Статията на проф. Яновски „За справедливостта по граждански дела“ започва от едно безпокойство: докато по наказателни дела основание за отмяна или изменение на присъдата е и явната несправедливост на наказанието, то Гражданският процесуален кодекс не познава подобно основание за атакуване на съдебен акт. Означава ли това, че гражданският съдия механично прилага законовите норми, без да се интересува от справедливостта на конкретния резултат? Означава ли това, че справедливостта е категория на правото, която не интересува гражданския съдия и няма място за приложение при разрешаване на споровете по граждански дела?
Отговорът на тези въпроси от проф. Яновски започва с интересно определение на справедливостта. Според него справедливостта е нормативно понятие на морала, форма на определени нравствени изисквания, регулиращи поведението на хората чрез предписания и забрани, отнасящи се до еднотипни постъпки и санкционирани от обичая и общественото мнение. Те са родствени на другите морални предписания и забрани – тия за „добро“ и „зло“, без да са обаче толкова абстрактни, колкото тях (те са най-абстрактните). Категорията за справедливост, респ. несправедливост, според проф. Яновски е типична оценъчна категория на морала, която дава отношението между няколко явления откъм разпределението на „благото“ – на положителните ценности, и на „злото“ – на отрицателните ценности, между хората: специално между полагания труд и възнаграждението, между извършеното от някого нещо и отплатата, между правата и задълженията, между престъплението и наказанието, между достойнствата на хората и тяхното обществено признание. А това са в големия брой случаи съотношения от кръга на правните. Ето защо в обикновената реч се наблюдава и покриване на тия категории, макар такова да няма. Но в същото време подобна голяма близост открива възможност категориите на справедливостта, респ. на несправедливостта, да бъдат „превърнати“ в категории на правото, да станат „и негови“ категории, като бъдат съответно конкретизирани и, без да губят санкцията си, идваща от обичая и общественото мнение, скрепени и с държавна санкция.
Проф. Яновски посочва, че тухлите на гражданското право, за разлика от наказателното право, се полагат не върху справедливостта, а върху еквивалентността. При еквивалентността няма субективен, няма оценъчен момент – щом например при дадените на заем 100 лв. съдът трябва да осъди длъжника да върне 100 лв. и нищо по-различно, то по отношение на онова, което трябва да се изпълни, гражданският процес е установителен и че и неговото решение е също така установително.
Но това означава ли, че при гражданскоправните отношения справедливостта не играе никаква роля? На този прост въпрос (макар че големият теоретик на правото И. Бентам е посочил, че в гражданското право „прости въпроси няма“) проф. Яновски отговаря отрицателно. Справедливостта и по граждански дела играе голяма роля. Само че справедливостта тук се провявява преди всичко във връзка с принудителното изпълнение и по повод възможността съдебните решения да бъдат изпълнени. При принудителното изпълнение се открива много място за принципа на справедливостта. То се стреми да наподоби доброволното изпълнение и дава разните отсрочвания, разсрочвания, спирания на принудителното изпълнение и пр. като средства за напътване страните към доброволното изпълнение – най-справедливото от всички видове изпълнения. По такъв начин справедливостта и тук не идва да измести еквивалента, а напротив, идва да го укрепи, да съдейства за неговото пълно осъществяване.
При гражданското право наистина действа принципът на еквивалентността, на равенството, но това равенство, т.е. тази еквивалентност не е нищо друго освен същата справедливост, само че не във всеобщата й форма, а в по-специфичната й форма, характерна за гражданскоправните отношения.
Предоставяме Ви статията с любезното разрешение на сина на проф. Яновски – Румен Яновски.
Ключови думи: справедливост, съдебни актове, гражданскопроцесуално право, гражданско право, наказателнопроцесуално право
(Главно с оглед съдебните решения по граждански дела)
проф. Борис Яновски**
За справедливостта при съдебните актове (word)
За справедливостта при съдебните актове (pdf)
1. Дълбоко е вкоренено разбирането, че проблемите на справедливостта в правото са проблеми само на неговата философия и на общата му теория, тъй като се касае за категория, свързана със самата същност на правните явления и доколкото без нея те не могат да минат. Нали е добре известно и приравняването на термините „право“ и „правда“ – в смисъл на справедливост, в обикновената реч. Така че при специалните правни клонове – като например наказателното съдопроизводство или гражданското съдопроизводство, в даденото отношение никакви особени проблеми не стоят. Това от една страна. От друга страна, когато пък все пак се приема, че и при специалните правни клонове проблемите на справедливостта се поставят ‒ с оглед своеобразното проявяване на категорията при тях, смята се, че все пак при наказателното и гражданското правораздаване поради голямата им близост – неслучайно те се обединяват понякога в едно общо „съдебно право“, тия проблеми стоят еднакво. Именно еднакво, понеже и при едното и другото производство действа съд, и при едното, и при другото се прилага юрисдикционният метод на регулиране, и при едното, и при другото се следват почти едни и същи принципи и пр.
