ПРОЦЕСУАЛНОПРАВНА ПРИРОДА
HA
ЕКСПЕРТИЗАТА В НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС
(КРИТИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ)
от
СТ. ПАВЛОВ
ПРОЦЕСУАЛНОПРАВНА ПРИРОДА HA ЕКСПЕРТИЗАТА word
ПРОЦЕСУАЛНОПРАВНА ПРИРОДА HA ЕКСПЕРТИЗАТА pdf
Част 2
Част 1 можете да прочетете тук
ЕКСПЕРТИЗАТА КАТО САМОСТОЕН (SUI GENERIS)
НАКАЗАТЕЛНОПРОЦЕСУАЛЕН ИНСТИТУТ
ГЛАВА I
Същност на доказателствата и доказателствените
средства в нашия наказателен процес
1. Предварителна бележка. 2. Началото на материалната истина в нашия наказателен процес. 3. Същност на доказателствата в нашия наказателен процес. 4 Разлика между доказателствата и доказателствените средства ; същност на последните. 5. Могат ли да се разглеждат като съдебни доказателства т. н. опитни правила. 6. Критика па схващането на бившия ВКС за същността на съдебните доказателства.
1. От направения дотук критически преглед на различните теории и схващания за юридическата природа на експертизата се вижда, че последната не може да се отнесе нито към свидетелските показания или огледа, нито да се разглежда като особен вид съдебен процес или институт с двойствена юридическа природа. Очевидно е,, че експертизата не се покрива, дори отчасти, с никой друг институт на процеса. Въпросът обаче, по който трябва да се направят още някои бележки се отнася до това — ако експертизата не може да се отнесе към никой друг институт на процеса, не може ли да се разглежда като особен (самостоен) вид доказателство или доказателствено средство. По този въпрос ние вече се изказахме. Наистина в процеса на извършената дотук критическа работа. Налага се обаче да се занимаем отново с него и по-специално с оглед на нашия, народнодемократичния, социалистическия наказателен процес, за да направим някои нови уточнения и допълнения било в застъпената теза, било в аргументацията на тази последната.
На второ място, ако експертизата не може да се разглежда като самостоен вид доказателство или доказателствено средство, налага се да направим някои нови бележки по въпроса, какво представлява тя по своята процесуална същност и какво е правното качество, в което експертът участва в наказателния процес.
Във връзка е първия проблем трябва да се върнем към въпроса за същността на доказателствата и доказателствените средства в народнодемократичния наказателен процес.
Предварителното изясняване на този въпрос в още някои отношения, се явява необходимо условие за правилното разрешаване на проблема, които ни занимава. Както това пролича от направеното дотук изложение, повечето от грешките и разочарованията на авторите при определяне юридическата природа на експертизата се дължат на обстоятелството, че се изхожда от незавидни и често диаметрално противоположни схващания за с същността на съдебните доказателства и доказателствени средства.
I. Преди всичко трябва да отбележим, че както при разрешаването на всички други въпроси, така и при изясняването на проблема за същността на съдебните доказателства и доказателствени средства в нашия наказателен процеп трябва да се изхожда от същността, от характера на този процес и неговите задачи, а характерът на нашия процес на нашето наказателно правосъдие се определя изцяло от характера на нашата народнодемократична държава. Както е известно последната се явява форма на пролетарската диктатура т. е държава от социалистически тип. В зависимост от това и нашето правосъдие е правосъдие от социалистически тип, инструмент на пролетарската диктатура, мощно оръдие в ръцете на трудещите се за изграждане културните и икономически основи на социализма в нашата страна. Задачите на нашето наказателно правосъдие, чрез осъществяването на които се осъществяват и неговите функции, като орган на пролетарската диктатура, са посочени в чл. 2 от ЗУН. Съгласно упоменатата наредба правосъдието в народнодемократична България има за задача да осигури установения демократичен и обществен ред, да обезпечи политическите, трудови и други имуществени права и интереси на гражданите, гарантирани от Конституцията, и да обезпечи точното и еднакво изпълнение на законите в страната от всички учреждения, предприятия, организации, длъжностни лица и граждани. Със своята дейност съдилищата възпитават гражданите в дух на преданост към родината, дисциплина на труда и съзнателно подчинение на законите. Ма осъществяването на тези задачи са подчинени всички действия на съдилищата по всяко образувано дело, организацията на съдебните учреждения редът на съдопроизводството, подборът на съдийските кадри — всички въобще форми и методи на работа, с които разполага нашето наказателно правосъдие.
Особено голямо значение в тази насока има постановяването на присъда в съответствие с материалната истина, с правосъзнанието и чувството за справедливост на широките трудещи се маси. Оправдавайки невиновните и само невиновните и налагайки наказание на виновните и само на последните, съдът внушава на обществото убеждението за неизбежното тържество на истината, както и за неизбежната строга отговорност на виновните пред народа и държавата. Без разкриване на пълната истина по разглежданите дела не би могло да се осъществи нито една от посочените задачи на нашето правосъдие поради самото естество на тези задачи. Не е мислима ефикасна борба срещу вражеската агентура, ако го делата на нейните оръдия не се разкрива пълната съдебна истина. В страните с народна демокрация и СССР разкриването без остатък и широкото разгласяване на истината по делата за държавни престъпления се явява най-доброто средство за пълното разобличаване на класовите врагове, за моралното им разгромяване и унищожаване. Не може да се говори и за реално обезпечаване правата на гражданите и законността в страната, ако не се осъждат само действително виновните и оправдават невиновните граждани. Не биха могли, най-сетне, да се осъществят възпитателните задачи на нашето ново правосъдие, ако присъдата не притежава необходимата убедителност и не може да бъде убедителна една присъда, която не отразява истината по разглежданото дело. Ето защо и народнодемократичният наказателен процес е насочен в най-голяма степен към разкриването на истината по всяко наказателно дело. Началото на материалната истина се явява едно от основните начала в системата от демократични принципи, върху които е изградено нашето ново, народнодемократично наказателно правосъдие.
В статията си, „Бей, но не до смерти“ Ленин посочи, че е по-важно в нито един случай да не остане неразкрита истината в наказателния процес, нежели да се наложи тежко наказание.
Отдавна вече е казано, пише Ленин, че предупредителното значение на наказанието никак не се обуславя от неговата жестокост, а от неговата неизбежност. Важно е не това, да бъде преценено за престъплението тежко наказание, а това, щото нито един случай на престъпление да не остане неразкрит .
Началото на материалната истина се сочеше като основно начало на нашия процес и преди 9 септември 1944 г. Нашата тогавашна наказателно-процесуална наука и юриспруденция обаче изхождайки от гносеологическите предпоставки на философския идеализъм и агностицизъм, се постара да изчерпи понятието „истина“ от неговото действителна съдържание и да го превърне в неговата противоположност.
Поддържаше се, че както във всички области па човешката дейност, така и в областта на наказателното правосъдие абсолютната (обективна) истина е недостижима. „Материалната истина, с която манипулира науката, обществото и правото, е относителна както са относителни и човешките работи изобщо. Предвид на това наказателният съд трябва да се задоволи с нещо по-малко от обективната истина, с един сурогат на тази последната. с т. н. „емпирическа достоверност“.
Под „емпирическа достоверност“ нашите автори разбираха най-високата степен на вероятността, „най-високата степен на убеждението за известно събитие, за известен факт“. По-ниските степени се явяват обикновената вероятност и възможиостта.1
По този начин принципът па материалната (обективна) истина в нашия наказателен процес преди 9 септември 1944 г. се заместваше с принципа на емпирическата достоверност, т. е. на вероятността и субективната увереност в съществуването или несъществуването на един факт.
Понятието истина, с което оперира нашият народнодемократичен наказателен процес, като процес от социалистически тип, няма нищо общо с въпросната „емпирическа достоверност“. Това понятие е изградено изцяло върху Марксистко-Ленинската теория за отражението, върху марксическия философски материализъм, който доказва пълната несъстоятелност на буржоазния философски идеализъм и агностицизъм, неговата ненаучност и абсурдност, който „изхожда от това, че светът и неговите закономерности са напълно познаваеми, че нашите познания относно законите на природата, проверени от опита, от практиката, се явяват, достоверни знания, които имат значение на обективна истина“[1] [2]. Както пише Вишински, „отричането на обективната, както и на абсолютната истина, заплашва да превърне съдебната дейност, призована да установи истината в безсмислица “[3] Материалната истина, която трябва да бъде установена в нашия нов процес и върху която трябва да почива присъдата на съда, не е субективна увереност, висока степен на вероятност, а — пълно и точно съответствие между констатациите на съда и обективната действителност[4]. Само това понятие за материалната истина в наказателния процес, се явява истински научно и само то може да послужи като здрава опора за изграждането на едно истински научно схващане за същността на доказателствата и доказателствените средства в нашето ново правосъдие.
Практическите цели, преследвани с теорията, която свеждаше и свежда принципът на материалната истина до принципът на вероятността, на „емпирическата достоверност“, са напълно ясни. Щом съдебната дейност се основава и може да се основава само на вероятност, на висока степен на убеждение, на субективна увереност, а не и на материалната (обективна) истина, то очевидно е, че грешките в присъдата са не само всякога възможни, но и неизбежни, и напълно законни. По този начин се обосноваваше и узаконяваше съществуващата преда 9 септември 1944 г. практика на наказателните съдилища да издават присъди в несъответствие с обективната действителност, с истината, за да могат да се осъществят класово-политическите задачи на монарха-фашисткото правосъдие. Маскирайки класовия характер на това правосъдие, теорията за емпирическата достоверност съдействаше в същото време за възпитаването на съдийските кадри в дух на повърхностно и небрежно отношение към съдебната работа, привикваше ги да не се задълбочават много в разследването и по този начин осигуряваше тяхното по-лесно и ефикасно направляване от господстващата монархо-фашистка клика съобразно нейните класови интереси.1
3. Предмет на търсената истина в наказателния процес се явява т. н. основен (главен) факт. А установяване на един конкретен факт се извършва всякога посредством други факти, които се намират във връзка с първия. Ето защо, както посочихме и по-горе, доказателствата в наказателния процес се явяват всякога и само конкретни факти на обективната действителност, които се намират в причинна връзка с търсения факт и пряко или косвено могат да дадат указания за този последния. По-специално трябва да отбележим, че съдебните, доказателства са факти, настъпили извън процеса. Това са „обикновени факти, явления, които стават в живота, вещи, хора, действия на хората“[5] [6]. Съдебни доказателства обаче те стават „само дотолкова доколкото влизат в орбитата на съдебния процес, стават средство за установяването на интересуващите съда и следствието обстоятелства, за разрешаването на интересуващите съда и следствието въпроси“[7]. Не са съдебни доказателства и не могат да се използват за разкриването на материалната истина онези факти, които, макар и да се намират във връзка с основния факт и да дават указания за него, не са включени в орбитата на процеса, т. е. не са установени в процеса по реда и със средствата, определени в закона. Нашият Върховен съд не веднъж е обръщал внимание на инстанциите по същество, че не са доказателства по делото и не могат да бъдат поставени в основата на присъдата онези факти и обстоятелства, които не са проверени в съдебно заседание под контрола на съда и взаимодействието на страните. Ако съдът основе убеждението си върху такива факти, върши съществено нарушение на закона и присъдата подлежи на отмяна по касационен ред (478—47—1, 545—45— II и др.).
Правилото, че не са съдебни доказателства и че не могат да бъдат поставени в основата на присъдата фактите, които не са възпроизведени в процеса по начина и със средствата определени в закона, важи и за онези факти които съдията по една или друга причина е възприел непосредствено вън от процеса, или за които е научил по извънсъдебни ред. В първия случай, възприятията на съдията могат да бъдат включени, в доказателствения материал само ако същият бъде отстранен от състава на съда и бъде привлечен в процеса като свидетел. Във втория случай фактите могат да бъдат използвани само ако бъдат проверени, на общо основание, по установения законов ред. Съдията не може да се основава на частните си знания относно едни или други факти и обстоятелства.
