическите права се придобиват и по Избирателния закон, то, в такъв случай, не е необходимо специално изменение и на Закона за адвокатите, за да се признае правото на адвокат и на лицата от женски пол, – достатъчно е да е изменен Избирателният закон, който е съществувал при действието на Закона за адвокатите и да са дадени политически права на жените – условие, което изисква, между другите условия, чл. 1 от Закона за адвокатите: лицата, които искат да им се признае правото на адвокат, да притежават и политически права.
3. Чл. 86 ал. 3 от Конституцията предвижда едно ограничение на правото на избираемост на българските граждани за народни представители. „Избираеми за народни представители, според това постановление на основния закон, са всички български граждани, които се ползват с граждански и политически правдини и са на възраст по-горе от 30 години“. Това ограничение, преценено в своята същност и от гледището на Конституцията, не е от такова голямо значение, за да се счете и по Конституцията, че лицата, които не притежават правото на избираемост, са лишени от политически права като граждани, или че те въобще не притежават политически права. В това положение на полуправни граждани, основният законодател не е искал да постави българските граждани, които не са навършили 30-годишна възраст. Това би било и в противоречие и с общия свободолюбив дух на Конституцията, която издига високо, като основни принципи, правата и свободите на човека и гражданина.
И когато е въпрос за признаване правото на адвокат на лице от мъжки пол, ненавършило 30-годишна възраст и лишено, следователно, от политическото право на избираемост по Конституцията, никой институт, съдебен или адвокатски, от създаването на Закона за адвокатите до днес, не е оспорил правото му на адвокат, поради това, че не притежава „всички“ политически права. Аргументът по тоя въпрос, поставен в протеста на прокурора при Софийския областен съд и „особеното мнение“, че това ограничение, „както е било предвидено в Конституцията, подкрепяло противната теза“ — нищо не ни обяснява.
4. Избирателният закон-наредба от 28.X.1937 г., както се спомена, създава ново правно-политическо положение на жената.
Чл. 8 от тоя закон-наредба постановява: избиратели са всички български поданици, навършили 21-годишна възраст, мъже и жени. Последните, ако са омъжени, разведени или вдовици. Или законът признава политическото право – правото на избирател на категорията жени – омъжени, разведени или вдовици.
Тази категория жени, като са придобили по новия Избирателен закон правото на избирател, имат политически права. Ограничението на правото на избираемост не е съществено по текста и смисъла на закона, както не е съществено и от гледището на Конституцията ограничението, което се прави в чл. 86, ал. 3, както се спомена по-горе.
И действително, жената, която притежава избирателно право, чрез своята бюлетина, дава общи насоки на политиката на държавата, на нейната уредба и устройство, а така също, чрез посочените и избрани от нея народни представители, упражнява и контрол върху управлението на страната.
Упражнението на всички тия права, които засягат всички области на управлението на държавата, доказва, че жената при новия режим на Избирателния закон притежава политически права в най-широк обем. Ограничението на правото на избираемост, прочее, по текста и смисъла на закона-наредба от 28.X.1937 г., който се спомена, не е съществено. И поради това жената, като е лишена от правото на избираемост не следва, че тя е лишена по закона от политически права. Аргумент в подкрепа на тази теза се съдържа и в постановлението на чл. 17 от наредбата-закон от 1937 г., според който и министрите са лишени от правото на избираемост. От това, обаче, не следва тъй също по смисъла на текст на закона от 28.X.1937 г., че министрите в България са полуправни граждани или че те, поради лишаването им от правото на избираемост, са лишени от политически права. Министрите, като представители на изпълнителната власт, ръководят политиката на държавата; те управляват страната; те имат законодателна инициатива и участват в Народното събрание – по текста и смисъла на закона от 28.X.1937 г. те, следователно, не са лишени от политически права само за това, че са лишени от правото на избираемост. Заключението, прочее, което следва да се направи, е: правото на избираемост, по текста и смисъла на Избирателния закон от 1937 г., не е съществено политическо право на българския гражданин, което, ако не се притежава, да се счита, че той е лишен от политически права.
Жените, следователно, от категорията, която предвижда чл. 8 от Избирателния закон (омъжени, разведени или вдовици), които имат избирателно право, макар и да нямат правото на избираемост, по същите съображения имат политически права. А щом тe притежават политически права, по чл. 1 от Закона за адвокатите, може да им се признае правото на адвокат, респ. да се допускат до стаж, ако отговарят и на другите условия, предвидени в Закона за адвокатите.
По тия съображения постановлението на Софийския адвокатски съвет следва да се потвърди, като се остави без последствие протестът на прокурора при Софийския областен съд.
