Встъпителна лекция[1]
Д-р Т. Траянов[2]
Значението на римското право за
юридическото образование word
Значението на римското право за
юридическото образование pdf
От всички науки, които образуват системата на юридическото образование, едва ли има някоя, към която студентите-юристи, съдиите и адвокатите да проявяват тъй малко интерес и симпатия, както към римското право. Докато ползата от римското право до неотдавна е била тъй общопризната, че нации, най-чужди нему по своите традиции, като например Съединените Щати, Англия и Русия, са въвели в своите университети римското право, днес интересът е достигнал до своя минимум даже в ония западноевропейски държави, в които, както ще видим по-късно, римското право, по силата на историчната необходимост, е станало една от главните основи на действащите граждански законници. Намалението на интереса към римското право и към историята на правото изобщо е било констатирано с прискърбие още от юридическата секция на втория международен исторически конгрес (Берлин, 1908 г.) и често е давало повод, до и след тоя конгрес, да се изтъкват и в печата добрите страни на изучването на римското право в университета и нуждата от запазване връзката с античната култура. Но въпреки всичко това, недоволството от римското право непрестанно е растяло. Кои са причините за намаляване на интереса към римското право? Главните причини, по наше мнение, са три:
1. Не се прави строго различие между университета, даващ висше научно образование, висша теоретична подготовка, и ония така наречени висши учебни заведения, каквито са висшите педагогически училища, висшите търговски академии, висшите юридически школи и др., в които съответните науки се изучават преимуществено с оглед към тяхното практично значение. Университетът не е заведение, съществуващо изключително за обучение на ония младежи, които в дадено време се числят студенти, а храм на науката, т.е. колегия на мислители и учени, пътеводната звезда на които е да разпространяват на големи пространства науката и прогреса на човешката мисъл. Но университетът не е и академия. Последната е учреждение за поощрение науката и изкуството и за увенчаване заслугите, а университетът е огнище на научното творчество и светлината. От тук следва: а) В университета не трябва да се преподава тая или оная наука дотолкова, доколкото с изучването й се цели само непосредствена практична полза, б) Ако може да става дума за някакво практично значение на университетското образование, т.е. че от университета трябва да излизат образовани юристи, математици, филолози и др., които, след като получат съответна практична подготовка, да могат да станат адвокати, съдии, гимназиални учители и др., то погрешно е да се мисли, че „с неизучване римското право, което няма никакъв практичен смисъл, студентът би се освободил от излишен баласт“, тъй като днес римското право, наистина, няма непосредствено, практично, но има, както ще видим по-долу, индиректно, теоретично – възпитателно значение.
2. Повечето от разпространените учебници по институциите на римското право представляват кратки учебници или непълни учебни помагала, пригодени главно за изпитни цели. Че авторите на тия учебници не преследват с тях друго, освен да запознаят студента повърхностно с римскоправната материя, считайки, че подробностите и поясненията, дали и доколко важните учения на по-старите писатели се възприемат от по-новите, както и литературните и юдикатурни посочвания, макар много ценни за специалиста, са за студента безинтересни и биха били само ненужен баласт –оправдание твърде неоснователно, се потвърждава най-добре от изказаната в предговора на един много разпространен учебник по институциите мисъл, че е „привилегия на учебниците по институциите да не цитират литература“[3]. Каква научно-педагогачна стойност имат такива книги, щом те не могат да възбудят у студента интерес към едно съзнателно и по-самостоятелно занимание с предмета? Как може студентът, комуто се предлагат като учебници подобни помагала, и който обикновено си купува най-евтините такива, да не гледа на римското право другояче, освен като на една не важна и даже ненужна материя?
3. Материалистичният дух на времето, поддържан в голяма степен от онези, които въвеждат учащата се младеж в науката и които, непознавайки или непризнавайки основното различие между правните науки и техниката, учат младите юристи, че историята на човечеството е един механически процес на природата, че както за построяването на една съвършена машина не е знанието на по-раншните несъвършени типове, така изучването и разработването на модерното право са възможни без запознаването с неговата история[4].
Трябва да признаем, че научният барометър в областта на правните и социални науки до Великата война беше наченал да показва приближението на една буря, която в стремежа си да разчисти обществената атмосфера от всичко старо, отживяло, безполезно и вредно, между другото беше засилила премного антикласичното течение. Симптоми на тая приближаваща се, така да кажем, научна революция се проявяваха в печата в повече или по-малко пресилена или твърде несполучлива форма на омаловажаване значението на римското право и на историята на правото изобщо, в предлагане реформи, даващи на реалисти и на свършили други средни учебни заведения (търговски училища, семинария) възможност да следват в юридическия факултет и т.н.[5]. Днешните изключителни времена наложиха едно разрешение на тая криза повече в духа на антикласицизма. Днес в университета постъпват хиляди неподготвени младежи и излизат от него недоучени юристи. Дали това отпускане на общия образователен уровен на юристите няма да предизвика реформи, диктувани от нуждата от едно разумно обновяване? Само при разумни реформи, отговарящи на назрелите обществени нужди, респективно само при условието университетът да не престава да бъде висше научно заведение и храм на науката, римското право и историята на правото могат да играят важна роля в системата на юридическото образование.
Аргументите на антикласицизма се свеждат към следния ред на мисли:
Историята на правото има значение за историка, но не за юриста, който, за да прилага и разработва правото в зависимост от реалните нужди на живота, трябва да познава основно съвременната действителност. Колкото се отнася до римското право, днес юристът не може да извлече никаква реална полза и никаква поука от него, тъй като то е едно отживяло, мъртво право. Нали правото на всеки даден народ и всяка дадена епоха зависи от битовите и социални условия на тоя народ и на тая епоха? А неоспорима истина е, че днешните условия на живота много рязко се различават от условията на живота на стария Рим. При такова едно различие римското право, наистина, представлява un lest inutile и даже un obstacle au progres du droit. Ако днес човек излиза добър математик без да знае много за историята на математиката, не лош инженер без да е запознат с историята на механиката, защо да не може да стане добър юрист без да познава римското право и историята на правото изобщо? Малко ли са онези съдии и адвокати, които повърхностно или даже никак не познават римското право, за които, обаче, не може да се твърди, че са лоши юристи?
И тъй, привържениците на антикласичното течение са за изучване и усъвършенстване на настоящето, независимо от неговата история: те искат да скъсат всички връзки с миналото[6]. Но тук изпъква следният принципен и важен за нас въпрос, който трябва най-напред да се разреши, независимо от приведените по-горе и, както ще видим по-долу, непритежаващи приписваната им убедителност аргументи на антикласицизма: дали за разбиране и разработване системата на дадено право е необходимо запознаването с историчния процес на образуването и изменението на това право. На тоя въпрос ние ще се опитаме да отговорим в положителен смисъл. Нека, обаче, по-рано кажем няколко думи за съвременния научен материализъм, който в голяма степен се крепи върху дарвинизма и според който историята на човечеството е един механически процес на природата.
