Реабилитацията на наказанието глоба – реалност и възможни решения

Галина Николова,
съдия в Районен съд – Нови пазар

Реабилитацията на наказанието глоба word
Реабилитацията на наказанието глоба pdf

Наказанието[1] глоба, разгледано в системата на наказанията по действащия Наказателен кодекс и съгл.чл. 36 от НК, може да се определи като средно по степен на тежест наказание, доколкото най-тежкото е доживотният затвор, а най-лекото е общественото порицание. Самото наказание, в низходяща скала на чл. 36, ал.1 от НК, е след наказанията, предвиждащи лишаване от свобода – доживотен затвор, лишаване от свобода, както и след по-леките пробация и конфискация на имущество. След наказанието глоба в цитираната скала са разположени наказанията, свързани с лишаването от правото да се заема определена държавна или обществена длъжност, да се упражнява определена професия, от получени ордени и пр.отличия, военно звание и най-накрая обществено порицание.

Реабилитацията на наказанията от своя страна заличава факта на наложеното наказание и неговите последици съгл. чл.85 от НК, като нейното най-ярко отражение е в съдебното минало на осъденото лице, което след настъпването й се счита за неосъждано. За целта е необходимо да е изминал определен период от време от изпълнение на наказанието – чл.86 от НК (реабилитация по право);  да е изминало определено време, както и наличие на допълнителни предпоставки, за каквито сочи чл.87 от НК (при съдебната реабилитация освен необходимия 3 годишен период е необходимо осъденото лице да не е извършвало друго престъпление, да е имало добро поведение, съответно да е възстановил причинените вреди, но ако е осъден на глоба, тя трябва да е платена) или в случаите на повече от едно осъждания и вече настъпила веднъж реабилитация по право – да е изминал период от време, различен от този по чл. 86 от НК, а именно този по чл.82, ал.1 от НК – от изтърпяването на наказанието, което представлява друг вид реабилитация по право (абсолютна), която настъпва по силата на чл.88а от НК. Това следва от забраната за повторно прилагане на реабилитацията по право по чл.86 от НК, регламентирана в нормата на чл.86, ал.2 от НК.

Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал.1, т.3 от НК, реабилитацията за наказанието глоба настъпва след 1 година от изпълнение на наказанието. Предвидената с разпоредбата на чл.87, ал.3, изр.2-ро от НК съдебна реабилитация може да настъпи, в случаите когато е наложено наказание глоба, след като тя е платена, а самият срок, за да е допустимо искането за съдебна реабилитация, трябва да е 3 години от изтичане на срока на наложеното с присъдата наказание.

Третата възможност за реабилитация е тази по чл. 88а, ал.1 от НК вр.чл.82, ал.1, т.5 от НК, съгласно който реабилитацията настъпва, ако са изминали 2 години от изтърпяване на престъплението.

Освен разпоредбите на наказателния закон, когато става въпрос за наказание, което има фискален характер, следва да се отчитат и разпоредбите на ДОПК относно събирането на публичните вземания,  доколкото вземанията за глоби са публични вземания съгласно чл. 162, ал.2, т.5 от ДОПК. Давността за събиране на вземанията е 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, а абсолютната давност съгл. 171, ал.2 от ДОПК е 10 години, считано  пак от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. С изтичането на този срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Следва да се посочи, че ДОПК в чл.173 изрично е предвидил възможност за „отписване” на вземанията, които са погасени по давност и в случаите, предвидени със закон. Последното означава, че с изтичането на 5, респ.10 години от давността за събиране на вземанията те не могат да бъдат принудително събирани. Тяхното изпълнение зависи само и единствено от волята на длъжника, който би могъл съгл.чл. 174 от ДОПК да плати доброволно.

Практиката на съдилищата относно преценката за това дали е настъпила реабилитация на наказанието глоба, наложено на едно осъдено лице – самостоятелно или заедно с друго наказание, е многообразна и само малка част от нея става достъпна до ВКС, основно по повод на извършвани касационни проверки на присъди по други последващи наказателни дела, по които е осъдено лице, което вече е било осъждано на наказание глоба и в още по-малка степен по повод на касационна проверка по частни наказателни дела с предмет съдебна реабилитация по чл.87 от НК. Голяма част от преценката за настъпилата реабилитация на наказанието глоба обаче остава извън погледа на ВКС и това са случаите на почти ежедневна преценка на съдебното минало на осъдените лица при издаване на справки и свидетелства за съдимост по реда на Наредба № 8 от 26 февруари 2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост, както и поради законовата касационна необжалваемост на немалка част от делата. Въпреки това е налице противоречива практика както на отделните първоинстанционни и второинстанционни съдилища, така и на ВКС относно преценката настъпва ли реабилитация за наказанието глоба, кога настъпва (в кой момент) и какви са предпоставките за това.

І. Реабилитация на наказанието глоба, наложено на осъдените лица  самостоятелно или заедно с друго наказание.

В изложението по-долу ще бъдат разгледани възникващите в практиката въпроси относно реабилитацията на наказанието глоба, наложено съгласно чл.54 от НК във връзка с чл.36 от НК като санкция за извършено от дадено лице престъпление, в случаите когато то е осъдено на такова наказание, самостоятелно или заедно с друго наказание.

Съгласно закона реабилитацията по право по смисъла на чл. 86, ал. 1, т. 3 от НК в случаите, когато лицето е осъдено заедно или поотделно на глоба, обществено порицание или лишаване от права, настъпва, ако в течение на една година от изпълнение на наказанието не е извършило друго престъпление от общ характер.

Следователно, съгласно въведения от закона критерий, срокът за реабилитация по чл. 86 от НК е една година от изпълнение на наказанието. Съгласно правната теория и установена практика изпълнението на наказанието глоба се извършва с неговото плащане.

