Проф. Ст. Баламезов
Mясто и роля на съдебната власт в българската държава word
Mясто и роля на съдебната власт в българската държава pdf
Към времето, когато се съставя и преработва един проект под надслов „Органически Устав за държавното устройство на Българското Княжество“, въпросът за броя на властите – функции е бил разрешен, както теоретически, така и в конституционните текстове. Заглъхнал бе вече малкият шум, създаден от Бенжамен Констан с неговото учение за четвърта власт „pouvoir neutre“, което е имало един предходник, Клермон Тонер, и един последовател, Людовико Казанова. От друга страна, учението, че властите не са и три, а две, законодателна и изпълнителна, то на свой ред ще се изнесе на правна преценка много по-късно от проф. Бертелеми и също няма да има успех. Съдебната власт е вече установена и закрепена като трета, отделна, автономна.
А тогава, при събиране на суров материал за български Основен закон, в смисъл на подходящи и предпочитани текстове, техният събирач, оценител и преводач, е използувал широко само сръбския Устав от 1869 и отчасти само румънската Конституция от 1866. В доклад до своето началство (№ 979 от 8 юни 1878), руският комисар княз Дондуков—Корсаков ясно изразява своите предпочитания и те се налагат на управляващия съдебния отдел при неговата канцелария, Лукиянов, а чрез него на другите подчинени сътрудници. От тоя доклад узнаваме, че на българските народни представители, които ще се свикат в Търново на Учредителното Велико Събрание, ще бъде предложен „в донякъде изменен вид органическият Статут на сръбското княжество“. Казва се и защо. Защото „сръбската Конституция повече от други съответствува на нравите и нуждите на българския народ, а в същото време може да предостави на българския княз значителни „прерогативи на властта“. Тогава как да си обясним, че докато в сръбския Устав има отделна глава (VII-ма) с надслов „За съдилищата“, уреждаща тая материя в 11 члена (108—118), българският проект не съдържа такава глава? Нашето недоумение се засилва като узнаем, че и румънската Конституция също отделя специална глава (част трета, глава III) с надслов „За съдебната власт“, съдържаща два члена (104—105). Това се отнася до съставянето на проекта. А в самото Учредително Събрание, гдето проектът ще бъде разискван и гласуван, там можеше да бъде използувана гръцката Конституция от 1864, със специална глава „За съдебната власт“ съдържаща цели 12 члена (87—98), а също белгийската Конституция от 1831, с отделна глава (III-та), съставена от 16 члена (92 — 107). Но за Белгия се споменава съвсем по друг повод: във връзка с титли за благородство, ордени и „лъскави мундири“ каквито трябвало да се запретят в България.
Как да изтълкуваме това важно обстоятелство, че проектът за българска Конституция не съдържа глава за съдебната власт, организацията и компетенцията на нейните органи, а също толкова важното постановление на белгийската Конституция (чл. 107), че съдилищата прилагат административните правилници само доколкото те са съобразни със законите? Ето нашето обяснение.
Съставителят на проекта за български Основен закон, Лукиянов, се намира под влиянието на фактическото обстоятелство, че правниците в българското княжество още се броят на пръсти, че дори не всички членове на „Върховното Съдилище“ ще бъдат правници. А в Учредителното Събрание, общото съзнание, че нямаме достатъчно подготвени лица, ще засегне и други институти: държавен съвет, сенат. Макар различни, тия две учреждения ще се смесят и ще се отхвърлят, първото предвидено в проекта, второто предложено в Събранието. Това отхвърляне формално и привидно ще стане по политически съображения, в името на „народовластието“, а всъщност поради общото убеждение, че „нямаме хора“. И наистина, основателно ще да е било това опасение, щом най-видни оратори в Събранието ще изкажат такива мисли: „Конституцията е контракт между главата на държавата и народа“ (Дневник XII); „Изборът е цял контракт между депутатите и избирателите“ (Дневник XI).
Обаче, докато така се разсъждава и решава в политически среди, в други среди — бавно, безшумно, макар и с ограничени средства, се гради нещо ново и голямо: стройна правосъдна система с всички видове съдилища, включително отделни търговски и специални административни. И настъпва едно раздвояване в нашия държавен живот: политическите институти вървят по свой път, две изменения на Конституцията (1893, 1911) не донасят нищо ново, нищо съществено, а съдебната власт се развива по свои пътища, по-рационално, по-системно. И този процес ще приближи българското правосъдие до неговото изравняване със съответните институти в най-напредналите народи и държави.
