Касационното обжалване [1]

Автор: Никола Н. Икономов [2]

Касацинното обжалване (Word)
Касацинното обжалване (PDF)

Статията „Касационното обжалване“ на Никола Н. Икономов, публикувана във вестник „Съдийски вестник“, бр. 3 от декември 1941 г., прави историческа ретроспекция на ролята на касационния съд и касационното обжалване. Авторът разглежда в развитие схващанията за същността и целите на касационния съд. Тръгвайки от идеята за касационен съд като “комисия на законодателната власт, предназначена да следи за точното приложение на законите”, статията достига до очертаването на  основните аспекти на разбирането за касационното обжалване, като основаващо се преимуществено на правни поводи, при което се допускат и случаи на  касационни поводи от фактическо естество, но те не превръщат касационния съд в трета инстанция по същество. Авторът посочва и мерки за контрол на касационните жалби, установени във Франция и Белгия.

Ключови думи: Никола Н. Икономов; касационното обжалване; касационен
съд; жалба; Робеспиер; съд по същество; ВКС

Идеята за касиране на окончателните решения се явява за първи път във Франция при стария режим. Касационният съд обаче се учредява едва през 1790 год. В мисълта на авторите му не е имало ясно определена представа за същността и целите на касационния съд . Главното им намере­ние е било да се установи един висш  институт, който да следи съдилищата да не нарушават за­коните и да не влизат в атрибуциите на законо­дателната власт. Касационният съд според тях е нещо като часовой, поставен на пост, да пази да не се нарушават законите от тези, които са натоварени с тяхното приложение. Отивало се е до там, че касационният съд не се е смятал за орган на съдебната власт, а за орган на законодател­ната власт – комисия на законодателната власт предназначена да следи за точното приложение на законите и да наказва съдиите, които нарушават тия закони. Робеспиер е казал, че касационният съд не е съд на гражданите, а покровител на зако­ните и дисциплинатор на жалбите; той е вън от съдебната власт и е над нея, за да я държи в рамките на законите. Било е предлагано даже касационният съд да се нарече съвет за запазване на законите.

В чл. 3 от декрета от 1790 г., с който е учреден касационният съд, е казано относно предназна­чението му, че ще отменя всека процедура, която съдържа изрично нарушение на закона, като по никакъв повод и в никакъв случай касационният съд не ще познава съществото на делото. С това постановление се дава основната характеристика на касационния съд и на касационното обжалван –  касационният  съд не е съд по същество, затова касационното обжалване ще следва да се основе на поводи вън от съществото на делото.

Само едно нарушение се приема за касационен повод – нарушението на закона и то нару­шение явно, очевидно, флагрантно, грубо, равняващо се на явно неподчинение на закона. Оплакването за неправилно тълкувание на закона не се допуска, защото тогава изобщо не е било позволено на съдията да тълкува закона – той е длъжен да го приложи буквално, точно така, както е постановено.

 Такова крайно ограничено схващане ролята на касационния съд  трае около 50 години, но още от 1793 год. прониква тенденцията, че предназначе­нието на касационния съд е да поддържа единство в съдебната практика. Щом има едно общо законодателство – нужно е обща юриспру­денция. Отхвърля се идеята, че съдилищата не могат да тълкуват законите, че изобщо няма юриспруденция – има само закон и той е в сила, а се възприема началото, че юриспруденцията не е против закона, а негов необходим сътрудник. Основани на правилото, че съдиите трябва да се подчиняват на закона буквално и че им  е забранено да го тълкуват, съдиите не уважавали много искове по липса на изричен закон – законът бил непълен, неясен. Това се смята от редакторите на Code Civil за отказ на правосъдие; те напротив смятали, че когато законът е ясен – не се нуж­дае от тълкувание и ние сме длъжни да го след­ваме, а когато обаче той е неясен, тъмен, противоречив – трябва да го тълкуваме, за да открием истинския му смисъл, а когато пък е непълен – трябва да го попълним. Без такова попълване съдията не би могъл да изпълни ми­сията си.