От правилото, че не могат да се считат съдебни доказателства и поставят в основата на присъдата онези факти, които не са възпроизведени и установени в процеса, се прави изключение само за безспорните и т. н. ноторни факти.
Както във всяка друга област на човешката дейност, така и в областта на съдебното разследване, фактите — доказателства не бива да се смесват с фактите(предмети и действия с помощта на които се извършва тяхното откриване и приобщаване на обстоятелствата на разглежданото дело. Съдебният лекар, който извършва една аутопсия, предприема редица действия и използва най-различни предмети, за да открие причината на смъртта; Тези действия и предмети обаче не могат да се считат за доказателства за търсения факт. Такива са само фактите, които лекарят открива при аутопсията: големината, формата и мястото на раните, констатираните поражения и изменения в различните органи, следите от насилие и т.н. Също така за специалиста, който извършва микроскопически изследвания, доказателства при разрешаването на изследвания проблем се явяват откритите и зафиксирани по надлежния ред факти, а не и предметите, които се използват за тази цел - микроскопът, фотографическият апарат и т.н. По същият начин се явяват факти-доказателства онези процесуални действия, предмети и лица с помощта на които, органите на правосъдието интересуващите делото факти обстоятелства: отиването на съдията на мястото на престъплението за извършване на оглед, самият оглед, разпитът на призованите в процеса лица, самите тези лица, освен ако се използват като веществени доказателства, различните използвани при работата на съда предмети, (ключът, с помощта на който се е отключило едно помещение, увеличителното стъкло, с което се разглежда един подправен документ и т.н.)
Фактите от друга страна, които при определени условия могат да служат като доказателства в наказателния процес, се явяват не субективни преживявания на познаващия субект (съда, следователя), а обективни дадености (предмети, явления, действия) съществуващи извън и независимо от знанието на този субект, независимо от това дали той знае или не знае за тяхното съществуване. Доказателствата, пише във връзка с това акад. Вишински, т. е. предметите и действията на хората, които характеризират разследваните в процеса и следствието явления, съществуват независимо от съзнанието или възприятието на следователя или съдията, те са обективни, както е обективен светът на явленията и нещата, в които живее човек. Задачата на следствието се състои в правилното разбиване и преценка на фактите, които се явяват като доказателства, но това е вече субективната страна на работата.”[8]
В този ред на мисли по-специално ще изтъкнем, че съдебните доказателства трябвала се различават от свързаните с тяхната оценка изводи и съждения на съда (следователя) и другите участващи в процеса частни и държавни лица. От един и същ факт — доказателство могат да се направят няколко извода и да се извлекат няколко данни. Обратно от няколко доказателства може да се направи само един извод. Изводите съжденията, в общите оценките на съда и другите участващи в процеса лица извършвани било в течение на съдебното (следствено) издирване, било при окончателното разрешаване на въпросите за виновността и наказанието, - не са факти в смисъл на доказателства, а логически операции умствена логическа дейност, обяснение, тълкуване на фактите.
Така например, по дело за убийство съдебномедицинска експертиза е констатирала голяма, неправилна кръгла рана на гърдите от 10 м. м в диаметър и друга по-малка рана на гърба и двете причинени от куршума, който с засегнал сърцето, в резултат на което е настъпила смъртта. Въз основа на това предварителното следствие вещите лица дават заключение, че куршумът е влязъл откъм гърба, а излязъл отпред, от гърдите в този случай, въз основа на един и същ факт (изгледът и състоянието на гръдната кожна рана) се правят два противоположни извода. Доказателството обаче и в двата случая се явява само раната, а не изводите, които вещите лица правят, въз основа на тази последната.
В буржоазната наказателно-процесуална теория обаче към доказателствата в процеса се отнасят не само Фактите но и изводите, съжденията, самия умствен процес, посредством който търсения факт се поставя във връзка с известния. Така например, според Фойницки, понятието доказателство в наказателния процес има две значения: „Най-напред то означава данни, нам известни и служещи да се направят с тяхна помощ заключения за неизвестни, търсени: например от показанията на свидетеля ние идваме до заключение, че смъртта е причинена от обвиняемия. На второ място, понятието доказателство означава самия умствен процес, посредством който търсеното обстоятелство се поставя във връзка с известното обстоятелство, с данните и се разкрива чрез тях (demonstratio, probatio). За установяването на такава връзка е необходимо да се намери общото положение, съставляващо известна нам и несъмнена обща истина, която да обхване познатото ни конкретно обстоятелство (factum probans), като своя малка предпоставка; тогава се получава силогизъм, в който голяма предпоставка се явява общото положение, малка предпоставка - известно нам конкретно обстоятелство, а заключението ще бъде изводът от голямата предпоставка за търсения факт. Да докажеш, значи да построиш такъв силогизъм; правилността на извода зависи от верността на голямата предпоставка, точността на малката и правилността на логическата операция, която ни води към определен извод.”[9]
По този начин според Фойницки, съдебни доказателства се явяват както наличните по делото данни така и умозаключенията, свързани с оценката на тези данни. Понятието „данни” обаче е твърде общо. В това понятие авторът обединява две различни неща: доказателствата и доказателствените средства. Във втория случаи пък доказателствата се свеждат до особена логическа форма. Това понятие за съдебните доказателства не е нищо друго освен просто пренасяне в областта на процеса на онова понятие за доказателствата, което ни дава формалната логика. Както е известно доказателство в логиката наричаме „такива умозаключения, посредством които се установява истинността или неистинността на дадено съждение“.[10] Включването в понятието за съдебните доказателства и съжденията, умозаключенията е твърде характерно за буржоазната теория и юриспруденции. Свеждайки доказателствата и доказването в наказателния процес до формално-логически категории и операции, до „построяването на силогизми“, буржоазните процесуалисти се стараят да представят наказателнопроцесуалната доказателствена дейност в светлината на аполитична надкласова, надпартийна дейност, една активност на чистия и безпристрастен разум. По този начин умело се замаскирва класовия характер на буржоазния наказателен процес, класовите интереси, които този процес застъпва и които определят неговото специфично обществено съдържание. Нищо по неправилно обаче от това да разглеждаме доказването в наказателния процес като сбор от формално-логически операции, като “чиста логика“ и да го поставяме извън действието на класовата борба и нейните закони. Както това блестящо разкрива акад. Вишински, показването в съдебния процес, като всяка друга процесуална дейност, се обуславя от реалното съотношение на класовите сили в обществото и в тази дейност неизбежно намира своя израз логиката на класовата борба, която подчинява на своите неумолими закони хода и изхода на всяко наказателно или гражданско дело. „Самото възприемане на фактите, които са предмет на съдебно разглеждане, пише акад. Вишински в, самото разбиране и прилагане на юридическите закони е подложено на действието на законите на общественото развитие, на влиянието на господстващите в страната обществени отношения и на обусловените от тях възгледи идеи и идеология... В очите на съдията-помешчик, съдията-буржоа, съдията-чиновник един и същ факт, - „доказателство” няма едно и също значение и доказателствена сила, както в очите на съдията-работник. Това се обяснява с различното класово положение на съдиите, с различната им психология, с тяхната идеология, с техните навици, с цялата им класова природа.[11]
Но теорията, която включва в обсега на съдебните доказателства и умозаключението (силогизма), не само служи за прикриване класовия характер на буржоазния наказателен процес, но и осигурява този му характер, обезпечава такава организация на процеса на доказването, която прави от буржоазния съд още по-ефикасно и могъщо оръдие за класова разправа. На мястото на фактите-доказателства или редом с тях тази теория поставя умозаключението, силогизма, от формалната правилност на който се поставя в зависимост и правилността на извода. По този начин буржоазните юристи успяват да прехвърлят тежестта от фактите, от живата конкретна действителност върху формално-логическата правилност на съжденията и да изместят целия процес на идеалистически основи. Това е така, защото, както изтъква Владимиров, в основата на силогизма, който се възвежда в доказателство, обикновено лежат не някакви установени и абсолютни положения, а т. н. приблизителни обобщения. По своята същност последните не са нищо друго, освен фактически презумпции обобщения на опита, които изразяват само обичайната, типична връзка между явленията и фактите и които само „изобщо, обикновено, в повечето случаи“ са верни.[12] Предвид на това и умозаключенията, изводите, до които води силогизма, не могат да претендират всякога, че отговарят на действителността, а само че изразяват обичайното, най-често срещано положение на нещата. С други думи, тези умозаключения се явяват предположения, съждения, които само изобщо, в повечето случаи са верни. Напълно ясно е, че една присъда, основана на такива умозаключения — доказателства ще съдържа и не може да не съдържа само приблизително верен извод, констатации, които не можем да считаме, че съответстват на обективната действителност в конкретния случай, но изразяват само една вероятност, по-голяма или по-малка, но вероятност. По този начин се разкриват напълно ясно идеологическите корени на схващането, което отнася към доказателствата и силогизма, органическите връзки на това схващане с теорията, че материалната истина, която търсим в съда, се явява и не може да бъде само по-голяма или по-малка степен на вероятност, субективна увереност, т. е. „емпирическа достоверност“. Първата теория идва да обоснове и подкрепи втората и в същото време черпи своето право на съществуване от нея. И двете теории обслужват буржоазната юриспруденция по един и същ начин: предлагат теоретическо оправдание на установената в буржоазния съд практика да се издават присъди в противоречие с обективната истина, въз основа само на вероятната, но не и несъмнена виновност на подсъдимия и възпитават съдийските кадри в дух на повърхностно отношение към съдебната работа — необходими условия, за да може буржоазното правосъдие да изиграе своята роля на остро и изтънчено оръдие за охрана интересите на господстващата буржоазна класа.
Предвид на всичко това теорията, която разглежда като съдебни доказателства и умозаключенията, умствената логическа операция на силогизъм, оценката, тълкуването на фактите, не може да намери никакво приложение в нашия нов народнодемократичен наказателен процес, основан върху Марксистко-Ленинското учение за материалната истина, според което последната не е субективна увереност, вероятност, а пълно и точно съответствие между констатациите на съда и обективната действителност. Осъдителната присъда на нашия съд не може да бъде основана на констатации, които само „изобщо“ в повечето случаи“ са верни, т. е. на предположения, а само на факти които по един несъмнен начин доказват виновността на подсъдимия. Първоначалните предположения, основани на „приблизителни обобщения“ (изводите от силогизма) трябва да се проверят, да се преодолеят всички съмнения по пътя на нови издирвания и анализи, вероятността да се превърне в несъмненост и едва тогава бихме могли да разрешим правилно въпроса за виновността, да разреши този въпрос в съгласие с принципа на материалната истина. Юриспруденцията в противен смисъл на бившия ВКС, според който съдът по същество, който определя окончателно силата и значението на доказателствата по делото, може да си служи и с предположения[13], се явява противна, несъвместима с характера, основните начала и задачи на нашия нов наказателен процес и трябва да бъде отхвърлена решително.
Разглежданото схващане за същността на съдебните доказателства се намира в очевидно противоречие и с постановленията на нашия наказателно-процесуален закон. Когато чл. 306 ЗНС установява правото на обвиняемия да посочи нови „доказателства“ вън от посочените в обвинителния акт в двуседмичен срок от получаването преписа от акта, давайки му същото право и когато се допуснат от съда нови доказателства на другите участващи в процеса лица, то очевидно законодателят не разбира под „доказателства“ умозаключения, а факти. Същото може да се каже за смисъла, вложен в понятието доказателство, и във всички други разпоредби на закона, които уреждат посочването и допускането на доказателствата в наказателния процес (чл. чл. 256-260, 316-318, 525, 540, ал. ал. VI и VII и др. ЗНС). Когато законът открива възможност за отлагане на делото, по усмотрение на съда или по искане на страните, за да се съберат известни доказателства, няма съмнение, че в случая не става дума за съждения и умозаключения (чл. 329 ЗНС). Същото важи и когато законодателят говори за “новооткрити“ доказателства, поради които може да се иска възобновяване на делото (чл. 587 т. 2 ЗНС), когато говори за оценка на доказателствата по вътрешното убеждение на съда (чл. 460-а ЗНС) и т. н. Не може да се посочи нито един текст в закона, от който би могло да се прави аргумент в полза на включването в обсега на съдебните доказателства в нашия процес и умозаключенията на съда, страните и другите участващи в процеса лица.
