сп. „Правна мисъл“, г. I (1935), № 4.
от д-р Т. П. Теодоров[1]
Предлагаме на вниманието Ви една статия на д-р Теодоров с интересни и почти неизвестни сведения за дейността на смесените арбитражни съдилища по Ньойския мирен договор и на защитата на българските интереси пред международното правосъдие през първата половина на 20 век.
България пред международното правосъдие (Word)
България пред международното правосъдие (PDF)
1. В една от срещите на Съюза на българските адвокати преди две години ученият наш професор г-н Георги П. Генов говори изобщо върху международното правосъдие в днешно време.
В качеството ми на бивш дългогодишен представител на българската държава в ред международни спорове пред Постоянния съд за международно правосъдие в Хага, пред повечето от смесените арбитражни съдилища, учредени по силата на чл. 188 от Ньойския договор за мир, и най-подир пред едноличния арбитър г-н Унден, назначен от Съвета на Обществото на народите, въз основа на чл. 181 от същия договор, считам, че не ще бъде безинтересно за българския правник да му се даде един бърз поглед върху дейността на поменатите международни съдебни инстанции, пред които нашата държава се е явила многократно като съдеща се страна по няколко стотици процеси, представляващи грамадни материални и политически интереси.
Познаването обстоятелствата на тия международни процеси и на техните резултати би дало ценни поуки, за да се избегне в бъдеще повтарянето на допуснати грешки в миналото, които са стрували милиони на държавната хазна и са излагали доброто име на страната ни. Обаче едно подробно и обстоятелствено проучване на международните процеси, в които България е участвала, е работа огромна и твърде специална. Такъв не е предметът на настоящата ми статия. Моята цел е по-скромна: да дам една обща характеристика на това международно правосъдие, в което България е участвала като съдеща се страна и да посоча добитите общи резултати, като се спра, за илюстрация, на няколко само конкретни случаи.
А. Основни начала
2. За да се разберат и правилно преценят тия резултати, абсолютно необходимо е да се припомнят няколко принципи на международното право и правосъдие, които принципи правниците, боравещи с национални закони и процедури пред вътрешните, национални съдилища, са често склонни да забравят.
Първото основно начало е, че международното позитивно право не само е лишено от санкцията на физическа принуда, но и е непълно, не обгръща и не регламентира всички възможни отношения между държавите и народите. То не е цялостно, тотално, а съдържа много празнини, които оставят неуредени, извън неговия обсег, много възникващи в живота международни отношения.
Това е така, защото досега човечеството не познава международен законодател, който да издава норми, задължителни за отделните държави. Държавите са суверенни и независими една от друга. Съществуващото позитивно международно право е резултат на свободното съгласие между държавите, изразено в конвенции, договори, обичаи и общоприети правни принципи. Както правилно бележи професор Карл Щруп, международното право е право на съгласуване (coordination), а не на повинуване (subordination).
И затова международните съдилища и арбитри, в различие от гражданските национални съдии, които отговарят за отказ на правосъдие (чл. 10 от Гражданското съдопроизводство), имат право и дори са длъжни да откажат да решават (non liquet) в случай на непълнота или неяснота на международното право (Politis, La justice internationale, p. 170). Само ако и двете съдещи се страни са съгласни, международният съдия може да решава ех aequo et bono, когато не съществува общеприета международна норма (чл. 38 ал. последна от Статута на Хагския постоянен съд за международно правосъдие).
3. Като последствие от тоя принцип за пълния суверенитет на отделните държави, се явява и второто основно начало: няма правосъдие между държавите, освен ако всички заинтересовани са съгласни да подложат спора си на съдебно разрешаване.
Ето как се изказва (декември 1926 г.) именитият интернационалист проф. Н. Политис: „Между държавите не съществува принципът на задължителното правосъдие; за държавите има само факултативно правосъдие, което се основава единствено на съгласието на тяхната воля. Компетентността на международните съдилища, които заинтересованите държави сезират, е ограничена върху случаите, предвидени по взаимно съгласие. Извън тия случаи няма международно правосъдие“. И по-нататък: „казах вече и, колкото да съжалявам, истината ме задължава да повторя, че в сегашното състояние на международните отношения и на правото, правосъдието не е задължително, нито може да се прилага във всички случаи“.
Постоянният съд за международно правосъдие в Хага, в много от своите решения и съвещателни мнения, е подчертал изрично, че неговата юрисдикция почива винаги на съгласието на страните и не може да се простира извън границите, в които това съгласие е било дадено. Решения № 2, стр. 16 и 48, № 4, стр. 6, № 5, стр. 27–28, мнение № 5, стр. 27 и т. н.
Дори за чисто юридическите спорове, за които се говори в чл. 13 от пакта на Обществото на народите, съдебното или арбитражно разрешаване на тия спорове не е задължително за държавите-членки на О. Н. (аргумент от думите „според техното мнение“). Арбитражът остава чисто доброволен. Това е било изрично пояснено в Съвета и в Събранието на О. Н. през м. ноември 1920 г. при изработването и приемането на Статута на Хагския постоянен съд за международно правосъдие. Трябва да се има предвид политическата интервенция на Съвета на О. Н., която може да въздейства на спорещите страни към помирение и да ги склони на арбитраж или съдебно решение. Н. Политис, op. cit. стр. 232–235.
4. Началото, че международното правосъдие почива само на взаимното общо съгласие на съдещите се страни и че никоя държава не може да бъде заставена, без нейното съгласие, да подложи споровете си с други държави на съд или арбитраж, трябва да се разбира в смисъл, че съгласие може да бъде дадено, било специално, след възникването на спора със особен компромис, сключен свободно между спорещите страни за дадения случай, било предварително, с общ договор, предвиждащи всички или известни категории бъдещи спорове, чието разрешение договарящите държави се задължават да подлагат на арбитраж или съд. Това са тъй наречените договори за арбитраж или миролюбиво уреждане на спорове между държави. Често пъти в междудържавните конвенции и договори, търговски, митнически, пощенски и пр., се уговаря, че възникналите недоразумения ще се решават от особен съд или комисия: това е компромисорната клауза.
Като най-типичен пример от първата група договори е факултативната клауза към протокола за възприемане Статута на Хагския постоянен съд за международно правосъдие, чл. 36, ал. 2. Според тоя текст държавите, подписали Статута, могат да заявят още от сега, че признават като задължителна, по право и без друго специално съглашение, компетентността на Хагския съд върху следните категории юридически спорове, или някои от тия категории: а) тълкуване на договори, б) всеки въпрос (point) от международното право, в) действителността на всеки факт, който, ако се установи, би съставлявал нарушение на едно международно задължение и г) естеството или размера на обезвреждането за нарушение на едно международно задължение. – До 15 юни 1935 г. 48 държави (между които и България) са се присъединили към факултативната клауза, със или без резерви.
Като примери от компромисорни клаузи в разни международни договори, засягащи пряко настоящата статия, могат да се посочат ред разпоредби от договора за мир от Ньой, чл. 181 (арбитража Унден), чл. 188 (смесените арбитражни съдилища) и пр.
5. Процедурата по международните арбитражи и пред международните съдебни инстанции е еднообразна, макар и в подробностите да се различава пред разните съдебни места.
Съдопроизводството се разпада на две фази: подготвителна – писмена и заключителна – устни дебати.
Особено внимание се обръща на писмената процедура, която е изчерпателна и твърде обстоятелствена. Било че международният съд е сезиран с доброволен компромис, сключен между двете спорещи страни, било че ищецът призовава ответника на съд с искова молба (citation directe) в случаите на задължително правосъдие – всяка от страните, в дадени от съда срокове, излага своите искания, доводи, възражения и доказателства, в обширни мемоари и контрамемоари.