Щом като е позволено на съдията да тъл­кува закона, да попълва неговите празнини и да твори по този начин юриспруденция, сама по себе си се явява нуждата от един институт, който да поддържа единство в юриспруденцията; както има единство в законодателството, така също трябва да се поддържа единство в юриспруденцията. Затова със закона от 1828 г. вече се приема, че ролята на касационния съд е да поддържа единство в юриспруденцията. Това положение се извлича от
постановлението на закона, че решение на общото събрание на касационния съд,  издадено при случай, когато делото е било върнато за ново разглеждане и съда, на който е било възложено, не се е подчинил, е задължително за всички съдилища. Така исторически се достига до сегашния касационен съд: от идеята, че касационният съд е учреден за чисто политически цели от публичен характер – да следи съдиите изпълняват ли точно законите – дохожда се до идеята за единство в юриспруденцията, за което единство е длъжен да наблюдава касационният съд, а единство в юриспруденцията, това значи еднакво тълкувание и приложение на закона от всички съдилища. Очевидно е при това положение, че касационните поводи за отмяна ще трябва да бъдат правни поводи – отнасящи се до тълкуванието на законите, а не фактически поводи, които нямат нищо общо с тълкуванието и приложението на законите.

Създаването на касационния  съд в сегашния му вид е продиктувано преди всичко от публичния интерес: еднаквото приложение на законите навред в пределите на държавата е необходимо за респекта на правосъдието, което требва да бъде еднакво навред. Единство на законодателството налага единство и в юриспруденцията. Един закон – едно тълкувание и приложение за всички и навсякъде в държавата. Противоречията в приложението на закона отслабват авторитета на държавата и силата на правото. Затова мимоходом казано, съвсем нецелесъобразно е придаването у нас на апелативните съдилища по известен род дела касационни функции – така не може да се постигне по законите, които уреждат тия дела, еднообразна юриспруденция. Една държава, един закон, една юриспруденция – едно право за всички в държавата.

И тъкмо поради това, че касационният съд е учреден да поддържа еднакво тълкувание и при­ложение на закона, касационните поводи за отмяна на решенията по начало трябва да се основават на нарушение на законите и да имат правно ос­нование, а не фактическо. Изключенията, за които ще се каже после, не отменят това основно правило.

Страните, които водят делата, обаче, имат интерес да им се даде още една последна възможност да се поправят грешките, направени от съдилищата по същество и затова се стремят да увеличат касационните поводи, вън от тия за нарушение на закона. Така, че и частният инте­рес диктува необходимостта от касационен съд. И сега макар да се смята, че касационният съд и касационното обжалване са институции от публичен интерес, частният интерес си е извоювал голямо място в касационното обжалване. Докато в началото само един е бил касационният повод – този за нарушение на закона, сега се допуска касационни оплаквания за изопачаване данни по делото и за необсъждане доказателства, доводи, което е вече вън от областта на правото. По този начин се създават и фактически поводи за касация и се дохожда до едно голямо противоречие с целите и предназначението на касационния съд. Той, за да разгледа оплаквания и изопачени данни по делото, ще трябва да опознае факти по делото, което по начало е вън от  неговата компетенция.

Така принципиалното различие между касационния съд и съдилищата по същество основано  на различието между право и факт, като пред касационния съд се поставят за разглеждане само правни въпроси, а констатацията и преценката на факти е оставена изключително в компетенцията на съдилищата по същество, получава накърнение. При това различие остава пак основно и разграничаване областите на дейност на съдилищата  и то е, което дава характеристика на касационното обжалване, което преди всичко трябва да се основава на правни доводи , а не фактически такива.

Касационният съд упражнява съдебна функция, обаче той не е трета инстанция по същество. При все това неговото съществуване е една необходимост. Въззивният съд решава окончателно, но неговите решения не биха имали необходима сила, ако при издаването им е нарушен материалният закон или не са спазени съществени процесуални правила, затова се налага да има висша инстанция, която макар да не е трета инстанция по същество, да има власт да поправя съществените грешки на въззивния съд, като контролира доколко при издаване на решението  са спазени процесуалните форми и е точно приложен материалният закон, без да се счита за една нова степен юрисдикция.