В духа на всичко гореизложено и нашият Върховен съд, с решение № 296 от 1946 г. на II наказателно отделение, е посочил, че защитната реч на адвоката-защитник която не е нищо друго освен анализ, умозаключения, обсъждане, оценка на събрания по делото доказателствен материал не се отнася към доказателствата.
4. Както изтъкнахме и по-горе, когато се спряхме на въпроса за същността на уликите, доказателствата в наказателния процес не бива да се смесвате доказателствените средства.
Първите са конкретни факта на обективната действителност настъпили вън от съда и намиращи се във връзка с основния факт, а вторите са процесуално-технически способи, средства за възпроизвеждане в процеса на интересуващите делото факти и обстоятелства. Така например доказателствени средства се явяват свидетелските показания, обясненията на обвиняемия скиците и кроките на местопрестъплението, изготвени от следователя (съда) и т. н. Доказателства пък се явяват фактите, които се възпроизвеждат със свидетелските показания, с обясненията на обвиняемия, с помощта на скиците и кроките на местопрестъплението и д.р.
Съдебните доказателства са съставна част, елементи от обективната действителност, която трябва да бъде изяснена в наказателния процес. Доказателствените средства, напротив, се явяват действия, актове на самия процес, органическа част от процеса, процесуални средства за опознаване на интересуващите делото факти на обективния свят.
Съдебни доказателства могат да бъдат всички факти, независимо от тяхното естество, стига да са свързана е основния факт и да могат да дадат указания за този последния. Не така се поставя въпросът при доказателствените средства. Не всички средства могат да служат за възпроизвеждане пред съда (следователя) на интересуващите делото факти т. е. за доказателствени средства, а само онези които са предвидени изрично от закона.
Както изтъква проф. Строгович, материалната истина в наказателния процес се характеризира не само с предмета си и целта поради която се търси, но и със средствата и способите, които могат да се използват при нейното издирване. За да се установя материалната истина по едно наказателно дело не могат да се прилагат всички способи, а само тези, които се допускат от процесуалния закон и само за тези форми, които са установени от процесуалния закон. Такива ограничения няма (или няма в такава степен) при установяването на истината в другите отрасли на науката или практическата дейност, където могат да се прилагат всички средства, всички способи, които се оказват целесъобразна и ефективни, при условие, разбира се, че те не се явяват незаконни, престъпни. Но ако това условие е спазено, за целите на научното изследване могат да се прилагат всички способи, които се оправдават в научно и практическо отношение и законът не регламентира самите способи самия процес на изследване и установяване на истината. По съдебни дела (както по наказателни, така и по граждански) установяването на фактическите обстоятелства се извършва в определени, строго регламентирани от закона правни форми, всяко действие на следствието и съда се облича в определена процесуална форма, всяко доказателство се фиксира и проверява по определен процесуален ред“[14].
Между тези именно предварително установени от закона форми, начини, способи за разкриване на материалната истина в наказателния процес се нареждат и доказателствените средства. В сложния процес на доказване и установяване основният факт по делото доказателствените средства имат за назначение да възпроизведат и доведат до знанието на съда (следователя) онези факти, които са от значение за постановяване на една правилна присъда. Факти, които не са облечени във формата на едно от предвидените в закона средства, не могат да се включат в орбитата на процеса и придобият характер на доказателства, освен ако са приложени към делото в качеството на веществени доказателства.
Строгото, последователно до край разграничаване на съдебните доказателства от доказателствените средства се явява, според нас, единствено правилно и то именно произтича от принципите на марксисткия мироглед, съгласно който всякога трябва да се прави разлика между обективната действителност, съществуваща извън и независимо от нашето съзнание, и средствата, с помощта на които се изяснява и опознава тази действителност.
Разграничението на съдебните доказателства от доказателствените средства има не само теоретично, а и огромно практическо значение. Без това разграничение редица въпроси на доказателственото право не биха могли да получат правилно разрешение. Както видяхме вече, без това разграничение не би могъл да се изясни задоволително въпросът за същността на уликите [15]. Не по-малко типичен е случаят с въпроса за допустимостта на доказателствата. Без споменатото разграничение този въпрос не може да се разреши правилно, защото се поставя различно при единия и другия институт. Допустими в качеството на съдебни доказателства, както казахме вече, са всички факти, независимо от тяхното естество, стига да са относими, да имат значение за разглежданото дело. Напротив, допустими са не всички средства за възпроизвеждане пред съда релевантните за делото факти и обстоятелства, а само тези, които са предвидени в закона, които отговарят на предвидените в закона условия.. Всяко пренасяне на правилата, които важат за доказателствата към доказателствените средства и обратно води до основно погрешни изводи и твърдения, до дълбоко разстройство в правилното правораздаване. Без разграничаване на доказателствата от доказателствените средства не би могъл да получи правилно, истински научно разрешение и проблемът за юридическата природа за експертизата в наказателния процес.
Буржоазната доктрина и юриспруденция обаче постоянно смесват доказателствата и доказателствените средства в наказателния процес. И това не е случайно. Смесването на двата института предлага значителни практически изгоди за буржоазния съд. Това смесване се явява едно от множеството средства, чрез които буржоазните съдилища успяват да прикрият своята антидемократична практика и произволите си при разглеждането и решаването на съдебните дела. Посредством отъждествяването на двата института буржоазната теория и юриспруденция постигат желаното разрешаване на властния елемент на неопределеност в кръга на доказателствените материали, върху които може да се изгради присъдата на съда. Изхождайки от правилото, че всички факти които могат да внесат за разкриването на истината, могат да бъдат допуснати като доказателства и пренасяйки това правило към доказателствените средства, буржоазният съд обосновава възможността да си служи с такива материали при постановяването на присъдата, с каквито намери за добре, заобикаляйки собствената си законност. Типичен в това отношение в нашата юриспруденция отпреди септември 1944 г. се явява случаят с признаването процесуална релевантност на самопризнанието на обвиняемия и показанията на едни свидетел, даже и когато те са изтръгнати с насилие. Игнорирайки изричната забрана на закона да се употребява насилие над обвиняемия и свидетеля при разпита им (чл. чл. 210 ЗНС, 434 НЗ), ВКС приемаше, че съдът може да се основава и върху едно изтръгнато с насилие самопризнание или показание. Тази теза се обосноваваше с това, че „в съвременния процес са допустими като доказателства всички факти, които могат да допринесат за разкриване на истината, без да могат да се елиминират предварително които и да е от тях. Юристите обаче, на които този аргумент прави впечатление, не вземат предвид, че въпросното правило важи и може да намери приложение само са доказателствата в собствен смисъл, за доказателствените факти, които трябва да се различават от доказателствените средства, каквито без съмнение се явяват свидетелските показания и признанията на обвиняемия. Спрямо последните важи правилото, че се допускат само ако отговарят на предвидените в закона условия, а законът изрично е забранил употребата на насилие при разпита на обвиняемия и свидетелите и даже е възвел нарушението на тази забрана в престъпление.
Според употребения начин за възпроизвеждане на релевантните за процеса факти доказателствените средства биват:
а) устни, когато се прибягва до помощта на живата реч (свидетелските показания, обясненията на обвиняемия);б) писмени, когато се използват писмени волеизявления и в) веществени, когато се използват веществени предмети.
Не се отнася към доказателствените средства съдебния (следствения) оглед. Последният не е средство за възпроизвеждане на известни, интересуващи разглежданото дело факти, а съвкупност от процесуално-урегулирани действия за непосредствено възприемане (евентуално и издирване) на такива факти. Доказателствено средство се явява само протоколът на извършения оглед и то от категорията на писмените доказателствени средства.
Самият оглед не само, че не е доказателствено средство, но не и съдебно доказателство. Противното схващане, което господства понастоящем в нашата теория и юриспруденция, трябва да се признае за неправилно. Доказателство се явява факта (предмета), открит и огледан от съда (следователя), а не самия оглед.
При доказването и доказателствата имаме всякога узнаване на един факт с помощта на други факти (опосредствено знание). Напротив, при огледа имаме непосредствено знание, добиване на сетивно-нагледна очевидност относно известни факти.[16]
Доказателствените средства, подобно на доказателствата, трябва да се различават от други сходни на тях категории.
На първо място доказателствените средства трябва да се различават от процесуалните действия. Доказателствените средства, състоящи се в устни или писмени волеизявления, са насочени всякога към възпроизвеждане на един факт; процесуалните действия се явяват волеизявления, които не са насочени към възпроизвеждане на факти, а към пораждане на определени правни последици, засягащи хода на процеса. Доказателствените средства могат да бъдат волеизявления не само на страни в процеса (обвиняемия, гражданския ищец, гражданския ответник и др.), но и на други участващи в процеса външни лица. Напротив, процесуалните действия се явяват всякога волеизявления на процесуалните субекти (съд и страни).
Доказателствените средства трябва да се различават и от процесуално-техническите действия, свързани с тяхното издирване и откриване, изготвяне и събиране, както и от умствените, логически операции, с помощта на които се извършва тяхната оценка. В особеност доказателствените средства, състоящи се във волеизявления, трябва да се различават от заключението за един неизвестен факт, направено въз основа на други известни факти и обстоятелства. Доказателственото средство се явява всякога възпроизвеждане на един непосредствено възприет факт, а не знание на едни факти въз основа на други факти.
Най-сетне доказателствата и доказателствените средства не бива да се смесват с доказателствените органи. Доказателството се явява фактът, който се отнася до делото, доказателствено средство е актът, с който се възпроизвежда този факт, а доказателствен орган е субектът който извършва акта.
5. Могат ли да се отнесат към категорията на съдебните доказателства т. н. опитни правила.
Под опитни правила, както знаем вече, разбираме общи положения, принципи, закони, извлечени по индуктивен път от постоянно повтарящи се множество конкретни факти, като се почне от най-елементарния ежедневен опит и се достигне до най-сложното научно или техническо знание. Наблюдавайки многократно конкретните факти и служейки си с метода на индукцията, ние обобщаваме тези последните, т. е. извличаме онова, което е общо, съществено в тях и идваме до формулирането на опитни правила (опитни съждения). Веднъж изразени, опитните правила се използват в ежедневния практически живот, в научното и съдебното дирене, без да се свеждат към конкретните факти, от които са изведени, без да се привеждат основанията за тяхното формулиране. Самото им използване от съда се извършва като се върви по обратния път от общото към частното: опитните правила се прилагат към единичния изследван случай, за да се изяснят неговите свойства и връзки.
Най-често опитните правила, които се използват в съдебното разследване, се явяват „приблизителни обобщения“—правила, които, както споменахме и по-горе, само „изобщо“, обикновено, в повечето случаи са верни и „дават само вероятност“[17].
Кръгът на опитните правила, с които си служи съдията, се определя от неговата култура, от неговата професионална подготовка и способност да наблюдава, анализира и обобщава единичните факти и явления.
Обикновено съдията използва опитни правила, които са плод на колективния опит, резултат от придобити знания, повтарящи се наблюдения, предавани от поколения на поколения. Към колективния опит, използван от съдията, се отнася и това, което наричаме „съдебна практика“ (юриспруденция) — „съвкупният опит на всички съдилища, решения и разяснения на висшите съдебни инстанции, установилите се в дейността на съдилищата общи ръководни и регулиращи положения, които макар и да не са изразени в закона, при все това направляват дейността на съдилищата, създават общи линии на съдебната дейност.”[18]
Освен колективния опит, явяващ, се общо достояние, съдията използва при системата на свободното съдийско убеждение и своя личен житейски и професионален опит. Личният житейски опит на съдията обхваща правила и обобщения, извлечени от самия него, резултат на неговия личен живот, личен бит и обществена деятелност. Личният професионален опит включва обобщения и изводи на съдията, свързани с неговата професионална дейност, с опита му при разглеждането на други дела. Както колективния опит, използван от съдията, така и неговия личен опит е тясно свързан с правосъзнанието, мировъзрението, моралът и психологията на господстващата в дадено общество класа.
