Галя Вълкова**, Анета Атанасова***, Елена Михайлова****, Светла Стайкова*****
Въведение
Правото на детето на съвместно живеене с неговите родители е изрично прогласено в чл. 9, ал. 1 от Конвенцията на ООН за правата на детето (КПД).[1]Сред предвидените изключения е раздялата на родителите, предполагаща вземане на решение при кого от тях да се определи местоживеенето на детето. Същевременно в ал. 3 на същия текст се подчертава, че държавите – страни по Конвенцията, дължат да зачетат правото на детето, което е отделено от единия или от двамата си родители, да поддържа лични отношения и пряк контакт с двамата си родители редовно, освен ако това противоречи на висшите интереси на детето.
На свой ред чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) откроява правото на семеен живот като фундаментално човешко право, чиято защита държавата дължи да осигури.
Това нормативно признаване на връзката дете – родител има своята естествена психологическа основа и нейното засягане може да доведе до необратими последици за психологическото добруване както на детето, така и на неговите родители. Една от възможните форми на подобно засягане е отчуждаването на детето от неотглеждащия го родител.[2]
Настоящото изложение има за цел да разграничи формите на отчуждение и да обсъди възможни конструктивни подходи за възстановяване на връзката. Авторите се обединяват около тезата, че най-добрият интерес на детето е водещ и охраняването му може да бъде постигнато, като се изследват в дълбочина спецификата на отчуждението и отражението му в психичния свят на детето. С отчитането на тези специфики впоследствие, чрез активна подкрепа – психологическа, социална, психиатрична или чрез съдебна намеса (като краен вариант), следва да се предприемат онези мерки, които градивно да доведат до намиране на работещо решение в краткосрочен и в дългосрочен план.
*Студията е публикувана за първи път в сп. “Адвокатски преглед”, бр. 10/2019 г.
** Съдия в Софийския районен съд, Трето гражданско отделение.
*** Гл. ас. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Катедра „Обща, експериментална, развитийна и здравна психология“, доктор по психология, клиничен психолог, детски психолог, вещо лице към Софийския градски съд.
**** Детски психиатър в УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, Клиника по детска психиатрия „Св. Никола“.
***** Гл. ас. в Медицинския университет – София, Катедра по психиатрия и медицинска психология, клиничен психолог в УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, Клиника по детска психиатрия „Св. Никола“.
[1]Член 9, ал. 1: Държавите – страни по Конвенцията, осигуряват детето да не бъде разделяно от родителите си против тяхната воля, освен когато компетентните власти решат в съответствие с приложимите закони и процедури и при възможност за съдебен преглед, че такова разделяне е необходимо за висшите интереси на детето. Такова решение може да бъде необходимо в някои особени случаи, като например малтретиране или изоставяне на детето от родителите, или когато родителите живеят разделени и трябва да се вземе решение относно местоживеенето на детето.
[2]В настоящата разработка понятието „неотглеждащ родител“ се използва за означаване на фактическо състояние: без значение дали това е родителят, на когото е предоставена родителската отговорност, но решението/определението по привременни мерки не се изпълнява, или това е родителят, с когото детето осъществява режим на лични отношения.