Евгени Йочев[1]
Помиритeлният съд в Царство България word
Помиритeлният съд в Царство България pdf
Помирителният съд има дълбоки корени в българското правораздаване. Те са свързани с обичайното право от годините на Втората българска държава.
По време на османското владичество традицията се продължава от обичайните съдебни органи. Създаването и дейността на помирителния съд тогава става възможно благодарение на предоставената частична автономия на българското християнско население. Въведената децентрализация на управление на най-ниско равнище позволява съхраняването и функционирането на органите на местно управление и самоуправление в съответствие с нормите на обичайното право. Освен това българското население, поради етнически, религиозни и финансови съображения, съзнателно е избягвало органите на османското правосъдие. Понякога това е ставало и под натиска на селските първенци.
Обичайните съдебни органи са селските общински власти, както и местните първенци (старейшини, чорбаджии). В отделните райони на страната съществуват различия по отношение на състава на съда. Така в Родопите правораздава т. нар. „обществен самосъд”, в който участват всички стари хора, но с най-голяма тежест и значение са мненията на „най-видните и най-изтъкнатите” сред тях.[2] От гледна точка на състава съдът е или едноличен (кметски), или смесен с участието и на стареите или селските първенци.[3] Що се отнася до целта му, тя е една – помиряване на страните. Съществуването и дейността на съда се основава на желанието и готовността на спорещите да се помирят, да постигнат взаимноприемливо съгласие. Както пише Захари Стоянов, „ако двамина или повече имат някоя разпра помежду си, та и двете страни съгласно искат да се спогодят помежду си или чрез посредничеството на селските или градските старейшини”[4] Съгласието на страните да се помирят съдържа в себе си готовността им доброволно да приемат и изпълнят решението на помирителния съд. На този факт обръща внимание и Т. Васильов, който пише, че преди Освобождението тетевенци не познават съдебния процес в съвременния смисъл на думата. „За обикновени разпри: граждански, търговски, дори углавни заинтересованите прибягваха до полюбовно погаждане, направо или чрез посредничеството на някой почтен или влиятелен първенец, или най-сетне до общината”.[5]
Тези и други източници показват, че помирителният съд не е постоянно действащ, има различен състав, но една основна функция. Неговата дейност е свързана с наличието на един спор, съгласие на страните да го решат с помощта на помирителите, както и доброволно поемане на задължението да се изпълни решението на съда.
В хода на Руско-турската освободителна война временното гражданско управление запазва и възстановява старейските съвети, като им придава един по-демократичен характер. Съставът им се определя чрез избори, в които участват мъжете над 18 г., притежаващи някакво недвижимо имуществото. Изискванията към членовете на съвета са: 1) навършени 30 г. и 2) да владеят недвижимо имущество. Селският свещеник влиза в съвета по право.
След Освобождението старейските съвети са преобразувани в т. нар. помирителните (полюбовни) съдилища. Според чл. 1 на Временните правила за устройство на съдебната част в България „съдебната власт принадлежи на:
- помирителни (полюбовни) съдилища;
- общи съдилища: окръжни и областни (губернски) и
- особни съдилища: административни, духовни съдилища на православното и другите вероизповедания и кадийски съдилища”.
Временните съдебни правила (ВСП) са утвърдени от руския императорски комисар генерал-адютант княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков на 24 август 1878 г. Въпреки че влизат официално в сила на 20 септември с. г.[6], прилагането им започва, след като съдийският състав на всеки съд се е запознал с тях на свикано за целта разпоредително заседание. С окръжно № 3811 от 4 ноември 1878 г. съдилищата са задължени да съставят специален протокол, от който да се вижда “в кое време законът е получен и в кое време е станал известен на съда”.[7]
ВСП са първият нормативен акт, с който се урежда съдоустройството (книга първа), гражданското съдопроизводство (книга втора), углавното съдопроизводство (книга трета), особените съдилища (книга четвърта) и съдебните разноски (книга пета). Състоят се от 1018 члена. В чл. чл. 1-29 „Полюбовни съдилища. Устройство и предметите на ведомството на старейския съвет” са описани основните положения, свързани със състава и дейността им.[8]
Помирителни (полюбовни) съдилища се създават във всяко село, независимо от етническия състав на населението. Мюсюлманското население също получава право да сформира свой помирителен съд. Така се създават възможности за решаване на споровете вътре в отделните общности. В състава на съда влизат главите на религиозните общности и от 3 до 12 изборни членове, избрани чрез двустепенни избори за срок от 1 г. Изискванията към тях са следните: възраст над 30 г., да не са осъждани, да са грамотни и да владеят недвижимо имущество или да имат средно/висше образование. По този начин се утвърждава правото на всеки жител, отговарящ на горните условия, да заеме съдийска длъжност по избор. Членовете на помирителните съдилища се избират от всички лица, живеещи в селото. ВСП предявяват към избирателите конкретни изисквания: да бъдат над 20 г. и да владеят на каквото и да е основание недвижимо имущество сами или чрез своите родители, а също и да не са осъждани.
Списъците на лицата, които имат право да избират и да бъдат избирани, се съставят от кмета на селото, духовното лице от съответното вероизповедание и от селския учител. Населението се известява за тях най-късно до първи септември. Самите избори се провеждат на първи декември по разпореждане на окръжния началник. Организацията им се осъществява от старейския съвет в селото. Мандатът на избраните съдии е 1 г., с право да бъдат преизбирани.
Ръководството на съда е поверено на най-възрастния член, а секретарската длъжност се изпълнява от селския учител.
Когато страни по спора са съселяни християни и мюсюлмани, се сформира смесен помирителен съд с равен брой представители от всяка религиозна общност, а председател е най-възрастният член, независимо от вероизповеданието му. В случаите на спор между жители на различни села, делото се гледа от съда, избран от тях по взаимно съгласие.
Помирителните съдилища имат ограничени правомощия. Разглеждат единствено граждански спорове и наказателни дела от частен характер, по които страните могат да постигнат спогодба, а също и дела за настойничество. Съдът не е ограничен от никакви процесуални форми и правила. Той се ръководи от обичая и се съобразява с исканията на страните. Решенията му имат сила само ако двете страни са дали предварително писмено съгласие за това. Те са окончателни и се привеждат в изпълнение от кмета.
ВСП предписват надзора върху помирителните съдилища да се осъществява от окръжните началници и областните управители (губернаторите). Те имат право да отнесат делата за решаване от общите съдилища в случаите на превишаване на правата или при извършени нарушения от съдиите. Предвидени са тежки наказания, в т. ч. уволнение и даване под съд.