Опитните правила играят огромна роля при разкриването на материалната истина в наказателния процес. Тази роля обаче трябва да се схваща правилно. Опитните правила, бидейки обикновено приблизителни обобщения, не могат да служат като основа на окончателни изводи в процеса, не водят до заключения, които имат характер на материална истина, но дават само основания за предположения, за изграждането на една или друга хипотеза. С изграждането на хипотезата обаче, както посочихме и по-горе, доказателствената дейност не се приключва. Необходимо е по-нататък тази хипотезата да се верифицира, да се подложи на проверка и установи нейната истинност, едва след което би могло да се постанови присъда. Ако първоначалната хипотеза не се оправдае от извършените по делото нови проверки, тя ще отпадне, ще бъде изоставена и съдът ще продължи издирванията си по пътя на друга, изградена върху други опитни правила хипотеза, докато се открие търсената истина. В последна сметка следователно присъдата се изгражда не върху опитни правила (приблизителни обобщения), а върху фактите, открити и проверени, с помощта на тези обобщения.
От всичко гореизложено за същността и ролята в процеса на опитните правила се вижда, че последните не могат да се разглеждат като съдебни доказателства. Както знаем вече, съдебните доказателства се явяват всякога конкретни факти на обективната действителност, т. е. те са „нещо непосредствено“. Опитните правила, напротив, нямат нагледен характер, не могат да се съзерцават, лишени са от сетивна нагледност.
Съдебни доказателства, от друга страна, се явяват само онези конкретни факти, които се намират в причинна връзка с доказуемия факт. Опитните правила не се обуславят и не са обусловени от доказуемия, търсения в процеса факт и въобще от един само факт; те са общи положения, извлечени от множество единични конкретни факти, обобщения на конкретни факти.
Въздигането на опитните правила, а следователно и приблизителните обобщения в съдебни доказателства, т. е. в елементи върху които в крайна сметка може да се изгради присъдата на съда, противоречи на демократичната същност на нашия нов наказателен процес и в особеност на социалистическия принцип на материалната истина, който допуска постановяването на осъдителна присъда само при несъмнена, а не само вероятна виновност на подсъдимия. Приемем ли, че опитните правила са доказателства, не можем да избегнем извода, че присъдата може да се основава в последна сметка и на приблизителни обобщения (както това поддържат буржоазните процесуалисти), т. е. че съдът може и следва да се задоволи и ограничи с достигането до една само вероятна, хипотетична виновност на обвиняемия. Това не означава нищо друго освен свеждането па материалната истина в наказателния процес до емпирическа достоверност, нещо което, както видяхме, е недопустимо в нашия народнодемократичен, социалистически наказателен процес.
Казахме, по-нататък, че съдебни доказателства могат да бъдат само тези факти, които, ако не са налице, са включени в процеса посредством предвидените в закона доказателствени средства. Изключение от това правило се допуска, както знаем, само за безспорните и ноторни факти. При това положение, ако опитните правила бяха доказателства, горното правило би трябвало да важи и за тях. Вместо това обаче, както при събирането, така и при обсъждането на доказателствения материал, съдията може да използва опита си, притежаваните от него знания от общ и професионален характер, без тези последните да са били възпроизвеждани в процеса, без да са били предмет на съдебна проверка. В съдебния процес няма място за проверка на опитни правила. Съдебното доказване няма за цел да установи закономерности, общи положения, принципи, да ни убеди в истинността на закони, меродавни за цял ред отделни факти „in abstracto“. В съдебния процес подлежат на възпроизвеждане и проверка само конкретни факти и обстоятелства. Опитните правила се извличат и доказват в научните лаборатории и практическия живот. В процеса се изследват не опитни правила, а посредством тях се изследват фактите. Когато съдията прибегне до експерт, понеже не познава необходимите в конкретния случай опитни правила, доказателствената дейност се насочва не към опитните правила, а към фактите, които трябва да бъдат установени с помощта на тези правила.[19]
Някои автори се опитват да обяснят възможността опитните правила да се използват от съда без да са били предмет на съдебна проверка, правейки една аналогия между тези правила и т. н. ноторни факти. Правилото обаче „notorium non eget probatione“ не всякога може да намери приложение в случая. Съдът може да се основе не само на общоизвестни, но и на случайно притежавани от него специални знания в някой научна или техническа област. Съдът, освен това, може да се позове и на своя личен професионален и житейски опит. А нито специалните знания, нито личният опит могат да се подведат под категорията на общоизвестните факти. В действителност правото на съда да използва всички притежавани от него елитни знания без последните да се проверяват и дори споменават в процеса, произтича пряко от принципа на свободното съдийско убеждение.
Аналогията между опитните правила и ноторните факти не може да се счита удачна и по друга причина. Опитните правила, за разлика от ноторните факти, поради самата си природа, въобще не се поддават на съдебна проверка. Ето защо ноторните факти могат да служат като съдебни доказателства, но не и опитните правила: не може да се счита съдебно доказателство онова, което не може да се провери в съдебния процес.
Срещу това може би ще ни се възрази, че ако истинността на опитните правила наистина не се поддава на проверка в процеса, то същото не може да се каже за факта, че в дадена област от познания и практическа деятелност намират признание и се използват такива и такива опитни правила и този именно факт се явява съдебно доказателство. Трябва обаче веднага да обърнем внимание върху следното: 1) Въпросният „факт“ също така не притежава сетивна нагледност, не се явява конкретен факт в смисъла на доказателственото право и още по-малко може да се счита във връзка с търсения факт по делото. 2) Има опитни правила, използвани в процеса, при които въобще не може да се говори за наличност на подобен факт. Такъв е случаят с опитните правила от областта на личния професионален и житейски опит на съдията (следователя) или експерта.
6. Бившият ВКС определяше понятието „съдебно доказателство“ по следния начин: „Доказателство в наказателния процес се счита всичко, чрез което се дава възможност да се открие материалната истина (125 и 432 — 41 — I). Според едно по-старо решение на същия съд „всичко, което служи за разкриване на материалната истина в углавния процес, се счита за доказателство по него“ (1142—32—I). И двете определения следва да се отхвърлят като неправилни. Преди всичко, не е достатъчно един факт да дава възможност да се открие материалната истина, за да се счита съдебно доказателство. Необходимо е още фактът да бъде включен по определения за това ред в орбитата на процеса. И двете определения, от друга страна, са толкова общи, че под тях могат да се подведат най-различни действия и институти, които далеч не могат да се считат доказателства или доказателствени средства. Ако всичко, което служи или дава възможност да се разкрие истината се явява доказателство (доказателствено средство), тук би трябвало да отнесем всички умозаключения на страните и другите участващи в процеса лица, както и умствения процеп който се извършва в съзнанието на съда при оценката на доказателствения материал и разрешението на въпроса за виновността, без който мисловен процес е невъзможно разкриването на истината; тук би трябвало да отнесем и пренията на страните, и опитните правила, които също така подпомагат съда за разкриването на истината. Приемем ли за правилно определението, което ни дава за съдебните доказателства бившия ВКС, ще трябва да третираме като доказателствен материал (доказателства или доказателствени средства) и почти всички други действия на съда и страните, както и повечето процесуални форми, тъй като в народнодемократичния наказателен процес всички те служат, по един или друг начин, за разкриване на търсената в процеса истина. С това се разкрива пълната несъстоятелност на схващането, че „всяко нещо“, което служи (допринася) за разкриването на истината, се явява съдебно доказателство. Поради своята абсолютна неопределеност, това схващане в същност обезсилва и разрушава института на доказателствата в наказателния процес. То се явява обаче много удобно за буржоазното правосъдие, тъй като дава възможност да се подведе под рубриката на съдебните доказателства почти всичко и, според нуждата, да се обоснове с „доказателства“ всяко съдийско убеждение и всяка присъда.
ГЛАВА II.
Същност на експертизата
I. Доказателство (доказателствено средство) ли е експертизата в нашия наказателен процес. 2. Становището на нашия ЗНС. 3. Критически преглед на по-важните основания, поради които буржоазната доктрина отнася експертизата към доказателствата (доказателствените средства). -1. Експертизата не е доказателство или доказателствено средство, а самостоен (sui generis) наказателно-процесуален институт. 5. Правно качество на експерта: А. Експерта — доказателствено средство, орган на доказване, помощник на съда. Б. Експерта и арбитъра. В. Експерта и синдика по несъстоятелността. Г. Експерта — делегат на съда. 6. Заключителни бележки.
1. Като имаме предвид изложеното по-горе не е трудно да се разбере, че отнасянето на експертизата към категорията на доказателствата или доказателствените средства противоречи на същността (характера) на нашето наказателно правосъдие, на неговите задачи и основни принципи, в особеност на социалистическия принцип на материалната истина. И наистина, най-често експертът излага пред съда едно заключение, основано на приблизителни обобщения, на опитни правила, които изразяват само обичайната, типична, най-често срещана връзка между фактите и явленията. Да възведем в тези случаи експертизата в доказателство, това би значило да приемем, че се явяват доказателства и умозаключенията, съжденията, изводите от един известен за друг неизвестен факт, имащи характер на предположения; това би означавало, с други думи, да застанем на позициите на буржоазната теория за емпирическата достоверност, несъвместима с характера на нашия наказателен процес. Същото се отнася и до експертизата, която внася в процеса само опитни правила. И тази експертиза не може да се разглежда като доказателство, тъй като това би означавало възвеждането в съдебно доказателство, в основание за постановяване на една или друга присъда и на приблизителните обобщения и в последна сметка — легализиране на теорията, която подменя принципа на материалната истина с принципа на „емпирическата достоверност“. Следователно, според нас, теорията, която разглежда съдебната експертиза, в двете й разновидности, като доказателство в наказателния процес, е тясно и неразривно свързана с ненаучната теория за емпирическата достоверност и не може да намери никакво признание в нашия процес, основан върху социалистическия принцип на материалната истина.
Съдебното доказателство и експертизата са две основно различни категории. Доказателствата, както видяхме, се явяват факти на обективната действителност, настъпили вън от процеса. Експертизата, напротив, представлява от себе си процесуална дейност, регламентирана от закона процесуална активност на известни, участващи в процеса лица — вещи лица.
Доказателствата са конкретни факти на обективната действителност, които се намират в причинна връзка с предмета на съдебното дело (основния, главния факт). Експертизата не се намира във връзка с основния, търсения по делото факт, а — с процеса.
В противоречие с характера на нашия наказателен процес се намира и схващането, което отнася експертизата към доказателствените средства. Както изтъкнахме по-горе, доказателствените средства в нашия процес се явяват процесуално—урегулирани способи за възпроизвеждаме на един конкретен, непосредствено възприет факт на обективната действителност. Там където не се възпроизвежда такъв факт, не може да говорим и за доказателствено средство. Експертът, който дава исканото му мнение, заключение, не възпроизвежда един непосредствено възприет от него факт. Също така и експертизата, която предлага на съда само едни или други опитни правила, не внася в процеса никакви конкретни факти, никакви „съдебни доказателства“. А щом е така, то очевидно е, че нито едната, нито другата експертиза могат да се разглеждат като доказателствено средство. Всяко отнасяне на експертизата към категорията на доказателствените средства не може да не означава, както обяснихме това и на друго място[20], смесване на доказателствените средства с процесуално-техническите действия по тяхното издирване и откриване, изготвяне, или събиране, или с умствената, логическа дейност, при помощта на която се извършва тяхната оценка.
Още по-малко може да се разглежда като доказателство или доказателствено средство експертизата, която предлага на съда само сведения върху правни норми (на чуждото законодателство или обичайното право). По начало тази експертиза въобще не служи за разкриване на материалната истина в наказателния процес, за да може да се постави в категорията на доказателствата или доказателствените средства. Тя дава на съда правни норми, а не конкретни факти или опитни правила за оценка на такива факти. А правните норми нищо не доказват и не изясняват. Нещо повече тяхното прилагане предполага изясняване на фактическата обстановка, която интересува процеса. Под тях се подвеждат установените в процеса факти и се правят едни или други изводи досежно свързаните с тези факти правни последици.