Но по всичко изглежда проблемите на справедливостта в правото в цял ред отношения съвсем не стоят така и съвсем не се разрешават в този смисъл. А тия проблеми са и толкова много, и толкова разнообразни, че много от тях и досега са останали слабо разработени или даже и изобщо неразработени. И тъкмо на някои от последните по-слабо разработени или изобщо неразработени проблеми се цели да се обърне внимание в настоящата статия.
2. Може да се започне направо с разпоредбите, от които следва да се очаква най-много по разгледаното, като установените положения ще се изложат съвсем накратко накрая. А въпросните разпореждания са преди всичко отнасящите се пряко до основанията за отменяне присъдите чл. чл. 328 и 333 НПК и за отменяне решенията чл. 207 ГПК, т.е. разпоредбите, определящи при нарушаването на кои изисквания съдебните актове по същество следва да бъдат отменени като неправилни и съответно при спазването на кои изисквания те следва да бъдат потвърдени и с това запазени като правилни. И нека първо се сравнят чл. 328 НПК и чл. 207 ГПК.
Както се знае, чл. 328 НПК гласи: „Присъдата подлежи на отменяване или заменяване: 1. когато е нарушен законът; 2. когато е допуснато съществено нарушение на процесуални правила; 3. когато е поставена при непълнота на доказателствата; 4. когато не е обоснована; 5. когато наложеното наказание е явно несправедливо“. А чл. 207 ГПК определя: „Второинстационният съд отменява изцяло или отчасти обжалваното решение: а) когато противоречи на закона; б) когато при разглеждане на делото или при постановяване на решението са били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила; в) когато събраните доказателства са непълни и г) когато решението е необосновано“.
Какво се оказва? Веднага се хвърля в очи, че и по двете разпоредби казаните основания са едни и същи – без никаква разлика, като обаче в ГПК последното – петото, основание липсва. Тъкмо това: единствената разлика е в липсата на петото основание – установеният акт да е справедлив. И защо е така? Кое е наложило тая голяма отлика на гражданското съдопроизводство от наказателното съдопроизводство? За нещо дълбоко принципно ли се касае или за досаден пропуск на закона и т.н.? И веднага става ясно, че около така очертания проблем ще следва да се завърти даденото изследване с всички произтичащи от тук последици.
Преди обаче да се навлезе в по-частните проблеми на дадената материя, нека се засегнат проблемите за справедливостта, взета най-широко като категория на морала, и за справедливостта в правото въобще, т.е. в правото като цяло, тъй като при всички положения изясняванията по тях се явяват предварителни за справедливостта при отделните правни клонове.
Най-общото определение на справедливостта е дадено от философията и то е също добре известно. Според него справедливостта е нормативно понятие на морала, т.е. форма на определени нравствени изисквания, регулиращи поведението на хората чрез предписания и забрани, отнасящи се до еднотипни постъпки и санкционирани от обичая и общественото мнение. Тия предписания и забрани разкриват специфични черти. Първо, те са твърде общи. Като така, те са родствени на другите морални предписания и забрани – тия за „добро“ и „зло“, без да са обаче толкова абстрактни, колкото тях (те са най-абстрактните). Второ, предписанията и забраните на справедливостта не се отнасят вече както при предписанията и забраните за „добро“ и „зло“ до отделни явления взети сами за себе си, а до явления при съпоставяне с други явления. Те дават съотношение, оценка. Или другояче казано, категорията за справедливост, респ. несправедливост, е типична оценъчна категория на морала. Трето, с понятието справедливост, респ. несправедливост, съществуващите положения на нещата се оценяват като такива, каквито трябва да бъдат от гледна точка на човека и правата на човека. Тоя човек и тия негови права се представят като човек и права въобще – надгрупови и надвременни, но реално те се определят от социално-политическото съзнание на масите, на класите, на отделните прослойки в класите към даденото време. В този смисъл оценката при справедливостта, респ. несправедливостта, е оценка субективна (макар казаното обществено-политическо съзнание да отразява по-отблизо или от по-далеч проявяването на обективно действащи закони). Четвърто, справедливостта, респ. несправедливостта, дава отношението между няколко явления откъм разпределението на „благото“ ‒ на положителните ценности, и на „злото“ – на отрицателните ценности, между хората: специално между полагания труд и възнаграждението, между извършеното от някого нещо и отплатата, между правата и задълженията, между престъплението и наказанието, между достойнствата на хората и тяхното обществено признание. А това са в големия брой случаи съотношения от кръга на съотношенията на правото и то съвсем определено от този кръг. Ето защо, както вече се спомена, в обикновената реч се наблюдава и покриване на тия категории. Разбира се, реално такова покриване няма. Но в същото време ‒ и това на пето място, подобна голяма близост открива възможност категориите на справедливостта, респ. на несправедливостта, да бъдат „превърнати“ в категории на правото, да станат „и негови“ категории, като бъдат съответно конкретизирани и, без да губят санкцията си, идваща от обичая и общественото мнение, скрепени и с държавна санкция. Ето какво се оказва в началото. А по-нататък? По-нататък тук спокойно може да се отиде на основата на споменатия вече чл. 333 НПК.