Пред смесените арбитражни съдилища ищецът подава обстоятелствена искова молба (requete), на която ответната страна отговаря със също така обширен отговор. На отговора ищецът възразява с реплика, на която ответникът отвръща с дуплика.
Доказателствата се прилагат или посочват в разменените мемоари. Свидетелите се разпитват било направо от международния съд, било най-често, по делегация, от националните съдилища. Също така се постъпва и в редките случаи, когато трябва да се извърши експертиза. За вещи лица, обикновено се назначават от съда, ако страните сами не посочат такива, по един сънародник на ищеца и ответника и един неутрален поданик.
Както се каза, доказателствата се представят или посочват през фазата на писмената процедура, но строго фатални срокове няма. През моята 12-годишна международна съдебна и арбитражна практика, не е имало случаи съдът да откаже да приеме доказателства, имащи някакво значение по процеса или за по-пълното познаване на материалната истина, па макар и късно представени, дори в съдебното заседание при устните прения; но затова пък, никаква изненада не се допуска и винаги, когато изненаданата страна е заявявала, че се нуждае от време, за да проучи късно представените доказателства, и съдът, и самата противна страна с готовност са се съгласявали да се отложи разглеждането на делото за няколко дни или за по-дълъг срок, според естеството на случая.
Изобщо, международната съдебна и арбитражна процедура е освободена от формализъм и строго фатални срокове; доказателствата се преценяват най-свободно, по вътрешно убеждение. Търси се, над и преди всичко, материалната истина и най-подходящото правно и справедливо разрешение. Когато правото не е много стриктно и ясно в полза на едната или другата страна, търси се решение помиряващо по възможност интересите на двете страни. Често пъти съдът не взема мнение на вещи лица, а сам определя по своя преценка размера на обезщетението, което според данните по делото и по неговото вътрешно убеждение, му се струва справедливо и целесъобразно.
Международните съдилища и арбитражи решават като първа и последна инстанция: техните решения са окончателни и не подлежат на обжалване.
6. Това са, в общи линии, основните начала на международното правосъдие и съдопроизводство.
До преди мирните договори от 1919 г., които приключиха общоевропейската война, България, доколкото ми е известно, не е била страна в никакъв международен арбитраж и не е прибягвала до международно правосъдие.
Вярно е, че България участва в двете Хагски конференции от 1899 и 1907 г. и подписа Хагските конвенции за миролюбивото уреждане на международните спорове – факултативно, разбира се, а не задължително. Но на дело за нея не се бе представил никакъв фактически случай за международен арбитраж.
Предвиденият в сръбско-българския договор за балканския съюз от 1912 г. арбитраж на Руския цар за подялбата на „спорната зона“ в Македония, не се осъществи. И до днес още ние понасяме катастрофалните последствия от неприлаганото на тоя арбитраж.
След Великата война международното правосъдие и арбитраж съставляват една съществена брънка в новата организация на Обществото на народите. Не само се учреди постоянният съд за международно правосъдие, предвиден в чл. 14 от пакта на О. Н., но и всички договори за мир от 1919 г., а и повечето международни конвенции и съглашения, сключени след 1919 г., стипулират пътища за миролюбиво или съдебно уреждане на много категории международни спорове.
По този начин и България се намери като страна в ред международни процеси, било пред смесените арбитражни съдилища, учредени съгласно чл. 188 от Ньойския договор, било пред особения арбитраж, учреден от Съвета на О. Н. по силата на чл. 181 от същия договор, било най-после пред Постоянния съд за международното правосъдие в Хага.
В този ред на мисли би трябвало да се спомене и политическата намеса на Съвета на О. Н. при гръцкото нахлуване в България по времето на генерал Пангалос. Намесата на О. Н. спря гръцкото нахлуване, предотврати войната и даде морално и парично обезщетение на България.
Б. Смесени арбитражни съдилища
7. Едни от многото тежки задължения, наложени на България от Ньойския договор за мир, независимо от свръхрепарациите и другите финансови задължения, бяха тия, съдържащи се в част IX – стопански клаузи, и по-специално в секция III –дългове, секция IV – имоти, права и интереси и секция V – договори, давности и решения.
Секция III, дългове (чл. 176), постановява, че предвоенните дългове между българските поданици и поданиците на съглашенските и съюзните им държави ще се изплащат в монетата на заинтересована съглашенска или съюзна държава и че всяка държава е отговорна за дълговете на своите поданици. Уреждането на дълговете става чрез посредничеството на компенсационни служби (offices), освен ако заинтересованата съглашенска държава (а не България) се откаже от учредяването на такива.
Секция IV, имоти, права и интереси (чл. 177 и сл.), задължи Българската държава да възстанови имотите, правата и интересите на съглашенските съюзни поданици, които са били накърнени от изключителни военни мерки и актове на разпореждане (дефинирани в § 3 от приложението към секция IV, напр. реквизиции, секвестър и пр.) и да плати пълно обезщетение на съглашенските поданици за причинените им от тия мерки щети и пропуснати печалби.
Същите изключителни мерки, приложени от съглашенските и съюзни държави в тяхна територия върху имотите, правата и интересите на българските поданици, се потвърждават и остават в сила, като българските имоти се ликвидират (чл. 177, букви b, с, d). Предоставя се само право на българските поданици, чиито имоти и права са били ликвидирани от съглашенските държави, да търсят обезвреждане от Българската държава (чл. 177, буква j).
Никаква рекламация от България или от български поданици не се допуска срещу никоя съглашенска или съюзна държава (приложение към секция IV, § 1 и чл. 295).
Чл. 179 от казаната секция IV съдържа едно важно и тежко постановление, което не се среща в никой друг от договорите за мир, наложени през 1919 г. на победените държави от централна Европа. Чл. 179 гласи: „Дипломатическите и консулски рекламации, формулирани от представителите и агентите на съюзните и сдружени държави, засягащи имотите, правата и интересите на техните поданици, ще бъдат, по искането на тия държави, подложени, за разрешение на Смесения арбитражен съд, предвиден в секция IV“.
Секция V, договори, давности и решения, обявява унищожени договорите и сделките, сключени преди войната между поданиците на държави, станали неприятели, но позволява на съглашенските и съюзни правителства да запазят в сила, в 6-месечен срок, договорите, които те пожелаят; предвиждат се и изключения от началото на анулирането (§ 2 от приложението към секция V).
Чл. 181 запазва и гарантира частните права, визирани в договорите за мир, сключени през 1913 г. между България и балканските държави, в територии прехвърлени в изпълнение на Ньойския договор.
Чл. 182 предвижда възстановяване, обезщетение и ревизиране условията на концесиите, дадени на съглашенски поданици в българска територия (електрическото осветление и трамваи в София). Чл. чл. 181 и 182 нямат свои подобни в другите договори за мир от 1919 г.
Чл. 183 спира течението на давностните срокове между поданиците на воюващите държави и възстановява съглашенските поданици в изгубените им права, като при това повелява да бъдат те обезщетени от Българската държава.
Чл. 185 лишава от действие съдебните решения и мерки, издадени от българските съдилища против съглашенските поданици, които не са могли да се защитават, и предвижда да бъдат те обезщетени.
Не се спирам на секция VII – индустриална собственост и секция VIII –разпоредби за преотстъпените територии, тоже съдържащи постановления в полза на съглашенските и съюзни поданици.
8. Всички гореизброени правни норми и много други тем подобни – не е място тук да се влиза в подробности – налагаха създаването на органи, които да обезпечат тяхното прилагане в отделните конкретни случаи. Тия органи бяха смесените арбитражни съдилища, предвидени в секция VI от същата част IX (чл. 188–189).