Неоспорима истина е, че всеки опит за обяснение законите на историческото развитие на човечеството и на неговите учреждения по аналогия на дарвиновите основни принципи е оставал безуспешен, тъй като дарвинистичната теория обяснява само времето до съществуването на човека, а с появяването на културата, изникват културни елементи – преди всичко етосът и алтруизмът, които не могат да бъдат обяснени с дарвинистичната формула на „борба за съществуване“: дарвинизмът обяснява безсъзнателното приспособяване на индивидите, разглеждани като животни, но не на индивидите, взети като членове на обществото, и следствие на това, че не взима под внимание ония душевни процеси, които се извършват въз основа на разговорите на хората едни с други и, изобщо, на духовното общение между членовете на социалните групи, не може да отговори решително как става социално-психичното приспособяване, независимо от измирането на индивидите и разрушението на групите.
От модерно-дарвинистична гледна точка, цялата модерна култура трябва да се отхвърли като едно разрушително за човечеството явление и да се замени с онзи идеал на расовия процес, който може да се постигне чрез прилагане основните дарвинистични принципи, с онзи идеал на борба, който в Нитшевия индивидуализъм е намерил своя класически израз. Според тая етика, за успешното развитие на расата трябва да се препоръча, като особено полезна възможно по-голямата смъртност у децата, а туберкулозният бацил и пиянството се явяват като истински приятели на нашата раса: всичко трябва да бъде насочено към унищожаване на слабите, негодните, неспособните, а не към тяхното запазване, както съвременният морал на състрадание предписва това. Нищо чудно няма, ако при такава една етика някои учени, ръководейки се от основните принципи на дарвинизма, отиват толкова далеч, че считат известната със своето лошо име източна част на Лондон darkest England, като санаториум на Англия, тъй като там развратът и алкохолът убивали по-сигурно, отколкото най-усиления труд. Дарвинистите не признават принципа на разпределението на труда и на взаимното помагане и забравят, че за човечеството принципът на състраданието се явява особено необходим, тъй като за естествения подбор не му липсва човешки материал, че нехигиеничните условия се явяват вредни за целия човешки род. И ако против детските болести не биха се взимали най-ефикасни мерки, естественият подбор на видовете би докарал постепенно всички културни народи до пропастта. Освен това в много случаи естественият подбор не дава очакваните резултати: обикновено талантът и геният трябва да водят една по-жестока борба за съществуване, отколкото човекът със средни способности. Най-после по какво могат привържениците на дарвинизма да разпознават или да отличават измиращите още в в крехка младост индивиди с ценни наклонности, за да не се оставят да станат преждевременно жертва на смъртта. Гьоте, когато се е родил, е бил извънредно слабо дете. Той и предразположените към туберкулоза Спиноза, Моцарт и др. би трябвало да не вкусят плодовете на живота, и грешка е била сторена, че се е допуснало нарушението на един природен закон, че не са били убити още като деца.
Негодността на дарвинистичната теория за обяснение на културните явления ни дава достатъчно основание да отхвърлим като несъстоятелно схващането на историята на човечеството като един механичен процес на природата.
Да разгледаме сега значението на историята на правото за развитието на последното. Общоприето е днес да се различава право в обективен и право в субективен смисъл. Под право в обективен смисъл се разбират действащите в един обществен съюз юридически норми, целта на които се състои в определяне отношенията на всеки член на съюза към последния и на отделните негови членове помежду им, т.е. в указване какво може да изисква съюзът от своите членове и какво е длъжен да прави той за тях. Под правов субективен смисъл трябва да се разбира оная степен на свобода или на власт, която се определя и обезпечава на всеки член на съюза от нормите на обективното право. Тук в понятието на правото влизат, значи, не само принадлежащите на дадено лице правомощия, но и възможността на тяхното осъществяване в случай че трето лице ги наруши. Правото в обективен смисъл и произтичащите от него субективни права на отделните лица се намират под защитата на съществуващата в даден обществен съюз върховна власт. Най-важен от създаващите и обезпечаващи правото обществени съюзи се явява държавата, т.е. съюзът на ония свободни лица, които, обединени чрез подчинението си на една самостоятелна и принудителна върховна власт, живеят на определена територия.
Правото и държавата са изникнали по силата на историческата необходимост. Всеки човек има материални и нравствени нужди, без удовлетворение на които той не може да съществува и се развива. Че най-пълно удовлетворение на тия нужди може да се постигне само при един живот в обществото, не се оспорва от никого. Опитите на миналото и настоящето учат, че колкото човешкото общество е по-здраво организирано, толкова удовлетворението на човешките нужди е по-гарантирано; че здраво организираното общество е мислимо само при условие, че всеки член от него отстъпи част от своята индивидуална свобода, за да не граничи тя с произвола и за да се остави на всеки от останалите членове на обществото известна неприкосновена сфера на свобода; само при такъв ред всека отделна личност може свободно да се развива и общите цели на обществото биват правилно удовлетворени. Понеже установяването на тоя ред е възможно само при наличността на закони, задължителни за всеки член от обществото, независимо от неговото съгласие за това, и само при една обществена власт, която да вземе върху себе си охраната на тия закони от нарушение, то по силата на тая наложителна нужда от закони и от обществена власт за съществуването и развитието на човека и обществото са изникнали правото и държавата. Но появяването на правото и държавата е резултат и на продължителен процес. Погрешно е да се мисли, че държавата, като крайна точка на това развитие, сама остава неизменна; напротив, установеният в нея правен ред се мени постоянно в свръзка с промените на обществения живот. Нали задачата на правния ред се състои в създаване в обществото на условия, при които всеки член на последното да получи най-пълно удовлетворение на своите нужди, без да страдат общите интереси? А с развитието на обществото върви паралелно и усложнението на материалните и нравствени нужди на неговите членове, като едновременно с това се изменят способите за удовлетворяване тия нужди, т.е. както техническите средства, така и социалните организации на насочената към това удовлетворяване на нужди човешка деятелност. При тоя начин на развитие на обществото се появяват, наред със специализацията на занаятите и професиите, разните обществени класи с различни интереси и най-разнообразните вкусове, привички и интересина отделните лица. Често исканията както на отделните лица, така и на отделните обществени класи могат не само да противоречат на интересите на други лица и други класи, но и да не хармонизират даже с интересите на самата държава. Ето и при такава колизия на различни интереси, правото е, което трябва да избира най-справедливия път, защото неговият идеал е примирението интересите на личността и на държавата. И тъй, правото се намира в зависимост от условията на икономичния живот и от успехите на умствената и нравствена култура на народа. Затова с изменението на тия условия се менят неизбежно не само успехите в умствената култура и в нравствените схващания, но и самото право. Как може правото да не се мени, щом всяко общество в своето развитие трябва да премине от така нареченото натурално стопанство към едно по-високо, основано на книжния обмен и на кредита? Нима съдържанието на юридическите норми не се е изменяло при прехода в областта на производството на материалните блага от правото на робство към правото на свободен труд, към стопанствената свобода и конкуренцията от деспотичния режим към държавното и общинско самоуправление? Нима промяната в схващанията относно въпроса кои лица са длъжни да се ползват от закрилата на правото, не доказва, че правото е едно явление подложено на изменение? Нека припомним, за изяснение на току-що казаното, че докато в една епоха се е считало за справедливо само пълноправните граждани да бъдат покровителствани от законите, в друга, на по-късен етап, и чужденците са могли да се ползват от тяхната закрила, а в трета, още по-късно, благодарение на повдигането на нравственото съзнание на обществото, последното е начевало да се възмущава и от самото робство. Без съмнение, такива промени в нравствените схващания са влияели силно върху изменението на обективното право. От тук става ясно, че съдържанието на всяко право трябва да се схваща като продукт на историята на народа. Понеже всяка система на действащото право може да бъде разбрана само чрез изучаване на историческия процес на нейното образуване и изменение и понеже правилното прилагане на правото към живота предполага знанието на същинския смисъл на юридическите норми, т.е. причините, които са ги предизвикали, и целите, на които те служат, то правото не бива да се схваща като едно мъртво събрание на сухи логически формули, а като един елемент на културата, като една жизнена сила, която, наред с други такива, определя реда, по който деятелността на човешкото общество трябва да бъде насочена към удовлетворение на неговите материални, нравствени и интелектуални нужди. Тъй като правото е един елемент на културата, подложено е на същите изменения, на които и тя, и има социално служебен характер, то правните науки не могат да се схващат като една tenius scientia, като une branche desseécheé del'arbre scientifique. Много уместно забелязва Savigny: Eine Rechtswissenschaft, die nicht auf dem Boden grundlicber Kenntnis beruht, versieht eigentliech nur Schreiberdienst bei dem Gerichtsgebrauch[7].