В случаите, когато осъденото лице е действало добросъвестно и е изплатило глобата, в едногодишен срок от тази дата то може да бъде реабилитирано от съда на основание чл. 86, ал.1 от НК. Подобна е и разпоредбата на чл. 87, ал. 3, изр. 2-ро от НК, където е посочено, че когато е наложена глоба, тя трябва да е платена. В чл. 88а, ал. 1 от НК също е посочено, че пълната реалибитация настъпва, ако от изтърпяването на наказанието е изтекъл срок, равен на този по чл. 82, ал. 1 от НК (2 години) и осъденият не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода, осъждането и последиците му се заличават независимо от предвиденото в друг закон или указ.

Следователно тези текстове обосновават извода, че за да се прецени дали е налице реабилитация на наказанието глоба е необходимо освен определен от закона срок (различен за отделните хипотези на чл. 86 – 88а от НК), глобата да е платена, тъй като само плащането на глобата представлява изпълнение на наказанието.

Преценката за настъпила реабилитация не създава проблеми в случаите,  когато има данни (представено е копие от платежен документ или справка от НАП за съществуващите задължения на лицето, в т.ч и за глоби по конкретни наказателни дела) за плащането на глобата, т.е за изпълнение на наказанието. Често срещани случаи са обаче тези, при които осъдените лица не са били добросъвестни и не са изплатили доста години след осъждането си наложената глоба и именно тези случаи пораждат противоречиви становища на отделните съдилища, включително и на ВКС.

Съгласно чл. 416, ал. 4 от НПК и чл. 104, ал. 1 от Правилника за администрация в съдилищата, когато с присъдата или решението са наложени глоби, съдилищата, след влизане в сила на съответния съдебен акт, изпращат служебно издадения изпълнителен лист на НАП за събиране по принудителен ред наложената глоба, доколкото вземанията за глоби са публични вземания съгласно чл. 162, ал. 2, т. 5 от ДОПК. Понякога, независимо от това изпращане и връщане на обратното съобщение (обикновено то съдържа само посочен входящ номер на писмото в НАП), органът по принудителното събиране на глобите може да е постъпил по един от следните възможни начини: 1/ да не е образувал изпълнително дело, независимо от получаване на изпълнителния лист и сумите са останали несъбрани; 2/ да е образувал изпълнително дело, но дори и след доста години сумите все още не са платени изцяло или 3/ да е образувал изпълнително дело и сумите са изплатени, но след много години (възможно е и след повече от 5 или 10 години, често преди или по повод на подадено заявление от осъденото лице за издаване на свидетелство за съдимост). В тези случаи възниква въпросът – настъпва ли и кога реабилитация на наказанието глоба, което не е платено, респ. принудително събрано от органа по принудителното му събиране – НАП.

Преди да се анализира разноликата практика на съдилищата е добре да се вникне в достиженията на правната теория по този въпрос, където също има противоречиви становища. Разгледани в хронологичен ред и в съответствие с действащото по това време законодателство следва да се посочи на първо място становището на проф. Никола Долапчиев, „Наказателно право”, издателство София,  1936 г., стр. 462, където той казва „Смъртта е един от способите за погасяване на наказанието поради физическа невъзможност то да се наложи. Затова, когато наказанието няма толкова лично естество, например при „имотните” наказания – глоба и конфискация – смъртта не изключва изпълнението на наказанието. Пак там е посочено, че глобата съгласно чл. 29, ал. 4 от Наказателния закон може да се изисква от наследството само в такъв случай, когато присъдата е влязла в законна сила преди смъртта на осъдения”. Това мнение на проф. Долапчиев е във връзка с отменения Наказателен закон, действал в периода 1896-1951 г. (утвърден с указ № 43 от 2.02.1896 г., обн. ДВ бр.40 от 21.02.1896 г. и отменен бр. 13 от 13.02.1951 г.). Последвалите го Наказателни кодекси, в това число и настоящият, не предвиждат подобна разпоредба в частта за изпълнение на наказанието глоба, поради което и това мнение следва да се има предвид само с оглед на историческото развитие на наказателното ни право относно института на реабилитацията, включително и относно изпълнението на наказанието глоба. Освен това съвременната пеналистична теория разглежда наказанието единствено и само като лична санкция на виновното лице, поради което и не може да се твърди, че има наказания, които „нямат строго личен характер”. Напротив, в текста на чл. 35, ал. 1 от НК категорично се казва, че наказателната отговорност е лична. Нещо повече – съгласно настоящия НК (чл. 79, ал.1, т.1) изпълнението на наказанието се изключва с настъпването на смъртта на дееца. Всичко това показва, че е изключена възможността след смъртта на осъденото лице неговите наследници да носят отговорност за изпълнението на наказанието глоба.

Последващите становища, отразени в правната ни теория, са на проф. д-р Димитър Михайлов в „Проблеми на наказателното право. Обща част”, изд.”Сиела”, 2007 г., стр. 1067, който като се придържа към практиката на ВКС (авторът цитира Р 276-56-III, сб.с.240; 957-57-II, сб.с.151; опр.1028-58-III,Сб.с.195 474-60-I, Сб.с.64-65), сочи, че „както е недопустима реабилитация, без да са изтърпени другите наказания, така е недопустимо прилагането на този институт и когато не е изпълнена постановената глоба или конфискация.”. В същото време той сочи, че не може да се постави изискване наказанията глоба и конфискация да бъдат изпълнени, когато изпълнението им е погасено по давност. Професор Михайлов споделя изразеното в мотивите на Р 31-72-II Сб.,с.137-138, становище, според което „не може да се вменява във вина на осъдения, обстоятелството, че не е изтърпял наказанието до изтичане на давностния срок, защото привеждането на присъдите в изпълнение е законно задължение на държавните органи. За прилагането на давността се изисква едно единствено условие – присъдата да не е приведена в изпълнение през определения от закона срок, независимо по чия вина не е станало” стр. 1067-1068.

