ПРЕД 100-ГОДИШНИНАТА НА СУ „КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“ - ВИСШЕТО ЮРИДИЧЕСКО УЧИЛИЩЕ В КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ*

от проф. Борис Яновски**

 За някои забравени факти от трудния път на нашето юридическо образование и неговите достижения

Пред 100-годишнината на СУ "Климент Охридски" - Висшето юридическо училище в Княжество България (Word)

Пред 100-годишнината на СУ "Климент Охридски" - Висшето юридическо училище в Княжество България (Pdf)

Предстоящото честване стогодишнината на Софийския университет „Климент Охридски“ с неговия Юридически факул­тет е добър повод да се припомни трудният път на нашето юри­дическо образование и неговите достижения. Това се налага още повече, защото много от фактите са забравени, а други изоб­що никога не са били достояние на широката ни общественост. Впрочем задачата на настоящите бележки е да привлече вни­манието само върху някои такива факти...

Една от основните особености на османското робство — ка­то най-дива и варварска форма на феодализма в Европа, се свързва с особеностите на шериатското право. Това право на османците така и не съумява да се откъсне от религията — от мохамеданството, поради което християнското население — „рая­та“, остава (по принцип) извън правната сфера и извън правосъздаващия и правоприлагащ апарат. Тъкмо затова между другото османската власт не могла посредством правото „да легализира“ установената национална експлоатация. Експлоа­тацията била за раята и спрямо раята само грабеж, открито насилие, разбойничество, и тук другата много важна особеност: вследствие на изтъкнатото османците не могли да осъщест­вят една от най-съществените „културни“ функции на пороби­телите, в които се изразява дълбоката диалектика на националноосвободителния процес: „да подготвят“ в определена сте­пен правото на предстоящия да се освободи народ и да създадат определено количество хора с надлежната квалификация — преди всичко с правна квалификация, с които и на „ос­новата“ на които, да се изгради неговият собствен държавен апарат. Така че и в даденото отношение османското робство се оказало неспособно да изиграе историческата си роля. И в това отношение то било не органическа част от развитието на българския народ (в частност на него), а само болезнен епизод, изиграл и тази отрицателна поля, че оставил българите (както и другите освободили се християни) „без наследство“ — без правни установявания, даващи и на тях на практика още по време на робството определени възможности, и без правни кад­ри, формирани още тогава, на които те можели „да се опрат“ при изграждането на собствената си държава и на собстве­ното си право. Това правело въпросното изграждане особено трудно и сложно[1].

Днес ние даже не можем да си представим пред какви за­труднения се изправила освободена България откъм доста­тъчно квалифицирани правни кадри — правни кадри с универ­ситетско, т.е. с висше юридическо образование. И може би най- добре е тук да се припомни просто писаното от един такъв добросъвестен автор и остър наблюдател като Константин Иречек. И той пише в частност за правосъдната работа: „Отначало се срещаше голямо затруднение поради недостатъкът на обра­зовани юристи. Който е пътувал из страната в първите време­на подир освобождението, можел е скоро да забележи, че хо­рата от всичко са доволни освен от съдилищата и да чуе на­всякъде оплаквания срещу протакания, бъркотии и понякога дори срещу подкупвания. Недостатъкът на юристи беше тол­кова голям, щото в Министерството (на правосъдието — Б. Я.) се намираше един единствен юрист и той бе самият министър; двамата началници на отделения бяха още в 1883 един лекар и един бивш учител, по-късно един бивш началник на стан­ция! Като съдии действаха някогашни учители, търговци, земеделци и т. н. От когато почна да се размножава числото на младите завършили юристи, раздаването на правосъдието се поддигна“[2]. Ето картината! Хвърлят се в очи три момента. На първо място наистина нуждата от квалифицирани правни кадри била много голяма. Даже сам Иречек бил дотолкова изненадан от това, че привежда с въпросителен знак съобщението на тогавашните доморасли неофициални наши статистици, какво през „1879 г. завършилите юристи между българите се намирали в София само пет?“[3]. Вторият разкрива за сметка на кои среди „се попълва“ тая нужда. Това са преди всич­ко учителите. Известно е, че Възраждането ни се развива пре­ди, всичко като „просветителство“, тъкмо поради което учи­телството се явява най-просветената и най-революционизирана част от нашата интелигенция. Така се очертава един от „каналите“, по които големите идеали на нашето Възраждане проникват сред правните ни работници — сред съдийството, адвокатите, административните служители и пр., и които се , проявяват при тях с особена сила и в по-нататъшните наши национални и социални борби. И третият, че въпреки огромните трудности още в края на първото десетилетие се забелязва определен прелом в юридическите кадри (горните констатации на Иречек са от 1889 г.).