Такива се учредиха седем между България и всяка една от бившите неприятелски държави, а именно: англо-български, белгийско-български, гръцко-български, итало-български, френско-български, югославяно-български и един специален англо-френско-български за делото Деклозиер. Между България и Румъния не се създаде арбитражен съд, а се възложи на една смесена комисия да уреди някои от спорните между тях въпроси.
Смесените арбитражни съдилища се състояха от трима членове: по един назначен от всяка държава и един председател, неутрален поданик, назначен по взаимно съгласие от двете заинтересувани държави, а в случай на несъгласие – от председателя на Швейцарската република г. Гюстав Адор или Съвета на О. Н. При всеки смесен арбитражен съд всяка държава назначи свой агент, защитник неин и на нейните поданици, а също и секретар. По съображение на икономия, България не назначи секретар пред никой арбитражен съд; правителственият агент следеше за работата на секретарията[2].
Всеки арбитражен съд сам установи процедурата пред него, съобразно с началата изложени по-горе (№ 5) и справедливостта (§ 4 от приложението). Решенията на смесения арбитражен съд са окончателни и задължителни за двете държави и за техните власти и поданици (чл. 188, д).
Компетентността на смесените арбитражни съдилища беше обширна. На тях бяха подсъдни: „1) Споровете, които според постановленията на секции III, IV, V, VII и VIII са предоставени за разрешение на тях и 2) всички спорове, каквито и да били, отнасящи се до договори, сключени преди влизането в сила на Ньойския договор между поданиците на съюзните и сдружени сили и българските поданици – изключая споровете, които според законите на съюзните и сдружени или неутрални държави са подсъдни на националните съдилища на тия държави; в такъв случай, споровете ще се решават от тези национални съдилища, а не от смесения арбитражен съд. При все това, поданик на една съглашенска или съюзна държава ще може да отнесе спора до смесения арбитражен съд, ако неговият национален закон не забранява това“ (чл. 188, б. b). Подобно право на избор не се дава на българските съдилища.
9. Неравенство между победители и победени, не само по отношение на подсъдността, но и по същество, в областта на материалното право, отваряща широко вратите на най-разнообразни рекламации в полза на съглашенските и съюзни поданици за всевъзможни реституции и обезщетения (виж по-горе № 7) и обратно, запрещаваше категорично каквато и да било претенция от страна на България и българските поданици (чл. 295) – такова бе „правото“ на мирните договори, което смесените арбитражни съдилища бяха призовани да прилагат. В много случаи това „право на победителите“ беше в явен разрез с дълговековни и общопризнати принципи на общото право, които принципи бяха запазени в мирните договори само дотолкова, доколкото победителите можеха да имат полза от тях.
Въпреки всичко това, въпреки духа на войната и победата, който се прокарва във всички постановления на Ньойския договор, даже и в тия засягащи частните имоти, права и интереси, истината и почтеността изискват да се признае, че смесените арбитражни съдилища изобщо оправдаха своето предназначение и раздадоха едно правосъдие, от което България няма основание да се оплаква.
Френско-българският, гръцко-българският, белгийско-българският и специалният англо-френско-български смесен арбитражен съд имаха седалищата си в Париж. Там заседаваха и повечето от арбитражните съдилища между другите воюващи държави. Знае се, какви чувства обладаваха столицата на Франция в първите години след великата война. Когато през м. март 1921 г. започнаха да действат арбитражните съдилища, в които участваше България, френско-германският съд със своите пет отделения вече съдеше и установяваше една юриспруденция на стриктно и строго тълкуване на постановленията на Версайлския договор, от който бяха заимствани дословно текстовете на Ньойския договор, отегчени с нови членове като чл. 179, 181, 182. Българската защита трябваше, освен най-енергични усилия и крайно изчерпателна аргументация, да проявява и голям такт и умение, за да получи постепенно смекчение от прецедентите, създадени вече във френско-германския съд.
Тук е мястото да се отдаде дан на признателна почит и благодарност към председателя на трите съдилища – (френско-български, гръцко-български и англо-френско-български), сезирани с най-крупните спорове, г-н Фр. дела Бара, бивш председател на Мексиканската република. Неговата висока справедливост и абсолютно безпристрастие, в продължение на цели 12 години, създадоха оная атмосфера на помирение и коректни отношения на взаимно доверие между довчерашни неприятели, благодарение на която тия съдилища издадоха решения, за резултатите от които по-долу давам няколко официални цифри. Същата дан на признателност дължим на неутралните председатели на останалите четири арбитражни съдилища, г-дата Лодер, Ван Хекерен, проф. Морио (сега покойник), проф. Ге, проф. Логоз и федералния швейцарски съдия Солдати, които с авторитета си на именити правници и с пълно безпристрастие работиха за издигане сградата и престижа на международното правосъдие. Хвала им! Там, където изричните текстове на Ньойския договор за мир налагаха да се издадат осъдителни решения срещу малка България, тези високо справедливи и благородни хора, държейки сметка за нейните скромни средства и слаби сили, определяха размера на присъжданите обезщетения в едни твърде умерени граници. В много случаи българската защита успя да убеди арбитражния съд да намали значително сумите на обезщетенията, установени от контрадикторни смесени или дори съставени само от български вещи лица експертизи; напр. по процесите на Софийското електрическо осветление, Русенската захарна фабрика, Панос, Протопапас и Сие и пр.
10. Както вече се изтъкна по-горе, според разпоредбите на договора от Ньой, всички права се признават само на съглашенските държави и поданици; за победена България и българските поданици Ньойският договор предвижда само задължения и отговорности.
И затова пред смесените арбитражни съдилища България и българските поданици се явяваха само в качество на ответници. Ищци бяха само съглашенските и съюзните им държави и техните поданици.
Като не се държи сметка за делата между частни лица, ищец и ответник, следната таблица дава една картина на заведените дела срещу българската държава, разгледани и решени от смесените арбитражни съдилища. Цифрите са взети от доклада на началника на съдебния отдел при Министерството на външните работи и изповеданията до господин министър-председателя от 16 юни 1933 г. Сумите са превърнати в български лева по официалния курс на Българската народна банка.
Смесен арбитражен съд
брой на заве-
дени дела
Реклами-рана
сума
лева
От-
хвърл.
и прекр.
дела
Ува-жени
иско-ве
Присъдено
обезщетение
1.Англо-български
25
375.987.920
12
13
36.498.250
2.Белгийско-български
113
234.355.338
9
4
14.976.685
3.Гръцко-български
1127
721.456.841
97
30
23.355.287
4.Итало-български
92
147.857.764
91
1
105.000
5.Сръбско-български
2
343.354
2
—
—
6.Френско-българ.
47
1.671.202.922
23
24
272.939.513
7.Специален
англо- френско- български (дело Деклозиер)
1
432.733.000
—
1
124.580.167
А без делото Деклозиер“[3])
307
3.207.807.219
234
73
435.956.652
306
2.775.034.219
234
72
311.376.485
Към последната цифра следва да се прибавят и присъдените лихви, не във всички случаи. Почти всички обезщетения са били изплатени не в брой, а с дългосрочни облигации Ено.
От горната таблица се вижда, че общо взето смесените арбитражни съдилища са присъдили на ищците малко повече от само 1/8 от рекламираните обезщетения; а ако не се държи сметка за процеса „Деклозиер“, присъдената сума едва достига 1/9 от рекламациите.
Както право се отбелязва в поменатия доклад, „разликата в благоприятните за България решения на разните съдилища не се дължи на по-малко или повече благосклонното отношение на съдиите, но на това, че в известни съдилища исковете са били по-основателни, а в други – по-малко основателни. Така напр., в итало-българския съд по-голямата част от искове бяха за вреди, нанесени на личността на ищците, за които искове договорът от Ньой не предвижда отделни обезщетения, докато във френско-българския съд исковете бяха за вреди, нанесени на френския капитал, тъй много заинтересован в България“. „Ако се прецени обективно този резултат, продължава докладът, не може да се отрече, че колкото и несправедливи и да са постановленията на договора от Ньой, все пак арбитражните съдилища не са се проявили като жестоки и безогледни“, и заключава, че изобщо „не може да се нарече лош резултат“.