И тъй, разбирането истинския смисъл на правните норми не е мислимо без запознаването с историята на правото, т.е. без оная наука, която изучава развитието на тия норми във връзка с образуването и изменението на икономичния и културен живот на обществото, което разработва правото. „Wer der Vergangenheit nicht machtig ist kann auch die Gegenwart nicht verstehen“[8]. Изхождайки от това схващане на историята на правото, юридическата секция на първия международен историчен конгрес (Рим, 1903 г.) е признала необходимоста от изучване на историята на правото даже за юристите-практици: che gli insegnamenti storici non siano diminuiti nelle Facolte europu[9].
Изложеното дотук ни дава възможност за едно сравнение на правните науки с така наречените точни науки, например с механиката, химията или математиката. Ако правните науки имаха ония методи на изследване, разработване и доказване, които са присъщи на точните науки, то изучването на едно от модерните законодателства щеше да бъде достатъчно за разбиране и разработване на правото, тъй като последното щеше да се съдържа изчерпателно в модерните законодателства. Но правните науки нямат и не могат да имат прецизността на точните науки, защото техните принципи не се налагат на разума като аксиоми и точността на тия принципи не може да бъде доказана по онзи начин, по който става например с една геометрическа теорема или с една математическа формула. Поради това, при изследване на правото често могат да изникват съмнения, премахването на които не е мислимо без историята на правото, без знанието, как принципите на правото са били установени и как те отговарят на постоянните нужди на цивилизованите народи.
От казаното за историята за правото изпъква ясно и значението на историята на римското право. Днес тя се изучава като необходимо въведение към системата на римското право, т.е. към оная система, която има за свой предмет последните резултати от историчното развитие на това право, защото разбирането на системата не е мислимо без знанието на историята на образуването на съставляващите я елементи (норми).
Какво значение има днес системата на римското право, т.е. гражданското право, съдържащо се в Corpus iuris cililis? За да отговорим на тоя въпрос, нека установим отличителните черти на римското право изобщо, т.е. всички свойства, които му придават оная устойчивост, благодарение на която то заема до днес важно място в образованието на съвременния юрист.
На правото, което има за цел примирението интересите на личността и на държавата, или иначе казано, на правото, схващано като съвкупност от норми, които определят отношенията на всеки член на държавата към самата нея, може да се гледа по два начина: от гледна точка на индивида и от тая на държавата. В първия случай ще имаме следното положение: доколкото грижите на обществото се насочват към признаване на индивидите, като негови елементи, възможно повече права, дотолкова благото на обществото ще бъде обезпечено, тъй като само от пълноправния живот на членовете зависи съществуването на делото. Във втория случай положението ще гласи така: доколкото усилията в държавата се насочват към възможно по-голямо благо на обществото, дотолкова правата на индивидите се явяват обезпечени, тъй като само при благосъстоянието на цялото е възможно благополучието на частите. Второто схващане намира повече почва в съвременната култура на правото и даже начева до известна степен да й се налага. Това потвърждават както мобилизацията на цялото производство през време на всемирната война, така и съвременните опити за социализация на производството в държавните, общинските и други стопанства, които за своя успех предполагат, наред с известна степен от стопанствена способност, една твърде развита склонност да се работи енергично не за себе си, а за обща полза, склонност, която в голяма степен се поддържа от съзнанието, че правилният живот, благополучието на индивида зависи от благосъстоянието на делото. Първото схващане, което поставя на първо място интересите на индивида, е доминирало в античната римска култура. И тъй, първата важна отличителна черта на римското право е неговият индивидуализъм. Това значи, че римското право е построено съгласно принципа на свободата на личността и индивидуалната инициатива в гражданските отношение. Нека забележим, че развитието на тоя индивидуализъм е вървяло паралелно и в хармония с това на обществеността. Наистина, римският индивидуализъм е бил отражение на един егоизъм, но не на такъв егоизъм, който би изключил всяко стремление към общи висши цели, а на велик егоизъм, който, в стремлението си да разнася националната култура, е преработвал, видоизменял и приспособявал последната към всички подчинени на Рим народи. „Римският егоизъм, казва Ihering[10], е бил велик егоизъм, велик по целта, която си е поставил, достоен за удивление в своите планове, логика и далековидност, внушаващ уважение със своята желязна енергия...“ Такъв егоизъм обяснява благородните качества на римския народ: храбростта, самообладанието, настойчивостта и пренасянето индивида в жертва на националното благо[11].
Понеже римляните са били егоисти в смисъл, че за благото на народа е трябвало главно индивидите да бъдат надарени с всички блага, то римските юристи, които в своите схващания са отразявали характера на гражданите в обществения живот, в течение на многовековната своя работа са оставали верни на това коренно направление.
