Гл. ас. д-р Симеон Гройсман
Наказателното право като защита на ценности word
Наказателното право като защита на ценности pdf
Статията на д-р Симеон Гройсман, главен асистент в Юридическия
факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, критично
анализира утвърденото в наказателноправната ни доктрина разбиране, че
обект на престъплението винаги са обществетните отношения. Авторът
извежда произхода на теорията от трудовете на Фойербах и руската
дореволюционна правна доктрина и обсъжда нейните недостатъци. От
позицията на аксиологическия метод защитава преимуществата на подход,
който се съсредоточава в ценностните измерения на обекта на
наказателноправната защита, защото той позволява да се обясни
комплексно природата на престъплението, на идеята и целите на
криминализацията и насоките на наказателната политика на една държава
въобще. Д-р Гройсман разглежда обекта на престъплението като защитена
ценност, разбирана като нещо „правилно, желано и полезно“, и излага
задълбочени доводи в подкрепа на научната си теза, че материалното
наказателно право, наказателният процес и изпълнението на наказанията
образуват един цялостен ценностен комплекс. В подкрепа на тезата си
авторът се позовава на особеностите на съвременни престъпления като
международния тероризъм, корупцията, прането на пари, чийто обект на
посегателство не би могъл да бъде изведен в истинската си сложност,
ако използваме обществените отношения като основа на «обекта на
престъплението». Д-р Гройсман обосновава, че такива сложни по
въздействие престъпления засягат множество ценностни сфери (на
общественото здраве, на функционирането на политическата система, на
социалния мир като цяло). Въпреки многообразието си обаче все пак е
възможно засегнатите ценности да бъдат посочени с уточнението, че се
отнасят до протичането на големи групи от обществени отношения. Накрая
е направена и препратка към учението на професор Венелин Ганев и
начина, по който той обосновава ценностите като основа на правото.
Статията, освен че представлява значим преглед върху основните
становища по въпроса за обекта на престъплението, застъпвани в
българската доктрина, е особено ценна и с фокусирането на вниманието
върху редица модерни феномени в наказателната политика на България
като свръхкриминалицзацията и свръхнатоварването на обществените
очаквания по отношение на наказателното право.
1. Въведение.
1.1. Поводът за написването на настоящото изложение - организираните в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ „Научни четения в памет на Венелин Ганев и Никола Долапчиев“, подтиква към размисъл върху няколко общи за всички сфери на правната наука въпроса, а именно: 1) Осмисляме ли в достатъчна степен академичното наследство на големите имена на нашата правна наука? 2) Съответстваме ли на актуалното в световен план изискване за мултидисциплинарност на научните изследвания? 3) В състояние ли е правната теория да предложи обяснителни схеми, полезни за отрасловите правни науки?
1.2. Макар че на първите два от тези въпроси за съжаление трябва да се отговори отрицателно, сигурен съм, че отговорът на третия от тях трябва да бъде положителен. Разбира се, всеки теоретичен опит за осмисляне на отделни фундаментални въпроси ще се ползва с различен успех. Моето собствено усилие, вложено в настоящия текст, не е изключение. То се основава на предположението, че си струва да опитваме да интерпретираме пасажи от класическите автори с полза за съвременната теория. Така, тръгвайки от една по-скоро неизползвана днес дефиниция на проф. Долапчиев, ще се опитам да изложа комплекс от разбирания за ценностните измерения на обекта на наказателноправната защита. В заключение този текст ще се обърне към малко изследваното социологическо наследство на проф. Венелин Ганев, за да демонстрира неговия интересен поглед към един от най-критичните въпроси, стоящи пред всяко ценностно построение: този за генезиса, а значи и същността на ценностите.
2. Аксиологическият метод в правната наука.
2.1. Аксиологическият метод като насока за изследване от гледната точка на определени ценностни позиции е естествено свързан с всяко научно начинание, търсещо отговор на въпросите „какво трябва да бъде правото“ и „кое е доброто право“. От една страна, правото като нормативен регулатор дава оценка на явленията в социалната сфера, доколкото всяко правило съдържа оценъчен момент в разрешаването на правилното и забраната на неправилното. В този смисъл правните норми са по дефиниция и „ценностни съждения“[1]. От друга, правото като система за саморегулиране на отношенията в човешкото общество носи белезите на човешката склонност за постоянно оценяване, критика и следващо от тях преподреждане на заобикалящата ни реалност[2]. Систематично по природата си, правото може да бъде разглеждано като създавана от човека синтетична „ценностна система“, която за разлика от морала има своите формални носители, респективно обективно установимо съдържание, и дава всеобщ критерий за оценка, гарантиран по силата на властническото си установяване и прилагане. Разбира се, рационално синтезираните ценности на правото следва да съответстват на „естествените“, тоест социално споделяните, такива. Функция именно на такова съответствие е легитимността, която възприемаме като дължима характеристика на доброто право.
2. 2. Съществува и втори ключов фактор, който диктува нуждата от осмислянето на правото в категориите на теорията на ценностите. Надлежната законотворческа процедура може да наложи като валидно правило с практически всякакво съдържание. Липсата на научен критерий относно това „какво трябва да бъде правото“ превръщат процеса по неговото създаване в поле на спорове от позицията на различни теории за „правилното право“. Сред тях откриваме не само естественоправните построения: такава роля може да изпълни практически всяка политическа теория, а с оглед на поставената тук тема – и всяка криминологическа теория относно това, кои деяния и как следва да бъдат забранени и санкционирани.