2. В подкрепа на схващането, че експертизата трябва да се разглежда като доказателство (доказателствено средство), на първо място се изтъква, че в редица страни позитивното наказателнопроцесуално право, изрично или мълчаливо (по подразбиране), определя института на вещите лица като „доказателство“.
Да видим какво е становището на нашия законодател по този въпрос.
Нашият Закон за наказателното съдопроизводство не съдържа изричен текст, с който да се разрешава въпросът за юридическата природа на експертизата. Остава да видим дали не бихме могли да считаме, че и нашият законодател отнася института на вещите лица към доказателствата или доказателствените средства, като изхождаме било от мястото, където е уредена материята за вещите лица, било от смисъла вложен в отделните законоположения, отнасящи се до доказателствата или доказателствените средства.
Най-важните законоположения за експертизата, очертаващи основите, същността на института, са поместени в гл. IV на кн. II от Закона за наказателното съдопроизводство. Тази глава е посветена на материята, свързана с „изследване събитието на престъплението“, материя, която според систематиката на закона обхваща:
I. Оглед и освидетелствания: 1. Оглед и освидетелствания от следователя. 2. Оглед и освидетелствания чрез вещи люде изобщо. 3. Оглед и освидетелствания от лекаря. 4. Освидетелстване на обвиняем, който се е оказал умствено разстроен.
II. Издирване предметите, които откриват престъплението: 1. Претърсване и изземване. 2. Събиране и пазене на веществените доказателства.
От горното се вижда, че основната маса от законоположения, отнасящи се до института на експертизата, са поместени в такъв дял на закона, който не се отнася до доказателствените средства (свидетелски показания, обясненията, на обвиняемия и т. н. ), нито пък до доказателствата. Следователно, от систематичното място на тези разпоредби не може да се вади заключение, че в концепцията на нашия законодател експертизата трябва да се разглежда като доказателство или доказателствено средство. Нещо повече, законодателят свързва експертизата с огледа, т. е. с един институт, които по своята юридическа природа, както посочихме по-горе, не се явява нито доказателство, нито доказателствено средство.
Освен в гл. IV на кн. II от закона, важни законоположения досежно експертизата намираме още в гл. гл. V, X и XI на кн. II, гл. гл. II и VI на кн. III, гл. III на кн. IV и гл. III на кн. V.
Гл. V на кн. II се отнася „за явяването на обвиняемия при следствието и разпита му“.
Гл. X на с. кн. урежда въпроса „за отговорността на милиционерските чиновници и на съдебните лекари по следствените действия “.
Гл. XI. на с. кн. урежда въпроса „за реда на потъжване срещу действията на следователя“.
Гл. II, на кн. III се занимава с „приготвителните разпореждания за съдебното следствие".
Гл. VI на с. кн. е озаглавена „действия по откриване на съдебното заседание“, но урежда и „реда на извършване на съдебното следствие“, където се намират интересуващите ни разпоредби досежно експертизата.
Гл. III на кн. IV регулира „ редът за разглеждане на възвивните жалби и протести“.
Гл. III на кн. V се отнася до „съдебните разноски“.
Както се вижда и от мястото в закона на останалите законоположения за експертизата не може да се заключи, че според нашия законодател институтът трябва да се отнесе към категорията на доказателствата или доказателствените средства.
Спирайки се върху отделните разпоредби на закона трябва да отбележим, че съществуват законоположения, които по несъмнен начин изключват експертизата от категорията на доказателствата или доказателствените средства. Такъв е случаят с чл. чл. 306 и 308. Въпросните текстове са от основно значение за доказателствената материя и затова е от особен интерес да се определи обхвата на срещаното в тях понятие „доказателство“.
Съгл. чл. 306, „подсъдимият, който иска да посочи доказателства вън от посочените в обвинителния акт или жалбата, има право да стори това в двенеделен срок от получаването на преписа. Същото право подсъдимият има и когато са допуснати от съда нови доказателства на другите участващи в делото лица“. А според чл. 303 „в двунеделен срок от известяването, но предшестващия член (чл. 307), гражданският ищец може също така да посочва нови доказателства“. Паралелно с това чл. 319 предвижда, че „страните могат да молят да се призоват в съда и вещи люде, за обяснение на някои предмети или за проверяването на направената вече експертиза. Заявленията за това трябва да се правят в определения от чл. чл. 306 и 308 срок“. Поставяйки тези текстове в тяхната логическа връзка, става ясно, че в чл. чл. 305 и 308 експертизата е изключена от числото на „доказателствата“. Ясно е, че когато е редактирал въпросните две наредби, законодателят се е ръководил от мисълта, че експертизата не е доказателство или доказателствено средство и затова е намерил за необходимо да създаде специална наредба (чл. 319), в която да предвиди изрично правото на страните да поискат призоваването и на вещи лица, както и срока, в който може да се упражнява това право.
Съществуват обаче и текстове, които водят към противоположния извод — че според нашия законодател експертизата е вид доказателство (доказателствено средство) (напр. чл. 540 ал. VI ЗНС).
От това става ясно, че становището на законодателя относно юридическата природа на експертизата не би могло да се открие посредством изолирането тълкуване на отделните текстове. Това становище може и трябва да се извлече само от цялостния комплекс позитивно-правни положения, които установяват експертизата.
Обхващайки института в неговата цялост, веднага правят впечатление следните негови особености:
а) Експертизата представлява един оригинален институт, който се отличава от всички други по свой строеж и процесуални задачи. Общо взето съдебният експерт е подчинен на особен, специфичен за него процесуално-правен режим, различен от този на всички други участващи в процеса лица.
б) Редица основни правила, на които са подчинени всички познати в процеса доказателства и доказателствени средства (свидетелски показания, писмени документи, веществени доказателства и пр.), нямат приложение спрямо експертизата.
Основавайки се на тези две положения, трябва да приемем, че от гледището на нашия законодател експертизата не се явява съдебно доказателство, както обикновено се мисли, По-близко до идеята на законодателя ни се струва схващането, че експертизата се явява различен от доказателствата и доказателствените средства процесуален институт, със своя собствена процесуална структура и задачи, които му отреждат и отделно, самостойно място в системата на действащото наказателнопроцесуално право.
В подкрепа на схващането, че в концепцията на нашия законодател експертизата не се явява доказателство (доказателствено средство) ще изтъкнем по-специално и следните по-важни положения:
а) Както е известно, всяко лице, което се е конституирало като страна в процеса, има право „да представи доказателства за това, което твърди“ (чл. 367, т. 1 ЗНС). Това право на страните се отнася до всички видове доказателства и доказателствени средства, без изключение. Ако законодателят причисляваше експертизата към една от тези две категории, би трябвало да даде право на страните, покрай всички други доказателства и доказателствени средства (свидетелски показания, документи и пр.), да могат да представят в подкрепа на това, което твърдят, и експертиза. В действителност обаче назначаването на експертизата, както не веднъж е изтъквал ВС, е „факултативно право“ на съда по същество. От друга страна, по начало, страните всякога си запазват право да представят контра-доказателства н то не само на доказателствата на противната страна, но и срещу доказателствата на съда (чл. 367 т. 4 ЗНС). При това положение ясно е, че ако законът изхождаше от схващането, че експертизата е доказателствено средство (доказателство), той щеше да даде право на страните, респ. на обвиняемия, да представят срещу експертизата на съда контра-експертиза, както им е дал право да могат да представят срещу неговите доказателства — контра-доказателства.
б) На второ място, ако приемем, че от гледището на нашия наказателнопроцесуален закон експертизата се явява доказателство (доказателствено средство), необяснимо остава, защо съдията има право да откаже на страните назначаването на експертиза, понеже познава по частни сведения (извънсъдебно) данните (опитните правила), за които се иска назначаването на експерти, когато се знае, че същият не може да откаже допускането на представените доказателствени средства, например писмени документи, под предлог, че се сочат за обстоятелства, които той познава по сведения, черпени от извънсъдебни, непроверени в съдебно заседание източници.
в) Най-сетне, ако според нашия закон експертизата се явява доказателство (доказателствено средство), необяснимо остава, освен изключителното право на съда да назначава експертиза, но и изключителното му право да определя нейния предмет, задачите на вещите лица — въпросите, които последните трябва да разяснят с помощта на своите специални познания. Страните също би трябвало да имат права в това отношение, защото при горното положение излиза, че експертизата се явява едно доказателство (доказателствено средство), което може да се посочва, представя и въобще използва само от съда. Ако законът гледаше на експертизата като на доказателствено средство, какви могат да бъдат съображенията му да въведе едно такова ограничение досежно използването на същата, правейки я доказателство (доказателствено средство), което се намира на разположение на съда, но не на страните.
Въпреки че начинът, по който е уредена експертизата в системата на нашето накз. проц. право не дава основание да се поддържа, че тя се явява един вид съдебно доказателство или доказ. средство, нашата съдебна практика винаги е отнасяла този институт към категорията на доказателствата в наказателния процес. Като причини могат да се посочат:
а) Влиянието на доктрината и то предимно на нашата наказателно-процесуална доктрина, която, с малки изключения, винаги се е изказвала в смисъл, че експертизата трябва да се разглежда като доказателство. Влиянието на доктрината в случая е толкова по-голямо, като се има предвид теоретическата сложност на проблема, който на се поддава на разрешение в рамките на един съдебен акт, а предполага продължителни и задълбочени научни изследвания.
б) Неопределеното и отречено по-горе схващане на ВКС за понятието доказателство: „всичко, което служи за разкриване на материалната истина“,
3. Освен становището на законодателя, привържениците на схващането, че експертизата е доказателствено средство, привеждат в подкрепа на своята теза и редица други основания, засягащи вече процесуално-правната структура и функция на института.
Според Фойницки, експертизата е „доказателство“, защото не разрешава по окончателен начин въпросите, които й се поставят, но „дава само материал за постановяване на съдебното решение“.[21]
Познати са обаче и други наказателнопроцесуални институти, които имат същото предназначение — да дават материал за постановяване на правилно, отговарящо на материалната истина съдебно решение, но които, въпреки това, не могат да се разглеждат като доказателства или доказателствени средства например, институтът на защитата.
Доколкото пък се поддържа, че експертизата е доказателство (доказателствено средство), защото не разрешава окончателно въпросите, т. е. не е съдебно решение, ще възразим, че не всички процесуални актове, които не се явяват решения, следва да се причислят към доказателствените средства. Наказателнопроцесуалната систематика познава не само съдебни решения и доказателствени средства, но и други наказателнопроцесуални действия и институти, към които евентуално бихме могли да причислим заключението на вещите лица, ако то не могат да се разглежда като съдебно решение.
По-нататък същият автор обяснява, че експертизата е „доказателство“, „защото хвърля върху известни на съда обстоятелства нова светлина“.[22]
Но да се твърди това, значи да се въздигат в доказателство, респ. доказателствено средство логическите операции във връзки с тълкуването и оценката на доказателствения материал. Това твърдение съвпада напълно с възгледите на този автор, според който, както видяхме, доказателствата се явяват не само „данни нам известни и служещи да се направят с тяхна помощ заключения за неизвестни, търсени“, но и „самият умствен процес, посредством който търсеното обстоятелство се поставя във връзка с известните обстоятелства ... и се разкрива чрез тях.“
На същото място, от друга страна, Фойницки поддържа, че експертизата се явява „доказателство“ защото „с помощта на употребени от нея способи открива и изнася пред съда обстоятелства, които биха останали неизвестни за него.“[23] Но и сам Фойницки нарича доказателства само данните, с помощта на които се правят заключения за други неизвестни факти, но не и действията, посредством които се откриват тези данни.
Колкото се отнася до това, че експертизата не само открива, но и изнася пред съда откритите от нея факти, ще припомним, че доказателствени средства в този случай се явяват изготвените за целта скици, кроки, фотографически снимки, документи, модели и пр., а не самата експертиза. Когато пък фактите се изнасят (възпроизвеждат) от самия експерт посредством устно изложение, имаме свидетелско показание, а не експертиза. Ако ли под изнасяне разбираме изготвянето и представянето на доказателствени материали, налице е очевидно смесване на тези действия с доказателствените средства.