11. Един макар и повърхностен юридически разбор на заведените дела пред смесените арбитражни съдилища и на постановените решения би ни отвел твърде далеч и би изисквал един подробен анализ на „правото“, създадено с договорите за мир от 1919 г. Мястото на такова детайлно изложение не е в една обща статия като настоящата.
Все пак, не е без интерес да се изтъкне, че на твърде опасния чл. 179 от Ньойския договор, който отваряше вратата на арбитражните съдилища за всички спорове и рекламации, които съглашенските и съюзни поданици са предявили против Българската държава от Освобождението насам, тия съдилища (всички председателствани от г-н дела Бара) дадоха едно разумно тълкуване и ограничено приложение. Те приеха, съобразно с нашата защита, за разглеждане само ония дипломатически и консулски рекламации, които са били подновявани до самата намеса на България в общоевропейската война и които следователно можеха да се считат в тоя момент като висящи, разрешаването на които е било възпрепятствано от войната. На това основание, въпреки върховните усилия на гръцкия защитник, именития проф. Никола Политис, гръцко-българският арбитражен съд се обяви некомпетентен да разглежда и решава многомилионните рекламации за щетите, нанесени на гръцки поданици от противогръцките движения в България през 1906 г. и по-късно.
От друга страна, като признава, че чл. 179 дава на арбитражния съд най-обширна компетентност ratione materiae, включително и по споровете за недвижима собственост, арбитражният съд, въпреки абсолютните изрази на казания текст, се счете обвързан от действията и решенията на българските съдилища, издадени преди войната (1915 г.), щом са били спазени капитулационните форми, макар дипломатическите и консулски рекламации да са били насочени именно срещу българските съдебни решения и действия. Така френско-българският арбитражен съд отхвърли иска на френския поданик Пшевловци за Големо-Беловската гора в съгласие с присъденото нещо от българските съдии. Същият съд, с решение от 28 февруари 1925 г., уважи иска на Батюс за гората „Хасан-Факлъ“ въз основа на влязлото в законна сила решение на Пловдивския апелативен съд от 24 юни 1908 г. и отказа да ревизира решението си след ревизията на българското решение, настъпила три години подир издаването на арбитражното решение, основавайки се на чл. 80, ал. 2 от своя правилник за Съдопроизводството, който гласи: „Никаква молба за ревизия не може да се предяви след повече от една година от постановяването на арбитражното решение“.
12. Две думи и за шумния процес „Деклозиер“. По общо съгласие между българското правителство, английското и френското правителства бе учреден през 1921 г. специалният англо-френско-български смесен арбитражен съд, тъй като в спора бяха заинтересовани като страни Англия и Франция, и ако не беше учреден този специален съд, Англия щеше да заведе иска за своята част пред англо-българския арбитражен съд, а Франция за своята част – пред френско-българския арбитражен съд. За да се избегне двойственост и евентуално противоречие, учреди се един общ съд. В действителност това беше френско-българският арбитражен съд, в неговия обикновен състав, председателстван от г-н дела Бара, на който съд английското правителство повери да реши спора и за неговата (английска) част. Искът бе предявен от английското и френското правителства срещу българската държава за сумите 209.900 лири стерлинги и 10.820.000 френски франка, общо кръгло 432.733.000 сегашни лева. Такава сума наистина е била преведена чрез Българската търговска банка на Фернан Деклозиер в София през м. август 1915 г. за закупване на зърнени храни. Както е известно, Англия и Франция не получиха нито едно зърно храна; закупените от агентите на Деклозиер храни бяха иззети или реквизирани след намесата на България във войната, а всички суми (с изключение на 2.659.205 лв., останали в Българската търговска банка) са били раздадени на разни агенти, повечето от които не са могли срещу тях да предадат на Деклозиер почти никакви храни. Тезата на ищците пред арбитражния съд беше, че понеже действията на българските власти, а именно възбуждането на углавно преследване срещу агентите на Деклозиер и Българската търговска банка и запорирането, а впоследствие и конфискуването на закупените храни и на паричните суми на предприятието, са разстроили и разорили напълно последното, то българската държава, чиито органи са причинили тия щети, е длъжна да обезщети английското и френското правителства, като им възвърне исковите суми в техни монети и заплати вреди и загуби на Деклозиер и неговите агенти. Смесеният арбитражен съд отхвърли тия искания и осъди българската държава да заплати на ищците само сегашната стойност на реквизираните и конфискувани храни, закупени на времето за ищците от агентите на Деклозиер с техни пари, и да им възвърне валутизирана в тяхна монета, съобразно с договора за мир, наличната сума на Деклозиер, останала на влог в Българската търговска банка и конфискувана от българската държава. Последната, прочее, бе осъдена да заплати на Англия и Франция 164.216 лири стерлинги и 2.659.205 френски франка или общо 124.580.167 лева (вместо исканите 432.733.000 лв.).
Това решение е напълно съобразно с постановленията на Ньойския договор, секция IV: имоти, права и интереси, и на установената във всички арбитражни съдилища юриспруденция за определяне размера на обезщетението със „сегашната“ стойност (valeur de remplacement) на имуществата, които са били обект на „изключителни военни мерки“, предвидени в чл. 177 от договора за мир.
В. Постоянен съд за международно правосъдие в Хага
13. Думата е за Постоянния съд за международно правосъдие в Хага, учреден в края на 1920 г., в изпълнение на чл. 14 от пакта на Обществото на народите, а не за Арбитражния съд в Хага, предвиден в Хагските конференции на мира от 1899 и 1907 г. Този „Постоянен арбитражен съд“ няма постоянен състав и съществуване, а се съставя за всеки отделен случай, когато двете спорещи държави се съгласят да се отнесат до него. Тогава те избират съдии измежду лицата, фигуриращи в един предварително изготвен списък на арбитри, посочени от всички държави, които са подписали поменатите Хагски конференции. Пред този арбитражен съд в Хага България не е имала нито един процес.
Постоянният съд за международно правосъдие в Хага, учреден въз основа на чл. 14 от Устава на О. Н., се състои от 11 постоянни съдии (и 4 допълнителни), избрани за 9 години, по общо съгласие от Съвета и Общото събрание на О. Н. Те са платени длъжностни лица и не могат да се занимават с никаква друга работа. Това е едно постоянно международно учреждение, чието седалище се намира в Хага, в Палатата на мира, величествена сграда, построена със средствата на Карнегиевата фондация. Съдът разполага с твърде богата библиотека, има постоянен секретар и подсекретар, секретари-стенографи, преводачи и прочие.
Председателят и подпредседателят се избират от общото събрание на всички съдии, всеки три години. Съдът заседава в състав минимум от 9 души съдии. Когато в състава няма съдии поданици на спорещите държави, последните имат право да изпратят по един съдия ad hoc свой поданик.
Статутът на съда предвижда и една съкратена процедура, при която ако двете страни пожелаят по общо съгласие, спорът се решава от тричленен състав на съда (Chambre de procedure sommaire), без устни дебати, само въз основа на разменените писмени мемоари.
Пред Хагския постоянен съд страни могат да бъдат само държави, а не и частни лица. Обаче една държава може да се застъпи за един свой поданик, да поеме тя като своя неговата рекламация, да я отнесе в Хагския съд и да я защитава като държавна такава.
България се е явявала като страна пред Хагския постоянен съд за международно правосъдие в следните три случая.