Казаният чл. 333 НПК идва да изясни какво означава несправедливост на наложеното наказание и оттам неправилност на присъдата, налагаща отменяне от втората инстанция. Той гласи: ,1. Наказанието е явно несправедливо, когато макар да е определено в пределите, предвидени от закона за извършеното престъпление, очевидно не съответства на степента на обществената опасност на деянието и дееца, на подбудите и другите отекчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства и на целите на чл. 36 от Наказателния кодекс; 2. Наказанието е явно несправедливо и когато неправилно е приложено или отказано освобождаване от изтърпяването му въз основа на чл. 64 или чл. 66 от Наказателния кодекс“. И какво значи това? Какво още се внася чрез него?
Вече е ясно, че проблемът за справедливостта, респ. несправедливостта, стои не само при правото като цяло, а и при отделни клонове на правото. Именно стои и при отделни негови клонове, като в тях бива конкретизирано съгласно спецификата на регулираните правоотношения и скрепено със специфичните за този клон на правото санкции. По такъв начин вече излиза, че трябва да се различават няколко така да се каже различни по степен категории справедливост. Първо, справедливост въобще, като най-широка категория с чисто морален характер, която е родовото понятие за справедливостта в правото въобще, представляваща по-тясно и по-конкретизирано видово понятие и с правен характер. След това идва справедливостта в отделни клонове на правото, която е още по-конкретизирана категория също и с правен характер ‒ както е по чл. чл. 328 и 333 НПК, и за която вече общата справедливост в правото като цяло се намира в положението на родова категория, докато тя е видовата. Налице е цяла своеобразна „пирамида“ от понятия за справедливостта. И нека не се отива по-нататък по тия най-общи проблеми. Онова, което ще следва да се добави, ще бъде добавено по-нататък вече при конкретните поводи. Впрочем за едно положение ще се направи изключение, между другото и защото при съдопроизводствата ‒ актовете на които главно се имат предвид тук, те също излизат като с по-общ характер. Става дума за особените форми на несправедливостта ‒ и оттам разбира се съответно и на справедливостта, давани в чл. 333 НПК.
Вижда се, че когато говори за несправедливост на присъдата чл. 333 НПК има предвид два случая или, както се каза, две проявни форми на допускана при тях несправедливост. Едната се свързва с нарушаване изискването за справедливост на наложеното наказание – по т. 1, а втората – по т. 2, е за нарушаване изискването за справедливост при определяне изтърпяването на инак справедливо наложеното наказание. При което по НПК и двете тия форми на нарушаване справедливостта се свързват еднакво с разглеждане присъдата като неправилна и оттам с изискването тя да бъде отменена като такава. Това положение следва да се запомни, защото по-нататък то ще привлече вниманието при едно от основните съпоставяния със становището по ГПК и ще открие друга съществена страна в различията между двете съдопроизводства и актовете им.
3. И така, констатира се голяма отлика на чл. 328 НПК от чл. 207 ГПК ‒ това, че след като при първите четири основания за отмяна на присъдите и решенията има пълно покриване, ГПК не привежда последната т. 5 на чл. 328 НПК относно изискването за справедливост. Наистина какво представлява отклонението? Недоглеждане, пропуск, грешка, които трябва да бъдат отстранени при първа възможност или нещо много по-съществено и корените на което лежат много по-дълбоко в същността на разглежданите правни явления?
