Яни Киров**
Кодификацията на правото през късната античност word
Кодификацията на правото през късната античност pdf
Lucius P. Gellius бил homo novus в римското общество. Издигнал се от конническото съсловие, без предци, заемали високи политически постове. По онова време хора като него се опитвали да постигнат с лични амбиции това, което други били наследили, или, както Цицерон казва веднъж, получили, докато спят. Усвоявали качества, отличаващи политическата аристокрация, учили, образовали се. Римските аристократи през късната Република имали елинско образование. Изучавали философия, реторика, ходили да учат в Гърция или канели своите гръцки учители у дома си. През 93 г. пр. Хр. Гелий бил проконсул в Гърция – един неповторим шанс да докаже своята политическа дарба. Събрал всички философи в Атина и им предложил посредничеството си, за да сложат най-сетне край на своите караници. Не можел да понася, твърди Цицерон,[2] да живее във вечни спорове. Гелий бил осмян.
Три столетия по-късно християнството живеело в спор. Конкретният повод бил изборът на Caecilianus за епископ на християнската общност в Картаген в 312 г. Цецилиан бил упрекнат, че бил ръкоположен от „предатели“ (traditores): oт онези, които по време на преследванията срещу християните предали свещени писания. Зад това се криел въпросът кога ръкополагането трябва да се смята за валидно. Правомерно извършеният акт ли е решаващ или неопетнеността на онзи, който го извършва? – Теологичен въпрос със субтилни философски предпоставки, но и с практически импликации за вярващите.
На последвалия картагенски концил Цецилиан бил отстранен от поста си. Той обаче не признал решението и апелирал пред император Константин. Това, което последвало, е известно в историята под името „Донатистка схизма“. Константин обещал на Цецилиан държавна подкрепа и се опитал да примири спорещите страни или, както той самият се изразява в едно свое писмо, да върне обратно в правия път онези, които упорстват в лудостта.[3] Но противниците на Цецилиан не отстъпили. В два последователни синода, които Константин свикал по тяхно настояване, Цецилиан бивал всеки път оправдан и всеки път противниците му обжалвали. След като най-сетне бил оправдан и от един императорски съд, неговите противници, т. нар. донатисти, били прогонени от провинция Африка, а имуществото им било конфискувано. Впоследствие обаче спорът избухвал отново и отново, подхранван от богатата философска традиция на гръцкия Изток, която еднакво обогатявала и застрашавала ранното християнство.
Подобно на римски императори преди и след него, Константин постъпил като римски магистрат, като върховен жрец (pontifex maximus), носещ грижата за правилния култ. Относно теологичното съдържание на спора и въпроса за истината не хранел особен интерес, нито пък разбиране. Единствено разногласието го провокирало. Единствено отклонението от „правия път“ породило неговата загриженост. Константин бил политик, а не теолог. Смятали го дори за твърде необразован. Той самият се смятал за божий наместник на земята и като такъв за всевластен и омнипрезентен. Той не правел разлика. Което философи виждали диференцирано, комплексно, сложно, императорът виждал просто. Разликите само заплашвали мира. Нещо повече: Карали бог да възнегодува срещу хората, както и срещу самия Константин. Също като Гелий, той не можел да живее в спор. Това, което за философи било разбираемо, не било за политици и божии наместници. Което за едните означавало търсене на истината, за другите не било нищо друго освен лудост.
Философията очевидно била съвсем погрешно разбрана от политиката. Щом изразявала разногласие и различие, щом говорела веднъж „за“ и друг път „против“, щом превръщала по-слабата позиция в по-силна и обратно, щом служела не на живота, а на схоластичния диспут, тя представлявала за политическия усет на римляните или сериозна заплаха, или безполезно занимание. Всяка философия се превръщала в Рим в етика. Римляните не спорели заради самата философия, а обикновено искали да живеят според нея. Рядко разговорът за нещо бил неутрален в морално отношение. Затова изборът на едно мнение означавал непременно избор между добро и зло. Истината била възможна само в морален смисъл.