2.3. Аксиологическата методология е достатъчно добре позната в българската правна наука. В тази насока следва да се посочат усилията на автори като Нено Неновски, Михайлина Михайлова, Тенчо Колев. Ако използваме предлаганото разграничение между „подход“ и „метод“ на правното изследване, то „ценностен“ подход към правото е този, при който то бива дефинирано като ценностно явление, в чието определение могат да се съдържат ценностни понятия като „справедливост“. Може би тъкмо заради своята утвърденост разглежданата методология носи в себе си и риска от превръщането на научните разсъждения за правото в художествено-литературен опит, залагащ повече на красивата фраза и „благородството“ на посланията, отколкото научно обосноваващ определени изводи. Мисля, че можем да преодолеем този риск, ако използваме ясна метааксиология, въвеждаща правила за работа с ценностните понятия и не забравяме полезното позитивистко правило, че самите правни понятия трябва да бъдат извеждани от ценностно неутрални позиции. Правният позитивизъм, респективно класическият подход на практикуващия юрист към материята на правото, наистина по традиция се свързва с противопоставяването между описателните и оценъчните трактовки. Един по-съвременен поглед обаче позволява на споделянето на ценностите да се погледне като на социален факт (от сферата на социалната психология; на културата и философските системи), според който определени ценности се подкрепят от определени социални групи[3]. Задачата на аксиологическия метод трябва да бъде разшифроването на фактите-ценности и обяснението им - вече като част от нормативния контекст на правото.
3. Какво защитава наказателното право: основни етапи в развитието на българската теория.
3.1. Престъплението представлява социално нежелано и забранено от правото деяние, чието осмисляне като явление изисква отговор на въпроса кое обосновава даваната му негативна квалификация. Една от възможностите за разрешаване на този проблем е изследването на въпроса какво защитава наказателното право. Това насочва нашето внимание към понятието „обект на престъплението“, развитието на чиито трактовки следва резките промени, на които е била подложена наказателноправната ни наука. Предварителното изискване, което предявявам към това понятие е обектът на защитата да е реално социално явление, а не правна даденост - последното носи риска на „затварянето“ на правото в самото него, което би изисквало нови дефиниции и опосредстващи понятия, които да ни отведат в крайна сметка до социалния смисъл на защитата.
3.2. Според Никола Долапчиев обект на престъплението е „онова нещо, върху което посяга престъпникът, … онова, което се уврежда или поставя в опасност чрез престъпното деяние[4]. А доколкото правото има за цел да поддържа известен обективен ред на нещата съгласно схващанията в дадена епоха… когато едно лице върши престъпление, то идва да посегне върху правния ред; а това значи, че обектът на престъплението е винаги правния ред“ (подчертаването е мое – С. Г.)[5]. В същото време като материален обект на престъплението Долапчиев сочи „онова благо, което е защитено от правото“ и се засяга чрез престъпното деяние – животът, имотът, общественият ред[6]. В този смисъл можем да говорим за юридическо и фактическо измерение на обекта на защитата, като юридическата страна е все пак функция на фактическото, и само последното удовлетворява предявеното по-горе предварително изискване към разглежданото понятие.
3.3. В противовес на това разбиране от социалистическата епоха насам нашата наказателноправна литература възприема гледната точка, според която обект на престъплението представляват определени обществени отношения[7].
3.3.а. Според Иван Ненов престъплението е отрицателно обществено явление с класова характеристика, което засяга определени обществени отношения, били те базисни или надстроечни[8]. Престъплението засяга и „господствуващата система обществени отношения въобще“ и определено конкретно обществено отношение в частност[9].
3.3.б. Ал. Стойнов разграничава общ, групов, непосредствен и конкретен обект на престъплението, като при всеки един от тях престъпното въздействие е все насочено върху определени обществени отношения[10].
3.3.в. В общотеоретичната литература също откриваме идеята, според която обект на правонарушението са „конкретните обществени отношения и връзки или страни от тях, конкретните явления, върху които деянието, с което се осъществява правонарушението, въздейства“[11]. Тази гледна точка предоставя определен компромис, доколкото може да се приеме, че обект на престъплението като явление от заобикалящата ни действителност са определени конкретни явления, които трябва да бъдат защитени. Тези явления според мен обаче невинаги ще бъдат обществени отношения. Именно това е „слабото място“ на теориите, според които обект на престъплението са винаги определени обществени отношения. За да изясня това свое разбиране, трябва да посветя идните редове на едно позабравено днес занимание: разглеждането на общото понятие за общественото отношения.
3.4. Няма да е пресилено заключението, че българската правна наука се намира на определен „социологически кръстопът“, доколкото като социална наука отдавна има немарксистки характер, но продължава да се ползва от понятия като „обществено отношение“, а за съжаление и подценява своите връзки с останалите социални науки. Опасностите при използването на понятието „обществените отношения“ произтичат от липсата на предварителното му дефиниране[12]. Такъв подход е бил оправдан през епохата, в която познанията от марксистката социология са заемали централно място в средното и висшето образование. Днес обаче възпитаниците на българските гимназии, обучавани в юридическите факултети, получават понятието „обществено отношение“ като реликт от миналото, който подлежи по-скоро на интуитивно разбиране, отколкото на съзнателно осмисляне.
3.5. Пристъпвайки към критиката на изложените разбирания за обекта на престъплението, искам да посоча, че не оспорвам полезността на понятията „правоотношение“ или „обществено отношение“, нито предлагам изключването им от българската юридическа терминология, в която те са твърде широко разпространени. Смятам обаче, че не е правилно обектът на престъплението да бъде дефиниран като определени обществени отношения.
4. Критика на идеята, че обект на престъплението са определени обществени отношения.