Ето как описва първите мероприятия относно организацията на съдебна власт нашият голям историк професор Марин Дринов в своята „Записка за деятелността на привременното руско управление в България“, прочетена в XI-то заседание на Учредителното Събрание от 14 март 1879 г., но ненапечатана в дневника на заседанието[2]:
„За гражданското устройство на България, русските власти са захванали да работят още щом русската войска премина през Дунав. Това дело беше възложено тогава, и доде се продължава войната, на гражданското управление, което се намираше при Негово Императорско Височество Главнокомандующий на действующата армия и се управляваше от покойний княз Черкасски[3]. Целта на това управление беше да заменява в занимаемите от русската войска места прежната власт с ново управление. . . С пълно гражданско устройство, основано на начала вземени направо из народний живот, княз Черкасски мислеше да замени горереченото първоначално гражданско устройство незабавно след свършването на войната. . .
„Материалите, които може да събере до миналия месец май юридическата комисия, която бе съставил покойний княз Черкасски, взеха се като основа при изработване привременните правила за устройството на съдебната част на България. Според тия привременни правила във всяко село е нареден селски съд за разглеждане един определен вид граждански и криминални работи. Селският съд действува само като един полюбовен или третейски съд и, като такъв, старае се да примирява по едно взаимно сговаряне. Освен селския съд, наредени са и общи съдилища, които са разделени на окръжни, губернски и върховен съд, който е един за всичкото Княжество. За търговски работи са предназначени търговски съдилища, които ще се отварят в по-главните търговски центрове, дето се види за нужно. Срещу решенията на търговските съдилища могат да се дават жалби в близките губернски съдилища, както и във върховния съд. . .
„За работи, в които интересите на управлението или на хазната се пресрещат и сблъскват с интересите на длъжностни или частни лица, наредени са административни съдилища, окръжни и губернски, срещу решенията на които ще могат да се дават жалби на върховния административен съд...
„Широкият свободен достъп на народните обичаи в съдилищата ще даде най-богат и най-правилен материал за законодателните трудове на бъдещите конституционни органи в Княжеството — привременното управление намери за несгодно да се заеме с такива трудове, защото те засега са преждевременни и биха могли само да повредят правилното развитие на народното Българско право“.
* * *
Но всъщност, истина ли е, че като не отделя специална глава на съдебната власт, българската Конституция я забравя или пренебрегва? Това не е точно. Нашият основен закон съдържа, освен чл. 13, редица други постановления из областта на съдебната власт или в тясна връзка с нея. Други постановления, като несменяемостта на съдиите, той не можеше да предвиди, поради1 посоченото съображение — липса на юристи. Трети текстове, вписани в сръбския Устав, очевидно уреждат материя от компетентност на обикновения законодател.
Какви постановления съдържа специалната глава на сръбския Устав? За изразяване на право съществуват няколко степени съдилища (чл. 108). Право се изразява (изрича) от името на княза. При изразяване на право съдилищата са независими и не се намират под никаква власт освен закона (чл. 109). Никоя власт на държавата, нито законодателна, нито управна, не може да извършва съдебни действия, както и съдилищата не могат да упражняват законодателна или управна власт. Съдилищата не могат да привличат под отговорност и да съдят чиновници на управната власт за техни служебни действия, докато това не разреши надлежната власт (чл. 110). Никой не може да бъде привлечен под отговорност от друг съд, нито може да го съди друг съд, освен тоя, който от закона му е определен като надлежен (чл. 111). Член 112 изброява какво родство между съдии служи за законно препятствие да бъдат членове на същия съд. Член 113 определя възрастта на съдиите. Член 114 предвижда тричленния и едночленния състав на съда. Член 115 говори за съдебното дирене, съвещанието на съда, съдържанието на присъдата, редът за нейното произнасяне. Член 116 урежда въпроса за защитата. Член 117 гласи, че специален закон ще уреди специални съдилища за случаите на „разбойничество, опасни кражби и палежи“. А последният член, 118, има следното съдържание: „При углавни дела, Князът има право да помилва и може да замени наложеното наказание с по-леко, или да го намали, или съвсем да го опрости“.
Към тия постановления, преведени на руски, събирачът на суровия материал добавя някои извадки, заимствувани от румънската Конституция от 1866 г. Срещу чл. 108 се цитира румънския чл. 36: Съдебната власт принадлежи на съдилищата и „ трибуналите“; техните решения и присъди „се правят“ на основание на законите и се изпълняват от името на Княза. Цитира се също румънския чл. 93: Той (Князът) има право на амнистия в политическите дела. Той има право да отмени или да намали наказанието в углавните дела. Той не може нито да спре хода на следствието или съда, нито да се намесва, под какъвто да е предлог, в работите на съдопроизводството“. Срещу чл. 111 намираме румънския чл. 14: Никой не може да бъде „отстранен“, против своето желание, от съдиите, които му са предназначени от закона. И срещу чл. 117 се цитира румънския чл. 105: „Установява се съд със съдебни заседатели за дела углавни, политически и по печата“.