Още преди Константин политиката разбрала погрешно и правото. Всъщност тя едва можела да го разбере. Най-късно през 3 век сл. Хр. правото станало неразбираемо. Император Теодосий например се чудел по-късно, че въпреки всички поощрения на образованието и науките юристите така и не съумели да достигнат една съвършена наука (perfecta doctrina), едно цялостно познание на правото. Сякаш гъст облак, заявява той,[4] закрива правото и спира светлината на човешкото познание да проникне до него,
С течение на времето римското право сякаш избуяло в гъста, непроходима гора, недокосната от грижите на човешка ръка. Старо право, което формално никога не било отменено, съществувало заедно с новото; по един въпрос имало различни мнения на юристи; заедно с различните мнения съществували различни императорски наредби, рескрипти, закони, резолюции на сената, едикти и др. И над всичко това се наслагвал един все по-дебел слой от субтилни правни интерпретации и рабулистика, под които правото, простото право се губело. Правото ставало тъмно, неясно, неуловимо, многозначно. Да се ориентира в тази непроходима гора можел само човек с добра историческа памет или с фини интерпретаторски умения. Но понякога и това не било достатъчно, особено пред императора, който се смятал за „глас на правото“ и не търпял други гласове. Подобно на политика и религия правото, след принципата на Август, все повече попадало под опеката на императора. Юристите се превръщали постепенно в покорни слуги, а правото – в оръжие, в инструмент на императорската власт. Императорското величие (maiestas), заявява Юстиниан при промулгацията на своите Institutiones (вж. Const. Imperatoriаm), трябва не само да бъде украсено с оръжия, но и въоръжено със закони (legibus esse armatam). Както религията станала монотеистична, а политиката монархическа, така и правото било на път да стане монотонно, еднообразно, униформено.
След 5 век формата – един вид униформа – на правото се наричала codex. Кодексът представлявал една голяма книга, която можела да побере много неща. Първоначално думата (caudex) означавала ствол, дънер и се използвала като метонимия и за дървени дъски за писане, за книги, писания. Кодексът се състоял обикновено от няколко дървени дъски, чиято повърхност била покрита с восък, или от няколко папирусови или пергаментови листа, свързани подобно на модерните книги. Така съдържанието му било много по-голямо от това на един папирус. Един единствен кодекс можел да побере съдържанието на няколко конволута, на няколко свитъка с папируси. Още по-важно: за разлика от един папирус кодексът можел да съдържа не само повече, но и различен текст. Tой позволявал различно боравене с текста, с различни текстове. Например различни текстове можели да се сортират и подредят според определени критерии, по заглавие, съдържание, автор, дата. Абстрахирайки от различията текстът ставал достъпен за различно манипулиране. Следователно кодексът правел възможно не просто записването и събирането, но и обединяването, свързването, комбинирането на информация, която иначе – макар и съдържателно свързана – била технически разделена, разпиляна.
Кодексът представлявал един огромен синопсис, който спирал времето, така че да може да се види всичко едновременно. Това, което било налично многократно, разпръснато по различни свитъци, ставало изведнъж еднократно. Кодексът опростявал. Като всяка техника той представлявал симплификация, която обаче позволявала комплексни операции. Той променял аранжирането, подреждането на информацията, откъсвайки я от даден контекст на произвеждане и пренасяйки я в нов. Така се променяли условията за селекция, при които всяка комуникация протича. С помощта на това техническо средство човек можел сякаш да заеме дистанция към света наоколо и да избира нови форми, с които да свърже нов смисъл. В същата степен можел да си спести нуждата от консенс или да го замени с въпроси за смисъла и целта на съобщението. Резултатът бил една особена рационализация, откриваща нов хоризонт от цели, съображения, причини, явни и скрити, едно широко поле за планове, изпълнения, успехи и провали. Накратко: кодексът, тази на пръв поглед проста форма на писмено съобщение, позволявал едно специфично моделиране на комуникация и рационалност. Затова не е достатъчно да питаме какво съобщава един кодекс. Също толкова важен е въпросът как това става и какво отличава това съобщение от съобщението, което други медии произвеждат. Доколкото всяко съобщение е селективен процес, то винаги разделя света на това, което е съобщено, и това, което не е. Това означава: смисълът се получава едва на фона на това, което не е съобщено. Всяко съобщение е едно раз-общение.