В обстоятелството, че големите трудности, породени от липсата на юридически кадри с виеше университетско образова­ние могли да бъдат преодолени в общи линии в този кратък срок, се проявява друга важна особеност на нашето Възраж­дане като „просветителско“ движение. Но подобно нещо не зна­чело, че не са възникнали и нови усложнения и във връзка със самото това. Поради липсата на собствено виеше учебно заведение подобно юридическо образование можело да се полу­чава само в чужбина с всичките плюсове и минуси на една такава система. Без да се навлиза в подробности (това е друга тема, изискваща специално разглеждане), достатъчно е да се подчертае, че именно сега се оформят двете противостоящи концепции: на подготвяне юристите и изобщо на кадрите ни с виеше образование в чуждите реномирани университети, където само можело да се получи добра подготовка, и на създа­ване собствен общобългарски университет с Юридически факултет. Именно и на собствен общобългарски университет с такъв факултет, който да дава такава подготовка и с това да бъде мощен фактор за дорешаване недорешените национални, културни и научни задачи на нашето Възраждане, както и да решава новите задачи, възникнали при новите условия. Още от самото начало особено силно се проявява втората линия — включително и в средата на така наречените „умерени консер­ватори“, образували първото българско правителство, като То­дор Бурмов, Димитър Греков, Марко Балабанов, и в които продължавали да бъдат живи идеалите на Възраждането. Към тях се присъединява и княз Александър Батенберг (за разли­ка от Фердинанд Кобурготски, който до край остава противник на Софийския университет). И ярка проява на това е първото, тронно слово на княз Александър, произнесено на първата се­сия на Първото законодателно Народно събрание през декем­ври 1879 г. (и отразяващо, както се знае, съгласуваната с мо­нарха програма за работа на правителството). А в него, след като се изброяват законопроектите, предстоящи за внасяне в събранието, се продължава: „Съществуващите сега наредби по народното образование имат такожде нужда да се изменят и да ся турят в ред по-съобразен с потребностите и положение­то на народът. За достижение на това ще ви ся представи та­кожде от моето правителство особен проект, в който се пред­вижда и училище за законоведение“...