4.1. Обществените отношения представляват „отношенията между хората, които се установява в процеса на тяхната съвместна практическа и духовна дейност“[13]. Съдържанието на понятието „обществено отношение“ може да бъде представено като „система от взаимовръзки и форми на развитие на обществената дейност“[14]. Другаде в правната литература обществените отношения биват разглеждани като „непосредствени форми на общуване“, на „съвместна материална и духовна дейност (подчертаването навсякъде в цитатите е мое – С. Г.)“[15]. В руската социална наука, която и досега активно да използва понятието дефинициите на обществените отношения разпознават същността им като многообразни връзки между индивидите и социалните групи[16].
4.2. Ако сведем явлението „обществени отношения“ до определени връзки или определени поведения, то можем да приеме, че правото наистина „регулира обществените отношения“. В същото време съждението, че правото „защитава връзките“ или „защитава поведенията“ вече не звучи достатъчно логично. Нека припомним мнението на Долапчиев, че обект на престъплението „убийство“ е човешкият живот. Напротив, нашата по-сложна схема, дефинираща обекта на престъплението като определени обществените отношения, ни дава отговор, според който обект на престъпленията против живота са обществените отношения, осигуряващи неприкосновенността на човешкия живот и без които личността не може да съществува[17]. Ако заменим понятието „обществени отношения“ с възможните му съдържание ще получим следните варианти:
(1) обект на престъпленията против живота е не човешкият живот, а връзките между хората, осигуряващи неприкосновенността му и без които личността не може да съществува, или
(2) обект на престъпленията против живота отново е не човешкият живот, а поведението на хората, осигуряващо неприкосновенността на човешкия живот.
(3) В крайна сметка може да се обоснове и идеята, че с престъплението убийство засягаме правоотношението, по силата на което лицата за задължени да спазват съответния наказателноправен запрет. Тази идея обаче, от една страна, не е изрично изразявана в познатата ми литература, а от друга - отново ще ни върне при изначално даденото у Долапчиев разбиране, че престъплението нарушава правния ред в даденото общество. Целта на авторите, развиващи идеята за „обществените отношения като обект на престъплението“, е друга - да се демонстрира фактическата природа на престъплението; да се открие неговото негативно влияние върху определени реални дадености в заобикалящата ни действителност.
4.3. Предложените „разшифровки“ на понятието „обществени отношения“ явно сочат, че във връзката си с материята на правонарушенията, то може да се превърне в „социологическо прикритие“, даващо неясно значение на широкоупотребявани формулировки. За да онагледя тази заплаха, ще използвам анализа на престъпленията против личността. У нас се приема, че „родов обект на престъпленията против личността са обществените отношения, които осигуряват неприкосновенността на системата от лични права и законни интереси на отделния човек[18]“. Ако използваме възможните значения на понятието „обществено отношение“, то следва, че престъпленията срещу личността засягат не правата и интересите на личността, а обществените връзки или конкретните поведения, насочени към защитата на тези права и интереси. Дори да дефинираме обекта по различен начин, то бихме достигнали отново до отговор, че се защитават взаимодействията на личността с други личности в обществото или пък поведението ѝ, реализиращо тези взаимодействия.
4.4. Проблематичен за мен от философскоправна гледна точка е и възгледът, че престъплението е общественоопасно и правноукоримо, доколкото засяга човека като част от обществото. От това положение следва, че човекът е ценен не сам по себе си, а единствено от обществото. На следващо място, наистина може да се приеме, че престъплението представлява нарушаване на задължението да не се пристъпва определено задължение за зачитане. Няма смисъл обаче обектът за защитата да е юридическа даденост, каквато е субективното право, доколкото търсим социално обяснение на защитата, а не самообясняване на юридическите понятия, затварянето им в собствената им система (вж. т. 3.1. in fine).
4.5. Поради изложените спорни моменти, които откриваме в господстващото становище, по-обосновано е да виждаме като обект на засягане от престъплението „убийство“ именно човешкия живот, разглеждан като публично осъзната и правнозащитена ценност. Идеята за ценностите ни отпраща към политическата обосновка на съответната наказателноправна норма, вместо да обяснява необходимостта от санкцията с наличието на забрана. В резултат получаваме едно социално по-ясно, а и психологически по-реалистично обяснение: напълно е възможно, въпреки въвежданите от юристите фикции и презумпции[19], конкретният деец да не познава една или друга наказателноправна норма. Вменяемостта на правонарушителя обаче има за характеристика и неговата социална адекватност, която дава основание да се счита, че той съзнава границата между социално приемливото и социално нежеланото. Този извод обаче ще е верен единствено за легитимните наказателноправни норми, тоест за тези, чието създаване изисква идеята за правовата държава.
5. Руската пред- и следистория на идеята, че обект на престъплението са обществените отношения.
5.1. Търсенията ми по следите на критикуваното тук гледище посочиха като „източник“ на идеята трудовете на руският учен С. В. Познишев, който през 1912 г. пише, че: „обекти на престъпленията се явяват конкретните обществени отношения, вещи и състояния на лицата или вещите, които се охраняват от закона под заплахата от наказание. Тях за кратко можем да наречем „правни блага“[20].
5.2. Въпреки че е рожба на „дореволюционната“ правна мисъл идеята, според която обществените отношения са обект на престъплението, бива решително възприета от съветската правна доктрина. Причината за това разбира се, не е в авторитета на С. В. Познишев. Тя трябва по-скоро да бъде потърсена в понятийната база на тогавашната социология и най-вече в петия Марксов тезис за Фойербах, според който: „Фойербах свежда религиозната същност към човешката същност. Но същността на човека не е нещо абстрактно, присъщо на отделния индивид. В своята действителност тя е съвкупност от всички обществени отношения (подчертаването е мое – С. Г.)“[21]. В социалистическата епоха съобразяването на подобни афористични цитати на „класиците на марксизма“ при определянето на понятията става задължително и по този начин натрапва на научните работници иначе трудно защитими положения.