Известно е, че по времето, за което става дума, кодексът не бил новост за римляните. Нова била преди всичко неговата употреба. Първите codices на правото възникват в една или друга степен като „частни“ колекции между 291 и 295 г. сл. Хр. в източната част на римската империя и носят името на своя автор, най-вероятно юрист от императорската канцелария: Codex Gregorianus и Codex Hermogenianus. Първият съдържа в 13 или 16 книги императорски рескрипти (sc. отговори на частни запитвания в конкретен правен казус) от времето на император Хадриан до 291 година, т.е. до управлението на Диоклециан. Рескриптите във всяка книга са подредени по заглавия и под всяко заглавие в хронологична последователност. Сходно изглежда и вторият кодекс, който бил замислен като продължение на първия. Той включва рескрипти на Диоклециан от периода 293 – 294 г. Taка била създадена система, която по-късно послужила като модел за Codex Theodosianus от 438 г., както и за Codex Iustinianus от 528/534 г. Но последните два кодекса надминали първоначалния модел. Сега те били изготвени от юридическа комисия, и то по поръчение на императора. Затова тяхната валидност била всеобща, а в случая с Юстиниановия кодекс – изключителна. Последният отменил всяко друго право, включително и всички предходни кодекси. Цялото право трябвало като капсулирано да се съдържа единствено в кодекса на Юстиниан. Така правото, за разлика може би от сложния свят навън, станало изведнъж просто.
Император Теодосий бил по-скромен. Смущавало го не разногласието в правото, а по-скоро раздорът, неразбираемостта, хаосът, шумът, който заглушавал единственото, чистото право. Теодосий гледал на своята кодификация като на прочистване на законите, purgatio legum. Неговият кодекс бил светлината, която трябвала да разсее мрака в правото. Нито една излишна дума, никакви остроумни интерпретации и юридическо буквоядство не бивало повече да засенчват правото. „Ние – заявява Теодосий при влизането в сила на своя кодекс – разкъсахме мрака и дарихме на законите чрез един компендиум светлината на краткото слово.“[5] Старото право, което юристите досега били затъмнявали със своето „прикрито незнание“ (dissimulata inscientia), било прочистено от интерпретации (purgata interpretatione) и извадено на светлина, за да засияе в блясъка на императорското име, в най-чиста форма, кратко и ясно.
Първоначално Теодисий бил замислил два кодекса. Първият трябвало да събере по модела на Codex Gregorianus и Codex Hermogenianus общи закони от времето на император Константин и при това, съобразно една „учебна цел“, да включи всичкото онова право, което било потънало в забвение и излязло извън употреба. Вторият кодекс трябвало да бъде съставен от наличните кодекси, юридическите коментари и responsa към отделните глави. Никакви недоразумения и несигурност не бивало да останат. В името на императора този втори кодекс трябвало да провъзгласи какво е позволено и какво не. Докато първият събирал различни закони от общо естество и не бивало да оставя нищо „извън себе си“ освен празните слова, вторият трябвало да отстрани от правото всички противоречия и да служи като житейски наставник (magisterium vitae).[6] Различия, противоречия и спорове можело да има само в училище – но те не бивало да прекрачват прага на живота.
Идеята на Теодосий за този втори кодекс останала обаче само на хартия. Столетие по-късно император Юстиниан я подел отново. Юстиниан изглежда се отнасял към правото както към религията. Както отъждествил християнството със своите собствени възгледи и се борил против всичко, което не се вмествало в тях, както забранил дейността на езическите философи, така не търпял и полифонията в правото. Този път един единствен – неговият кодекс, трябвало да съдържа цялото валидно право. Един единствен кодекс трябвало да събере валидните още закони от предходните кодекси заедно с приетите след тях императорски новели. Комисия от знатни юристи била упълномощена да извърши всичко, което било в полза на краткостта, хармонията, униформеността и яснотата на правото. Антикварното страхопочитание пред древността окончателно изчезнало. Това не значи, че миналото било затворено веднъж завинаги в музеите, както днес. Напротив – миналото трябвало само да бъде приспособено към настоящето и подобрено. За тази цел било позволено да се съкращава, допълва, поправя, зачерква, обяснява, обобщава, разделя, разпределя. Правото трябвало да говори с един глас – гласа на Юстиниан. През април 529 г. новият кодекс бил готов. Юстиниан известил на всички спорещи и на техните „красноречиви адвокати“, че за в бъдеще могат да цитират само неговия кодекс. Престъпилият тази заповед се провинявал в извършването на фалшификация (crimen falsi):[7] фалшифицирал правото. Правото станало ортодоксално. То нямало вече нужда от книга, а от храм. И Юстиниан бил на път да го построи.