В началото на 1879 г. в страната са създадени 2 851 полюбовни съдилища с участието на 8 553 българи. Малкият им брой, както и несформирането на подобни съдилища в много села, се дължи от една страна на липсата на подготвени хора, които “да ги турят в действие”, а от друга - на ограничените правомощия и доброволния характер на съда.[9]
Първият български ЗУС от 2 юни 1880 г., приет от либералното правителство на Драган Цанков, заменя помирителните (полюбовни) съдилища с новия мирови съд.[10]
Основанията на съставителите на законопроекта за подобна промяна са продиктувани от няколко причини. Първата – това е непрофесионалният характер и състав на помирителните (полюбовните) съдилища. Втората причина е свързана със сериозните слабости и недостатъци в дейността им. Голяма част от тях не функционират реално, а резултатите от работата на останалите са незадоволителни. Министър Стоянов обръща специално внимание на този факт и подчертава, че на практика те остават, като “нещо несъществующе и стоят написани само в законът”. Третата и най-важна причина са безспорните предимства на мировия съд като най-евтин, бърз и близък до населението професионален правораздавателен орган – предимства, доказани в практиката на европейските страни и на Русия.
Приемствеността и връзката на мировия съд с помирителния съд е безспорна, очевидна и законодателно утвърдена. В съответствие с чл. 2 на Устава за гражданското съдопроизводство на мировите съдии - „мировий съдия може да разгледва всякакъв спор и граждански иск, ако и двете противни страни го помолят да им разгледва работата и да я реши по съвест. Решенията, които мировият съдия издаде след подобна молба, се считат окончателни и не подлежат на апел”.[11] Като задължително условие Уставът поставя предварителното съгласие на страните на помирение. Що се отнася до предметното съдържание на делата, на помирение подлежат всякакви спорове и граждански искове. От процесуална гледна точка спорът се решава по съвест. Решението на мировия съдия е окончателно, защото се основава на съгласието на двете страни да го приемат.
Устройството, целите и дейността на мировите съдилища показват, че те „са били създадени първоначално именно като съдебно-помирителни учреждения”, чрез които се запазва близостта на правосъдието до населението.[12] Тази особеност – на преден план в дейността на мировия съдия да излиза помирителната функция – е породена от липсата на установена практика, на професионални съдии и натрупан опит в правораздаването.
С въвеждането на института на мировия съд се създава широката и стабилна основа на съдебната система. Запазва се помирителният характер на най-нисшата инстанция и близостта на правосъдието до населението както в териториален план, така и в чисто юридически аспект. Това се дължи в най-голяма степен на възприетата форма на преход от старейски съвет (полюбовен съд) към истински граждански съд.[13]
Законът за устройството на съдилищата от 12 февруари 1883 г., приет от Държавния съвет, който макар и обнародван, не влиза в сила, запазва помирителната функция на мировия съд.[14] Той изисква мировият съдия „преди да се произнесе в качеството си на съдия да се опитва да помири страните по делата, които са нему подсъдни и върху които той има да се произнесе, ако страните не се спогодят”. При успех мировият съдия „съставя протокол за помиряването и за условията му, който се подписва от страните, ако знаят да пишат, ако ли не, то от други лица, на които те поверят това, още и от съдията и от секретаря му. Тоя протокол се прилага към делото и има сила на окончателно съдебно решение, против което не може да стане вече оплаквание”. Законът не допуска адвокатска защита пред мировия съдия. Повереници могат да се явяват само в случай на отсъствие или доказана болест. Те имат същите права, както и самата страна.
Уставът за гражданското съдопроизводство на мировите съдии е в сила до 8 февруари 1892 г., когато е отменен със Закона за гражданското съдопроизводство, приет от правителството на Ст. Стамболов.[15] Като обобщава близо 10-годишна практика, законодателят внася някои уточнения от процесуално естество. Със закона се дава възможност на мировия съдия след устните обяснения на страните да им предложи да прекратят делото с помирение. Той е задължен да им разкрие как това може да стане възможно, да им покаже „действителните по негово мнение способи”. Нещо повече, ЗГС изисква мировият съдия в хода на разглеждане на делото да „вземе мерки за склоняване на страните на помирение”, като остава тяхното конкретно съдържание на усмотрението на съдията. Видимо става дума за убеждаване на страните, чрез разкриване на предимствата на помирението, съобразно характера на делото и неговия ход. Едва след като се убеди в невъзможността да се постигне помирение, в нежеланието и в твърдия отказ на страните, мировият съдия може да пристъпи към постановяване на решение. (чл. 39)
Ако страните се помирят, се съставя протокол. В него се отбелязва основанието и условията за помирението. Той се подписва от съдията и от страните по делото. С техните подписи протоколът не подлежи на обжалване пред по-горен съд и има сила на влязло в законна сила решение. Изпълнява се на общо основание. (чл. 40)
ЗГС разпростира помирителната функция и върху окръжните съдилища. Член 260 предвижда председателят на съда, ако счете, че помирението е възможно, по време на устните обяснения на страните да ги призове към помирение, с изключение на делата, които не могат да приключат с помирение. При съгласие процедурата е същата, както при мировия съдия. Съставя се протокол, който подписан от съдиите и страните, не подлежи на обжалване пред по-горен съд. Той има сила на влязло в законна сила решение и се изпълнява на общо основание. В случай че спогодбата се отнася за част от спора, съставя се протокол само за нея. За останалата част делото се продължава.
Едновременно с утвърждаването на помирителната функция на мировия съдия и на окръжния съд ЗГС въвежда за първи път и института на помирителния съд. Това е едно от основните и важни нововъведения на закона.
Правото на гражданите да предоставят разрешаването на възникналите между тях спорове на помирители, произтича от „тяхното право да се задължават и прехвърлят по безвъзмезден начин своите права, които имат върху вещите”. Според министър Димитър Тончев съглашението, чрез което двете страни в спора предоставят разрешаването му на помирители, „не е друго освен едно задължение, с което всяка страна се задължава отнапред да признае за правилно решението, което ще постановят избраните от тях помирители”. При това страните могат предварително да се задължат, по повод на известно съглашение, като предвидят в него условие споровете, които биха възникнали, да се предоставят за разрешаване от помирители. В този случай разглеждането на спора от помирители е задължително, докато страните не оттеглят съгласието си.[16]
Помирителният съд е компетентен да разглежда и решава всички спорове, които са в пълномощията на гражданските съдилища, с изключение на следните: „1) дела за права на лично състояние; 2) дела, които имат свръзка с интересите на непълнолетни и на други лица, находящи се под настойничество; 3) дела, които имат свръзка с интересите на държавата, на окръжията и на общините, градски и селски и 4) дела, които са свързани с нещо в престъпления, с изключение обаче на ония, които според углавните закони, могат да се прекратяват с помирение, а така също и делата, които се почват по граждански ред, подир углавното производство за възнаграждение на вреди и загуби от престъпление”(чл. 1228). По думите на министър Д. Тончв това са дела, в които „по качеството на страните и по техния предмет е заинтересован общественият ред”.[17]
Към помирителния съд могат да се обръщат за разрешаване на възникналите между тях спорове „всички лица, които имат право свободно да разполагат с имотите си”.(чл. 1226) Помирителният съд е задължителен в случаите, предписани от закона. Тогава, ако страните не стигнат до съгласие при избора на съдиите, съдът (мировият или окръжният) ги назначава.