5. 3. Макар позиция, сходна на критикуваната, да е достатъчно разпространена в руската посткомунистическа правна теория, някои автори като А. В. Наумов, макар и в характерен еклектичен стил, все пак преодоляват това гледище и разглеждат обекта на престъплението като защитаваните обществени отношения, ценности и интереси[22]. Основание да предпочетем именно ценностите е тяхната универсалност - характер на ценност в крайна сметка ще има и всяка обществено отношение, което смятаме за обществено полезно, както и всеки интерес, стига да са достатъчно основания за неговата защита.
6. Ценностите като обект на престъплението.
6.1. Произход на идеята. У Никола Долапчиев (т. 3.2.), както и в по-новата руска теория (т. 5.3. и цитираната в нея литература) се натъкнахме на идеята, че престъплението накърнява определени блага. Считам думата „благо“ за до известна степен неясна за съвременния слух и твърде свързана със словосъчетанието „материални блага“. Поради това ще използвам думата „ценност“, разбирана като нещо „правилно, желано и полезно“. Самият Долапчиев говори за „благото“ като за материален обект на престъплението. Квалификацията като „благо“ обаче се съдържа в самата правна система; всяка норма, както вече споменахме, представлява оценка, а в един по-широк дискурс за „нормативното“, ценностите също са част от дължимото, както нормите, принципите, целите. В класическото за нашата доктрина съчинение „Право и ценности“ на Нено Неновски, вече откриваме твърдението, че именно ценностите са обект на защита от правото[23]. Идеята, че престъпленията накърняват ценности, а наказателното право следва да защитава последните по никакъв начин не е оригинална[24]. Тя е просто отправна точка за конструирането на една по-убедителна теория за обекта на правонарушенията и потенциална допирна точка между дескриптивната правна теория и една описваща, но и предписваща философия на правото.
6.2. Понятието „ценност“. Всяка фактическа даденост може да бъде разглеждана като „ценност“, тоест „нещо правилно, добро и нужно“[25], ако е налице основание да се счита, че тя трябва да бъде запазена. Ако мерките за това „съхраняване и промотиране“ на ценността са взети на законодателно ниво и имат за резултат създаването на правни предписания, това превръща първоначално субективната (в съзнанието на конкретните законодатели) ценност в обективно установена „правна ценност“[26]. Следователно ценностите в правото са „обективни“ дотолкова, доколкото е обективно и самото „обективно право“.
6.3. Факти и ценности. Делението на факти и ценности е достатъчно класическо, но си струва тук да бъде доизяснено с оглед някой предложения, които ще очертая по-долу. Разделянето на фактите от ценностите, на съществуващото от дължимото, е подробно разработено в етиката и деонтичната логика. Посочват се основателни причини за разделянето на фактите от ценностите (а с тях и от нормите, доколкото всяка норма е ценностно съждение)[27]:
(1) Обект на съжденията. Фактическите съждения е възможно да бъдат доказани по рационален път, като вярното доказателство в крайна сметка ще бъде базирано на емпирично наблюдение. Всяко ценностно съждение може да има собствена убедителна сила и рационална обосновка, която не изключва валидността на противоположно ценностно съждение, което е също толкова защитимо според гледната точка на други морални убеждения.
(2) Субективна нагласа към съжденията. Нашите фактически твърдения могат да бъдат приети и от хора с различни ценностни представи. Напротив, ценностните твърдения зависят от изповядваната ценностна система.
6.4. Фактическото мислене се базира на опита, даден ни в реалността. Ценностното мислене е аксиоматично и в крайна сметка стига до положения, които не могат да бъдат рационално доказани. Ако сме техни носители обаче, те ни изглеждат самоналагащи се. Реалността около нас, която съдържа фактите, за които спорим, е базирана на доказуеми каузални взаимодействия. Ценностната реалност е базирана на определени базови правила, чието съдържание е въпрос в крайна сметка на предпочитание. В този смисъл, съществуват множество възможни ценности системи (паралелни аксиореалности), които съответно могат да дадат база на различни криминализационни политики.
6.5. На следващо място, трябва да се отговори на въпроса за субективността на ценностите. Това е едно често възражение, което бива отправяно във всекидневната дискусия относно ценностите. Един от водещите съвременни правни позитивисти – Андрей Мармор, се опитва да обоснове обективността на ценностите по нов начин, акцентирайки върху разликата между „субективност“ и „относителност“ на ценностите. Според него за разликата от материите, за които е типично да са въпрос на „собствен избор“, като например музикалните предпочитания или харесването на определен цвят, моралните убеждения се характеризират с аргументируемост и възможност за отхвърляне на чуждото мнение, заради несъвместимостта му със собственото[28]. Нещо повече, моралното ни съзнание има склонност към абсолютизъм и категорично отхвърляне на чуждите „неправилни“ гледни точки (така обясняваме феномена на „моралните спорове“). Що се отнася до основни ценности, по отношение на същите е възможно постигането на социален консенсус и такъв е като цяло налице в едно стабилно общество. В този смисъл, разликите в моралните оценки могат да бъдат обяснени или като плод на социални промени в обществото, или като разногласия между носителите на различни (ценностни) култури и субкултури[29]. Ценностите не могат да бъдат волево формулирани или избирани. В такъв план те не са субективни, а по-скоро културно относителни, тоест обективно дадени, макар и напоследък често променящи се, в отделните култури[30]. Това, за съжаление, не означава, че определена ценност може да бъде посочена за правилна по научен или метафизичен път, а само, че ценностите не са въпрос на лични, а на колективно-социални предочитания. За тези предпочитания е свойствено да бъдат институционализирани в нормите на правото.
7. Наказателният кодекс като кодификация на ценности.