Че индивидуализмът е бил важната черта на римското право, доказва законникът на XII-те таблици. В една негова таблица (tab. 4, 1) се казва[12], че всяко изразено желание на индивида, касаещо се до неговото имущество, има силата на закон; а това не означава друго, освен признаване автономността в сферата на частните имуществени интереси. В друга таблица на същия законник (tab. 5, 1) се издига в степен на закон волята на частното лице в правните сделки nexum и mancipatio, които обхващат много видове задължения, като покупка, продажба, заем и др.[13]. Но това широко право на свободно осъществяване на личните интереси няма абсолютен характер. Не само, че свободата на собственика на недвижими вещи е била подложена на известни, от гледна точка на индивида като член на общество, разумни ограничения в интереса на неговите съседи[14], но в законника има зародиш и от правилото, че частният интерес в известни случаи трябва да отстъпи място на обществения. Това е видно от следния случай. Един строи дом и се възползва от чужди тухли. Собственикът на тухлите узнава това нещо след привършване на постройката. Ако римляните биха се придържали строго към правилото на неограничената свобода на разпореждане със собствеността, то в тоя пример би трябвало да позволят на собственика на застроените в зданието тухли да разруши самото здание, за да си вземе тухлите. Но понеже това би било твърде неизгодно за собственика на имота и би могло да нанесе голяма вреда на живущите в дома и, освен това, по думите на римляните, и самият град в случая е бил заинтересован (не трябва да се позволява да се искат обратно застроените тухли, за да не се разрушават градските здания – ne aedificia sub hoc praetextu diruantur), то, за да се избегне конфликтът между собственика на тухлите и собственика на зданието и, същевременно, за да не се даде на собственика на тухлите правото да изисква своя материал в натура, законникът му е признал друго право – правото да изисква стойността на тухлите в двоен размер.
Макар основният римски закон да гласи, че всяка дадена дума е закон (uti lingua nuncupassit, ita jus esto), поклонението на общия идеал не е давало повод да се влиза в конфликт с условията на живота, тъй като римските юристи са разработвали само доброто и справедливо право (ius aequum et bonum), придържайки се точно към принципа на индивидуализма, те винаги са взимали предвид всички ония особености на отделните случаи, които са могли да се намерят в причинна връзка с много обстоятелства на живота, като например възрастта, физическото или душевно състояние на действащото лице[15]. Така, обещанието на малолетния, на намиращия се под влиянието на страх или на душевно болния е било лишено от законна сила, тъй както в него няма разумна воля. Докато лицето, което злонамерено се отнася към чуждото имущество, напр. в случай на похищение, е било подлагано на строго наказание, добросъвестният купувач на непринадлежаща на продавача стока е плащал на стопанина на стоката по-малко, от колкото крадецът, и известно време след продажбата се е освобождавал от всяка отговорност пред него; спомогналият на затворения роб от състрадание към него да избяга е бил по-леко наказван от действащия напр. dolo malo.
Друга важна отличителна черта на римското право е неговия формализъм. Вземайки предвид растящите нужди на живота, римските юристи под влиянието на вроденото в тях чувство на справедливост са могли най-изкусно да приспособяват към тях нормите на правото и да им придават такава техническа форма, че създаденото от тях право, непреставайки да бъде стройна научна система, в също време е оставало винаги в голяма степен практически приложимо. Строго последователното логично разработване на правото в хармония със законите на справедливостта, се е проявило у римските юристи в съответни изражения, формули. Разпознаването на признаците на правото и придаване на последното на съответна форма –съставлява формализъм на правото. Последният, докаран от юристите до съвършенство, представлява, без съмнение, третата важна черта на римското право.
Последният отличителен признак на римското право е неговия универсален характер, неизбежна последица от историчния живот на Рим. За пояснение на тази мисъл, нека хвърлим един бегъл поглед върху историята на римското право. Римското право започва своето съществуване със зараждането на римската държава. Когато Рим е бил едва забележимо петно на повърхността на земното кълбо, римското право е представлявало една много проста и груба система, създадена от примитивните строго-национални отношения. Но в края на републиканския период, когато Рим става център на всесветската култура и на всемирната търговия, характерът на римското право се изменя: за да стане пригодно на търговците от всички народности, то започва да се преражда, като постепенно се абстрахира от местните и национални особености, докато най-после загубва своя чист национален характер. С разширение на римската държава върху целия античен мир, римското право, представлявайки вече в голяма степен системно събрание на проверени с дълъг опит всеобщи юридически истини, става универсално. Минават векове и Рим начева да се разлага. Идва време на неговото падане. Рим изчезва като държава, но не като съкровище на античната култура. С покоряването на Западна Европа от варварите, римското право не е било забравено: според най-новите изследвания, римското право от VI до XII век е било непрестанно прилагано в Италия, Франция и Испания. Неустановено е, обаче, по един положителен начин, колко сериозно и в какви размери е било в тая епоха запознаването с източниците на римското право и каква стойност е имало неговото научно разработване. Римското право дължи своето по-нататъшно съществуване, вероятно на своето съвършенство, от което са били поразени варварските народи и, главно, на следната особеност на варварските законодателства: за населението на всяка основана от варварите държава не е съществувало едно общо право и всеки поданик е живял според онова право, което се е налагало от неговия племенен произход. Имало е изключения от това правило: църквата и духовенството винаги и навсякъде с живеели според римското право. Благодарение на това, римското право е намерило приложение между римското население на варварските държави и сред духовенството. При това, нека не се забравя, че с течение на времето в Италия, Франция и Германия е изникнала задължителна юрисдикция на църквата във всички дела, отнасящи се до брака и до духовните завещания. Затова в църковните съдилища римското право винаги е играло голяма роля. Освен това, много варварски крале, полагайки особени грижи за облекчаване прилагането на римското право между римското население, образуващо част от техните поданици, са съставяли правни сбирки (кодекси) на римското право, които не с били друго, освен компилации от текстовете на римските юристи и императорските конституции. Такива сбирки са били напр. Lex Romana Visigothorum, която от XVI столетие се нарича Breviarum Alaricianum, после Lex Romana Burgundionum и Edictum Teodorici, съставен общо за цялото население на Остготското кралство. Запознаването с Юстиниановите сборници в оная епоха не е било чуждо и на Италия и Южна Франция. В Италия римското право е било разработвано и преподавано в юридическите школи на Павия, Верона и Равена. Понеже римското право е продължавало да има приложение между римското население на варварските държави и се е преподавало в юридическите школи, без съмнение, то е указало влияние и на варварските права. В Leges Barbarorum от тази епоха намираме следи на заимстване от римското право. Истинското възраждане на римското право започва в началото на XII век.