Особено мнение на председателя на Висшия адвокатски съвет Симеон Н. Петков[9]
Намирам, че постановлението на Софийския адвокатски съвет, по стажантско дело № 92/1938 г. за допущане до стаж на д-р Вера Златарева следва да се потвърди по следните съображения:
1. Член 1 от Закона за адвокатите, нито кой и да е друг текст от същия закон, не поставя като условие за придобиване правото на адвокат, а в свръзка с това и за допущане до стаж, лицето да бъде от мъжки пол.
2. Условието да се ползва „с граждански политически права“ означава да не е лишено от такива права. В това отношение има тясна връзка между чл. 1 и чл. 2 от Закона за адвокатите.
А няма никакви данни за такова лишаване от права на молителката.
3. При изричния текст на чл. 1 от Закона за адвокатите, в който не съществува условието да бъде лицето от мъжки пол, за да може да придобие правото на адвокат, не може да има място на тълкуване. Какво законодателят е мислил или даже гласувал, без неговото решение да бъде изразено в самия закон, е без значение. От значение е само изразеното в закона.
Друг би бил въпросът, ако волята на законодателя би намерила изричен израз в самия закон или в един тълкувателен закон. Такова нещо, обаче, не е налице. При наличността на една изразена в закона воля и на една противна, но неизразена в същия такава, от значение е само първата.
При това, не може да се говори в настоящия случай за „изрично изразена в закона воля на законодателя“, жените да не бъдат адвокатки, когато такава воля не е намерила изобщо никакъв израз в текста на закона.
4. Общественото съзнание, че жените не могат да бъдат адвокатки, би могло да има най-много силата на един обичай, но когато то дойде в стълкновение с писаното право, приложимо е последното. А писаното право е изразено в чл. 1 от Закона за адвокатите, който не отрича на жената правото на адвокат.
5. Самото обществено съзнание, отричащо правото на жената да бъде адвокат, е във връзка сьс свързването правото на адвокат с упражнението на политически права.
Понеже в чл. 1 от Закона за адвокатите условието за ползване с политически права има смисъла да не е лишена молителката от такива права, това свързване, поначало е, неправилно.
Но даже и от това гледище, при измененото в това отношение положение на жената, чрез даването на омъжената жена права на избирателна, предпоставката на общественото съзнание е също изменена.
Както се изложи по-горе обаче, съображението за отричане правото на адвокат на жената, основаващо се на общественото съзнание, не може да бъде основателно, при наличността на законен текст, неправещ разлика между мъжа и жената при поставяне условията за придобиване правото на адвокат.
6. Щом в Закона за адвокатите не е поставено като условие за придобиване правото на адвокат, респ. за допущане до стаж, лицето да е от мъжки пол, на молителката не може да й бъде отречено това право, при положението, че тя притежава законните условия за придобиване правото на адвокат, респ. за допущането й до стаж, изискуеми от Закона за адвокатите.
И понеже молителката притежава тия условия, тя следва да бъде допусната до стаж.
[1] Публикувано в сп. „Адвокатски преглед“, г. XVIII, бр. 19 от 1938 г.
[2] Д-р Вера Златарева (1905-1977 г.) и съпругът й д-р Михаил Геновски са първите двама доктори по право от Юридическия факултет на Софийския университет. Двамата едновременно биват провъзгласени за доктори по право през 1931 г.: тя с дисертация, посветена на наказанието и осигурителните мерки, а той – с дисертация, посветена на неизбежната отбрана.
[3] Д-р Михаил Геновски (1903-1996) е известен юрист и политик от БЗНС, както преди, така и след 1944 г. Дългогодишен преподавател по теория на държавата и правото в Софийския университет и във Висшия икономически институт „Карл Маркс“
[4] Димитрана Иванова (1881-1960) е българска активистка за правата на жените, учител и журналист от Русе.
[5] За Иван Руневски биографични сведения у Станев, Вл., Св. Живков. Председателите на Висшия адвокатски съвет (1924-1944). Адвокати, юристи, общественици. – Адвокатски преглед, 2015, № 11, с. 27-30.
[6] Д-р Константин Партов (1893-1945) е юрист и политик. В периода 1942-1944 г. е министър на правосъдието. Осъден е на смърт от Народния съд и глоба 5 милиона лева и конфискация на имуществото. Екзекутиран е на 1 февруари 1945 г. Реабилитиран посмъртно със решение на Върховния съд на Република България от 26 август 1996 г.
[7] Публикувано в сп. „Адвокатски преглед“, г. XIX, бр. 7 от 1939.
[8] Биографични сведения у Станев, Вл., Св. Живков. Цит. съч., с. 23-24.
[9] Биографични сведения у Станев, Вл., Св. Живков. Цит.съч., с. 25-27.