7.1. Наказателноправните разпоредби, на следващо място, представляват оценки, заявяващи ценността на определени явления, спрямо общия ценностен критерий, заявен в чл. 1 на НК. Всяка наказателноправна норма може да бъде разглеждана като завършек на съждението „С оглед на защитата на личността и правата на гражданите и на цялостния установен в страната правов ред е полезно и правилно да…“. Да се наказват убийците, крадците и пр., разбира се и единствено, в рамките на наказанието, установени в НК[31]. В този смисъл наказателноправните разпоредби представляват ценностни съждения, в положителен план регулиращи и положението на престъпния деец – с оглед ограничаването на наказанието в посочените предели, предполагаемото предписване именно на наказание, което ще послужи за неговото поправяне, и залагането на правило, което разделя укоримо от неукоримо, и прави предсказуемо поведението на държавните репресивни органи.
7.2. Правото в цялост е защита на ценности, но отрасълът на наказателното право има конкретни предимства, улесняващи разглеждането му от подобна позиция: 1) Наказателноправните норми третират морални въпроси, които са сравнително ясно разрешени в повечето етически системи; в по-голямата си част, те не са спорни и от гледната точка на основните ценностни нагласи, застъпвани в обществото. 2) Наказателноправните норми, на следващо място, не само оценяват определени деяния като ценностно нежелани, а и оценяват в сравнителен план тежестта им, свързвайки всяко нарушение с определена санкция. Това дава възможност за сравнение кои деяния биват в най-висока степен отхвърляни и, респективно, какво е разположението на ценностите в една проектирана скала на официалния политически морал у нас.
7.3. Проблемите на наказателноправната политика като съвременни морални проблеми. В литературата се среща идеята, че за „постмодерното“ право е свойствена една юридизация на морала, която има за причина разколебаването на традиционните ценности и плурализирането на разпространените в обществото морални гледни точки[32]. В същото време понятието „ценности“ е използвано достатъчно често, но с твърде разнообразно съдържание[33]. Декларирането на ценностен подход не предполага наличието на ценностен консенсус в обществото, напротив честите спорове ни демонстрират, че по много въпроси такъв липсва. Когато моралът престава да бъде единен и действен регулатор, става наложително традиционните ценности да бъдат защитени по нов начин: чрез правната забрана на морално неприемливото. По същество тези ценности биват принудително „възстановявани“ като крачка към реалното им завръщане или напротив, окончателното им отмиране. Подобна ценностна ситуация е свойствена и за наказателната свръхрегулация в нашето общество. Криминализацията е чест политически отговор на общественото възмущение по придобили известност случаи на накърняване на (доскоро) безспорни ценности. Ролята на наказателното право е да демонстрира онзи минимум, по който консенсусът е намерен. Напротив, съществуването на неконсенсусни наказателноправни норми, налагането на нелегитимни наказания като най-тежки мерки на държавно-правна принуда, е белег за недемократичност и репресивност на управлението. Интересно в тази насока е наблюдението, че в съвременна България криминализацията на едно явление често се разглежда като бърз и категоричен начин за неговото предотвратяване, макар че подобни законодателни решения най-често следват определени социални събития и правоприлагането на новите норми не дава сериозен социален ефект. Това означава, че широката обществена подкрепа, която у нас по принцип е на страната на ожесточаването на наказателната репресия във всяка възможна насока, не бива да замести експертната преценка относно практическата ефективност на предлаганите решения.
8. Криминализацията като ценностен процес.
8.1. Криминализацията е процес с политическа природа, което е причина за по-рядкото му разглеждане от страна на юристите[34]. Да се обърнем към него ни дават причина същите основания, които ни позволиха да причислим „политическия“ въпрос за ценностите към важните за правната теория. Ако „юридическото“ обяснение на криминализацията цели обяснението на процеса по създаването на наказателноправните норми, то „ценностното“ ѝ обясняване служи за легитимизация на държавната принуда[35]. Тук можем да използваме идеята на френския философ Адолф Франк (1809-1893), според когото наказателното право представлява реакция за самосъхранение от страна на обществото[36]. Затова политическият процес на криминализирането на определен тип нежелани социални деяния, дава най-ясната картина за пътя от осъзнаването на определена социална необходимост до реализацията й чрез позитивирането на един наказателноправен запрет. Наказателното право представлява гарантирано чрез принуда предупреждение: сигнал за евентуалните правонарушители, придружен със заплаха за бъдеща санкция[37], надвишаваща облагата от планираното престъпление[38].
8. 2. Освен забраната, съдържаща се в новата наказателноправна норма и поставяща под защита определени ценности, своя ценностен елемент съдържа и определянето на пределите на налаганото наказание. От една страна, целите на наказанието залагат ценностите, които то трябва да постигне (възстановяване на чувството за справедливост, осигуряване на общественото спокойствие чрез общата и индивидуалната превенция, възвръщането на дееца към сферата на „социално нормалното“ чрез превъзпитанието му). От друга, наказанието представлява и баланс на ценности, които трябва задължително да не бъдат накърнени при изтърпяването на наказанието, като човешкото достойнство и телесната неприкосновеност на наказвания. Своята ценност има и точният избор на наказание и неговата ограниченост в определени рамки. В този смисъл материалното наказателно право, наказателният процес и изпълнението на наказанията образуват един цялостен ценностен комплекс. Абстрактно справедливата наказателноправна норма може да защити заложените в нея ценности само въз основа на справедлив съдебен процес. Изпълнението на наказанието, от своя страна, трябва да гарантира постигането на целите на наказанието, без да засяга неоправдано едни ценности, докато защитава други. В залагането на хуманни ценности в основата на целите на наказанието, в поставянето на превъзпитанието над възмездието и изкуплението, едно общество декларира привързаност към ценността на милосърдието и вярата във възможността на човека да се поправи, отхвърляне на идеята за изначалното или безвъзвратното покълналото у човека зло[39]. Тези положения сами по себе си задават редица въпроси за съотношението между правно дължимо, социално желано и реално постигано в българското общество. Склонността ни към всепроникване на наказателната репресия и съществуването на социална подкрепа в полза на свирепостта на наказанието, представлява в крайна сметка ценностен проблем на цялото ни общество.