14. а) Арбитраж Вюарен (§4 от Приложението към секция IV, част IX на Ньойския договор). Независимо от репарационния дълг в полза на съглашенските и съюзни държави, независимо от другите финансови тежести, и независимо от паричната отговорности на България за щетите, нанесени на съглашенските и съюзните поданици от „изключителни военни мерки“, взети от България срещу техните имоти, права и интереси (чл. 177) – § 4 от Приложението към секция IV, част IX от договора в Ньой, постановява, че „произведението от ликвидацията на българските имоти, права и интереси в съглашенските и съюзни държави ще послужи, между другото, и за изплащане на рекламациите, повдигнати за действия, извършени от Българското правителство или български власти след 11 октомври 1915 г. до намесата на всяка съглашенска или съюзна държава във войната. Размерът на тоя вид рекламации ще се определи от един арбитър, назначен от г-н Гюстав Адор, ако той се съгласи, или от Смесеният арбитражен съд“.
Този текст е бил вмъкнат във Версайлския договор по искането на Северо-Американските щати, които се намесиха в европейската война повече от три години след нейното започване и които претърпяха грамадни вреди от безогледната подводна война, на която станаха жертва много американски поданици и имоти, още преди участието на Съединените щати във войната.
България, за която Ньойския договор приема, че е влязла във война срещу съглашенските държави и Сърбия на 11 октомври 1915 г., запази отношенията на мир с Румъния до октомври 1916 г. и с Гърция до 22 юни 1917 г., когато правителството на Венизелос обяви формално война на България. Обаче, още преди обявяването на война от Гърция, нашите войски, по военни съображения, през м. април 1916 г. завзеха Рупелското дефиле и постепенно окупираха цяла източна Македония, дотогава гръцка територия. Именно за този период на мир между България и Гърция, от 11 октомври 1915 г. до 22 юни 1917 г., гръцки поданици от окупираните гръцки земи бяха започнали да подават многобройни и крупни рекламации, които щяха да възлязат на стотици милиони златни франка. По настояването на гръцкото правителство българското правителство се беше съгласило да се назначи арбитърът, предвиден в горецитирания § 4 от Анекса към секция IV. За такъв арбитър в началото на 1921 г. е бил назначен женевският адвокат г-н Вюарен. Когато г-н Вюарен се явил пред българските министри в София и представил своя проектоправилник за съдопроизводството пред него, аз бях консултиран по проекта. Още тогава изказах мнение, че г-н. Вюарен си присвоява твърде широка компетентност, която може да струва много скъпо на българската хазна, и съветвах да не се приема неговия проектоправилник. Гръцкото правителство, разбира се, побърза да одобри същия, и арбитърът г-н Вюарен започна да приема рекламации в гръцка Македония и да ги разглежда. Българското правителство заяви, че няма да участва в тия процедури и след дълги преговори между двете правителства сключиха компромис, щото въпросът за компетентността на арбитъра Вюарен да се отнесе за разрешение в Хагския постоянен съд по реда на съкратеното съдопроизводство. На мен беше възложено да представлявам българското правителство и да изготвя писмения мемоар и контра-мемоар. Защитата на Гърция бе поверена на гръцкия пълномощен министър в Париж и голям интернационалист г. проф. Никола Политис.
15. Ние поддържахме становището, че по общия смисъл на чл. 177 и на цялата секция IV, част IX на Ньойския договор, арбитърът, назначен въз основа на § 4 от Приложението към секция IV, няма власт да разглежда и решава рекламации за щети, причинени на личността (а не на имотните права) на гръцките поданици, нито да разглежда рекламации за имотни щети, причинени извън старата територия на България в окупирани гръцки земи; и субсидиарно, че дори да се признае такава широка компетентност на арбитъра по цитирания § 4, обезщетенията които той би определил, трябва да се включат в глобалната сума на репарационния дълг от 2 милиарда, а не България да се задължава да ги плаща отделно от репарационния дълг, както претендираше гръцкото правителство.
С решение от 12 септември 1924 г. Хагският съд, отделение за съкратено съдопроизводство, съставено от г-дата Лодер, председател, проф. Андре Веис, подпредседател, и проф. Макс Хубер, призна на арбитъра г-н Вюарен широка компетентност, но същевременно призна, че обезщетенията, които той би определил, трябва да се включват в глобалната сума на репарациите, наложени на България с чл. 121 от Ньойския договор, и следователно България няма да ги плаща отделно и свръх репарациите.
С това решение на Хагския съд процесите пред Вюарен изгубиха всякакъв интерес за Гърция и дейността на същия бе прекратена по общо съгласие между двете правителства.
Този наш успех се явява толкова по-голям, като се има предвид, че подобна арбитражна комисия действаше между Германия и Северо-Американските съединени щати и въз основа на същия § 4 от Версайския договор за мир осъди Германия да плати много милиони долари на американски поданици.[4]
16. б) Спорът за църковните и училищни имоти на изселниците българи и гърци. – В изпълнение на гръцко-българската конвенция от 27 ноември 1919 г. за доброволното и взаимно изселване на етническите български малцинства от Гърция и на гръцките малцинства от България, Смесената гръцко-българска комисия по изселването трябваше да ликвидира не само личните имоти на изселниците от едната и от другата страна, но също така и имотите на миноритарните черковни и училищни общини. Прилагането на ликвидацията на практика се натъкна на огромни мъчнотии и разногласия между българския и гръцкия делегати в комисията. Тия различия са се изменяли през течение на 8-годишната дейност на комисията от нейното учредяване (1921 г.) до времето, когато, след като тя почна да привършва ликвидацията на частните бежански имоти, предстоеше й да пристъпи към ликвидирането на черковните и училищни имоти. Самите заинтересовани правителства изглежда, че в началото не са имали ясна представа за материалните и финансови последствия от взаимната емиграция на малцинствата. Когато при напредването на работите на смесената комисия се видя, че вследствие постигнатото още през 1921 г. съгласие между българския и гръцкия делегати, прилагането на емиграционната конвенция да обгърне изселванията от 1905 г. насам, емиграционният дълг на Гърция към българските бежанци, респективно към българското правителство, значително ще превиши дълга на България към гръцките бежанци, като остава към края на 1930 г. в тежест на Гърция един дебиторен остатък от около 1,5 милиард лева, гръцкото правителство употреби всевъзможни усилия да намали до минимум тоя остатък в наша полза. Ликвидацията на църковните и училищни имоти на гръцките общини в стара България и в новите земи трябваше, според гръцките домогвания, да покрие по компенсация казания дължим остатък от Гърция за ликвидацията на частните имоти на българските бежанци. И за постигането на тази си цел Гърция имаше интерес и настояваше, щото компетентността на Смесената комисия по емиграцията да се разшири колкото се може повече и процедурата на ликвидацията да се приложи към имотите на гръцките черкви и училища в България, завзети от българите по време на противогръцките движения от 1905 и 1914 г. и дори по-назад, напр. към пространните имущества на Бачковския манастир и на манастира „Св. Константин“ край Варна (някога гръцки манастири).
Докато, когато се касаеше за частните имоти на българските бежанци от Гърция и Македония, ние имахме интерес, щото по възможност всички бежанци, особено след масовите изселвания вследствие на Илинденското въстание и на Балканската война, да получат обезщетение, сега пък Гърция се стремеше да се включат в сметките по ликвидацията по възможност повече имоти на бившите гръцки черковно-училищни общини, някога твърде богати, в пределите на стара България и в новите земи.