Най-пълноценен отговор на редица въпроси относно реабилитацията и погасителната давност обаче в правната теория се откриват в монографията на проф. д-р Антон Гиргинов „Давността в наказателното право”, издателство на БАН, 1992 г. Авторът сочи, че така наречената изпълнителска давност „изключва единствено изпълнението на наложеното наказание, изпълнителската давност поставя дееца в положението на изтърпял своето наказание”, стр. 140. В монографията е посочено, че „при реално изпълнение на наложеното наказание срокът за реабилитация тече след края на изтърпяването му, а когато това наказание не е търпяно реално – от момента, когато то е станало неизпълнимо, т.е когато осъденият е бил освободен от него.”, стр. 152.   Според проф. Румен Марков „За допустимост на реабилитацията при изтекла давност по чл. 82 от НК” – Сп.”Съвременно право”, 2013 г., стр.15 „следва да се признае възможността на осъденото лице на реабилитация след изтичане на срока на давността по чл.82 от НК, погасяваща изпълнението на наложеното наказание”. Авторът сочи, че обратната теза означава да се приеме, че възникналото от извършеното  предишното престъпление наказателно правоотношение остава висящо или блокирано в своето развитие до края на живота на осъдения, което е неприемливо. Пак там авторът сочи, че началният момент за изчисляване на сроковете за реабилитация е моментът на прекратяване на наказателното правоотношение, т.е моментът на изтичане на давността по чл. 82 от НК. В статията са направени и конкретни предложения за изменение на чл. 86, 87 и 88а от НК.  Един от най-младите представители на накзателноправната ни теория – Ралица Илкова в „Реабилитацията по българското наказателно право”, изд. „Сиби”,  2015 г., също изразява становището, че е възможна реабилитация не само когато е налице реално изпълнение на наказанието, а и в случаите, когато „са налице и другите или при всички хипотези на освобождаване от изтърпяване на наложено наказание”, стр.110. Изключването на възможността осъденият да бъде реабилитиран поради изтекла погасителна давност за изпълнение на наказанието означава според автора „да приемем, че възникналото от извършеното престъпление наказателно правоотношение остава висящо или блокирано в своето развитие до края на живота на осъдения, освен ако не бъде приет закон за амнистия, от който осъденият да се ползва”. Това състояние е наречено от автора „пожизнено наказателно правоотношение”, „пожизнено състояние на съдимост” на осъдените. От посоченото в теорията може да се направи извод, че преобладава становището, че независимо дали има плащане или не, щом са изтекли сроковете за изпълнителската давност, тази по чл.82 от НК, и са изтекли съответните срокове за реабилитация (тези по чл. 86-88а от НК) лицето следва да бъде реабилитирано, а според другото становище, което се основава на буквалното тълкуване на нормите,  ако няма изпълнение на наказанието, т.е плащане на глобата, не може да настъпи реабилитация, независимо че са изтекли сроковете за изпълнителската давност. Примери за абсурдността на второто становище относно реабилитацията на наказанието глоба, особено в случаите, когато то е наложено заедно или поотделно с друго, но по-тежко наказание, напр. лишаване от свобода, не липсват. Например едно лице би могло да бъде осъдено заедно на условно наказание от 6 м. лишаване от свобода, отложено за срок от 3 години, и на глоба (напр. 100 лв.) и да не е извършило друго престъпление. След 6-7 години може да се окаже, че е изтекъл изпитателният срок, но тъй като то не е платило глобата, не може да бъде реабилитирано и ако не плати, това означава никога за него да не може да настъпи реабилитация. Такова лице би могло да бъде осъдено и на ефективно наказание лишаване от свобода, което ако е под 3 г., ще бъде реабилитирано съгласно чл. 86, ал. 1, т. 2 от НК с изтичане на 3 години от изтичане на наложеното наказание, но ако не е платило наложената му глоба, излиза, че това лице не може да бъде реабилитирано. Възможно е да се окаже, че за лице с множество присъди, сред които по-старото е глоба, а по-новото (възможно е да има и няколко последващи наказания) е лишаване от свобода, е възможно да са изтекли сроковете за реабилитация  за по-тежкото наказание, но не и за глобата, ако тя не е платена, и тогава съгласно чл. 88а, ал. 4 от НК би било невъзможно настъпването на реабилитация по всичките му осъждания. Възможно е глобата да е платена много късно, например дори и след настъпването на реабилитация за по-тежкото наказание, това обаче не бива да води до настъпване на реабилитация едва след изтичане на сроковете за реабилитирането на глобата (една, две или три години, при различните хипотези) от момента на плащането й. Примери като посочените по-горе могат се посочат много и те показват, че ако не се приеме тезата, че е възможна реабилитация на глобата и след изтичане на сроковете за изпълнение на наказанието, т.е този по чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК – от 2 години, то на наказанието глоба се придава смисъл на по-тежко от предхождащите го в скалата на чл.36 от НК наказания, в това число – от лишаването от свобода. Това очевидно нарушава правата на осъдените лица и е пречка за изчистване на тяхното състояние на съдимост. Така осъдените лица остават в плен на „съдимостта”, на която ги обрича неплатената или ненавреме платената глоба.Бих искала да отбележа, че докато за наказанията, свързани с лишаване от свобода – доживотен затвор и лишаване от свобода, както и наказанието пробация, държавата, чрез съответните органи – прокуратурата и пробационната служба следи за привеждането и изтърпяването на наложените наказания, то за изпълнение на наказанието глоба това са органите на НАП, чиито правомощия са уредени в ДОПК. Както е възможно да не се изпълни реално наложено наказание лишаване от свобода при предвидените от закона случаи, напр. прекъсване  – чл. 447 от НК,  когато в случай че през това време изтече абсолютната давност по чл. 82, ал. 4, вр. ал. 1 от НК,  след този срок лицето, освен че няма да търпи оставащата част от наказанието, ще може да бъде реабилитирано при условията на чл. 86-88а от НК, така следва да се предвиди и възможност след изтичане на сроковете по чл. 82 от НК за осъдения на глоба, която не е платена, да настъпят същите благоприятни последици, включително и реабилитация. В случаите на неизпълнение на наказанието пробация по вина на осъденото лице (неправомерно се отклони или откаже да изпълнява определените пробационни мерки) законодателят е предвидил възможност за неговата замяна с наказание лишаване от свобода, което представлява санкция за недобросъвестното поведение на осъденото лице. Замяната на наказанието се реализира в рамките на производството по чл. 451 и сл. от НПК, а конкретните основания са по чл. 43, ал. 2 и чл. 43а от НК. За наказанието глоба обаче законодателят не е предвидил възможност за замяна с друго по-тежко наказание, в случай че осъденият не изпълни доброволно и в определен от закона срок това наказание (например срокът за изпълнение на наказанието глоба би могъл да бъде равен на този за изпълнителската давност по чл. 82, ал.1, т.5 от НК – 2 години, като в случай на неизпълнение би могло да се обсъжда неговата замяна). Следователно не може неизпълнението на наказанието глоба от осъденото лице да се превръща в причина, независимо от сроковете, които са изтекли – тези за изпълнение на наказанието и тези за неговата реабилитация, то да остава висящо завинаги или реабилитацията на това наказание да настъпва едва след изтичане на предвидените в закона срокове за това от момента на неговото реално изпълнение (плащане), макар и много след изтичане на изпълнителската давност. Противното означава да се приеме, че наказанието глоба, което не е изпълнено, е по-тежко от наказанията, предвиждащи лишаване от свобода.     