Съдът не е постоянен, а изборен орган, избиран от спорещите страни, с цел решаването на конкретен проблем. Неговата поява и дейност е пряк резултат от постигнатото съгласие между тях. Съставът му също не е определен, а зависи от решението на страните. Съдът може да бъде едноличен или колективен, но винаги броят на помирителите трябва да е нечетно число. Съдът се ръководи от посочен от страните помирител.
Законът не посочва кой може да бъде помирител и не поставя никакви ограничения пред избора на страните.
Едва през 1930 г. в новия ЗГС се съдържа забрана определени категории граждани да бъдат назначавани за помирители. Това са:
– съдиите и прокурорите, освен по дела, в които участва държавата или обществено учреждение, и в случаите, когато са избрани за председатели на помирителен съд по взаимно съгласие на страните и с разрешение на министъра на правосъдието;
– чужденците;
– неграмотните;
– лишените от граждански права;
– несъстоятелните длъжници;
– поставените под запрещение и
– непълнолетните (чл. 886).[18]
Идеята на законодателя е да даде възможност на гражданите да решат възникналия между тях спор по един бърз, ефективен, евтин и непубличен начин, като предоставят това право на избрани от тях помирители. Съгласието на двете страни е израз на доброволния характер на съда. В него се съдържа и задължението за доброволно изпълнение на решението на помирителите. Поради това съгласието не само се описва в помирителен запис (договор), но законът изисква последният да бъде нотариално заверен, предвид на „голямата важност на изложеното в него съглашение”.
ЗГС не определя и процесуалния ред на делото. Той зависи единствено от задължението на помирителите да решат спора по съвест и от предвидените в помирителния запис условия. Ако няма изразено съгласие от страните, начинът на протичане на делото се определя от помирителите. Те не са длъжни да се ръководят от установените от закона правила за съдопроизводството пред съдилищата. Това прави процеса по-кратък и по-бърз.
Делото трябва да приключи и съдът да обяви решението си в определения от страните срок. Ако той не е записан в помирителния протокол, помирителите са длъжни да се произнесат в тримесечен срок от датата на нотариалната заверка на протокола. До изтичането на определения срок страните не могат да искат разглеждането на същия спор от граждански съд. Ако по предмета на спора е заведено дело в съда, след като му се представи помирителният запис, производството се спира.
Страните са не само заинтересовани, но и задължени да предоставят на съда всички документи по делото, с които разполагат, както и да го информират за това, което знаят. Помирителите имат право, по своя преценка, да изслушат свидетели и вещи лица, както и самите страни. Законът задължава свидетелите да положат клетва пред духовно лице в присъствието на помирителите. Тя е същата, която свидетелите произнасят пред всеки друг съд. („Заклевам се във всемогущаго Бога пред святото Негово Евангелие и живототворящия кръст, че аз по чиста съвест ще кажа по това дело самата истина, без да се увличам нито от вражда, нито от приятелство, нито от родство, нито от чакание облаги, или други някои цели. За това целувам святото Евангелие и кръста господен, Амин”.)
Законът допуска смяна на помирител по взаимно съгласие на страните или по искане на една от тях, „когато след съставянето на помирителния запис възникне между страните и някой от помирителите такова отношение”, което позволява помирителят да бъде отзован в съответствие с гражданското съдопроизводство. По молбата за отвода незабавно се произнася мировият съдия или окръжният съд.
Производството на делото и всички действия на помирителния съд се прекратяват:
„1) по общо съгласие на спорещите страни;
2) когато някой от спорещите страни умре или изгуби правоспособността да сключва договори и да води процеси;
3) когато при разглеждане на делото се открие углавно обстоятелство, което има влияние на разрешението му;
4) ако спорещите страни не изберат нови помирители вместо онези, които са умрели, които са се отказали, или които са отведени…, или ако не предадат за разрешение делото на останалите, в нечетно число, помирители”. (чл. 1239)
Съдът постановява своето решение „по съвест” и с „вишегласие” на помирителите. То задължително трябва да бъде мотивирано. Решението е окончателно и „въззив не се допуща”, защото правото на помирителите да решат спора по съвест е „несъвместимо с контролния характер на въззивното производство”. Решението се съобщава на страните от мировия съдия или от съответния окръжен съд. За целта подписаното от всички помирители решение се изпраща в зависимост от цената на иска на конкретната инстанция, която издава и изпълнителен лист. Решението на помирителите се привежда в изпълнение по общия ред за изпълнение на съдебните решения.
По молба на заинтересованите решението на помирителния съд може да се признае за недействително и нестанало:
„1) когато е постановено след изтичане на определения срок;
2) когато е последвало по запис, неподписан от участващите в него лица, или въобще когато не са спазени при постановяването му условията, поместени в помирителния запис (чл. 1229 и др.);
3) когато е относно лица, които не са участвали в съставянето на помирителния запис;
4) когато е относно такива предмети, които не са били представени на помирителния съд по записа или които са забранени от закона;
5) когато е относно дела, показани в чл. 1228;
6) когато решението не е мотивирано;
7) по причините, предвидени в чл. 707” (посочва кога се допуска молба за преглед на решението).
В Закона за гражданското съдопроизводство от 1 февруари 1930 г. материята за помирителния съд претърпява „една значителна преработка”. Освен това в нея се правят „съществени допълнения”. Наред с определяне на лицата, които не могат да бъдат членове на помирителния съд (текстът е заимстван от руския проект за помирителен съд), сред новите моменти е и изключването от компетентността на съда на споровете за семейни права, които имат връзка с интересите на лицата, поставени под попечителство, с интересите на училищни и църковни настоятелства, както и споровете за недвижими имоти. Внасят се и редица смислови и редакционни промени в много от текстовете. Материята е организирана в 4 дяла: 1. Общи правила; 2. Доброволен помирителен съд; 3. Принудителен помирителен съд и 4. Производство пред принудителния съд.[19]
Едновременно с помирителния съд, учреден със ЗГС, в страната се налага и развива и друга форма на помирителен съд в лицето на селско-общинските съдилища.