8.3. Престъпленията на съвременността като комплексно засягане на различни ценностни сфери. Сравнително лесно можем да посочим кои ценности засягат „класическите“ престъпления, цитирани като ядро на масовия морал и познати ни още от Моисеевия Декалог. Анализът на основните насоки на криминализиране на нови деяния в международен план обаче показва, че към тези „традиционни“ престъпления през последните 40 години, все по-активно се прибавят общественоопасни деяния с комплексна антиценностна природа[40]. Така, международният тероризъм се реализира във „вътрешна“ война, поразяваща развитите общества, като засяга ценностите на човешкия живот и здраве, материални ценности, ценности с висока социалнопсихологическа цена – тези на междуетническото и междурелигиозното доверие, общественото спокойствие и сигурността в утрешния ден. Едновременно с това международният тероризъм представлява манифестация на послания за принудителна смяна на съществуващия политически ред и разпространението на идеология на ненавистта. Защитата на изброените ценности, стоящи под заплахата на международния тероризъм е наложила криминализацията на различните възможни типове терористични актове, на пропагандата на ненавист, на организирането на терористични групи, а напоследък – и на финансирането на терористичната дейност[41]. По подобен на описания при международния тероризъм начин, появяващите се нови способи на организираната престъпност, икономическите, компютърните и екологичните престъпления, прането на пари и корупцията, престъпленията в сферата на медицината като търговията с органи, незаконните експерименти над хора, манипулирането на човешкия геном[42] са все престъпления, засягащи множество ценностни сфери: на общественото здраве, на функционирането на политическата система, на социалния мир като цяло. Все пак е възможно да посочим кои са тези засягани ценности, и да уточним, че те касаят протичането на големи групи от обществени отношения. Напротив, ако използваме обществените отношения като основа на „обект на престъплението“, сме затруднени да посочим кои именно обществени отношения са засегнати от комплексни престъпления като международния тероризъм.
9. Заключение: преходът от фактическо към ценностно у Венелин Ганев.
9.1. Нека за момент се концентрираме върху онова състояние на българската правна теория, което заварва Венелин Ганев. Пионерът на правната философия у нас – Михаил Поповилиев[43], защитава естественоправни разбирания за правото: то е производно на нравствения закон като императив на разума – един обективен, абсолютен, всеобщ и неизменен ред. Целта му е постигането на Доброто[44]. Познаването на този закон е резултат от правилни априорни разсъждения, които – за да докаже, че са възможни, Поповилиев сравнява с геометричните построения, основаващи се на абстрактни правила за взаимоотношенията на идеални пространствени дадености[45]. Различните морални системи у различните култури са резултат от прогреса в опознаването на моралния закон[46]. Този възторжен прогресизъм все още не е станал свидетел на ужаса на Първата световна война и говори за обективно превъзходство на западната цивилизация над останалите народи.
9.2. В Епохата на Венелин Ганев, когото можем да разглеждаме като христоматийния представител на правния позитивизъм в нашата теория на правото, в международен план е всъщност време на т. нар. „възраждане на естественото право“ - започнало още в началото на XX век и видяно от нас у Поповилиев, то избуява след края на Втората световна война[47]. Място намират различни гледни точки, които поставят в центъра на правото справедливостта като метафизически дадено и психологически постигано понятие. Венелин Ганев подхожда по един съвсем различен начин към силно проблематичния въпрос[48] за социалния преход от фактическо към дължимо (в светлината на нашите търсения - „осъзнато като ценностно оправдано“), намирайки начин и да използва социологически реализъм, и да остави място за определен „приземен“ идеализъм в правото. Ганев прибягва до един „позитивизъм на ценностите“: те се създават от самото общество чрез духовното творчество на отделните личности[49] и са резултат в крайна сметка от взаимодействията на творческите съзнание на множество личности[50]. Ключово тук е разбирането на думата „духовен“ - в нея Ганев влага антиметафизическо съдържание и разглежда духовната сфера като полето на всичко относимо към науката, творчеството и общество, без да се позовава на някакви идеи a priori[51]. Единствено и само особеният предмет на заниманията определя духовния им характер. „Духовното“ не е по рождение на някакъв естествен закон, идея, трансцедентална воля или друг висш критерий - то се ражда и изменя в рамките на човешката психика[52]. Като част от духовната съставка на социологическата действителност, ценностите биват „създавани“ чрез „системи от взаимнозависими постъпки и положения“[53]. Тези системи биват въплътени и осъществявани от определени човешки общности, които са емпирична, а не идеологическа даденост[54], тоест ценностите биват „подтиквани“ от възникналите идеи и „създавани“ чрез социалния опит. В своите чести спорове с обсъжданата тогава в България марксистка доктрина за първенството на битието над съзнанието Венелин Ганев настоява, че всяка социална промяна, тоест и ценностната такава, става възможна чрез духовна промяна у членовете на обществото, която започва чрез конкретни психологически изменения у конкретни личности[55]. Човекът – творец на ценностите и обществото е в крайна сметка свободен в своята социална дейност (за разлика от марксисткия човек, обвързан от обществените отношения и закодираното в тях историческо бъдеще). Единствената граница на неговото творчество е самото съществуване на обществото, на което той не би могъл да посегне, а продължава да се движи винаги в координатите на социалното[56] - „Човекът, според Ганев, е така тясно свързан с обществения живот, че едва ли би могъл да съществува без него“. От своя страна, веднъж изменени, регулиращите човешките постъпки ценности, могат да станат причина за промяна в обществото въобще[57].