Съдебната практика е многообразна и поставя още повече въпроси, които към момента нямат еднакъв отговор. Освен противоречието, което се открива в правната теория, тя води и до противоречиво становище относно това коя изпълнителска давност следва да е изтекла – само тази по чл. 82, ал.1 от НК или и абсолютната, тази по чл. 82, ал. 1 и ал. 4 от НК.

Важен е също така и въпросът дали съдът следва да следи и да събира доказателства относно плащането на глобата или е достатъчно само да прецени сроковете по чл. 82 и тези по чл.86-88а от НК, който също е решен противоречиво. Съгласно т. 3 от ТР № 26 от 1.IV.1960 г. по н. д. № 17/60 г., ОСНК, относно въпроса за прекъсването на давността за изпълнение на наказанията, когато са наложени кумулативно с една присъда, е посочено, че  

когато с присъдата са наложени няколко вида наказания кумулативно по едно и също престъпление, погасителната давност за изпълнение на което и да е от отделните видове наказания се определя според най-тежкото наказание. От това излиза, че в хипотезите на чл. 88а, ал.1 от НК, когато са наложени няколко наказания, сред които има глоба и друго по-тежко е без значение дали е изплатена глобата и доказателства за това не следва да се събират, а е достатъчно да се преценят сроковете относно по-тежкото наказание.

Примери за противоречива практика относно плащането на глобата и възможността за настъпване на реабилитация не липсват. Според една категория решения не може да настъпил реабилитация, ако не е платена глобата, независимо от изминалия период от време. В този смисъл са решение № 305 от 22.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 302/2009 г. , III н. о., НК, за възобновяване на НОХД № 4412/2008 г. на РС Варна, по което с присъда № 520/12.11.2008 г. и потвърдена с решение по ВНОХД № 1886/2008 г. на ВОС от 09.02.2009 г.; решение № 77 от 22.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 45/2013 г., III н. о., НК, където е посочено, че „разпоредбата на чл. 82, ал. 4 НК не се прилага по отношение на наказанието глоба, независимо от изминалия период от време, когато за събирането й е образувано изпълнително производство.”, както и присъда от 28.03.2013 г. на РС - Луковит по НОХД № 434/2012 г.; присъда № 139/7.12.2010 г. на ОС Пловдив по в.н.ч.х.д. № 2381/2010 г., където се приема, че не може да настъпи реабилитация, докато не се плати глобата изцяло.

Друга група решения са тези, съгласно които се приема, че е настъпила реабилитация, след като е изтекла изпълнителската давност по чл.82 от НК, но които предвиждат различен срок за същата. Според една част от съдебните решения, за да настъпи реабилитацията, е достатъчно от влизане в сила на съдебния акт, налагащ наказанието глоба, да е изтекла обикновената изпълнителска давност, тази по чл.82, ал. 1, т. 5 от НК, която е 2 години, и след това да изтекат сроковете за реабилитация. Според други съдебни решения е необходимо да е изтекла и абсолютната изпълнителска давност – тази по чл. 82, ал. 4 вр. чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК, която става вече 3 години, независимо дали има образувано изпълнително дело за събиране на глобата. Едва след изтичането на изпълнителската давност според тези решения започва да тече срокът, съответно по чл. 86, ал. 1, т. 3 респ. този по чл.88а, ал.1 от НК, който препраща отново към чл. 82, ал.1 от НК.

Решения, които приемат, че срокът за реабилитация тече, след като изтече и този за абсолютната изпълнителска давност – тази по чл. 82, ал. 4 вр. чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК, която е 3 години и едва след това се изчислят сроковете по чл.86, ал.1, т.3 и съответно по чл.88а, ал.1 от НК, т.е в хипотезата на чл.86, ал.1, т.3 от НК необходимият срок за реабилитация от влизане в сила на присъдата – 4 години, а в хипотезата на чл.88а, ал. 1 от НК – 5 години, са решение № 11 от 20.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 1940/2012 г., I н. о., НК; решение № 212 от 12.05.2005 г. на ВКС по н. д. № 709/2004 г., НК, I н. о.; решение № 751 от 16.07.2014 г. на СГС по в. н. о. х. д. № 2154/2014 г.