В италианската доктрина най-ярък защитник на схващането, че експертизата е доказателствено средство се явява Марсик. Експертизата, според него, е едновременно една форма и една уредена от закона гаранция, която служи за основа на съдийското убеждение, като всяко друго доказателствено средство. Тя е „вид доказателствено средство, което съдържа едно мотивирано технико-научно мнение досежно факта или дадено обстоятелство на факта, който е предмет на процеса“[24]. За основа на съдебното решение обаче могат да служат не само проверените на съдебното следствие доказателствени материали, но и заключителните прения, доколкото развиват, допълват или изменят доводите на обвинителния акт (чл. 449 ЗНС)[25]. Това обаче не означава, че съдебните прения следва да се отнесат към доказателствените средства. От друга страна, същият автор изтъква, че експертизата е доказателствено средство, защото нейният предмет по всяко конкретно дело се определя от съда по един изключителен начин. Независимо от това, че въпросната особеност на експертизата говори по-скоро в полза на противната теза, трябва да признаем, че тя не може да бъде от решително значение за разрешаването на проблема. В случая става дума за една особеност, която до своя характер е чисто формална и външна и която поради това не може да обуслови, без друго, процесуалноправната природа на експертизата, респ. да докаже, че по- последната се явява доказателствено средство. Както изтъква Карнелути, това, което е по-важно в случая и което може да има решително значение, не е обстоятелството, кой определя задачата на експерта, но какво е съдържанието на тази задача[26].
Според Флориан, експертизата е доказателствено средство, защото „дава на съдията сведения за един факт, подлежащ на съдебно установяване.“[27] По своята същност обаче тези сведения се явяват или квалификация на факти[28] или предположения досежно съществуването или несъществуването на факти, подлежащи на установяване. В същия смисъл обаче и съдебните пледоарии дават сведения за факти, подлежащи на съдебно установяване. Най-сетне, експертизата не винаги дава сведения за факти, защото експертът може да бъде призован да даде сведения само за опитни правила, а не да квалифицира един факт или да прави изводи от известни установени по делото факти за други неизвестни.
Неубедителна ни се струва и аргументацията на Сабатини. Както обяснява този автор, експертизата е доказателствено средство, защото е един от начините, посредством които доказателствения факт се манифестира в процеса и приобщава към делото, какъвто е случаят с актовете на съда или актовете, в които се проявява свидетелстването. Доказателството обаче не се състои в заключението на експерта, но в елементите, които той разкрива с извършените от него технически операции.[29] Както видяхме обаче доказателственото средство не е начин за откриване, а за възпроизвеждане на открития доказателствен факт. Действията на съда и другите лица в процеса по откриването, обезпечаването и изготвянето на доказателствени средства за възпроизвеждане на откритите факти и представянето на изготвените материали, не могат да се разглеждат като доказателствено средство.
Възгледът, че експертизата е доказателствено средство преобладава и в немската доктрина. Този й характер, според Бенеке-Белинг, “проличава .... от ясния паралел, прокаран в закона, между вещите лица и свидетелите“[30]. Също и според Герланд, фактът, че голяма част от законоположенията в DStPO досежно свидетелите намират приложение и спрямо вещите лица, може да се обясни само с това, че подобно на свидетелските показания и експертизата има характер на доказателствено средство. Но, според същия автор, от особено значение се явява и обстоятелството, че заключението на експерта, както всяко друго доказателствено средство, не обвързва съда, но се преценя свободно, по вътрешното убеждение на съдиите.[31]
Цитираните автори, прочее, поддържат, че експертизата е доказателствено средство, поради следните основания: а) в много отношения законодателят е подчинил експерта и свидетеля на един и същ процесуален режим; б) принципът за свободното съдийско убеждение при оценката на доказателствата важи и за експертизата. Докато първият аргумент има значение по-скоро за немското, но не и за нашето наказателнопроцесуално право, вторият — важи и за нашия наказателен процес. Но според нас обстоятелството, че експертизата се оценя на общо основание, по свободното съдийско убеждение, означава само, че заключението на експерта не може да се разглежда, както правят някои автори, като „научна присъда“ или формално доказателствено средство, но не и това, че експертизата трябва да се отнесе към доказателствените средства. Правото на съда да прецени свободно известни твърдения, не може да се вземе като сигурен белег за наличността на едно доказателствено средство. Съдът преценя свободно и доводите на защитата, без последните да могат да се считат доказателствено средство в собствен смисъл. Познати са, от друга страна, макар и по изключение, доказателствени средства, които не подлежат на свободна преценка от съда, т. н. формални доказателствени средства (чл. чл. 216, 152—160, 508 и др.). Освен това свободната преценка на съда не засяга пряко експертизата, но факта, който тя изяснява; заключението на експерта досежно факта се засяга от преценката на съда само непряко, косвено. Възможно е, най-сетне, как то ще видим по-долу, и едно друго схващане за юридическата природа на експертизата, което с нищо не засяга принципа на свободното съдийско убеждение при оценката на доказателствата.
Твърде често се изтъква, че експертизата е доказателствено средство, защото като прилага един абстрактен принцип се домогва до установяването на едно фактическо положение. В същия дух се изказва и Улман, според който експертизата е доказателствено средство, защото „експертът прави използваем доказателствения материал“.[32] Самата експертиза, според същия автор, се явява по своята същност „използване на съществуващия в процеса доказателствен материал“.[33]
Очевидно е, че в този случай доказателствените средства (доказателствата) се смесват с логическите операции във връзка с тяхната оценка. От друга страна, онова, което се изтъква като „особеност на експертизата, за да се причисли към доказателствените средства, в същност важи и за други процесуални институти, на които далеч не може да се припише характер на доказателствено средство. Такъв е случаят например със съдебните прения. И тези последните по своята логическа същност се явяват оценка, т. е. приложение на абстрактните принципи с цел да се установи едно фактическо положение в полза или във вреда на обвиняемия, и те се явяват „използване на съществуващия в процеса доказателствен материал“, за да се установи търсената в процеса материална истина. При все това обаче съдебните прения в никой случай не могат да се отнесат към доказателствените средства в истинския, процесуално-технически смисъл на тази дума. От друга страна, сам Улман се вижда принуден да признае, че експертизата се явява използване на разполагаемия доказателствен материал, но в „една форма напълно различна от другите доказателствени средства“.[34] Ако експертното заключение върху събрания по делото доказателствен материал би могло да се разглежда като доказателствено средство, с еднакво право би могло да се счете за такова средство и онази деятелност на съда, която е насочена към обработването и разследването на същия този материал.[35]
Колкото се отнася до опитите да се обоснове тезата, че експертизата се явява самостоятелен вид косвено доказателство, по този въпрос вече говорихме подробно на друго място?[36]
4. Както многократно бе изтъкнато досега, с оглед на различните видове експертизи съдържанието на експертното изложение може да обхване:
а) предаване на съда неизвестни нему технически или научни правила.
б) подвеждане на вече познати на съда факти под дадени научни или технически правила;
в) описание, респ. установяване на проучваните факти и тяхната научна или техническа оценка.
Кое характеризира функцията на съдебния експерт и самата същност на експертизата в трите случая? Кое е общото, неизменното в тези случаи, което ни дава основание да говорим за наличността на експертиза? Няма съмнение, че това не е функцията на експерта по установяване на непосредствено възприетите и проучвани факти защото тя се наблюдава само при третия вид експертиза и защото в този случай въобще не можем да говорим за заключение на вещи лица в собствен смисъл, а за вид свидетелско показание. Общото, онова, което наблюдаваме при всяка експертиза и което ни дава основание да говорим за наличността на експертно заключение, се явява обстоятелството, че направеното изложение подпомага съда при оценката („точното разбиране“, чл. 142 ЗНС) на факти и данни по делото, било като дава на съдията необходимите за тази оценка специални знания, било като предлага готови заключения или мнения. Не се касае следователно до дейност във връзка с техническото установяване, а във връзка с оценката на фактическия материал по делото. Самият законодател определя експертизата като институт за „точното разбиране“ на „някое обстоятелство, което се среща поделото“ (чл. 142 ЗНС).
Вярно е, наистина, че експертизата подпомага съда за разкриване на материалната истина в процеса и че доказателствените средства общо казано имат същата задача. Но вярно е също така, че експертизата подпомага съдията за установяване на материалната истина в една област, напълно различна от тази, в която лежат доказателствените средства. Няма съмнение, че разкриването на истината става преди всичко посредством събраните от съда, подпомогнати от страните, доказателствени материали (факти и средства). Сами по себе си обаче последните не са достатъчни. Съществен елемент, редом с фактите, при разкриването на материалната истина в процеса, се явяват и „мислите на изследователя и логическия път на тяхното развитие.“[37] Експертът се намесва, за да подпомогне съда в тази именно дейност на обсъждане и преценки, в случаите, когато за нейното извършване са необходими специални научни или технически познания, каквито съдията не притежава и не е длъжен да притежава във връзка със своето служебно положение. Предвид на всичко казано, следва да заключим, че експертизата в наказателния процес не е доказателство или доказателствено средство, но особен, самостоен наказателнопроцесуален институт, притежаващ своя особена правна физиономия и собствено систематично място в системата на нашето наказателнопроцесуално с назначение да подпомага съда при оценката на събрания по делото доказателствен материал, когато за това са необходими специални научни или технически познания, каквито съдията не притежава и съгласно закона не е длъжен да притежава.
Видяхме обаче, че твърде често съдебният експерт подпомага съда не само при оценката на доказателствения материал, но указва пряка помощ и при събирането на същия. Така експертът придружава съдията при извършването на огледа (гл. IV, т. 2 и 3 ЗНС), изследва сам мястото на престъплението и обекта на експертизата (чл. 157 ЗНС), открива нови факти които биха останали незабелязани за съда, но които могат да бъдат от решително значение за изхода на делото (чл. 150 ЗНС) и т. н. Но онова, което прави от едно лице експерт, не е дейността по събиране на доказателствения материал, а обстоятелството, че дава заключение, мнение, че подпомага съда при оценката на събраните материали. Последната дейност е собствената, главна дейност на експерта. Не може да говорим за експертиза там, където вещото лице подпомага съда само при събирането, а не и при оценката на доказателствения материал. Но не и обратното. Всякога когато вещото лице подпомага съда при оценката на известни факти и данни по делото, с помощта на специални познания, каквито съдията не притежава, имаме експертиза, макар и това лице да не развива никаква друга дейност. От това, че не всяка експертиза обхваща в своите рамки и дейност по събиране на доказателствен материал и наличността на такава дейност не означава непременно и наличност на експертиза, следва, че тази дейност не може да има решаващо значение при определяне юридическата характеристика на института. Но даже да вземем под внимание и дейността на експерта във връзка със събирането на доказателствения материал, съдебната експертиза пак не би могла да се разглежда като доказателство или доказателствено средство. Доказателства и доказателствени средства, както отбелязваме и на друго място, се явяват само откритите от експерта факти, изготвените от същия скици, планове, снимки и пр. Самата експертиза в този случаи не би могла да се разглежда, освен като самостоен наказателнопроцесуален институт за подпомагане на съда при събирането на доказателствен материал, когато за това са необходими специални познания, каквито съдът не притежава.[38]
5. Приемем ли за установено, че по своята юридическа природа експертизата в наказателния процес се явява особен самостоен процес, институт за оценка евентуално и събиране н доказателствени материали, поставя се по-нататък въпросът за правното качество, в което ветите лица участват в процеса и изпълняват възложената им от съда задачи.