И тук става нещо твърде интересно, заслужаващо специал­но вниманието на любителите на разни „главоблъсканици“. През август 1879 г. бива публикувана — и то в „Държавен вестник“, „Програма за празникът на 30 август“. По тая про­грама се предвиждало князът да приеме приветствията на дип­ломатическото тяло и на „висшите държавни чиновници“. Оп­ределен е и самият ред на приемането: дипломатическото тяло, министрите и т.н., и т.н., докато се стигне до Софийския ок­ръжен съд. Дотук всичко е ясно. Но ето че на 30 декември съ­щата година с оглед отпразнуването на 1 януари 1880 г. е пуб­ликуван — и то също в „Държавен вестник“, друг такъв акт, наречен само „Ред, по който ще ся приемът приветствията на негово височество князът“. Разликата от първия е в кръга на приеманите „високи държавни чиновници“. Сега след съдиите от Софийския окръжен съд са добавени: софийския полицмейстер, председателят на градския, съвет и „учителите от висшите училища в столицата“. Какво значи това — специално послед­ното? Какви са тия „висши училища“ и тия учители при тях, явно с много по-висок ранг в сравнение с обикновените учи­тели, щом се предвиждало приемането им от самия княз (на­истина на последно място, но все пак приемане — така както бивали приемани напр. министрите). Ние се обърнахме за консултация към историците, специалисти по дадения период на нашата история, но се оказа, че при тях досега не е обръщано внимание на това положение, а после те са склонни да приемат, че въпросният акт представлява по-скоро буквален превод на надлежния такъв акт, съществуващ в Русия, в столицата, на която имало и университет и разни други висши учебни заведения. Но като се има предвид специално, че у нас вече е имало акт от разглеждания вид, и то не просто превод, a приспособена към българските условия редакция — става дума за акта от 30 август, никак не може да не се попита как така новият акт за приветствията по случай новата 1880 година ще бъде обикновен превод? Не е ли по-логично да се предполо­жи, че и този акт е бил приспособен към някакви нови български условия и че даже тъкмо тия някакви условия са нало­жили издаването му повторно (фактически за това се касае) обаче с въпросните допълвания? Но тогава що за висши учи­лища са визираните? — И въпросът се оказва още, по-забъркан, защото се говори не за едно, а изведнъж за няколко такива училища. Явно, че не всичко е ясно. И още повече е така, като се има предвид и обстоятелството, че висшето ни училище, прерасло по-нататък в Софийския университет, започва живота си през есента на 1888 година като Висш педагогически курс. А въпросното време е време, когато почти всички централни ведомства се хвърлят да повишават квалификацията на кадри­те си чрез по-кратковременни или по-продължителни курсове: за учителите (Иречек е един от най-усърдните организатори на такива тримесечни курсове за тях през ваканцията), за све­щениците, за фелдшерите, а вероятно и за други видове дър­жавни служители. Не е ли най-вероятно тогава някои от ведомствата да са организирали и сравнително дълги курсове, като именно те да са получили при липсата тогава на други тер­мини у нас наименованията висши курсове и даже висши учи­лища? Разбира се, с подобен извод не се отива против разби­рането, че Софийският университет е израсъл от Висшето учи­лище в София, което пък има за своя основа Висшия педагоги­чески курс също в столицата от 1888 г., а само идва да разши­ри и задълбочи тази основа, като се привлекат при нейното оп­ределяне и разните други подобни курсове. За сега обаче — при неясното положение около тия курсове, тъй като те не винаги били постоянни, тъй като често се преливали от едни в други и пр., едва ли може да се каже нещо по-конкретно.

Особено тежкото вътрешно положение на българската дър­жава, създало се преди всичко в резултат на усилията на ре­акционните среди да наложат консервативно правителство въ­преки категоричната изборна победа на либералите с послед­валото през 1881 г. суспендиране на конституцията и устано­вяване така наречения „режим на пълномощията“, неизбежно изтласква въпроса за университета на втори план. Но даже и сега той не престава да се повдига — става дума все за повди­гането му официално. И тоя път инициативата принадлежи на неуморния и пълен с идеи Иречек. Въпреки че се оплита в ком­бинациите на превратаджиите, той излиза на следната 1882 г. с известното „Главно изложение (до) негово височество кня­за върху положението на учебното дело в Княжество Бълга­рия“[4], в което определено се заявява: „След две-три години ще се приближи и въпросът за отварянето на едно българско ви­соко училище, един университет. Особено нужен е един Юри­дически факултет, за да снабди страната с достатъчно число законоведи за съдебната и административната служба. За сега българите са принудени да ходят за по-висока наука в стран­ство“. Или въпреки всичко се отива още по-напред. Например вече се определя и срок — макар той да се е оказал и сега по-къс от срока, който трябвало да се измине на практика. Още по-категорично се отстоява положението за възможността и не­обходимостта българите да получават по-висока наука в соб­ствен университет, а не в странство. Но най-същественото в случая е, че този университет и сега се свързва главно с подго­товката на така необходимите за правното и държавно строи­телство юридически кадри. Подчертано е: „Особено нужен е един Юридически факултет“. А този пръв момент при проек­тирания български университет по-нататък бива още повече подчертан...