До нас е дошло известието, че в Болонския университет почнали да изучават римското право първоначално по пандектите, а после по други сборници на юстиниановото право. Значи, в Италия, в която се е родило и израсло, римското право е отново възкръснало. Италианските университети са били без съмнение главният разсадник на римското право по цяла Европа. Особено Болонската школа е обърнала на себе си внимание със своя нов метод на изучаване. До нея, напр. в Равена, римското право се е изучавало с чисто практична цел, като се е взимало от източниците само онова, което е отговаряло на субективните, схващания на справедливостта. Изобщо преподаването до началото на XII в. представлява смес от римското право с най-новите идеи. Глосаторите, учените на болонския университет, въвеждат първи изучаването на римското право в чист вид, независимо от субективните правни схващания. Лекциите на тия учени привличат много слушатели из разните страни на Европа. Тези гости на болонския университет, след прослушване на лекциите, се връщат в своите родини, разнасяйки навред знанията, добити от авторитетната книга на юридическата мъдрост Corpus Juris Civilis. В онова време в Европа настъпва един общ прелом на старите битови и социални отношения следствие на това, че народите започват да излизат от патриархалния строй, а Холандия и Италия влизат в обширни търговски сношения с целия свят. Понеже дотогава почти всеки народ се е управлявал и е живял по свои собствени обичаи, то и старият правен ред се указва неудобен и негоден. Разнообразието и неопределеността на тия обичаи са тъй силно пречили на свободното развитие на търговията, че от целия търговски свят на онова време се е очаквало едно право, което да е определено и свободно от всякакви местни и национални особености, т.е. едно право, пригодно както за холандците и италианците, така и за другите народи. Такова едно право не е могло да бъде друго освен римското, тъй като негодни за удовлетворение на новите нужди са били не само варварските народни права, но и съществуващото дотогава неточно знание на римското право. Напротив, съхранените източници на римското право, израсло от същите нужди на международната търговия, са били напълно достатъчни, щото при правилното им използване чрез научна работа да може да се получи едно право, което напълно да отговаря на новите нужди. За такова едно разработване и за общото прилагане на римското право, т.е. за неговото превръщане от лично в териториално, вече не е имало предишните пречки, тъй като националната разпокъсаност в това време в достатъчна степен се е изгладила. Понеже симпатиите към римското право са били проявени както от бившите слушатели от болонския университет, които по-късно са заемали в своята родина важни места в съдилищата и администрацията, така и от целия търговски свят на тогавашна Европа, то при такива благоприятни условия римското право успява бързо да се разпространи по цяла Европа, завладявайки юридическата мисъл и литература и указвайки чрез последната твърде силно влияние върху националните правни системи. Особено голямо значение римското право е получило в XVI век в средна Европа, населена от германските народи; тук то е било прието като непосредствено действащо право, като закон. Това единствено по своя род явление в историята на човечеството се нарича рецепция на римското право в Германия. Причината за това явление са били неудовлетворителното състояние на германското национално право и на юриспруденцията и особените свойства на римското право. При все това, то не е изместило напълно германското право, тъй като нормите на римското право не са могли да бъдат приложени към всички отношения на германския живот. Освен това, реципирано е било римското право не в чист вид, а в обработката на глосаторите и коментаторите, които до известна степен са приспособявали римското право към новите нужди на живота. В XVII-ти век германската юриспруденция си поставя за задача да съедини в една маса това, което е взето от римското и онова, което е запазено от германското право. Във втората половина на XVI и в XVII век се появяват разни партикулярни законници, които имат за цел да определят точно какво от германските норми трябва да запази сила и да разрешат контроверсите, изпъкнали при тълкуването на много норми на римското и германското право. В XVIII столетие изниква една силна реакция против господството на римското право. Под влиянието на изучването на германските старини и юридическите древности изниква една особена наука на германското право. Това национално движение се е поддържало до известна степен от философската школа на естественото право, привържениците на която не са признавали развиващото се исторически положително право, а само правото, основано на естествения разум и удовлетворяващо естествените нужди на човешката природа. Поставяйки си за цел да определят нормите на естественото право, представителите на тая школа често несъзнателно са оживявали забравените чисто германски правни идеи. Под влиянието на тая тенденция в някои германски държави в края на XVIII и в началото на XIX век се появява стремлението към създаване свои собствени законници. Така са се появили баварският (1756), пруският (1794) и австрийският (1811) законници. В епохата на неполеновите войни някои прирейнски области (Баден, 1809) са получили от Наполеона пропития от идеите на римското право Code civil в превод с малки допълнения, задържайки го след освобождението си от Френското владичество. Във втората половина на XIX век в Саксония (1863) бива съставен кодекс на гражданското право. Във всички тия законници римското право се е лишило от непосредствено действие в тия страни, оставайки като субсидирано право. Където такива законници не са били издадени, то е продължавало да действа непосредствено като закон до 1.I.1900 г., когато новият общогормански граждански законник е влязъл в сила. Последният е прекратил формалната задължителна сила, но не унищожил материалното действие на римското право, тъй като почти всички най-важни положения на последното са влезли в неговия състав. Днес действащите законници на повечето съвременни европейски държави съдържат в голяма степен римскоправни елементи.
Едно нещо, което на пръв поглед може да ни се покаже необяснимо и даже странно, е, че римското право, създадено за условията на римския живот, се е оказало в голяма степен годно за съвременния живот и, при това, за съвременния живот на разни народи. Как да се обясни това? Вгледаме ли се в основите на нашия живот, тая необяснимост става привидна; тя изчезва, щом съпоставим римския живот на съвременния. В такъв случай трябва да признаем, че човечеството е направило невероятен успех в областта на науката и техниката. Но такъв ли е неговия успех в социално отношение? Съвсем не. Защо? Защото в социално отношение главните основи на нашия бит остават същите, както у римляните: принципът на частната собственост, принципът на договорите, на семейството, на наследяването и др. Няма съмнение, че нашият социален живот, с успехите на цивилизацията, се усложнява, че се появяват нови обществени нужди, които предизвикват търсенето на средства за тяхното удовлетворение. Тия нови нужди, наистина, могат и да не намерят готови средства в римското право, но затова много от съществуващите правни явления, известни и на римляните, намират в римското право съвсем правилна постановка и формулировка. Оттук не следва, че на римското право може да се гледа като на последно, непогрешимо откровение, като на единствена база за тълкуване, прилагане и разработване на действащото право, както това изразява Melanchton в своето знаменито изречение: a natura discedunt qui a Romanis legibus dissident[16]. Римското право ни дава първото рационално решение на ония въпроси от гражданското право, които са били засегнати от самите римляни. Със сходството в основните принципи на римския и съвременния граждански живот се обяснява не само рецепцията на римското право, не само факта, че западно-европейската, особено германската юриспруденция е изникнала, се е възпитавала и развивала в течение на много векове и до най-ново време главно на почвата на римското право, но и положението на римското право в съвременната юриспруденция. Изучавайки римското право, макар лишено днес от своето непосредствено практично значение, но живеещо в съвременните законници на Западна Европа, ние изучваме в твърде голяма степен правната природа на същите ония институти, на които почива и нашия съвременен правен бит.
В средните векове, когато националното право е страдало от крайна раздробеност и неопределеност и човешката личност се е стремила да се освободи от всички пречещи на нейното развитие предразсъдъци и да нареди своята съдба съобразно своето желание, римското право, благодарение на своята особеност, да остава в областта на гражданските отношения най-вярно на принципа, според който свободата на личността се явява доминиращия интерес в тия отношения, е получило общо уважение и се е считало, както видяхме, за желаното право, наречено тогава писан разум (ratio scripta)
Но в XIX век, когато индивидуалистичният строй е бил подложен на строга критика, когато се е считало, че човечеството, признавайки на индивида права без съответни задължения, е отишло много далеч по пътя на индивидуализма, че благодарение на него, в света е настанала обща борба на всички против всички, царството на егоизма, симпатиите към римското право, олицетворение на тоя индивидуализъм, начеват да намаляват. Така напр. Хайне[17]) в своите мемоари нарича римското право библия на егоизма. Според Шмит[18] изучаването на римското право развива само онова ниско и просташко чувство, което е основата на римския характер – егоизма. Вилманс[19] е на мнение, че възприетият в модерните законници римски принцип на частната автономия в сферата на имуществените интереси ни обяснява днешната експлоатация на бедните от богатите. Както и да се гледа на римското право, във всеки случай, благодарение на своя индивидуалистичен характер, то има за нас голям теоретичен интерес, тъй като то ни учи какво трябва да бъде гражданското право, построено логично, съгласно с принципа на свободата на индивида и на индивидуалната инициатива, т.е. съгласно с оня общ принцип, който и днес се признава за решаващ, определящ в сферата на отношенията между частните лица.