Mалко след като кодексът бил готов, Юстиниан насочил своите усилия към по-старата правна литература. Наредил правна комисия да разгледа произведенията на онези юристи, на които императорите дотогава били дали правото да пишат и интерпретират закони, и да ги прочистят от повторения и противоречия. По този начин събраното трябвало да бъде достатъчно и да замести всички останали правни книги – pro omnibus sufficiat.[8] Сборникът трябвал бъде украсен и осветен „като своеобразен свещен храм на справедливостта“ (templum iustitiae). Цялото право трябвало да се раздели в 50 книги и по глави, пo примера на новия кодекс или на edictum perpetuum, както било уместно. Нищо не бивало да се пропуска – „цялото старо право, в продължение на хиляда и четиристотин години затънало в хаос и прочистено от нас, трябва да бъде обградено като от стена и да не търпи друго право извън себе си“ (nihil extra se habeat).[9]
Този втори кодекс, носещ името Digesta или Pandecta, трябвал според Юстиниан да съдържа квинтесенцията на правото, правото in nuce (ius enucleatum). Занапред юристите нямали право да добавят никакви коментари към него. Не бивало както по-рано да внасят бъркотия в правото със своята бъбривост (verbostitas). Освен това никому не било позволено да сравнява новата книга на правото със стари текстове и да я критикува като фалшива. Интерполационната критика билa забраненa. Ако в новия правен сборник се откриели противоречия спрямо произведенията на по-стари юристи, не бивало да се смятат за грешки, а да се отдадат на императорско решение. Юстиниан изхождал от възгледа, че старото по този начин било единствено подобрено, но е и подправено. Отсъствала представата, че правото би могло да пострада от едно такова „прочистване“, че старите текстове биха могли да бъдат разбрани погрешно, техният смисъл да бъде подменен или сгрешен. Императорът не интерпретирал, а решавал. Затова той не можел да греши.
Същото се отнася и за комисията, действаща от името на императора. Нейната работа над старите текстове и над правото не означавала интерпретация и познание. В известен смисъл тя напомня на труда на онези архитекти, които от стари, донесени от всякъде части от гръцки и римски монументи, построили храма Hagia Sophia и го украсили с елементи на езическото изкуство. Сътвореното от хаоса на старите правни текстове се основавало на политически авторизирано и мотивирано решение. Както някога проконсулът Lucius Gellius подходил към вечно спорещите гръцки философи, или както император Константин с разцепилите се християни, така Юстиниан и упълномощената от него комисия подходили с римското право – едно право, което, както е известно, било създадено от аристократи юристи и имало своето средище в практическото решение на казуси, а не в книги. Същественото при този нов „строеж“ било не по-доброто познаване на правото, а решението относно валидността на правото. В основата на това решение стояла обаче една фина интерпретация: според Юстиниан римският народ му бил прехвърлил чрез закон цялото право и власт.[10] Цялото право почивало върху императорската власт. Единствен господар на правото, негов източник и глас бил императорът. Той нямал нужда да чете правото, той го творял.
Юристи, правни експерти, граждани четат правото. За да го разберат правилно или погрешно, те трябва за разлика от императорите да го четат и интерпретират. Писмеността не може да им спести тази нужда. Тя не може да задържи правото. Точно обратното: веднъж записано, правото се превръща в дух, понятие, идея – лека, ефирна, своенравна, многозначна, абстрактна, невидима, неуловима. Изплъзва се постоянно всекиму, който се опита да го хване. Вярва, че най-сетне го държи в ръце, и ето, че отново е само сянка, само бегло отражение на правото. Няма как, трябва да започне отново и да продължи да чете.
Няколко години по-късно Юстиниан прочел своето първо произведение и установил, че било вече остаряло. Това не било критика или коментар. Юстиниан бил издал междувременно нови закони, които, както сам отбелязва, се пилеели наоколо (divagabuntur).[11] Кодексът бил следователно в покой, докато светът навън постоянно се движел. Светът бил един вечен имперфект. Перфектни били само божествените неща. Природата, твърди Юстиниан,[12] се движи неспирно и постоянно ражда нови неща, които имат нужда от императорска санкция. Затова именно бог поставил императора над човешките дела, за да може да подобрява, подрежда и поставя в подходяща формa и правило всичко ново.
И тъй, остарелият кодекс трябвал да бъде преработен. Същата комисия, която го била изготвила, произвела набързо една нова версия, която отменила старата. Капакът на тежкия кодекс отново паднал, храмът затворил врати, времето зад стените му спряло, а светът навън отново поел своя ход. Правото отново било съвършено, светло и свещено, ясно и чисто, както само божествени неща могат да бъдат. Единството на божествения и човешкия ред отново било възстановено. До следващото четене.