Друга група решения са тези, които приемат, че е достатъчно да изтече само срокът за изпълнителската давност по чл. 82, ал.1, т.5 от НК (2 години) и след него сроковете по чл. 86,ал.1 (1 година) и чл. 88а, ал.1 от НК (2 години). Така общите срокове за реабилитация стават съответно 3 и 4 години. Такива решения са решение № 128 от 9.04.2015 г. на ВКС по н. д. № 136/2015 г., III н. о., НК; решение № 568 от 15.12.2012 г. на ВКС по н. д. № 2031/2012 г., II н. о., НК; присъда № 8 от 31.07.2012 г. на Специализиран наказателен съд по НОХД  № 1102/2012 г.;  решение № 31-72-II, Сб., стр. 137-138, цитирано по-горе; решение № 171-2009-III по н.д. № 151/2009 г., съгласно което  разпоредбата на чл. 82 от НК мотивира изключване на изпълнението на наложената за престъпното деяние наказателна санкция, когато от деня на придобиване на юридически стабилитет на съдебния акт е изтекъл срок, надвишаващ с ½ (една втора) лимитирания в ал. 1, т. 1-5 на чл.82 НК.

В практиката нееднозначно е решаван и въпросът дали е необходимо съдът и или прокуратурата да събират доказателства за изпълнението на наказанието глоба, т.е за неговото плащане. Така в мотивите към решение № 11 от 20.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 1940/2012 г., I н. о., НК, за осъден по НОХД № 461/2011 г. на Плевенски окръжен съд с одобрено споразумение за деяние, извършено на 20.06.2011 г., с което е наложено наказание лишаване от свобода от 2 години, отложено за срок от 5 години, е посочено, че преди това деяние лицето е било осъждано по НОХД № 276/1995 г. на наказание глоба в размер на 10 000 (неденоминирани) лева и по НОХД № 3765/2007 г. по което му е наложено наказание е 1 г. лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила на 4.01.2008 г. В мотивите на решението е посочено: „въпреки липсата на данни за заплащане на наложената глоба, респ. за началния момент на срока за настъпване на реабилитация по право съгл. чл. 86, ал. 1, т. 3 от НК, РАЗУМНО е да се отчете, че такава реабилитация е настъпила, а и изпълнението на това наказание е погасено по давност с оглед разпоредбата на чл. 82, ал. 4 във вр. ал. 1, т. 5 от НК.”. Приема се че давността по чл. 82 от НК за изпълнение на наказанието глоба е 3 години - чл. 82, ал. 1, т. 5 + чл. 82, ал. 4 от НК (2+1 години).

В решение № 454 от 28.11.2008 г. на ВКС по н. д. № 441/2008 г., II н. о., НК, относно искане за възобновяване на НОХД № 48/2008 г. на Благоевградския районен съд и отмяна на постановеното по него определение № 207/17.01.2008 г., с което е било одобрено споразумение за прекратяване на наказателното производство, водено срещу Е. Б. Ф......, с което е било определено наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК в размер на 6 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл. 66 от НК е било отложено за срок от 3 години. От мотивите се установява, че „Въпреки липсата на данни за плащане на глобата по първото осъждане и респ. отчитане на началния момент за течението на срока за реабилитация по право съгласно чл. 86, ал. 1, т. 3 от НК, то предвид данните за второто осъждане и приложението на чл. 66 от НК, то е разумно да се отчете, че такава реабилитация е настъпила”. Подобни са и решение № 568 от 15.12.2012 г. на ВКС по н. д. № 2031/2012 г., II н. о., НК, решение № 64 от 18 март 2014г. на ВКС, ­ н.о,  по н.д № 2324 / 2013 г.

От цитираните решения се вижда, че преценката за настъпила реабилитация е направена при липса на данни и без да се събират доказателства за заплащане на глобата. Срокът за реабилитацията на наказанието глоба се изчислява, след като се изчисли, че са изтекли сроковете по чл. 82, ал. 1, т. 5 (2 г.) и срокът по чл. 82, ал. 4 от НК (1/2 от 2г. – 1г.), т.е това са 3 години. Тук е интересно да се посочи, че решенията, които се позовават на дългата изпълнителска давност, срокът по чл. 82, ал. 4 от НК, свързан със спирането или прекъсването на давността, което съгласно ал.3 от закона се извършва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо осъдения за изпълнение на присъдата, от мотивите им не се установяват доказателства за такова действие и следователно няма аргументи за приемане, че е било налице прекъсване на давността и следователно основание за прилагане на абсолютната давност, която е по-дълга.

След като няма доказателства за спиране или прекъсване на давността, не може да има и основание за прилагане на дългата – абсолютна давност.

Не може да се подмине и групата на онези решения, съгласно които задължително трябва да се събират доказателства за изпълнението на наказанието глоба. Такива са решение № 128 от 09.04.2015 г. на ВКС по н.д. №136/2015 г., III н.о., където е посочено, че по касираното дело е останал неизследван въпросът за изпълнението на наказанието глоба, наложено по присъда по НОХД № 12/1997 г., влязла в законна сила на 10.06.1998г., както и за това дали е било образувано изпълнително дело, предвид разпоредбата на чл. 82, ал. 5 от НК. Според мотивите в решението неизследването на този въпрос е съществено процесуално нарушение, довело до нарушаване на правата на осъденото лице; решение № 304 от 2.07.2014 г. на ВКС по н. д. № 950/2014 г., II н. о., НК, където е посочено, че по касираното дело „е било необходимо да се установи дали има образувано изпълнително производство и дали е изпълнено наказанието глоба, наложено по първото дело  (глобата е била наложена по НОХД № 922/2005 т.на РС София, ВЗС на 16.04.2005 г.). Доказателства за тези обстоятелства не са събирани и съдът не е следвало да одобри споразумението; решение № 321 от 12.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1673/2011 г., III н. о., където е посочено, че „Съдът трябва да събере необходимите доказателствени източници, от които да изясни има ли изпълнение на наказанието глоба по предходното осъждане и кога е извършено то, и изминал ли е оттогава срокът по чл. 86, ал. 3 НК”. (В случая очевидно има грешно посочване на текста – чл. 86, ал. 1,т. 3 от НК).