9.3. Изложеното разбиране е достатъчно оригинално: то успява да избегне различните „матрици на правото“, които въвеждат естественоправните теории от различен тип. Така, още според Цицерон съществува диктуващ позитивното право „най-висш закон, който, общ за всички векове, е бил установен преди писания закон или преди да е била основана въобще държавата“[58]. Според представителите на „възраждането на естественото право“, в такъв незаобиколим императив се превръща метафизическата справедливост, а според „материалистическите“ построения на марксистката доктрина, законодателят отново не е свободен да определя съдържанието на правото: обвързващи за него са базисните обществени отношения и класовите интереси. Напротив, към правото и ценностите е приложим изводът на Ганев относно обществените колективни единства: те са дело на човека, дължат се на неговото творческо съзнание и са еманация на едно дълго социално-психологическо обществено движение[59].
9.4. Ценностите като точки на обществен консенсус. Показаният подход дава възможност да формулираме предложение, относимо към обществата на съвременните правови държави, тоест към общества, създаващи право чрез процедури, търсещи консенсус и базирани на широко политическо представителство. Както ни показа В. Ганев, можем да гледаме на ценностите, защитени от наказателното право, като на „точки на обществен консенсус“, преодолели разстоянието от идеята до социалното приемане и криминализацията на вече неприемливото поведение. От тази гледна точка основно средство за защита на гарантираните от наказателното право ценности е по-скоро тяхното широко споделяне. Наказателното право е допълнителното, крайното средство, чието използване става нужно при незачитане на масовия консенсус в полза на определена ценност. Можем да видим, че у нас по настоящем съществуват престъпления - например корупцията и търговията с влияние, които печелят широко разпространение чрез едно „съучастие“ на обществената търпимост. Причината за това е липсата на същинска действена социална подкрепа за съответните наказателноправни норми. По същество в подобни случаи е в криза една основна гражданска ценност - съпреживяването на идеята за правовата държава от всички нейни граждани.
[1] За връзката „норма – оценка“ вж. Вж. Неновски, Н. Право и ценности, С.: Изд. на БАН, 1983, 73-74.
[2] Относно тези аспекти вж. Гребенков, Очерки по философии права, Донецк: Донецкий юридический институт ЛГУВД им. Э. A. Дидоренко, 2009, 47-48, както и Неновски, Цит. съч., 76-79.
[3] Тази възможност се разглежда от Villa, V. Legal Theory and Value Judgements – In: Constructing Legal Systems. European Union in Legal Theory, ed. MacCormick, N., Dordrecht: Kluwer Academic Publishers, 1997, 450-451.
[4] Вж. Наказателно право: Том Първи. Обща част. Шесто издание, С.: Печатница А. Б. В., 1945, с. 131.
[5] Пак там.
[6] Пак там, с. 132.
[7] Вж. в този смисъл Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част, С.: Сиела, 1999, 146-147.
[8] Вж. Ненов, Ив. Наказателно правно на НРБ: Обща част, С.: ДИ „Наука и изкуство“, 1963, с. 200 - 201.
[9] Пак там, 201-202.
[10] Вж. Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част, С.: Сиела, 1999, 148-151.
[11] Вж. Бойчев, Г. Правонарушение. Второ допълнено издание, С.: Юриспрес и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2003, 104-105.
[12] Вж. в този смисъл Ташев Р., Обща теория на правото: Основни правни понятия. 4. прераб. и доп. издание., С.: Сиби, 2010, с. 319.
[13] Вж. статията „Обществени отношения“ – В: Философски речник, под ред. на Бъчваров, М., С.: Партиздат, 1977, с. 420.
[14] Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част, с. 147.
[15] Вж. Колев, Теория на правото, С.: Сиела, 2015, с. 370 и по-подробно у същия автор: Правни отношения и правни връзки, Благоевград, 1997, с. 14.
[16] Вж. в този смисъл статиите под заглавие „Общественные отношения“ в Новейший философский словарь. — Минск: Книжный Дом. А. А. Грицанов. 1999; Философский энциклопедический словарь. — М.: Советская энциклопедия. Гл. редакция: Л. Ф. Ильичёв, П. Н. Федосеев, С. М. Ковалёв, В. Г. Панов. 1983; Философская Энциклопедия. В 5-х т. — М.: Советская энциклопедия. Под редакцией Ф. В. Константинова. 1960—1970, всички достъпни в електронната библиотека за речници http://dic.academic.ru/.
[17] Вж. Стойнов, Ал. Наказателно право: Особена част. Престъпления против правата на човека, С.: Сиела, 1997, 26-27.
[18] Стойнов, Ал. Наказателно право. Особена част. Престъпления против правата на човека. Второ издание, С.: Сиела, 2006, с. 18.
[19] За спорния характер на положението, че всеки познава правото - основа на идеята, че незнанието му не оправдава никого, вж. Колев, Т. Теория на правораздавателната власт, т. III. Доказване в правораздаването, С.: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2012, с. 68.
[20] Познышев, С. В. Основные начала науки уголовного права. Общая часть уголовного права. 2-е изд., М., 1912, с. 132 – цит. по Попов, А. Н., Аистова, Л. С. Объект преступления: Учебное пособие, СПб: Санкт-Петербургский юридический институт (филиал) Академии Генеральной прокуратуры Российской Федерации, 2014, с. 4.