Ние видяхме, че повечето от постановленията на сръбския Устав съдържат правни правила, които по своето естество се отнасятт до наказателното съдоустройство и съдопроизводство, а поради това тяхното място е в съответните закони. А сега нека видим какви постановления, засягащи съдебната власт, съдържа нашият проект за „Органически Устав“.
Това е на първо место, по ред и значение — член 12 на проекта, който ще запази същата редакция и като чл. 13 на приетия от Учредителното Събрание текст: „Съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действуват от името на Княза. Отношенията на Княза към тия места и лица се определят чрез особени наредби“. Непосредно следващия чл. 13 на проекта се отнася също до съдебната власт (чл. 14 на Конституцията): „Князът има право да смекчава или да отменява наказанията спроти начина, който е определен в правилата на криминалното съдопроизводство“. А чл. 14 на проекта (чл. 15 на Конституцията) не само се отнася до същата материя, но в първата си част съдържа повторение на правото предвидено в предишния член (чл. 14 на Конституцията): „Князът има право за помилване в криминалните дела. А правото за амнистия принадлежи на Княза, заедно с Народното Събрание.“ Следва чл. 15 на проекта (чл. 16 на Конституцията): „Изложените в чл. чл. 13 и 14 (респективно чл. чл. 14 и 15 на Конституцията) правдини на Княза не се простират и на присъдите, по които са осъдени министри за някакво нарушение на Конституцията“. Ами чл. 68 на проекта (чл. 72 на Конституцията): „По работи криминални, военни лица се съдят от военни съдилища само тогава, когато се намират на действителна служба“. Ами чл. 69 на проекта (чл. 73 на Конституцията): „Никой не може да бъде наказан без присъда от надлежния съд, която е вече добила законна сила“. Ами чл. 159 на проекта (чл. 159 на Конституцията): „Князът не може да опрости един обвинен министър без съгласието на Народното събрание“. Ами чл. 75? Той е нов, предложен от М. Балабанов и приет в заседанието от 26 март: „Никому не може да се наложи наказание, което не е установено от законите. Мъчения при какво да е обвинение, също и конфискувание на имот, се запрещават“. При съставяне на тоя текст са били използувани чл. чл. 7,17 и 18 на гръцката Конституция, 29 на сръбската и 17 на румънската.
* * *
По решение на Учредителното Събрание от 7 март, окончателният проект се предава на 15-членна комисия, избрана отчасти в същото заседание и допълнена на 10 март. Докладът на тая комисия, озаглавен „Рапорт на комисията върху основните начала на Конституцията за Българското Княжество“ е готов на 18 март, а се прочита в заседанието на 21 март. Комисията счита, че всяка конституция трябва да съдържа четири основни начала: свобода, равенство, самоопределение и обезпечение (сигурност). А само в „добавки“ към доклада, намираме следните съждения: „Комисията приима принципът, че съдебната власт принадлежи напълно на съдилищата, които са независими и действуват независимо от изпълнителната власт. Причини: за да се добие една законна присъда трябва тя да падне тъкмо на основание на законите, без никаква намеса на правителството, което може би да е една от заинтересуваните страни в съда. Ако зависяха съдилищата от изпълнителната власт, то съдиите щяха да бъдат всякога изложени на нейното влияние и едва ли щяха да могат да издадът някакво решение, което не би било по воля на правителството, без да се опростят със службата си. Тогава, обаче, би станал илюзорен принципът за разделението на законодателната власт, защото собствено не би се съдило по законите направени от народа и правителството, но само по произвола на последното. За устройството на съдилищата предлага комисията да се направи особен закон“. Но докладът на комисията се отхвърля в заседанието от 21 март, след речите на Каравелов и Славейков, в които се подлагат на жестока и необоснована критика основните положения на тоя документ, а за „добавките“ не става и дума. А дори с помощта на източниците, с които някои от членовете на Събранието си служат, можеше да бъде цитиран чл. 107 на белгийската Конституция, който гласи, че съдилищата ще прилагат общите и местни постановления и правилници, доколкото те са съобразни със законите.