Първият Закон за селско-общинските съдове е приет през декември 1887 г. от V ОНС и влиза в сила от 7 юни 1887 г.[20] Въпреки че тези съдилища са включени към действащите дотогава съдебни учреждения, ЗУС от 12 януари 1899 г. “не се приспособлява” спрямо тях, тъй като те не се състоят от коронни съдии.
Създаването на селско-общински съдилища е предвидено още в Закона за селските общини. Член 12 на същия изисква във всяка селска община да има: „1) общински съвет; 2) общинско управление; 3) общински съд; и кметски наместници в съставните общини”.[21]
Със Закона за селско-общинските съдове правителството на Народнолибералната партия, ръководено от Ст. Стамболов, цели да запълни „една голяма и съществена празнота” в уредбата и дейността на селските общини в съдебно отношение. Освен че отговаря на потребностите на селското население, като му спестява време и разходи за дела при мировия съдия, новият съд облекчава и дейността на самите мирови съдии, които са претрупани с гледането на подобни маловажни спорове, най-често завършващи с помирение. Наред с историческите традиции министърът на правосъдието д-р Константин Стоилов отбелязва и значението на тези съдилища като възпитателно средство за населението, като възможност за разкриването и развитието на „тия юридически възрения у народния ни бит, които съществуват в местните обичаи и по разни отрасли на живота”.[22]
Идеята за създаване на селско-общински съдилища кореспондира напълно с характера и практиката на тези съдилища в Източна Румелия.[23] Това е естествено и обяснимо. Сравнението им е убедително доказателство, че селско-общинските съдилища в Княжество България и Източна Румелия се основават на едно обичайно право, обичайното право на българския народ.
При обсъждането на законопроекта депутатите се обединяват около общите принципи и цели на селско-общинските съдилища, а именно, че това са „патриархални, местни съдилища”, „помирителни и бързи”, които правораздават на основата на обичайното право и без всякакви формалности. Те отхвърлят предложението на П. Вълнаров да се разшири компетентността им, като получат правото да разглеждат искове и над 50 лв. Позицията по този въпрос на министър Стоилов е твърда и безкомпромисна. Приемането на предложението би означавало да се повтори неефективната практика на полюбовните съдилища и общинският съд да изгуби своя специфичен характер, който го отличава от всички останали съдилища. Акцентирайки на този момент, д-р К. Стоилов специално отбелязва, че селско-общинските съдилища ще бъдат най-справедливите съдилища у нас, защото те отговарят в най-пълна степен на същността на правосъдието, което значи „да дадеш всеки му своето, да намериш правата мярка, по условията, дадени във всеки случай”.[24]
По силата на закона във всяка селска община се създава селско-общински съд. Той е в състав: кмета и двама заседатели. Секретар е общинският писар. Съдебните заседатели, общо шест, се избират от общинския съвет на първата му сесия. Изискването е да бъдат съветници. Съдът заседава най-малко веднъж в седмицата. Дните на заседанията за всяко четиримесечие се определят предварително, както и реда, по който заседателите ще участват в тях. Тази полезна и важна информация за населението допълва демократичния характер на съда. Длъжността на кмета е безплатна. За неизпълнението й той подлежи на глоба от мировия съдия в размер от 5 до 25 лв. При необходимост кметът може да бъде заместен от помощника му. Глоба от 5 до 20 лв. е предвидена и за всеки заседател, който без уважителна причина не се явява на заседанията или не неизпълнява задълженията си. Тя се налага от кмета.
Законът не допуска участието на член на съда в дела, който се отнасят лично до него, до съпругата му или до роднини във възходяща и низходяща линия без ограничение, или до „неговия брат, сестра, чичо, леля, племенник или племенница, първи братовчеди или до негови сватове или съдружници”.
Съдът разглежда спорове, които не надминават по стойност 50 лв., както и искове за повреда на недвижим имот. Гражданското дело се гледа в общината, на която двете страни са жители или в общината, определена от тях, ако те са от различни общини. Исковете за повреда на недвижим имот се разглеждат от съда на общината, в която са „сторени вредите”.
На селско-общинския съд са подсъдни и простъпки, извършени в границите на общината, глобата за които е до 25 лв. В приетия по същото време Закон за престъпките, които се наказват от селско-общинските съдове престъпките се определят като „Деяние, забранено от закона под страх на легко наказание или поправление”. Те са наказват с мъмрене (нахокване) или парична глоба по-малка от 25 лв. По своя характер простъпките са деяния против обществения ред, общественото благоустройство, народното здраве, личната безопасност, честта, чужди имущества, кражба на предмети на стойност до 20 лв., нарушаване правилата на строеж на пътища и на пожарните правила. Според чл. 6 простъпките не се наказват, ако в продължение на 6 месеца „срещу тях не е имало в съда жалба или не са били открити и известни на съда или на селското началство”. Простъпките, извършени: 1) „не само без намерение, но без всяка предпазливост или небрежност”; 2) в малолетство до 14 г.; 3) в безумие и безпаметство; 4) по принуда от непреодолима сила и 5) „чрез повърната обида срещу подобна обида” не се санкционират.[25]
Извън компетенциите на селско-общинските съдилища са дела с „искове за право на собственост, с държавното съкровище или учрежденията, които го представляват, с общината, в която съдът действа, с мировия съдия, окръжния управител и околийския началник”.
Съдът пристъпва към гледане на делата по жалба на частни лица, претърпели вреди или загуби, по заявление на кмета или други административни или полицейски власти, ако простъпката подлежи на преследване, независимо от жалбата на някое частно лице. Исковите се заявяват устно или писмено. Заседанията на съда са открити, публични. Те могат да бъдат закрити по искане на двете страни или по усмотрение на съда, ако публичността е „вредителна за обществения ред или за нравствеността”.
Предвид състава и компетенциите на съда той разглежда делата без да се съобразява и придържа към съществуващите процесуални и материални закони, без всякакви формалности. Законът очертава най-общите граници и условия на процеса и дава пълна свобода на съда. Забранено е участието на адвокати и повереници, а „непълновръстните и умопобърканите се представляват от своите настойници. Страните участват в съдебното заседание лично. Ако някоя от тях не се яви „без да представи уважителни причини, делото се решава окончателно в нейно отсъствие”.