„Режимът на пълномощията“ не намерил никаква опора в народа и както се знае, скоро изпаднал във все по-задълбочаваща се криза, което довело до отменяването му и до възстано­вяване на конституцията още през 1883 година. Но преди това деятелите на режима, заедно с поддалия се на влиянието им княз Александър, положи немалко усилия, за да го представят като законен, като отговарящ на нуждите на народа и пр. използвайки за това и пробилата си вече всред цялата наша интелигенция идея за създаване на български университет. Та­ка се стига до законопроекта от март казаната 1883 г. „За учреждаванье в Княжеството Юридически лицей“[5], за съдбата на който вече се разполага с повече данни. В този си първонача­лен вид той носи бележката „Изработен от П. X. Стаматов по поръчение от министъра на правосъдието“ (П. Стаматов е бащата на видния наш писател Г. Стаматов, тогава председател на Върховния съд, а министър на правосъдието бил Г. Теохаров) и същността му се определя в мотивите със следното доста тежко изречение: „С цел да се удовлетвори насъщната потребност — да се подготвят младежите към заемането на длъжности по съдебното ведомство и да се даде възможност на състоящите се вече на служба лица по съдебното ведомство да придобият необходимите теоретически и практически юридически познания, а така също с цел да се тури основание на едно висше в Княжеството учебно заведение — учредява се в Кня­жеството, в София, княжески Александровски юридически лицей“ (ст. I). Поставените задачи са явно много големи. Но колко големи са реално те, се вижда още по-добре от възприети­те разрешения. Така предявява се веднага изискването всички професори да са лица най-малко с научна степен кандидат на юри­дическите науки по системата на руските университети, респ. док­тори на юридическите науки по френските, немски и австрийски университети. Всички професори се избират от педагогически съвет, след което по предложение на министъра на правосъдието се назначават с указ на княза (само най-първите се избират от Министерския съвет с участието на председателя на Държавния съвет и председателя на Върховния касационен съд, след което се назначават също с княжески указ). На педаго­гическия съвет е дадено голямо място в организирането и провеждането на преподавателската работа, като той е ограни­чен фактически само от изискването „за сега“ да се четат: 1. Курс на гражданското право; 2. Курс на граждански процес; 3. Курс на търговското право; 4. Курс на углавното право; 5. Курс на углавния процес и 6. Курс на римското право и т. н. Тъкмо затова се е и определяло, че завършилите лицея (а при положение, че получавали по две трети от дисциплините „висший бал“ те подлежали на удостояване със „званието действи­телен студент“, придобиват по Закона за съдоустройството „юридически ценз наравно с онези, които са свършили курса на юридическите науки в учебни заведения вън от България“. И накрая идва последното основно положение: „Лицата, които състоят по съдебното ведомство — съдии, прокурори и адвокати без юридическо образование, са задължава в течение на десет години ... да придобият диплом за издържането на екзамен в на­уките, които се преподават в юридическия лицей, в противен случай съдиите и прокурорите, неизпълняващи това предписа­ние, ще се уволняват от службата, а адвокатите ще бъдат ли­шени от това звание.“

В началото или средата на м. май този така изработен за­конопроект е бил обсъден в Министерството на правосъдието в две заседания на специална комисия под председателството на министъра Т. Теохаров в състав: председателя и подпредседателя на Върховния касационен съд П. Стаматов и Хр. Пав­лов, члена на Държавния съвет В. Стоянов, члена на Върхов­ния касационен съд С. Зографски, помощник прокурора при Върховния касационен съд. А. Теохаров и прокурора при Со­фийския окръжен съд К. Осетров[6]. Комисията внесла съществени изменения[7].