Всичко до тук казано може да се формулира в следните няколко думи: правото на най-надарения в юридическо отношение от всички стари и нови народи наред е служило за образец в едно последователно многовековно разработване, съгласно с принципа на справедливостта, на един и същ идеал – на индивидуализма в обществения живот.
Какво значение има римското право за съвременната юриспруденция?
Днес римското право играе голяма роля в историята на положителните граждански права, защото представлява резултата на развитието на гражданските права на почти целия културен древен мир и един от основните елементи на гражданските права на почти всички културни нови народи. Благодарение на това свое качество в историчната област, римското право дава много важен материал за сравнителната история на правото, която се стреми, при по-мощта на сравнителното изучаване правото на разните народи, да определи законите на развитието на правото изобщо. За изяснение на античните права историята на римското право дава особено ценен материал: Тя осветлява много въпроси в историята на другите права, тъй като от нея се е запазил богат и най-добре разработен до сега материал[20].
В теорията на гражданското право римското право представлява първичния елемент, първата научна форма на гражданското право изобщо. До неотдавна теорията на гражданското право се е опирала главно на положенията на римското право. И днес още много основни понятия, дефиниции на гражданското право са римски понятия, които черпят своя произход отчасти в народните закони (leges), отчасти в сенаторски постановления (senatusconsulta), отчасти в едиктите на преторите или на другите магистрати (едилите) – ius honorarium и най-после в указите и законите на императорите (constitutiones principium).
Римското право се явява днес до известна степен и като международен елемент, тъй като то дава главния материал за построяването на общата теория на гражданското право, която трябва да обедини разработването системата на правото у всички европейски народи. Понеже обща наука на гражданското право не съществува, а само се изучава действащото законодателство в отделните държави, то недостатъкът или липсата на обща наука на гражданското право се попълва в твърде голяма степен от науката на римското право, в която се излагат главно правните институти, станали еднакво достояние на всички културни народи. Докато не бъде създадена наука на общото гражданско право, римското право ще има важно значение за разработване на модерното гражданско право. На бъдещето предстои да създаде, въз основа на римското право, общата наука на гражданското право[21].
Какво значение има изучаването на римското право в съвременните университети? От всичко казано, не е трудно да се отговори на този въпрос:
1. Историята на римското право се изучава като необходимо въведение към системата на римското гражданско право. Благодарение на своя универсален характер, неизбежна последица на историчния живот на Рим, римското право, както видяхме, по силата на историчните необходимости, става една от главните основи на действащите днес в Европа граждански законодателства. Научната теория на гражданското право също така е произлязла от произведенията на римските юристи. Ето защо преподаването на римското право предхожда това на гражданското право. Ето защо всеки образован юрист трябва да познава не само националното, но и римското право в неговата развита форма, за разбиране на което, обаче, е нужно знанието на неговата история, т.е. знанието на историята на образуването на нормите, които съставляват самата система на римското право[22]. Само онзи, който познава историята на правото и не загубва връзката с античния мир, може най добре да открие вътрешния разум на закона (ratio legis).
2. Историята на класическия народ на правото се явява най-добрия образец за разбиране историчния процес на развитието на правото изобщо. Тя може да служи като отлично средство за развиване у юриста на историческото чувство, тъй нужно за разбиране смисъла на юридическите норми и за изработване на юридическия мироглед[23]. Това важи особено днес, когато, при високо развитата кредитна система, гражданското право, в своето прилагане, се натъква на трудни проблеми, разбирането и разрешението на които се отдава само на школувалия, теоретично подготвения юрист. Действително, може ли да се отрече образователната сила на историята на римското право, от която узнаваме, как римските юристи на почвата на цивилното и преторското право са създали едно частно право, отличаващо се със своята несравнима простота и яснота? Нима от всички нам известни права римското не е било единственото, на което се е удало да направи различието между вещното и облигационното право, различие, представляваше архитектоническата идея, върху която е съградено римското имуществено право, различие, което днес ни се вижда тъй естествено и тъй необходимо, че без него ние не можем да мислим юридически? Нека помним, че и в областта на наследственото право римското право има неоценими заслуги. Идеята за универсалното наследяване води своето начало от римското право: тя е една от най-великите негови творби. Наследникът получава цялото наследство с всички права и задължения на умрелия: длъжникът не умира и със своята безсмъртност получава личен кредит. В противоположност на универсалното, римското право е създало сингуларното наследяване, напр. при легата (завета). Това рязко различие между универсалното и сингуларното наследяване, представляващо една от последните категории на нашето мислене в областта на частното право, се е отдало само на римското право.
3. Римското право се явява една от най-интересните страници от историята на древния мир. Образец на подробно последователно многогодишно разработване, съгласно с принципа на справедливостта, на един и същ идеал, римското право се явява като κτῆμα ἐiς ἀεί[24] и може да се сравни с гениалните образци на старите гърци в областта на пластичните изкуства, поезията и философията, с произведенията от епохата на възраждането на живописта. Ако старите гърци и художниците на възраждането ни са оставили чудесни образци на изкуството, то само при условието да изучим основно римското право, можем най-добре да разберем и оценим величието на римския народ.
Какво значение има римското право за нас българите? Като се има предвид, че повечето от нашите граждански закони са буквален превод от съответните отдели на италианския Codice civile от 1865 г., респективно на френския Code civil; че за изработването на един самостоятелен граждански законник върху основата на народното българско право, даже ако не липсваше достатъчно прецизен и пълен обичайноправен материал, от който да се почерпят и изградят нормите на едно гражданско право, нашата юридическа мисъл не беше дорасла и днес още далеч не е дорасла за самостоятелно творчество, че ние не сме минали през възпитателната школа на римското право и без знанието на последното не можем да вървим на едно с правното развитие на Западна Европа, то изучаването на римското право се явява не само важно, но и необходимо за образованието на съвременния наш юрист. Това, обаче, не значи, че ние трябва сляпо да изучаваме и да прилагаме римското право, безогледно заменяйки с него нашето национално право. От римското право ние трябва да запазим само онова, което формално и материално се явява ценно, а на мястото на всичко останало да поставим нови, съвременни понятия. И тъй, римското право има за нас главно теоретично значение, което не бива да изключи съзнателното и критично отнасяне към него. Нека не забравяме думите на Ihering[25]: „чрез римското право, но напред, по-нататък от него“. Само чрез преминаване школата на римското право нашите образовани юристи могат да се надяват да застанат един ден на нужната висота, за да създадат българска юридическа литература и да дадат на нашето гражданско право и на нашата съдебна практика една по-самостоятелна насока на развитие[26].