Срещат се привърженици на разбирането, че тъй като изискването за справедливост е изискване за цялото право – в частност за цялото социалистическо право, в случая може да се касае само за грешка или пропуск, които и тъкмо затова трябва да бъдат изправени като по-нататък ГПК — неговият чл. 207, се допълни с т. 5 от съответната разпоредба на НПК. И единственият навеждан аргумент е тоя, че при правото като цяло съществува родова категория справедливост и тая категория безусловно се пренася върху всички отделни клонове на правото, превръщайки се при всички тях в съответни видове категории справедливост. При това поради голяма близост между наказателното и гражданското съдопроизводство ‒ засвидетелствана и от обстоятелството, че първите четири основания за отменяне на присъдите и решенията са еднакви, и отношението към петото основание – относно справедливостта трябва да бъде еднакво като го въведе и ГПК. Но всичко това е много просто, за да бъде вярно. А и още големият теоретик на правото И. Бентам е посочил, че в гражданското право „прости въпроси няма“. Тая мисъл никак не трябва да се забравя. Ако се касае за проста грешка или пропуск, това отдавна би било забелязано и изправено, още повече, че и практиката веднага би наложила такова нещо. Но практиката не предявява никакви искания в даденото отношение. Това от една страна. От друга, подобно виждане доближава твърде много справедливостта като родова и като видова категории, а по-нататък твърде много доближава и справедливостта при отделните правни клонове като видови категории между самите тях – специално при наказателното и гражданското съдопроизводство. Но по всичко изглежда различните категории справедливост не са съвсем близки – даже при наказателното и гражданското съдопроизводство, и оттам даже цялата посочена „пирамида“ от тия категории не е нито толкова стройна, нито толкова еднородна, колкото изглежда на пръв поглед. Така че не остава нищо друго освен да се надникне в самите регулирани посредством казаните производства и техните актове отношения и да се види няма ли в самите тях такива съществени различия, които да се отразяват в случая. А такива различия има.
4. Както също се знае, гражданското право, за разлика специално от наказателното право, се строи не върху справедливостта, а върху еквивалентността, т.е. не съгласно принципа за справедливост в отношенията в изяснения смисъл, а съгласно принципа за еквивалентност в смисъл на равенство в отношенията от гражданскоправен тип. И тук отново се налага малко отклонение.
Не че при гражданскоправните отношения справедливостта не играе никаква роля. Напротив, играе и даже голяма и по-нататък ще се види каква е тя. Но нека сега да се стъпи здраво на чл. 207 ГПК и на следващото от него. А то е, че в цивилистиката категория справедливост няма, колкото и одиозно да звучи един такъв извод, отразяващ обаче само реалното положение, че в чл. 207 ГПК я няма т. 5 на чл. 328 НПК. Не ние, а законът е възприел даденото отношение и то вън от всякакво съмнение с достатъчно основание!
И тук трябва да се обърне внимание на другото застъпвано разбиране за справедливостта в правото. Казва се, при гражданското право наистина действа принципа на еквивалентността, на равенството, но това равенство, т.е. тази еквивалентност не е нищо друго освен същата справедливост, само че не във всеобщата й форма, а в по-специфичната й форма, характерна за гражданскоправните отношения. Следователно положението, че справедливостта е всеобщ принцип на правото си остава, само че трябва да се различават два вида справедливости ‒ справедливост при правото въобще като родове понятие, т.е. справедливост така да се каже въобще с включване и на еквивалентността, а после справедливост като видово понятие на правото, проявяващо се при едни правни клонове – както при наказателното право във формата на справедливост в собствен, тесен смисъл, а при други – както при гражданското право, като справедливост само в присъщата му особена форма на еквивалентността. Но нищо подобно не може да се извлече от наличните разпоредби, а то не се потвърждава и от различни други положения, включително и от самото историческо развитие на правото.
Знае се например, че в далечното минало правоотношенията, включително и наказателноправните, са се строили по формулата „око за око, зъб за зъб“, прилагана и буквално. По-нататък обаче се е видял големият недостатък на подобен подход, а именно, че при него се излиза само от обективно настъпилия резултат, а не се отчита субективната страна на деянието – формата и степента на вината и даже дали изобщо има вина, или не. Затова невсякъде, където е трябвало да бъде взет предвид и субективният момент, този критерий е бил изоставен. И това е станало преди всичко в наказателното право. Именно там преди всичко е станало изтласкването на по- елементарната и по-несъвършена – от дадената гледна точка и само от нея, ‒еквивалентност, и е станало заменяването й с по-богатата по съдържание справедливост, отчитаща и субективната страна на деянията. Следователно изтласкването на еквивалентността от справедливостта, за което става дума, е явление, развиващо се не между две много близки, а по-скоро между две противостоящи по някои от изходните си положения категории – противостоящи преди всичко по отчитане въпросната субективна страна и даване съгласно нея оценка на деянието от последната. И на това трябва да се настои, защото това е особено съществено. И нека веднага се направи една основна констатация относно характера на наказателното и гражданското правораздаване, между другото и за да не се налага по-нататък връщане към този проблем.