Преди всичко установило се, че така предстоящият да бъ­де създаден в княжеството Александровски юридически лицей ще бъде само „привременно под ведомството на Министерство­то на правосъдието“ и също така само „привременно“ курсът му ще бъде двугодишен. След това се разширява кръгът на дис­циплините. По тоя проект те са вече: 1. Енциклопедия на пра­вото, 2. Римско право, 3. Углавно право, 4. Гражданско право, 5. Углавно съдопроизводство, 6. Гражданско съдопроизводство, 7. Съдебна медицина, 8. История на славянските законо­дателства. Явно на първо място се цели да се осигури една по-добра подготовка на обучаваните и по гази основна линия да се доближи лицеят до юридическите фа­култети на европейските университети. Но също така — и това на второ място, става още по-ясно, че трябва да се отчете в по- голяма степен почти пълната липса на кадри, отговарящи на високите изисквания по първоначалния проект — ако се иска (а тъкмо това се е искало) още от самото начало това висше учебно заведение да се опре на български кадри и да води занятията си на български език. Сега за професорите се изиск­ва само „да са свършили пълен курс на юридическите науки във висше учебно заведение“, и същевременно, имайки предвид подчертано практическия профил на лицея, те „да са показа­ли на служба по съдебното ведомство в качеството на съдии, прокурори или адвокати теоретически и практически познания по дадения предмет“. От друга страна, и за завършилите ли­цея: те не се приравняват вече направо на завършилите Юри­дически факултети при университетите в чужбина, а само при­добиват „требуемия“ от Закона за съдоустройството юридически ценз и получават просто „названието“ „студент на лицея“ и пр. Същевременно очертава се и трети момент. Към даденото вре­ме текат последните дни на омразния „Режим на пълномощията“ и всичко показва, че либералите начело с Др. Цанков и П. Каравелов идват на власт. Цялата страна е обхваната от ли­берален повей, което също се е отразило върху законопроекта в новия му вариант. При даденото по-подробно развитие на уредбата е засегнат и въпросът за подлежащата на плащане такса. Тя ще следва да е 120 лева годишно – не особено ниска, но веднага се допълва, че „бедните се освобождават от платата по усмотрението на Съвета на лицея“. Паднало е също изиск­ването за лицата неюристи, заемащи юридически длъжности, в определен срок да положат държаните при това виеше учебно заведение изпити под страх на отстраняване, респ. на забрана за адвокатстване, което ще е раздвижило, меко казано твърде много духовете, и т. н., и т. н. Но времето за откриване на подобен лицей под патронажа на самия княз вече отминало. Авторитетът и на заангажиралия се с политиката на консерваторите княз Александър междувременно също немалко пострадал. Същевременно либералите поели управлението с но­ви излезли напред задачи — такива като осъществяване на Съединението, спечелването на Сръбско-българската война и пр. Проблемът за юридическо висше учебно заведение, респ. за български университет с Юридически факултет, отново тряб­вало да отстъпи на втори план. Но сега той още по-скоро „изплувал“ отново и тоя път след минаване през още перипетии, още колебания и усложнения да бъде най-после разрешен. То­ва обаче е вече друга тема, изискваща отделно разработване.

* Публикувано за първи път: Яновски , Борис. Висшето юридическо училище в Княжество България. – Бюлетин на СЮБ, 1988, № 1, с. 27-34.

** Биографична справка за проф. Яновски

[1] По тия въпроси вж. още напр. в нашата студия „Създаване на Вър­ховен съд на България (1878—1879 г.)“ — Годишник на Юридическия факултет при Соф. университет „Кл. Охридски“, ч. I, 1987 г.

[2] „Княжество България“, ч. I, Пловдив 1889 г., превод от немския ори гинал на Екатерина Каравелова, с. 334.

[3] Пак там, с. 389, под линия.

[4] Отпечатано и широко разпространено от Мин. на просветата през същата година като негово официално издание.

[5] Този вариант на законопроекта заедно с мотивите към него е публи­куван — очевидно с цел да се даде възможност и на широката ни общест­веност да вземе отношение по него, във в. „Балкан“, бр. 12 от същата 1883 г.

[6] Според информацията, поместена също във в. „Балкан“, бр. 16, също от 1883 г.

[7] Преработеният законопроект е публикуван в същия брой 16 на по­сочения в. „Балкан“.