За съдебния контрол върху постановеното от прокурора задържане за довеждането на обвиняемия пред съд (по чл. 64, ал. 2 НПК) (III част)
С решение по делото Марин Йосифов срещу България от 13 октомври 2020 г. Република България е осъдена от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за нарушение по чл. 5, §4 oт Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) – за това, че жaлбoпoдaтeлят нe e paзпoлaгaл c пoдxoдящo cpeдcтвo зa зaщитa, ĸoeтo дa мy осигури възможност дa обжалва в съд задържането си с прокурорско постановление за срок до 72 часа.
Публикуваме сезиращите документи (жалбите от защитника на обвиняемия Йосифов) и съдебните актове на Окръжен съд – Пловдив и Апелативен съд – Пловдив от 2010 г., в които са изложени съображения за недопустимост на съдебния контрол върху задържането на основание чл. 64, ал. 2 НПК.
Десет години по-късно се оказва, че съдебната практика по отношение допустимостта на съдебния контрол върху задържането на основание чл. 64, ал. 2 НПК все още е непоследователна, като част от нея е в противоречие с чл. 5, §4 от ЕКПЧ. Водени от разбирането, че повишаването на общата ни информираност ще допринесе за преодоляването на погрешните стереотипи и противоконвенционални подходи, започнахме публикуване на съдебни актове, които разглеждат различни хипотези на сезиране на съда и произнасяне по законността на задържането.
В поредната публикация представяме частен протест на прокурор от Софийска районна прокуратура (СРС) срещу определение на Софийския районен съд (СРС) от 30.09.2020 г. и определението на въззивния съд (СГС), в което се обосновава допустимостта на съдебния контрол върху задържането на основание чл. 64, ал. 2 НПК, когато след изтичане на 72-часовия срок за задържане обвиняемият е бил освободен, тъй като СРС не е уважил предложението на СРП за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража.
Целият текст е достъпен тук.