Кодификацията на правото или, казано метафорично, опитът да се постави правото в покой, да се канонизира, пречисти или загради със стени произвежда точно ефекта, който трябва да предотврати. Канонът деканонизира сам себе си. Покоят поражда движението, задържането и забраната пораждат тайната и апокрифа. Виновно e не самото право, а неговият медиум – писмеността. Правото става жертва на своя собствен медиум, не на своите интерпретатори. Maкар и да звучи парадоксално, канонизацията или нормирането на едно писмено право трябва да потисне контингентността, породена от писмеността, използвайки за тази цел отново писменост. Правото сякаш се заплита в създадения от самото него свят, от който няма вече изход.
Именно писмеността е тази, която вместо да спре римското право, затваряйки го в една съвършена форма, го хвърля в движение. Вместо да опрости правото, да го изясни, възвиси, подреди и хармонизира, тя предизвиква точно обратното. Писмеността сякаш вкарва дявола в рая на простотата, като разяжда и измества богатата символика на устното право чрез една субтилна диаболика, чрез фини, многобройни различия. Тя представлява разлика, форма с две страни: човек може да застане на едната, непрозрачната страна и сякаш на сянка да наблюдава другата, светлата страна; да различава, интерпретира, коментира, критикува или възхвалява и при това да забрави, че други могат да вършат същото с него. С всеки коментар ние се излагаме на коментара на друг наблюдател. Всеки текст създава контекст. Отнесено към правото, това означава: валидност е възможна само в контекста на други текстове, в мрежата на други препратки, in infinito. Стени не помагат. „Влизането в сила на едно писмено право (…) сигурно е било в сравнение с предходния правен обичай на оралните общества „катастрофа“, т.е. преход към друг принцип на стабилизиране, с дълбоки промени на всички смислови хоризонти, както и с нова по рода си употреба на религията за изключване и допускане на контингентност.“[13] Римските императори, както показахме, се борели с тази „катастрофа“ по особен начин: с пищни кодекси, със строежа на храмове и високи стени.
Цитирани източници:
CIC: Corpus Iuris Civilis, vol. I: recognovit Paulus Krueger; Digesta, recognovit Theodorus Mommsen; vol. II: Codex Iustinianus, recognovit Paulus Krueger; vol. III: Novellae, recognovit Rudolfus Schoell, Guilelmus Kroll (Dublin/Zürich 1967-1968).
Cicero, Marcus Tullio: De legibus. // Staatstheoretische Schriften, lateinisch und deutsch von Konrat Ziegler, 3. unver. Auflage (Dramstadt 1984).
Codex Theodosianus, vol. I-II (Hildesheim 1990).
Eusebius von Caesarea: Historia Ecclesiastica. – Kirchengeschichte, hg. und eingeleitet von Heinrich Kraft (Dramstadt 1967).
Novellae ad Theodosianum = Codex Theodisanus, vol.II: Leges Novellae ad Theodosianum pertinentes edidit adiutore Th. Mommseno Paulus M. Meyer (Hildesheim 1990).
* Превод от: Jani Kirov, Ius quasi muro vallatum. Die Kodifizierungs des Rechts in der Spätantike. Ein Schlüsselbegriff der Kulturwissenschaften im interdisziplinären Dialog. // K. Lolmar-Paulens, N. Lindner, M. Luminati et. al. Basel 2011, 68-78. Текстът се публикува с любезното разрешение на Schwabe Verlag Basel.
[1] Текстът запазва лекционната форма. Благодaря на Лудвиг Бургман за подкрепата.
** Д-р Яни Киров е историк, защитил дисертация по римско право в Германия. Работил в института „Макс Планк“ във Франкфурт. Автор на книгата „Български истории. Картография на правото в България около 1900 г. Пловдив, 2016 г.“.
[2] Cic. De leg. I, 53.
[3] Euseb. HE X. VII. 5.
[4] Nov. Theod. 1. 1-5.
[5] Nov. Theod. 1. 5-10.
[6] Cod. Theod. I. 1. 5.
[7] CIC, Const. Summa 3.
[8] CIC, Const. Deo Auctore 4.
[9] Ibid. 5.
[10] Ibid. 7.
[11] CIC, Const. Cordi 2.
[12] CIC, Const. Tanta 18.
[13] Niklas Luhmann, Das Recht der Gesellschaft. Frankfurt am Main 1993, 252.