[1] Четена на 2 април 1920 г. Публикувана в ГСУЮФ, т. 15-15 (1921).
[2] Траян Стефанов Траянов (05.11.1884-04.11-1920) е роден в Плевен. Завършва Гисенския университет през 1912 г. и същата година добива докторска степен от този университет. Автор на книгите: Купувачът в римското право при непрехвърляема собственост. С., 1913. 108 с.; Малолетство и настойничество в римското право. С., 1913. 44 с. и Missio in bona и bonorum venditio. С., 1919. 104 с. Редовен доцент в ЮФ на СУ „Св. Кл. Охридски“ по римско право през 1920 г.
[3]Срв. Sоhn, Institutionen. Em Lehrbueh der Geschichte und des Systems des rdmischen Privatrechts, 12 Aufl., IX „Von dem Vorrecht eines Institutionenlehrbuchs, keine Literalur zu zitieren, habe ich reichlich Gebrauch gemacht“.
[4]Срв. lgnotus, Der neue Plan fur das juristische Studium in Preussen 911, Zitelmann, Das romische Recht im kunftigen Rechtsunterricht в Deutsche luristen Zeitung. 25,24: „Anders aber wer die Aufgabe des Iuristen, insbesondere auf dem Gebiet des Privatrechts, dahin bestimmt, er solle im Rahmen des Gesetzes ein fiir die Gegenwart passendes und brauchbares Recht herausgestalten und auf diese Weise eine verniinftige Entscheidung gegebener Falle, eine gerechte Ordnung der wirklichen verhaltnisse finden . ... Fur diese Aufgaben aber ist die Erkenntnis vergangener Rechtszustande in weitem Masse entbehrlich, ebenso entbehrlich wie fiir den Rrzt und den Maschinenbauer die Kenntuis der Geschichte der Medizin und des Maschinenbaues. Срв. обаче, Fischer, Ziel und Methode des rechtsgeschichtlichen Unterrichts в Ihering's Jahrbiiche fiir die Dogmatik, 54,313. Kuhlenbeck, Die Entwicklungsge- schichte des romischen Rechts, 1. V. Lenel, Das romische Recht im künftigeiv Rechtsunterricht в Deutsche luristen-Zeitung, 25,254.
[5]Срв. Мasсhkе, Die realistische Vorbildung und das Rechtsstudium 41-44. Срв., обаче, Deutsche luristen-Zeitung, 5, 257-262, 281-290: Soll das Rechtsstudium den Realgymnasiasten zuganglich gemacht werden (Eine Enquee). R. Leonhard, Das neue Gesetzbuch als Wenoepunkt dee Privatrechtswissenschaft, 23 R. Leonard, Rom's Vergangenheit und Deutschland's Recht, 34.
[6]Срв. v. Kirchmann, Die Wertlosigkeit der Jurisprudenz als Wissenschaft, 16. Kantorowicz, Probleme der Strafrechtsvergleichung в Aschaffenburg’s M-Schr Krim-Psich. 4, 80.104.
[7]Срв. Savigny, Vom Beruf unssrer Zeit fur Gesetzgebung und Rechtswlssenschaft, 73
[8] Срв. Sohm, Dasstudium des romischen Rechts в Deutsche Juristen Zeituug, 13, 37. Girard. История и система на римското право, превел Д-р Сим. Ангелов, 1, 23.
[9] Срв. Atti del congresso internazionale di scienze, Roma, 1934, 9, XIX. Срв. Wenger, Romische und antike Rechtsgeschichte, 13. v. Liszt в Zeitschrilt fur die Strafrechtswissenschaft, 26, 556: indem wir das Selende als ein geschichtlich Gewordenes betrachten, und danach das Wedende bestimmen erkennen wir das Seinsollende". v. Ehrenberg, Die deutsche Rechtsgeschi, chte und die juristische Bildung, 4: Die Rechtsgeschichte ist die Erzieherin zur juristiechen Bildung. Mommsen, Vorrede zur edlctio stereotypa der Digesten, LXXX: .Videant qui hodie iuri operam dant adulescentes ingenui: apudeos enim stat litrum perduratura sit ars iuris nobilis et liberalis an in arti- ficinm sordidum degeneratura“.Saleilles, Methode historique et codification въ Atti, 9.2: Cette fonction de caractere historique du juge n’est possible que si elle est Dreparde par une puissante lorgne et abondante doctrine scientifique, sur la base d’histoire“. .On disait jadis aux jurusconsultes: .Soyez de bons Iogiciens“. Il faut qu’on leur dise surtout aujourd’hui: .Soyez de bons hfstoriens; de bons historien du passe, cela va de soi, mais surtout et avant tout de bons historiens de votre temps et de present. Saleilles, Livre du centenaire, 99. il importe de distinguer nettement l’ecole historique de la methode historique. — La methode historique est la methode scientifique par excelence. Срв. v. Hertling, Ueber Ziel und Methode der Rechtsphilosophte. 178. Kohler, Das Recht als Kulturerscheinung, 5, 24. Gierke, Die historische Rechtsschule und die Ger- manisten, 7, Pachmann, Ueber die gegenwitrtlge Bewegung in der Rechts- wissensoheft, 22. Mitteis, Die rechtshistorische Saaatsprufung an den oster- reichischen. Universitaten въ Oesterreichische Rundschau, l, 131. J. Bekker, Vier Pandektisten, 151-156. Zitelmann, Die Gefahren des biirgerlichen Gesetzbuchs fiir die Rechtswissenschaft, 20. 23. Zitelmann, Daz romische Recht im kiinftigen Rechtsunterricht, 24.25.28. Lenel, Das romische Recht im kiinftigen Rechtsunterricht въ Deutsche Juristen’Zeltung, 25,252-255.
[10]Jhering, Geist des romischen Rechts auf den verschiedenen Stufen seiner Entwicklung, 5 Aufl. 1,319: „Das universelle Moment im romischen Character geht hervor aus einer Eigenschaft, die nach der einen Seite ebenso- vrohl eine expansive, universelle, wie nach der anderen eine contractive, exclusive Tcndenz hat — der Selbstsucht... Selbsts ucht ist... der Grundzug des romischen Wesens. . . eine grandiose Selbstsucht, grossartig durch die Ziele, die sie sich gesetzt hat, bewunderungswiirdig in ihren Coneeptionen, ihrer Logik und Fernsichtigkeit, imponierend durch die eiserne Energie. .
[11]Срв. Jhering, Geist, 320. Срв. Lab be в неговия предговор към Cuq, Les institutions Juridiques des romains (1891), 1, III: „Се qui distingue la socidte romaine, c’est que la jurisprudence a travaille de bonne lieure et ayec une dnergie soutenue a l`emancipation de l`individu“.
[12]Uti legassit super pecunia tutelave suae-rei, ita ius esto.