А. Авторите, според които експертизата е доказателство наричат експерта доказателство средство,[39] a тези които я определят като доказателствено средство, наричат експерта доказателствен орган.[40] Посочихме обаче, че доказателствено средство не се явява субектът, но актът, с който последният възпроизвежда пред съда доказателствения факт. Експертът, от друга страна, не е доказателствен орган, защото експертизата не е доказателствено средство. Посочихме също така, че някои автори определят експерта като помощник на съда. Тук ще добавим, че въпросният израз се използва, за да се определи правното качество на вещото лице не само от автори, за които експертизата е институт aiuto al judice, но и от тези които поддържат, че експертизата се явява един вид оглед,[41] а също и от някои между авторите, за които експертизата е вид свидетелстване[42] или особен вид доказателствено средство.[43]
Както видяхме обаче, изразът „помощник на съда“ е много общ и не може да специфицира правното качество на експерта.
Б: Експертът не е съдия, но не и арбитър Арбитражът предполага един спор, който арбитърът е повикан да уреди по задължителен или незадължителен за страните начин. Експертът не урежда спорове, но дава само решение по известен научен или технически въпрос. Ако същият бъде натоварен да помирява спорещите страни, — ще излезе вън от определените му в закона задачи.
Първите експерти в старото римско право са били и арбитри. Касае се за споменатите вече agiimensor’и, на които е било възлагано да разрешават спорове за граници при actio finium regundorum. Юстиниян премахнал арбитражната функция на агримензорите и ограничил дейността им само до такава на вещи лица.[44]
Днес не можем да говорим за никаква аналогия между експертизата и арбитража. Сравнявайки задачите на експерта с тези на арбитъра не можем да не установим основно различие между двете фигури. Даже когато не решават спора по един обвързващ страните начин, арбитрите изследват делото в неговата цялост и дават мнение по цялостното му разрешение. Арбитърът не се произнася само по фактически въпроси; той може да навлиза в същността на делото и в качеството си на арбитър да изслушва свидетели, да разрешава правни въпроси да внушава решения, подобно на съдиите.
В. Сравнението, което се прави понякога, между експерта и синдика по несъстоятелността не допринася почти нищо за изнасянето на проблема.
Изтъква се, че експертът, подобно на синдика, се назначава, отстранява, контролира и ръководи в своята дейност от съда. Както единият, така и другият подпомагат съдията при упражняването на неговите публични функции и получават определено за това възнаграждение. И двамата са лица, които притежават специални, необходими за в случая познания.
Както функциите, така и правното положение на експерта и синдика обаче са съвършено различни. Достатъчно е да споменем за представителните функции на синдика, съвършено чужда на вещите лица, които никога не се явяват в ролята на представители.
Г. Френските автори (Гаро, Чернов — Шонфелд и др.) поддържат гледището, че когато извършва материални операции и технически преценки, с които е натоварен от съда, експертът се явява „делегат“, „мандатьор на правосъдието. „Всяка експертиза, пише Гаро, е резултат на една поръчка на съдията и експертът е с право „мандатьор на правосъдието“. Една помирителна експертиза, expertise amiable, има стойност само на осведомение и не съдържа повече формалности от тези, които се срещат при изпълнението на един мандат.[45]
Според Местр, експертът прилича в юридическо отношение на мандатьора. Той е „en quelle sorte le prolongement du magistral son agent, son substitut, son commissionaire”.[46] Елеро говори направо за съдебната делегация. Експертът според него е длъжностно лице, на което по делегация е поверена „собствена власт да съди и наблюдава, която съдията всякога може да му отнеме.[47]
Според Щайк, при смесения (сложен) оглед дейността на експерта лежи на същата плоскост, на която се намира тази на делегирания съдия.[48]
Грешката на това схващане се състои преди всичко в това, че се използват понятия и институти от областта на материалното право, за изясняване на един процесуален институт, какъвто е експертизата. Твърдението, че експертът е мандатьор на съда създава впечатление, че в основата на съдебната експертиза лежи един обикновен договор за поръчка. По този начин се идва до смесването на два института, между които не може да се прави никаква аналогия. Експертизата е особен процесуален институт, който трябва да подпомогне съда при оценката на доказателствения материал, когато за това са необходими специални познания. Поръчката, напротив, е договор, сключен между две страни, с който последните се съгласяват, едната да извърши, възмездно или безвъзмездно, за сметка на другата една правна сделка. Тя предполага следователно участието поне на две воли, тази на мандата и тази на мандатера. Същото не може да се каже за експертизата; тя се явява резултат на един едностранен наказателно-процесуален акт на съда за назначаване на експерти, а не резултат на договорно споразумение и съгласуване на две воли. Както правилно отбелязва Шарлиа, не съществува никаква договорна връзка между експерта и съда или страните, както няма връзка и между свидетеля и страните, против които или в полза на които последният е поканен да свидетелства.[49]
От друга страна, ако експертът е “делегат” , “заместник” на съдията, трябва да приемем, че същият упражнява съдийска функция и че експертизата е акт на юрисдикция. Това схващане води до заключението, че действията и преценките на вещите лица трябва да се считат извършени от самия съдия. Ако експертът е делегат на съда, неговото мнение не може да не притежава задължителна сила. По този начин теорията, че експертът е делегат на съдията, неизбежно ни отвежда там, където, където може би някои от нейните поддръжници нямат намерение да отидат: до схващането, че експертното заключение трябва да притежава обвързваща, задължителна сила, подобно на всички други актове на съда.
Най-сетне трябва да отбележим, че схващането, според което при експертизата имаме съдебна делегация, противоречи на принципа за непрехвърляемостта на юрисдикцията: изключение от този принцип се допуска само в предвидените от закона случаи. При това делегирането на юрисдикционна власт е възможно само в полза на лица и места облечени в същата власт. Експертът обаче не е натоварен с упражняването на юрисдикционна власт и не може да се яви в същото положение, в което се намира делегирания съдия.
Експертът в нашия наказателен процес е орган на правосъдието, а не на съдията. Той не упражнява чужди, прехвърлени му по делегация права и не черпи властта си от някакъв съдебен акт на пълномощие или делегация, а направо от закона. Актът на съда, с който едно лице се привлича в процеса като експерт, е акт на “назначение”, а не акт на делегация (мандат). Експертът е особен вид орган на правосъдието, особен вид длъжностно лице, а не мандатьор на съдията.[50] В своята дейност, той изхожда не от интересите на едни или други лица в процеса, а от общите задачи, поставени пред съда от Партията и държавата. Че и в концепцията на нашия ЗНС експертът не е мандатьор (делегат) на съдията, се вижда от следните по-важни положения:
а) Законът говори за назначаване (чл. 395 ЗНС) и призоваване (чл. 142 - 151 и др. ЗНС) на вещи лица, а не за упълномощаване или делегиране (какъвто е случая например в чл. 316-а ЗНС);
б) отговорността на съдебните лекари е уредена в гл. X на ЗНС, заедно с отговорността на милицонерските чиновници;
в) длъжността на експерта носи задължителен характер актът, с който вещото лице се привлича в процеса е публично-правен акт на принуда, а не доброволно споразумение или поръчка;
г) вещите лица изпълняват службата си под непосредствен надзор и ръководство на съда, без да бъдат обаче обикновени негови сменици, действащи само по надлежна съдебна поръчка; законодателят е осигурил на експертите значителна самостоятелност: съгласно чл. 151 ЗНС, експертът не трябва да пренебрегва и такива признаци, върху които следователят не е обърнал внимание, но от изследването на които би могло да се открие истината;
д) правното положение на експерта се определя от закона, а не от акта на неговото назначение;
е) мнението на експерта не е задължително за съда (чл. 460-а ЗНС).
Експертът не е, най-сетне, субект на наказателнопроцесуалното отношение, както поддържат някои автори (Биндинг, Де Марсико). Той не е нито главен, нито допълнителен, аксесорен субект, а, както казахме, особен вид длъжностно лице, натоварено с определена публична служба във връзка с разглеждането на едно наказателно дело,
6. В светлината на поддържаното от нас схващане за юридическата природа на експертизата и правното качество на експерта особеностите в уредбата на института в системата на нашето наказателнопроцесуално право стават напълно понятни, което още веднъж показва правилността и законосъобразността на нашия възглед.
Понеже експертизата е институт за подпомагане съда, а не страните по делото, въпросът за необходимостта от назначаване на експертиза и за нейния предмет, трябва да се разрешава от съда, защото само последният може да знае, дали въобще се нуждае от съдействието на експерти и в какво трябва да се изрази тяхната помощ. Същите положения са възприети и от нашия законодател. Върховният съд, от своя страна, не веднъж е изтъквал, че както допускането на експертизата, така и работата, която трябва да извършат призованите в процеса вещи лица, зависи от усмотрението на съда по същество.
Бидейки, от друга страна, особен вид длъжностно лице, експертът трябва да бъде избран и назначаван от съда. Практиката е показала, че назначеният от страната експерт е в същност само неин защитник. В такъв смисъл е разрешен въпросът и в нашия наказателен процес. Според нашето наказателно съдопроизводство изборът и назначаването на експерта измежду лицата, обладаващи специални познания, се извършва от съда. Страните нямат право да назначават експерти, но само да посочват специалисти (които съдът може да назначи или не) и да правят отводи срещу избраните от съда вещи лица (чл. 397 ал. I ЗНС)
Тази система на т. н официална експертиза обаче е предмет на ожесточена критика от страна на някои буржоазни процесуалисти. Изтъква се, че недопускането свободно, всякога, когато страните пожелаят изследване чрез вещи лица хвърляло сянка на съмнение върху безпристрастието и добросъвестността на съда, че било несправедливо да лишаваме обвиняемия, който може да бъде застрашен с най-тежка наказателна заплаха, от правото да принуди съда да изслуша мнението на специалисти, които, ако са обективни, биха могли да допринесат много за разкриването на материалната истина; че участието в експертизата на назначени от страната експерти щяло да създаде за всички влизащи в експертната комисия лица един вътрешен импулс за разглеждането на въпросите от две или повече различни страни; че това участие щяло да осигури пълнотата и точността на изследванията и т. н. Предвид на всичко това в буржоазната доктрина се препоръчва премахването на официалната експертиза и замяната й с т. н. „състезателна експертиза“, която бива три вида: контрадикторна, сравнителна и контролирана.
Контрадикторната експертиза се характеризира с това, че както следователят, респ. съда, така и обвиняемият посочват по един експерт; назначените от съда и обвиняемия експерти се ползват с еднакви права. Тази експертиза е свойствена на гражданския процес, откъдето е пренесена в наказателния и няма много привърженици в доктрината. Реформата с която е въведена в Италия през 1912 год. претърпя пълен крах. На практика, когато обвиняемите са повече на брой тя създава големи затруднения. Независимо от това опитът е показал, че посочените от обвиняемия експерти почти никога не действат безпристрастно. Даденото от тях заключение е винаги в полза на обвиняемия и в разрез с това на официалния експерт.[51]
Сравнителната експертиза се предлага, за да се отстранят някои недостатъци на първата, а именно: а) да се реализират икономии на сили и средства и б) да се премахнат търканията между вещите лица на съда и тези на обвиняемия.
Тази експертиза минава през три фази:
а) Най-напред един първи експерт произвежда експертиза в общи линии.
б) Ако защитата не е доволна от работата на първия експерт, може да предизвика втора експертиза, извършвана от експерт, които се назначава от него и се нарича експерт-защитник.
в) Ако двамата експерти дойдат до различно заключение, съдията назначава един трети експерт, който дава последното заключение.