Сърцевина на закона е нормирането на помирителната функция на съда, която е изведена като основна и водеща. Законът повелява, че преди да започне разглеждането на делото съдът е „длъжен да настои пред страните да се спогодят”. Нещо повече при неуспех, преди да произнесе решението си, той трябва повторно, отново да прикани, „да настои” страните да се помирят. Постигната спогодба се вписва в книгата, в която се вписват и решенията на съда.
В случай че страните не стигнат до спогодба, съдът разглежда делото. Той го решава „по чиста съвест и здрав разсъдък, ръководен от местните обичаи”. Преди да постанови решението си той се запознава с представените документи и изслушва свидетелите. По искане на страните или по свое усмотрение прави оглед или се запознава с мнението на вещите лица. Може да отложи делото, но за не повече от 15 дни. Решението на съда се подписва от кмета, съдебните заседатели и секретаря и се записва в „преброена книга”. То не подлежи на въззив и се изпълнява веднага от кмета. Допуска се само касационна жалба пред мировия съдия за нарушение на подсъдността или „на други съществени форми на закона”, в 15-дневен срок от постановяване на решението. В съответствие с чл. 26 мировият съдия разглежда жалбата и решава делото „без да вика страните”. Ако той уважи жалбата, връща делото за разглеждане от друг състав. В случай че остави жалбата без последствия, изпраща препис от решението, заедно с делото, на съда за изпълнение. С писмена заповед кметът натоварва един от заседателите да изпълни постановеното решение или присъда.
Приходите от берии и глоби са в полза на общинската хазна.
Надзорът над селско-общинските съдилища принадлежи на мировия съдия, в района на който те се намират. За констатирани нередности той информира Министерството на правосъдието.
Селско-общинските съдилища не успяват да реализират своите цели и предимства, да докажат своята социална и икономическа значимост. Причината е в политическата партизанщина, в политизирането на избора на заседателите и от там и на дейността на съда, по подобие на избора на съдебните заседатели в окръжните съдилища.
Законът за селско-общинските съдове има кратка история. Той е в сила до 14 януари 1904 г., когато е отменен със Закон за отменение на законите за селско-общинските съдове и за престъпките, които се налагат от същите съдове от 18.ХІІ.1887 г.[26] Основният мотив на вносителя правителството на ген. Рачо Петров е, че те „не оправдават възлаганите надежди да улеснят селското население в добиване на бързо и евтино правосъдие”. По оценката на министър д-р Никола Генадиев те се превръщат от органи на правосъдието „в партизански огнища”.[27] И в този случай, както и при съдебните заседатели, законодателят не намира ефикасно средство за противодействие на политическата партизанщина и прибягва до премахването на конкретния институт.
Правителството на БЗНС възстановява селско-общинските съдилища с приетия на 9 април 1922 г. Закон за селско-общинските съдилища.[28] До изработването на правилника за прилагането му и във връзка с първите избори за селско-общински съдилища Министерството на правосъдието изпраща специално окръжно (№7815) до кметовете на селски общини и до мировите съдии, в което дава инструкции за правилното провеждане на изборите.[29]
Земеделското правителство определя селско-общинския съд като „важен елемент на общинската автономия”, като „необходима функция на истинското народовластие”, чрез който „се осъществява една разумна децентрализация в съдебно отношение..”.[30] Целта е, от една страна, дребните и маловажни спорове да се решават на място, без да се губи време и да се правят допълнителни разходи, а от друга – да се облекчи работата на мировите съдии, които са претрупани от дела, като голяма част, от тях са по дребни спорове.[31] Според министъра на правосъдието Петър Янев този съд „осъществява двете най-важни изисквания за идеалния съд: бързо и евтино правосъдие, и отговаря на една първостепенна потребност на селското население”.[32] Ползата от селско-общинския съд е не само материална, но и морална и правно-възпитателна, доколкото способства за развитието на правното чувство и закрепването на правните възгледи в живота на селското население. В това отношение той отговаря напълно на идеята и концепцията на БЗНС за участието на народа в законотворческия процес като част от земеделското разбиране за народовластие.[33] Ето защо в мотивите към законопроекта, той се характеризира като „едно от най-полезните и най-необходими учреждения за страната”.[34] Основанията за подобен извод се съдържат в неговата най-важна функция – помирителната. В голяма степен мотивите повтарят основните идеи и изводи, изложени от д-р К. Стоилов при представянето на първия Закон за селско-общинските съдилища. Този факт е доказателство за приемственост и утвърждаване на традицията.
В съответствие със закона селско-общински съд се създава във всяка селска община. В състава му влизат шест изборни съдии, трима действителни и трима запасни. Съдът се ръководи от председател, който е действителен член и се избира само от действителните съдии. От гледна точка на състава съдът е непрофесионален съдебен орган и затова ЗУС не се прилага спрямо него. Селско-общинските съдии получават възнаграждение от общината. То се определя от общинския съвет и е минимум 30 лв. на заседание. Съдът се издържа от получените берии и налагани глоби.
В изборите участват всички избиратели от селската община. Съдиите се избират с тайно гласуване и с абсолютно болшинство на гласоподавателите. Избраните съдии са с мандат две години и се утвърждават в едномесечен срок от мировия съдия, в района на който се намира съдът.
Законът посочва само кои жители на общината не могат да бъдат избрани за съдии. Това са: “1) лица неграмотни; 2) лица, които не са навършили 35 г. 3) лица, лишени от граждански права; 4) лица, изпаднали в несъстоятелност; 5) лица, осъдени за престъпления; 6) лица от други общини”. В окръжното от 16 септември 1922 г. в тази група се включват и лицата, лишени от политически права, както и „лихвари и кръчмари”. Всички останали могат да се кандидатират и да бъдат избрани за съдии.
Компетентността на селско-общинския съд е ограничена и произтича от неговото място и помирителна функция. Той разглежда: 1) лични искове, както и искове за нарушено владение на имота, цената на които не надвишава 1000 лв. Личните искове са подсъдни на селско-общинския съд, в общината на който е местожителството на ответника. За искове за нарушено владение на недвижим имот, компетентен е съдът на общината, в която се намира имотът; 2) искове за повреди на полски имоти и предмети от земеделско естество, както и обезщетенията за тия повреди, в размер до 1000 лв. Те се гледат от съда в общината, в която са извършени повредите; 3) дела за нарушения на Наказателния закон, извършени в границите на общината, за които се предвижда глоба до 250 лв.
От подсъдността на селско-общинския съд са изключени: делата за право на собственост и делата, по които държавата, окръгът или общината са страни. Чл. 11 посочва, че те „в никой случай не са подсъдни” на него.
Забранява се участието на избрания съдия в дела, „които се отнасят до него или до жена му, или до роднините му във възходяща или низходяща линия, или в сребърна линия до трета степен, или по сватовщина до втора степен”.