* * *
Действието на Конституцията е преустановено на 27 април 1881 г. Второ Велико Народно Събрание гласува на 1 юли 1881 г. исканите от Княза пълномощия. С манифест от 30 август 1883 г. се оповестява на народа за решението на Княза да се състави комисия, която да приготви проект за нова Конституция. Но с манифест от 6 септемврий 1883 г. търновската Конституция се въстановява и Князът приканва Народното Събрание „да се произнесе върху, измененията, които трябва да претърпят глава XIII и глава XIV, дял I на Конституцията, отнасящи се до Народното представителство“. Макар да се е целила частична ревизия на Конституцията, правителственият проект, внесен в Народното Събрание и гласуван от него на три четения в заседанието от 5 декември 1883 г., засега и глава X, чл. 49, който в закона за изменението на Конституцията от 9 декември 1883 г. има следното съдържание: „Въпросът: дали са упазени условията за гласуването, утвърждаването и обнародването на един закон при издаването му, се решава от съдилищата“. Едновременно с взетите решения, обаче, Народното Събрание е гласувало и следната резолюция: „Народното Събрание постановява да моли Негово Височество щото предвид необходимата нужда да се направи един сериозен опит с действащата Търновска Конституция, Великото Народно Събрание за преглеждането на Конституцията да се не свиква преди изтичането поне на три години“. Но преди да изтече тригодишния срок, през юли 1886 г., IV Обикновенно Народно Събрание отмени този закон.
Първото изменение на Конституцията от 1893 г. не е засегнало съдебната власт — нито пряко, нито косвено. Второто изменение, обаче, това от 1911 г., създава нови и съществени постановления в чл. чл. 72 и 73. Член 72, както видяхме, е имал такова съдържание: „По работи криминални, военни лица се съдят от военни съдилища само тогава, когато се намират на действителна служба“. Новият текст гласи: „Един особен закон ще определи кои криминални работи, извършени от военни лица на действителна служба, се съдят от военни съдилища и кои от общите съдилища.“ А вече цитираният чл. 73 е съдържал само класическото начало: „Никой не може да бъде наказан без присъда от надлежний съд, която е вече добила законна сила.“ Сега, с изменението от 1911 г., тоя член се допълва със следните съществени постановления: „Не могат да се създават изключителни съдилища или следствени комисии под никакъв предлог и под какво да е наименование. Във военно време, или когато при належаща опасност, произходяща от външно нахлуване или въоръжено въстание, страната или част от нея се обяви във военно положение, действуват предвидените в закона военно-полеви съдилища. Военното положение се обявява със закон, ако Народното Събрание заседава, или с указ, под обща, отговорност на министрите, ако не заседава. В последния случай Народното събрание се свиква в пет дни за потвърждение на издадения указ“. Първата фраза на тия нови постановления е заета от чл. 94 на белгийската Конституция от 1831 г. (намираме я и като самостоятелен член 91 на гръцката Конституция от 1864 г.), а останалите части на тоя допълнен чл. 73 са оригинални.
* * *
Обективна и компетентна, дори магистрална преценка на основни проблеми из българското конституционно право ще даде първият ни Държавен Съд от 1903 г. Той си поставя и разрешава следните въпроси: какво е значението на Конституцията, кой закон е противоконституционен, „кога правителствен акт и какво разпореждане на отделен министър нарушават основния закон? През 1900 г., обаче, Софийският окръжен съд, вече решава да не приложи „Временни наредби по печата“, като признава съдържащите се в тях постановления за противоконституционн[4]. Наистина, с този изолиран прецедент нашата съдебна практика се изчерпва и, което е по-важно — правният спор не стига до Върховния Касационен Съд. А към това време, през 1893 г., в Норвегия, макар Конституцията да не поменава за правото на съдилищата да не прилагат противоконституционни закони, това право си признава градският съд в Християния[5], а след него и Върховният съд; същото начало възприема и първата камара на атинския Ареопаг през 1904 г. А по-късно, на 16 март 1912 г., румънският Касационен Съд потвърди решението на букурещкия окръжен съд от 2 февруари с. г., с което той отказал да приложи един нов закон за трамвайните дружества, който противоречал на Конституцията. Решението на окръжния съд било обжалвано пред върховния съд от букурещката община чрез министра на вътрешните работи, но жалбата била оставена без последствие. Мотивите на първия, а по-късно и на втория съд, са съставени въз основа на писмената консултация на професорите Бартелеми и Жез, поискана от защитата, прочетена пред съда и приложена към делото.
И въпреки този прецедент, при изменението на Конституцията през 1923 г. (чл. 103), в Румъния се предпочете да се отрече северо-американската система и да се създаде една нова, която ние считаме теоритически за най-издържана и практически за най-удобна. Това не е и системата възприета в чехословашката Конституция от 1920 г. и в австрийската Конституция от 1920 г., според която се урежда конституционен съд. Не, румънската система от 1923 г. възлага на Върховния Касационен Съд при съединен състав на всички отделения, да се произнася върху конституционността на законите и да обявява за неприложими тия, които противоречат на Конституцията.