Посочи се, че наред с виждането за справедливостта като обща категория – сега вече и като категория, поглъщаща еквивалентността, се поддържа и разбирането, че голямата близост между наказателното и гражданското съдопроизводство стига до там, че позволява да се говори даже за едно общо „съдебно право“. Но след горните изяснявания става ясно, че подобно нещо не държи сметка за основни моменти. Щом при еквивалентността няма субективен, а това значи и оценъчен момент ‒ щом например при дадените на заем 100 лв. съдът трябва да осъди длъжника да върне 100 и нищо по-различно (нека бъдем извинени за тривиалния пример), то излиза, че по отношение на онова, което трябва да се изпълни, да се даде и пр. гражданският процес е установителен и че и неговото решение е също така установително. Решението трябва да установи, че се дължи нещо отнапред съществуващо и отнапред определено. При наказателния процес и съответно при присъдата не е така. При тях наказанието макар определено предварително от закона в определени общи граници, сега трябва да се конкретизира даже с известни възможности да се излезе извън тия граници, при отекчаващи, респ. смекчаващи отговорността обстоятелства, с оглед една или друга степен на обществената опасност на деянието, с оглед личността на дееца, подбудите му и пр. Сега действащият съд трябва да определи точно наказанието. Именно като прецени деянието с оглед всички посочени обстоятелства сега този съд да го даде, т.е. даже по-точно казано „да го създаде“. Като така, и наказателното съдопроизводство, и присъдата не са вече установителни по характера си, а правосъздаващи, т.е. конститутивни. И тъкмо защото те са вече такива в изяснения смисъл и едно просто обединяване на двете съдебни производства в някакво общо „съдебно производство“, както се предлага, не е възможно, а и не може да бъде желателно. И двете производства – и гражданското, и наказателното, са отишли вече много далеч в самостоятелното си развитие, за да може да стане такова обединяване (макар в далечното минало съдебният процес наистина да е бил единен).
5. Обаче днес, именно днес, когато така настойчиво се говори за необходимостта специално при икономическите връзки да се отчитат в пълна мяра обективните икономически закономерности, те да не се подменят от субективни критерии – линия, получила както се знае наименованието „ново мислене“ в икономическия живот, проблемите на еквивалента и на справедливостта заслужават особено внимание с оглед гражданското право. Това е така, защото несъобразяването с обективните икономически закономерности и широкото застъпване на субективния фактор се изразява и тук в изтласкването на обективния еквивалент от субективната справедливост. Но сега това не е положително явление, а отрицателно. Именно, и то крайно отрицателно явление, защото гражданскоправните отношения могат нормално да се формират и развиват само когато се строят съгласно общите закономерности на икономическия живот, т.е. съгласно тяхната собствена същност, а не съгласно чупещия и деформиращ тая същност така наречен субективен фактор. Ние вече никак не можем да приемем като нормално формиране на гражданските права и задължения съгласно „смекчаващи“ и „утежняващи“ обстоятелства от най-различно естество, с оглед личността на една или друга от страните, с оглед нейните подбуди и пр. Още старите римляни са формулирали изходното положение, че при договорите правата и задълженията се формират както са уговорени и независимо от всичко друго. И това е една от най-големите им заслуги в разработването на правото. А и друго. Грамадният по мащабите си граждански оборот ‒ особено в наше време, по необходимост изисква опростяване на правната регулировка, което се изразява преди всичко в премахването или в решителното свиване на субективните, оценъчни моменти, създаващи винаги големи затруднения при прилагането и установяването им. И това важи даже за вината при непозволените увреждания ‒ при гражданския деликт. При този деликт за разлика от наказателния деликт вината просто се предполага ‒ ал. 2 на чл. 45 ЗЗД, а в ред случаи е установена и отговорност, без изобщо да се търси вина. И на всичко това трябва днес да се настои, защото става съвсем ясно, че с оглед обективното и субективното – които се налага да бъдат най-строго разграничени особено в гражданското право, категорията еквивалентност не само не се включва в категорията справедливост, а определено й противостои.