От цитираните решения се вижда, че преценката за настъпила реабилитация е направена при липса на данни и без да се събират доказателства за заплащане на глобата. Срокът за реабилитацията на наказанието глоба е изчисляван, след като се изчисли, че са изтекли сроковете по чл. 82, ал. 1, т. 5 (2 г.) и срокът по чл. 82, ал. 4 от НК (1/2 от 2г. – 1г.), т.е това са 3 години. Тук е интересно да се посочи, че решенията, които се позовават на дългата изпълнителска давност, срокът по чл. 82, ал. 4 от НК, свързан със спирането или прекъсването на давността, което съгласно ал. 3 от закона се извършва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо осъдения за изпълнение на присъдата, от мотивите им не се установяват доказателства за такова действие и следователно няма аргументи за приемане, че е било налице прекъсване на давността и следователно основание за прилагане на абсолютната давност, която е по-дълга.

След като няма доказателства за спиране или прекъсване на давността не може да има и основание за прилагане на дългата – абсолютна давност.

                   Във връзка с противоречивата практика относно събирането на доказателства за изпълнението на наказанието глоба ще посоча, че докато в едно съдебно производство, каквото е това по разглеждането на наказателните дела по общия ред, където се събират доказателства относно деянието и дееца и в този смисъл могат да се събират и доказателства относно изтърпяването на предишните наказания, а в т.ч и за плащането на глобата, то в рамките на производството по издаване на свидетелства и справки за съдимост, това е невъзможно. В повечето случаи при издаване на посочените в Наредба № 8 от 26 февруари 2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост, изискват преценката на съда да се извърши почти незабавно, особено при служебното им изготвяне, в т.ч и по направени служебни запитвания по електронна поща, но самата Наредба в Глава четвърта „свидетелства за съдимост и справки за съдимост” не предвижда процедура, при която съдът да събира доказателства. В чл. 35, ал. 6 от Наредбата е посочено само, че когато лице иска издаване на свидетелство за съдимост, към заявлението за издаване на свидетелство за съдимост трябва да посочи постановената съдебна реабилитация или амнистията, ако има такива, и да представи необходимите доказателства. Този текст обаче не сочи какви доказателства – за постановена реабилитация или амнистия, или за изпълнение на наказанието, поради което логическото тълкуване на текста дава основание да се счита, че доказателствата следва да бъдат само относно факта на постановяване на реабилитацията или амнистията, а не и за изпълнение на наказанието. И докато за лицата, които са осъдени съществува изискване да представят доказателства, то подобно задължение не съществува за „съответния орган” (полиция, прокуратура, съд), който може да поиска, съгл.чл.36 от Наредбата издаване на справка за съдимост.

Следователно, в това едностранно производство съдът е обвързан само от отразеното в бюлетините за съдимост и приложените към тях съдебни актове (преписи от определения за предсрочно условно осъждане, за съдебна реабилитация, писма от прокуратурата или органите по изпълнение на съответните наказания за изтърпени наказания или прекратени изпълнителни преписки по присъди и пр.).

                  Считам, че настъпването на реабилитация на наказанието глоба, след като са изтекли сроковете за неговото изпълнение и тези за реабилитиране на осъденото лице, като при посочената противоречива практика най-дългият срок би бил след изтичане на абсолютната изпълнителска давност, то задължението за заплащане на глобата, която се събира по реда на ДОПК, не следва да се счита за отпаднало, а въпреки настъпилата реабилитация, то би подлежало на събиране по реда и в сроковете по чл. 171, ал.1 и 2 от ДОПК до настъпване на основания за отписване на вземането по реда на чл.173от ДОПК. Така глобата от наказание, представляващо публично държавно вземане, подлежащо за събиране по ДОПК, ще продължи да съществува до настъпване на основания за отписването му, но вече само като публично вземане, а не и с отрицателните последици на непогасено за бъдеще наказание в съдебното минало на осъденото лице. Противното означава, че бездействието на държавните органи по изпълнение на наказанието, в случая за наказанието глоба на НАП, води до утежняване на положението на осъденото лице. Тук отново следва да се припомни казаното в мотивите на Р 31-72-II Сб., с.137-138, че „не може да се вменява във вина на осъдения обстоятелството, че не е изтърпял наказанието до изтичане на давностния срок, защото привеждането на присъдите в изпълнение е законно задължение на държавните органи. За прилагането на давността се изисква едно единствено условие – присъдата да не е приведена в изпълнение през определения от закона срок, независимо по чия вина не е станало”. Едното не изключва другото и конкретно настъпването на реабилитацията не представлява пречка органите на НАП да продължат да провеждат действията по принудителното изпълнение. Напротив – това те могат да направят в рамките на сроковете по чл. 162, ал. 2, т. 5 от ДОПК и чл. 171, ал. 2 от ДОПК до настъпване на основания за отписване на вземането, съгл. чл. 173 от ДОП, както и няма пречка и след настъпването на реабилитацията самото осъдено лице да плати доброволно, доколкото нормата на чл. 174 от ДОПК го урежда. Това не води до необходимост от връщане на платената глоба, както след срока за реабилитация, така и след срока на абсолютната давност за събиране на публичните вземания, тъй като давността съгласно чл. 120 от ЗЗД не се прилага служебно и следователно лицето няма право да иска връщането й. Удачно е да се припомни, че докато със съвместно окръжно на Министерство на финансите № ІV-6/04.02.1971 г. и на Министерство на правосъдието № И-102-ІV/11.02.1971 г. относно изпълнението на наказанието глоба, наложено по чл. 82 от ЗАНН, както и в случаите, когато е наложено като наказание по НК, са дадени подробни указания до органите по събирането и за това да не се допуска изтичането на давностните срокове  по чл. 82 от ЗАНН, чл. 82 от НК и по чл. 110-111 от ЗЗД, като същите да предприемат необходимите действия по тяхното събиране в най-къс срок, то към настоящия момент такива липсват. В тези  окръжни е посочено, че съгл.чл. 82 от НК, когато е наложена глоба като съдебно наказание от съда, последното не се изпълнява, ако са изтекли две години. Подобно е и съдържанието на окръжно № И-26/05.01.1979 г. на Министерство на правосъдието, както и Инструкция № И-412-ІV/28.V.1976 г. на Министерство на правосъдието. Всички те предвиждат и дават указания относно своевременните действия от страна на съдебните изпълнители при събиране на държавните вземания и по-конкретно на наложените по ЗАНН и НК глоби – „органите по събирането на държавните вземания, произхождащи от наложени глоби – съдебните изпълнители и отделите – службите „Финанси” при общинските народни съвети, трябва да полагат максимално възможните усилия за събиране на цялото вземане в срок от две години, а ако е прекъсната давността в срок от три години”.