* * *
Държавният Съд от 1903 г., счита за необходимо да се произнесе по някои основни въпроси на нашето управление, защото отчасти те са повдигнати от държавния обвинител и от защитата, а също защото той така разбира своята задача. И без колебание, нито преувеличение, трябва да се признае, че неговата присъда от 30 юни 1903 г. е дори по съдържателна и научно-аргументирана от речите на държавния обвинител, неговите помощници, а също от тия на защитата. Ето тия основни въпроси: какво е значението на одобрението дадено от Народното Събрание по поводъ на някои решения и разпореждания на министри; българската Конституция предвижда два вида министерска отговорност: съдебна и политическа; какво трябва да се разбира под министерското престъпно деяние „нарушение на Конституцията“; дали министърът поема отговорността само когато даде противозаконна заповед или също когато одобри противозаконна постъпка на подчинен орган; дали непредвидливостта съставя намаляващо или увеличаващо вината обстоятелство; дали бездействието, неизпълнението, неприлагането на закон е наказуемо?
а. „И Държавният Съд приема, гласи присъдата, че според чл. 153 от нашата Конституция министрите са отговорни както пред Княза за своята политическа деятелност по управлението на страната, така и пред Народното Събрание, което има право на това основание да им изказва недоверие, последствие от което не може да бъде друго освен тяхното оттегляне от управлението или пък разтурването на Народното Събрание.“ Наистина, според чл. 152 на Конституцията, министрите се назначават и уволняват от Държавния Глава, а не от Народното Събрание. „Обаче, изходът на новите избори ще реши вече окончателно възникналия спор и ако Държавния Глава ще се съобрази в тоя случай с решението на Народното Събрание, ще направи това защото народът е изказал вече последната си дума, която трябва да бъде задължителна за всичките конституционни власти, понеже всички изхождат от него и всички са негови пълномощници“.
Колкото до смисъла, значението, последиците, на одобрението дадено от парламента, то „по никой начин не може да се смята като юридическо задължение, взето мълчаливо спрямо министра да го не дава под съд за противозаконно действие. Такова одобрение не може да свързва нито болшинството, което го е дало, тъй като то е основано на незаконна причина, нито, толкова повече, новото представителство, което в това отношение няма никакъв ангажимент... От друга страна и политическият вот на недоверие и падането на министерството не би могло да освободи последното от углавна отговорност. Ако едно Народно Събрание смята, че падането на министерството е достатъчно за него наказание за извършените от него нарушения на законите, това не отнема правото на следващото събрание да бъде на друго мнение и да даде същото министерство под углавен съд“.
б. „По силата на чл. 153 от Конституцията, министърът е отговорен не само пред Княза, но и пред Народното Събрание. Тази отговорност може да бъде чисто политическа, тя може да бъде и углавна... Ако министърът отговаря углавно в случаите предвидени в чл. 155 от Конституцията, то във всичките други случаи, той може да отговаря политически, стига действието да се отнася до неговата министерска деятелност. В случаите на чл. 155 от Конституцията, министърът не само губи властта, но и се дава под углавен съд. В другите случаи, министърът може само да бъде принуден да напусне управлението, ако и Държавния Глава е съгласен с вота на Народното Събрание и не мисли да се обърне към самия народ за разрешение на спора“.
в. „Защитата искаше да увери Съда, е казано в присъдата, че нарушение на Конституцията могло да има само тогава когато, както при Карл X във Франция, биха се издали административни заповеди, ордонанси, за управлението на страната и биха се суспендирали по този начин законите, а не и тогава, когато би се констатирало само нарушение на законите. Без съмнение, суспендирането на законите и управлението с ордонанси е пряко нарушение на Конституцията у нас на чл. 43; но такова нарушение, ако не и по-голямо, съставлява и систематическото нарушение на законите. В първия случай, суспендирането на законите става публично от административната власт, която има и смелостта да издаде други правила за ръководство на гражданите; така щото последните знаят какви им са правата и какви им са задълженията по отношение към държавата. Във втория случай, суспендирането на законите става мълчаливо и чисто фактически; и в държавата вместо общи норми въдворява се господството на министерското усмотрение и на произвола... Казаното, обаче, не засяга въпроса за тълкуването на чл. 43 от Конституцията, според който нарушение на Конституцията, а именно на същия тоя член, ще има и тогава, когато се констатира за нарушен и един само закон. От тая точка, систематичното нарушение на много закони би послужило за основа да се наложи едно по-тежко наказание на признатия за виновен министър“.