Наистина казаното се отнася преди всичко до гражданското материално право, доколкото то дава материалните права и задължения, формирани извън исковото производство и преди исковото производство. Но гражданското съдопроизводство е безспорно един от основните лостове, посредством които става регулирането на материалните граждански отношения: особено когато те се оказват разстроени и се налага „връщането“ им към нормално функциониране. Като така, изтъкнатото съвсем не може да му бъде чуждо. И при него се проявява негов собствен процесуален субективизъм, налаган под формата на особена процесуална справедливост. Например не е изтекла много вода от времето когато пред съдилищата бе поставена по административен ред задачата да се намалява броя на делата ‒ специално на гражданските дела. Как са си представяли това авторите на тая инициатива и досега не е ясно, защото както и да действа съдът делата могат да бъдат само толкова, колкото са подадените искови молби. Даже друго, при еднакъв брой на допуснатите закононарушения увеличаването броя на делата е положително явление, защото то говори за нараснала активност на гражданите и за увеличаване на доверието им към съда. После могат да бъдат напомнени ред стари и нови разрешения относно опростяването и ускоряването на съдопроизводството ‒ пак специално на гражданското съдопроизводство. Известно е също от римско време и другото положение, че съдилищата са призвани не да решават дела, а да разрешават спорове, т.е. положението, че опростяването и ускоряването на процеса може да бъде само такова негово опростяване и ускоряване, което увеличава защитата на правата и повишава качеството на съдебните актове. В противен случай, като непроизтичащо от същността на материалните граждански правоотношения и необслужващо тия правоотношения, то не е същинско ускоряване и опростяване. Така стои например въпросът с б. „в“ на чл. 133 ГПК, според която въпреки че материалният закон не изисква при всички договори с по-значителна стойност зафиксирването им с писмен акт, в първоинстанционното производство почти за всички такива договори се допускат само писмени доказателства. При което и мащабът за „по-значителна стойност“ ‒ допреди последното изменение 100 лв., а сега 500 лв., е един от най-типичните случаи на допуснат субективен подход. Още повече такива явления се наблюдават при обжалването и при прегледа по реда на надзора. Почти при всички изменение на ГПК сроковете за преглед са били скъсявани „по целесъобразност“ – вж. измененията на чл. 226 ГПК, като не се е отчитало, че като означаващи, че след тяхното изтичане правото на съдебна защита се погасява, те непременно трябва да бъдат координирани с давностните срокове, означаващи точно същото погасяване на правото на съдебна защита. Така, при обжалването с пререшаване на спора от самия второинстанционен съд, но с широко допускане на нови обстоятелства и нови доказателства – според последната редакция на чл. 208 ГПК, установяванията по казаните нови обстоятелства и доказателства като такива на второинстанционен съд се оказват осъществени в едно по отношение на тях станало едноинстанционно производство и вече не подлежат на редовен контрол. Другояче казано, излиза, че се нарушава самото така наречено „златно правило“ при обжалването и т.н.
6. Нека обаче се навлезе още малко по-нататък в анализа на самата защита на гражданските права, тъй като такова нещо ще позволи да се откроят още някои съществени моменти, пък и значително да се допълни изложеното по-горе. Известна е и разпоредбата на чл. 191 ГПК. Съгласно нейната ал. 1 „съдът при постановяване на решението може да отсрочи и да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страните или други обстоятелства“. И в следната ал. 2 се продължава: „В изключителни случаи съдът може да реши това и след постановяване на решението…“ Какво значи превиденото? До какво се свежда то? — Та както и да се постави проблемът, то означава, че изхождайки от конкретните обстоятелства съдът може сам, по своя собствена преценка да определи начина на изпълнението. Ето я справедливостта! Значи за нея все пак се държи сметка и в гражданския процес! Значи и тя се отчита! Но не означава ли всичко това, че се влиза в противоречие с изтъкнатото по-горе? Изглежда не влиза. Именно не влиза, а само разкрива по-нататък колко по-сложни са фактически съотношенията между категориите справедливост и еквивалентност, отколкото обикновено се смята сега.
Не може да има никакво съмнение, че чл. 191 ГПК изисква съобразяване със справедливостта, но същевременно съвсем ясно се вижда, че тук – в гражданското производство, справедливостта се свързва не с установяване на гражданските материални права и задължения, а с начина на осъществяване тия прави и задължения, т.е. с начина на тяхното изпълнение. И тъкмо затова нека се направи още една съпоставка с положението в наказателното производство.