Натоварен със задачата да провери правилно ли е приложен закона от  съда по същество, касационният  съд не може да направи това,  освен ако приеме за установени фактите и обстоятелства, които съдът по същество е констатирал и на които е основал решението си. Затова констатациите и преценките на съда по същество не подлежат на контрол на касационния съд и не могат, следователно, да съставляват основание на  касационни поводи. Задачата на касационния съд се ограничава по този начин да следи само доколко съдът по същество е приложил правилно закона към суверенно констатираните от съда по същество факти и обстоятелства.

Само чисто правни поводи, следователно,  могат по начало да служат за основание на касационното обжалване, но не и фактическите, нито пък смесените – такива, които са отчасти правни, отчасти фактически. Понеже касационният съд не може да прави фактически констатации, то оплаквания които се основават на факти и обстоятелства, трябва тези факти и обстоятелства да бъдат констатирани от съда по същество в обжалваното решение. Пред съда по същество могат да се поставят всякакви въпроси, като пред касационния съд могат да се поставят само такива от правно естество, защото той разглежда оплакванията, основавайки се на констатациите направени от съда по същество и касационният съд разглежда обжалванията  в същото положение на делото, които съда е имал при издаване на решението. Той ръководи делото в  това състояние, в което то се намира при решаването му. Само така той ще може  да упражни контрола си, защото съдът, комуто  действия той контролира, е решавал при това положение, затова при каквито фактически положения е действал съдът по същество, при такива трябва да се из­върши и касационният контрол. Позволи ли се и на касационния съд да прави констатации и преценки по фактите и обстоятелствата, той ще излезе извън пределите на своята контролна дейност и ще се превърне в трета инстанция по същество.

Касационният съд познава фактите и обстоя­телствата по делото от мотивите на обжалваното решение. Сам той по начало не може нито да кон­тролира, нито да преценява тия факти, нито пък да контролира съда по същество в това направление. По изключение той може да стори това, за да прецени обстоятелствата, от които про­изтича правилността на следваната пред него про­цедура. Той има право да проверява фактите по делото, за да определи в срок ли е подадена касационната жалба, редовно ли е подписана и преподписана от адвоката, подлежи ли или не на об­жалване, по цената на иска, дадено решение, внесен ли е залога и пр. При разглеждане на частните касационни жалби, така също той има право да преценява фактите било, за да поправи допуснати от него самия очевидни фактически грешки (чл. 544 Г. С), а така също при оплакване за необсъждане или извращение на данни по делото и заявени доводи или пък за нарушение правотата на съдопроизводството.

Това изключение е основано на закона и про­диктувано от нуждите на правосъдието.

За да се даде възможност да бъдат поправени тия съществени грешки, допуска  се касационно обжалване на фактически поводи за извращение на данни по делото, което е в противоречие с ос­новните положения, на които е поставено касацион­ното обжалване, но което е една необходимост за добро правосъдие.

Колкото и формален да е касационният съд, той при все това е и си остава съд и затова и за него не е безразлично какви решения издават съдилищата по същество и, следователно, не би трябвало да бъде дотолкова ограничен, че да остане сляп зрител на очевидни фактически грешки, извършени от съдилищата по същество, без да може да ги отстрани. Ако съдът по същество явно извращава данни по делото, ако под предлог на тълкувание един договор очевидно го извращава, ясно е, че имаме несправедливо  решение, а за да се избегне това, като правосъдна нужда от първостепенно значение се налага касационният съд да има право по изключение да контролира очевидно погрешните констатации на съда по съ­щество относно фактите и обстоятелствата по делото.

Касае се до очевидни, явни извращения на фак­тите, а не до съмнителни и предполагаеми. Като например – със завещанието е казано, че се за­вещава къщата X,  а съдът приема, че е завещана къщата У; свидетелят е показал, че е видял известно събитие, съдът приема, че свидетелят не е видял това събитие и др. подобни. Имайки предвид целите и предназначението на каса­ционния съд и на касационното обжалване приема се, че на касационния съд е позволено при подобни случаи, само като изключение, да контролира кон­статации на фактите и обстоятелствата направени от съда по същество. Но бидейки то изключение, трябва да се упражнява ограничително. Когато извращението не е очевидно, такова няма същност, а имаме преценки на съда по същество, което не подлежи на касационен контрол.