Самото бездействие на държавните органи по събиране на публичните вземания, т.е органите на НАП, както и на органите на съдебната власт, в частност на съда по отказа им или бездействието относно реабилитацията при наличие на определените от закона предпоставки, би довело до вреди за осъдените лица, които съгл. чл. 1 от ЗОДОВ биха могли да претендират такива. Такива вреди биха били например вписването в свидетелството за съдимост на едно лице нереабилитираното наказание глоба, което би могло да бъде пречка както при осъществяване на най-масовите негови права – трудовите, така и за придобиването на определени професионални квалификации и умения. Това е пречка и за преценка на наличието на основания за налагането на административно наказание по реда на чл. 78а от НК, както и за вдигането на наложени ограничения, напр. по чл. 76 от ЗБЛД (забрана за напускане на РБ) и др. В подобен смисъл е решение № 34/09.03.2010 г. на Административен съд Видин по административно дело № 30/2010 г. и решение № 2029/09.02.2011 г. на ВАС по адм.д. № 5413/2010 г. на VІІ о. Тук е мястото обаче да се припомни и решението на ЕСПЧ Налбански срещу България, № 30943/04 от 10.02.2011 г., където относно соченото нарушение на чл.2 от Протокол № 4 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи относно признаването на някои права и свободи освен вече провъзгласените в Конвенцията и в Първия протокол се сочи, че „всеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята и че упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. ...“. Според Съда „само фактът, че дадено лице е било осъдено за престъпление и все още не е реабилитирано, не може да оправдае налагането на ограничения върху правото му свободно да напуска пределите на своята държава. Такова бланкетно и почти автоматично ограничение не може да се счита за оправдано и целесъобразно.”

ІІ. Относно възможността за реабилитация на административното наказание глоба, налагано по реда на чл. 78а от НК.

Освен реабилитацията на наказанието глоба, наложено съгласно чл. 54 и следващите във връзка с чл. 36 от НК, следва да се разгледа и възможността за реабилитация на административното наказание глоба, наложено на освободените от наказателна отговорност лица при условията и в размерите на чл. 78а от НК.

За да се отговори на въпроса дали е възможна реабилитация на административното наказание глоба, наложено на основание чл. 78а от НК, следва да се проследи уредбата му както в правната теория, така и в задължителната практика на ВС и ВКС.

Правната теория е категорична, че административното наказание не е наказание по смисъла на чл.36 от НК и за него са неприложими разпоредбите на реабилитацията, която е приложима за наказанията, наложени по реда на Глава пета - чл. 54 и следв.от НК. Налаганото по реда на чл. 78а от НК, в рамките на съдебното производство по Глава двадесет и осма – чл. 375 и следв. от НПК, наказание представлява всъщност освобождаване от наказателна отговорност, а това според теорията представлява „освободителна присъда” (вж „реабилитацията по българското право” Ралица Илкова стр. 92), поради което в този случай няма осъждане по смисъла на чл. 85 от НК.

Следва да се отбележи становището на проф. Кино Лазаров и доц.д-р Иван Тодоров, отразено в „Административен процес” изд. Сиела, 2009 г. на стр. 398, по повод разпоредбата на чл. 82, ал. 4 от ЗАНН, която е идентична с разпоредбата на чл. 82, ал. 5 от НК, относно давността за изпълнение на административното наказание глоба, която съгласно чл. 82, ал. 1, б. ”а” е 2 години, като е посочено, че „Разпоредбата на предходната алинея не се прилага по отношение на глобата, когато за събирането й в срока по ал. 1 е образувано изпълнително производство”. В цитираната теоретична разработка е казано „Тази разпоредба (има се предвид разпоредбата на чл. 82, ал. 4 от ЗАНН) е от 1982 г. (ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Тя е един анахронизъм, напълно несъответстващ на принципите на правовата държава. Не може да има каквото и да е парично държавно вземане, за което да не се предвижда съответна, макар и по-дълга погасителна давност.”

Съгласно разпоредбата на чл.78а, ал.1, б.”б” от НК, за да се наложи административно наказание, е необходимо деецът, извършил престъпление, попадащо в приложното поле на б.”а” на с.з., освен да не е осъждан за престъпление от общ характер и да не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на този раздел.

От тази разпоредба на закона и конкретно формулировката „да не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на този раздел” ex lege е изключена възможността за повторно прилагане на института на освобождаване от наказателна отговорност чрез налагане на административно наказание, независимо от каквито и да е други условия, а това означава, че тази забрана за повторно прилагане на института на чл. 78а от НК не предвижда и възможност за реабилитация или амнистия на това наказание.