На предишните страници бе вече изтъкнато, че чл. 333 НПК, като изяснява какво трябва да се разбира под справедливост, дава две проявни форми на тая категория в наказателното съдопроизводство: едната справедливост при определяне на наказанието, и другата справедливост при определяне начина на изпълнението на вече определеното наказание. И в него се изисква съобразяване със справедливостта и при двете тия форми или, ако определянето на наказанието, а след това определяне и начина на изпълнение на вече определеното наказание, се разгледат като две развиващи се една след друга фази, изисква се и при двете тия фази. Така целият резултат на наказателното производство, „цялата“ постановена присъда е подчинена на изискването за справедливост и тя трябва да се съобразява с нея. А не е така в гражданското производство по защитата. При установяването на гражданските материални права и задължения това става, както се каза, на основата на материалния закон, изграден на принципа на еквивалента, като по такъв начин и съдебното решение, установяващо конкретните права и задължения се оказва изградено съгласно този принцип. Следователно ролята на т. 5 от чл. 328 НПК, изискваща присъдата да е и справедлива, се поема в гражданското производство един вид от б. „а“ на чл. 207 ГПК, изискваща решението да стои в пълно съгласие с материалния закон, т.е. с принципа на еквивалентността, залегнал в материалния закон и чрез последния пренасян в него. Но при изпълнението е друго. При изпълнението вече се изисква изпълнение справедливо. Или при изясняване на проблемите под дадения ъгъл между двете производства се разкрива известно съвпадане, но то е преди всичко съвпадане не изцяло, а само в момента „изпълнение“, т.е. само във втората фаза на изграждането на съдебния акт! Това на първо място.
На второ място, съвпадането в изпълнението е, казано на езика на гражданския процес, съвпадане в него само като „принудително изпълнение“. Впрочем при наказателното производство изпълнението е винаги такова. Нали осъденият никога не може да определи начина на изтърпяване наказанието, а това винаги прави съдът. Нещо повече, начинът на изтърпяване наказанието е елемент от самото наказание, част от самото него. Тъкмо затова и актът на съда, с който се определя начинът на изтърпяване наказанието, т.е. начинът на принудителното му изпълнение, е елемент от самата присъда, неразделна част от нея, свързвайки се и с нейната правилност или неправилност. При гражданското производство е по-различно. Наистина, когато се говори за отсрочване и разсрочване на изпълнението по чл. 191 ГПК, и сега се има предвид принудителното изпълнение. Че е така, се вижда например от чл. 348 ГПК в производството за принудително изпълнение, говорещ също за отсрочване. По силата на него, ако в развиваното принудително изпълнение длъжникът внесе 20% от дължимата сума и поеме задължението всяко тримесечие да внася по 10% от нея, принудителното изпълнение се спира. При това, когато даденото разсрочване е допустимо, не е допустимо разсрочване по чл. 191 ГПК съгласно неговата ал. 3 явно защото разпоредбите се отнасят до едно и също явление. Но тук вече има и друго. Очакваното изпълнение при гражданските права и задължения е вече не принудителното, а обратно ‒ доброволното. Именно доброволното, даже тогава, когато установяването на казаните права и задължения е станало по исков път и даже когато вече е започнал изпълнителен процес. Ето защо проблемът за принудителното изпълнение и оттам и за начина, по който се осъществява това принудително изпълнение като се държи сметка за справедливостта, изниква като допълнителен проблем – изниква само защото по изключение няма или се предполага че няма да има доброволно изпълнение. И ето защо установяването относно принудителното изпълнение и оттам и относно начина, по който трябва да стане то, като се държи сметка за изискването за справедливост, не е вече елемент от самото съдебно решение и не е вече част от него, а е допълнителен момент, който може даже да липсва и който като така не се свързва вече с правилността респ. с неправилността на разрешението по търсеното право и произнасянето, по който като така даже няма исков характер. Или в тия последни отношения положението е просто обратно на положението в наказателното съдопроизводство.