17. В Смесената комисия становищата на двете страни се оказаха непримирими и неутралните делегати не посмяха да поемат върху себе си разрешаването на противоречията. Комисията формулира четири въпроси за тълкувателни директиви, по които реши да се поиска, в съгласие с българското и гръцко правителства, чрез Съвета на Обществото на народите, едно съвещателно мнение от Хагския постоянен съд за международно правосъдие. Към четирите въпроси на комисията, българският и гръцкият делегати формулираха всеки от своя страна три и пет въпроси за пояснение. С резолюцията си от 16 януари 1930 г. Съветът на О. Н. реши да помоли Хагския съд да даде своето съвещателно мнение по въпросите, формулирани от Смесената гръцко-българска емиграционна комисия и от делегатите на двете правителства в нея.
Без да се влиза в подробности и да се анализира съдържанието на поставените 12 тълкувателни въпроси, нека само се каже, че те целяха да се прецизира критерият на понятието „община“ в смисъла на чл. 6 ал. 2 от Конвенцията за емиграцията; при какви условия и кога трябва да се счита за разтурена една етническа община; кой орган е компетентен да прогласи разтурянето; какво да стане с имотите на разтурената община, в случай че не се намерят нейните правоимащи; административните общини попадат ли под разпоредбата на поменатия чл. 6 ал. 2 от емиграционната конвенция и пр.[5].
След размяната на обширни мемоари и контрамемоари между двете спорещи правителства и след неколкодневни устни дебати в публично съдебно заседание, Хагският постоянен съд за международно правосъдие, в пълен състав, под председателството на председателя г-н Д. Анцилоти, на 31 юли 1930 г. постанови своето съвещателно мнение avis consultatif под № 17. В това мнение съдът, след като определя понятието община като етническа, религиозна и езикова колективна група, признава, че чл. 6 ал. 2 от гръцко-българската емиграционна конвенция от 27 ноември 1919 г. има предвид само ония български или гръцки черковни, училищни и тем подобни общини (но не и административните), които фактически са се разтурили и са престанали да съществуват вследствие изселването на техните членове, без значение преди или след влизането в сила на конвенцията от 1919 г., и че ликвидация на имотите на тия общини може да се иска само от членове на тия общини, а не от заинтересованите правителства, нито в полза на последните. Изобщо може да се каже, че в отговорите си на поставените му 12 въпроси Хагският съд възприе по някои точки нашето становище, а по други – гръцката теза, в една хармонична синтеза. Обаче по съществената практическа страна на спора, която не се вижда на пръв поглед във формулировката на въпросите, съдът даде отговор в полза на България, като призна, че ликвидация на етническите общински имоти по реда на конвенцията от 1919 г. може да стане само за ония общини, които са се разтурили вследствие изселването на техните членове (инородци), чието изселване е повлякло изчезването на общината. Според този ограничителен отговор, от ликвидация трябва да се изключат почти всички гръцки черковно-общински имоти в стара България, завзети във време на противогръцките движения от 1906 и 1914 г., а също и имотите на Бачковския манастир, манастира „Св. Константин“ и др. подобни.
И затова, когато, в изпълнение на съвещателното мнение № 17 на Хагския постоянен международен съд, Смесената гръцко-българска комисия пристъпи към ликвидация на имотите на гръцките общини в България и на българските общини в Гърция, тя бе принудена да одобри по това перо в полза на Гърция една форфетерна сума от 130 милиона лева, вместо много стотици милиони, които се рекламираха от гръцка страна.
18. в) Спорът по конвенцията Кафандарис-Моллов. Както е известно, сключената в Хага на 20 януари 1930 г. спогодба между България и съглашенските и съюзни държави намали репарационния дълг на България от 2,25 милиарда златни франка (чл. 121 от Ньойския договор) на 36 годишни вноски, платими до 31 март 1966 г. – 10 по 10 милиона златни франка, 10 по 11,5 милиона зл. фр. и 16 по 12.515,238 зл. фр. – възлизащи общо на 415.250.000 зл. фр., със сегашна стойност зл. фр. 171 милиона.
По силата на едно споразумение, постигнато между държавите-кредитори, но в което България не е участвала, по-голямата част от българските репарации, а именно 76,73 на сто, е била отстъпена на Гърция. Дължимите репарационни рати България трябваше да внася по наполовина на 31 март и 30 септември всяка година на Банката за международни плащания в Базел, която ги разпределя между държавите-кредитори.
България, от своя страна, е кредитор на Гърция за стойността на бежанските имоти по силата на гръцко-българската конвенция за емиграцията от 27 ноември 1919 (по-горе, № 16). Едно кратко пояснение е необходимо. Първоначалният смисъл на конвенцията от 1919 г. беше, че всяка държава трябва да изплати на изселилите се от нейната територия инородци в брой стойността на изоставените техни имоти, които стават държавна собственост. Скоро обаче се разбра, че нито България, нито Гърция бяха в състояние да изплатят в брой тия обезщетения. И затова Смесената гръцко-българска комисия по емиграцията в своя „Правилник“ от 6 март 1922 г. чл. чл. 19–21 възприе да се изплаща в брой само 10% от стойността на ликвидираните имоти, а за останалите 90% всяка държава да издаде на изселилите се от нейната територия инородци срочни лихвоносни облигации. Когато малко по-късно Смесената комисия пристъпи към уреждане подробностите на изплащането и установи, в съгласието с двете правителства, тъй наречения „план за плащанията“ от 8 декември 1922 г., намерено е било за по-практично и по-политично облигациите на изселниците да се издават не от държавата, на която те са изоставили имотите и която е придобила собствеността им, а от сродната държава, в която изселниците са дошли да се установят. С други думи, българите бежанци от Гърция получават за стойността на имотите си, изоставени в Гърция, облигации, издадени от българската държава за сметка на Гърция, а гърците, изселени от България, получават за стойността на имотите си, изоставени в България, облигации, издадени от гръцката държава за сметка на България. По този начин България стана кредитор на Гърция за общата стойност на изоставените имоти на гръцките бежанци от България. И обратно, Гърция стана кредитор на България за общата стойност на изоставените имоти на гръцките бежанци от България. И понеже креансата на българските бежанци срещу Гърция се оказа по-голяма от креансата на гръцките бежанци срещу България, в сметните отношения между двете държави гръцката креанса се погаси по прихващане (компенсация) и България остана кредитор на Гърция за разликата в повече, възлизаща към края на юни 1931 г. на 1.054.612.792 лева.
С конвенцията Моллов-Кафандарис, сключена в Женева на 9 декември 1927 г., под егидата на Съвета на Обществото на народите, се уговориха, в изменение някои постановления на плана за плащанията от 1922 г., техническите подробности и гаранции за редовното изплащане на бежанските облигации, с 6% годишна лихва, в срок от 30 години, чрез шестмесечни вноски, платими на 15 юни и 15 декември всяка година. В същия срок и със същите условия правителството-длъжник се задължи да изплати на правителството-кредитор разликата в полза на последното, като за обезпечение на това плащане правителството-длъжник (Гърция) трябваше да депозира у Швейцарската народна банка на името на правителството-кредитор (България) 60 записа на суми, съдържащи лихвата и погашението (1/60) на дължимия краен остатък (чл. 5).