[13]Cum nexum faciet mancipiumve, uti lingua nuncupassit, ita jus esto.
[14] Срв. Labbé в Cuq., Les institutions, III: „La reconnaissance du droit an profit de I’individu n’a pas conduit & I’individualisme absolu, a`isolement juridique par ce que se nouvel dtat social s’est compldtd par l’association Tolontaire entre les individual.
[15] Срв. R, Leonhard, Rom‘s Vergangenheit, 113: „Auf einem Beo- hachtungsfelde von beispiellosen Crosse hatten sie Gelegenheit, neben ihrer erstannlichen Denkkraft ein stetes Streben nach dem Guten und Billigen zu betatigen. Срв. v. Blume, Zur Reform der juristischen Vorbildung в Deutsche Juristen-Zeitung, 1, 290. Stammler, Lehre vom richtigen Recht, 163.
[16]Срв. Melanchton, Declamatio de legibus (corpus reform. II, 79). За подобробности срв. Litten, Romisches Recht und Pandektenrecht, 24.
[17]Срв. Н. Heine, Memoiren (Samtliche Werke, hg. Von Elster), 7, 465: Vo den sieben Iahrent die ich auf deutschen Universitaten zubrachte, vergeudete ich drei schone bluhende Lebensjahre durch das Studium der romischon Kasuistik, der Jurisprudenz, dieser illiberalsten Wissensliaft. Welch ein furchterliches Buch ist das Corpus Juris, die Bibel des Egoismus. Wie die Romer selbst blieb mir immer vorhasst ihr Rechtskodex. Diese Romer wollten ihren Raub sichersteilen, und was sie mit dem Schwerte erbeutet, suchten sie durch Gesetze zu schiitzen; deshalb war der Romer zu gleicher Zeit Soldat und Advocat, und es erstand eine Mischung der wid rwilrtigsten Art. Walirhaftig jenen romischen Dieben verdankcn wir die Theorie des Eigentums, das vorher nur als Tatsache bestand und die Ausbildung dieser Lehre ihren schnodcsten Konsequenzen ist jenes gepriesene romische Recht, das alien unseren heutigen Legislationen, Ja alien modernen Staatsinstituten zu Grunde liegt, obgleich es im grellsten Widerspruch mit der Religion, der Moral, dem Men- schengefiihl und der Vernunft steht. Срв., обаче, Chamberlain, Die Grundlagen des neunzehnten Jahrhunderts, IX Auf., 1,164-218.
[18] Срв. Schmidt, Der princlpielle Unterschied zwischen dem romischen und germanlschem Rechte, 37-39.
[19] Willmanns, Die Reception des romischen Rechts und die soziale Frage der Gegenwart. 48-50.
[20] Срв. Sir Frederick Pollock, II concetto е lo studio della storia del diritto comparato в Atti, 9, XX и 53. R, Leonhard, Stimmen des Anslandes, 78-80. Girard, История, 23-23.
[21] Срв. Cuq, Les insritutions jurldiques des romains, Edition complete, 2, II: „L'dtude du droit romain est nécessaire pour comprendre la langue commune aux jurisconsultes de tous les pays, c’est la meilleure preparation a`l’etude du droit interuational et du droit civil compare ‘.
[22] Понеже във всички културни страни съществува нуждата не само от една история на римското, но и от една такава на националното право, юридическата секция на първия международен исторически конгрес е препоръчала изучването, наред с историята на римското, и историята на националното право (Срв. Atti, 9, ХIХ). Срв. R. Leonhard, Stimmen des Auslandes, 42.
[23] Срв. Blondel, Revue internationale de l’enseignement, 34, 440. Като сравнява германското с римското право, той казва: „lе droit romain demeurera. . . un modele d’analyse, un instrument puissant de discipline intelltctuelle, et meme un exemple plus propre que le droit allemand & donner le sentiment de Involution deside'es juridiques". Schlossmann, Gesetzbuch und akademischer Rechtsunterricht: lndem die Rechtsgeschichte uns die vielfaltigen Wege zeigt, auf welehen die Volker die Probleme einer gerechten Lebens- ordnung zu losn versuchen, lautert sie unser Rechtsgefulil, scharft sie unseren Blick fur das, was not tut, weist sie uns das wirksame Heilmittel fur pathologische Zustande in unserer sozialen Ornung. Срв. R. Leonard, Das neue Gesetzbuch, 38. v. Moller, Die Trennung der deutschen und der ro- mlschen Rechtsgeschchte, 20. 22. Girard, История, 22: .Римското право е, преди всичко, едно несравнимо средство за исторично школуване“,
[24] „Ценност за вечни времена“. Изразът принадлежи на Тукидид в Историята му на Пелопонеските войни. Елинът решил да напише за книгата си следното скромно мнение: „Тя е повече ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега“ (Книга I).
[25]Jher ng, Geist., 14: „Dass nicht endlich einmal das Studium des romischen Rechts entbehrich werden sollte, wird nur dr bezweifeln konnen, welcher did modernen Volker auf dem Gebiet des Rechts zur ewigen wissensehaftliehen Unmiindigkeit verurteilt halt. Durch das romische Recht, abei* fiber dasselbe hinaus — das ist der Wahlspruch, in dem fiir mich die Bedeutung des romischen Rechts fiir die moderne Welt beschlossen liegt.
[26] Lenel, Das romische Recht im kiinftigen Rechtsunterricht, 254: „Ich gebe Zitelmann ohne weiteres zu, dass das Durchnittsniveau der breiten Mittelmassigkeit durch die Ausscheidung der geschichtlichen Facher nicht sinken wurde; ich gehe noch weiter und behaupte, dass es auch dann nicht sinken wiirde, wenn man den Rechtsunterricht ganz und gar von der Univereitat ver- wiese und besondere Anstalten zur Abrichtung von Praktikern einriehtete. Dass es auch ohne Universitat moglich ist, jurjstische Geschaftsmanner heran- zubilden, das beweisen ja die englisehen solicitors. Was sinken wiirde, das ist nur das Niveau der Ansalten, d. h. derer die dazu bestimmt sind, in den hochsten Gerichten zu sitzen und an den Universitaten das Recht zn lehren, und damit zugleieh allerdings anch das Niveau des Rechtspflege iiberhaupt. An diesen wird es sich rachen, wenn ihnen die Keuntnis der geschichtlichen Grundlagen nnseres geltenden Rechts verkiimmert und die ernsthafte padagogische Schulung durch das romische Recht entzogen vird. Wie es fiir die allge- meine Bildung eines Menschen nicht gleichgiiltig ist, ob er neben der eigenen auch noch fremde Sprachen versteht, ist es auch auf die juristische Bildung nicht gleichgiiltig, ob man nur vom unserem geschriebenen Rechte wetes oder daneben noch ein anderes Recht kennt, das auf dem griinen ’Baum der Praxis gewachsen ist, jenem mit seinen Rechtsbegriffen zugrunde Iiegt und durch seine Dcbereinstimmungen wie seine Abweichungen fur dessen tieferes Verstandnis gleich bideutsam ist“.