Първият пробив в законодателството относно приложимостта в рамките на чл. 78а от НК на разпоредбите относно освобождаването от последиците на осъждането и спрямо освободените от наказателна отговорност и наказани с административно наказание лица е Постановление № 77 от 29.11.1984 г.по н.д. № 68/84 на ОСНК на ВС, където в т. 5 е посочено, че предпоставка за приложението на чл. 78а от НК е деецът да е извършил престъпление. Ако това престъпление се амнистира, отпада и наложената за него глоба. Чл. 4 от Закона за амнистията може да се приложи за такива деяния, само ако престъплението съдържа едновременно и признаците на административно нарушение.

Възможността за повторно приложение на чл. 78а от НК обаче е заслуга на Постановление № 7 от 04.11.1985 г. По н.д. № 4/85 г. На Пленума на ВС,  в мотивите на което в диспозитива по т.4 е посочено, че от наказателна отговорност по чл. 78а НК могат да се освобождават и лицата, които са осъждани, но са реабилитирани, както и тези, които са освободени по глава осма на НК, ако е изтекла една година от изпълнение на наложената мярка за обществено въздействие или на административно наказание по чл. 78а НК.

Тук е моментът да се посочи, че в мотивите на това Постановление е използван друг израз, различен от посочения в диспозитива „изпълнение”, а именно  че „лицето, което е освободено от наказателна отговорност, може да бъде повторно освободено от наказателна отговорност по чл.78а от НК, ако е изтекла една година от наложената мярка за обществено въздействие или глоба. И тук следва да се приложи срокът по чл. 86, т. 3 от НК.”. Цитираната част от Постановлението е от сборника „Постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по наказателни дела 1953-1990г.” на СЮБ, стр. 122. Така се вижда, че е налице противоречие между мотивите и диспозитива на Постановление № 7/85г., което поражда съмнение в действителната воля на съда относно началния момент на едногодишния срок – от налагане на наказанието, т.е  от влизане в сила на постановеното решение или от изпълнението му, т.е от плащането на глобата.  Препращането в мотивите на постановлението е само относно срока за реабилитация по чл. 86, ал.1, т.3 от НК, а не и относно изискването за изпълнение на наказанието.

Безспорно, въведеното с т.4 на Постановление № 7 от 04.11.1985 г. по н.д. № 4/85 г. на Пленума на ВС изключение от рестриктивното тълкуване на текста на чл. 78а, ал.2 от НК е изцяло в интерес на осъдените лица и представлява израз на хуманно и справедливо отношение към всички категории санкционирани от държавата лица, както и е логично, доколкото се говори за препращане към срока по чл. 86, т. 3 от НК, то срокът да започва от момента на изпълнение на наказанието, така както е посочено в диспозитива на постановлението. Независимо от това обаче е необходимо ВКС да отстрани това противоречие, като издаде ново тълкувателно решение по въпросите за реабилитацията на наказанието глоба и на административното наказание глоба, налагано по Глава двадесет и осма, чл. 375 и следв. от НПК във вр. чл. 78а от НК.

В практиката на ВКС и на останалите съдилища масово не се допуска повторно прилагане на чл. 78а от НК, докато не се плати наложената по предишното осъждане глоба, независимо от изминалия от налагането й период от време. Такива решения са: решение № 345 от 28.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 283/2010 г., II н. о., НК; решение № 171 от 10.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 151/2009 г., III н. о., НК; решение № 512 от 1.12.2008 г. на ВКС по к. д. № 374/2008 г., II н. о., НК, като в тях е посочено, че спрямо осъденото лице за повторното прилагане на института на чл. 78а от НК и при съблюдаване на изискванията на чл. 86, ал. 1, т. 3 НК е необходимо да е изтекъл предвиденият едногодишен срок от изпълнение на наложената парична санкция.

Считам, че така както т. 4 от ППВС № 7/85 г.препраща към сроковете по чл. 86, т. 3 от НК, следва да се предвиди възможност за настъпване на реабилитация на наложеното административно наказание по чл. 78а от НК не само в случаите на неговото изпълнение, но и в случаите, когато след изтичането на срока за изпълнителската давност по чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК, е изтекла една година и деецът не е извършил друго престъпление.

В обобщение на всичко гореизложено следва de lege ferenda да се предложи изменение на чл. 82, ал. 5 от НК относно неприложимостта на разпоредбите за абсолютната изпълнителска давност спрямо наказанието глоба, като същата се отмени, както и на разпоредбата на чл. 86 от НК, като се създаде нова алинея 3 и в нея да се предвиди, че реабилитацията настъпва и в случаите, когато са изтекли съответните по ал. 1 срокове и в случаите на изтекла давност за изпълнение по чл. 82 от НК.

Следва да се отбележи, че индикации за променена законодателна воля, сочеща регламентиране на реабилитацията на административното наказание глоба, се открива в проекта на Министерство на правосъдието за създаване на Кодекс за административните нарушения и наказания, където в чл. 64 от КАНН е предложена възможност за реабилитация на наложеното административно наказание, която би настъпила с изтичането на 2 годишен срок от изтърпяване на наказанието или на 3 годишен срок от влизане в сила на акта на налагане на административното наказание или мярка за въздействие, в случаите когато наложената санкция не е изпълнена. Тези срокове по проекта за КАНН напълно кореспондират и със сроковете по чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК (две години), както и със срока на дългата давност по чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1, т. 5 от НК (три години).

В случай че не се стигне до законодателна промяна обаче, е изключително необходимо издаването на ново тълкувателно решение от ВКС, което да уеднакви критериите за реабилитиране на наказанието глоба.

Галина Николова,

съдия в Районен съд – Нови пазар

…………………………………………………………………………………….

[1] Статията се препубликува от бр. 1/2016 г. на сп. „Общество и право”