19. Както се казва по-горе, остатъкът от дълга на емиграционния дълг на Гърция в полза на България възлизаше в края на юни 1931 г. на лева 1.054.712.792. На първо време гръцкото правителство изпълняваше доста редовно задълженията си по конвенцията Кафандарис-Моллов и внасяше на Българската народна банка определените лихви и погашения. Когато обаче на 20 юни 1931 г. председателят на Северо-американските щати г. Хувър, предложи едногодишен мораториум (отсрочка) „за всички междуправителствени дългове, репарации и заеми за подпомагане, с изключение, разбира се, на правителствените задължения към частни лица“, и когато България заяви на Банката за международни плащания, че ще се ползва от Хувъровия мораториум и ще преустанови плащането на репарационните вноски, Гърция заяви, че ще се съгласи да се даде мораториум на България за репарациите само при условие, че и Гърция ще преустанови плащането на емиграционния си дълг към България, произтичащ от конвенцията Кафандарис-Моллов. Заведе се дипломатическа преписка между двете правителства, при която България поддържаше, че емиграционният дълг на Гърция към България не е междуправителствен дълг, а дълг към частни лица за стойността на взетите им имоти и следователно не попада под Хувъровия мораториум. На това Гърция възрази, че това схващане може да е било право в началото, под режима на конвенцията за емиграцията от 1919 г., но че впоследствие, с плана за плащанията от 1922 г. и с конвенцията Кафандарис-Моллов от 1927 г., е станало новация на дълга и остатъкът от емиграционния дълг, в отношенията между двете държави, се е превърнал в същински междуправителствен дълг, попадащ под мораториума, предложен от г. Хувър.
Понеже чл. 8 от конвенцията Кафандарис-Моллов предвижда, че споровете по тълкуване на същата конвенция ще се подлагат за разрешение от Съвета на О. Н., българското правителство отнесе въпроса до последния. Пред Съвета на О. Н. гръцката теза е била: 1) че в случая не се касае до тълкуване постановленията на конвенцията Кафандарис-Моллов, а до приложението на Хувъровия мораториум, за който Съветът на О. Н. съвсем не е компетентен, и 2) по същество, че емиграционният дълг на Гърция към България е междуправителствен дълг. Българската делегация е подържала противното, както се изложи по-горе.
Съветът на О. Н. в заседанието си, държано на 19 септември 1931 г., е постановил да поиска съвещателно мнение от Хагския постоянен международен съд и по двата въпроса: 1) Спорът в случая е ли за тълкуване постановленията на конвенцията Кафандарис-Моллов от 1927 г. и 2) Ако има такъв спор, каква е същинската природа на паричните задължения, произтичащи от тази конвенция?
След като се размениха пред съда обичайните мемоари и контрамемоари между двете страни (Гърция пак се представляваше от своя пълномощен министър в Париж, г-н проф. Н. Политис, а българските мемоари редактирах аз), и след устните пледоарии в публично съдебно заседание на 12 и 13 февруари 1932 г. Хагският съд, в пълен състав под председателството на председателя г-н М. Адачи (сега покойник), с 8 гласа срещу 6, издаде на март 1932 г. съвещателно мнение, че „в случая няма спор между България и Гърция в смисъла на чл. 8 от конвенцията Кафандарис-Моллов, сключена в Женева надекември 1927 г.“.
Това мнение на Хагския съд подкрепи преюдициалното становище на Гърция в смисъл, че въпросът за прилагане Хувъровия мораториум върху емиграционния дълг не е от компетентността на Съвета на О. Н., но остави неразрешен и напълно открит въпроса за същинската природа на характера на емиграционния дълг на Гърция към България. Българското правителство, ако има интерес, би могло, когато пожелае, да отнесе съществото на спора в Хагския съд направо, а не чрез Съвета на О. Н., по силата на факултативната клауза към чл. 36 от статута, възприета от България и от Гърция. Но нашето правителство твърде основателно обсъди, че е ненавременно да се подновява сега тоя спор.
Г. Арбитражът Унден по чл. 181 от Ньойския договор за Дьовленските гори
20. Чл. 181 от договора за мир в Ньой гласи: „Прехвърлянията на територии в изпълнение в настоящия договор не ще накърнят в нищо частните права, визирани в Цариградския договор от 1913 г., в Атинския договор от 1913 г. и в Стамбулския договор от 1914 г. Всички прехвърляния на територии от или на България в изпълнение на настоящия договор ще станат тоже при запазване на тия частни права. В случай на спор при прилагане на настоящия член, спорът ще бъде подложен на един арбитър, назначен от Съвета на О. Н.“.
Визираните в тоя текст постановления по отношение на България са чл. чл. 10 и 11 от Цариградския договор за мир, сключен между България и Турция на 16/29 септември 1913 г. – „чл. 10. Правата, придобити преди анексията на териториите, и юридическите актове и официални документи, издадени от компетентните отомански власти, ще бъдат зачитани и ненарушими до законно доказване на противното“.
„Чл. 11. Правото върху недвижимата собственост в отстъпените територии, както то се урежда от отоманския закон за недвижимите имоти, градски и селски, ще бъде признато, без никакво ограничение. Собствениците на недвижими или движими имоти в казаните територии ще продължават да се ползват от всичките си права на собственост, даже ако те се установят на временно или постоянно местожителство вън от България. Те ще могат да дават имотите си под наем или да ги управляват чрез трети лица“.
Фактите, от които възникна тоя международен спор, са следните: Няколко частни лица, бивши турски поданици, станали гръцки поданици след балканските войни от 1912/13 г. или по силата на мирните договори от 1919 г., в сдружение с двама български поданици, са съставили на 5 февруари 1915 г. командитно дружество „Доспат-даг“ за експлоатацията на 19 къса обширни гори с пасища в Средните Родопи (Дьовленско), които гори първите били редовно придобили още в турско време, преди балканската война от 1912 г.: пет гори в пълна собственост, а на останалите 14 къса съдружниците били купили правото на сеч на огромни количества дървен материал. Когато по силата на Цариградския договор от септември 1913 г. територията, в която се намират въпросните гори, е била анексирана към България, българските горски власти в началото се показали склонни да зачитат придобитите права на членовете на д-во „Доспат-даг“ и дори разрешили, при известни условия, експлоатацията на някои техни гори, след като три последователни юридически комисии, назначени от министъра на земеделието и държавните имоти, им признали правото на собственост, редовно придобито под режима на турските закони преди анексията на тая територия към България (1913 г.). Обаче с една окръжна телеграма под № 6083 от 20 септември 1918 г. министърът на земеделието и държавните имоти е отменил всички дадени по-рано разрешения за експлоатация и обявил всичките гори на д-во „Доспат-даг“ за държавна собственост като яйлаци.
Многобройните постъпки на д-во „Доспат-даг” пред българските власти да му възстановят отнетите гори и му се разреши да ги експлоатира са останали безрезултатни. Нещо повече, Министерството на земеделието бе включило тия гори в обекта на горската концесия, която то отдаде през 1921 г. на една чуждестранна финансова група. След като и застъпничеството на гръцката легация в София не донесло удовлетворение на д-во „Доспат-даг“, последното на 22 декември 1921 г. се обърна с искова молба пред Смесения гръцко-български арбитражен съд в Париж; обаче последният с решение от 4 декември 1925 г. се обяви некомпетентен и прекрати процеса, понеже в случая не е имало дипломатическа рекламация, направена до преди влизането в сила на договора за мир от 1919 г. (чл. 179).
21. Вземайки в свои ръце рекламацията на своите поданици, образуващи д-во „Доспат-даг” и притежаващи целия негов капитал, гръцкото правителство с писмо от 15 юли 1930 г. на гръцкия шарже д’афер в Берн до Съвета на О. Н. поиска да се назначи, съгласно чл. 181 от Ньойския договор, един арбитър, който да реши спора за Дьовленските гори, възникнал между България и Гърция.
В заседанието си на 24 септември 1930 г. Съветът на О. Н. е изслушал обясненията на гръцкия делегат г-н Политис и възраженията на българския делегат г. министър Буров и е възложил на трима юристи да дадат мнение, дали следва да бъде назначен арбитърът, предвиден в чл. 181. Въпреки нашето възражение, че в случая чл. 181 е неприложим, Съветът, в съгласие с мнението на юристите, на 2 октомври 1930 г. назначил за арбитър г-н Остен Унден, бивш шведски министър, делегат на Швеция в О. Н., като е резервирал правото на България да оспорва пред арбитъра приложимостта на чл. 181 в случая.