Тази експертиза се препоръчва извънредно много при освидетелстването на обвиняемия, където се прилага при неголяма леснота. Но има случаи, при което нейното приложение, е невъзможно; напр. при аутопсията. Независимо от това и сравнителната експертиза не преодолява напълно недостатъците, от които страдат контрадикторната, тъй като и тя запазва фигурата на експерта, призован по едностранната воля на обвиняемия — тъй наречения „контра-експерт“ „личност, която, както това се предопределя от самото й наименование, механически би встъпила в процеса, да нарече бяло това, което експертът счита черно и обратно“.[52]
Един друг вариант на „състезателната експертиза се явява т. н. контролирана експертиза, при която експертната защитата няма право да вземе участие при извършването на експертизата, но само да наблюдава и контролира тази последната. Тази система е била предвидена още в 1789 г. в проекта за реформирането на Code d'instr. criminelle досежно предварителното следствие.[53]5 Тя бе възприета от италианския наказателно-процесуален закон (чл. чл. 323 - 325) с въвеждането института на т. н. „технически съветници“.. Срещу тази форма на експертиза може да се възрази, че ако дадем на експерта па обвиняемия (техническия съветник) право да упражнява непосредствен контрол върху извършването на експертизата, той може да използва това си право, за да смущава и обърква “официалния“ експерт. В случай пък, че контролът върху експертизата се упражнява след нейното извършване, въз основа само доклада на експертите, — няма да бъде достатъчно ефикасен. Френският проект, от друга страна, предоставя на експерта-защитник право да иска от „официалните“ експерти извършването на отделни действия, които той счита за необходими. „Как можем да си представим, пише с основание проф. Полянски, че едно такова изискване може да бъде задължително за „официалните“ експерти? Нали може да се случи, че те го признават за несъответствуващо на изискванията на представляваната от тях наука; ако пък, при все това, законът би признал за задължително изпълнението на исканията на експерт-контрольора, то къде са гаранциите за надлежно изпълнение на тези изисквания с които те не са съгласни“.[54] Колкото се отнася до т. н. технически съветници проф. Полянски с основание отбелязва: Под името на института на техническите съветници се въвежда в същност същата тази състезателна експертиза, но по мисълта на самия законодател, лишена от авторитета на експертиза. От такава маскировка, по наше мнение, организацията на експертизата не печели нищо“.[55]
„Състезателната експертиза“, в трите й разновидности, се явява противна на природата на нашия наказателен процес, тъй като се основава на погрешния възглед, че експертизата следва да се разглежда и урежда като доказателствено средство.
Срещу „състезателната експертиза“, като несъвместима с природата на социалистическия наказателен, процес, се изказва и видния съветски процесуалист проф. Полянски. „Не принадлежи ли „състезателната експертиза“, пише въпросният автор, към тези достижения на буржоазната юридическа мисъл, които, биха могли да бъдат използвани от съветското право? Задавайки си този въпрос, следва преди всичко да признаем, че самото понятие експерт на обвинението и експерт на защитата, произтичащо от принципа за състезателността на експертизата, противоречи на непоколебимо установили се в съветската юриспруденция и в правосъзнанието на съветските юристи възглед, че не може да има експерти на обвинението и защитата, тъй както не може да има обвиняващи и защитаващи свидетели. На експерта лежи задължението да съблюдава най-строга обективност в своите показания. Би противоречало решително на природата на съветския процес въвеждането в процеса на „контра-експерт“.[56]
Не бива да се смята, от друга страна, че отхвърлянето на т. н. „съзнателна експертиза“, като несъобразна с природата на института и възприемането на официалната експертиза, означава отклонение от състезателността в наказателния процес. И при системата на официалната експертиза, действаща у нас, принципът на състезателността намира приложение и то в „този смисъл, който въобще му е присъщ“: „Става дума не за състезание на експерти, а за състезание на страни и за предоставяне на последните необходимите им права, за да защитят интересите си. Не може да съществува експерт, специалното назначение на който би било да отстоява интересите на защитата, както въобще не може да съществува „контра-експерт“, но на защитника трябва да бъде предоставено право да моли за привличането към производството на експертизата, мимо вече назначените от следователя или съда експерти, други още експерти за участие в колективна експертиза или за извършване на допълнителна експертиза. Само по себе си се разбира, че тази молба трябва да бъде мотивирана от обвиняемия или неговия защитник, например със силната за съществуването в науката на друго направление освен това, което е представено от назначения експерт, или с по-голямата опитност на експерта, за призоваването на когото моли обвиняемият, или с по-голямата сложност на въпроса, изискващ всестранно обсъждане или няколко експерти и т. н. Не може да се лиши следователя или съда от правото да отказва привличането на нови експерти, назначени вече, но само при условие на явна неуважителност на приведените от обвиняемия или неговата защита доводи или предположение, че лицето за привличането на което може обвиняемия или неговата защита дава гаранция за коректността при решаване на въпроса изискващ специални познания.
В особеност ще отбележим, че при осъществяването на състезателното начало в уредбата на експертизата трябва да се държи сметка за особената процесуалноправна природа на въпросния институт, а не да се пренася механически и безкритично онази съзнателност, която трябва да се прилага в областта на доказателствата и доказателствените средства.
[1] Саранов, Основи на наказателно-процесуалната наука, 1930 г„ т. 1, стр. 45; Българско наказ. проц. право, 1934 г., т., ]. стр. 168; Бълг. наказ. проц. право, 1948 г.,т. II, стр. 200. Велчев, Ръководство по углавния процес, София, 1923 г„ част II, стр. стр. 67 и 68.
[2] Сталин, Въпросите на ленинизма, 1947 г„ превод, стр. 602.
[3] Вишинский, Теория, стр. 153
[4] Строгович, Учение о материальной истине в уюловном процессе, Москва, 1947 г„ стр. 14
[5] Виж подробности по тези въпроси в цит. съчинение на проф. (Брегович, стр. стр. 19 сл. Виж също Вьишнский, Теория, стр. 121.
[6] Вишинский, Теория, стр. 175
[7] Вьщшнский, пак там
[8] Вншинский, Теория, стр. 165.
[9] Фойницкiи, ц. с., стр. 191. Към авторите, които въвеждат в съдебните доказателства и умозаключенията трябва да отнесем и онези, които определят доказателствата като дейност за убеждаване някого в истинността на едно твърдение, т. е. смесват доказателствата с доказването в наказателния процес. Така според Манцини, “наказателнопроцесуалното доказателство е процесуална дейност (к. н.), насочена непосредствено към добиване на съдебна достоверност, съгласно критерия на материалната истина, досежно вменението или други утвърждения или отричания, от значение за известно решение на съдията.” (Manzini, Trattato. стр. 146, IV). Също Розенберг, за когото наказателнопроцесуалното доказателство се явява “дейност”, с която трябва да бъде обосновано убеждението на съдията за верността или неверността на едно твърдение.” (Ros. Lehrbuch, 1927, стр. 341). И двамата автори цит. от проф. Саранов, Бълг. нак. проц. право, т. II, 1948 г. стр. 204.
[10] Асмус, Логика. 1947, стр. стр. 344 сл.
[11] Вьiшнский, Теория, стр. стр. 39 и 40.
[12] Владимиров, ц. с., (обща част, стр. 15.
[13] 177—41-I, 200 и 260—30—II, 511—39—III, 897. 654, 722-36-II,
993—30—II.
[14] Строгович, Учение, стр. стр. 60 и сл.
[15] Вж. по-горе, стр. стр. 82—93.
[16] В съветската литература не съществува спор, че огледът не е нито доказателство, нито доказ. средство.
[17] Владимиров, Учение, обща част, стр. 15
[18] Строгович, Учение, стр. 167
[19] Bennecke - Beling, ц.с., стр. 316
[20] Виж по-горе, стр. стр. 94—96
[21] Фсйницкiй, ц. с., стр. 313; Саранов, ц. с„ 1937 г. т. II, стр. 371 Викторскiй. ц. с., стр. 267.
[22] Фойницкiй, ц. с., стр. 313.
[23] Фойницкiй, пак там.
[24] Marsich, La natura giuridlca della perizia, in Riv. dir. proc. pen 1923, стр. 83 сл
[25] Чл. 449 ЗНС: За основа на присъдата трябва да служат не само доводите на обвинителния акт, но и съдебното следствие и заключителните прения, доколкото те развиват, допълват или изменят тия доводи.
[26] Carnelutti, La prova civile, Roma, cтр. 105.
[27] Florian, Principi, стр. 395,
[28] Доказателство (док. средство), се явява в случая квалифицирания предмет, а не квалификацията на експерта. Вж. по-горе, стр. 137. Така и Borettini i.a perizia, 1940 г., стр. стр. 22—25.
[29] Sabatini, Principi, 1931, 249.
[30] Bennecke-Beling, ц. с. стр. 366. Ullman, Lehrbuch des deutschern Strafprozessrechts, 1893, стр. 314.
[31] Gerland, Der deutsche Strafprozess, 1927, стр. 222; също Викторскiй, ц. с., стр. 344.
[32] Ullmann, ц. с. стр. 344.
[33] Ullmann, пак там.
[34] Ullmann, пак там.
[35] Абрашев, ц. с., стр, стр. 402 и 403.
[36] Вж. по-горе, стр. стр. 33 - 96
[37] Случевскiй, ц. с. стр. 381.
[38] Владимиров, ц. с., особ. ч., стр. стр. 76 и 77: “ … Всичко казано за дейността на лекаря на предварителното следствие ни довежда до следните положения: 1. Като съдията-следовател и лекарят изследват самостойно истината. 2. За да достигне до тази цел, той се ползва със същите източници на достоверността, до които прибягва следователят, сир. с огледи и разпити. Като се обръщаме към горепоставения въпрос: отнася ли се експертизата към системата на наказателнопроцесуалните доказателства, ние ще отговорим с друг въпрос: влиза ли в тази система дейността на следователя? Разбира се, влиза, ще отговорят, но до толкова, доколкото тя доставя доказателства. А сама по себе си, разбира се, тя не влиза в доказателствата. Същото може да се каже и за експертизата. Тя се отнася към системата на доказателствата, доколкото дава такива; но сама по себе си тя не е доказателство, а търсене на доказателства (курсива наш)”
[39] Силяновски. ц. с., стр. 123. Kries, ц. с. стр. 332-334. Bcnneke - Beling, ц.с., стр. 318.
[40] Florian, ц. с., стр. 325
[41] Bonnier, ц. с., стр. 124.
[42] Както посочихме според Енгельман (ц. с., стр. 237) и Schidt (ц. с., стр. 502) вещите лица са едновременно свидетели и помощници на съда.
[43] Според Kries експертите без друго трябва да бъдат “характеризирани като помощници на съда” (ц. с., стр. стр. 381 и 383). Исаченко, ц. с., стр. 977. “Експертът, пише Garraud (ц. с., стр. 592) сътрудничи при откриването на истината. Експертът не се задоволява да изложи констатациите, които е натоварен да направи или да опише това, което е видял. Върху проверените по поръка на съдията факти, експертът дава един вид мнение, преценка. В този смисъл той е помощник на съдията при откриване на истината. Съдията го е повикал да му помогне при произнасянето на присъдата; съдията използва познанията на експерта, за да разреши фактическите въпроси, за да осветли тъмните точки”. Според Charliac, експертът е “обикновен помощник на съдията” в този смисъл, че “бидейки назначен от него факултативно, дава му своето сътрудничество за откриване на истината, помага му с научните си познания и му предлага в един мотивиран доклад своето мнение” (ц.с., стр. стр. 40, 45).
[44] Fritz, ц. с., стр. 11.
[45] Garraud, ц. с., стр. 592.
[46] Mestre, Les experts auxiliaires de la justise civile. Paris, 1937. стр. 6.
[47] Ellero, Critica criminate, стр. 138.
[48] Sten, ц. с., стр. стр. 63, 65, 67; Carnelutti, La prova civile, стр. стр. 13 сл.
[49] Charliac ц. c., стр. 45.
[50] Според проф. Москов “...експертът може да се сметне за чиновник по смисъла на НЗ - чл. 418” (Деонтология, София, 1946 г. стр. 88).
[51] Hugueney, Guatrieme congres international de droit penal, Paris, 1937 rapports, стр. 481.
[52] Marcel Coulon, l`expertise medical lu droit penal italien. . „Revue de droit penal et de criminologie", 1935, № 8, 9 и 10, р. 1084; цит. по Полянский, доказателства в иностранном угловном процессе, Москва, 1946 г., стр. 125. Hugueney, ц. с., стр. стр. 481 и 482.
[53] Виж подробности у Charliac ц. с., стр. стр. 218 и сл. Виж също Hugueney, ц. с., стр. стр. 482 и 483.
[54] Полянский, ц. с., стр. стр. 126 и 127.
[55] Полянский, ц. с., стр. 128.
[56] Полянский, ц. с., стр. 125.