г. „Но министърът става отговорен не само тогава когато даде противозаконна заповед, но и тогава когато одобри противозаконна постъпка на своите подчинени органи: умисълът да наруши закона и да извърши престъпление е еднакъв и в двата случая“.
д. „Най-голямата мъдрост, иронично бележи присъдата, а следователно и предвидливост на държавен мъж в конституционно-парламентарна страна се състои в това — да не спасява народа, своя господар, против волята му“. Изправен пред въпроса как да прецени непредвидливостта на министъра, Съдът констатира, че тя му е послужила „като оправдание за да се отнесе към признатите за виновни министри в нарушение на Конституцията с особена снисходителност при определяне на следващото им се наказание“.
е. Държавният съд се спира и на въпроса за прилагането неизпълнението на закони от министър и определя своето становище по следния начин: „От наказателния закон той (Съдът) се ръководи за да признае, че само умишлените нарушения на Конституцията могат да съставляват престъпленията предвидени в чл. 155 от Конституцията; от наказателния закон (чл. 475) и от Конституцията той се ръководи, за да приеме, че нарушение на Конституцията е нарушение или неизпълнение на норма установена в Конституцията от министър при изпълнение на служебните си обязаности“.
* * *
Наред с усилията на общите и специалните съдебни места, в процеса на закрепването на правния ред в българската държава, значителна роля се пада на Върховния Административен Съд. Наистина и преди 1912 г. в България са уреждани административни съдилища, а винаги са действували административни юрисдикции, обаче само след учредяването на тоя съд ще могат да се поставят и разрешат големи въпроси като: същност и граници на свободно усмотрение; правно естество на висшия правителствен акт. Но и задачата на Върховния Административен Съд ще бъде значително затруднена поради редица теоритически и фактически обстоятелства. Защото, от една страна, и по двата въпроса, т. е. при определянето на двете правни понятия, се натъкваме на затруднения и разногласия, а от друга страна, из подсъдността на административното правосждие се изземват редица административни актове, които безспорно нямат някои от характерните, отличителни, белези на висшия административен акт. Също така — и това разбираме под фактическо обстоятелство — нашата неподсъдност при незаконни уволнения на държавни служители или уволнения „в интереса на службата“ се е обяснявала с мотива, че не всички чиновници са притежавали необходимия ценз. А в това време, в други държави, големият въпрос за несменяемостта мина през следните фази: несменяемост на съдиите, несменяемост на административните чиновници, стабилност на съдията дори по място на служене, запазване на службата от чиновник, избран за народен представител.
* * *
В един кът на обширната съдебна област, обаче, нашият процес на прогресивно усъвършенствуване не само не проникна, но прие един консервативно-самобитен характер. Всички нови конституции отбелязват една ясно очертана тенденция: при помилвания и при амнистия, правата на правителството — разбираме Държавния Глава с Министерския Съвет — и дори на Държавния Глава с надлежния министър, се разширяват. Според румънската Конституция от 1923 г., кралят има право не само да помилва при смъртна присъда и да намали наложено от съда наказание, но също и право на амнистия, чл. 88; председателят на германската република „упражнява правото на помилване“, а амнистия се дава със закон, чл. 49; председателят на чехословашката република е имал право да амнистира, да помилва, да заменя или да отлага наказанията, а също „да запрещава или да „спира углавните процеси“, чл. 103. Във Франция, начиная от 1919 г., вече на няколко пъти се прибягва към една нова система, съдържаща елемент на амнистия и на помилване, наречена „амнистиращо помилване“ (grâce amnistiante): парламентът предвижда в закон, че авторите на едни престъпни деяния се амнистирват, а авторите на други — само ако и когато бъдат помилвани. По този начин, в конкретни случаи, прилагането на амнистията е обусловено от предшествуващо помилване. А у нас напротив, широко се прилага предсрочното освобождаване, но не и непредвиденото намаляване на наказанието по ходатайство на гражданския съд; колкото до заменяването на смъртното наказание, дори това право на Държавния Глава у нас е ограничено с наредба закон от 12 ноември 1934 г.
* * *
Доверието, което законодателят в България е проявявал винаги и неизменно към съдебната власт, проличава напълно при два случая от различно правно естество, но еднаква важност. Ние имаме предвид произвеждането на законодателни избори и определяне на избраните, а също — отчуждаването на недвижима собственост.