Процедурата е максимално опростена. Исковете се заявяват устно (записват се в специална книга) и писмено. Наказателните дела, освен по молба на частни лица, претърпели вреди и загуби, могат да започнат и служебно по съобщение на общинския кмет и други административни и съдебно-полицейски органи, но само, ако нарушението „подлежи на преследване, независимо от жалбата на пострадалото лице”. Съдът разглежда и решава делата без „особени формалности”, без да се съобразява с утвърдените съдопроизводствени правила. Страните се явяват пред съда лично. Ако някоя от тях отсъства без уважителни причини, „делото се разглежда в нейно отсъствие и издаденото решение се счита за присъствено”. Адвокатската защита е забранена. Повереници също не се допускат. Непълнолетните и умоповредените се представляват от своите довереници. Делата са открити и публични. По преценка и решение на съда, с цел да се защити общественият ред и нравствеността, заседанието може да се проведе и при закрити врата. За разкриване на материалната истина по споровете съдът се основава на представените документи и на обясненията на страните. По настояване на последните или по свое усмотрение той може да прави оглед или да изслуша вещи лица. Клетвата като доказателство е изключена.
Основната задача на селско-общинския съд е помирителната. В нейното реализиране се разкрива цялата същност и значение на този съд. Преди да започне разглеждането на едно дело, съдът е „длъжен да се опита да спогоди страните”. Постигнатата спогодба се „вписва в книгата, в която се вписват и решенията на съда”. Разглеждането на делото по същество започва само, ако не се стигне до спогодба. В този случай, преди да произнесе решението си, съдът е „длъжен повторно да се постарае да спогоди страните”. Законът изисква разглеждането на делото да приключи още на първото заседание. Произнесеното на същото заседание решение се вписва в протокола. Съдът решава делата „по съвест и здрав разум”. Решенията на съда по дела с цена на иска до 100 лв. са окончателни и не подлежат на обжалване. Когато сумата е от 101 до 1000 лв., те се обжалват по апелативен ред пред мировия съдия, в чийто район се намира съдът. Той се произнася в срок до две седмици. Мировият съдия решава окончателно, без право на касационно обжалване, решенията по дела с цена на иска до 300 лв. и с право на касационно обжалване пред окръжния съд на решенията за суми от 301 до 1000 лв.
При углавните дела съдиите се ръководят от своето вътрешно убеждение, основано върху фактите и обстоятелствата по делото. Произнесената присъда се записва в протокола. Тя не подлежи на обжалване, ако наложената глоба е до 50 лв. Останалите присъди се обжалват пред мировия съдия по апелативен ред в двуседмичен срок от произнасянето им. Присъдите на мировия съдия са окончателни.
Влезлите в законна сила решения на селско-общинския съд се изпълняват от общинския кмет.
Надзорът над селско-общинския съд се осъществява от мировия съдия и от прокурора при окръжния съд. На тях е поверена и ревизията на съда, за резултатите от която те информират министъра на правосъдието.
Ново развитие законодателната уредба на общинските съдилища получава с Наредбата-закон за общинските съдилища, утвърдена с Указ №176 от 6 ноември 1934 г.[35] Тя е част от дълбоката и радикална реформа на съдебната система, осъществена от деветнадесетомайското правителство, ръководено от Кимон Георгиев. Реформата е подчинена на идеологията и целите на новата власт и обхваща както съдоустройството, така и гражданското и углавно съдопроизводство, а също и административното правораздаване. Съобразена е с промените в административно-териториалното деление на страната и е част от преустройството на държавния, политическия и обществения строй.[36] Основната й цел е постигане на “по-бързо, по-достъпно и по-евтино правораздаване”.[37]
Провъзгласените от правителството идеи срещат съпротивата на правната общност. Адвокатското съсловие се обявява срещу предоставянето на правораздавателни функции на кметовете, виждайки в този акт сливане на изпълнителната и съдебна власт. Решаването на делата, по разум, при наличието на писани закони, при това от неюристи, се оценява като действие, което не е в интерес на правосъдието.[38]
Правителството не само подготвя законите на реформата на тъмно, но не се съобразява и с критичните мнения, оценки и предложения. В това отношение то следва утвърдилата се традиция.
Законът за общинските съдилища се отличава от предходните два закона както по наименованието, така и по състава, целите и съдържанието му. В Окръжно №10917 от 22 декември 1934 г. Министерството на правосъдието определя основните цели на задължителното предварително помирително производство, а именно: да спести на населението време и разноски за водене на дела и да способства за възстановяван на нормалните и добри взаимоотношения между спорещите.[39]
Общински съд се учредява във всяка община, не само селските.
Службата на общинския съд се изпълнява от общинския кмет. Той е върховен представител на централната власт в района и като такъв се назначава от министъра на вътрешните работи и народното здраве по предложение на съответния областен управител. Кметът представлява общината пред всички власти, учреждения, места и лица. Наредбата-закон за градските общини му дава право еднолично, без да се съвещава с общинския съвет, да решава важни административни, стопански, финансови, полицейски и други въпроси, касаещи уредбата и живота в общината. В качеството му на държавен чиновник той трябва да отговаря освен на условията, предвидени в Закона за държавния служител, и на редица изисквания: навършени 28 г.; да има висше образование или да е завършил с право на офицерски чин военно училище; да бъде жител на общината, на която е кмет.[40]
В общини, които са седалище на административна околия и в които изпълнението на службата на общинския съд е във вреда на служебните му задължения, министърът на вътрешните работи и народното здраве, по доклад на областния директор, назначава общински съдия, един или повече при необходимост. Той трябва да отговаря на изискванията на чл. 87 и 88 от ЗУС (на общите условия за постъпване на служба в съдебното ведомство), да има висше юридическо образование, да е изкарал стажа си и да е издържал държавния изпит.
За допуснати нередности общинският съдия носи дисциплинарна отговорност като държавен чиновник. Освен по дисциплинарен ред може да бъде уволнен и „в интерес на службата с мотивирана заповед”. Той има право да изпълнява и длъжността юрисконсулт, както и да представлява общината пред съдилищата, „ако тая служба няма да пречи на службата му като съдия”. Общинският съд се ревизира от околийския съдия.
Длъжността секретар на общинския съд се изпълнява от секретаря на общината или от един от служителите с най-малко петокласно образование и опит в канцеларската работа. Назначава се от кмета.
Законът изисква общинският съд да има отделна канцелария и архив, отделни входящи и изходящи регистри, описна книга за делата и книга за записване на устните искови молби или тъжби. Той заседава в специално подготвено за целта помещение. Всички разходи за дейността му са за сметка на общината и се вписват в годишния й бюджет.