И на трето място, приемането за изходно положение при гражданското производство, че съдебното решение ще бъде изпълнено доброволно и изобщо няма да се стигне до принудително изпълнение – което впрочем се наблюдава и най-често на практика, снема много от проблемите относно начина на тяхното принудително изпълнение като се държи сметка за изискването за справедливост. Подобно нещо също много опростява защитата на гражданските права в сравнение с наказателноправната защита. Но така е само от една страна. Именно само от една, защото от друга страна изникват проблеми изобщо непознати на наказателното производство. И с оглед изискването за справедливост първият от тях е за съотношението между доброволното изпълнение и осъществяваното по различни начини принудително изпълнение. Разчита се преди всичко на доброволното изпълнение, на него така да се каже „се залага“, като даже при вече развивано принудително изпълнение се използва всяка възможност за преминаване към доброволно изменение. Приведеният по-горе случай с разсрочване плащането на дължимата сума по чл. 348 ГПК е добра илюстрация. После идва това кога се установяват по-различните начини на принудително изпълнение: от съда даже преди постановяване на съдебното решение като привременна мярка, от съда преди влизане на решението в сила като предварително изпълнение, от съда едновременно с постановяване на решението, от съда след постановяване на решението, но преди започване на принудителното изпълнение, от съдията-изпълнител в изпълнителното производство. Още по-нататък идват самите въпросни начини: отсрочване и разсрочване в полза на длъжника и обратно допускане предварително изпълнение в полза на кредитора. При което отсрочванията и разсрочванията могат да бъдат установени пряко и косвено: косвено разсрочване се наблюдава при установяване на несеквестируеми размери от възнагражденията за труд ‒ особено когато несеквестируемата част се оказва много малка или когато след привилегирован кредитор трябва да бъде удовлетворен хирографарния кредитор, а до косвено отсрочване се стига при допускане по разни поводи спиране на изпълнението и т.н. и т.н. И всичко това поставя проблеми и проблеми ‒ особено деликатни и особено сложни за решаване специално при третирането им от гледна точка на изискването за справедливост. Например само посоченото разсрочване по чл. 348 ГПК, което е установено по преценка на самия законодател и което следва да се дава винаги, поставя такива проблеми: следва ли то да се дава и при малки по размер задължения, следва ли винаги да е еднакво за срок от две години, а не е ли по-правилно то да се дава както разсрочването по чл. 191 ГПК в зависимост от конкретните обстоятелства, но вече по преценка на съдията-изпълнител? След това сега размерът на секвестируемата част от трудовото възнаграждение на длъжника се определя, без да се държи сметка за трудовото възнаграждение на съпругата му – чл. 341 ГПК – положение, което не се съгласува особено и с идеята за имуществената общност между съпрузите и оттам и много тясно свързаната с нея идея за определена „общност“ и в гражданските задължения и пр., и пр. Но най-същественото е другото – по-голямото: това, че осъществяваното посредством изпълнителното производство принудително изпълнение трябва да се строи не само с оглед справедливо отношение към длъжника, но и с оглед справедливо отношение към кредитора. Казаното важи с особена сила при по-развитите социалистически условия, каквито са сегашните наши условия, тъй като търсещият изпълнение по принудителен ред кредитор не е вече капиталистът-експлоататор, а ощетената социалистическа организация, в която длъжникът работи, детето от разтрогнатия брак, търсещо издръжка, колегата или близкият роднина услужил с парична сума, която е изтеглил от спестовния си влог. Поради подчертания класов характер на изпълнителното производство непосредствено след социалистическия революционен преврат при изпълнителното производство с особена сила се прояви своеобразен юридически романтизъм, стигащ до определено елиминиране в името на справедливостта на изпълнителното производство и на принудителното изпълнение. Нашата уредба на изпълнителното производство, създадена още през 1952 г., явно носи печата на този юридически романтизъм. А справедливостта не може да елиминира нито принципите на изпълнителното производство, нито принципите на принудителното изпълнение, т.е. нито на първо място принципа на изпълнителното производство за неотвратимост на принудителното изпълнение, нито принципа на принудителното изпълнение на гражданските задължения, че то трябва да се изгражда също както доброволното изпълнение съгласно изискването за еквивалентност. Напротив справедливостта само може да подпомага пълнокръвното осъществяване на тия принципи като принципи на социалистическото гражданско материално и процесуално право.
7. И така, както се вижда, настоящата работа е изградена с оглед особеното съотношение между категориите „справедливост“ и „еквивалентност“, както то е установено по възприетата от нашите закони система. При което при разкриването му се е държало сметка преди всичко за иманентно присъщия на справедливостта субективен характер, органически чужд на еквивалентността при гражданските права, като отразяващи обективните закономерности на икономическия живот. Подобен подход се е наложил от изискванията на „новото мислене“ с неговото твърде критично отношение към всички проявни форми на субективния фактор в икономическите и оттам в гражданскоправните отношения. Икономическите и гражданскоправни отношения естествено изникват и се развиват съгласно принципа на еквивалентността и съгласно този принцип те подлежат на уреждане от материалния закон, а по-нататък и от процесуалния закон в исковото производство. Обаче при принудителното изпълнение, осъществявано посредством изпълнителното производство, се открива много място за принципа на справедливостта, специално защото при социалистическите условия това изпълнително производство се стреми да наподоби доброволното изпълнение и дава разните отсрочвания, разсрочвания, спирания на принудителното изпълнение и пр. като средства за напътване страните към доброволното изпълнение ‒ най-справедливото от всички видове изпълнения. По такъв начин справедливостта и тук не идва да измести еквивалента, а напротив, идва да го укрепи, да съдейства за неговото пълно осъществяване.
* Публикувано в сб. Философски аспекти на актуални проблеми на правото, държавата и политиката, произтичащи от решенията на XXVII конгрес на КПСС и XIII конгрес на БКП. С., 1988, с. 97-111.
** Биографична справка за проф. Яновски на http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2015/8/5/--1