а. От деня когато се афишират избирателните списъци, гражданинът има обширни права по повод на „опущения, неправилности, погрешки“ засягащи както него, така и други граждани, а когато неговото възражение пред кмета и общинския съвет не му даде удовлетворение, той ще се обърне към съдилища и ще може да стигне до Върховния Касационен Съд. Също така, редовността на избора ще може да се оспори не само пред избирателното бюро, но и пред прокурор, пред съд, а най-после и пред Народното Събрание. Очевидно, колкото се отнася до законната редовност на избора, българският законодател е вложил всичкото си доверие в съдебните места, а за себе си Народното Събрание е запазило правото да прецени редовността на избора, като евентуално си послужи с анкета, но с оглед на крайната цел — дали да провъзгласи избраните за народни представители или не.
б. „Правата на собствеността са неприкосновени“ гласи чл. 67 на Конституцията. А чл. 68 възприема класическия ред на принудителното отчуждаване: „Принудителното отстъпване на имот може да стане само заради държавна и обществена полза и то със справедлива и предварителна заплата. Начина, по който може да става такова отстъпване, има да се определи по особен закон“. А тоя особен закон (Указ № 32 от 31. I. 1885 г., Д. В. бр. 18 от 23. II. с. г.), в предварителните си постановления вече гласи: чл. 1 „Отчуждението за държавна и обществена полза се извършва от съдебните власти“; чл. 2 „Съдилищата не могат да се произнесат за отчуждението, докато обществената полза не е доказана и обявена във формите предписани от настоящия закон“.
В една област още на държавния ни живот, съдебната власт чрез нейни органи не е повикана да даде своето съдействие, по начин съвещателен или решаващ. Това е сферата на личните свободи и права. Ние имаме предвид интернирането, експулсията (изгонването) и екстрадицията (предаването). Защото докато принудителното установяване на ново местожителство е предвидено у нас за български поданици (чл. 124 от наредбата-закон за държавната полиция) и такова разпореждане подлежи само на йерархически контрол, в някои държави интернирането се допуска само за луди и просяци (в съответни заведения), а в други случаи то се подчинява на контрола на Държавен съвет и съдебна власт. Експулсията е винаги акт на дискреционна власт и се прилага към чужденци, но в някои държави има вече случаи когато тя се е прилагала — наистина по сила на закон — и към собствени граждани, нещо което съставя възстановяване на изоставения от векове остракизъм. Колкото се касае до екстрадицията, то може с положителност да се твърди, че пред чисто административната система, възприета у нас, се предпочита или английската система, предоставяща главна роля на съдебната власт или белгийската и холандска система, предоставяща на тая власт съвещателно участие. Но и при френската административна система, подсъдимият чужденец, предаването на когото се иска, бива изправен пред прокурор с право да доказва правната, фактическа и формална неоснователност на отправеното от чуждата държава искане, което така отблизо го засяга.
* * *
Между новите учения за мястото и ролята на съдебната власт в държавата, ние избираме две становища основно различни на автори еднакво известни. Проф. Келзен отрежда доста скромна роля на съдебната власт. Той основава върховенството на Конституцията по следния начин: тя урежда предимно ред за изработване на закони и по отношение на нея законодателството съставя приложение на правото; законодателството от своя страна създава право по отношение на правилника и други актове подчинени на закона, а правилникът съставя приложение на право по отношение на закона и създаване на право по отношение на съдебното решение и административния акт, които прилагат правилника. . . и при всяка низходяща степен, частта на приложението се увеличава, а частта на свободното творчество намалява. . . По този начин, всяка степен на правния ред съставя както свързано цяло, така и произвеждане на право по отношение на по-долна степен и възпроизвеждане на право по отношение на по-горна степен. Идеята за редовност се прилага към всяка степен доколкото тя съставя приложение или възпроизвеждане на право, защото редовността не е друго освен съответно отношение на по-низша степен към по- висша степен на правния ред. И не само при отношение на актове на материално изпълнение към индивидуални норми (административни и съдебни решения), а още при отношение на последните изпълнителни актове към общи законни или правилникови норми, може да се изисква признаване на редовност и технически гаранции способствуващи, за да я гарантират, но същото е възможно и при отношения на правилник към закон и на закон към Конституцията. Следователно, гаранциите за законност на правилниците и за конституционност на законите са също така понятни и допустими, както гаранциите за редовността на индивидуалните юридически актове. Ето основната мисъл на Келзен.