Касационното обжалване е създадено по-скоро в полза на публичния интерес, отколкото в полза на частния, а публичният интерес макар да изисква добро правосъдие, е против безкрайните протакания на делото и разколебаване силата и авторитета на окончателните решения, издавани от инстанциите по същество. Увеличаване на касационните поводи, следователно, не може да се счете, че е в полза на публичния интерес, който иска делата бързо да се свършват и затова тенденцията е към ограничаване на касационните поводи, като се допускат само правните поводи. Не може, обаче, да се игнорира и частният интерес, който иска преди всичко справедливи решения. За да се удовлетвори и тоя интерес, дава се възможност при очевидни извращения да се допускат и касационни поводи от фактическо естество, които, обаче, трябва да се уважат само при случаи на скандални извращения – разшири ли се тази възможност на касационния съд да контролира всички констатации и преценки, тълкувания на актове и договори на съдилищата по същество, той ще изгуби своето предназначение и ще се превърне в трета инстанция по същество, каквото не е неговото предназначение.

С тия оплаквания, обаче, много се злоупотребява и ще трябва да се вземат мерки за тяхното ограничаване. Преди всичко не трябва да се формулират касационни поводи за извращения, освен в случаи на материално извращение. Всяко друго извращение е атакуване преценката или тълкуването, което съдът по същество дава на фактите и обстоятелствата и на доказателствата, които преценки и тълкувания са по същество и  те не подлежат на касационен контрол, затова такива оплаквания са недопустими и не трябва да се правят.

За да бъде поставено касационното обжалване в неговите истински рамки, трябва не да се ограничават тия касационни поводи, които сега са установени, а да се премахнат злоупотребите, които се правят с тях, а това би  могло да се постигне до голяма степен, ако касационните жалби се подлагат на предварителен контрол. Такъв контрол е установен във Франция и Белгия чрез създаването на касационна адвокатура и създаването на отделения във В. К.С.,  които предварително преглеждат касационните жалби и дават ход само на тия от тях, които съдържат допустими касационни поводи. Тия касационни адвокати се назначават по представление на касационния съд и се избират измежду най-добрите адвокати. Държейки силно за своя престиж и доверието, което им указва касационният съд, те не си позволяват да пишат касационни жалби с недопустими касационни поводи, такива за които предварително знаят,  че няма да бъдат уважени, нито касационни жалби само за забавяне хода на делата.

Докато стигнат до отделенията, които ще разглеждат касационните жалби, те се подлагат по тоя начин на двойна чистка – тая на касационните адвокати, които ги пишат и тая на отделенията на касационния съд, които им дават ход. През този двоен контрол ще минат само тези касационни жалби, които съдържат допустими касационни поводи, а не и касационни поводи по същество, с каквито са претрупани сега касационните жалби. При тази система се държи сметка за явно несъстоятелните касационни жалби от надлежните съдийски институти и от ВКС.

А за да се облекчат касационните жалби от никому ненужни фактически мотивировки на оплакванията от фактическо естество, ще трябва постановленията на чл. 531 З. Г. С. да се засилят, като се подчертае дебело, че касационният съд не дава фактически съображения за уважаването или неуважаваното на касационния повод, а само правни, т. е, че само по правните оплаквания той дава мотиви, но не и по останалит – неправните оплаквания. По тях той дава само отговор – оправдават ли се или не, без да излага мотиви.

Предназначението на касационния съд е да установи еднообразно тълкуване и приложение на законите от всички съдилища в  страната, затова само тези мотиви на решенията на касационния съд спомагат за изпълнение на неговата мисия, които се отнасят до тълкуването на закона, но не и тия от чисто фактическо естество, които не допринасят нищо за тълкуването на законите и уеднаквяване на съдебната практика.

[1] Публ. в „Съдийски вестник“, г. XXIII, бр. 3 (декември 1941 г.)

[2] Подпредседател на Софийския апелативен съд до 1933 г. Съдия от Върховния касационен съд (1933-1946). След пенсионирането си през 1946 г. адвокат. Дългогодишен сътрудник и член на редколегията на сп. „Съдийски вестник“.