Заседанията, които провежда съда са: съдебни и разпоредителни. Съдебните заседания са публични, а разпоредителните – закрити.
Общинският съд има право да гледа: „1) граждански дела до 1000 лв.; 2) наказателни дела за нарушения, които се наказват със запиране до 1 м. и глоба (самостоятелно или не) до 1000 лв.; 3) молбите по чл. 26 от Закона за гражданското съдопроизводство, ако стойността на имота не надминава 5 000 лв.; 4) делата за делба на наследство, чиято стойност не надминава 10000 лв.” (чл. 14). В неговите задължения влиза и учредяването на настойничество върху малолетни или запретени. Всички права и длъжности на околийския съдия по Закона за настойничеството стават част от компетенциите на кмета. Кметът или общинският съдия могат да засвидетелстват или заверяват всички договори, актове, удостоверения и подписи, които се извършват частно и не се отнасят до интереси по-големи от 10 000 лв., ако заинтересованите пожелаят това.
Исковата молба на ищеца може да бъде писмена или устна и се вписва в предназначената за това книга от секретаря на съда. Углавните дела се образуват или по жалба на потърпевшото лице (устна или писмена), или въз основа на акт, съставен от полицейските или административни органи.
Преди да пристъпи към разглеждане на гражданското или углавното от частен характер дело общинският съдия „прави всичко възможно, според обстоятелствата, да помири страните”, като им посочва изгодата от това, както и „начина, по който могат да се спогодят” (чл. 22). Условията на сключената спогодба се записват в протокола, който има сила на влязла в законна сила решение. Тя се прочита пред страните и се подписва от тях.
Законът изисква при гледане на делата общинският съдия да се ръководи от „съответните правила на гражданското и углавно съдопроизводство”, като се съобразява с изключенията, предвидени в него. Допуска се подвеждането под решителна клетва.
Общинският съд постановява по гражданските дела – решения или определения, по наказателните – присъди. Те се произнасят в същото заседание след свършване на делото и не се мотивират.
Решенията и определенията по искове до 500 лв., а също и присъдите, с които се налага наказание запиране до 5 дни или глоба до 500 лв. не подлежат на обжалване. Всички други решения и присъди се обжалват по въззивен ред в седемдневен срок от деня на произнасянето им пред околийския съдия. Неговите решения, определения и присъди са окончателни.
В глава V “Помирителни производства” се внасят съществени изменения и допълнения по отношение на реда на тези производства.
Чл. 36 постановява, че никой „не може да предяви иск по какъвто и да е спор пред околийския съдия преди да се обърне към общинския съд с молба за помирително разрешение на спора”. Молбата може да бъде писмена или устна. Седем дни след постъпването й страните се призовават за помирение. В случай че те не стигнат до общо съгласие, съдът им предлага „възможните, според обстоятелствата, начини на помирение и полага всички усилия, като държи сметка за справедливите интереси и на двете страни, да ги склони към помирение”. При спогодяване на страните или признаване на иска от ответника се съставя протокол, в който се излага спогодбата. Той се подписва и от страните. Общинският съдия може да издаде изпълнителен лист по молба на една от страните, когато другата не изпълни поетите от нея задължения.
Ако страните не се спогодят, недоволната страна може да предяви иск на общо основание. Към исковата молба или жалбата задължително се добавя и удостоверение от общинския съд, че „страните са били поканени на спогодба”.
Законът изисква всички тъжби за престъпления от частен характер, подсъдни на околийския съдия, преди да се разгледат от него, да се изпратят на общинския съд, който да предложи на страните спогодба. Когато страните не стигнат до спогодба, делото се връща на околийския съд, който му дава ход. Това трябва да стане не по-късно от един месец от получаването му в общинския съд. При постигната спогодба се съставя протокол, който заедно с делото се изпраща на околийския съдия. Той има сила на влязло в законна сила решение.
Със Закона за общинските съдилища на деветнадесетомайското правителство на Кимон Георгиев се създава един по същество нов общински съд, различен по своя състав, цели и процесуални действия от съществуващите преди него общински съдилища. Макар и по изключение, освен кмета, той включва и професионални съдии, които въпреки че отговарят на изискванията на ЗУС, се назначават от министъра на вътрешните работи и народното здраве. Общинският съд се ревизира от околийския съдия, но общинският съдия носи дисциплинарна отговорност като държавен чиновник. Разширява се компетентността на съда. Допуска се отвод на общинския съдия, който се разглежда от самия него. Когато отводът бъде уважен, той изпраща делото за разглеждане от надлежния околийски съдия. Общинският съдия е длъжен при гледане на делата да се ръководи от съответните правила в гражданското и углавното съдопроизводство и предвидените в закона изключения.
Като цяло може да се направи изводът, че новият закон преминава онази граница, за която говори д-р Стоилов, и отвъд която общинският съд губи своя обществен, помирителен и бърз характер и придобива чертите на истински съд. Наистина законът разширява идеята за помирителното производство чрез реализирането на задължителното помирително производство, но по начин, който не дава желаните резултати. Това е причината, поради която съдийската общност го подлага на критика и настоява „да се отнемат съдебните функции на общинските съдилища, като им се остави само нотариалната служба”. Този текст е записан след промените в закона от 1935 г.[41] и 1936 г.[42] в резолюциите на ХVІ общо редовно събрание на Сдружението на българските съдии (СБС) (30-31 май 1936 г.)[43] и на ХVІІІ общо събрание (1 и 2 ноември 1940 г.).[44]
В изказването си пред ХVІ общо редовно събрание на СБС Любомир Радоилски (допълнителен член при Софийския областен съд), след като прави сравнение на законодателното уреждане на тази материя у нас с това във Франция и Германия, стига до извода, че то е „извънредно дефектно” и поради това неефективно и пакостно. Този извод се потвърждава и от правната статистика. В официалния отчет на Столичния общински съд се отбелязва: „Процентно изчислено, за разглежданите дела съдията е употребил средно по 4 минути за всяко едно от тях, през което време той не е бил в състояние да се добере до правилното решение на поставените му въпроси, нежели да получи пълно осветление и доближаване до материалната истина”. Тази констатация показва, че на практика съдът не е бил в състояние и не е изпълнил изискванията на чл. 38 от закона.