А Бонар, наследник по катедра на Дюгюи, предлага да разгледаме трите власти от три страни — материална, формална и органична — и като счита, че материалното схващане на съдебната власт, наричана от него юрисдикционна, е най-същественото, обобщава по следния начин своите изследвания и разсъждения. Юрисдикционен акт е тоя, който е предизвикан от правен спор, засягащ оспорвано или нарушено субективно право; той има за цел да прекъсне спора чрез едно установяване по възникналия правен въпрос, като в надлежен случай се добави и решение, съставящо логична последица на направеното установяване. Юрисдикционният акт предполага поставен правен въпрос, който не е освен тоя за оспорвано или нарушено субективно право. Защото в това отношение е предявена претенция, а тя среща съпротивление или възражение. Намираме се, следователно, пред оспорване на субективно право. И тука е отправната точка и необходимото условие за юрисдикционния акт. Неговата роля се състои в разрешението на това оспорване, за да му се тури край и за да настъпи желаното правно възстановяване. За тая цел, се извършва едно установяване, отнасящо се до поставения правен въпрос, което ще каже — до субективното право за което се касае. След това, обикновено, но не и необходимо, ще се вземе решение, като последица на установяването, с цел да се даде удовлетворение на предявеното субективно право. Но такова решение не е необходим елемент за създаването на юрисдикционния акт. По този начин, юрисдикционният акт се явява като прост акт, когато съдържа само едно установяване, или като сложен акт, когато едно решение придружи такова установяване. Така, оспорване върху субективно право, оспорване по повод на това право, а понякога решение вследствие на едно установяване — ето това са елементите от материален ред, които се съдържат в юрисдикционната операция и от които се оформява и проявява материалното схващане на юрисдикционната функция.
* * *
Нашето кратко изложение за мястото и ролята на съдебната власт в държавата и специално в българската държава няма да бъде поне закръглено, ако не споменем за големия въпрос, от разрешаването на който зависи затвърдяването на правния ред и заздравяването на конституционния строй. Ние имаме предвид правните средства и възможности срещу противоконституционните закони. Ето различните становища и системи в тая област: правото да се сравнява закона с Конституцията не е признато на съдилищата от Конституцията и те сами си отричат това право — Франция; правото не е изрично признато на съдилищата, но те се считат за овластени да го упражнят и върховния съд им го признава — С. Щати, Норвегия, Гърция; правото е изрично признато от Конституцията, но само на касационния съд — Румъния при Конституцията от 1923 г.; създава се нов върховен съд, наречен „конституционен“ или за „конституционни гаранции“ — Чехословакия, Испания (1931). Тия системи се отличават основно по следното: при втората система, всеки съд не прилага даден закон в конкретен правен спор, по искане на една от страните уважено от съда; при третата система, за неприложимостта на закона в конкретен случай решава касационният съд в пълния си състав; при четвъртата система, закон признат от специалния съд за противоконституционен, се обявява за неприложим. Ние считаме за най-рационална румънската система, която не предполага специален съд и негово решение, а правното действие на противоконституционния закон се обезсилва за цялата страна след решение на касационния съд, взето в заседание на пълния, съединения, му състав.
[1] 60 години българско правосъдие (1878-1941). Юбилеен сборник. С., Министерство на правосъдието, 1941, Правописът на текста е осъвременен(бел. В.П.).
[2] Проф. М. Дринов е управляващ отдела на Народното Просвещение и Изповеданията. При цитирането на тоя документ, както и на други документи и речи, ние спазваме правописа на оригинала.
[3] Княз Черкаски е починал в деня на С.-Стефанския договор (19.II.1878 г.) и за Императорски комисар в България бил назначен княз Дондуков-Корсаков.
[4] Тия наредби са били издадени от с указ № 71 от 5 юни 1900 г. (ДВ, брой 119) по решение на Министерския съвет, основано на чл. 47 от Конституцията. Съдът е решил, че не се намира пред закон, противоречащ на Конституцията, въпрос, който той не може да обсъжда, а пред наредби, които временно имат силата на закон, но не могат да имат сила на постановления, ограничаващи свобода, гарантирана в основния закон. Гл. М. Марков – „Съдебен вестник”, бр. 2 (1903), проф. С. Киров – чл. 47 от Конституцията (брошура 1903).
[5] „Christiania” (1624 г. – 1877 г.) или „Kristiania” (1877 г. – 1924 г.) е наименованието на столицата на днешна Норвегия – град Осло. Археологическите данни за историята на Осло показват, че градът е основан в началото на XI век. Вследствие на пожар през 1624 г., който унищожава значителна част от града, крал Кристиан IV започва възстановителни работи и кръщава града на свое име. Със закон от 11 юли 1924 г. (в сила от 1 януари 1925 г.) норвежкият парламент връща старото име на града – Осло. – Бел. ред.