проф. Петко Венедиков
ТЕЖЕСТТА НА ДОКАЗВАНЕТО ПРИ ИСК ЗА ПЛАТЕНО НЕДЪЛЖИМО word
ТЕЖЕСТТА НА ДОКАЗВАНЕТО ПРИ ИСК ЗА ПЛАТЕНО НЕДЪЛЖИМО pdf
При предявен иск за връщане на платено без основание платилият ищец трябва да докаже плащането. Но длъжен ли е да докаже и липсата на правно основание за плащането? При липсата на презумпция като тази на чл. 142, ал. 1, изр. 1 от отменения Закон за задълженията и договорите, според която всяко плащане предполага един дълг, сегашната съдебна практика е склонна да възлага на ответника тежестта да докаже валидно правно основание за получаването на плащането. Силни аргументи срещу тази теза предлага статията на проф. Венедиков, публикувана през 1971 г. Предоставяме ви я с любезното разрешение на г-жа Теодора Венедикова, дъщеря на проф. Венедиков
Искът[1], с който се иска връщането на нещо, дадено без основание – първият от трите иска по чл. 55 ЗЗД – предизвиква в практиката съмнения по въпроса как ще се разпредели тежестта на доказване. Разбира се, ищецът, когато твърди, че е дал на ответника нещо без основание, трябва да докаже даването му. Но трябва ли освен това той да докаже още че не е имало основание? Ищецът се позовава на факта на даване- то и на отсъствието на факт, който позволява на ответника да задържи даденото. Не следва ли този последният, ако твърди, че има право да го задържи, да докаже факта, който му дава това право и който следователно съставя основанието на даването?
Нека отбележа преди всичко, че ако разпределим така тежестта на доказване, ще поставим ответника често пъти в трудно положение. Да вземем за пример случаи, в които едно лице, което дължи от заем 500 лв., плаща на кредитора си и след това предявява иск срещу него, като претендира, че е платило без основание. Какво ще бъде тук положението на кредитора? Чл. 77 ЗЗД го задължава, когато получи плащане, да върне на длъжника документа, който установява задължението. Следователно в случая този документ няма да бъде вече в негови ръце Свидетели за заема е малко вероятно да има, но и да има, ищецът ще възрази, че чл. 133, б. „в“ ГПК не позволява да се разпитват свидетели, за да се установява такъв договор за заем. Ето че кредиторът е поставен в невъзможност да установи основанието и следователно, макар че няма никакво неоснователно обогатяване на ищеца, искът за неоснователно обогатяване ще трябва да се уважи.
При така разпределена тежест на доказване се създава и възможност да се заобикаля в някои случаи запрещението да се разпитват свидетели, установено в чл. 133, б. „в“ ГПК. Ищецът не може да доказва със свидетели, че е дал 500 лв. назаем на ответника. Но ако той потърси тези 500 лв. не като дадени на заем, а като дадени без основание, свидетелите са допустими, защото с тях не се доказва договор.
Мене ми се струва обаче, че това разрешение, което освобождава ищеца от тежестта да докаже и липсата на основание, не може дасе приеме. Въпросът за тежестта на доказване тук се решава по мое мнение от последното изречение в ал. II на чл. 28ЗЗД: „Основанието се предполага до доказване на противното.“ Едно лице подписва документ, в който заявява, че дължи някому 500 лв. без да посочва на какво основание ги дължи Няма съмнение, че този документ е достатъчно доказателство, за да бъде осъден издателят му да плати сумата. Основанието се предполага: чл. 26 ЗЗД установява презумпция, че то съществува и тя освобождава кредитора по документа от необходимостта да го доказва.
Ако издателят на документа твърди, че се е задължил без основание, той трябва да докаже това. Щом това е така, как ще бъде, когато лицето вместо да подпише документа, направо плати сумата?
Разрешението, струва ми се, не може да бъде друго. Както в случая с подписания документ лицето трябва да докаже липса на основание, за да не бъде осъдено да плати сумата, така и в другия случай то трябва да докаже липсата на основание, за да си върне сумата. Не можем да мислим, че в първия случай кредиторът ще може по съдебен ред да си получи сумата по документа без да доказваоснование на задължението, а във втория, след като я е получил, ще трябва да я върне, ако не докаже основание за получаването.
Чл. 26, ал. II, посл. изречение ЗЗД означава, че щом е доказано съгласието между две лица за преминаване на едно благо от едното у другото, презумира се, че има и основание за това. Съобразено с това този, който е получил едно плащане, няма нужда да доказва, че има основание за това. Платилият ако твърди, че е платил без основание, ще носи тежестта да докаже, че е така.
Ако всичко това е така, трябва да приемем, че ищецът по иска за платено без основание не може да се ограничи да докаже само плащането. От друга страна обаче, не може да се иска от него да доказва, че не съществува никое от многобройните възможни основания. Достатъчно е той да докаже на кое конкретно основание е извършил плащането и да докаже, че то е съществувало. Нека вземем за пример най-честия случай – случаят на повторно плащане. С разписката, която е получил от кредитора, ищецът ще докаже както плащането, така и за кое задължение е извършено то, а с разписката за първото плащане ще докаже, че задължението не е съществувало вече, когато е платил втори път. Разбира се, разписката не посочва изрично, както би трябвало да бъде, какво задължение се връща, това може да се изведе и от други обстоятелства. Например еднаквостта на сумите по двете разписки или да се докаже с други доказателствени средства. Доказано веднъж обаче, че плащането е извършено за задължение вече погасено, искът за платеното без основание е доказан. Ищецът няма да доказва, че е имал някое друго основание за плащането.
Няколко думи и за доказателствените средства. По начало ищецът може да доказва и със свидетели даването, дори когато то се отнася за парична сума – чл. 133, б. „в“ ГПК, не допуска да се доказват със свидетели плащания на задължения, установени с писмен акт, а тук е въпрос за плащане на несъществуващи задължения. Обаче мисля, че ако ищецът твърди, че е платил повторно едно задължение установено с писмен акт, със свидетеля няма да може да се доказва не само първото, но и второто плащане. Същото мисля, че е разумно да се приеме и когато ищецът твърди, че е надплатил едно задължение, установено с писмен акт.
[1] В-к „Правна трибуна“, бр. 65-66 (28 декември 1971 г.), с. 3.