[21] Вж. Тезисы o Фейербахе – В.: Маркс, К., Енгельс, Ф. Сочинения. Издание второе. T. 3, М.: Государственное издательство политической литературы, 1955, с. 3. За връзката между този Марксов израз и съветската наказателноправна теория вж. Наумов, А. В. Российское уголовное право: Курс лекций в двух томах, Т. 1: Общая часть, 3-е прераб. и доп. изд., М.: Юридическая литература, 2004, с. 179.
[22] Наумов, А. В. Цит. соч., с. 180. Курс уголовного права. В 5 томах. Под ред. Кузнецовой И.М, Тяжковой И.М, Борзенкова Г.Н, Комисарова В.С., Т. 1, М.: Зерцало, 2002, гл. VII.
[23] Вж. Неновски, Н. Цит. съч., с. 94.
[24] Например в Решение № 242 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4432/2008 г., IV г. о., ГК четем, че публично значимите ценности са защитени в правовия ред чрез определянето на накърняващо ги деяние като престъпление.
[25] Вж. в този смисъл Frankena, W. Value and Valuation (1967) – In: Encyclopedia of Philosophy (Macmillan Reference), 2nd ed., ed. Borchert, D. M., Vol. 9, Farmington Hills: Thomson Gale, 2006, p. 637.
[26] Вж. Неновски, Н. Цит. съч., с. 91.
[27] Двете основания следват логиката на мислене, очертана от Railton, P. Facts and Values: Essays Toward a Morality of Consequence, New York, Cambridge University Press, 2003, 43-45.
[28] Marmor, A. Positive Law and Objective Values, Oxford: Clarendon Press, 2001, 160-161.
[29] В едно общество е възможно да съществуват вътрешни субкултури със собствени ценности - това е много добре видно в обществата с демократични традиции, където определени социални групи трайно и съзнателно подкрепят определени политически партии (американското разделение на демократи и републиканци), но и Русия, където подобни традиции липсват, но е налице постоянен спор между „държавноориентираните“ почвеници и либералните западници. Интересен и спорен е въпросът, дали в България можем да говорим за ценностни субкултури на „стария“ (мислещ с носталгия за времето преди 1989 г.) и „новия“ по-либерално мислещ българин или, напротив, политическите деления у нас отразяват по-скоро поколенчески и етнически разделителни линии.
[30] Marmor, Opt. cit., 175-177.
[31] Подобна нормативна логика при анализа на утилитаристичната представа за доброто, предлага Foot, Ph. Rationality and Virtue – In: Norms, Values and Society (Vienna Circle Institute Yearbook), ed. Pauer-Studer, H., :Kluwer Academic Publishers, 1994, p. 207
[32] Вж. Zapletova, D., Tuza, J. Contemporary Society and Its Normative Systems - In: Acta Universitatis Agriculturae et Silvculturae Mendelianae Brunensis, Vol. LX, 2012, № 2, p. 540.
[33] Schmidt, H. Ethos und Recht in Staat und Gesellschaft – In: Grundwerte in Staat und Gesellschaft, München: Verlag C. H. Beck, 1977, p. 14.
[34] Peršak, N. Crimnalising Harmful Conduct: The Harm Principle, its Limits and Continental Counterparts, New York: Springer, p. 5.
[35] Ibid., p. 9.
[36] Вж. Франк, Ад. Философия уголовного права в популярном изложении [1864], гл. VII – В: Философия уголовного права, СПб: Юридический центр Пресс, 2004, 134-135.
[37] Пак там, с. 135-136.
[38] Пак там, с. 139.
[39] Вж. разсъжденията на Франк относно превъзпитаването на престъпника като обществено милосърдие – пак так, с. 140-142. В този труд от средата на XIX век, авторът все още разглежда превъзпитаването на престъпния деец като допълнителна цел на наказанието, изисквайки нейното въвеждане (вж. с. 142). В българския НК от 1968 г. поправянето и превъзпитание на осъдения вече е заявено на първо място сред целите на наказанието – вж. чл. 36, ал. 1.
[40] Вж. основните насоки на създаването на нови престъпни състави в сравнителноправен план у Додонов, В. Н. Сравнительное уголовное право, М.: Юрлитинформ, 2009, 17-23.
[41] Пак там, с. 19.
[42] Вж. пак там, с. 24.
[43] Вж. Поповилиев, М. Нравственост, право и държава, ред. Бойчев, Г., С.: Юриспрес, 1993 (оригинално издание – Търново: Печатница на Х. Т. С. Фъртунов, 1900).
[44] Пак там, с. 29.
[45] Пак там, с. 11.
[46] Пак там, с. 33.
[47] Вж. по този въпрос Ташев, Р. Новите източници на българското право, С.: Лик, 1996, с. 13.
[48] За прехода между фактическо и дължимо вж. Гройсман, С. Философският позитивизъм и възникването на правния позитивизъм: aнализ чрез историята на идеите, Съвременно право, 2015, № 3, с. 59.
[49] Вж. Ганев, В. Социологически трудове, съст. Фотев, Г., С.: Изток-Запад, 2009, с. 248.
[50] Пак там, с. 250.
[51] Пак там, с. 74-76.
[52] Пак там, с. 80.
[53] Пак там, с. 252.
[54] Пак там, с. 260.
[55] Пак там, с. 264-265.
[56] Пак там, с. 275.
[57] Пак там, с. 269.
[58] Вж. Цицерон, За законите, I, 19 – цит. по За държавата. За законите. прев. М. Костова, София, Софи-Р, 1994. Този превод е достъпен онлайн в Romulus Bulgaricus: двуезична електронна библиотека за латинска литература – http://romulus-bg.net/?page=text&prevod_id=146&proizvedenie_id=30640&kniga=256. Страницата е посетена на 10 октомври 2015 г.
[59] Ганев, В. Цит. съч., с. 282.