Резултатите от дейността на общинските съдилища в София, Пловдив, Русе, Плевен, Варна, Бургас, Стара Загора, Хасково, Враца, Видин и Велико Търново показват, че от общо постъпили за помирение 16 486 граждански дела е постигнато помирение по 3921 или около 23%. Още по-лошо е положението с наказателните дела от частен характер. От постъпилите 3906 дела само 536 завършват с помирение – 13%. Всичко това дава основание на Л. Радоилски и на ХVІ редовно събрание на СБС да настоява задължителното помирително производство да се отнеме от общинските съдилища и да се предаде на околийските съдилища, а нормативната му уредба да стане част от Закона за гражданското съдопроизводство и от Закона за углавното съдопроизводство.[45] По същество това е връщане към организацията на помирителното производство съществуваща до 1934 г.
[1] Доц. Евгени Йочев е доктор на историческите науки. Преподавател е по История на българската държава и право/ИБДП/ в Юридическия факултет на Русенския университет. Работи по проблемите ИБДП и по устройството и организацията на съдебната система. Автор е на няколко монографии и учебник по дисциплината ИБДП.
[2] Андреев, М. Българското обичайно право. С., 1979, с. 261-262.
[3] Вж. Христов, Хр. Българските общини през възраждането. С., 1973, с. 64-65; Маринов, Д. Българско обичайно право. С. 1995, с. 210.
[4] История на българската държава и право. Извори 681-1877. Съст. Петров, П., Г. Петрова. С., 1996, с. 247.
[5] Васильов, Т. Спомени за лица и събития през ХІХ и ХХ век. С., 1934, с. 544-545.
[6] в. “Марица”, бр. 18 от 26 септември 1878 г.
[7] Яновски, Б., Създаване на второинстанционните съдилища в България (1878-1879 г.). Годишник на СУ, ЮФ, т. 79, кн. 1, 1989, с. 10-11.
[8] Временны правила за устройството на съдебната часть вь България. Утвьрдены на 24 августь 1878 лето от Императорския российский коммиссарь, князя А. М. Дондукова-Корсакова, 1878, Книгопечатница на Яков В. Ковачевъ въ Пловдив; Сборник закони, ч.1, Закони по съдоустройството и съдопроизводството, С., 1888, с. 5-33.
[9] Стенографски дневници на II ОНС, I РС. С., 1880. с. 411; Вж. Манолова, М. Нормотворческата дейност на Временното руско управление в България (1877-1879). С., 2003, 144-172.
[10] Обн. ДВ, бр. 47 от 2 юни 1880 г.
[11] Пак там, бр. 45 от 28 май 1880 г.
[12] Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство. Лекции. т. 1. Обща част, С., 1910, с. 36.
[13] Вж. Йочев, Евг. Първият български съдоустройствен закон. Институтът на мировия съдия. – Право без граници, 2006, № 1-4, 121-130.
[14] Обн. Дв, бр. 16 от 12 февруари 1883 г.
[15] Обн. Дв, бр. 31 от 8 февруари 1892 г.
[16] Вж. Стенографски дневници на VІ ОНС, І РС, кн. ІІ. ДП, С., 1891, с. 365.
[17] Пак там.
[18] Обн. ДВ (притурка), бр. 246 от 1 февруари 1930 г.
[19] Приложения към Стенографските дневници на ХХІІ ОНС, І РС, т. 1. С., 1928., с. 162; Обн. ДВ, бр. 246 от 1 февруари 1930 г.
[20] Обн. ДВ, бр. 61 от 7 юни 1887 г.
[21] Вж. Йочев, Евг. История на българската държава и право (от Освобождението до 40-те г. на ХХ век) С., 2014, с. 264; Обн. ДВ, бр. 70 от 22 юли 1886 г.
[22] Стенографски дневници на V ОНС, І РС, ХVІІІ З, с. 203.
[23] Органически устав на Източна Румелия (чл. 250 п. 3, 266, 274, 297, п.1, 299). В: Йочев, Евг. Законодателството в Царство България (1879-1944 г.). С., б. г., с. 44-46.
[24] Стенографски дневници на V ОНС, І РС, кн. ІІ, с. 205, кн. ІV, с. 364.
[25] Обн. ДВ, бр. 61 от 7 юни 1888 г.
[26] Пак там, бр. 9 от 14 януари 1904 г.
[27] Стенографски дневници на ХІІІ ОНС, І РС, кн. 1, с. 1100, 1307.
[28] Обн. ДВ, бр. 30 от 11 май 1922 г.
[29] Пак там, бр. 135 от 16 септември 1922 г.
[30] Стенографски дневници на ХІХ ОНС. ІІ РС, С., ДП, 1922, с. 1298.
[31] Вж. Тимощенко, Хр. Дейността на съдилищата в цифри. - Юридическа мисъл, 1919, кн. 1, с. 48-50; Янулов, Ил. Дейността на българските съдилища в цифри. - Адвокатски преглед, бр. 1 от 25 септември 1925 г., с. 2-4.
[32] Стенографски дневници на ХІХ ОНС. ІІ РС, с. 1298.
[33] Стамболийски, Ал. Земеделското управление. Първа година. Петнадесет часова реч на министър председателя Ал. Стамболийски, произнесена пред делегатите на XVI редовен земледелски конгрес. С., 1921, с. 105-106. Драгиев, Д. Где е спасението на българските земеделци. Пловдив, 1907, с. 88-91.
[34] Стенографски дневници на ХІХ ОНС. ІІ РС, с. 1298-9.
[35] Обн. ДВ (Притурка), бр. 182 от 12 ноември 1934 г.
[36] Вж. Йочев, Евг. Съдоустройството в България. История, принципи, институти. (1879-1944). Второ преработено и допълнено издание. С., 2015, с., 312-317.
[37] Притурка към „Държавен вестник”, бр. 38 от 19 май 1934 г.
[38] ЦДА, ф. 242 К, оп. 2, а. е. 1731, л. 18-22; ЦДА, ф. 242 К, оп. 4, а. е. 796, л. 40.
[39] Пак там, ф. 537К, оп. 1, а. е. 19, л. 63.
[40] Обн. ДВ, бр. 114 от 20 август 1934 г.
[41] Пак там. бр. 57 от 13 март 1935 г.
[42] Пак там, бр. 155 от 14 юли 1936 г.
[43] ЦДА, ф. 537К, оп. 1, а. е. 18, л. 2, 16; в. „Съдийски вестник”, бр. 10, юни 1936, с. 217.
[44] ЦДА, ф. 537К, оп. 1, а. е. 21, л. 1-2; в. „Съдийски вестник”, бр. 3, ноември 1940, с. 50.
[45] ЦДА, ф. 537К, оп. 1, а. е. 18, л. 59-68; в. „Съдийски вестник”, бр. 10, юни 1936, с. 232-233.