И затова арбитърът г-н Унден раздели производството на две фази. В първата фаза се размениха мемоари и контрамемоари само по въпроса дали чл. 181 е приложим в случая. Нашата теза беше отрицателна, тъй като спорните гори се намират в територия, която е била присъединена към България по силата на Цариградския договор от 1913 г., а не в изпълнение на Ньойския договор, както изисква чл. 181 от същия договор. След като изслуша устните обяснения на представителите на България и Гърция, с решение от 4 ноември 1921 г. арбитърът г-н Унден, намирайки някаква връзка между чл. 181 и недовършените работи на балканската финансова конференция, състояла се в Париж през м. май 1913 г., призна, че приложимостта на казания чл. 181 не е изключена в случая и се обяви компетентен да разгледа спора по същество.
22. С това се откри втората фаза на процеса по съществото на делото. Гръцкото правителство на 24 февруари 1932 г. депозира обширен мемоар, искова молба, с която настояваше българската държава да бъде осъдена да заплати на Гърция за сметка на нейните поданици, съдружници в д-во „Доспат-даг“, едно обезщетение за стойността на завзетите гори и за лишаване от тяхното използване, на обща сума 40.710.977 златни франка (около 1 милиард и 100 милиона лева), или да отстъпи и възвърне спорните гори в натура и да заплати на Гърция вреди и загуби само за лишаване от ползите в размер на 20.800.000 зл. фр. (равно на 563 милиона лева). Тия огромни цифри бяха основани на една експертиза, извършена от гръцкия експерт на Смесената гръцко-българска комисия по емиграцията. В българския ответен мемоар ние повдигнахме ред отводи и оспорихме с голяма енергия претендираното право на собственост на ищците и на техните праводатели както от гледище на отоманското и българско право върху яйлаците, така и фактически, поради порочността на представени турски документи. Възстанахме също против фантастичния размер на иска и го оборвахме с точни технически данни. Слабата страна на нашата защита беше: 1) че през периода 1913–1918 г. няколко български комисии от видни юристи бяха признали поначало правата на ищците и 2) че турското законодателство в 1912 г. по отношение на яйлашките гори не е било онова на стария закон за земите, тъй както той се тълкува от Върховния касационен съд у нас: официални ноти на турското Министерство на външните работи потвърдиха, че притежателите на яйлаци са собственици и на самораслите гори в техните граници.
Размениха се още пространни контрамемоари, представиха се грамаден брой документи, турски и български, станаха дълги устни прения в Женева и на 29 март 1933 г. арбитърът г-н Унден издаде решение, с което отхвърли иска на гръцкото правителство по отношение на шестте къса гори (от исканите 19 къса), а също и за частта на двама от претендентите, и осъди българската държава, която запазва всички гори за себе си, да заплати на Гърция едно обезщетение от 475.000 златни франка (12.825.000 лева) с 5% лихва от датата на решението, сиреч едва 1/86 част от исковата сума.
Невъзможно е да се резюмират в няколко реда мотивите на това решение. Нека само отбележим, че в Гърция арбитражното решение на г-н Унден е било посрещнато като катастрофално за гръцките интереси.
23. Заключение от горните бързи бележки нека читателят сам си направи.
При липсата на едно пълно и кодифицирано положително международно право; когато дори в доктрината на това право по много въпроси, даже принципиални, няма постигнато единомислие между авторите; когато мненията, а по някога и установени норми, изразени в междудържавни договори, се сменят в зависимост от политиката и интересите на великите държави – очевидно е, че от международното правосъдие не може да се очаква оная стриктна прецизност и оная постоянна последователност, които сме свикнали да намираме във вътрешното, национално правосъдие.
Но в действителност нима и вътрешното правосъдие не ни изненадва понякога с промени в юриспруденцията; нима често не се издават противоречиви тълкувания и решения и по въпроси от чисто вътрешно право; нима националното правосъдие не е принудено да следва насоките, които политиката дава на законодателството?
Международното правосъдие е функция на международното право, а това последното тепърва се формира и еволюира; неговото развитие се спъва и забавя от принципа на суверенитета и независимостта на отделните държави.
Международното правосъдие може да не е още абсолютно съвършено, но такива са всички човешки работи. Досега човечеството не е измислило нещо по-съвършено от мирното разрешаване на споровете от безпристрастен съд, а не със сила. Доскоро между държавите решаваше само силата. Постепенно и бавно, правосъдието навлиза в отношенията между държавите, не във всички области, разбира се: големите политически и жизнени интереси на държавите остават и днес още извън обсега на международното правосъдие; но и тия големи конфликти пактът на О. Н. постави под политическата помирителна юрисдикция на Съвета на О. Н. Ролята на международното правосъдие засега остава ограничена предимно в чисто юридическите спорове и препирните с последствия от материално-парично естество. Такива бяха почти всички процеси, по които България е била досега страна пред международните съдебни инстанции.
Като непосредствен свидетел и участник в тия международни процеси, аз намирам, по чиста съвест, че България не може да се оплаче от правосъдието, което получи и в смесените арбитражни съдилища, и в Постоянния съд за международното правосъдие в Хага, и от достойния и високо справедлив арбитър г-н Унден. Добитите резултати, повечето изразени в цифрите, посочени по-горе, потвърждават най-красноречиво това мое заключение.
Нека, прочее, малка България има вяра в международното правосъдие. То е гаранцията и опората на правото на слабите!
[1] Д-р Теодор П. Теодоров (да не се бърка с д-р Теодор Ив. Теодоров - политик и министър-председател на страната) е български юрист, френски възпитаник и ученик на известния френски административист и конституционалист проф. Морис Ориу. Д-р Теодоров е автор основната част на законопроекта за административното правосъдие от 1911 г. и успява да наложи модифициран вариант на френския модел на административно правосъдие при дебатите в нарочно създадена през 1912 г. петчленна комисия за изработване на окончателен текст на законопроекта за административното правосъдие. През 20-те и 30-те години на 20 век е български представител (агент) пред създадените по силата на Ньойския мирен договор смесени арбитражни съдилища в Хагa
[2] Български съдия във всички арбитражни съдилища беше г-н Теохар Папазов, освен в итало-българския, в който съдия беше г-ца Радулова. Правителствен агент бях аз при четирите съдилища в Париж и пред югославяно-българския в Жанева; при англо-българския съд, агент беше г-н Петров-Чомаков, а при итало-българския в Рим – г-н Ник. Балабанов.
[3] Изглежда че в горните официални цифри има грешки в сборовете. Точните сборове са: 3.583.755, респективно 3.149.022.139 и 472.454.902 респ. 347.874.735; но съотношението остава неизменно.
[4] След сключването на Хагските спогодби по репарациите от 20 януари 1930 г. Гърция се опита, въз основа на чл. 6 от спогодбата за българските репарации, да възобнови същия спор пред Специалния репарационен арбитражен съд, предвиден в чл. XV, § 7 от спогодбата за германските репарации. За тази цел Гърция подаде на 28 декември 1931 г. молба до тоя съд, с искане да се признае, че България дължи за всички щети, причинени на гръцки поданици през време на гръцкия неутралитет, от 11 октомври 1915 г. до 27 юни 1917 г., да плати обезщетения отделно от репарационния дълг. По заповед на българското правителство, аз изготвих нашия отговор до репарационния съд, с дата 4 февруари 1931 г. Нашите възражения бяха толкова основателни, че и днес Гърция не е предприела никакво друго процесуално действие, – от което може да се заключи, че тя е изоставила процеса.
[5] Подробности могат да се намерят в официалното издание на Cour Permanente de Justice Internationale, Serie C. factes et Documents. № 18. 1. 1930 г. 1110 стр.